ЧАЧО

Валентина Иванова

web

„Боже, ако можех, бих изписал омразата си върху леда
и бих чакал да изгрее слънцето.”
Маркес

Не е птица като другите, а дявол. Стои срещу него и го гледа втренчено, сякаш го кове с поглед. Черни едни такива очите й, големи, ококорени и го следят, накъдето и да мръдне. От няколко дена е така, ходи след него, поклаща се, попрехвръква набързо и спира. Когато и той спре. Това беше любимият му гълъб. Доскоро Иван имаше десетина, но като се случи това, всичките ги подари. Остави си само този - сърце не му даде да се раздели с него, защото беше първият му гълъб. Специална порода беше, отгледана с много труд и любов. Кръстоска между топгерданлия, мавия и добруджански черен с два бели качула. Много се гордееше с него, в селото нямаше друг такъв и разбирачите идваха да го видят и да му се порадват как се премята и се пери. Пък той, гълъбът му с гълъб, имаше и характер. Като им носеше храна, другите почваха да ядат още докато е при тях, а този ще го погледне, ще обърне глава настрани, ще се заклати все по-бързо и по-бързо, сякаш го подканва да излезе. Издаваше едни особени звуци - като човешки. Накокошини се, опъне крилата си назад, пъхне ги под опашката си и започне да гъгне някак издълбоко, сякаш душата го боли. Целият беше черен и освен белите качули имаше бяло герданче на гушката и по три бели пера на крилата. Ходеше горд сред останалите птици, а те сякаш му имаха страха. Като загъргори гърлено и като тръгне заплашително към някой от останалите гълъби, какъвто беше черен и наперен, всичките му отстъпваха. Иван го беше купил от пазара в града от един циганин. Още като го видя, разбра, че това е неговият гълъб. Другите в клетката стояха сгушени един в друг, а този се переше встрани, сърдит и непокорен. Не се пазари много с циганина, ей така, колкото да не развали удоволствието от пазарлъка, плати го и нетърпеливо го взе. Той веднага го клъвна по ръката и на Иван това му се стори някак закачливо, като приятелски жест. Беше се отдалечил малко от сергията, когато се сети, че не беше питал дали има име - с този характер, можеше и да не реагира, ако му викаше с друго име. Върна се и попита циганина. А той се смее и му вика: „И на тебе ли ти взе страха бе, бате! Викай му, както искаш. То да не е човек!” Но Иван настоя и циганинът пак се захили: „Чачо, Чачо му е името.” „Защо Чачо, бе, какво пък е това име?” - възкликна Иван. „Щото е съвсем истински бе, бате, на цигански това значи - истински!” Така си и остана, с това име. И сякаш си го познаваше, дяволът му с дявол. Докато не му кажеше името, не искаше и вода да пие. Иван много се привърза към него и постепенно Чачо започна да му отвръща със същото. Каквото и да направеше Иван, при него отиваше - търсеше одобрение в очите му, в позата, в звуците, които издаваше. И го намираше. До преди няколко дена. Иван знаеше какво го промени. Знаеше и се срамуваше даже да мисли за това.

През една ограда живееха с брат си Димитър, но нито бяха братя, нито съседи. Неусетно някак се намразиха и станаха по-чужди и от врагове. И двамата имаха апартаменти в града, но не живееха вече там. Оставиха ги на децата си, а те се върнаха на село, където бяха израснали. Можеше да живеят добре, ако не бяха тези имоти... Иван вдигна очи и се огледа. Всичко му изглеждаше сега черно-бяло. Докато беше жива жена му, поне градинката беше пъстра. Сега всичко почерня, загуби и цвят, и мирис, и смисъл. Майка си погреба, докато беше млад и още плаваше по Дунава, после си отиде баща му. Племенникът му - глупаво и злобно хлапе, го беше ослепил с един камък, старецът се залежа и малко по малко се топеше - от старост ли, от мъка ли, не можа да разбере. Погребаха майка си и баща си един до друг и още не бяха се разотишли роднините, когато двамата братя се хванаха за гушите. Един на друг се заканваха, обвиняваха се, обещаваха си мъст, а жените им кълняха. Той беше по-големият и трябваше де е по-мъдър, по-разумен, но джинсът им беше такъв - сприхави, горделиви и омъстителни. Като останаха сами на бащината си земя, вече не можеха да живеят заедно, извадиха документите и започнаха делбата. Иван обвиняваше брат си, че накарал баща им да му припише къщата, без да вижда какво точно подписва, а Димитър не отстъпваше, държеше на своето - къщата била негова, защото той гледал старците. Дни наред се караха, дойде и сестра им, която си имаше своя къща в другия край на селото и не искаше нищо от тоя имот, но и тя не можа да ги вразуми. Бяха непреклонни - мразеха се. Бяха братя, но се бяха заклели да се погубят един друг. На края някак се споразумяха, оставиха спора за земите и гората за по-нататък. Иван беше лоцман в речния флот, а брат му беше инженер. И двамата бяха сръчни, способни и като се пенсионираха, си направиха работилнички - всеки в своята половина на бащиния си имот. Иван работеше като дърводелец - това му беше занаят още от момчешките години, а Димитър поправяше селскостопанската техника. По-малкият беше злобен и завистлив. Като идваха при Иван хора от селото да им направи я някоя врата, я бъчва за новото вино, Димитър ходеше из двора си сърдит, сновеше насам-натам, нещо все мърмореше или подвикваше, че брат му не бил никакъв майстор, бъчвите му се разсъхвали, вземал скъпо... Да отидат при Мони, в другия край на селото - бил по-млад и истински дърводелец. Иван не му отвръщаше, защото го беше срам от хората, пък и те си го знаеха, че работи хубаво, и не преставаха да го търсят.

Преди седмица някъде беше, Иван беше излязъл от болницата след тежка операция, която едва не завърши фатално, но той беше корав старец и от инат оживя. Върна се в селото, пооправи малко къщата и пак зачака някой да дойде - гроздоберът още беше далече, но хората вече мислеха за ново вино, за нови бъчви. В тяхното село имаше много лозя и хубаво вино правеха - едно такова, като го отпиеш, чак те тръшва в земята, възбужда те, предизвиква те, после ставаш смел и всичко ти изглежда възможно. Но ден след ден никой не се вестяваше. Един ден слезе до центъра за хляб и срещна Наката - живееше през три къщи надолу по пътя.

- А, бай Иване! Ти не си ли умрял, бе? - и взе да се кръсти.

- Е, не съм, щом ме виждаш! - разсърди се Иван. - Кой ти каза, че съм умрял?

- Ами че брат ти - смути се Наката. - Идвах да те търся за бурето, дето ми го обеща, виках, виках от портичката, никой нямаше. На другия ден пак дойдох. Брат ти Митьо ме видя и ми се сопна: „Какво си се развикал бе, плашиш ми кокошките!”. Казах му, че тебе търся, за бурето де, пък той един ехиден (тъй ли беше пустата му дума?), ми вика: „Има да чакаш буре, от оня свят!”. „Не думай бе, Митьо, че кога се спомина брат ти?” - му казвам, а той излезе на пътя с едно желязо в ръката и ме подгони: „Да не те виждам вече тука, чу ли, брат ми умря, нямам аз брат!”

- Тъй ли ти каза? Че съм умрял?

- Тъй я, пък на, жив си бил! Ама и аз, що му се хващам на приказките, като го знам какъв е...

- Не го слушай, Нака, жив съм си, по-жив и от преди. Само малко бях болен, но сега съм си добре и пак работя. Хайде, ела след два дена, че да свършим работата.

Двамата мъже се разделиха. Иван ходеше с подкосени крака, измина пътя до хлебарницата и обратно като насън, хората го гледаха учудени, поздравяваха го, а той вместо с поздрав им отвръщаше: „Жив съм си, ей ме на, още съм жив!” Като стигна до къщата, не влезе през своята врата, а отиде направо при брат си. Застана на двора и извика:

- Митьо-о-о, излез! Дошъл съм от оня свят, да се разберем веднъж завинаги!

- Що викаш бе, знам, че си дошъл, нали те виждам от вчера как се тътриш по двора! - отвърна му Митьо, но не излезе.

- Излез, ще говорим, още сега! Каквото има да делим, да го разделим и всеки да си живее живота!

- Да говорим, що да не говорим, и без туй ще си давам земите под аренда, да го уредим тоя въпрос.

И излезе. Двамата братя се погледнаха - слаби, почернели, упорити, настръхнали.

- Казвай - изръмжа Димитър и добави, сякаш вчера го бяха прекъснали тоя разговор, - как ще делим?

- Ще се разберем някак, братя сме - опита да стопи омразата Иван.

- Искам голямата нива до Дунава, мястото до лозята и до гробищата... и гората!

- Добре де, твои да са земите, давам ти и другата нива, дето е до стопанския двор, но гората я искам аз. Трябва ми дървен материал, нали знаеш, дърводелец съм.

- Не ти ща нивата до стопанския двор, калпаво място е то, гората искам!

- Защо ти е гората бе, Митьо, ти какво ще правиш с дърветата, хайде, не се инати!

- Как какво? Ще режа и ще продавам! На тебе не ти трябва, ти вече не можеш да работиш!

- Работя аз, ти не ме мисли мене! Отстъпи Митьо, ще продадеш мястото, намерил съм му мющерия.

- Не ща да се занимавам аз с продаване на ниви... Но ако ти я продадеш и ми дадеш парите, ще се съглася да делим гората.

- Как ще я делим бе, гора е това, да не е хляб!

- Ей тъй, ще й сложим една ограда през средата! Тука е мойта, нататък - твойта!

- Къде си видял гора с ограда в нея бе, Митьо! Ще станем за смях на селото!

- Не ща да го знам аз селото! Или даваш половината гора и парите от мястото, или няма какво да говорим. А оградата аз ще я сложа, както разделих моето лозе от твоето.

- Кога си сложил ограда?

- Че ти не видя ли?

Двамата тръгнаха надолу. Наистина беше сложил ограда. От дървения плет, с който бяха разделени двете къщи, продължаваше телена ограда до края на бащиното им място и разделяше двете лозя. Мрежата се беше проточила право надолу, само на едно място криволичеше и заобикаляше едно дърво. Това беше една черница, която баща им беше ашладисал. От едната страна раждаше бели черници, от другата - черни. Оградата я заобикаляше така, че дървото беше останало в Митьовото лозе. Само клоните, които раждаха бял плод, се протягаха над мрежата към мястото на Иван. Но бяха окастрени.

- Ей на, видя ли? Тъй се слага ограда! Каквото си е мое, вземам си го!

Иван беше онемял. Това дърво, на което често се беше качвал като малък, че да вижда слънцето отвисоко...

- Какво си направил бе, Митьо? На това дърво пораснахме и двамата, спомни си и имай милост поне към него... тука ни завари веднъж буря и тебе те беше страх да слезеш, на гърба си съм те носил да те смъкна...

Гласът му се задави.

- Не помня нищо аз. Дървото е мое. Сега няма бяло и черно, ще ражда само от моята страна! Само черно! - викна злобно Димитър, обърна се и бързо тръгна нагоре към къщата си. После през рамо се закани:

- Пък ти пак си помисли за гората! Щото ей така ще я насека! - и замахна заплашително с ръка.

Иван тръгна надолу по пътечката, стигна до края на мрежата, промуши се покрай нея и си влезе в мястото. Как е стигнал догоре, не помнеше. Беше се задъхал от ярост и нито виждаше нещо, нито можеше да мисли. Стигна до къщата и седна до масичката под асмата. Дълго стоя така, а сълзите му се стичаха, без да ги усети. Плачеше от обида, от безсилие и от яд. Изведнъж чу детски глас. Обърна се, не беше ги видял - снаха му беше дошла от града да го види и беше довела и внука му. Стояха на прага на къщата и го гледаха уплашени. Бяха чули всичко. Внукът му държеше в ръцете си Чачо.

- Откога сте тука? - попита Иван.

- Отдавна - отвърна тихо снаха му - всичко чухме, но не посмях да се намеся, щото детето е с мене. Може ли да го оставя за два дена при тебе, че няма кой да го гледа?

Не му беше много до разговори сега, нито до деца, защото можеше да стане нещо страшно, но се съгласи. Не можеше да откаже, внукът му обичаше да идва при него, защото му беше интересно в работилницата, а и дядо му разказваше хубави приказки. Снаха му постоя малко, остави храна и дрехи на детето и си замина. Иван още не можеше да забрави преживяното, затова заведе внука си при гълъбите да си играе с тях, и пак се върна на пейката в двора. Седеше и мислеше как да постъпи. Пред очите му се гърчеше оголялото дърво, отново го обхвана ярост към брат му. От години живееше с тази омраза. Сутрин закусваше с нея, през деня я носеше навсякъде със себе си, вечеряше омраза, лягаше до омраза, събуждаше се пак до нея. И така ден след ден. Сърцето му така се беше вледенило, та чак през дрехите хладнееше. Вече не можеше да продължава така, трябваше да сложи край и реши. Щеше да запали гората...

Изведнъж чу някакъв шум откъм гълъбарника. Отиде да види какво става, и се втрещи - внукът му беше седнал на земята, държеше Чачо и го скубеше. Чачо пърхаше, колкото може, пищеше, мъчеше се да се измъкне, а детето скубеше белите му пера от крилата, от гушката и от двата качула и нареждаше:

- Сега няма бяло и черно! Само черно! Няма бяло! Пък ти внимавай, щото ей тъй ще те насека!...

Ето, това се беше случило преди няколко дена. Пречупи се нещо у Иван оттогава, стопи се яростта му и на нейно място зейна огромна мъка. Едва тогава си даде сметка какво правят двамата с брат си... Обади се на сестра си да вземе момчето, защото той имаше да свърши нещо важно. Като остана пак сам, подари гълъбите на едно момче от селото и си остави само Чачо. Сега бяха само двамата - самотни, стари, осакатени. Гълъбът ходеше навсякъде около него, спреше ли, спираше и Чачо. Заставаше пред него и не мърдаше. Гледаше го с големите си очи и издаваше оня гърлен звук, от който можеш да се разплачеш. Опърпан някак изглеждаше с оскубаните си пера, вече не можеше да лети както преди, нито да се премята артистично, затова само ходеше и влачеше крила и опашка по земята. Иван се опитваше да не го гледа, но Чачо сякаш нарочно го следваше навсякъде и точно пред очите му заставаше. За да му напомня. „Вярно каза циганинът, истински си - говореше му Иван, - по-истински и от мене. Ти разбираш всичко, нали, и не се предаваш? Какво да правя сега, а? Ти знаеш, че се опитах.” И се протегна да го погали. Чачо се отдръпна. „Бягаш от мене, а? Не си съгласен? Не направих ли всичко?” Гълъбът наведе глава и зачука с клюна си по земята. После се изтръска гневно и пак отстъпи назад.

- Кажи де, какво да правя? Ако можех и аз така да се отърся от тая омраза! Но тя не е прах, да падне от мене, нито е лед, слънцето да я разтопи...

А Чачо все повече отстъпваше назад, докато стигна до лопатата, подпряна на стената, и се блъсна в нея. Тя падна на земята и плачливо издрънча. Чачо се обърна и започна да я кълве. Иван я беше приготвил сутринта, канеше се да прекопае лозето. Вече много не носеше на такава работа, но лека-полека, щеше да се справи.

- Какво искаш да ми кажеш, Чачо?

Гълъбът пак се изтръска, вдигна крилата си и се опита да подхвръкне. Като не успя, отново пристъпи към него и пак го загледа втренчено. Очите му бяха големи, живи, с черни зеници и бяло около тях...

На другия ден, рано сутринта, сестрата на Иван беше дошла да го види. Викна няколко пъти от вратата и като не й отговори никой, влезе сама. Потърси го в къщата, но и там го нямаше. Слезе надолу през двора и разбра. Лозето на брат му беше прекопано. И двете лозя бяха прекопани, а телената ограда между тях беше махната. На пътечката, под окастрената черница, лежеше Иван, още стискаше лопатата в ръка, лицето му беше обърнато към слънцето - тука беше поседнал да си почине и да го дочака. Каквото беше останало, да се доразтопи. Около него скръбно ходеше Чачо и издаваше оня гърлен звук, от който ти се къса сърцето.

© Валентина Плачкинова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 26.08.2007, № 8 (93)