МОМЧЕТО С РАЗБИТАТА УСТА

Стефан Минчев

web

Момчето беше на четиринайсет, а може би на седемнайсет години. Никой не знаеше кога точно е родено, дори самото то. Ако майка му бе преживяла големия глад след болшевишката революция, можеше да хвърли светлина по този въпрос. На бащата не можеше да се има вяра за нищо - пиеше много и често забравяше собственото си име.

При всички случаи малкият изглеждаше достатъчно силен, за да върти секирата, която носеше.

Момчето вървеше бързо през гората, без да следва пътеките. Засъхналите корички от спечена кръв по лицето явно не влияеха на доброто му настроение. То си подсвиркваше някаква безименна мелодия, а заедно с нея от разбитата уста излизаха смешни съскащи звуци. От време на време спираше да свирука и се смееше с глас на себе си, на хубавото време, на гората.

Когато стигна до кривия бор, малкият се отклони наляво и скоро се спря пред странна кафява купчина, висока почти колкото него.

- Виж, венците ми заздравяха - заговори той на хълмчето и разчекна уста, в която се видяха дупките от няколко избити зъба. - Когато не те намериха, чичо Степан каза, че най-вероятно си умрял в гората... и че така е трябвало, защото си бил звяр. Ама и аз здраво те млатнах с топора, а?

Момчето се разсмя жизнерадостно. Извади от пазвата си една военна манерка и я протегна към купчината.

- Тате, донесох ти водка. На! - каза то, после взе лъскавия череп от върха на мравуняка и започна да излива бистрата течност по изпъкналите му зъби.

© Стефан Минчев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 29.03.2008, № 3 (100)