РЕЛИГИЯ И НАУКА, ИЛИ ОЩЕ ЗА КУЛТУРНО-ИСТОРИЧЕСКОТО НАСЛЕДСТВО НА БЪЛГАРИЯ

Стефан Чурешки

web

Археологията е световна просветена наука за веществените останки, запазени до наши дни или под земята, в руините на старинните градове и култови средища, или в стенописите, мозайките и украсата на старинни храмове и частни или обществени сгради. Занимавайки се само с веществените останки и тяхната модерна интерпретация, археологията обаче остава едностранчива наука освен ако не се възползва в изводите и заключенията си както от историческите документи, така и от устния спомен на хората, които са живели във времето, от което са останали веществени останки. Или от историческия спомен на обществата, които са били по-близо до откриваемия веществен реликт, отколкото ние, и следователно, по логиката на по-близко = по-познато, могат да ни съобщят повече неща за функцията и предназначението на предмета. Археологията, без да се съобразява с данните на писаната и устната история, се превръща в субективно поле за изява на общата култура на учения. Тя, без подкрепа на документ и свидетелства на устния спомен, е твърде своеволна в заключенията и изводите си, защото обяснението на функцията на всеки новооткрит предмет зависи от интегралната историческа аналогия и от формално-типологичния метод на сравнение с други находки при интелектуалното разследване на откритите ценности. А тези методи сами по себе си, без помощта на кръстосан анализ с данните от историческите извори, са с малка степен на убедителност, особено за находките от праисторията, когато нямаме запазена писменост и устен спомен сред народа и следователно формално-типологичното сравнение се прави или с културата на безписмените народи от епохата на Великите географски открития, или с културата на древни цивилизации, за които в историята има писмени данни. Както казваше обаче проф. Людмил Гетов в неговите лекции по археология през учебната 1987-1988 година в Софийския университет - новите диваци не са старите праисторически хора, та да можем чрез формално-типологичен анализ на праисторическите находки да правим правомерни изводи за състоянието на религията и културата на древните хора. В праисторията надежден остава методът на въглерода, но той е датираща точна методика на предмета, не и цялостна обяснителна интегрална система на философско и религиозно тълкувание и обяснение на типа култура на праисторическия човек, за когото няма следи в писмената и устна история на човечеството.

Няма нищо по-спорно от това да се обявява за предмет на религията реликт, който очевидно не е битов, защото ние не знаем от безписмената история и липсата на устен спомен нищо достоверно за религиозните представи на древните хора освен ако не ги приравним типологично с известните ни данни за културата на праисторията по света. Затова обикновено силна и убедителна археология се прави там, където има писмени данни, каквато е библейската археология и археологията на Стария Изток, където има запазени йероглифи и клинописни сведения в архивите на Египет и Шумер, двете най-стари човешки цивилизации, за които има интерес в световната наука. Но началото на интереса към Шумер и Египет се дължи на проучванията върху историята на Библията от страна на протестантите, на които православието дължи много в библеистиката и християнската археология, и фактически широко известното писмено религиозно сведение е дало подтик за провеждане на разкопките, а техните резултати се използват главно за осветляване на религията на човечеството с оглед сложилата се религиозна традиция в Европа и САЩ. Затова пресичането между археологически разкопки и изследване на религиозния въпрос е от съществено значение, защото това, което не е християнство, в археологията се използва или като предпоставки за създаване на алтернативен религиозен култ в съвременността, или като опора на атеизма, или като статистическо сведение за религиоведите. Така или иначе данните на археологията подкрепят или отричат писмен текст, чиято интерпретация е довод за религиозното съзнание на хората в модерността и за осветляване на мястото на Църквата в живота на обществата.

Освен чисто академично-научна археологията има и обществена функция, в която интересът към дохристиянския или добиблейския култ заема много важно място и фактически оспорва или доказва библейското учение за произхода на човека и началото на цивилизацията. Затова в България, която 50 години беше атеистична държава, изучаването на историята и на археологията имаше за цел за подкрепи нехристиянския възглед за произхода и устройството на историческите общества в миналото и по такъв начин да даде сили на научния атеизъм да пропагандира срещу Бога и срещу Църквата своята теория за произхода на човечеството и зората на световните култури. С този факт ние днес в обстановката на свобода и религиозен плурализъм би трябвало да сме наясно, за да можем да осмислим и да преценим каква е обществената полза от разработките на историята и археологията с оглед тяхната функция на религиозен защитник или отрицател според заложената методология и интерпретативна система на фактите от миналото, били те писмени, устни или веществени. Защото чрез достиженията на историята и археологията комунистите се опитваха да наложат историческия материализъм, към който археологията е много податлива, защото изследва материята и като такава подпомага историческия материализъм, чието тълкувание е основа на философията на марксизма-ленинизма. Затова в България християнска археология на практика няма, а средновековната археология е затискана от праисторията, античността и дохристиянския период на историята на нашите земи. С тази цел през археологията се пропагандира и орфизмът, който е религиозен продукт на интелектуалци, които отричат християнството или които са атеисти и чрез интерпретации на гръцките данни за орфизма оспорват косвено или директно учението на християнството. Затова от страна на нехристияните или религиозните сектанти от цял свят има целеви интерес към дохристиянската археология по нашите земи.

Никой в света не прави сериозна археология, без да е изчел томове антични и средновековни документи, където намира описание както на нравите и обичаите на хората, така и на архитектурното устройство и занаятчийското умение на предците. От данните на археологията освен религията интерес представляват епосът, митологията и природните представи на древните. За България обаче този интерес не е българоцентричен, а античен, т.е. гръко-римски, което поставя въпроса доколко пропагандата на находките от археологията подпомага собствено българската или християнската кауза на модерния човек. Защото митичните траки, за които толкова се говори в наше време, са безписмени племена и там историческата възстановка на откриваните предмети е на основата на данни от старата и антична митология от Средиземноморието, а прабългарите нямат запазен писмен езически епос, митология или естествени представи, които чрез археологията да можем да популяризираме у нас и по света. Ние нямаше да можем да разчетем нищо от изображенията на тракийските съдове от Рогозенското и Панагюрското златни съкровища, ако не бяхме чели “Митологическа библиотека” на Аполодор, “Дела и дни“ на Хезиод, или “Илиада” на Омир, където се разказва за балканската митология и се говори за видовете и функциите на старогръцките божества в елинския пантеон. Защото данните от тракийската археология по смисъла на модерната им културна функция водят до интерес към елинизма и римската езическа религия и философия. А от религиозна гледна точка обществената функция на античната археология води до възобновяване на отмрели езически култове, с които християнската Църква, в това число и БПЦ е водила война на живот и смърт през вековете според данните от църковните събори и каноните на Църквата. Какво казват фактите от последните няколко години? Те казват, че на основата на античните разкопки и данните от древната археология в България има възстановка на орфически мистерии и тракийски жертвоприношения, има данни за актуално почитание на слънцето - култа, който в древността е взел най-много жертви сред ранните християни, има небивал интерес към дохристиянското и добългарското присъствие по нашите земи. В това няма нищо лошо, науката трябва да се развива, но приоритетите на държавата, в които влиза опазването на културно-историческото наследство, трябва да носят морални и материални ползи на днешния български народ.

В този медиен шум обаче се забравя за стойностите на християнското и собствено българското културно наследство, чиято историческа интерпретация и религиозен довод в модерността са основата на историческата претенция българите да ги има под слънцето за години напред. Защото нашата идентичност при интегрален анализ на данните от историята и археологията се защитава от интерпретацията на интегралната история, чиито цялостни и многобройни артефакти, а не само археологическите находки от праисторията, са нашето изконно богато културно наследство, чието философско и класическо религиозно осмисляне в съвремеността оправдава държавния ангажимент към културно-историческото наследство на България. Това обаче, изглежда, не се осъзнава от много фактори, които се занимават с обществената функция и приложението на данните от историята и археологията. Така например това лято се откри антична тракийска колесница, за чиято реставрация и консервация държавата даде 15 хиляди лева по данни от медиите. Същевременно по-новите стенописи в патриаршеската катедрала във Велико Търново се рушат, без за това да бъде даден и един лев от овластените люде, пак по данни от медиите. Това вече е сериозен проблем на политиката по опазване на историческото наследство и на общественото приложение на данните от археологическите и историческите проучвания у нас. Ние не сме против изследването на античността и праисторията - това е модерно в Европа и в САЩ и освен това може да донесе преки материални дивиденти чрез обектите на културния туризъм. Въпросът е обаче може ли една част от нашето философско, културно и религиозно минало да страда за сметка на друга, още повече че християнството е обявено за изконна религия на по-голямата част от българския народ според официални нормативни документи и като такова то би следвало да бъде фаворизирано в интересите на държавата по опазване паметниците от културно-историческото ни наследство. Защото за дохристиянското и добългарското наследство на Балканите, които са световни новозаветни библейски поля, има средства и интерес, а за академична история на Църквата и академична енциклопедия на религиите из българските земи, каквито липсват изцяло на българската културна и интелектуална публика, не се предвиждат средства от бюджета за съхраняване на културно-историческите ни традиции. Разбира се, в такова начинание участие трябва да вземе и Църквата, която не бива да разчита само на верността и патриотизма на миряните, повечето от които работят безвъзмездно за Бога и България според възпитанието и отгледаните с много труд и лишения нравствени добродетели и научно-познавателна квалификация у тях, в които БПЦ не е вложила и лев, нито дори им казва добра дума, за да продължат работата си. Но все пак държавата следва да си състави приоритети по съхраняване на българската историческа традиция, в която, както казахме, доминира християнското и собствено българското в нашата религиозно-философска памет. И това се доказва от изследването на писмените исторически извори, устното предание и анализа на всички веществени останки по нашите земи от различните културно-исторически периоди. В този смисъл запазването и съхранението на нашите писмени свидетелства, данните от устната история и предметите на художественото творчество са също толкова важни, колкото и разкопаването на праисторически и антични могили.

Археологията може да бъде прекрасен помощник на християнството и да даде много сериозен научен продукт със световно значение. В България обаче, понеже модерното развитие на археологическата наука съвпадна с управлението на атеистите, интернационални и латиноговорящи комунисти, философията на археологическото познание в неговата обществена функция води към утвърждаване на интереса към езичеството и атеизма според възгледа на историческия материализъм. С това обстоятелство библейската и християнската археология у нас и по света следва да се съобразява, а хората от Богословския факултет следва да проявяват по активна обществена деятелност, щото резултатите от християнската археология да се популяризират повече в България и по света. Накрая ще кажем, че ние не оспорваме професионализма и заслугите на блестящата българска археология, която е много зле платена от държавата и от която сме се учили на култура и история. Въпросът е обаче до каква степен обществената функция на археологическите сензации в световен аспект води до утвърждаването или отричането на религията и Църквата, от които се очаква просперитетът и спасението на нацията след бездуховния и атеистичен суров комунистически режим, чието преразглеждане в България трябва да бъде направено на всички нива на познанието, а не само като политикономическа формация на безмилостни културни сектанти в контекста на цялостната европейска философия и история.

Според православния символ на вярата им два свята - света на видимото и света на невидимото. Големият бизнес, който се прави в историята, е бизнесът с невидимото, което не се поддава на описание и обяснение от науката. Майсторите на бизнеса с невидимото са тълкувателите на явленията от битието - врачки, феномени, лечители, политолози, социолози, литератори и футуролози, защото езиковостта е крайна мяра на всичко. Затова важното в системата на историческото и археологическото познание не са предметът и вещта сами по себе си, а тяхното тълкувание и поставянето им в интерпретационна среда, както и всяко явление от живота на човека на Земята. Затова в религията вещта се поддава на тълкувание, а точната наука може да провери свойствата на вещевия свят. В областта на невидимото обаче опитна проверимост няма и затова по европейска традиция светът на думите се прави от изключително грамотни и почтени хора, които не злоупотребяват с властта и опиянението, което словото създава.

За жалост, овластените хора в днешната БПЦ лансират видимия свят на религията, експлоатират идеята за свято общонародно дело, в името на което следва да жертваме всичко по заръката на националната литература от Възраждането насам, опират се на международната подкрепа от страна на вярващи и културни хора, за които вярата е идеална кауза. И разбира се, БПЦ действа по линията на българската народна мистична конспирация, завещана от революционерите от късното Възраждане. Затова, когато се говори за откриване и тълкувание на християнски обекти на територията на страната, а и по света, следва да се вземе мнението и продукцията на светски специалист, който е благоразположен към вярата и религиозните ценности, а не расоносец, който участва в днешната БПЦ.

© Стефан Чурешки
=============================
© Електронно списание LiterNet, 11.06.2011, № 6 (139)