МУЗАТА ЖИВОТ

Росица Чернокожева

web

като малък
така силно стисках
новоизлюпените пиленца
убивах ги от радост и любов
сега по същия начин постъпвам с хората

Това стихотворение на Владислав Христов има и психоаналитичен подтекст. То ни въвежда в играта на нагоните. Как Ерос и Танатос се преливат. Нима жестът от нежност и любов се явява разрушителен за любовта. На душевната ни сцена двата нагона - еротичният и деструктивният, винаги се потенцират един друг и никога не са поотделно в чист вид. За дa се роди живот, създаващата субстанция трябва да загине. В любовта има и много агресия, както е вярно и това, че всеки агресивен (деструктивен) акт е донякъде с оттенък на еротичност. Този въпрос си остава космогоничен и целта на живота получава дуалистичен отговор. Фройд ни е оставил един великолепен израз: "...нагоните към смъртта са, общо взето, неми и шумът на живота, най-често идва от Ероса" (Фройд 1992: 186).

Когато говори за целите на психодрамата създателят на психодрамата, социометрията и груповата терапия Яков Леви Морено казва, че в тази практика не се рушат стени, а много внимателно се пробват бравите, за да се види коя врата може да се отвори (Морено 2004: 314).

Мисля, че това много деликатно прави и Владислав Христов - подстъп коя врата към духовното ще се отвори.

Четох последавателно, по години на издаването, поетичните книги на Владислав Христов. В тях има сдържана кротост и приглушеност, но и твърдо отстоявана позиция. Ако трябва с един израз да определя досегашната му поезия, бих я нарекла страст към живота, страст към живеенето. В един разговор Владислав Христов казва, че най-голямата муза е животът.

Предизвикателство е да се вгледаме в идеите, образите, чувствата, поетиката в шестте му лирични книги. Да се проследят миграцията на мотивите и надграждането на идеите. Умението да си същността си и да изразяваш всеки път тази същност по нов, креативен и спонтанен начин.

Ще се спра на неговите стихове по различни начини: и като еволюиращи хронологично идеи и чувства, и компаративистично, без значение кога са писани. Тези късчета поезия в повечето книги не са озаглавени, стихът не започва с главна буква, няма препинателни знаци. Мисля, че игнорирайки строгата граматика, поетът ни внушава, че всичко е еднакво важно. Може би мнозина знаят, че оригиналната Библия е била без пунктуация. Т.е. това е едно връщане към изначалното.

От 2012 до 2019 година Владислав Христов издава шест поетични книги. На последната - "Писма до Лазар" (2019), която има по-различна архитектоника, като изградена от по-дълги стихове и поеми се спирам в друг отделен текст. Тук ще разгледам пет от книгите му, които той създава за седем години: "Енсо", "Фи", "Гермaнии", "Обратно броене" и "Комореби".

Сещам се за думите на Фройд, че възрастният писател вместо да играе, фантазира. По-долу ще видим метаморфозите на авторовото фантазиране и причудливите му форми и метафори.

Още с първата си книга от 2012 г. "Енсо" - термин от източната философия, Владислав Христов заявява своето пристрастие към лаконичността. В четиристишия и шестстишия той събира цяла една история, цяла една съдба. Мисля, че този стил на писане е повлиян и от пристрастието му към хайку - Владислав Христов е вече наложил се творец на тези тристишия, като творбите му са включени и в световноизвестни издания на хайку.

Бих казала, че в тези пет поетични книги няма екзистeнциален въпрос, който Владислав Христов да е подминал. Ако направим едно сравнение, ще видим, че най-често доминира темата за любовта - тази вечна и винаги нова тема. За поета Владислав Христов тази тема е неизчерпаема като вдъхновение. Той проследява любовното чувство във всичките му нюанси. Влюбването и страстта, раздялата, еуфорията да споделяш всеки миг с любимия, какво място е спалнята, караниците между двамата, та дори до това... какво ли толкова би желала де си спомни една възрастна двойка.

В "Енсо" (2012) поетът се вълнува от еротичността като обобщение и идея, която е като картина на Рьоне Магрит:

особено когато на терасата
няма нищо друго освен
една гола жена

("Терасите")

Вариациите на тема "любов" се преливат и във втората книга "Фи" (2013). Тук, например, е желанието да си всеки миг с другия:

дясната ръка
държи книгата
лявата
ръката на любимия
всяка нова страница
е раздяла

И винаги виси един въпрос от тавана на спалнята - "това е кука за инквизиция/ във всяка спалня има такава".

В "Обратно броене" (2016) любовта еволюира до други измерения на доверието в общението:

малката женска ръка
се е сгушила
в голямата мъжка
прилича на зародиш
предвещаващ появата
на същинския плод
за него мъжът и жената
все още не подозират

Историята на едно дете започва, преди то да е заченато. То е на душевната сцена на създаващите го, там е и родовото. Сещам се за мотото на книгата на Маргарит Юрсенар "Благочестиви спомени": "Какво бе лицето ви преди баща ви и майка ви да се срещнат" от Дзен коан.

В последната книга от 2019 г. - "Комореби" срещаме великолепната строфа за късната любов:

неделя в парка
възрастна двойка
събира листа от гинко
какво ли толкова
искат да си спомнят

Владислав Христов и в петте си книги ни споделя своите изповеди и откривателства за любовта. Защото всяка нова любов е ново откривателство - и на другия, и на себе си.

Друг важен въпрос за поета е същността на живота като философия. Като изкушен от Изтока човек и творец, за Владислав Христов са важни пътят, пътуването, усъвършенстването, не целта и крайната точка. Той ще каже в последната си стихосбирка - "какво щастие/ да следваш някого". Пътят е процес - той развива усетите и сетивата да забелязваш всичко по пътя и да наблюдаваш, да слушаш и да се вглъбяваш. Ти си като листото, което пада от дървото. Толкова е просто и красиво. Това е същността на листото, както всяко нещо има своята същност.

Още в "Енсо" Владислав Христов се вълнува от философския въпрос за времето:

обра ме времето и избяга
как сега да се прибера вкъщи
толкова стар

("на връщане от")

Не знам дали това е хайку - не всяко тристишие е хайку. Мъдростта и епистемологичният стремеж (стремеж към познание), който притежаваме още от детството, изпълват цялото творчество на поета.

От самото си раждане (дори и в пренаталния (предродовия) период), ние сме потопени в отношения и сме обречени на този танц на сближаване и отблъскване, на нараняване и защити. На вкопчване.

Ето трактовката на обърканите ни, преливащи се, амбивалентни чувства в поетичната форма на Владислав Христов:

зимата е към края си
картофите на терасата
пускат корени
вкопчват се един в друг
като удавници
нищо не ги различава
от хората

Поетът не ни спестява и своите кошмари, деструктивни преживявания и ужасяващи видения. Тези негови стихове са като картини на Бош или Мунк. Споделяйки своите тъмни страни, ние опознаваме по-добре и себе си. Всички други, както и другите страни от нашето Аз, можем по законите на психодрамата, да наречем Помощни Азове. Морено твърди, че "помощните азове практически представляват отсъстващите други, налудностите, халюцинациите, символите, идеалите, животните и обектите" (вж. Иерохам 2004: 11). Те правят света на протагониста реален, конкретен и осезаем. Студията на Фройд "Ужасяващото" също ни напомня за механичните играчки, които са като марионетки.

"Пети полк" на Владислав Христов е нашата тъмна страна.

какво правим тук
набучени сред знамената
с тела разхвърляни из цялото поле
едно дете мъкне ръце и крака
сглобява големия непобедим човек
слага му цигара в устата
и си тръгва

За преживяванията, които са го белязали най-дълбоко, Владислав Христов е лаконичен. Ще напише само по едно стихотворение за пръстена, останал от баща му, за пътя към болницата при майка му, а за детството ще напише, че с времето очите ще започнат да виждат това, което са виждали в детството.

Стихосбирката "Германии" (2014) оставям за края. Тя е писана по друг повод, в друг, специален момент от живота на поета. Не, че ги няма темите от другите книги. Напротив, дори добиват още по-голяма сила и внушаемост. Но са писани сред едно драстично преживяване на автора - откъснат от Родината си. Тук е и ежедневието с опашката за гевреци, и времето в пералнята, и метенето на листа на огромния паркинг. Какво ще го крепи в чуждата страна. Може би кутията с мащерка, която е България и намалява от ден на ден. Трудна книга, изстрадана до дъно книга, емигрантска книга. Дори и най-коравият ще изплаче:

един ангел
виси от полилея
не знам на какъв език
да му се помоля

Характерно за краткостишията на Владислав Христов е, че обикновено поантата на творбата му е в последния стих - неочаквана, непредвидима, провокираща. В това е и въздействащото му поетическо умение - да открива пред очите ни нова гледна точка, нов поглед, нов ракурс към катадневните неща, които ни заобикалят. Очуднението към света е неговата магическа пръчка.

Фотографските мигове, които спират времето в лириката на Владислав Христов придават онази предметност и онова наше превръщане в природа, което е характерно за творци като Далчев и Радой Ралин. Неслучайно последната стихосбирка на Владислав Христов се нарича "Комореби" - специална японска дума за светлината, която прониква през листата на дърветата. Предметността, която говори на сетивата ни, е начин на живеене, на възприемане на света.

В едно стихотворение, посветено на Силвия Чолева, Владислав Христов ще признае пред себе си и публиката: "отърване няма". Няма отърване от орисията да си поет!

Ще завърша този текст за петте книги на Владислав Христов с негово стихотворение, за да остане отгласът на чувството от неговия поетичен свят. Ето един пореден поетичен къс от Владислав Христов - парадоксален, абсурден, но и дълбоко хуманистичен посвоему - само негов:

съвсем лек вятър е нужен
за да разпръсне глухарчето
представяте ли си
ако това беше задача на хората.

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Иерохам 2004: Иерохам, Давид. Не/нормалността, която ни свързва. // Критика и хуманизъм, 2004, № 17.

Морено 2004: Морено, Джейкъб. Основи на психодрамата. София, Отворено общество, 2004.

Фройд 1992: Фройд, Зигмунд. Отвъд принципа на удоволствието. София: Наука и изкуство, 1992.

© Росица Чернокожева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 20.09.2020, № 9 (250)