"ТЪЙ МИ СЕ СТОРИ" ОТ СТИЛИЯН ЧИЛИНГИРОВ - ЕДИН ВЪЗМОЖЕН ПСИХОАНАЛИТИЧЕН РАКУРС

Росица Чернокожева

web

Стилиян Чилингиров започва писателския си път със стихотворения за деца през 1901 г. в сп. "Звездица". Същата година в сп. "Учител" излиза и първата му критическа статия "Приказки и разкази за деца". Тогава той е двадесетгодишен. Мисля си, какво творческо предразположение, духовна и житейска зрелост и обич в сърцето си трябва да носиш, за да се насочиш към децата. Това в никакъв случай не е било въпрос само на препитание. Доказателство е и това, че на тази първа любов - литературата за деца - авторът остава верен до края на живота си. Той е автор на 84 художествени творби за деца и десетки теоретични статии върху литературата за деца. В Университета учи педагогика и литературна история. Цялото му литературно творчество е опонент на сухата догматична педагогика и е стремеж към утвърждаване на индивидуалността и креативността. Този ренесансов човек, творил литература, наука, публицистика, библиография, участвал в читалищно и библиотечно дело, политика, а след уволнения връщащ се към обущарския занаят, казва: "Как може да си писател, без да си изживял написаното". А той наистина е изживял много житейски превратности: от най-високи професионални длъжности и постове - до обикновения обущарски занаят. Това са неговите истински "университети". Какъв е психологическият и творчески импулс, който го е водил в желанието и смелостта да опитва перото си във всички стилове и жанрове на художественото слово. Може би това го доближава до Вазов, който под едно негово стихотворение възторжено собственоръчно написва: "Съжалявам, че не съм авторът на това хубаво стихотворение." Чилингировият изказ и стил не могат да бъде сбъркани с тези на друг творец. Негови думи са: "Гледал съм да постигна себе си, с мое разбиране на нашия живот и също с мои средства да го разкрия пред духовния взор на българския четец". Неслучайно в името му - Стилиян - има частицата "Стил". Le style c’est l’homme (Стилът, това е човекът - Бюфон).

Сборникът с разкази "Тъй ми се стори" вижда бял свят през 1929 г. Чилингиров е издал вече три романа - автобиографичните - роман в сонети "Владо Булатов" (1922), "Хляб наш насущний" (1926) и спечелилият наградата на Министерството на Народното Просвещение за 1928 г. "Шинел без пагони". 1929 г. е плодотворна за писателя - печатат се шест негови книги. Явно, сред тях за него е било важно да събере и тези пръснати в периодиката седем разказа и да ги назове с чудно хубавото и въздействащо заглавие "Тъй ми си стори". Как се вписва този сборник в тогавашния литературен живот? По същото време излизат и белетристични книги на Орлин Василев, Иван Карановски, Добри Немиров, Константин Петканов, Фани Попова-Мутафова, Г. П. Стаматов - автори с различен натюрел и значимост. В българската литература между двете войни съжителстват реализъм, класицизъм, модернизъм, футуризъм. Сборникът на Ст. Чилингиров е оценен високо от литературната критика по онова време. Излизат седем рецензии, между тях - на Владимир Русалиев, Никола Монев, Васил Каратеодоров, Петър Хаджисотиров. Като основно достойнство на "Тъй ми се стори" се изтъква таланта на твореца да влиза в "светая светих на душата на малките" и да "разказва с невероятно увлечение". И както сполучливо и вдъхновено се отбелязва в едната рецензия - "авторът не разказва, а свещенодейства".

Ще се спра на едноименния и първи разказ от сборника "Тъй ми се стори" и то от един много приложим към сюжета и поетиката му психоаналитичен ракурс. Самото заглавие е като лек полъх, нещо мимолетно, което едва докосва. Една особена мекота и приглушеност. То събужда много асоциации, то е един нюанс само - но важен. Ето и началото:

"Разговорът беше много интересен.

Насядали един до друг, сред манежа на кавалерийските казарми, почти допрели глави, те слушаха със затаен дъх и безкраен детски унес, като от време на време се изглеждаха с оня многозначителен поглед, който сам е повест".

Кратко, ясно, декларативно, но подготвящо е първото изречение. Последвалото описание ни въвежда и разгръща постепенно мизансцена и фабулата. Допрели глави и със затаен дъх. Облъхва ни тайнственост. Нека обърнем внимание на "оня многозначителен поглед". Това уточнение "оня", т.е. който ни е добре познат, който, като че ли всички познаваме, но не го назоваваме и коментираме, е много нюансивно и асоциативно. Начинът, по който гледаме, е език. Погледът е езиков обмен между психики. "Оня" е натоварено с много семантика. "Играта на досещането", както казва Фройд. Тази недоизказаност, това смътно усещане ще продължи и в следващите редове. Метафората "поглед, който сам е повест" е особено сполучлива находка на автора. Тук е всичко, за което можем да се досетим: сюжет, сцена, съдба, чувства, отношения, асоциации... Мястото, където се развива действието, също носи своята символика. Манежът на кавалерийските казарми. Това място носи следи на отминала слава. Няма да сбъркаме, ако прибегнем до съновната психоаналитична символика, в повечето случаи свързана със сексуалността. Децата, в този момент, са в унес, както описва авторът, т.е. между съня и реалното, между съзнаваното и несъзнаваното - като "сънища наяве". Кръгът означава съвършенство, кръговратът на живота, Вселената. Същевременно е символ и на жената, майчиното лоно, наред със страха да го напуснем. Тук, на манежа, са препускали коне - това носи знака едновременно на живот и смърт. Кон и човек, като едно цяло, е знак на хармонията между съзнавано и несъзнавано, хармоничността на личността. Също, ще отбележим, че животните и хората са близки като образи в съзнанието на детето. Образът на коня има особена специфика - митологичният кентавър например също е натоварен със сексуална символика. Нека припомним, че в един от най-известните случаи на Фройд "Малкият Ханс" (1909), детето има фобия от коне. От столетната история на психоанализата пък знаем, че всички оръжия се тълкуват като фалически символи, тъждество на проникването в човешкото тяло. Не е случайно, че допрели глави, със затаен дъх, децата са точно тук, на това място. Може би тук те играят на войници. Може би, във въображението си, те се виждат пораснали участници и герои на този манеж - с цялата символика на това статукво - униформа, власт, оръжие. Метафора на мъжественост. Едни много вероятни момчешки мечти и фантазии. По-долу авторът ще нарече манежа "мястото на първия им урок". Това е своеобразно "бойно кръщение" за малките. Това е като инициацията - един рубеж е преминат в изкачването нагоре в развитието им. В "Малкият Ханс" Фройд ни напомня: "...нека нашият мъничък изследовател преждевремено добие опита, че всяко познание е само частица и че на всяко стъпало на познанието винаги остава неразрешен проблем" (Фройд 1993: 129).

На три страници, изречение след изречение, Чилингиров ни подготвя за темата на разговора чрез преживяванията на героите. "С живи жестове осемгодишният Христо" разказва на по-малките си другарчета. Неговата възбуда се предава и на тях. Усеща се една особена тревожност. В процеса на развитието на психоаналитичната теория и практика, на един по-късен етап, Фройд приема, че тревожността води до изтласкване, а не обратното. Ние можем само да гадаем (по известния израз на Фройд, че съзнаваното е само върха на айсберга) какво е в тяхното изтласкано несъзнавано. Децата са си задавали тези въпроси, които ги вълнуват, питали са и родителите си, които са се "измъквали" стеснително, сами не вярващи на обясненията си. Отново психоанализата ще ни подсети, че стремежът към познание у детето е неделим от сексуалното любопитство и те се развиват успоредно. Напрежението расте и изведнъж дълго скриваната тайна, необяснимото изпъква със своята голота толкова категорично. "Един съвсем нов, примамлив мир, сякаш, че из света на вълшебството, се откри пред любопитните им очи" - ето това се случва на сцената. Колко вярно и дълбоко предава Чилингиров усещането на децата, че това, е било "като нещо отдавна познато". Всички преминаваме в детството си с тези атавистично закодирани смътни усещания за отговорите, които ще ни се открият с порастването. Децата в повечето случаи знаят отговорите, но те питат, за да получат сигурност. Тайните едновременно привличат и плашат. Неслучаен е идиомът "пареща тайна". Учителите в училище също крият - авторитетно заявява Христо и изважда от джобовете, стигащи до коленете му, угарки, за да си свие цигара. Пушенето психоанализата обикновено тълкува като рудимент на засиленото ерогенно значение на зоната на устните, останало от кърмаческата възраст на индивида. Има нещо изключително привлекателно в това рано пораснало, възмъжало и помъдряло осемгодишно момче.

По-нататък в разказа авторът казва " [като] че не осемгодишно дете, а осемдесетгодишен старец разправя за преззавесното в отношението на половете". Всичките му съкровища - един парцал, няколко гвоздея, две-три зарзалени костилки и ваксена кутийка с угарки, са с него. Това е неговият беден битово момчешки свят, който се побира в два джоба. В разказа авторът не скрива своите симпатии и пристрастия към бедните деца. Сам израснал в немотия, Чилингиров още като ученик споделял с майка си мечтата си да създаде дом за издръжка и възпитание на сиромашки деца. Бихме казали, че Христо почти е един събрат на Хъкълбери Фин. По-малките го гледат със страхопочитание. "Като че присъстваха на литургия", ще отбележи авторът. Така хипнотично и харизматично им въздейства този негласно признат лидер, който тържествува над тяхното детско невежество. Той им изглежда по-голям за годините си поради една много важна причина - защото знае тайните на възрастните. "Ама вие сте още деца... Защо ли ви разправям...". Какво става, когато има тайна, когато нещо случващо се не е обговорено? Тя предизвиква всякакви фантазии в детската душа. "Възрастните крият най-сладкото, както крият всички лакомства... Значи, и това е такова. А може би, много по-приятно, много по-примамливо." Скрито, като лакомствата - каква игра на авторовата мисъл и метафоричност. Не случайно, възрастните често назовават сексуалния си обект "сладък". Преззавесното в отношенията на половете. Наистина е спусната една много плътна завеса, непозволяваща да се проникне до познанието на тези въпроси. Това за децата е "terra incognita". А най-важното е да се говори. Да се говори за тези неща и то истината. Още в началото на миналия век на сбирките на Виенскато общество по психоанализа се разисква въпросът за сексуалната информация, която е възможно да се дава на децата. За детето всичко, което се случва около него, е означаващ език. То слуша, чувства и мисли. Думите имат покълваща и оплождаща сърцето функция, както и символна. Децата предусещат, че желанието за удоволствие трябва да се задоволява. Това, което не им се казва, те доукрасяват във въображението си. "Ама нали и ние като пораснем?... прекъсна едното, като доизказа жадното питане с очи и ръце". Представите на децата за сексуалността на възрастните са въз основа на инфантилната сексуалност, т.е. те са свързани с дейността на тяхното собствено тяло и с оскъдния им детски житейски опит. Думите на Христо потъват в душите им като в "суха земя" ще отбележи авторът. Във вълнението си децата се люшкат между доверието си към възрастните и думите на Христо. Хаос от смесени чувства. Нещо сладостно и тревожно свива сърцата им.

"- А вие мислите, че бабата ги носи, ха!..."

Ето я най-после възловата, поясняваща, появяваща се чак в края на третата страница реплика. Една великолепна драматургия, впечатляващ и умело осъществен литературен прийом. Като че ли всичко дотук беше пролог към истинското действие. Чилингиров ни подготвя умело дотук чрез недомлъвките, недоизказаните въпроси и отговори, цялото поведение на героите и сюжетната линия за какво иде реч. Като че ли там, на манежа, в кръг, присъстваме на една сцена, на една психодраматична сесия.

Архитектониката на целия разказ е подчинена на драматичните душевни меандри на децата. Героите от този разказ са във възрастта, когато сексуалният живот на детето достига първия си разцвет, от третата до петата година (така наречената втора фаза на инфантилната сексуалност). У детето тогава се появяват наченките на онази дейност, на която се приписва жаждата за знание, или за изследване. Така нареченият, по-късно, от Мелани Клайн "епистемологичен нагон". Жаждата за знания и сексуалното любопитство са неразривно свързани. Любопитството на децата е насочено най-вече към родителите им. Първият въпрос, който си задават децата, е как са се появили на този свят, а след това идва и въпросът за разликата между половете. В съзнанието ни е болката как има време, през което ние не сме съществували и ние трябва да преработим и да се справим с тази болка. Това става чрез фантазмените образи, че ние сме били в тялото на майките си, а те - на техните майки, те пък - на техните и така се стремим с ограничените си човешки измерения да обхванем космогонното. В различните културни, фолклорни и цивилизационни наслоявания битуват различни вярвания за появата на децата. В съзнанието на българския народ това е т.нар. бабуване. Това е, което възрастните са обяснявали на децата - че бабата е донесла бебето в семейството. Друг въпрос е, както казахме, какво мислят децата, съответстващо на възрастовото си развитие, така наречените инфантилни теории за раждането им. Доколко тези теории са универсални. По-точно е да се каже, че те зависят от контекста в семейството, в което се създават, и от индивидуалните преживявания. Но тази тема е табу в обществото. Родителите мълчат, учителите мълчат, църквата мълчи. Христо също е научил тези неща от по-големите момчета. И когато, с порастването, тези сексуални импулси у детето сублимират, т.е. вниманието е насочено към други културни цели (например, както вече е при ученика Христо) в детската душа могат да се настанят понятия като срам, грях, морал, отвращение. Революционната заслуга на Фройд е, че с произведението си "Три студии върху теорията за сексуалността" (1905) потвърждава очевидността на инфантилната сексуалност. Обосновава идеите Едипов комплекс, кастрационни страхове, амбивалентност, тревожност. А със случая "Малкият Ханс" се слага началото на детската психоанализа, която ще доразвият Хермине фон Хуг-Хелмут, Анна Фройд, Мелани Клайн. В българското общество навлизат преведени книги: "Половият въпрос" на Август Форел (1937), серия "Сексуални студии" на д-р Иван Блох (1932), и други, но това са спорадични опити по онова време в България за просвета в тази област. А разпространението на психоаналитичната мисъл у нас през 20-40 години свързваме с имената на Атанас Илиев, Любомир Русев, Иван Кинкел, Буко Исаев, Любомир Чолаков, които представят "дълбинната психология" в различна, често амбивалентна светлина пред българския читател.

И ето, че Чилингиров въвежда в разказа втори важен герой - петгодишният Митко. В семейството току-що се е родило братчето му. Митко яде резен хляб, намазан с "дървено" масло и посипан с червен пипер и сол. Още един символ на детството. Символ, който винаги извиква умиление по безвъзвратно отминалото детство. И тук авторът отново майсторски води наратива. След така емоционално и семантично натоварената "първа" част на разказа, сега вниманието на читателя се отклонява към "епизод" - Филията на Митко. Какво спечелва разказът от това. Образите на децата стават по-релефни и индивидуализирани, а максимално сгъстената емоционалност до този момент наистина се нуждае от известно разреждане и разведряване. Когато отново се подхваща разговорът, сърцата на децата пак затуптяват и "те раснат пред собствените си очи". Само един голям сърцевед и майстор на словото може да намери такъв израз. В "Три студии върху теорията на сексуалността" Фройд пише: "Жаждата за знание не може да бъде отнесена нито към елементарните компоненти на нагона, нито сублимирана под сексуалността. От една страна, нейните прояви отговарят на сублимиран начин на овладяване, от друга страна, тя работи с енергията на сексуалното любопитство. Отношението й към сексуалния живот обаче е особено важно, защото от психоанализата разбрахме, че жаждата за знание у децата изненадващо рано и по неочаквано интензивен начин се насочва към сексуалните проблеми, дори може би се събужда едва от тях." (Фройд 1991: 80). И тук в разказа нашите малки герои "се събуждат" и "раснат пред собствените си очи". Не можем да укоряваме едно дете, че задава въпроси, че иска да знае. То има тази необходимост и право. То търси себе си в този свят, стреми се към своята идентичност и идентификация с родителя. Търси смисъла и същността на живота. Само така може да расте в собствените си очи. Но ето, че децата се изправят пред една непробиваема стена - големите лъжат! Чилингиров с завиден психологизъм проследява вътрешните монолози на децата в желанието им да достигнат до истината. Колко сполучливо ги нарича той "малките хора". Голямата френска психоаналитичка Франсоаз Долто казваше: "Детето не знае, че е дете. То е желаещо същество. То е на възрастта на своето желание". И още - "Детето трябва да се посреща като почетен гост в семейството". Детето трябва да бъде уважавано и да му се говори, да му се говори истината. Фройд в един текст също говори за "малък човек", а не за "дете".

В началото Митко не вярва на думите на Христо, разпалено защитава родителите си и наивната си вяра, че бабата е донесла братчето му. После се замисля и започва да прехвърля в ума си събитията у тях през последните дни. Като на филмова лента текат случките. "Цял ден не го пуснаха при майка му. Чувстваше, че става нещо тайнствено и страшно, но какво, не можеше да разбере. Страхът му се усилваше още повече, когато зърнеше угрижения лик на баща си или бялата дълга дреха със сините ганти около джобовите на чуждата жена." Детето смята, че тя е виновна и я намразва. Тази "чужда жена" е много важна и в емоционално отношение. Акушерката, както обяснява Фр. Долто, понякога е "третият" в диадата майка - дете, а не винаги бащата, защото тя първа въвежда бебето в този живот. Думите, които произнася тя, са много важни. Тя е нещо като орисниците в приказките. Митко си спомня вика на майка си (остър, мъчителен) и после детски плач (слаб и нежен гласец). Отношенията с новороденото бебе и останалите са започнали още преди то да се появи на бял свят. С всички нас е така. Едно дете, още преди да се роди, е на душевната сцена на своите родители и близки. Още преди да се родим ние имаме родова история и закодирана родова памет. Нашият герой Митко чува думите на баща си: "Нà да си купиш круши... Бабата ни донесе бебенце." Разказвачът Чилинтиров потапя читателя в непривичната тревожна атмосфера на този дом - миризмата на лидол, изпаренията на прясно варосания коридор, играта на светлосенките по стените. Но семето на съмнението от Христовите думи се загнездва в детското сърце на Митко. "Загубен в себе си, той не чуваше разговора на своите другари". Авторът не пише "разсеян", "вглъбен", "замислен". Това "загубен в себе си" разкрива много точно психическото състояние на момчето. Ти губиш своята идентичност, губиш своето "Аз", губиш връзката с другите и околния свят. Мисълта за "преззавесното" се превръща в натраплива. Тя е тъй "досадлива и стръвна, ...сякаш сторила намерение да го умори". Митко иска да я улови със слабите си ръчички и да я мачка, мачка... Това преживяване сломява неговото детско тяло и дух - вие му се свят, горчивина стисва гърлото, очите му хлътват. Това е непосилна тежест за детската му неукрепнала душа. Съзнателната ретардация на случващото се и детайлнато описание на сцените допринасят за все по-натрупващо се напрежение. И ето отново майсторското перо на автора. Една контрастна сцена. Баща и син вечерят. Бащата наставлява сина, "защото беше добър баща или защото искаше да бъде такъв". Как с един само намек - "или защото искаше да бъде такъв", писателят индивидуализира образа на бащата. Става ясно какво е за него да е добър баща - т.е. да педагогства вечерта на масата. Но има моменти и на нежност - прегръща, целува по челото сина си. И един великолепен израз: "очите продължаваха да се галят". Тук е мястото да кажем как отсъствието на описание на майката също е симптоматично за стилистиката на разказа. Майката присъства в цялото повествование само с родилния си вик. Тази стилистика е много кинематографична - чува се зад кадър само родилния й вик. Няма описание на жена, чакаща дете. Този прийом дава много възможности за тълкуване от четящия. Когато някой го няма - той също е там. Така майката също играе ключова роля. Двете големи чаши вино правят бащата предразположен, шеговит, ласкав. В душите и на двамата е тихо и спокойно. Бащата пита сина си: Ще играеш ли с бебето като порасне, ще го обичаш ли - нали е твое братче? Митко отговаря утвърдително като послушен син, макар сигурно вече да изпитва сиблингова (съперническа) ревност към новороденото. И тогава се решава да попита: Защо бебето му е братче? Защото мама е болна?

"Бащата замръзна. Милият му поглед веднага стана студен и остър, като че ли искаше да разреже и най-скритите кътчета на Митковата душа." Един баща, който иска само послушание и подчинение. Един баща, готов в името на собствения си авторитет и авторитарност да подложи на безпощадна дисекция (метафората "да разреже") душата на собственото си дете. Ето я криворазбраната педагогика. Да се крие, да не се говори истината за нещата. Табуто върху въпросите за секса. Английският педиатър и психоаналитик Доналд Уиникът казва: "Детето е нещо много повече от секс... Сексуалният инстинкт по много сложен начин се създава през детството от всичките си компоненти и съществува като нещо, което обогатява и усложнява целия живот на здравото дете... Основата на юношеската и зрялата сексуалност се полага през детството..." (Уиникът 2001: 177).

И ето че детето е засипано с обвинения и "анатемосано":

"- Ти си се събирал днес с лоши другари! Ти лъжеш, че си бил в къщи. Ти от тях си се научил да лъжеш и да питаш..." Бащата сам се издава в смущението си. Непосилно бреме се стоварва върху Митковото сърце - "Христо има право... татко лъже". Детето в порастването желае да се идентифицира с възрастния, защото благодарение на образа на възрастния получава представа какво ще бъде то като порасне. То се стреми да постигне завършения образ на самото себе си под формата на този модел, който променя през живота си; в началото обаче са родителите му. Изграждането на личността става на базата на истината, а не на лицемерието. Обговарянето, езикът е мостът между тях. Обговарянето би освободило и симптома, т.е. напрежението, тревожността от тези тайни. Със случая "Малкият Ханс" Фройд разкрива, че не е опасно да даваш на децата информация във връзка със сексуалното им любопитство, да облекчаваш изтласкването и да събуждаш интереса им към сексуалните теми. С детската си логика детето много точно разбира, че щом има "мама" и "тати" - защо истината да не може да се каже спокойно, защо възрастните се срамуват да говорят за тези неща. Чилингиров с много искреност, любов и страст води разказа. Така може да пише творец, който съм е преживял описаното. Майсторски редува драматичните диалози с кореспондиращи описания с много символи и асоциации. Неслучайно в една от рецензиите за сборника се казва, че от него родителите ще научат много повече, отколкото от сухите, безжизнени педагогически писания. Авторът поставя въпроса, че детството е изпълнено с мъчителни болки и конфликти, понякога това са непоносими разочарования, водещи дори до фрустрация. Но това е пътят на порастването, стремежът към изграждане на емоционална интелигентност и структуриране на детската душевност. В една легенда за Свети Стилиян, Чилингиров пише: "Бог е в самите нас. В глъбините на ума и тревогите на сърцето." Митко си ляга, но сърцето му бие тревожно, развълнувано. "Сърцето му се свиваше и разпущаше бързо, сякаш кръвта на хиляди души тече в жилите му". Защо го лъжат!

"А кандилото шумеше щипливо, като издаваше странни звукове на сгорещени гвоздеи, потопени във вода. На срещната стена се движеха бавно безформени и отвратителни сенки, които насълзеният му взор възприемаше подобно въплъщение на лъжата." Звуците, сенките - като че сме във филм на Бергман. Тези сгорещени гвоздеи не се ли забиват в самото детско сърце, тези безформени сенки разфокосирват цялата детска душа и неговото Аз. А кандилото - не е ли това целият фалш на религиозната догма.

"Бащата чу неговия хленч, опъна врат към креватчето му и попита:

- Митко, плачеш ли?

- Не...

- Тъй ми се стори."

БИБЛИОГРАФИЯ

Долто 2006: Долто, Франсоаз. Всичко е език. София: Колибри, 2006, 167 с.

Дьоларош 1999: Дьоларош, Патрик. Да се говори, играейки. От психоанализа към индивидуална психодрама. София: ЛИК, 1999, 246 с.

Лакан 2008: Лакан, Жак. Семейните комплекси. София: Ciela, 2008, 175 с.

Морено 1994: Морено, Джейкъб. Основи на психодрамата. София: Отворено общество, 1994, 316 с.

Рудинеско 2000: Рудинеско, Елизабет, Плон, Мишел. Речник на психоанализата. София: ЛИК, 2000, 1151 с.

Уиникът 2001: Уиникът, Доналд. Детето, семейството, външния свят. София: ЛИК, 2001, 270 с.

Уиникът 1999: Уиникът, Доналд. Игра и реалност. София: ЛИК, 1999, 184 с.

Фройд 1900: Фройд, Зигмунд. Въведение в психоанализата. София: Наука и изкуство, 1990, 550 с.

Фройд 1991: Фройд, Зигмунд. Психология на сексуалността. София, 1991, 200 с.

© Росица Чернокожева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 29.07.2015, № 7 (188)