ЕКЗЕГЕЗИ, ИЛИ ИНТЕРПРЕТАЦИИ

Росица Чернокожева

web

През 2012 г. излиза книгата на проф. Сава Сивриев "Екзегези. Из историята на българската литература". Тя е необичайна с подхода си към автори и творби, с дълбочината на философското и теологическо тълкуване и не на последно място с рядката ерудиция на нейния създател. Екзегезите, или интерпретациите в тази книга имат много широк диапазон - от Кирил Философ до Атанас Далчев.

Дали това е книга за избраници - филолози и теолози, които ще се докосват до цитатите на старогръцки и старобългарски, или ще стигне до широка читателска публика, изкушена от нестандартния ракурс на тълкуване? И двете. Книгата съчетава високото изкуство на теологическата мисъл с топлотата на чисто човешкото споделяне. Изследването включва 48 тълкувания на творби от български автори, като така се конструира цяла история на литературата ни през едно своеобразно теологическо литературознание. И точно тази интердисциплинарност на изследването го прави уникално. Освен възхита от откривателството на отправната точка за анализи, тази книга предизвиква и катарзис, като ни пренася и в сакралното на Духа.

Аз съм пристрастна към тази книга и съм привърженик на лично изразеното при писането, затова си имам и любими статии от нея, които, буквално, извисяват духа и приобщават към свещенодействието. Свещенодействие, с което е писал, според мен, и проф. Сава Сивриев тези текстове. Само той знае какво е водело ръката му! Един от тези любими текстове за мен е този за преподобния Паисий, в който изследователят провижда метафоричността у възрожденеца Паисий като отношение към света и конкретно към света на словото - сакрално и светско. Едно от най-ценните качества на книгата е, че с всеки текст от нея ни се открива Божественото зрънце в конкретната творба или автор. Тук, в Паисиевата история - че тя е благовестието за спасение на българския род.

Още в първата статия - за ораторското умение на Св. Кирил Славянобългарски авторът разтваря завесата на сцената, в която Медиавистика и Възраждане ще се разкрият пред нас с цялото си великолепие. Първият персонаж ни очарова с умелото боравене с Библейския текст в риториката на Венецианската си реч, подчинено на една благородна кауза - равенството на хората пред Божиите благодат и великолепие - слънце и дъжд, изпращани равноправно на човешкия род.

След това на сцената ще се изкачат фигурите на Атанасий Нескович, цяла плеяда български мъченици от края на 13. до началото на 19. век, за да се открои накрая подвигът на Софроний Врачански. И при митарствата на Св. Софроний Сивриев ще изтъкне специфичното за светеца - "Анекдотът в "Митология Синтипа Философа" и "Парите и богатството в "Житие и страдания..." на Софроний Врачански".

Авторът на книгата следва хронологията на историческите и духовни върхове в българската историография и словотворчество, като възкресява за съвременния читател лицата на повече или по-малко известни мъченици като Никифор и Иеротей, Неофит Рилски, Неофит Бозвели. За да се стигне до колоса на Българското възраждане - Петко Р. Славейков.

Следващото голямо мое предпочитание е статията "Житие светаго Алексия человека Божия" на Константин Огнянович в някои текстове на Петко Р. Славейков". Това популярно по онова време житие Славейков е носел в джоба си. Константин Огнянович редактира житието като дава акцент в предговора си на това, че богатство и съкровище е "благообразие душевно". Друго блаженство е любовта към Отечеството. К. Огнянович стига до извода защо българите са останали най-назад от всички - поради студенината в сърцата им. Колко актуални са думите на Константин Огнянович! В този опус критикът прави аналогия между структурата на "Житие светаго Алексия..." и Славейковата "Изворът на Белоногата". Изводът на проф. Сивриев е: "...Петко Славейков е съзирал в житието на преп. Алексий своето огледално отражение".

Изследването продължава с героя на Захари Стоянов - раждането на Чардафон, което същевременно е една своеобразна възстановка на тази епоха. И ето, че Сивриев отново ще се спре на метафората - този път метафорите на християнството във Вазовата "Епопея на забравените". Авторът ни припомня логиката на епохата: "Знае се, че в Средновековието Бог е най-висшата и свята същност за човека. Бог е нравственият коректив за човешкото поведение. С Бог човек сключва или не свещен съюз. В името на Бог човек дава или не дава жертви." И по-нататък: "...по-късно, след преп. Паисий, малко по малко ще настане изместването на ценностите на християнското Средновековие от центъра към периферията на това културно пространство, наречено по-късно възрожденско и светът от теоцентричен все повече ще се превръща в антропоцентричен".

Проследявайки тези тенденции на културно и цивилизационно развитие авторът разглежда съграждането на този национален сборник от жития - 12 оди на исторически свети люде в "Епопея на забравените". Портретът на Вазов се доизгражда и от проучванията върху лириката му, който общ корпус условно може да се нарече "Моите песни", както и въпроса за твореца и творчеството в лириката на Вазов.

Проф. Сава Сивриев се спира на литературния канон през Възраждането, на темата за Стоян Михайловски и пресата, както и на Алековия емблематичен герой. И отново сме при други метаморфози - изключително интересната статия за сюжетите в разказите на Елин Пелин и един писателски прецедент - "Псалом 142-ри в "Под манастирската лоза" на Елин Пелин". В началото на сборника си Елин Пелин помества стих 5-ти от 142 псалм, но за да се разбере общия патос на творбата и епохата, когато е създадена, този стих трябва да се разгледа в контекста на целия псалм. Сава Сивриев настоява да вникнем в това, как Елин Пелин "опоетизира феноменологията на доброто, така както той го разбира: "с едни мои разбирания за светците". Сивриев подкрепя тезата си с казаното от Емилиян Станев за Елин-Пелиновата творба: "...тук, в тази малка книжка, Елин Пелин е надникнал най-дълбоко в българския светоглед, диалектичен по своята същност, и проникновено, с голяма поетичност е изразил отношението на българина към големите проблеми на живота, към доброто и злото, към греха и светостта, към любовта и смъртта."

Сивриев продължава своето изследване на тенденциите в литературата ни чрез писателските позиции на Иван Шишманов и д-р Кръстев, за лицето на българския индивидуализъм, за това как д-р Кръстьо Кръстев чете Яворов. Статията "Сънища и безсъници или симетрията на аксиологията" разглежда взаимовръзката Яворов - Пенчо Славейков. С особена симпатия Сивриев извайва образа на Димитър Подвързачов - наричан "Бащата" от цяла плеяда творци. В автобиографията си Подвързачов изразява най-същностното за себе си: "...склонността ми към книгата е била за мене най-тежкото проклятие на моята съдба."

Проф. Сивриев се спира и на една тема по-встрани от обичайния образ на Йовков - неговата лирика в сп. "Художник", а за книгата "Френският символизъм" от Емануил Попдимитров авторът казва, че това е първото системно изследване на символизма в българското литературознание. В книгата се анализира и "Птици в нощта" на Лилиев чрез символистичния епитет.

Последният портрет от книгата, сътворен в две статии, е на Атанас Далчев. Проблемът за психологическия паралелизъм в лириката на Далчев ще инициира Сивриев да зададе редица умоподбудителни въпроси: "...защо определени художествени системи показват предпочитание към един или друг корпус от знаци на явления и вещи, чрез които азът изразява живота на своето съзнание? Защо този корпус от знаци исторически се изменя? Кое предполага замяната му и въобще кое предполага активизирането на една или друга вещна реалност, в която се обективизира съзнанието?"

Какъв по-сполучлив и отворен край на изследване от зададен въпрос!

Изследователите на българската литература добре познават нейната специфична секуларизация (независимост от християнството) и факта, че в нашата изящна словесност от 80-те години на 20. век съдбата на тази литература е белязана с много драматизъм и спадове, точно поради отдалeчеността от Божията мъдрост. "Обществото иска да живее и заживява с културата, но без Бога" - ще обобщи критикът. И точно затова тази книга възкресява макар и спорадичните прецеденти на сливане на литературно и Богоугодно слово. Тези редки проблясъци на религиозност в българската словесност не са били напразни и са оставили дълбоки следи в народната душа. Затова изследването е толкова ценно, защото раздухва тези искрици.

Изграждайки пласт след пласт историята на българската литература от Кирил Философ до Атанас Далчев, през тълкуването и на теологическото, и на катадневното - една своеобразна амалгама от религиозност и делничност, проф. Сава Сивриев ни издига до висините на духовното, в най-широкия му смисъл. Като при молитва се отварят духовните ни, сърдечни очи за тази Боговдъхновена книга. Тя трябва да се чете като че се свещенодейства, защото авторовите екзегези (интерпретации) се превръщат в истински пътеводител на душата човешка.

© Росица Чернокожева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 12.03.2020, № 3 (244)