ХУМОРЪТ В БЪЛГАРСКАТА ЛИТЕРАТУРА ЗА ДЕЦА - ПСИХОАНАЛИТИЧНИ НАБЛЮДЕНИЯ

Росица Чернокожева

web

Няма друг случай, когато едно учение, започнало като тесен клиничен метод, да надхвърли границите на психологията и медицината и да се разрасне до такава "духовна империя", всеобемаща целия културен и социален живот, и така да бележи прочита на историята. Сполучливо наричат психоанализата "последният голям разказ за човека". Взаимопроникването на литературата и психоанализата е твърде отколешен процес. Писателите я използват в произведенията си, а Фройд е искал случаите, които описва, да са като романи. Известното списание "Имаго" е посветено на отношенията мужду психоанализа и изкуство и психоанализа и култура изобщо. "Бащата на психоанализата", сам страстен читател от младежките си години, винаги вплита оригинално и с изключително точен усет широката си обща култура в анализата на конкретните клинични случаи, както и при наблюдения и тълкувания от културологичен характер. Неслучайно в 1930 година Зигмунд Фройд е удостоен с наградата "Гьоте" на град Франкфурт, както и факта, че няколко пъти е номиниран за Нобелова награда за литература. В 1905 г. излиза пространната му студия "Остроумието и отношението му към несъзнаваното", където с прецизността на литературовед и езиковед тълкува обемен емпиричен материал, а през 1927 е написана статията "Хуморът". Прочитът и на двете ни дава основание да мислим, че тази, според него, рядка дарба, която не всички хора притежават - да създават и улавят комичното, е била предпочитана от автора тема.

Тук бихме искали да препрочетем детски поетични творби от българското класическо наследство и да изведем някои психоаналитични наблюдения. Нищо по-естествено и логично една творба за деца да се погледне като съзнавано/несъзнавано. Тук културологичните наслоявания на критическият разум още не са заглушили детския зов на природата ни. Хумористичният привкус на голяма част от тези творби има своята специфика. Много често понятието "хумор за деца" е една митологема, неглижирана и подменяна. Важно е да проследим психогенезиса на комичното при детето. Кой сътворява хумора, кой е обект на хумористично отношение, кой е реципиента, как се осъществява комичният ефект? Психичната реалност е форма на особено съществуване. Сънища, желания, игра имат свои закони, различни от материалната реалност. Можем да кажем, че детство и игра са идентични. Във въображаемия свят на условната реалност-игра на нашия герой всичко е възможно.

Много ми е мъчно
много ме е яд
кой е взел бастуна -
коня ми крилат?

Тичах, тичах в двора,
капнах от умора.
............................
Аз разбрах какво е
да се тича пеш.

("Без конче" - Васил Ив. Стоянов)

Анимизмът, присъщ на детето, което дава душа на предметите, аналогична на човешката, е остатък от примитивния Аз в зората на човечеството. Само дете може да превърне този старчески атрибут в нещо хвъркато.

Неволно се усмихваме (но и малко или немалко завиждаме). На илюзията на детето. Как тя измества целия ракурс на чувството. Логиката на възрастния гласи: "Ти и в двата случая си тичал пеш!" Детското сърце и въображение си имат своя логика - вълшебството. Тази неподправена детска същност възприемаме с удоволствие и определяме като наивно-комична. Комизмът на ситуацията пък се ражда от неловки положения, в които откриваме безмощността на детето. Малкото дете живее едновременно в два свята: света, който възрастните споделят с него, и неговия собствен въображаем свят. Столчето се превръща в камион, влак, кон. Предметите и явленията от реалния свят се използват по някаква своеобразна логика, пригодени за игра. Тази сфера на играта не е вътрешна психична реалност. Тя е вън от индивида, но не е и външният свят. Малкият герой се качва на два стола един върху друг - "...та красив паметник да стана жив!", залюшва се и... "Сетне? Сетне аз не знам/ питайте носа му там!" ("Аз не знам" - Ст. Чилингиров). Генезисът на хумористичното удоволствие бихме разбрали, ако проследим случващото се у този, пред когото се развива случката. Той вижда другото лице, което може да прояви афект: яд, болка, страх, и е готов да бъде съпричастен. Но героят не изразява тези чувства и се получава шега (ако, разбира се, героят не се разплаче). Т.е. вследствие на икономисания разход на чувства се изпитва удоволствие от хумора. З. Фройд подчертава: "Хуморът не се примирява, той оказва противодействие, той е не само триумф на Аза, но и триумф на принципа на удоволствието, който тук е в състояние да се брани срещу неблагоприятната към него действителност." Детето упорито се съпротивлява и отстоява това, което чувства като свое изконно право - да играе.

Казала му мама:
- Питката подай.
А пък то: - Не мога,
мен ми се играй.

Казала му мама:
- Стомничката дай.
А пък то: - Не мога,
мен ми се играй.

("Непослушко" - Дора Габе)

Детето е всецяло погълнато от играта и всяко прекъсване е като натрапване. Там детето (а и възрастният) е спонтанен, креативен, откриващ и съграждащ своята идентичност.

В стихотворението на Калина Малина "Ух, какви са лоши!" героят още в заглавието недвусмислено заявява своето недоволство от неразбирането на възрастните. Ето и финала:

Ух, какви са хора,
пречат ми на двора
да си поиграя,
както аз си зная!

Чрез играта детето се осъществява, пораства и отстоява своето Аз. Известният педиатър и психоаналитик Доналд Уиникът пише: "На някои деца никога - дори в най-ранното младенчество - не им се позволява просто да се отпуснат по гръб и да се носят по повърхността". Неговата препоръка е "да не давим въображението на малкото дете с реализма на действителността". Най-добре е да има "майка, способна да представи света на малки дози"...

Какво е играта без пакостите и хитростите. А това са и множество комични ситуации. В "Палави ръчички" на Ран Босилек е интересен ракурсът, от който детето гледа на пакостите, които върши.

Ах, вий, палави ръчички,
нямам мира аз от вас!
малки сте, а пакостите
всеки ден и всеки час.

Картинката е раздрана, кибритът - запален, долапът - разтворен, новата кукла е останала без крак. На пръв поглед е странно това дистанциране от собствените ръце, които правят пакости. В ранното детство това е свързано и с процеса на идентификация на Аза, на възприемането на света като "не-мен" и "мен". Винаги в такива ситуации цялото същество на детето крещи: "Не бях аз". Това не е, защото то иска да излъже. Дълбоко в себе си то се срамува, а може би, и страхува. Тогава се ражда хитруването и неистината, по-точно - неговата истина. Оттук и комичните ситуации. Освен многото възможности, които дава играта, тя овладява и тревожността у детето. В играта има и любов, и агресия. Успоредно със съграждащия е толкова силен и агресивно-деструктивният импулс у детето. Първата му проява е ритането в майчината утроба. Агресията е свързана с установяване на ясно разграничение между Аза и не-Аза. В този контекст се вписват изобретателните детски игри, при които детето чувства, че то доминира и превъзхожда възрастния. В "Славен концерт" (Чичо Стоян) малките свирци вдигат такъв шум, че за да спрат и се смирят, вуйчото им дава "по пет пари". "Тропчо днеска е сърдит/ изпоцапан, неумит"... ("Тропчо" - Й. Стубел) и пакостите се трупат ли, трупат - гони кокошките, брули цъфналите сливи, удря котката, рисува по стените старата си прегърбена баба. От играта на пожарникари в едноименното стихотворение на Е. Багряна пострадва задрямалата им баба - "цяла мокра вир-вода". За децата е присъщо амбивалентното отношение към възрастните - детето едновременно обича и мрази и се учи да живее с това противоречие. Героите съвсем целенасочено злостворстват, без капчица жалост към потърпевшите. Изпитват особено задоволство да унижат и да отнемат правото на достойнство и авторитет на възрастните. "Подвизите" им са съвсем в духа черен хумор на емблематичните Вилхелм-Бушови Макс и Мориц. В смеха на детето, последица от чувството на превъзходство или злорадство (аналогия: "Ти падна, не аз") не се съдържа комическо чувство. Това е смях от чисто удоволствие. Тук бихме искали да представим разсъжденията на З. Фройд. Детето не притежава чувство за хумор. Комическото чувство, както и другите чувства, възникват едва в процеса на душевното развитие. Това следва от становището, че комическото чувство се предизвиква от разликата в разхода на енергия, явявяща се от разбирането на другия. Някои мотиви за удоволствието на детето сякаш са се изгубили при възрастните, за сметка на това при същите условия изпитваме "комически" чувства в замяна на изгубеното. "Аз се смея всеки път на разликата на разхода на енергия между другия човек и мене, щом преоткрия в другия отново детето" - пише Фройд. И още: "Следователно, всеки път, смехът ще е последица от сравнението между Аза на възрастния и Аза като дете".

Понякога е толкова трудно да си малък.

Огънче поиска дядо за лулата,
скочих, но се спънах и разлях чорбата.
Скрих се чак в мазето да не ми се карат,
стъпих там в котлето с прясната извара.

("Беда" - Калина Малина)

И така, стих след стих пред нас се разгръща като една своеобразна клоунада и буфонада всяка следваща беда, която постига нашият малък герой. Комизмът на ситуацията тук е най-вече в неловките положения и безпомощността на детето. Смеем се на прекомерно изразходваната енергия, излишния разход на инервация. Подобен е проблемът и в следващото стихотворение на Васил Ив. Стоянов - "Събут крак":

Уморих се - цял час стана
как обувам своя крак
...................................
Уж го дърпам към средата
и оправям го с ръка,
ала всякой път петата
иде горе на крака.

В този майсторски лаконизъм на твореца всеки би могъл да разпознае себе си. С основание "бащата на психоанализата" твърди, че търсим специфичния характер на комизма в пробуждането на инфантилното и разглеждаме комизма като отново намерения "изгубен детски смях". И още един шедьовър на класическата ни литература за деца. Какво е да си мъдър?!

В тъмното да ходиш,
да се не удариш -
мляко като пиеш,
да се не опариш!
............................
Толкова е тежко,
толкова е трудно -
как го прави татко,
много ми е чудно!"

("Мъдър" - Дора Габе)

Светът на възрастните. Тайнствен, примамлив, забраняван, премълчаван. Най-голямото желание на детето е да порасне. Това то прави, като подражава на големите. Тласъкът е онзи нагон, който те кара да се съизмерваш със света около теб, с другия, другия пол. Тогава се проявяват и Едиповият, и кастрационният комплекс, а психоанализата показа и значението на детската сексуалност в развитието на психическия ни живот.

................................
Шапката ще си нахлупя
и право в дюкяна -
там мустаци ще си купя.
Ура-а! Мъж ще стана!

("Мъж ще стана" - Васил Ив. Стоянов)

Кое прави детето смешно в очите на възрастните? Защо се смеем на чистосърдечния му възторг, че бутафорните мустаци ще го направят пораснал? Смехотворният ефект идва от несъответствието - дете с мустаци не означава още, че е мъж. Детето ни изглежда комично само тогава, когато се държи не като дете, а като сериозен възрастен. Подражанието е най-голямото изкуство на детето, движещият мотив на повечето негови игри. Подражавайки, детето пораства. Какво прави едно дете останало само вкъщи и за малко без контрола на възрастните. Катето от стихотворението "Самичка" на Никола Ракитин облича какината рокля от коприна, слага пантофите и очилата на баба и се оглежда в огледалото. Огледалото е едно вълнуващо преживяване за детето и повратен момент в процеса на неговата идентификация. Още при шестмесечното бебе Лакан говори за "стадият на огледалато". За предшественик на огледалото Доналд Уиникът смята израза на майчиното лице при контакта с бебето. Оглеждайки се в огледалото, едно момиче си вдъхва увереност и осъществява връзка с майчиния образ, а след това се поражда и вторичният нарцисизъм. Неслучайно в психодрамата Джейкъб Морено, създавайки техниката на огледалото, я сравнява със стадия на разпознаване на себе си в развитието на детето. В "ролите", които създава чрез играта си детето, можем да търсим много отпратки към психодрамата, метод, даващ възможност и за "мечтите на възрастния". Нашата героиня, доволна от образа отсреща, сама се похвалва: "...Колко съм послушна аз и кротка,/ като кака съм голяма,/ вече съм готова за разходка -/ само да ме пусне мама." В очите на възрастния, така наконтена, тя изглежда театрално-комична. Да припомним, че травестията винаги предизвиква и смях. Още едно несъответствие - тя се вижда пораснала, а ще чака разрешение от мама. Какво ли не буди смях в поведението на едно дете. Комичните ситуации започват още щом то отвори сутрин очи от сън. И започва неспирно да пита и бърбори.

- Земята с влак ли се оре?
- Свинята има ли копита?
- На село има ли море?...

("Бърборко" - Калина Малина)

Децата изпитват своеобразно удоволствие от непрекъснатото повтаряне на въпроси, кратки истории или привички, което се превръща в тормоз за възрастния. Така се ражда и нонсенсът в детския изказ, повод за много смях, но носещ своя логика и емоция. Тук бихме искали да обележим, че в споменатата студия З. Фройд с присъщата си почтенност поставя следния въпрос: "Не мога да реша дали слизането до нивото на детето представлява само специален случай на комическо принизяване и дали целият комизъм не почива в основата си върху принизяване до нивото на детето."

А ето и "страшният сън" на Чочо от едноименното Елин-Пелиново стихотворение.

Дълго Чочо се мъчи
и уроците учи,
но го тежък сън обори
и очите му затвори.

..................................
А високо в небесата
светят грозно при луната
вместо ясните звездици
двойки, нули, единици...

Както знаем, детският сън е реализация на едно неосъществено през деня желание. В своите психоаналитични наблюдения Фройд прави аналогия между работата на съня и остроумието. Основната разлика тук е в социалното поведение. Сънят е напълно асоциален продукт, с него не споделяме нищо с други лица, докато остроумието е социално насочено. Сънят е желание, остроумието е игра. Сънят се стреми да спести неудоволствието, остроумието - да получи удоволствие.

Споделихме част от психоаналитичните наблюдения, които могат да бъдат направени върху хумористичните произведения за деца.

През 1905 г., в контекста на определени обществени и житейски обстоятелства, З. Фройд завършва студията "Остроумието и отношението му към несъзнаваното" така: "...Защото еуфорията, която се стремим да достигнем по този начин, не е нищо друго освен настроението на духа през един период от живота ни, когато психическата работа изискваше обикновено малък разход на енергия - настроението през нашето детство - когато не сме познавали комизма, не сме умеели да създаваме остроумия и не сме се нуждаели от хумора, за да се чувстваме щастливи в живота." През 1927 г., в контекста на други обстоятелства, краят на статията "Хуморът" е следният: "...Той (хуморът - б.м., Р.Ч.) иска да каже: Виж, ето света, който ти изглежда толкова страшен. Детска играчка, нищо по-лесно от това, да се пошегуваш с него!"

БИБЛИОГРАФИЯ

Долто 2006: Долто, Франсоаз. Всичко е език. София: ИК Колибри, 2006, 167 с.

Дьоларош 1999: Дьоларош, Патрик. Да се говори, играейки: От психоанализа към индивидуална психодрама. София: ЛИК, 1999, 246 с.

Лакан 2008: Лакан, Жак. Семейните комплекси. София: Ciela, 2008, 175 с.

Логиката 2002: Логиката на езиковия изказ и психоаналитичната клиника: Колоквиум "Жан Лакан", София, 28 окт. 2001. Съст. и ред. Весела Банова. София: Изд. ателие Аб, 2002, 77 с.

Морено 1994: Морено, Джейкъб. Основи на психодрамата. София: Фондация "Отворено общество", 1994, 316 с.

Уиникът 1999: Уиникът, Доналд У. Игра и реалност. София: ЛИК, 1999, 184 с.

Уиникът 2001: Уиникът, Доналд У. Детето, семейството, външния свят. София: ЛИК, 2001, 270 с.

Фройд 1991а: Фройд, Зигмунд. Остроумието и отношението му към несъзнаваното (1905). // Фройд, Зигмунд. Естетика, изкуство, литература. Предг., встъп. студия и съст. Исак Паси. София, 1991, с. 51-255.

Фройд 1991б: Фройд, Зигмунд. Три студии върху теорията на сексуалността (1905). // Фройд, Зигмунд. Психология на сексуалността. София, 1991, с. 17-181.

Фройд 1991в: Фройд, Зигмунд. Хуморът (1927). Фройд, Зигмунд. Естетика, изкуство, литература. Предг., встъп. студия и съст. Исак Паси. София, 1991, с. 561-569.

© Росица Чернокожева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 26.12.2012, № 12 (157)

Други публикации:
Литературата като възможност за избор. Сборник в чест на Рая Кунчева. Пловдив: Контекст, 2012, с. 650-658.