ДА СЪБЕРЕШ НЕРОДЕНИТЕ ДУМИ

Росица Чернокожева

web

"Неродените думи сякаш летят във въздуха и аз трябва само да ги събера." Това е едно от началните изречения, с което главната героиня Мина ще ни заинтригува и то ще ни насочи, че тя е "специална".

Всъщност романът започва класически интригуващо в един училищен двор. Но на едно особено училище - наречено за краткост "Музите". Тук се обучават надарени деца в различни изкуства. Искам още в началото да кажа, че романът е структуриран в рамките на класическия приключенски жанр. Героите в началото са трима-четирима и постепенно с разгръщане на последващите глави се умножават, а фабулата се усложнява с все повече успоредяващи и преплитащи се сюжетни линии. Всичко това е в най-добрите традиции и образци на романовото разказвачество.

За мащабността на наратива способства и сполучливата находка на авторката да вплете като "приказка в приказката" шест самостойни приказки. Те стават своеобразни смислови акценти и със своя фолклорно-митологически сюжет и герои придават особен емоционален нюанс. Но затова - по-късно.

В началото на романа на читателя се поднася една класическо-осъвременена прелюдия. В дневника на прабабата на директорката на училището, госпожица Мишева (на места нейният образ кореспондира в известна степен с Мери Попинз), с лилаво мастило (т.е. "лилаво на бяло") е написано предсказанието. И то се отнаса до 11-годишната Мина и нейните 13-годишни съученици, близнаците Янил и Китан.

Всичко е от тайнствено по-тайствено и космогонично. Тук, в този момент, основен герой са природата и вселената, времето и пространството. "Навън ревът на морето звучеше в дива и властна хармания. Вълните се разбиваха с яростта и силата на древна музика. Морето знаеше! Дворецът събра на пръста си всички светкавици и те затрещяха като илюминациии. Снегът се завихри и всяка снежинка се разпука в бяла заря. Дворецът празнуваше."

Но да не забравим да кажем, че действието се развива малко преди Коледа и учениците се подготвят да се прибират по родните си места, при родителите си. Само нашитe трима герои кроят планове как да се измъкнат и да останат в пустото училище, за да се доберат до тайните в апартамента на директорката, които неминуемо съществуват - те просто се усещат във въздуха. Като в сън се развива действието с появата преди 11 години на Бран, като баща, носещ в едно вързопче бебето Мина. Пленително е това романтично-приключенско начало като в европейска романова класика от 19. век. "Всички истории започват с по някое бебе. Това си е по закон" - замислено ще каже Мина.

Завръзката идва с трите деца, хванали се заговорнически за ръце в полумрака.

В стаята на директорката Мишева ръкописът е намерен и чудесата ни връхлитат всяка секунда - като от буря листовете се разгръщат сами все на една и съща страница. И там... всичко е описано - техните имена и как те ще тръгнат да търсят Бялата стъкленица.

В къщата на Мина рожденият й ден е отпразнуван и добре облечени, тримата тръгват за Двореца в Балчик - може би ще се появи нещо, откъдето да започне разплитането на загадката.

И се случва. Но не и това, което са си представяли. Изведнъж сред една зелена виелица, точно в 12 часа, в полунощ, един тумбест плетен кош ги грабва и отнася. Всичко става за секунди и децата са уплашени, изумени, замръзнали.

И оттук насетне ни поняся ширналото се въображение на авторката. Знаем, че това е един бурен поток, който понякога трудно се управлява. Много време и място би ни отнело проследяването на толкова интересните преживявания на героите, магическите им превъплъщения, порастването им в света на възрастните. Но тук ще набележим най-възловите, сюжетоизграждащите сцени и най-вече смислово-емоционалните акценти, които създават философията на романа. Защото такава философия определено е развита в текста и тя кореспондира колкото с вечната борба между доброто и злото (персонифицирано и наричано в романа Нищото), толкова и със съвременните взаимоотношения дете-възрастен. Това е майсторството на Весела Фламбурари да изгражда едновременно оригинални герои, да води заинтригуващо динамично, почти кинематографично действие и много фино да прокарва колкото изконни, толкова и модерни емоционални послания.

Не мога обаче да подмина появата на един много живописен главен герой. Това е Кастин Кастанум - както става по-сетне ясно - Маг бродник от Зелените господарства. А по простому казано, това е едно човече-пораснал кестен. Но е Маг, който все вмъква в разговорите своето неповторимо, неподправено и малко невротично ромолене: "...Ручей животворен, ...ручей животворен". Още с анимирането на това кестенче, в този, неминуемо носещ принципите и признаците на фентъзи, роман, идеята се прокарва и с характерно детско възприятие. Това е специфично за стилистиката на Весела Фламбурари. Всеки, който се е докосвал до нейни предишни книги, знае пристрастието й да вплита в чудно анималистично единство деца, животни, предмети, които преподреждат видимия свят в една само тяхна вселена.

"Мина, магиите и бялата стъкленица" е многопластов роман. Тук ще пребродим няколко исторически епохи. Ще тръгнем от Долната земя (Дворецът в Балчик), ще се озовем Горната земя през Средновековието и в света на приказките - при Стопаните.

Приключенията започват от срещата с народа край пещерите. Сталактити, пещерни рисунки, които оживявят и разбират всички езици. (Както остроумно вметва Китан: "Яко! А ние се побъркваме да учим чужди езици!").

И тогава всички неочаквано ще забележат, че в косата на Мина се е появила вплетена клонка. Знакът, че Мина е "специална", че тя е тази, която носи Клонката на съдбата. Сега Мина става разпознаваема. "Търсачът на бялата стъкленица се появи" ще се носи вече от уста на уста, независимо в коя епоха и на кое място се появява Мина.

Отново ще се убедим в дълбочината на общочовешките теми и етичните отсенки на романа. Когато трите деца попадат при така наречените "черчовеци", това си е цяла една одисея. Черчовеците имат една отлика - те нямат сянка. Много можем да говорим за на човешката сянка, започвайки от митологията, през езика на символите, та дори и в езотеричните учения. Тук Весела Фламбурари въвежда епизода с предателя. Тук, а и по-сетне в романа ще стане дума за страха, за алчността, за криворазбраната истинност и отговорност. И ето появява се абревиатурата ГГН - Градска група на невинните. И шокът идва веднага. Зад това невинно название просто се крият доносниците. Шокът, че когато предаваш, ти се назоваваш и равняваш на невинен. Между зле разбраното старание и доносничеството се слага знак за равенство. Тема, стара колкото света. И също толкова нова. И едно също толкова хитроумно и отново символно хрумване на авторката. Доносниците предават своята информация чрез специални мишки и по специални канали те пристигат до предназначението си.

Разказът ще бъде непълен, ако не кажем за героят Мали, който придружава трите деца още от народа кpай пещерите. Мали е жрец. Но той се превръща, през действието на целия роман, в грижовен приятел на Мина, Янил и Китан. Той ще ловува да се изхранват, ще вари най-ароматния чай от майчина душица и пчелник, ще им разкаже приказката за двете реки - Ор и Оререн, докато те, увити с кожените си дрехи, зъзнат, насядали на земята. Но и от него нашите герои ще научат за "Повелителят на черчовеците", "Владетелят на пустотата", "Властелинът на отчаянието", въобще този, който има още прозвища и е завладял Зелените господарства. Мали ще каже мъдро, че той просто е "Нищото", защото "Не трябва да се дават завладяващи ума имена на злото. Така то само става по-голямо".

Отбелязах майсторството на Весела Фламбурари да вдъхва живот на всичко наоколо, като един много древен, както праотците вдъхват живот на тотема, и също толкова детски подход към света. Как да подминеш незабелязано такива пасажи : "Децата пресичаха закътани поляни, покрити с бял, искрящ сняг. Сняг, който потулваше стъпки и звуци... Някъде от дълбините на душите им бавно се надигна един непознат, но близък глас. Земята им шушнеше, сякаш бяха млади фиданки с тънки коренчета. Шушнеше им и ги мамеше. Гласът изпълваше децата с възхищение, но и с голяма порция боязън..." Трябва да имаш душа и усети на художник, за да предадеш това. На художник и на близък до детската душевност поет.

Тук всичко е графично черно-бяло, всичко е картина и звук. Това също е една магия - природната, - в която се потапя читателя.

И ето появата на нови герои и нова сюжетна насока. В затвора на "черчовеците" героите се запознават с артистите от Горната земя брат и сестра Бена (Вербена) и Ренко. По-късно ще стане ясно, че това височко, с червеникава дълга коса и сляпо, момче Ренко е предопределено за наследник на цар. Но засега за него научаваме само, че свири на саз, че за да се движи, му помага прилепчето Тишлу и че обожава кристалното стъкло. И един друг нюанс - песните на Горната земя много си приличат с българските песни, които близнаците Янил и Китан свирят на кавалите си.

Повратен и надграждащ фабулно е моментът, когато всички тези герои най-после се озовават в замъка на Пимпинела. Тук вече ги чакат ...бащата на Мина Бран и Кастин, ученият Порий и знахарят Руби Мошати. Този замък е нещо като аналог на българското училище на децата "Музите", но го наричат съкратено Школата. В нея, ШАМИ - Школа за Магически изкуства, също се усвояват най-различни умения - от това да готвиш до бойните изкуства, но основното е да се учиш да правиш магии.

На още нещо е майстор Весела Фламбурари - на описанието на баталните сцени. Те са предадени и ни обгръщат с такъв стереоефект, почти кинематографично. За да бъдат спасени героите в неравната битка с "Черчовеците", съществено се оказва магическото действие на пояса на Пимпинела Долче. С разгръщането на фабулата, все по-плътни стават образите на героите. След спасяването на трите деца, в двореца, Руби Мошати е приготвил мазна лютива яхния, Пимпинела приготвя десерта и всички са поканени около масата. Само Мина е омърлушена и отказва. Това крехко и чувствително единадесетгодишно момиче ще каже: "Толкова хора убихте навън, а сега просто ядете". С една реплика авторката ще ни каже много повече, отколкото страници описание. И Вербена майчински и мъдро ще отвърне: "...Не защото сме бездушни и безчувствени, ядем сега, а защото животът е такъв, какъвто е и той продължава!" Сега ще стане ясно, че Вербена и баща й Бран са войни пазители и са останали само те такива, че децата са от Долната земя, а Кошът, който си прави каквото си иска, е от Рождената магия.

Иска ми се да откроя още една сполука на този роман. Всеки, който се зачете в тази книга, ще забележи, че много изрази, макар и вплетени в контекста, могат да звучат и самостойно, като сентенции и послания. Особена топлота се ражда между Мина и Върбена. Неслучайно детето, когато се чувства самотно, се приютява на заспиване в нейните прегръдки. От техния диалог ще чуем, че животът, сам по себе си е чудо, че хората трябва да се приемат такива, каквито са - различни. В текста можем да срещнем афористичните: "Ако ти не искаш да видиш някого, той също не те вижда", "В този миг бързащото време се умори", "Един първенец по това, че умее да взима съвети, се познава", "От много спокойствие ни хваща главоболие" и още, и още, но... нали сме на фентъзи-територия.

Колко още изненади очакват Мина. Тя ще научи от Бран, че е родена тук и че майка й е загинала, за да я спаси. Оттук насетне умът на Мина е зает само с едно - как да проникне в Забранената стая, защото сигурно има Забранена стая - "големите винаги крият нещо", и да разбере какво се е случило с майка й. Междувременно трите деца ще чиракуват в школата и ще научат от Бран един от най-важните уроци в живота си - когато се бият, трябва да знаят какво точно защитават и заслужава ли си да го защитават.

Децата отново са извън защитеността на Школата. Срещат се с жителите на селата. Научават зловещи истини. Нима не звучат подобно на факти от най-мрачните епохи на човечеството или фантастиката на Рей Бредбъри, че черчовеците горят книгите, унищожават библиотеките.

Един от най-интересните епизоди в романа е как трите деца влизат в забранената стая през огледалото. Огледалото е феномен в разказвачеството. Но тук си е и само български. Децата ще си споделят какво е да не се чувстваш пораснал "отвътре", макар да изглеждаш така. Или можеш ли да станеш пак предишния, ако се върнеш назад през огледалото. Много алегорична е тази сцена и много въпроси за детското порастване може да породи. Използваният тук благодатен прийом с огледалото се родее с познати нам приказни класически истории. Така тримата неволно се оказва, че ще подслушат разговора на възрастните. Неслучайно споменах, този роман е много добре подплътен психологически в отношенията подрастващи-възрастни. В Сцената с подслушването това отново излиза на преден план. Децата (така ги нарича авторката) се чувстват обидени, че за пореден път възрастните спорят за глупости, а те - децата - отдавна са разрешили тези въпроси. Това е преимуществото на младите, че те реагират бързо, адекватно и само ще спечелим, ако се вслушваме в това, което казват. Ако не за друго, поне да си сверим часовниците - за разликите ни в чувстване и мислене. И още уточнения - Мина е Бояра - една много силна магьосница, и възрастните разчитат, когато вече е обучена, да се изправи пред Нищото. Нищото е човек, който е намерил Стъклениците на равновесието. После с огромно удоволствие е счупил Бялата стъкленица (тази с добрините), а е запазил за лично ползване Черната стъкленица (тази със злините).

Нови магии и превращения чакат нашите герои, включително и да се превърнат в ...попови лъжички. После ще се хвърлят да помагат за нова справедлива кауза - ще се изправят срещу Болярката Пакония и то на собствения й кораб. Мина се преоблича като момче, а Ренко - като момиче. Тук историята добива и шеговито-привлекателен вид, когато Янил се влюбва в злата Пакония. Пакония, която предизвиква морската буря, за да се забавлява. Небе и море бушуват. Сцените са особено впечатляващи, умело градирани и режисирани. В сюблимния момент, животът на нашите герои отново е спасен благодарение на клонката в косата на Мина.

В началото споменах за тези приказки в приказката. Те са шест. Макар и на различни места, разказани от различни герои, те са обединени от едно. Техният притчово, фолклорно-митологичен характер. И в шестте приказки се явяват Момичето с рибя опашка, Старчето с дълга, предълга брада, Юначето с пламтящи очи, Жената с крилатата риза. Независимо дали това е приказка за двете реки-сестри, за първия стъклар, за петте мислички, за двата кестена или как Огнена поляна получи своето име, те пренасят през времето своята символика и послания. Прочетете тези приказки. Те са изпълнени с много фантазия, предадена през съня и играта, с много мъдрост и хумор.

Тук е мястото да не отмина още една характеристика на романа - чувството за хумор, чрез което авторката разгръща случващото се. Това чувство за хумор придава особена специфика на наратива, тушира мрачните краски, създава особена атмосфера на светлина и оптимизъм. Това е много благодатен ракурс за изграждане особено образите на тримата млади герои. Знаем, колко хумор и дори сарказъм може да проявят 11-13-годишните към житейските постулати на възрастните. А и не само тези образи. Текстът нямаше да е същият, без специфичните реплики на Кастин, на Руби Мошати, на Ренко. Техните непосредствени и неподправени хумористични забележки, дори в най-критичните ситуации, разведряват преживяванията, обогатяват образите им, допринасят за философията и цялостното звучене на романа.

Ето ни в кулминацията на романа. Мина, Янил, Китан и Ренко са в Черния град - в кухнята на Палата на Нищото. Там се носи легенда и за призрак. Тъкмо работа за Мина. Тя е обсебена от идеята да срещне призрака и се завира нощем в най-тъмните кьошета на палата. Е, това се оказва сомнамбул, за което явление Янил и Китан знаят от един стар смешен филм, който баба им е гледала. Но важното е, че Мина открива един таен коридор и вижда къде е скрита кутията с парченцата от Бялата стъкленица. И ето,че ...срещу тях неочаквано се появява Нищото. Самото външно описание е зловещо и отговаря на същността му - жесток човек. На врата си носи Черната стъкленица. Той иска от Мина да му покаже какво е открила и докарват вързания като негов пленник Бран. Мина е подложена на голямо изпитание - как да спаси баща си! Тогава тя отваря нишата, кутийката със стъкълцата от Бялата стъкленица е вътре. Много тайни излизат наяве - че Порий от Школата е предателят (а децата подозираха Руби Мошати при теста), че Ренко е истинският цар и единствен може да възстанови Бялата стъкленица. Когато стражите ги хващат и Нищото заповядва: "Водете ги ... в този миг бързащото време се измори да препуска". Всички замръзват като статуи, Кошът се появява, грабва Мина и тя потъва в сън.

Като че ли целият роман е един приказен сън, от който всички се събуждаме - и читатели и герои. Мина се събужда и вижда, че... е в стаята на директорката на училището Мишева. Отново отварят старата тетрадка с кожени корици, дневника на прабабата на Мишева. И Кастин мъдро ще ни каже за силата на Мина, но то май важи за всички ни: "...силата ти се проявява или когато ужасно те е страх, или ако искаш нещо наистина много силно, от дъното на душата си."

Вечерта за всички тези герои, останали в училището през празниците, ще е Бъдни вечер. Като че ли нищо не се е случвало. Директорката Мишева ще поясни: "Магът бродник Кастин с един замах закова нощта, в която тръгнахме". И като истински директор на училището "Музите" ще добави: "Много е надежден този маг бродник... да-а-а... наистина, много е надежден". Отново ще изтъкна умението на Весела Фпамбурари с една реплика да харектеризира героите си и да нюансира образите. Неслучайно целият роман може да се чете и като добре овладян сценариен текст. Всичко тук е движение и игра.

Ето сюблимния момент. Тук авторката създава една великолепна сцена. В Кулата, под светлината на факлите, озарили витражите, под нежната мелодия на кавалите на Янил и Китан, Ренко ще съедини всички парченца и ще възстанови Бялата стъкленца с думите: "Аз творя!"

Ето я истинската магия - Аз творя!

Предложих ви моя прочит на този роман. Може, разбира се, романът да се положи и в контекста на най-добрите класически образци на фентъзи-романи в редицата на Джон Толкин, Тери Прачет и Джоан Роулинг. Може, разбира се, да се правят отпратки и към първия български фентъзи-роман "Ян Бибиян". Как се вписва романът на Весела Фламбурари в българската фентъзи-литература? Доколко я има? Кой я създава? Много въпроси могат да изникнат тук. Романът, наистина е сполучливо съчетание на традициите на българските вълшебни приказки и класическите принципи на фентъзи-романа. Мисля, че най-важната отлика на романа е неговото българско звучене. Неговата автентичност. Топлотата и хуманността, които ни обгръщат при четенето му. Така през сън, игра, роли, фантазия, през несъзнаваното, се докосваме до общочовешки житейски и философски въпроси.

Какво ще стане с Мина, Янил, Китан, Ренко? Това Весела Фламбурари ни подсказва, че ще разберем в продължението на този роман.

Колко магии се случват в "Мина, магиите и Бялата стъкленица"? Дълъг би бил списъкът на изреждането им. Мисля си, дали не е най-важната магия и магията на тази увлекателно разказана история, магията на словото. А може би е магия и това, че Весела Фламбурари събира неродените думи, които летят във въздуха в тази толкова чудна книга за магии.

© Росица Чернокожева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 10.11.2015, № 11 (192)