ЗА СЕНЧЕСТИТЕ И ОСВЕТЕНИТЕ МЕСТА В ДУШАТА НИ

Росица Чернокожева

web

Когато взех в ръце книгата на проф. Боряна Христова "Да преминеш по сенчестата пътека" (Кралица Маб, 2013) й завидях благородно за сполучливото заглавиe, а и за художественото оформление с печати-амулети от автентични ръкописи от XVII и XVIII век. Книгата излъчва изящна приглушеност. Първите ми асоциации бяха за френските импресионисти и платната им, изпълнени с играта на светлосенки. Или светлата меланхоличност на музикална пиеса от Дебюси. А може би атмосферата и стилистиката на филм от Роже Вадим. Като че ли не се изненадах и някак естествено изплува Париж в презполовения текст. Но затова, по-късно.

Ще повдигна крайчеца на завесата от миналото. Годините са началото на 70-те на миналия век. Студенти втори курс "Българска филология". Времето на подвикванията около "Мензата" или кино "Сердика": "Търси се", съответно за купон за храна или билет за филм. "Потокът" (много буен ще да е бил този поток) в тази специалност май беше около 200 души студенти. Соцреалистическото образование е в апогея си. Проф. Боряна Христова (тогава за нас тя беше просто Боряна) и още колеги от София бяха в елитната "първа група". Веднъж един неин колега (сега също известен професор) ми казва: "Боряна кани групата у тях - имала два кренвирша, водката - от нас". Това ако не е пресантиман, че след време Боряна Христова ще напише такава "вкусна" книга, а главната героиня от книгата ще колекционира готварски рецепти, та дори и може да патентова нов метод на гадаене по тях и то с непроменилото се от младостта чувство за хумор. Простете ми тези реминисценции. Боряна Христова, сигурна съм, не си спомня тази далечна в миналото случка. Щом я помня, явно това е било факт от моята биография, както казва Елза Триоле във "Великото никога".

Особен хедонизъм лъха от тази книга. Ако през 70-те на миналия век от преводите на Хемингуей, Джойс, Селинджър, Ъпдайк научавахме какво е калвадос, дайкири и други коктейли, сега от тази книга може да се научат прелюбопитните рецепти как се прави крокмач и млечник, описани дори в стихове в кулинарния наръчник на етрополските зетьове. Тук, в романа, "вкусотиите" се леят с раблезианска щедрост. Готварските рецепти стават част от сюжета и посланията му.

Анотацията на романа подсеща, че това е роман с криминална интрига. Какъв роман е това: криминален, любовен, феминистки, постмодернистки, интелектуален. Чух и мнения, че е "ала"... следва заглавие на небългарска книга. Ще бъде ощетяване, ако се опитваме да го вкараме в някакво клише. Пък и всеки би видял различни неща в него, би разпознал различни черти от себе си в героите. Аз предпочитам да го чета като психологически роман, през психодраматичното сценично, защото той е ярко драматургичен. И тук като Пиранделовите шест лица, които търсят своя автор, героите живеят своя живот на сцената и търсят своя автор. Завръзката е колкото класическа, толкова и необичайна. Нашият протагонист Лора има "Агенция за разследване на любовни връзки". И се зареждат спасявания на клиентките жени, най-вече от самите тях. Известно е, че ние така се оплитаме в собствените си сценарии, че понякога имаме нужда и от такава "кантора".

Афинитетът на авторката към кратки, звучни, митологични, емблематични женски имена е виден. Леда, Лета, Мила, Лора - все женски имена, самите те история, носещи своите послания. Какво обединява тези женски образи, макар и толкова различни. За мен това е магията. Магията - в различните й проявления. Това са приказно-митологичните прошепвания на баба Лета, идващи от 18-тото столетие и отстояващи женствеността. Поколения жени от един род, които ще се борят срещу проповядваното от един озлобен монах срещу жените :"За мъка сте родени, не за радост!" И, който ще анатемосва в злобата си: "Защо се червосвате, защо се белосвате, защо си шиете хубави дрехи и се китите със златни пендари... Това е грях!... всички ще се превърнете в гной и смрад..." Но това е и магията на съвременна жена, и с крехката си уязвимост, но и със съзнание за значимостта си. Жена, минала през любовите и разочарованията, че всъщност не можеш да разчиташ на никого; за да израсне и разбере, че трябва да вземе живота си в свои ръце и че не е в ситуацията на жертва и отхвърлена. Човек винаги има избор. Избора да си креативан. Да, остава тъга - но, светла тъга.

В произведението си "Женската природа" Фройд ще каже: "Характерно за същността на психоанализата е, че тя не се опитва да обясни какво представлява жената - това би било непосилна за нея задача - а изследва нейното формиране, развитието на бисексуалното дете в жена." От тази отправна точка следват и изводите, че мазохизмът е нещо чисто женско, и че особено формираща роля имат кастрационният и едиповият комплекс. И малко компромисно, и може би малко иронично ще прозвучи краят на статията: "Искате ли да научите повече за нейната природа, изследвайте собствения си жизнен опит, обърнете се към поетите или изчакайте, докато науката бъде в състояние да ви даде по-задълбочени и по-добре съгласуващи се сведения." Биографите на Фройд твърдят, че в края на живота си той е казвал, че не знае какво е жената.

Много изречения в романа, извадени от контекста, звучат и като сентенции: "Първите впечатления са най-важни", "Винаги има едно "Но", "Истината рядко ощастливява когото и да било", "Хората бързо забравят добрина", "На една жена понякога й трябва малко самота", "Близостта неизменно носи разочарования", "На сърцето не може да се заповядва". Или коя жена не би искала да си подари "един прекрасен ден, почти лишен от мисли". Когато Лора (с детски прякор "Йори" - предполагам, този любим мъдър хипохондрик от "Мечо Пух") се среща с клиентките си, тя започва "да пише частица от личната им приказка". Приказката на живота ни, която понякога е весела, понякога е трудна и буксува, приказката, която искаме да чуем или все още не сме готови да чуем. Дори понякога в тази приказка има и чудеса. Но тук е и въпросът искаме ли да знаем истината. И ако Лора разкрива фактите около клиентите си, това е повод те да се вгледат в себе си и истините за себе си.

Архитектониката на романа е поредното му достойнство. Съчетание на класика и модерност. Тази книга се чете на един дъх и до късно през нощта, когато човек на моята възраст би трябвало да "кара втори сън" (като главната героиня от романа). Класически успоредените сюжетни линии сполучливо кореспондират с потока на авторовите свободни асоциации. И тогава идва кулминацията. Историята, която се случва с развалянето на магията на Леда. Сама по себе си главата "Френска кухня" може да се чете, колкото контекстово-органично вплетена в цялата творба, толкова и самостойна, като малък класически разказ от най-висока класа. Опитайте да започнете да четете книгата от тази глава. Тя е един малък шедьовър. Та кой не би искал отново "да прегърне любимите си квартали" в Париж. Съвременен сюжет, обвеян от магиката на презвековните български поверия. "Омръзна ми все аз да съм тази, която трябва да "разбира". А към мен кой ще прояви "разбиране" и даже не разбиране, просто милост." - ще чуем през риданията на Леда. "В този момент напълно осъзнах какво имаше предвид баба Лета, като ме запита виждала ли съм жена подивяла от мъка и смазана от отчаяние" - ще каже Лора. Не, не е мелодраматично. Не е самосъжалително. Защото е истинско. Защото се случва всеки ден - на мен, на теб. Кой от нас след раздяла не е имал чувството, че светът се е сринал. Защото (ще перифразирам Шекспир) може би Бог не ни е дал да знаем, с нашата школска мъдрост, много неща, които могат да се случат между небето и земята. И ето ни на моста Алма, над Сена. Мост, свързан с литературата ("Триумфалната арка"). А дали това не е символичният триумф на отърсваненето на Леда от направената й магия. Леда ще намери начин "да се чувства добре в собствената си кожа" дори без Жан-Ив и вече няма да й е нужна емоционалната патерица в лицето на някой мъж. Мост над Сена с бавните й води. "Реката носи нашите тайни, миналото и бъдещето ни. Тя е по-древна от света, затова може да помага в такива случаи, има силата да отмие всичко лошо и мръсно от нас." Така пророчески се извисява гласът на баба Лета. И едно парижко бистро, предлагащо десерт "Печена круша с коринтски стафиди", напоен с пет лъжици калвадос (ето го и калвадоса!). Не знам как е с вас, докато четете тази история, но аз чувам Боряна на блестящ френски да поръчва три пъти от това: "Еncore une fois, s il vous plait!" ("Още един път, ако обичате!"). Това е и емоционалната кулминация на романа. Не може вричането на младата Петка, прабабата на баба Лета, в помощ и служба на жените, на хората, да не докосне сърцето ни: "Няма да се откажа, татко, прости ми, но този път не мога да те послушам - кротко, но твърдо рекла Петка. - Ти виждал ли си напълно угаснала женска душа да умира пред очите ти, защото няма отнийде помощ? Тялото живо-живеничко, а душата се гърчи и вопие, но няма кой да я чуе. Е, на такава душа аз няма да откажа помощ, нито ще върна от вратата си ридаеща майка с умиращо чедо на ръце."

Романът "Да преминеш по сенчестата пътека" може да се види и като един сън. Отдълбоко, от несъзнаваното изникват тези образи от преди три века на Йосиф Брадати, на баба Петка, на Свилена и други безименни мяркащи се жени, готови да станат русалии и душите им да са вечни скиталци между два свята, но чедото им да живее. Сънно-реални женски души и тела, вплели минало и настояще в едно. Особена е тази сънно-мъглива територия, напомняща макбетовски страсти, но на нашенска земя. Тези образи населяват сънищата ни. А щом има сън, има и желания. Съноведението представлява осъществяване на потиснато, изместено желание.

Всяко творчество е автобиографично. Може би затова винаги упорито се уговаря, че всички лица са измислени. Личното е провиждащо през всичките герои в текста. Постепенно те изграждат пъзела на нашата душевност. Човек в живота си е в различни роли. Той е "играещ човек". Всички герои са авторови роли, дори и на пръв поглед "нежеланите". През Евелина и Велимир, през Мариета и Карл, през Леда и Жан-Ив, през Лора и Михаил. И далеч назад във времето - през баба Петка и поп Тодор. В романа не се дават рецепти за успешни любовни връзки (неслучайно авторката избягва думата "връзка"). В тази област битуват какви ли не термини. Сещам се, че един познат употребява "заклеймяващите": "любовна афера" (което у мен предизвиква асоциации за аферата "Драйфус") или "любовен роман", което ме телепортира немедлено в сантиментализма на 18. век). Лора е наясно със себе си, че сърцето й е "някак недокоснато" и няма да приема Михаил като любим мъж. Това не е чак толкова лошо, дори е хубаво, че не си по някакъв начин заплашена. Заплашена от своите и на другия чувства. Най-важно е, че с него не се налага да бъде друга, че може да бъде себе си и той не те "възпитава" и по пигмалионски моделира и манипулира.

На хумора в текста би трябвало да се отдели специално място. Това е и поредното достойнство на романа. Хуморът тук не е само майсторски използван прийом. Той е философия. Случващото се на сцената се пречупва през мъдрата самоирония. Не всеки има смелост да застане под прожектора на чувствата си. Самият факт, че агенцията си Лора нарича ОПСГП (Опитай пак след големия си провал) е първият акцент. А какъв би бил образът на Румен без остроумната вметка за този преподавател по квантова физика - "това, "квантова" в устата му звучеше направо еротично". Или толкова кинематографичната сцена, когато главната героиня се закотвя пред дома на Велимир в шкодичката си - "Добре, че съм гледала достатъчно кримки, та си носех предвидливо кафе в термос и закуска". Дори в най-драматичната сцена с кърпичката на моста над Сена, отрезвяващо се прокрадва нашенският сувенирно-туристически нюанс - кърпичката е с българска бродерия, но въпреки засмените момък и мома в червено, избродирани върху нея, ще свърши работа. Ако трябва да си взема едно любимо изречение от романа и когато трябва да взема решение, то ще бъде: "Така си е, за да проумееш някои неща, трябва да отидеш до Париж!"

Този роман за мен не е само сръчно написано увлекателно и приятно четиво, което трудно оставяш настрана. В този текст има какво да се чете и между редовете. Аз преживях тази книга. Това е книга интелигентна и мъдра, остроумна и забавна, полифонична, книга-терапия, към която се обръщаш често като към добър приятел. И тази неповторима, чисто женска атмосфера, която една жена дължи на себе си и е само за нея - след душа да се намажеш с благовонни масла, да си сложиш бледо зеленото боди или червеното кимоно и добавиш аромата на "Роша". А може да има и "скъп подарък от мен за мен - "Бяло пачули". Една жена трябва първо да се научи да обича себе си, а другото неочаквано идва после. Това е книга - откровение. Не всекиму се дава да срещне в живота си една баба Лета. Тя ще ти поднесе най-вкусната суфенка, най-ароматния и успокояващ билков чай. Ще те научи, че когато се върши нещо важно, се мълчи. Тя ще ти разкрие магията на сенчестата пътека - по която минават специални души, много силни и много изстрадали души. Не е дадено на всеки да я види. Защото е знайно и това, че комуто е дадено повече, от него се и изисква повече. Най-важно е да повярваш в себе си. След среща с баба Лета животът ти не е същият. Може би всички тайно се надяваме, че един ден, по пътя ни към сенчестата пътека, тя ще е до нас. А не е ли откровение звучащият като тест въпрос с кой мъж да останеш: "Кой те разсмива повече? С кого се смеете повече, когато сте заедно?"

Пишейки за книгата на Боряна Христова "Да преминеш по сенчестата пътека", през цялото време намирах асоциации, отпратки и необходимост да я положа в по-широк литературен и културен контекст. Това е, защото този повече от сполучливо и майсторски създаден роман е от висока класа и естествено кореспондира с класически образци. Защото чувствата човешки и от 18-тото столетие, и от нашия век се свързват с идеите в това, което философите наричат "единно", и то съществува през една естетика и култура, която Ницше наричаше "човешко, твърде човешко".

Може би в даден момент от живота си трябва да си дадем сметка, че е време да застанем на кръстопът, там, където се разминават четирите вятъра, да усетим връхлитащата вихрушка и ...просто да затворим очи, вдишвайки с пълни гърди. Тогава ще усетим, че сме се доближили до сенчестата пътека, която ще ни срещне с душите на най-силните жени, живели някога по тези земи.

© Росица Чернокожева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 23.05.2014, № 5 (174)