НЕЗАВЪРШЕНИЯТ ШЕДЬОВЪР НА БЪЛГАРСКОТО ЛИТЕРАТУРОЗНАНИЕ
(Цветан Стоянов "Геният и неговият наставник")

Пламен Панайотов

web

За да познаем някакъв социален факт или явление, трябва да го впишем в определена идеологическа рамка. Ако преувеличим нейното значение и забравим, че тази рамка, подобно на други рамки - театралната сцена или киноекрана, - е просто диспозиция на отношенията между реално и въображаемо, рискуваме да останем само при общото и абстрактното и ако се занимаваме с литературен текст, резултатът няма да е много окуражителен, защото ще изгубим от погледа си конкретното, личното. А това си е чиста проба агнозия, подобна на агнозията, от която страдал професор Д., "човекът, който взел своята жена за шапка." (Закс 1986).Мозъкът на този професор бил настроен постоянно на абстрактен режим на работа и мислел света като компютър. Опирайки се единствено на схематични отношения, той не можел да различи нищо конкретно около себе си, ако то не е вписано в една предварително установена констелация.

След 1989 г., когато съветската бюрокрация реши да закрие сталинския спектакъл, ненавиждан заради зловещата машинария за репресии, криеща се зад кулисите, и го замени с един вече модернизиран и унифициран спектакъл, за нас, зрителите, нямаше нищо изненадващо в новата рамка. Спокойният аналитичен ум знае, че макар идеологиите да структурират по различен начин социалните отношения, техните откровения са само едно мимолетно анаморфично видение, едно "виртуално" обещание - "реалността", която произвеждат, е игра на реалност.

Нямам политически сантименти към миналото, нито пък ми се иска да дискутирам несъвършенствата на демокрацията. Споменавам за анаморфичните илюзии, породени от идеологиите, защото смятам, че когато говорим за литературата, създадена в годините на тоталитарното общество, редукцията на личното и конкретно до рамката на идеологията е работа лесна, но носеща малко полза. С ефектни изрази от типа на "съветскоимперския комуникационен канал", посредством който у нас пристигат определени литературни нагласи, едва ли може да се даде задоволително тълкуване на есеистичните творби на Цветан Стоянов и Тончо Жечев, за които един критик ни осведомява, че това "съчетание на митология с литературна и философска класика" е "игра със системата в самата система". Впрочем книгите на Цветан Стоянов и Тончо Жечев занимават критика само между другото. За него е важно да докаже, че пиететът към мита в онези години е част от пиетета към самия поет, една романтична представа, дошла у нас, пропусната през споменатия вече "комуникационен канал".

Взех тези цитати от един текст на Владимир Трендафилов, за да дам пример за погрешността на подхода, за който вече говорих. Когато Оливер Закс моли професор Д. да опише сградите по пътя от дома си до университета, невропсихологът с изненада установява, че пациентът му изброява много точно всички постройки, но само от дясната страна на улицата. При повторния експеримент резултатът е същият. Лявото ставало "достъпно" за професора само по обратния път - от университета към къщи.

Когато чета статията "Играта със системата като игра в системата" от рубриката "През седмица в литературния аквариум" (Трендафилов 1999), оставам с впечатлението, че Трендафилов също вижда само едната страна на улицата. Като се съсредоточава почти изцяло върху идеологическата рамка на литературата, той губи от погледа си сложността на конкретното.

Разбирам, че жанрът и обемът на статията налагат определени ограничения. Но да сведеш създаденото от Цветан Стоянов до категоричността на една схема, зададена още със заглавието, ми се струва твърде едностранчиво. Работата не е в липсата на място, не е и в жанра, а в погрешната презумпция, че произведенията на Цветан Стоянов и Тончо Жечев носят белега на някаква изначална "дефектност", произтичаща от обстоятелството, че техните текстове са "игра със системата вътре в самата система".

Някога философите са смятали, че тежестта е нещо по-различно от самия камък и са обяснявали падането на камъка към центъра на земята с това "реално качество", защото са смятали, че имат "очевиден опит" за събитието на падането. Владимир Трендафилов също е сигурен в съжденията си и нито за миг не допуска, че може да греши. За него "изначалната дефектност" на текстовете на Тончо Жечев и Цветан Стоянов е толкова очевидна, както "качеството", което кара камъка да пада.

Но да оставим несполучливия образ на Трендафилов и да се насочим към "Геният и неговият наставник". Този незавършен текст на Цветан Стоянов се появява за първи път в сп. "Септември" през 1971 г., няколко месеца след смъртта на автора, а като самостоятелна книга е отпечатан седем години по-късно от издателство "Отечествен фронт". Творбата има подзаглавието "Идейните отношения между Достоевски и Победоносцев: една скрита страница от историята на патернализма" и излиза в 12 200 екземпляра, тираж, немислим за която и да е критическа книга в днешно време. На корицата, под името на автора и заглавието художникът на издателството поставя черно-бяла репродукция на фрагмент от картината на Ханс Холбайн-младши "Мъртвият Христос в гроба". Не ми е известно дали такава е била волята на Цветан Стоянов. Във всеки случай този детайл има особено важна смислова натовареност и е толкова съществена част от книгата, колкото великолепният предговор на Тончо Жечев и бележките на Антоанета Войникова към плана на четвъртата недописана глава.

Съпругата на писателя казва, че творбата е замислена през 1962 г., а Тончо Жечев пише, че това е станало през 1968 г., по-вероятно е обаче той да си спомня за един по-късен момент, когато идеята вече е придобила по-реални очертания (Стоянов 1978: 11). Колкото до това, че политическите събития през 1962 и 1968 са могли да бъдат мощен тласък за раждането и развитието на замисъла на "Геният и неговият наставник", не може да има никакво съмнение. През 1962 г., когато Живков установява пълен контрол над цялата власт в страната, и през 1968, когато изпраща военни части за потушаването на бунтовете в Чехословакия, на Цветан Стоянов вече е било пределно ясно, че приказките за либерализиране на режима са само една манипулация. Както Победоносцев не е желаел никакви сериозни обществени промени, така и компартията не е имала никакво намерение да либерализира деспотичния сталинистки модел.

Писателят работи интензивно върху "Геният и неговият наставник" през 1970 и особено през 1971. Живее с мисълта за книгата и през деветте дни, прекарани в "Пирогов", където е отведен по спешност, за да бъде опериран от апендицит, една рутинна операция, която поради лекарско невежество го убива. За тези кошмарни часове Антоанета Войникова разказва, че в пламналия от болката мозък на съпруга й се появявала някаква фигура, "отговаряща за хармонията", която постоянно изчезвала и която Антоанета по негова молба трябвало да догонва в коридора, за да го успокои (Стоянов 1978: 190).

Преди да се спра на връзката между това видение и книгата за Достоевски и Победоносцев, ще спомена за едно странно стечение на обстоятелствата. В деня, преди да бъде откаран в болницата, превит от болка, той е преписвал на пишеща машина последните страници от трета глава, в които с много подробности се разказва за смъртта и погребението на Достоевски. Тончо Жечев открива тук не без основание едно несъзнавано предусещане за смърт, "някаква пресечна точка между края на героя на неговия идеологически роман и собствения край". "Съвпаденията - пише той - са мистериозно много, за да бъдат случайни." (Стоянов 1978: 5).

Гърците обясняват трагичното стечение на обстоятелствата с всемогъществото на съдбата, чийто закон ние не сме способни да прозрем. Шопенхауер вижда в подобни съвпадения доказателство за това, че всичко в този свят е манифестация на волята. Перифразирайки го, Карл Густав Юнг пише: "Щом всеки индивид е герой на своята собствена пиеса и едновременно с това играе в пиесата на друг автор", тогава съдбовното пресичане на обстоятелствата ще трябва да е мотивирано от "една удивителна предустановена хармония". Като отхвърля тази мисъл, Юнг изказва хипотезата, че когато определени събития не са в причинно-следствено отношение, колективно несъзнаваното е това, което конструира смисловата връзка между съдбовно пресеклите се обстоятелства (Юнг 1970: 428, 435-458).

Именно тук трябва да се търси ключът към мистериозните съвпадения, за които говори Тончо Жечев. Достоевски прекрасно разбира, че личности като Константин Победоносцев са проекции на тъмнината и злото, които дремят в нас самите. Великолепните глави "Легенда за Великия инквизитор" и "Кошмарът на Иван Карамазов" го доказват. Но въпреки това той се решава на сделка с оберпрокурора на Светия синод.

Когато е мислел за споразумението на писателя с дявола, разтрогнато поради обстоятелства, над които Победоносцев не имал власт, Цветан Стоянов е чувствал, че българският литератор е поставен в същото унизително положение, в което е бил и неговият любим автор. С превъзходния си анализ на комунистическата идеология като абсурдна смесица от местен патернализъм и профанирано разбиране на социалистическите идеи, Цветан Стоянов успява да направи това, което е било по силите му - да покаже, че интелектът все още се държи за спасителната сламка на рационалното и не желае да се примири със злото, акумулирано от слепите желания на масата.

Когато четем предговора към "Геният и неговият наставник", можем да останем с впечатлението, че във фразата за съвпаденията, които са "мистериозно много, за да бъдат случайни", се крие намек за нещо, което Тончо Жечев не е искал да изрече докрай. Не мисля, че е така. Невежеството по презумпция е "невинно", все едно дали това е невежеството на "реформаторите" на обществото или на обикновените хирурзи.

Когато хората се проникнат от духа на сляпото подчинение и тъмната страна на колективната психика, персонифицирала се в оберпрокурори и други инквизитори, започне да изкушава народите с идеята, че тяхното желание за ред и социална хармония може да се изпълни само от тези, които с божествен или партиен указ са се поставили над другите, съдбата на отделната личност престава да има каквото и да било значение. Защо тогава се учудваме, че един от най-големите интелектуалци на България е оставен девет дни да се мъчи между живота и смъртта?

Един писател може да стане жертва както на лекарското невежество, така и на ръката на палача, каквато е съдбата на Георги Марков. Виновни, разбира се, няма да има, защото този, който трябва да съди кое е разумно и кое не ("суверенът"), е приел ролята да се държи като "невменяем", да бъде "неукият", "колективен идиот", сценарий, предвиден от гениалния Достоевски и коментиран от автора на "Геният и неговият наставник" (Стоянов 1978: 32).

Ужасът, който е изпитвал Цветан Стоянов при вида на "инжекциите", "ножовете", "лекарите" и "сестрите" (Стоянов 1978: 190), не е страхът, че ще умре. Това е ужасът от една друга инквизиция, за която той е мислил многократно, когато е работел над своята книга. Към съзнанието, че Достоевски е бил безпощадно прав в своята анатомия на злото, навярно се е прибавило и горчивото прозрение, че в този грешен свят хармонията (чиято изчезваща фигура Антоанета Войникова е трябвало да догонва) присъства само като копнеж, като анаморфично видение, подобно на сънищата, в които, макар да чувстваме, че приближаваме към един обект, той си остава все така далеко.

В ръкописа на незавършената четвърта глава Цветан Стоянов пише: "Той [Победоносцев] би могъл да убие гения, не и да го ръководи." (Стоянов 1978: 245). На предходната страница четем: "Достоевски умира тъкмо навреме." (Стоянов 1978: 244). Всеки път, когато погледът ми се спира на тези редове, ме обзема мистичен ужас. Дали когато е пишел за натиска над Достоевски, Цветан Стоянов е допускал, че диктаторският режим в България може да планира един ден такова хладнокръвно престъпление като убийството на Георги Марков и още по-немислимото, че самият той ще стане жертва на убийство, защото какво друго, ако не убийство (макар и "непреднамерено"), е невежеството на лекарите?

Втората бележка е не по-малко ужасяваща. Какво означава "навреме"? Нима смъртта може да бъде разглеждана като ход в една манипулативна игра, от която манипулираният (Достоевски) е желаел да излезе? Отвращението на Цветан Стоянов от това, което става около него, трябва да е било наистина много силно, щом през главата му е минала подобна мисъл. По ирония на съдбата авторът на "Геният и неговият наставник" напуска този свят, без да завърши започнатото, точно както любимият му Достоевски, за когото той казва, "че умира навреме".

Нормалният човешки разсъдък не може да приеме толкова много съвпадения. Това ме кара да мисля, че в опита си да обясня съдбовното сплитане на обстоятелства, допускам грешка. Макар да зная, че статията на Юнг "Синхроничността" е най-доброто, на което мога да стъпя, колебанията ми се засилват от предположението, че може би ретроактивният поглед към фактите, за които вече стана дума, ми поставя опасни клопки. За да избягам от този омагьосан кръг, се вглеждам по-внимателно в първото изречение на книгата и виждам, че съм на прав път: "Тази тема - пише авторът - е тъмна, и болезнена, и по особен начин криминална." (Стоянов 1978: 15). Едно великолепно начало, задаващо архетипния хоризонт на прочит на творбата.

Забележете, Цветан Стоянов е нарекъл "тъмна и болезнена" не историята, която му предстои да разкаже, а самата тема, с което още от самото начало дава да се разбере, че ще го интересува не само завоят надясно, направен от Достоевски през последните десет години от живота му, а и самата същност на идеологическата манипулация. В предговора към "Геният и неговият наставник" Тончо Жечев по разбираеми причини свързва темата на произведението само със западната действителност. Истината обаче е друга. В книгата се прави успоредица между историята на Достоевски и Победоносцев и практиката на манипулирането на писателя в тоталитарното общество. Макар в "Геният и неговият наставник" да липсват преки аналогии (нещо, което цензурата никога не би допуснала), не е никак трудно да се разпознае кой е истинският "междинен референт".

Когато Цветан Стоянов пише, че поради лабилната си психика Достоевски постоянно се измъчвал от "болезнения комплекс, че го "дебнат", "че "някъде" гласят нещо против него", е ясно, че това е една алюзия за страха на българския писател от доносничествата и интригите на собствените му "събратя" (Стоянов 1978: 69). Убедеността на оберпрокурора на Светия синод, че не е достатъчно само да репресираш и забраняваш, без особен труд може да бъде прочетена като "прозрение" на компартията, която през 60-те години разбира, че трябва да се научи "да привлича". С едната ръка ще удря, с другата ще милва (Стоянов 1978: 78). Средствата за приласкаване са прости: материална помощ за едно по-заможно съществуване, уреждане на официално признание, титли и слава. От писателя се изисква само едно - да се влее в редовете. Срещу това получава едновременно две облаги - идейна и материална стабилност (Стоянов 1978: 79).

Горчивината и иронията, съдържащи се в тези констатации, са очевидни. В някои случаи иронията преминава в сарказъм. При анализа на идеята за съборното начало и на юродството като културен феномен авторът на "Геният и неговият наставник" пише, че думата "идиот", която се включва в семантичното поле на концепта "юродство", означава "самостоятелен", "самобитен" и визира представата за неукия като "оригинално мислещ, по-близък до истината, до "извора на живота" от учените". В последното изречение на абзаца иронията става убийствена: "Както казваха богословите, "Христос бе приет от идиотите, от простолюдието, от простичките хора, а бе отхвърлен и преследван до смърт от докторите и равините." (Стоянов 1978: 32).

Едва ли е нужно да се обяснява защо авторът е дал и двата концепта в толкова шаржиран план. Между другото, народът бе превърнат в идиот не само у нас и в съветска Русия. Това се случи и във фашистка Германия.

В повечето случаи Цветан Стоянов взема за изходна точка на своите аналогии 70-те години на XIX, но има и моменти, в които посоката на съответствията е обърната. Такъв е случаят, когато авторът на "Геният и неговият наставник" приписва на оберпрокурора намерение, което става идеологическа практика няколко десетилетия по-късно, когато нацистите и Сталин се проникват от убеждението, че цялата идеологическа обработка "трябва да се ръководи от един пункт", а за да бъде манипулацията ефективна, е нужно "да се разполага със специални бюджети" (Стоянов 1978: 105).

Понякога авторът назовава само единия член на "междинния референт", например фашисткия лозунг "Труд и радост", а за неговото съответствие (да речем, празничното веселие пред изборните урни, когато народът, облякъл новите си дрехи, се хваща на хорото) читателят трябва да се досети сам.

Единадесет години след "Геният и неговият наставник" излезе написаната още през 1967 г. книга на Жельо Желев "Фашизмът", която бе забранена с аргумента, че в нея липсва "класово-партийният подход" при анализа на изследвания феномен. Казано по-просто, липсва идеологическата рамка, която по магически начин преобразява комунистическия режим и го прави да изглежда по-различен от фашисткия режим. Цветан Стоянов също махна обичайната за тогавашните литературоведски изследвания идеологическа рамка и това направи възможно неговият разказ за Победоносцев и Достоевски да бъде прочетен като алюзия за съвременността.

"Геният и неговият наставник" и "Фашизмът" в никакъв случай не бива да бъдат механично отъждествявани. Те се различават както по жанр, така и по тематика. Факт е обаче, че бяха възприети по един и същи начин - като опит за съпротива срещу идеологическите манипулации на тоталитарния режим. Това е така. Въпросът е в друго. Трябва ли заради манипулативния ход, до който прибягнаха авторите, изследванията им да се разглеждат като "игра със системата в самата система"?

През 1989 г., когато старата система рухна и нашето общество стана част от "интегрирания спектакъл" (в смисъла на Ги Дебор), то се сблъска с нещо, което е далеч по-сложно и опасно, отколкото скриването на истината от комунистическата диктатура. На мястото на предишната откровена лъжа дойде тоталната подозрителност. Под влияние на масмедиите всяка гражданска позиция в миналото и сега започна да се възприема като дирижирана от ДС или пък да се обезценява като "игра".

В "Геният и неговият наставник" писателят се спира на случаи, когато самото представяне на една идея или комплекс от идеи като манипулация е само по себе си манипулация (позицията на Достоевски спрямо гражданските съдилища, изразена в романа "Братя Карамазови", митът за унията между социалистите и папата, върху който се гради критиката на "мечтата за мравуняка" и т.н.). И тъкмо това прави книгата на Цветан Стоянов невероятно актуална. Заниманията с Достоевски и четенето на текстове от типа на "Обществото на спектакъла", която излиза през 1967 г., няма как да не са довели писателя до мисълта, че всяко писане има потенциално манипулативна природа.

"Работата - казва Ханс Магнус Енценсбергер - не е в това дали медиите са манипулирани, а в това кой ги манипулира." А по-нататък, в духа на ляворадикалните идеи на западната интелигенция от времето на 1968, заявява: "Един революционен проект трябва не да премахне манипулаторите, а да направи всеки един от нас манипулатор." (Енценсбергер 1970: 166).

Трудно е да се каже дали Цветан Стоянов би се подписал под толкова радикален извод. Тъй като авторът на "Геният и неговият наставник" не е имал възможност свободно да изрази мнението си, а е трябвало да се съобразява с цензурата, не може да се докаже и предположението ми, че Цветан Стоянов е стигнал до извода за манипулативната природа на писането.

Най-сериозният аргумент в полза на моята хипотеза е обстоятелството, че в трета глава и в плана на четвърта глава теорията на Бахтин за полифонизма на Достоевски е приета като позиция, от която се разглеждат (или предстои да бъдат разгледани) ключови сцени от романа "Братя Карамазови" и други творби. Идеите от книгата на Бахтин "Проблеми на поетиката на Достоевски" имат действително много важна функция в "Геният и неговият наставник". Без тях цялостната постройка рухва и изглежда непонятно как така Победоносцев, сдобил се с "възможно най-тънкия инструмент за манипулация", ще бъде измамен.

Сюжетът за манипулатора, който се оказва в неприятното положение на изиграния, защото има срещу себе си един още по-ловък манипулатор, изглежда убедителен, само ако приемем, че текстовете са способни да препрограмират (или деформират) отношението между концепта и смисъла, въвеждайки ни в заблуждение относно своите намерения. Внушението на Цветан Стоянов, че Достоевски все пак е казал това, което е искал да каже въпреки манипулациите на Победоносцев, е направено с оглед идеята на Бахтин, че светът на Достоевски е полифоничен, но става по-ясно разбираемо, ако се обърнем към съвременните теории за комуникацията.

Тъй като всека комуникация е напрежение между съобщението (това, което комуникативният партньор влага в разговора с оглед своето намерение да ме дезинформира или да ме манипулира) и информацията (нужното за мен, това, което съм отделил, когато съм разбрал, че партньорът ми прави опит да ме манипулира или дезинформира), е ясно, че подозрението в манипулация не е нещо вторично спрямо комуникативния акт, а е неотделима негова особеност (Луман 2005: 211). Бахтин по същество казва същото. Когато говори за умелото боравене на Достоевски с "гласовете на героите" той има предвид, че контрапунктът на идеите е ефект на равнището на "съобщението". Твърдението, че позицията на наблюдателя "тотално променя смисъла на диалогичната структура" (Бахтин 1979: 305), визира равнището на "информацията"¹.

Цветан Стоянов подчертава на няколко места в книгата си, че отношенията на Достоевски и Победоносцев са имали характера на взаимни подозрения, но никъде не прави опит да отиде към една по-съвременна концепция за комуникацията, която би могъл да надстрои над идеите, развити от Бахтин в "Проблеми на поетиката на Достоевски", за да обоснове още по-убедително твърдението си, че диалогът между писателя и властта е взаимно подозрение в манипулация.

Защо не го е направил, след като във времето, в което е обмислял и писал "Геният и неговият наставник", са съществували книги и концепции, които няма как да не е познавал ("Обществото на спектакъла", психоаналитичната теория на Лакан, в чийто център е вечното разминаване на желанията на мъжа и жената, индивида и обществото), е трудно да се каже. Най-разумното обяснение според мен е страхът от цензурата. Позоваването на Ги Дебор, Енценсбергер или Лакан би направило твърде прозрачна истинската цел на Цветан Стоянов и неговата книга едва ли би видяла бял свят.

Макар четвърта глава, най-важната в книгата, да не е пред нас, от нейния план става ясно, че Цветан Стоянов е виждал в амбивалентността подривен инструмент, разлагащ всички устойчиви значения и обезсмислящ всеки опит за манипулация. Обработката успява тогава, когато е насочена към инертна маса или безлики субекти. Но когато срещне дух, който виртуозно владее полифоничната мощ на словото, обработката се превръща в бумеранг. Обезличен и победен е не писателят, а самият манипулатор. Обработвачът, колкото и добре да е "разбъркал картите", губи играта².

Намерение на Цветан Стоянов да "оневини" Достоевски (като по този начин внуши на своите съвременници, че писането не може да бъде поставено под контрол) е благородно и разбираемо желание, но не е никак лесно за осъществяване, тъй като връзката на руския писател с десните сили не е била краткотраен флирт, а продължително общуване.

Леонид Гросман обяснява отстъпничеството на Достоевски с "грубия натиск на царизма", като очевидно има предвид присъдата и травмата от каторгата (Гросман 1934: 120). Зигмунд Фройд вижда в приобщаването на писателя към рeакционните идеи израз на неговото чувство за вина за това, че е пожелал смъртта на Бащата - едно психологическо обяснение, основаващо се на идеите, развити от създателя на психоанализата в неговата книга "Тотем и табу" (Фройд 1948).

Набоков, който е изказал редица несправедливи мисли за Достоевски, в случая постъпва по изненадващ начин. Навярно защото си е давал сметка, че за завоя на автора на "Братя Карамазови" не може да има еднозначен отговор, писателят просто констатира факта: "Сега негово политическо кредо - пише той - става лозунгът "православие, самодържавие, народност", трите кита, на които се е държало реакционното руското православие. Социализмът и западният либерализъм стават за него олицетворение на западната зараза и призрака на злото, заплашващи да разрушат славянския и християнския свят. По същия начин днес някои хора се отнасят към фашизма и комунизма, виждайки в тях път за всеобщо спасение." (Набоков 1996: 175).

Общата точка, на която се крепи връзката на Достоевски с реакционните сили, е точно тази и макар писателят да си е запазвал правото понякога да изразява малко по-различно мнение, по най-важните въпроси (руските имперски амбиции, мита за еврейската опасност, отказа от осъществяването на необходими реформи в обществото) той е приемал позицията на правителствените кръгове. Цветан Стоянов се опитва да обясни завоя на Достоевски с унижението от каторгата, с мизерията и самотата след "помилването", с лабилната психика на писателя. Желанието на Достоевски да поправи лошото впечатление от миналото ("лошото досие"), неприятностите с цензурата, надзорът на политическата полиция, жаждата за официално признание, финансовата зависимост от издателствата са изтъкнати като главни причини авторът на "Братя Карамазови" да се откаже от ранните си политически идеи. Това са и основните мотиви, накарали по-голямата част от българските писатели да избере в ерата на соцреализма пътя на политическия конформизъм (Стоянов 1978: 68).

Победоносцев, колкото и прозорлив да е бил, едва ли е имал намерението да превърне писателите в "институция, съставляваща държавата", както пише Цветан Стоянов (1978: 50). Това е политическа практика от по-късно време. Едва при тоталитаризма се появяват така наречените "творчески съюзи", чиято функция е добре известна. Тези институции трябваше да прокарват държавната политика в сферата на литературата и другите изкуства, да бдят за съблюдаването на идеологическите канони, да раздават официално признание и титли на заслужилите.

Несъгласието на Цветан Стоянов с този диктат на тоталитарната държава намира най-яркия си израз при разработката на темата за отцеубийството. Ключовият сюжетен мотив в романа "Братя Карамазови" е разгледан от автора на "Геният и неговият наставник" фугово. Най-напред той е даден в светлината на идеята на Достоевски за "случайното семейство" ("Юноша") и за краха на патерналистичната доктрина. Алюзиите, които прави Цветан Стоянов, са пределно ясни. Съвременното българско общество, намеква той, е "семейство", също толкова "случайно", както семейството на Карамазови. Неговото "единство" се опира на деспотичната фигура на Бащата, човек със съмнителен авторитет и като че ли взет направо от архетипната история.

Вторият план е психоаналитичният. Цветан Стоянов вижда в смъртта на стария Карамазов едно пророчество за смъртта на Александър II, който загива на първи март 1881 г. в резултат на терористичен акт, осъществен от Игнатий Гриневицки, член на нелегалната организация "Народна воля". Писателят, както личи от плана на четвърта глава, познава превъзходната работа на Фройд "Достоевски и отцеубийството", но не е имал намерението да повтаря изводите на виенския психиатър. Това не е и нужно, защото той намира свой, оригинален подход към психоаналитичната проблематика у Достоевски - представил е взаимното дебнене на автора на "Братя Карамазови" и оберпрокурора на Светия синод (духовният баща на руската реакция) като интелектуална психодрама³.

В заключителната част на "Геният и неговият наставник" проблемът за бащата и синовете е разгледан във философски план. Цветан Стоянов представя Христос на Достоевски като олицетворение на хуманизма, като въплъщение на ранимата, унизявана, но непобедима човечност. Най-важните моменти от плана на четвърта глава, имащи отношение към развитието на тази идея, са бележката за "скритото негодувание срещу Отеца, който праща Христос за мъки и смърт" (Стоянов 1978: 224), идваща след един цитат от романа "Идиот" за впечатлението, което прави на княз Мишкин картината на Ханс Холбайн-младши "Мъртвият Христос в гроба", и съполагането "символът на Сина - символ на детето, на детското" (Стоянов 1978: 225).

Тук авторът се позовава на руските религиозни мислители, които той познава отлично. Че това е така, личи от цитатите на с. 221-223, взети от "Великият спор и християнската политика" и "История и бъдеще на теокрацията" на Владимир Соловьов, от "Смисълът на творчеството" на Николай Бердяев и "Христос и Антихрист в руската литература" на Д. С. Мережковски. Можем да съжаляваме, че Цветан Стоянов не е осъществил замисленото, защото точно тук той е искал да развие мисълта, че крехкият човешки порив към свободата може да бъде унизен, но не и сломен от тези, които само защото имат власт, съдят кое е добро и кое не. Това според Цветан Стоянов е най-съкровената интенция в последния роман на Достоевски, внушение, което няма как да не е огорчило Победоносцев. Та нали и Оберпрокурора се е смятал призван да съди, "да води за ръката", да иска "положителния герой" в една бъдеща втора част на "Карамазови", която Достоевски едва ли е смятал да напише, защото "положителният герой" не го е имало в живота и писателят не е можел да го измисли, както го измисляха соцреалистите (Стоянов 1978: 244).

Вярно е, че темата на "Геният и неговият наставник" е открита отдавна, но тази книга е толкова многопластова, психологически убедителна и ерудирано написана, че може да бъде поставена до най-доброто, създадено за великия руски писател. Не мисля, че тя отстъпва по нещо на "Рулетенбург. Повест за Достоевски" (1932) на Леонид Гросман, който успешно съчетава научните и художествените си интереси в този христоматийно известен текст, цитиран от големия Зигмунд Фройд в работата му за Достоевски. Що се отнася до алюзиите за съвременността, съдържащи се в "Геният и неговият наставник", след появата на романа на Леонид Ципкин "Лято в Баден" ми се струва, че вече не е достатъчно да търсим в книгата на Цветан Стоянов само "езоповския изказ". Можем да прочетем този шедьовър на българското литературознание по друг начин - като повествование, в което два "хронотопа" са представени като автономни и "равноценни" (Ревзина 2006).

Когато говорим за "Геният и неговият наставник" и мястото на тази творба в българската литература, е добре да помислим за времето, в което тя е създадена. Имам предвид не само ситуацията в България, а и събитията в Западна Европа и САЩ. През 1968 г. барикади имаше не само в Прага, а и в Париж, където стачката на студентите от Сорбоната прерасна в генерална стачка, довела до смяната на правителството и оставката на де Гол. Отвъд океана положението е не по-малко напрегнато. През април 1968 г. в Мемфис е убит Мартин Лутър Кинг, а два месеца по-късно при атентат в Калифорния умира Робърт Кенеди. Америка е разтърсена от сблъсъци на расова основа и от демонстрации срещу войната във Виетнам.

Четири години след тези събития във Франция излиза "Анти-Едип" (1972), първият том на "Капитализъм и шизофрения", книга, която Мишел Фуко нарече "Въведение в нефашисткия начин на живот", имайки предвид не само фашизма на Хитлер и Мусолини (респективно, комунистическата диктатура), а и "фашизма, който преследва нашите умове", като ни заставя "да обичаме властта и да желаем това, което господства над нас" (Фуко 2007: 9). Споменавам за Дельоз и Гатари, които смятаха, че репресията над съзнанието е не по-малко страшен враг от експлоатацията в обществото, не защото искам да отъждествявам "Геният и неговият наставник" с "Кафка. За една малка литература" - книга, написана между двата тома на "Капитализъм и шизофрения", - а защото образът за "играта със системата в самата система" ми се струва обиден за това, което е направил Цветан Стоянов.

Ако излезем от рамката на идеологията и погледнем на творчеството от една по-универсална позиция, представяща сблъсъка на писателя с действителността като среща на "потоци на желанието", единият от които чертае "линиите на бягството", а другият се стреми да впримчи писателя в гигантската "параноична социална машина", както правят Дельоз и Гатари, когато анализират Кафка, нещата ще изглеждат по-различно. Вече няма да има "вън" и "вътре" (по отношение на "системата"). "Линията на бягството" ще се разглежда като "част от машината" (Дельоз, Гатари 2009: 15). И това ни най-малко няма да обезцени усилията на писателя. Бягството, "пък било то и на място или в клетката", е бягство. "Изход", но не и "свобода" (Дельоз, Гатари 2009: 15), защото господството на социалната машина е тотално, няма "вън", където е свободата. Свободата е единствено в теб.

БЕЛЕЖКИ

1. Дали защото Бахтин е работил в условията на цензура или пък защото си служи с един "вдъхновен, пророчески маниер на изказ, чужд на техническата строгост на лингвистите" (Кръстева 2000: 427), при цялата си креативна мощ неговата философия на езика ни оставя с впечатлението за нещо недоизказано. Оттук и противоположните тълкувания на теорията за "полифоничния роман". По този въпрос: Кръстева (2000), Уелек (1980), Тейдън (1987). [обратно]

2. В английския превод на статиите на К. Победоносцев, по който той е цитиран в книгата на Цветан Стоянов, преводачът е предал словосъчетанието "тасовать массы" от оригинала ("Новата демокрация") като "обработване на масите" (Стоянов 1978: 42). "Тасовать" означава "разбърквам картите" и "размествам". [обратно]

3. Използвам тази метафора в смисъла на Джеймс Райс, който казва, че в своята студия "Из историята на една инфантилна невроза" Фройд е "психодраматизирал руския материал" (Райс 1993: 107). Що се отнася до психоаналитичните импликации на знаменития роман на Достоевски, не е излишно да припомним, че Сергей Панкеев в книгата си "Историята на човека-вълк, написана от самия него" казва: "В мен живеят и тримата братя Карамазови." (Панкеев 1972: 88). [обратно]

ЛИТЕРАТУРА

Бахтин 1979: Бахтин, Михаил. Естетика словесного творчества. Москва, 1979.

Гросман 1934: Гроссман Леонид. Достоевский и правительственные круги 1870-х годов. // Литературное наследство, 1934, № 15.

Дельоз, Гатари 2009: Дельоз, Жил; Гатари, Феликс.Кафка. За една малка литература. София, 2009.

Енценсбергер 1970: Enzensberger, Hans Magnus. Baukasten zu einer Theorie der Medien. // Kurzbuch, 20, 1970.

Закс 1986: Sacks, Oliver. The man who mistook his wife for a hat and other clinical tales. New York, 1986, pp. 7-15.

Кръстева 2000: Кристева, Юлия. Бахтин, слово, диалог и роман. // Французская семиотика: От структурализма к постструктурализму. Москва, 2000, с. 427-457.

Луман 2005: Луман, Никлас. Реальность массмедиа. Москва, 2005.

Набоков 1996: Набоков, Владимир. Лекции по русской литературе. Москва, 1996.

Панкеев 1972: Pankeeff, Sergej. Der Wоlfsmann von Wolfsmann. Frankfurt am/M.: Fischer, 1972.

Райс 1993: Rice, James. Freud’s Russia. London, 1993.

Ревзина 2006: Ревзина, Ольга. Хронотоп в современном романе. // Художественный текст как динамическая система. Материалы международной научной конференции, посвященной 80-летию В. П. Григорьева. Москва, 2006, с. 265-279.

Стоянов 1978: Стоянов, Цветан. Геният и неговият наставник. София, 1978.

Тейдън 1987: Thaden, Barbara. Bakhtin, Dostoevsky, and the status of the "I". // Dostoevsky Studies, Toronto, 1987, 8, pp. 200-208.

Трендафилов 1999: Трендафилов, Владимир. През седмица в литературния аквариум. София, 1999, 19.

Уелек 1980: Wellek, Rene. Bakhtin’s view of Dostoevsky "polyphony" and "carnivalesque". // Dostoevsky Studies, Toronto, 1980, 1, pp. 32-39.

Фройд 1948: Freud, Sigmund. Dostojewski und die Vatertötung. // Gesammelte Werke, Frankfurt/M. B. 14, 1948, S. 399-418.

Фуко 2007: Фуко, Мишель Предисловие к американскому изданию "Анти-Эдипа". // Делез, Ж., Гваттари, Ф.Анти-Эдип. Капитализм и шизофрения. Екатеринбург, 2007, с. 6-11.

Юнг 1970: Jung, Carl Gustav. Synchronicity: An acausal connecting principle. // Jung, C. G. The Structure and dynamics of the psyche (Collected works, vol. 8). Princeton University Press, 2 edition, 1970, pp. 417-519.

© Пламен Панайотов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 10.07.2010, № 7 (128)

Съвместна публикация с в. "Литературен вестник", бр. 24, 10-16 юли 2010.