КРАСИВ ЗАЛЕЗ

(6)

Петър Маринов

web | Някога... (Книга четвърта)

Свършил бях дотук писането на "Моята биография". Неусетно доживяхме до 1976 г., а и до 1977, когато се навършваха тъкмо 40 години от основаването на дружба "Родина" и първото излизане на сцената на българите мохамедани. Можеше да се мисли за честване на тази годишнина.

През 1976 г. обаче бе станало важно събитие в Смолян. Поминал се беше Юсеин Сеферков - главен мюфтия на българите мохамедани, който дълги години затормозяваше въпроса и правилното разбиране за дружба "Родина". Той бе привърженик и угаждаше на споменатите смоленски ръководители.

Сега, когато той не беше вече жив, яви се въпросът кой да бъде негов заместник, т.е. кой ще е назначен за мюфтия.

Най-подготвен и запознат с това, какво трябва да се прави с българите мохамедани, бе Светослав Духовников. Беше говорено в София и затова той бе направил и предложение, обаче бе родинец и оставаше да се види как ще се погледне на това - одобрително или неблагоприятно. Проточи се дълго въпросът, докато се проясни какво трябва да стане. Месил се беше и Димитров в София. В края на краищата стана известно, че за нов мюфтия се назначава Чавдар Илиев от Забърдо, кум на Димитров при втория му брак. Каза се обаче веднага, че при назначението на Чавдар като партиен член, а и секретар на Партията в селото, бил лишен от членство, прибран му бил партийният билет, а и (куриоз!) било му наложено да си върне турското име - Смаил Алиев!... Това звучеше чудновато и невероятно. При среща с Чавдар, с който се познавахме, той не потвърди това, но и не се възмути от говореното по името му. Значи, все пак "имаше нещо" - може би за общуването ни с арабския свят се е наложило това и той да се е включил в "голямата политика", та е станал с две имена.

Постъпи той за мюфтия и остана да се чака какво ще става по-нататък.

А понеже настъпи 1977 г., която можеше да бъде считана за юбилейна за дружба "Родина", то се започнаха постъпки да се съгласят властите да стане някаква среща или тържество. Естествено мястото за това бе гр. Смолян. Оттам обаче за всичко се допитваха до София, главно с Димитър Димитров, завеждащ отдел "Организационен". Затова Александър Караманджуков бе направил писмено предложение до ЦК да се отбележи и чества тая кръгла годишнина в интерес на работата ни сред българите мохамедани. За същата цел направих и аз предложение, а писах и частни писма до Величко Караджов в Смолян и Димитър Димитров в София. Предполагаше се евентуално това да стане през месец май, когато бе основана и дружба "Родина". Тогава обаче Величко Караджов беше се разболял тежко и не можеше да направи нищо. Димитров в София пък казваше, че от Смолян трябва да се организира и че това зависи от здравето на Караджов. Така времето минаваше и настъпи лятото.

Писах на Чавдар Илиев и го заангажирах като мюфтия той да предложи и движи въпроса, още повече че и той е бил родинец. Чу се обаче, че не е в Смолян, а заминал за София. Оттам пък щял за отиде в Москва, където се събирали духовници от цял свят по линията на "Защита на мира". Така се проточи работата много и забелязах някаква апатия и по българомохамеданския въпрос и по честването на "Родина". Долавяше се и активизиране на противородинците. Тръгнала бе работата точно по поговорката за "Орел, рак и щука", т.е. всеки да действа и върши каквото иска. Безразличие забелязвах и у Димитров, с когото се срещнах един път в София. Така мина лятото.

Изведнъж се чу голяма новина - Борис Велчев е изваден от състава на ЦК, а с него и Димитров е изчезнал някъде! Не можех да се сетя полезно ли ще е това за нашите работи, или вредно. Смятах обаче, че каквото и да е станало, то не ще се върне колелото на историята назад. При ново ходене в София открих, че Димитров си е останал в ЦК, но на друга, по-незначителна длъжност. Поисках му среща и той ме прие. Заговорихме направо по въпроса. Предложих чрез Чавдар да се сложи край на аномалията - да искаме от българомохамеданите българско съзнание, а в джамиите им да се чете и пее на турски или арабски! Смятах, че повече от необходимо е да се изхвърли турския и въведе българския език.

Предполагах, че Димитров ще приеме това и ще се съгласи да внуши на Чавдар да подхване тази последна реформа за отърсване на българите мохамедани от всичко наследено от робството. Много изненадан бях обаче, когато той замаха глава отрицателно и не се съгласи. Почна да изтъква, че това не е нужно, че трябва тъй да остане, да не разбират нищо и пр. Аз пък настоявах, че това е необходимо, но и той настояваше на своето и казваше, че с това ще привлечем и турците в България да разберат, че не са дошли от Азия, а имат местен произход и пр.

- Моля те, да не говорим за това! - каза в заключение той.

Аз бях учуден и разочарован от тези му разсъждения и си излязох. Обясних си го, че то е поради някакъв натиск, упражнен върху Димитров по случая с Борис Велчев или е в тон с някаква нова наша политика за солидарност с арабския свят. С други думи сами ние да поддържаме чрез религията небългарското съзнание на българите мохамедани, на които уж сме сложили български имена.

Върнах се напълно разочарован и от политиката, и от ЦК, и от Димитров. При среща с Чавдар се мъчех да поддържам у него дух за завоюваните позиции - съзнание, имена и пр., тъй като се слушаше, че навсякъде из селата са в сила турските имена, а не българските.

Но и в това претърпях разочарование. Около новата 1978 г. самият Чавдар беше разпространил сред българите мохамедани чрез мюфтийството стотици календари (бележничета) на турски език, напечатани в България и то по арабицата, на която почти никой не можел да чете!... Такъв календар бе донесъл Духовников при отиване в родното му Търън. Като казвах това на мнозина по-интелигентни родопчани в Пловдив, вземаха го за невероятно, но като им сочех календара, даден ми от Духовников, всички се учудваха и казваха, че това е непростима грешка, равна на предателство. Пратих календара на Ангел Вълчев в София, който бе проверил работата и се оказало вярно, че е печатан и разпространен от Дирекцията по вероизповеданията с шеф Баръмов, когото бях срещал преди години в ЦК. "Бог да ни е на помощ!" си казвах, щом такива ни са управниците и ние сами поддържаме турската пропаганда сред българите мохамедани. Прав беше някога афуз Ариф Агушев, който бе казал след реч на Кирил Василев през октомври 1944 г. по връщане на фесовете и пр.: "Доржите се комшулар! Болгаресе сами ни помагат. От Турция да бехме тросили човек, не щеше тъй хубави да го стори както Кирю-ефенди!".

При тая неразбранщина идеше ми да захвърля всичко и да не се интересувам от нищо. Но все пак съм българин, та не мога да стоя безучастен.

Скоро след това се чу, че Баръмов умрял в София, но кой ще го замести и какво ще прави, бъдещето ще покаже.

* * *

Ох, стига вече да пиша! Уморих се да тракам на машината! Омръзна ми да сигнализирам за поправяне една потъпкана историческа правда. Нашата българска действителност е такава. "Един прави, друг разваля". Ние се самоизяждаме и много по-лесно се поддаваме на предателство, отколкото на разумна народностна политика. Това особено много се отнася за моя роден край - Родопите, където населението е разделено по религиите, с които наши късогледи и плиткоумни политици спекулират и тласкат народа назад-напред и наляво-надясно, за да се настройват враждебно едни към други. Докъде ще ни заведе това, не зная! "По-лесно е с главата си да разбиеш гранитна скала, отколкото от друга глава да избиеш невежеството и неразбранщината!" - казва Ангел Вълчев на едно място.

Не ме смущава това, че не ме разбират, може би и аз не съм прав, но съм вървял по тоя начертан от разума и човешкото ми чувство като българин път и ще продължавам да вървя по него, пък да става каквото ще! Знам, че във вихъра на живота, свързан с родопското минало и проблемите, най-важен е въпросът за народностното свестяване на българите мохамедани. Това е най-възвишената и правилна идея. По нея съм тръгнал аз, тя ме е ангажирала и водила повече от петдесет години. С нея ще живея и през останалата част от живота и няма да я оставя или отказвам, та където и ще да ме изведе.

Описах това, което ме вълнуваше през този най-бурен период от време. Описах го кратко, макар че се напълниха няколкостотин листа. Подробностите нямат край. Достатъчно е това, което написах. Направих това, докато животът и запазената ми мисъл и памет са овардили от изчезване фактите до този момент.

Нека бъдните поколения знаят какво може да мисли и върши един човек със съзнание да бъде полезен на себеподобните по опазване монолитността на своя народ, за който се е борил и го пазил от чуждо претопяване и изчезване.

Вършех това със съзнанието, че е важно и полезно за запазване и самосъхранение на народа ни в най-невралгичния пограничен край на родината ни - Родопите.

Какво да кажа накрая?

Ще пиша, докато мога, и паметта ми ме държи буден и жизнеспособен, независимо от това, че един ме разбира правилно, а друг не. Изпълнявам само дълга си като човек с разум и с чувство, че съм българин.

А засега нека кажа:

- Сбогом от най-бурната част на живота ми! Очаквам своя красив залез!

© Петър Маринов
© Александър Маринов, съставител
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 01.11.2009
Петър Маринов. Някога... (Книга четвърта). Съст. Александър Маринов. Варна: LiterNet, 2009

Други публикации:
Петър Маринов. Някога... 4. Съст. Александър Маринов. Пловдив: Интелексперт 94, 2009.