КРАСИВ ЗАЛЕЗ

(3)

Петър Маринов

web | Някога... (Книга четвърта)

Все пак ЦК на БКП продължаваше да се занимава с въпроса за народностното осъзнаване на българите мохамедани. Но освен него действаха и смоленските ръководители начело с Палагачев, подслонили се под неговото крило, в обратно направление. Въпросът постоянно се затягаше. Затова през април 1962 г. Политбюро пак се бе занимавало и излязло с ново Решение № 101. То бе насочено против "турчеенето" на мохамеданските групи в България, в това число на първо място и българите мохамедани.

"Нужно е убедително да се разяснява - казваше се в решението, - че религията и личните имена не са признак за национална и народностна принадлежност, да се подчертава липсата на основание за турчеене и вредата от тази тенденция".

Бях се снабдил с препис от това решение.

Значи, поставяше се официално въпросът за имената!... Дадени бяха и директиви: духовните учреждения да вземат мерки за пресичане турчеенето; БАН да съдейства с публикации за осъзнаването, като при Института за история се създаде секция за проучване миналото на българите мохамедани, а при ЦК да се създаде комисия за грижи и изучаване на тези проблеми и пр.

Като се запознах със съдържанието на това решение и като взех предвид, че случайни хора ще се занимават с изпълнението му, които не ще са ориентирани какво да правят, написах и изпратих в ЦК препоръки: да се сложи на преоценка дейността на дружба "Родина", като се използват кадрите и примера й; да се свикат на съвещание родинци за обмисляне план за усвояване на имената; да се наградят с медали заслужилите от тях като културно-просветни работници; да се отпечата очеркът ми "По възродителното движение", който да се разпространи безплатно; да се въведе българският език в джамиите; да се разпространи картината на худ. Анастас Стайков "Родопска сватба" в цветни репродукции; да се издава пропагандна книжнина; да се създаде филм по романа "Ариф и Рамзина" от Бончо Несторов и др.

От тия ми препоръки обаче, при ръководството на Никола Палагачев, нищо не излезе. Той парираше всичко.

* * *

По това време Ангел Спасов от Райково, бивш партизанин от смоленския отряд, подобно на Станислав Сивриев беше осъзнал грешката, направена с разтурянето на дружба "Родина" и бе разгледал дейността й, като изпратил в Политбюро на ЦК на БКП - София изложение, с което анализираше причините за неприобщаването на българите мохамедани, анализираше и цялата дейност на дружба "Родина", която квалифицираше, че не била фашистка, а културно-просветна и възродителна организация, правеше цитати от сборниците, оправдаваше обвиненията срещу нея, отчиташе грешките при разтурянето на дружбата от смоленските ръководители и накрая завършваше с предложение: ДА БЪДЕ ВЪЗСТАНОВЕНА ДРУЖБА "РОДИНА", КОЯТО ДА ПОЕМЕ И ДОВЪРШИ ДО КРАЙ ПРЕДПРИЕТОТО ДЕЛО.

Един екземпляр от това изложение той изпрати и до мен. По едно време, около месец след това, ме намери в Пловдив и каза, че имал отговор от ЦК. Пишели му, че е прав, дето препоръчва осъзнаването да се осъществи от самите българи мохамедани, но е неправилно да се възстановява дружба "Родина", защото тая работа можела да се върши от съществуващите организации: Партия, Отечествен фронт, Комсомол, читалища, училища и др. Това значеше, че пак са под Палагачево влияние. Затова работите си тръгнаха постарому.

Асен Зеров от Рудозем пък, като бе научил за предложението на Анг. Спасов, ми писа: "...Няма нужда да се възстановява дружба "Родина", ами да извикат нас - родинци, ние се знаем по селата, та ще отидем в общините, ще намерим регистрите отпреди Девети септември, ще извлечем имената и ще ги обявим на нашето население: "Ето нашите имена!", та да няма нужда да се занимават толкова организации, партии и хора! Бедата е, че са се настанили за главатари по организациите наши противници, които са ни гонили и изтезавали! Те не гледат да се върши работа, а мислят как да спъват работата по културната революция!..."

Така пишеше Зеров, защото се бе създало положение - неосъзнатите българи мохамедани, носещи турски имена, да се считат за отечественофронтовци, а осъзнатите, каквито бяха родинци и носеха български имена - за фашисти!

Неразбрани интереси и опъки имена!...

* * *

През март 1963 г. отидох за няколко дни в София. Научих, че в БАН има комисия под председателството на проф. Г. Гълъбов, която да се занимава с въпроса за българите мохамедани. Не познавах Гълъбов, но отидох да го потърся. Той ме прие. От разговора разбрах, че не е запознат с въпроса, а няма и ориентация какво трябва да се прави. Казваше общи думи, от което личеше, че гледа отгоре-отгоре на въпроса. Разделихме се, а като се върнах в Пловдив, написах му дълго писмо и го поставих в течение какво е правено и разваляно дотогава, и му поръчах да се запознае с изложенията ми, изпратени от ЦК на БКП, и очерка "По възродителното движение сред българите мохамедани". Препоръчвах му да прочете и отговора ми на рецензията от проф. Йоно Митев, пратена в редакцията на сп. "Исторически преглед", за да се ориентира комисията му какво да прави.

Писмото ми бе твърде характерно и го привеждам нацяло в спомените ми "Сред българите мохамедани, видяно и преживяно" (Маринов 1966-1977), та тук не ще го повтарям. На него той не се отзова, а скоро бе и напуснал председателстваната от него комисия. Работите си тръгнаха постарому.

* * *

През пролетта на същата 1963 г. чух, че под ръководството на Никола Палагачев в Смолян ще се състои пленум на ОК на БКП по въпроса за "Родина". Бил написан, а и напечатан в брошура докладът, в който "Родина" се представяла в най-черни краски. Амбицията на Кирил Василев след спиране за печат на втората част от книгата му, тук най-силно бе изпъкнала. С болезнен напън бе мъчил да прокара и тая част, като заангажира с одобрение Окръжния комитет. Мнозина, които бяха чели доклада за тоя пленум, ми казваха това. Писах до Комитета да ми изпратят един екземпляр, за да дам осветления, тъй като съм участвал и зная живота на тая организация, но не ми бе изпратен, нито ми отговориха.

Затова направих изложение до ЦК, че неправилно се третира въпросът, че трябва да се изслуша и насрещната страна, че при наченалия етап за осъзнаване на българите мохамедани да се хвърля петно над "Родина", е повече от вредно и пр., и като тъй необходимо е да се провери от ЦК докладът, преди да се чете на пленума.

В същия смисъл беше пратил изложение до ЦК и Александър Караманджуков от София, който бе чел доклада и в редица точки конкретно сочеше заблудите и препоръчваше какво да се прави.

Това негово изложение, а така и моето, както се разбра, по вмешателство на Палагачев били потиснати нейде по службите, но все пак ЦК в резултат на такива сигнали бе отложил тоя пленум, докладът прибран и не се позволило да се чете в този си вид. На определената дата пленумът се бе състоял и минал на съкратен доклад и не даде желания резултат, а работите тръгнаха по стария отъпкан път.

* * *

Срещах в Пловдив мнозина българи мохамедани, идващи по работа тук, които изразяваха възмущението си от неправилно водената културна революция, която наричаха "културна резилюция". Салих Лущев от Смолян ме срещна пред хотел "България" и при коментариите "какво има нагоре", каза: "Смоленските управници Колю и Кирю след Девети септември рекоха да излъжат нашите "помаци" и мислеха, като им върнат старото - фесове, фереджета и имена, ще тръгнат всички с тях! Нашите "помаци" пък излъгаха управниците, че щом връщат старото и развалят "Родина", ще вървят с тях. Тъй те взаимно се лъжеха и се разви знамето на тюрклюкет и меморандумите. И ако сега, след петнадесет години, се запитаме кой е спечелил от това взаимно лъжене, ще излезе, че управниците Колю и Райчо нищо не са спечелили, а са спечелили само нашите тюркофилци, които затвърдиха фанатизма у народа, та мъчно върви културната революция, станала на културна "резилюция"!".

Салих Узунов пък, също родинец от Смолян, ми казваше при Карловските бани:

- Смоленските големци Колю и Киро мъчат да уградят киприя (мост) с делани камене, които "Родина" е издялала. Че викат: "Киприяса е наша и камене са наши!". Пък то не само "Родина" ги бе делала, но беше уградила и киприяна, та се вървя по нея. Ала след Девети септември те я развалиха и с нейните камене оградиха минарьо, че и там трябват делани камене. Сега мочат да развальот минарьона и да оградят пак киприя, ала не могат!".

Така оприличаваше той културната революция. Прави бяха в съжденията си и той, и Салих Лущев.

Веднъж срещнах в Пловдив Никола Палагачев. Спрях го и казах:

- А бе какво правите горе? Деятели сме по един и същ въпрос, пък и родинец си бил, та добре е да се срещаме и говорим. Има какво да си кажем.

Той ме погледна и каза високомерно:

- Комуто трябвам, да дойде и ме намери!

Това бе връх на недемократичност спрямо мен, защото се познавахме от младини, дори от неговите детски години.

"Властта заслепява хората", казва поговорката.

* * *

Светослав Духовников, който ходеше понякога в родното си село Търън, веднъж при връщане оттам през пролетта на 1963 г. донесе един турски календар-тефтерче, напечатан със стари турски букви-арабица. Каза, че такива календари са разпространени навсякъде из българските мохамедани. Пратени били от Главното турско мюфтийство - София, предназначени за турците. А понеже никой не можел да ги чете, търсели се стари ходжи или турци да им ги обясняват. Духовников намираше това за противно на българското съзнание и културната революция, затова направи изложение до ЦК, като изтъкваше, че разпространението на тези календари е в противоречие с решение 101 и допринасят за турчеенето на българите мохамедани. От София не му отговориха нищо.

Скоро след това в смоленския вестник "Родопски устрем" се появи дописка от с. Елховец, Смоленско, под заглавие: "България пред очите на един чужденец". Чужденец се смяташе един местен българин мохамеданин, избягал от това село в Турция преди години и сега дошъл да се види с роднини, възхищавал се от родния си край и пр. Духовников познавал тоя човек и знаеше предателските му чувства към България, та бе направил пак изложение до ЦК, че така не бива да се пише и смятат българите за чужденци. Тоя път му бяха отговорили от ЦК, че "сигналът, който прави, е правилен, но дописката е изиграла положителна роля, като се говори за големия напредък на България". Недоволен от това, Духовников писа отново до ЦК, че "българското ми народностно чувство не позволява да се задоволя с отговора, който ми се изпраща, и че дописката не е изиграла положителна, а отрицателна роля за народностното осъзнаване на българите мохамедани."

Направих и аз възражения пред ЦК за публикуването в наш вестник дописка, с която местен българин мохамеданин се смята за чужденец, а също и за усложняване процеса за осъзнаването с разпространение на календари на турски език сред българите мохамедани. Главното в дописката за тоя "чужденец" бе името му Юсеин, което действаше негативно в наченалия процес по имесменянето.

Но... такава беше линията на Окръжния комитет на Партията под ръководството на Никола Пагалачев, по която и тези, които си бяха усвоили български имена, както споменах, бяха се разкаяли и си връщаха турските даже и чрез съда...

* * *

Някаква безпринципност като че ли владееше не само Смоленско, но и в страната. Уж имаше на лице решение 101 на ЦК, а се вършеха противни работи. Това се виждаше в ред дописки не само в "Родопски устрем", но и в централни вестници, и в радиото. Като се говореше за големия културен напредък на българите мохамедани, споменаваха се с турски имена, не се казваше и дума за българско съзнание. В сливенските бани хора, събрани от различни краища, четяха и казваха:

- Във вашия край - Родопите, има много турци!...

А се харчеха стотици, хиляди и милиони левове за пропаганда, без да се изявява на дело това съзнание.

Безпринципност имаше и по отразяване истините в историята. Така например, Анастас Примовски бе писал в "Българско народно творчество", т. 8 за някогашния смоленски войвода-управник Салих ага, обесен от турците за това, че защитавал българите и създал условия за възраждането на края, че бил "деребей", "золумджия" и "безнаказано властвувал". Та нали за това бил обесен?! Срещу това бе възразил първо Духовников, а след това и аз, като направих изложение до Етнографския институт при БАН, където служеше Примовски. Занесох го лично и тамошният партиен секретар съжаляваше, че не е постъпило по-рано, за да се има предвид при просперитета му.

Наскоро след това излезе романът "Време разделно" от Антон Дончев. Това бе един фалшификат на родопското минало, шарлатания - както казваше Станислав Сивриев - с родопските исторически събития и личности. Представяше се в карикатурна форма поп Глигорко, родопският "отец Паисий", който, за да покаже, че е българска народност, се помохамеданчил!... Представяха се в много развратена светлина старите родопчани, което не бе вярно. Бъркаха се събития по време, преиначаваха се характери на лица и пр. Писаха се някои хвалебствени рецензии, но широката маса родопчани не одобри романа. Намери се даже вреден за културната революция. Група интелектуалци-родопчани в София бяха направили възражение до Съюза на писателите срещу изопачаване родопското минало, прочетено бе там, но не се направи нищо за разобличаване или критика на писателя, който бе продължавал да пренебрегва общественото мнение и преиздавал романа. Така се опошляваше родопският бит и интереси. Написах и аз рецензия, като сравних изопачаването на събитията и образите по един оригинален начин.

Така мина лятото и зимата на 1963 г.

* * *

През март 1964 г. имаше съвещание в ЦК на БКП, на което пак бяха се занимавали с българомохамеданския въпрос. Живототрептящ се оказал той в нашия политически живот и се налагало да се занимават и разискват по него. За това научих от публикацията във вестник "Работническо дело". На съвещанието присъствали секретарите на окръжните комитети с такова население, които давали отчети за направеното в "благоприятна светлина". Член на Политбюро направил изказване, че всичко е добре, но трябва още повече да се разгърне творческа агитационна дейност по културната революция сред българите мохамедани.

В дописката не се споменаваше нищо за "Родина", но се разбра, че преди това в Чепинско имало манифестация с турско знаме по случай "сюнет", което знаме било взето и занесено в Пазарджик. Това сепнало властите като противобългарска акция. То именно предизвикало съвещанието. В края докладчикът Васил Иванов споменал за "Родина" и че е неправилно да се разисква за нея, защото може да се създаде "разединение в кадрите от родопския край". Имало се предвид Палагачев и Кирил Василев, като че само те бяха представители и главни действащи лица оттам.

За това съвещание ми писа Александър Караманджуков, а и Наум Главинчев, който бе срещнал Доню Донев от ЦК и научил за станалото. Доню Донев казвал, че на съвещанието "стана дума и за Петър Маринов, чиито дневници са представени там, чел ги и намирал, че до 21 юни 1941 г. се възхищавал от германските победи в Беломорието, но след тая дата минал на страната на Съветския съюз и не се намерило нищо писано срещу СССР и комунизма". Казал още, че "ще бъдат поканени в ЦК тримата: Петър Маринов, Духовников и Караманджуков. "Родина" била призната не като фашистка, а буржоазно-националистическа организация" и пр.

Наскоро след това бе имало пленум в Смолян, на който се докладвало за съвещанието в София, но при закрити врати и при ограничен брой поканени, избрани от Палагачев. Приела се квалификацията за "Родина" вместо фашистка, да се казва, че била "буржоазно-националистическа". Ангел Спасов ми писа, че отишъл в Смолян за пленума, но не го пуснали да влезе, защото подозирали, че ще каже нещо в полза на "Родина".

* * *

Комисията в ЦК бе продължавала да се събира и разсъждава по българомохамеданския въпрос. Виждал им се бе неразрешен още, а и се усложнявал от година на година. В комисията взел участие и Стайко Кафеджиев, член във Върховната прокуратура и някогашен мой "обвинител" в Народния съд. Научил бях адреса му и при едно отиване в София, го потърсих на ул. "Шипка". Прие ме и разговорът ни бе интересен за мене. Напомних му за Асеновград и съденето ми като казах, че оттогава още моите дневници стоят в неизвестност.

- Трябваше да ти ги върнат - каза. - Не си ли си ги взел?

- Не! - отговорих и му разказах как не ми даваха открит лист да отивам до Смолян, как поддържат в затормозено състояние въпроса за българите мохамедани и "Родина", който е ясен като бял ден и пр.

- Мизерници! - каза само той.

Разделихме се и заминах. След това обаче разбрах, че в комисията при ЦК Кафеджиев настойчиво защитавал "Родина", а това значеше, че защитава и мен срещу клеветите и обвиненията от двамата смоленски ръководители. Той бе солиден, разумен и здравомислещ човек, защитник на една правилна кауза срещу похитителите й.

В това се убедих скоро. В съвещание на тая комисия, в присъствие на Палагачев и Кирил Василев, по въпроса за "Родина" при изказване на един от членовете, че е направена грешка с разтурянето й и с връщане на турските имена, Кирил Василев заговорил с апломб, че не се разбира правилно въпросът, който той като родопчанин има право да разбира по-добре и в заключение казал, че когато бил партизанин, българите мохамедани през кордон полицаи и войска го поддържали с храна, че те били против "Родина", че след победата не можел да не ги удовлетвори, че с това превързал раната им, причинена от фашистите и че на Девети септември заварил в Смоленско една помия, която изхвърлил и пр., и пр.

- Вие сте изхвърлили помията, но с това сте изхвърлили и роденото дете, та каква полза от това изхвърляне?! - му възразил Стайко Кафеджиев.

Кирил Василев пламнал и още по-яростно почнал да хули "Родина", а с това и мене:

- Тоя човек трябваше да бъде ликвидиран по Девети септември и аз съжалявам, че не го убих тогава, за да не се занимаваме сега с него! Вие приемате неговите изложения вместо да го дадете на милицията да го постави, където му е мястото! Трябваше Народният съд да го осъди както всички престъпници и аз съжалявам, че не отидох тогава там, за да получи той заслуженото!... и пр.

- Прав е бил човекът и дейността му е била полезна - казал ръководещият заседанието, - но това, което сте направили вие, е вредно! Като комунист честно трябва да разсъждавате.

- Ако беше запазено направеното от "Родина", нямаше сега да се събираме и решаваме тоя мъчен наш национален въпрос! - казал друг. - Трябва само да се съжалява.

- Не Петър Маринов, а вас трябваше да тегля пред Народния съд за това противонародно дело, което сте извършили! - казал Стайко Кафеджиев и посочил Кирил Василев.

Това било кулминационната точка в изказванията, с което се сложило край на препирните и разправиите по въпроса за "Родина" и българите мохамедани. Залегнало впечатление сред присъстващите, че родинското движение било полезно и изгодно за нашата кауза, а отричането му от смоленските ръководители било плод на незрелост, прибързаност, плиткоумие и болезнена амбиция на неколцина да се налагат и опорочават една истина.

Заради партийна дисциплина и за да не се подронва достойнството на Палагачев и Кирил Василев като партизани, потвърдило се решението на съвещание в ЦК, в което заради това, че "Родина" пращала телеграми за имен ден на царя, че речите на вечеринките й завършвали с възглас за царя и че дейността й не прокарвала комунистически идеи, макар и прогресивна по характер, тя се приела с новата квалификация, вече не фашистка, а буржоазно-националистическа организация. Да бъде реабилитирана не било редно, защото все пак тя е работила във фашистко време и носела тогавашните белези. С други дими, вината на "Родина" била тая, че се е "рано родила", а не е чакала да се роди след Девети септември, за да е продукт на новото време. Това пък значеше, да обвинява човек майка си, че го е родила в едно време, а не в друго, за да носи неговите белези. Премълчавано бе и че "Родина" не се ангажирала в антикомунистическа дейност, че в пиесите си е величаела "Белокаменна Москва", "волните брегове на Волга" и др., а и че от нея е излязъл единственият партизанин мохамеданин комунист от Смоленско - Симеон М. Фисенски, убит при Милеви скали - Чепинско. Комисията бе разделила на периоди дейността на "Родина" - пръв, просветителен, и втори - съгласуван с фашистката власт. Това обаче не бе вярно, защото дейността й беше една и съща през всичкото време на съществуването й.

Всички тия неща научавах от Наум Главинчев, който ходеше в ЦК, срещал се беше с членове от комисията, научавал бе какво се разисква и решава, което съобщаваше и на мене. От него научих, че ще бъда викан в ЦК с други, за да ни се съобщи решението.

* * *

Най-после получих покана за явяване в ЦК. Такава бяха получили още Светослав Духовников и Александър Караманджуков. Заминахме с Духовников и на 16 април 1964 г. се намерихме в София. Събрахме се тримата и отидохме в ЦК. Прие ни някой си Димитров от по-средните кадри. Без много думи направо взе да говори и ни съобщи, че въпросите, поставяни от нас нееднократно пред ЦК, са разглеждани и ЦК си има изработено становище по въпроса, та не е нужно повече да го занимаваме с изложения. Говореше доста надменно и нямаше търпение да слуша какво му казваме ние. Подробно това съм описал в спомените "Сред българите мохамедани", ч. IV-б (Маринов 1966-1977), та тук не ще го повтарям, а ще кажа само, че му благодарихме и излязохме оттам. А понеже наближаваше обед, отидохме в една гостилница, та се нахранихме, след което намерихме ателие, та се и фотографирахме "за спомен". С това се свърши. То като че бе последна панахида за дружба "Родина". Така възтържествуваха идеите на Палагачев и Кирил Василев, прокарани чрез ЦК - да не пращаме вече изложения. Като последствие от тези техни идеи наскоро след това Палагачев беше назначен за министър (на земеделието), а Кирил Василев бе получил званието професор (по диалектически материализъм) в университета. Това значеше, че авторитета и на двамата значително се повишава.

Това обаче не продължи за много, както ще видим по-нататък.

* * *

До лятото на 1964 година бях за известно време пенсионер. Чувствах се свободен, но бездействието ме гнетеше. Пенсионирали ме бяха "по съкращение", но истинската причина бе, че "много съм разсъждавал". Колегите-учители ме закачаха по някои въпроси и аз отговарях откровено, като запазвах самостоятелност в разсъжденията си. Веднъж в събрание пред повече от 120 колеги се изказах, че Исус Христос е съществувал, а не е мит, както се говореше тогава. За атеистическото възпитание пък казах, че днешните владици и попове допринасят много повече, понеже със своя лицемерен и порочен живот обезверяват народа повече от всекиго другиго. Възразиха ми, че съветската наука е доказала, че Христос не е съществувал, защото нищо не е записал и никаква веществена следа не е оставил. И на това отговорих, че и Сократ, а и Мохамед нищо не са писали, а това направили техните последователи, но за тях не се казва, че не са съществували. По тия мои разсъждения навярно бе намерено, че добре е да се отърват от мене, като ме пенсионират.

През 1964 г. реших да се върна в учителството, за да не скучая, от една страна, а от друга, да си увелича пенсията, която бе малка - 60 лева. Тогава се търсеха учители за пограничните села, та мнозина пенсионери от града отиваха там. Замислих се да потърся място в познатия ми Смолянски окръг. Подадох заявление до отдел "Просвета" - София, но мина много време и не ми се отговори. По околен път разбрах, че там "не ме щат" като неблагонадежден, родинец и пр., и пр., т.е. дискриминиран... Тогава командваше Палагачев, та той или приближените му се бяха отнесли към моето кандидатстване по поговорката: "Те го не щат в селото, а той пита за поповата къща". Затова насочих интересите към друг окръг, но все към Родопите.

По това време ме срещна моят училищен инспектор в Пловдив - Захариев, като ми рече:

- А бе ти искаше да отиваш в Родопите. Да знаеш какво селце видях! Тъкмо за тебе.

- Кое? - запитах.

- Чурен! Там високо в планината, над Перущица. Близо до Тъмраш. Сега се овакантява и се търси учител.

Веднага потърсих на картата селото, слушал бях за него, но не го знаех. Назначението ставаше от общината в Перущица, в чийто район спадаше. Отидох там, а и в самото Чурен, което по разположение и околност ми хареса. Можеше да отида в по-близкото село Скобелево, но то ми се видя ветровито и със западно изложение, та го подминах.

В Чурен ме назначиха от 1 септември 1964 г. Тогава нямаше рейс, та се пътуваше с камиони или пеша. Закарах малко багаж и почнах работа. Хората бяха прости и живееха доста първобитно. Весели и разговорливи рупци¹ бяха, та ми се харесаха. В това село останах пет години, към края на които купих една изоставена къща, довърших и разхубавих я, па я нарекох вила "Проглед", по името на родното ми село. Тук ми стана базата за работа по-нататък.

* * *

Продължавах заниманията си по книжата за Родопите и българомохамеданите, а проучвах и миналото на селото. Тук българи мохамедани нямаше - изселили се след гласуването за Радославов през 1914 г. Съседното обаче село Осиково беше чисто българомохамеданско. Оттам идваха групи жени да помагат в Чурен при вадене на картофите. Спирах се с тях, разговарях се и те се оказаха много свободни и отворени. Пееха хубави песни, които записвах на магнетофон. Учуден останах обаче, когато една от чуренските жени ми каза, че при работа в блоковете, осиковчанки се оплакали от порядките в България. Смятали, че тази земя е турска, т.е. тяхна и че когато и да е, тя пак ще стане турска. Значи турската пропаганда бе проникнала и в техните души. Виждах, че от културната революция възприемат само външната материална страна: техника, автомобили, електричество, радио и пр., но не и идеологическата, т.е. българското съзнание. Осиково се числеше към Смоленски окръг, та Палагачевата идеология и тук се бе простряла.

* * *

По това време Комисията за работа с българите мохамедани при БАН бе събрала материали за издаване том I-ви на "Родопски сборник", орган на Академията. При ходене в София отидох в Института и разгледах материалите. Видях, че между авторите има и едно турско име "Етем Субашев", който бе предложил филологически материали. Влязох във връзка с главния редактор проф. Хр. Христов, а и със Страшимир Димитров и им обърнах внимание, че за Родопския край това име би действало негативно по културната революция, още повече че авторът е с висше образование и би трябвало да дава пример с българско име, а не с турско. Отговориха ми - Христов устно, а Димитров и писмено, че името няма значение, а съзнанието, като ми посочиха случая с босненци. Отговорих им, че ако родопчани живеят в Босна и те можеха да са като тамошните мохамедани, но тук за стрехата ни е Турция, има и пропаганда, та трябва да се съобразяваме и не показваме прекален либерализъм, с който "вместо да пишем вежди, да вадим очи".

Когато след време се напечата сборникът, видях че са направили нещо наполовина - сложили подпис "Е. Субашев", зад което "Е" все пак се криеше някаква загадка. Другите материали в Сборника ми се видяха отвлечени и не много отговарящи за въздействие по народностното осъзнаване на българите мохамедани. А излизаше под гръмкото заглавие от "Проблемната комисия за изучаване миналото, бита и културата на населението в Родопите", с главен обект българите мохамедани. Да се издава обаче родопска научна книжнина, тоя Сборник ми се видя като добро начало.

* * *

Въпросът за осъзнаване и приобщаване на българите мохамедани обаче бе сложен и комплексен. Уж имаше решения на ЦК (303 и 101), а и устни директиви, но всеки от дейците по просветата и пропагандата действаше посвоему. Затова се затормозяваше още повече въпросът и не се идваше до желаните резултати. Така например през пролетта на 1965 г. в Смолян бе имало голяма учителска конференция с учители от всички окръзи с мохамеданско население. Тя бе протекла много оживено и се издаде специален сборник за това. Но какво беше учудването ми, когато разбрах, че Бистра Аврамова - зам.-министър на просветата, в заключителните си думи бе казала съвсем реакционни мисли: "въпросът с имената е сложен, мъчен, та не трябва да се бърза", "бързането обърква хората", "имената в никакъв случай не трябва да бъдат първа стъпка" и пр., и пр. Това бяха думи едни и същи, които някога бе казвал афуз Ариф Агушев в Могилица, за да попречи на процеса на родинското движение. Бистра Аврамова наверно бе знаела това, но беше ги повторила от "прекален либерализъм". С това учителите от целия Пирино-Родопски край бяха излезли с впечатление, че не трябва да се стараят да вдъхват съзнание, да не "бързат" и пр., и оставят работата да си върви както дотогава. С други думи, културната революция бе обляна със студен душ.

* * *

През есента на 1965 г. бе определено да се чества юбилей на Стою Н. Шишков по случай сто години от неговото раждане. Това много ме зарадва и аз по тоя случай и въз основа на писмата ми с него, се почувствах длъжен да напиша спомени за него. Това направих и те излязоха около 150 машинописни страници (Маринов 1995: 3-119).

Следях пресата и очаквах да ми се извести, а и да бъда поканен, защото бях негов съвременник, имал връзки с него, а и немалка кореспонденция. Разбрах, че е решено да се направи само събрание в Пловдив и отбележи тази стогодишнина, но сетне се уясни, че това ще стане в родното му Устово. Докато планирали къде какво да стане, случи се, че отидох в Пловдив и се отбих в Етнографския музей, за да видя какво става. Директорът тогава Ив. Станев каза, че събранието ще стане в Смолян като централен град, не в Устово.

- Не събрание, а научна сесия трябва да се направи - казах. - Ст. Н. Шишков не е само родопски книжовник, но и български, а името му е известно и в чужбина. Затова трябва да се поканят учени от София, а и от странство, които да изнесат лекции и доклади за делото му. Така достойно ще се отбележи годишнината на тоя премного заслужил за етнографското дело човек.

Станев си бе взел бележка и поставил въпроса за сесия, което се бе одобрило. Какво бяха правили след това организаторите не разбрах, но изведнъж научих в Чурен, че "сесията се е състояла в Смолян"... Това бе в края на октомври. Начело застанали... (кой мислите?) Кирил Василев и Анастас Примовски - най-големите опорочители на Шишковото дело!... Те бяха прочели доклади, при положение че в миналото са прокарали най-противоположна дейност по идеологията на Шишков сред българите мохамедани. Излезе, че с това искали да замажат порочното си (и позорно) минало. Същевременно искали да се покажат ценители на Шишков, а и да претупат леко и бързо "сесията", за да не ги разобличи някой за реакционната им дейност. Поканили още Стайко Касабов - филолог, и Хр. Вакарелски - етнограф, да говорят по свои теми, но това било повече от "кумова срама", за да покажат, че не са сами.

На мен не бяха и известили даже. Научих това от вестниците. След време Тодор Пинтиев, който присъствал на събранието, ми каза, че между хората станало дума за мене - защо ли не съм там, къде ли съм и пр. Устроителите казали, че не знаят, но някой добавил, че не съм поканен.

- Защо? - попитал Георги Дорков.

- Защото се опасявали да не каже нещо неугодно за Кирил Василев и Примовски - казал Пинтиев. - Даже и в града да е, може да каже нещо, затова не го поканили!

- Но какво е това?! То е дискриминация, неприсъща на социалистическата ни демокрация! - казал Георги Дорков.

- Кой ти гледа демокрация и дискриминация! Сега имаме свобода! Всеки прави каквото си ще! - добавил някой дискретно, каквито реплики се разменяли по време на антрактите.

"Сесията" се е състояла. Кирил Василев прочел първия доклад. В него уж изтъквал важността на Шишковото дело, но го обвъртал, че всичко трябва да се гледа в светлината на съвременността, че трябва да мине през ситото на марксистко-ленинското учение, че Шишков не можал да стигне до марксическата идеология, поради което "не можал да стигне до цялостно разбиране на историята" и пр. С такива мисли той омаловажил делото на Шишков.

Още по-йезуитски бил докладът на Анастас Примовски. Той изтъкнал заслугите на Шишков като етнограф, но нито дума не споменал за българите мохамедани - основна тема на Шишков, по който въпрос Примовски бе направил най-големи пакости с тласкането на тези хора в турския мироглед, диаметрално противоположно на дейността на Шишков.

Стайко Касабов и Хр. Вакарелски били прочели чисто научни доклади, които прозвучали меко и спокойно след предшестващите ги високопарни такива.

- Вие не чествахте, а оцапахте Шишков и хубавото му дело! - бе казал Георги Гегов на Примовски след сесията.

Подробно за това съм писал в "Ст. Н. Шишков - спомени за стогодишнината му".

* * *

През това лято си прибрах "Дневниците", взети при обиска още през октомври 1944 г. Срещнах веднъж Доню Донев - инструктор при ЦК, когото заговорих за тези дневници и той ми каза:

- Ами те са тука, в ЦК! Може да си ги вземете.

- В кой отдел? - запитах изненадано.

- В нашия! - отговори и ме въведе в ЦК.

Отиде той при шкафовете, обръща книжа и папки и се оказа, че не са там. Обезпокоих се да не са "изчезнали", но зарови в последно шкафче до дъното и изведнъж рече:

- Ето ги!...

Измъкна ги и ми ги даде. Поисках да се разпиша.

- Няма нужда! - каза той. - Те са ваши, вземете си ги!

Така получих "дневниците" си след повече от двадесет години!... Сложих ги в чантата и като вървях по улиците, не вярвах на очите си!... Толкова бях изненадан. Оказа се обаче, че са само последните три части (II, III и IV), а I-та липсваше². Тя бе в Държавния архив в Пловдив, където реших да предам получените. Това направих, но I-вата преди това при учредяване окръга била поискана и пратена в Смолян ведно с архивата на "Родина". Там бе стояла първо у Г. Угринов, а след това у Палагачев, който след време предал архивата в учредения Държавен архив, а "Дневникът" задържал у себе си. Дълго време се правиха постъпки да се прибере и той, но Палагачев го скри или унищожи, за да не се разбере истината по учредяването на "Родина". Нея той и Кирил Василев твърдяха, че е основана от властта, което не бе вярно и бе разобличение за тях, ако тоя дневник излезе наяве. Това също бе недемократична проява от него и групата около него. Предадените ми дневници II, III и IV от Доню Донев сега се съхраняват в Пловдивския окръжен държавен архив (Маринов а.е. 100).

* * *

След като ни се съобщи решението на ЦК, че дружба "Родина" не била фашистка организация, предложих машинописа "По възродителното движение сред родопските българи мохамедани - кратък исторически очерк" в книгоиздателство "Народна просвета" (бивше "Хр. Г. Данов", дето бяха печатани книгите "Сборник РОДИНА"), за да се напечата в поредицата му "Популярна историческа библиотека", каквато се издаваше там. Главният редактор, Въргулев, като родопчанин от Павелско, мислех, че ще придвижи работата напред. Но каква бе изненадата ми, когато след няколко месеца получих машинописа обратно с писмо, в което пишеше, че не може да се напечата, защото "разгледаните въпроси не са основни в борбата за осъзнаване на българомохамеданите" и пр. Това значеше, че очеркът не е прочетен даже, за да се разбере за какво се е борила "Родина", а е върнат след проверка за името ми в Смолян, отгдето не се е позволило да излезе той наяве. Палагачев тогава беше забранил да се печата каквото и да е мое в смоленския вестник "Родопски устрем". Така очеркът ми остана ненапечатан, а по същество той би бил подпомогнал много културната революция.

БЕЛЕЖКИ

1. Рупци - жители на селищата от Рупчовска околия (Ропката) по поречието на река Чая, вътрешно планинска хълмисто-ридова котловина, долинно разширение по горното течение на реката между ридовете Чернатица и Раднюва планина. Според Стефан Младенов името Рупчос (рупци) идва от славянската дума "рупа" - дупка. [обратно]

2. През 1995 г. Кирил Василев лично донесъл в Държавния архив - Пловдив том I на дневника и го предал на сина на П. Маринов (тогава директор на архива). Дневникът бе описан в личния фонд на П. Маринов (а.е. 100), състоящ се от 318 л. [обратно]

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА

Маринов а.е. 100: Маринов, Петър. Дневник. // ДА - Пловдив, ф. 959 к, оп. 4, а.е. 100.

Маринов а.е. 117: Маринов, Петър Ан. Спомени на Петър Ан. Маринов за Стою Н. Шишков. Информационно-документален сборник. Том IV, посветен на 130-годишнината от рождението му (1865-1995). // ДА - Пловдив, ф. 959 к, оп. 1, а. е. 117.

Маринов 1966-1977: Маринов, Петър. Сред българите мохамедани - видяно и преживяно. Ч. IV, стр. 336. Машинопис. // ДА - Пловдив, ф. 959к, оп. 1, 1966-1977.

Маринов 1995: Маринов, Петър. Спомени на П. Маринов за Стою Н. Шишков. // Стою Н. Шишков. Информационно-документален сборник по случай 130 години от рождението му. Том V. Пловдив: Изд. Държавен архив - Пловдив, 1995.

© Петър Маринов
© Александър Маринов, съставител
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 01.11.2009
Петър Маринов. Някога... (Книга четвърта). Съст. Александър Маринов. Варна: LiterNet, 2009

Други публикации:
Петър Маринов. Някога... 4. Съст. Александър Маринов. Пловдив: Интелексперт 94, 2009.