КРАСИВ ЗАЛЕЗ

(1)

Петър Маринов

web | Някога... (Книга четвърта)

Денят Девети септември 1944 г. ме завари на път от Ксанти към Смолян. Пристигнах вечерта по тъмно. Тоя ден партизаните не бяха влезли в града. Следващия ден се очакваха, но пак не дойдоха. Походът им бе с нещо смутен. Разбра се, че се забавили, защото преследвали полк. Йонов¹ до Чепеларе, където го застигнали и уж им се противопоставил да се предаде, та го бяха убили. Всъщност той бе пътувал с дружината си, за да вземе участие във войната, водеща се тогава зад София в Македония и Сърбия.

Смущение у партизаните бе имало и от смъртоносното раняване на командира им Братан Шукеров от Кирил Василев. От раната си той бе агонизирал в Устовската болница. Това раняване като че бе направило радостта на партизаните непълна. Братан скоро почина, без да се разбере обстановката и причината за раняването му, което сред народа се тълкуваше като убийство.

Чак на четвъртия ден - 12 септември (сряда), партизаните дойдоха в Смолян. Беше следобед. Много граждани излязоха пред читалището да ги посрещнат. Отидох и аз. Пристигнаха с камион, който ги остави пред читалището и се върна. Слязоха Никола Палагачев, Кирил Василев, Дичо Узунов, Кръстьо Вангелов, Ангел Спасов и др. Имаше прегръщания и целувки. Бяха с обгорели лица, някои брадясали, облечени с жълтеникави или сиви якета, получени от англичаните. В ръцете носеха и шмайзери. Вкупом се отправиха към салона на читалището. Там се установиха на бивак. Чух, че Палагачев каза на Кирил Василев:

- Киро, ти си политически комисар, давай нареждане да се уреди бивакът!

Внесоха раниците вътре. Влязох и аз, та гледах как си правеха легла край стените. Поставиха часовой пред вратата, та си излязох. Вън хората се трупаха около тях, за да ги разпитват къде какво са правили, защо са се забавили и пр.

Надвечер преди залез слънце видях, че дойде по пътя отгоре военна талига с казанчета на нея. Спря пред читалището и войниците взеха казанчетата, за да ги внесат вътре. Това беше храна от казармата за партизаните. Войниците водеше фелдфебела Ив. Груев. Погледнах го въпросително, той се засмя и каза:

- Напред ги гонехме, сега ще ги храним!

До вечерта не последва нищо. Всичко се успокои, а и партизаните легнаха да си почиват. Цялата нощ не се чуваше никакъв шум или движение. Квартирата им бе съвсем близо до читалището, та можех да наблюдавам всичко.

* * *

Безпокоях се поради неясното ми служебно положение - дали съм зачислен към Дирекцията на печата или не, та реших да замина за София. На следващата сутрин тръгнах. Минах пеша през Караманджа, в Проглед не се бавих никак, а продължих направо за Чепеларе. Превозни средства нямаше никакви, но видях там братовчед ми Петър Жекин от Момчиловци, който с конска кола заминаваше за Асеновград. Качих се на колата при него и заминахме надолу. При "Сините ханчета" (днес Асфалтова база) спряхме да починат мулетата, а и ние подремнахме, па през нощта тръгнахме и в съмнало бяхме в Асеновград. Разделихме се с братовчеда. Минах през града. Видях да правят арка за посрещане с надпис: "Добре дошли, Сталински войни!" Градът бе в оживление. Очакваха се първите съветски войници.

С влака пристигнах в Пловдив. Не се бавих и там. Вечерта с първия влак заминах за София. Беше петък, 15 септември. Най-напред потърсих Сирко Станчев², за да разбера какво е станало в Дирекцията на печата. Той обаче се укриваше и не се яви, а жена му се показа уплашена и каза: "Какво ли ще стане?!" Аз се помъчих да я успокоя, но тя си остана с тревогата. Отидох във Външното министерство, където имах за уреждане сметки. Инспекторите Стоянов и Георгиев се изненадаха, като ме видяха, и ме запитаха за Беломорието, откъдето идех - кой завзел властта - българи или гърци, какво става там и пр. Казах, че съм излязъл по-рано, та не знам. Сменихме документи каквито носех, разписах се и получих едни суми, за да изплатя направените разходи преди мобилизирането ми. Те бяха около 40 хиляди лева тогавашен курс. По-голямата сума, за заплати на имамите, щяха да я изпратят чрез банката. С това си свърших работата. В Министерството ме смятаха още на служба, а и аз мислех, че съм преназначен.

Излязох вън и отидох у Караманджуков. Той каза, че всичко е объркано и не се знае какво е направено за службата ми.

Мръкна се. Нощувах в хотел с войнишките си дрехи, защото обстановката бе много мизерна. На другия ден (събота) отидох в Дирекцията на печата. Оказа се, че не съм прехвърлен или назначен, но ми издадоха документи, че съм служил в Националната пропаганда, тъй като архивата била там и с това се свърши. Оставах значи безработен. Същия ден цялото софийско гражданство гледаше как прелитат съветски самолети на запад, където се водеше войната. Грохотът им бе почнал през нощта и продължи през целия ден.

Отидох наново да потърся Станчев, но никой не се обади. Намерих пак Караманджуков, но и той не знаеше нищо за него. Оттам отидох в печатницата "Хр. Г. Данов", та взех един пакет от около 40-50 екземпляра от кн. IV на "Сборник Родина", напечатана вече, които занесох в Етнографския музей и оставих у Христо Вакарелски на съхранение. След време си ги прибрах. Това бяха всички опазени бройки от тая книга, защото другите бяха унищожени и претопени от самата печатница. След обед минавах през ул. "Регентска" (дн. "Генерал Заимов") и видях, че се трупа много народ. Около паметника "Левски" бе пълно. Очакваха се съветски войски. Те скоро пристигнаха. Бяха прашни и загорели от дългото пътуване. Идеха от изток и през София заминаваха на запад колони, камиони и танкове. Гражданите им хвърляха цветя. Между русите имаше и жени-войници. От балконите излизаха хора и ги поздравяваха. Минаването на войските продължи до вечерта и през нощта.

* * *

На другия ден (неделя) имаше афиши, че ще се чете публично програмата на Отечествения фронт, та се канеше гражданството на митинг пред Съдебната палата. Отидох и аз. На терасата при стълбите бяха застанали новите министри. Излезе Кимон Георгиев, който съобщи за станалата промяна, новите министри, новите регенти и др., а прочете и програмата на новото правителство. Хората го слушаха с голямо внимание и ръкопляскаха. Радостта, че се свършва войната, беше всеобща.

Нощувах още веднъж в София и като смятах, че съм свършил работата, реших надвечер в понеделник да си пътувам за Пловдив. Тъй се случи, че след обяд вървях по ул. "Раковски" откъм бул. "Дондуков". Тъкмо се изкачих на пресечката с ул. "Московска", видях срещу мен иде файтон. На него някакъв багаж и седнал... Сирко Станчев! Спрях се. Той ме видя и замаха с ръка.

- Маринов, не се отчайвай! Горе главата! Всичко ще се оправи! - каза и подмина на север.

Запитах го с поглед "Къде?", той посочи нещо напред и придружаващия го милиционер и изчезна. Разбрах, че е арестуван и го караха към затвора. Това бе последното ми виждане с него. После в Народния съд не беше осъден на смърт, за което се чу, че допринесли много и златоградци, за които беше правил само добро.

* * *

Вечерта се върнах в Пловдив. Оттам на сутринта с рейса се прибрах в Смолян.

Заварих положението променено. Партизаните бяха влезли в ролята си, назначили бяха за околийски управител Райчо Даскалов, а за кмет Иван Гавраилов, и двамата от града. Аз ходех из улиците свободно. Срещах се с партизаните, с които говорех, но никой нищо не казваше какво ще стане с "Родина". Родинци ми казваха, че Райчо Гавраилов подстрекавал противниците мохамедани да изявяват претенции, да претендират за фесове и фереджета, да искат унищожаване на "Родина", да искат религиозна свобода (каквато никой не беше им отнел), с други думи да революционизира мохамеданите. Те обаче били сдържани, обмисляли положението и очаквали каквото става, да го прави властта, а не те. Родинци пък стояли настрана и не допущали, че ще се намерят българи, които да работят срещу българското им дело.

Тъкмо в това време се чу, че умрял Братан Шукеров в болницата в Устово. Някои от партизаните отидоха на погребението. Отидох и аз в Устово, но не наближих погребението, защото не исках да видя Братана мъртъв, а да си го помня само като жив, весел и жизнерадостен.

След погребението пак се заговори, че фанатиците мохамедани ще се активизират. За да се уясни положението с "Родина", размислих и реших да отида на разговор при околийския управител Райчо Даскалов. Отидох в кабинета му, той ме прие любезно и след като го поздравих и му честитих длъжността, заговорихме за дружба "Родина". Изтъкнах, че тя е организация на младите, че против нея са били чорбаджиите и старите, че тя по същество е прогресивна и революционна даже, и като тъй, трябва да се гледа положително на нея.

- Запазете придобивките! - казах. - Направете обнова на ръководството! Образувайте отвечествено-фронтовски комитет и даже партийна организация при нея, но не спирайте това единствено по рода си сред българите мохамедани прогресивно просветно дело! То е революционно-възрожденско. Може да арестувате някои, в това число и мене, за да се удовлетворят противниците аги и чорбаджии, но... в края на краищата възползвайте се от придобивките и реформите, направени от "Родина"!

Райчо ме слушаше, не възразяваше нищо, гледаше ме с интерес, па накрай каза:

- Досега си казвал ти какво да се прави, а отсега нататък остави ние да решаваме и казваме!

- Добре! - казах. - Правете! Дано е само за доброто на народа и държавата ни!

След това се сбогувах и излязох. Разбрах, че партизаните като че бяха се занимавали и решавали нещо по тоя въпрос. Същия ден надвечер ме срещна Салих Узунов - родинец, и ми каза:

- Петре, мяса да ще развалят "Родина"!

- Не се знае - казах. - Тя не е правила нищо лошо. Гледай си работата!

- Наежили са се нашисе противници Чоковци, Куцевци и др., та се канят да ни гонят!

- Ние не сме били против комунистите, а против турското, та ако властта ни намери вина за това, то ще си е за нейна сметка - казах.

Такива опасения изказваха още Ахмед Хусков, Мехмед Нуриев-Гершон, Салух Лущев и др., но аз ги окуражавах да чакат и [да] видим какво ще решат партизаните. С последните се разговарях и ги запитвах какво ще става, но те ми отговаряха:

- Има време! Ще се прецени, когато му дойде ред.

Правеше ми впечатление, че Никола Палагачев ми говореше и бе сърдечен с мен, но Кирил Василев бе загадъчен, гледаше някак извисоко, неспокойно и не се спря нито веднъж да заговорим.

* * *

Времето бе тревожно и аз като "безработен" в Смолян реших да прибера семейството си в Проглед, откъдето след демобилизирането ми да си търся работа. Намерих кола, натоварих повечето багаж и заминахме с децата - Маргарита продължи в VI клас в Чепеларе, Сашо - в III отделение в Проглед при Злата Димитрова³. В селото заварих събрание. Повикаха ме и отидох. Реши се да основем Работническа партия (комунисти). Изказах се и аз, а и подписах учредителния протокол.

След като се установи семейството в родното ми село, върнах се в Смолян. Разбрах, че са почнали да арестуват някои интелектуалци и зданието на Старопитала бе превърнато в затвор. Караха арестуван Петър Дървингов⁴, бутаха го с нещо в гърба и той им каза твърдо:

- Бъдете човеци! Бъдете човеци!

Чух, че някои противници казвали и за мен:

- Те и Петър Маринов ще хванат, но го бранят дрипине! - т.е. пазела ме войнишката униформа.

Чух още, че бил арестуван Светослав Духовников, но къде и защо не разбрах. Подреждах си останалия багаж в квартирата, когато дойде милиционер и ми рече:

- Искат архивата на дружба "Родина". Вземи я и я донеси в управлението!

Не бях изненадан, защото бяха прибрали и други такива архиви, та веднага я занесох. Предадох я на секретаря Тодор Пинтиев, който не бе сменен. При багажа бе останала една папка с материали за "Миналото на Смолян". За да не отива в Проглед, занесох я на кмета Ив. Гавраилов. Той обаче ме погледна подозрително и каза надуто:

- Трябва да се цензурират тези книжа, тогава да ги приема.

Върнах папката, стегнах багажа и отидох наново в Проглед. Там престоях няколко дни. Уговаряха ме да стана пълномощник на общината, но това не можеше да стане, защото бях войник. Такъв стана тогава Райчо Четроков, женен за сестра ми Елена.

* * *

На 9 октомври изтичаше отпуска ми, та заминах за Ксанти. Пътувах с военни камиони. Другарите в интендантството се изненадаха и ми казаха:

- Защо дойде? Ние се стягаме да си ходим, а ти идваш! Тука всичко се разформирова.

Заварих града в напрежение. Разпореждаха се гръцки партизани. Казаха ми, че преди време били отишли там Добри Терпешев, Нейко и други от София, Терпешев произнесъл реч и казал:

- Драги гърци! Дойдохме да ви дарим свободата! Тая земя е ваша и от днес свободно можете да я владеете и управлявате!... и пр.

- Ясааа! (Да живей!) - завикали някои гърци.

- Каква свобода ни дава тоя вулгарос?! - казали други. - Ние сами, с нашите партизани, сме си извоювали свободата!...

След речта доближили се до Терпешев някои български чиновници и го замолили:

- Господин министре, ние сме тук не по наше желание, а по назначение. Молим, дайте нареждаме да си заминем с камиони в старите предели!

Добри Терпешев обаче рязко им отговорил:

- Който ви е докарал тук, той да ви бере грижата. Тука ще стоите, за да отговаряте за престъпленията, каквито сте вършили!

Тези думи окуражили гърците, които си шушукали: "Глупави хора са изпратили от София!" и пр.

В същото време гръцки войник се качил на щаба, свалил българското знаме и закачил гръцкото. След него друг, българин, свалил гръцкото и възстановил българското, защото щабът все още бил български. Добри Терпешев заповядал веднага да се застреля българският войник. Командирът обаче, полк. Любенов, се застъпил и обяснил, че това подлежи на военен съд, пред който ще отговаря виновният и така спасил войника. Гърците се смеели и радвали, че българите сами се унищожават.

В града всички надписи и фирми бяха възстановени на гръцки. Над банката стоеше "Етники трапеза". Там бе имало и културен клуб за българите, с библиотека. Една сутрин гледах гърците как изхвърляха на улицата български, т.е. "фашистки" книги и боклукчийска кола ги дигаше. Взех една от земята. Това беше том от съчиненията на Ботев.

- Автос фашимос! (Туй е фашизъм!) - каза гъркът.

- Автос комунизмос! (Това е комунизъм!) - му отговорих и посочих портрета на Ботев.

Гъркът не обърна внимание и продължи да товари. Книгата остана у мен.

В Ксанти стоях до 23 октомври. Постоянно се дигаха стоките от интендантските складове. На тая дата, с последни камиони се прибрахме и ние в Смолян.

* * *

В Смолян заварих наскоро да е имало събрание, на което "Родина" била заклеймена като фашистка организация. Викано било: "Смърт на "Родина!", "Да се обеси Караманджуков!", "Да се обеси Маринов!" и пр. Събранието било в читалището. Дошли фанатиците от града, а и от съседните райони, избрани като най-големи противници на "Родина". Говорител бил Иван Радев, който казал, че "на помаците се дава пълна свобода, могат да си отворят медресета и учат корана на турски" и пр. Говорил в тоя дух и Адил Косев от Чепеларе. Изказал се и девинският представител Джамал Адъров, че "не медресета, а просвета е нужна за българите мохамедани". Споменал, че в това отношение "Родина" била на прав път. Веднага скочил Ив. Радев и насочил пистолета си, та без малко щял да застреля говорителя. Палагачев като председател на събранието по тоя случай казал:

- Няма как! Трябва да угаждаме на хората!

Така се дал хода на противородинската, т.е. на противобългарската политика по въпроса за българите мохамедани. Прогласило се да си връщат турските имена, фесовете и фереджетата. Делегатите се разотишли и разнесли тая вест в селата. Подробно за това съм писал в "Сред българите мохамедани", част III, машинопис (Маринов а.е. 223).

* * *

В Смолян престоях 4-5 дни. В това време дойде от Проглед жена ми да прибере някои вещи. Върна се и същия ден по телефона ми съобщи, че докато била в Смолян, вкъщи направили обиск и взели някакви книжа. Търсили "Дневниците ми", които лесно намерили, защото не ги криех. Досетих се, че поп Тодор казал на Райчо Гавраилов, че има дневници и наредили обиска. Къщата била заключена, но Райчо Четроков, като роднина, отворил с друг ключ. След ден-два ме демобилизираха и аз си отидох в Проглед. Веднага заминах за Чепеларе да проверя какво е взето, защото оттам били милиционерите. Върнаха ми кошница с архива, но дневниците ги нямаше.

* * *

Почнала се била след събранието стремглава, антиродинска агитация, че "се връщат фесовете", че "се възстановяват фереджетата", че "българските имена били фашистки, та да си върнат турските" и пр. Изведнъж околията бе почервеняла, но не от червени знамена, а от червени фесове. Това беше чисто радославистка агитация, каквато бях наблюдавал през 1914 г. в Чепеларе. Анастас Примовски си бе слагал фес на главата и ходел из селата да прави заявления за връщане на турските имена. Няколко пъти се връщал в Устово с "пълна чанта и торба с пари", както се бе хвалила майка му. Кирил Василев пък с мотоциклет обикалял селата из Горна Арда, държал речи и връщал имена, фесове и фереджета.

- Доржите са комшулар! - бе казвал афуз Ариф Агушев в Могилица. - Болгаресе сами воршат нашата работа. От Турция да бе дошол човек, не щеше да го стори тъй, както го стори Кирю-ефенди!

В Чепинско пък друг агитатор бе произнасял речи също с фес на главата и казвал:

- Вие, помаците, сега сте свободни. Никой с нищо няма да ви безпокои. Тая свобода ви даваме ние. При нашата власт може да си образувате и държавица, една помашка република, както е в Съветския съюз. Можете да си четете и пеете на турски, както искате, да си отворите медресета!... и пр.

Тази антибългарска агитация като електрически ток се бе разпространила из целите Родопи. В Смолян пък Ник. Палагачев наредил на Райчо Гавраилов да иде на събрание в джамията, където изнесли българските книги, запалили ги и ги изгорили като средновековно аутодафе. Така наново въвели турско-арабските книги. Това било чиста мракобесническа постъпка. Уволнен бил мюфтията - родинец, и възстановен стария Мехмед х. Салихов, който тръгнал да ходи с фес и чалма. Наново се зачислили и към Главното турско мюфтийство в София.

* * *

Промяната на мирогледа на тези хора беше не само реакционно, но и предателско спрямо нашите народностни интереси в Родопите. От това се възползва само турската пропаганда, защото с унищожаването на "Родина" и връщането на турските атрибути в живота им, се разрушаваше из основа монолитността на българския народ в този край. Това бе чисто и просто космополитизъм в лицето на Палагачев и Кирил Василев, които действали на своя глава без директиви от ЦК на БКП в София и както се говореше тогава, били завербувани да служат на чужда, небългарска кауза, а и получили офицерски чинове от английската армия.

Не така разсъждаваха обаче всички комунисти в областта. Пръв сигнал за опомняне, че "се прави грешка", че "с реставриране на турцизма тези хора се откъсват от нас" и пр. бе направил Васил Димитров⁵ от Проглед. Той бе писал още на 22 октомври 1944 г. писмо до началника на милицията Георги Костовски в Смолян, с което го предупредил, че тази реставрация предвещава само бури и стълкновения. Подобен сигнал в Чепинско бе направил и учителят Ив. Дивизиев до Министерството на просветата, че не бива да се отварят медресета и учат на турски българите мохамедани, а да се посещават българските народни училища.

Не бе обърнато обаче внимание на тези сигнали и пораженските ходове продължили.

* * *

В това време аз си стоях в Проглед "безработен". За да си печеля прехраната, замислих да стана учител. Времето бе напреднало - края на ноември, но все пак потърсих място. Оказа се, че такова има в с. Манастир, за където подадох заявление. Веднага ме назначиха и аз заминах за там. Селото ми бе познато и сега ми се видя идилично. Там имах и роднини, та помислих, че намерих тихо пристанище. Учителствах обаче само една седмица, а на втората бе получена телеграма да бъда закаран под стража в Смолян. Заминах веднага и се представих в Околийското управление. Мислех, че ще се оправим, та поисках да се обясним с началниците. Те обаче не ме и изслушаха дори, а наредиха да ме вкарат в ареста. Там заварих Асан Зеров и Хашимов⁶ от Рудозем, арестувани поради родинската им дейност. От тях разбрах, че и други са арестувани, разкарвани и бити по участъците.

В ареста посрещнахме новата 1945 г. Не чувствахме вина и затова стояхме спокойни и даже пеехме стари народни песни. Това се бе зловидяло на началниците, та на ден Нова година ни разделиха. Мен закараха в таванското помещение между много други арестувани от Райково. От тях научих, че българомохамеданите се разбъженикали⁷ като пчелен кошер, правили събрания, искали да се запишат за малцинство и пр. Пратили били делегати в София на турско събрание, но Цола Драгойчева ги върнала: "да си отивате и научите историята си, че не сте турци, а българи!". Това казваше Славчо п. Мавров, арестуван, но незнаещ за какво.

Не знаех и аз защо ме държат. За разпит ме извикаха чак на 15 януари, след което наредиха да бъда пратен в Асеновград за съдене от Народния съд. Обвинението бе, че съм "преследвал прогресивни хора", което сега чувах за първи път и главно, че съм "правил помаците българи".

В Асеновград пристигнах на 18 януари, където предадох на обвинителя Стайко Кафеджиев четирите книги "Сборник РОДИНА", каквито носех със себе си. Той ги бе разгледал и наредил да бъдат изпратени в затвора - Пловдив. Обвинителни актове ни връчиха в края на февруари. Арестували бяха и докараха и Светослав Духовников. Повикахме Чичовски⁸ в затвора за адвокат, но той отказа и сам предложи да ни бъде свидетел и изтъкне правилно нашата дейност.

На 5 март почна да се гледа делото. Върнаха ни от Пловдив в Асеновград. Заседанията се провеждаха в градското кино и бяха публични. Бяхме повече от 80 души подсъдими. Назначиха ми служебен адвокат, което не бе нужно. Дойде и Сашо Караманджуков. Но и това бе излишно. Обвинителят бе проучил въпроса и произнесе реч, с която не само не ме обвиняваше, но ме издигна високо, че дейността ми била възрожденска, подобна на тази на Каравелов и Раковски, от което сравнение се засрамих, че не го заслужавам и оттегли каквито и да са обвинения. Присъдата, която прочете накрая, беше оправдателна, "за да се продължи предприетото дело, което да се поеме от ОФ власт". По време на съденето бе представена една моя пиеса в Девин, за която имаше благоприятен отзив във вестника.

Така се видях свободен от съда. Наново отидох в с. Манастир и продължих учителството си. За това съм писал подробно в "Спомени от с. Манастир", машинопис (Маринов а.е. 36).

През лятото имаше сесия на Висшия учебен съвет в София, където бе делегат Васил Димитров от Проглед. Там той бе прочел писмен доклад за вредните последици от провежданата линия по българомохамеданския въпрос в Смолян, който бе направил силно впечатление. Но тогава нашите управници бяха склонни да обявят за небългари и жителите на Пиринския край, та и по тоя доклад нищо не излезе.

* * *

През лятото се създаде нова родопска преса. В Смолян започна да излиза вестник "Родопски фронт", а в София - "Родопска мисъл". И двата вестника като че бяха заслепени, та по българомохамеданския въпрос пишеха само такива работи, които бяха угодни на Турция. Пишеше се, че "помашки въпрос не съществува и той се решава като го зачеркнем като въпрос", че "премахването на фереджетата било пакостно", че българските имена били "гнусно посегателство върху верската особеност" и пр., и пр. Завела се беше полемика между Сашо Караманджуков и Кирил Василев, в която последният със сухи доктрински разсъждения отговаряше без убедителност и в противоречие с живата истина.

Възползвани от така щедро даваната подкрепа на турцизираните българи мохамедани, тогава някои от тях бяха изготвили и подали меморандуми до Англия и Америка с искане да се присъедини тоя край към друга държава. Тая новина се разнесе като гръм из нашата страна. Но и сега смолянските ръководители не се сепнаха. Правителството ни се намери в трудно положение, докато опровергае искането в меморандумите.

В същото време почнаха да се водят преговори в Париж за сключване на мирни договори. Въпросът с меморандумите бе поставен и там, та нашите делегати търсеха доказателства в наша полза. Тогава един инспектор от Външно министерство бе ходил в Смолян да търси "Сборник РОДИНА" за защита на нашата кауза. Лично Васил Коларов беше го пратил. В Смолян не бяха могли да му го дадат, изгорени били, та дойде в Проглед и му дадох моите. Със самолет бяха пратени в Париж⁹.

Така дружба "Родина" даде своя принос за запазване националната ни цялост в Родопите, при всичкото отрицание от смолянските ръководители.

* * *

Аз продължавах да учителствам в с. Манастир. Там останах до май 1946 г., когато бях преместен в с. Проглед, тъй като Васил Димитров мина на друга служба. Същата година обаче ми се създаде възможност да постъпя чиновник в Народната библиотека в Пловдив¹⁰. Тогава получих и пловдивско жителство, а преместих и семейството си там. Дъщеря ми Маргарита учеше в гимназията, а Сашо се записа в Образцовата прогимназия. С него нямахме никаква разправия, но в девическата гимназия с директор Стайко Касабов учителите имаха неприятности с късане и губене на дневници, та задължих Маргарита пред тях да следи и предварва всичко в класа, за което учителите ми бяха благодарни.

Работата в библиотеката отначало ми се видя много съблазнителна, приятна и по впечатленията ми. Скоро се убедих, че колегите ми гледат еснафски на работата и освен директора Маньо Стоянов нямат никакви научни интереси. Прекарваха времето си в самоизяждане едни други. Разделили се бяха на лагери и враждуваха помежду си! - комунистите начело с Елена Душкова се мъчеха да командват, а всъщност спъваха работата в библиотеката. Обявиха се против директора, който въвеждаше ново устройство, а подчинените му го спъваха, че им създава работа, казвайки, че както е работила библиотеката 60 години при тоя порядък, може да продължи още без нововъведения. Предизвикваха анкети и уволнявания, мъчех се да уталожа враждебността им, но това не се постигна и директорът бе преместен в София, а тук останаха неквалифицирани жени да ръководят работата. Живеех в библиотеката, а понеже нямаше нощен пазач, та вършех и тази работа. Службата ми бе отчетническа, времето преходно, снабдяването купонно, с комисарски разпоредби, които много мъчно се преодоляваха, та се създаваше настроение и срещу мен. Затова след двегодишно служене се принудих да напусна библиотеката. Дотогава обаче работех по моите интереси - събирах данни за "Родопски и българомохамедански книгопис" като прочетох много литература по миналото на Родопите, срещах се с хора от научните среди и пр. Тогава писателят Вичо Иванов представи четиримата ни - Васил Димитров, Анастас Примовски, Юсеин Якубов и мен, да бъдем приети за членове в Писателския съюз. Тримата бяха приети без възражения, а мене, като съден от Народен съд, отхвърлиха. През пролетта на 1947 г. в библиотеката прекара около месец проф. Михаил Арнаудов, освободен от затвора. Той правеше научни изследвания по свои теми, но се и разговаряхме с него. Тогава се замисляше издаване на родопско научно списание, за което Арнаудов ми написа първата страница - заглавка с името "РОДОПИ". Издаване на такова списание обаче по вмешателство на Кирил Василев не се осъществи тогава, а много години по-късно.

През зимата дойде в библиотеката Васил Коларов¹¹ и прояви интерес към книгата "На расвете" от Йеж - полски писател и описващ нашето освобождение. Персоналът, уж библиотекари, не можаха да я открият, та аз се справих с каталозите, намерих я и му я дадох. Той се придружаваше от антураж агенти, телохранители и др. Предложихме му почерпка ликьор, каквато бутилка взех от близката кръчма. Чаши и поднос взехме от къщи. Дъщеря ми Маргарита - ученичка в гимназията, поднесе почерпката. При отпечатване на бутилката един от агентите предложи аз да опитам ликьора, а след това да се поднесе на Васил Коларов. Опасяваше се да не е поставена отрова. Това бе предохранителна мярка, защото Васил Коларов беше глава не само на президиума на Народното събрание, но и човек с международно значение. Не пропуснах да му напомня, дето бях му предоставил четирите тома "Сборник РОДИНА", които бе представил в Париж при подписване на мирните договори като доказателство за запазване южната ни граница непроменена. Той се изненада и ми благодари.

През пролетта на същата година в библиотеката идва и Николай Райнов. И него почерпихме ликьор, поднесен от дъщеря ми. Наскоро му бе устроен юбилей в София, вместо забранения през миналия режим. Такъв му се устрои и сега в Пловдив. Това стана в Народния театър при стечение на много народ. Ходихме и ние с дъщерята. При нас седна учителят ми, старият Ал. Пиронков. Казаха се много топли речи и поздравления на юбиляра и той отговори накрая. По тоя юбилей имах случай да прекарам няколко часа близо до Николай Райнов, пред когото благоговеех още от младежките си години¹².

* * *

През август 1947 г. се състоя първата конференция по българомохамеданския въпрос. Тя се проведе в София под ръководството на Дим. Илиев - директор на вероизповеданията при Външното министерство. Поканиха и мен с телеграма - получих я в библиотеката. Отидох в София. Заварих събрани 15-20 души, смятани за компетентни по тоя въпрос. Между тях бяха народните представители Палагачев, Шолев, Чепчиев, а и представители от Министерството на просветата. Присъстваха още Мустафа Шарков, Риза Солаков, Юсеин Сеферков, Васил Димитров, инж. Минчо Маринов и др. Доклади изнесоха Христо Караманджуков, Анастас Примовски и Никола Палагачев. Понеже се изнесоха фрапиращи факти по погрешните ходове след Девети септември от смолянските ръководители по българомохамеданския въпрос, Никола Палагачев бе викнал по телефона да му дойде на помощ Кирил Василев, живущ по това време в Пловдив. На втория ден той дойде и изсипа огън и жупел по адрес на Караманджуков, на дружба "Родина" и движението. Това обаче бяха само надути фрази, кухи и без покритие с действителността. Целта му беше да уязви Караманджуков, който се обиди и напусна конференцията. Отправиха се към мен покани да призная "вината си" и че "Родина" била фашистка организация. Това аз не направих и представих деятелността ни като народобудителска, възрожденска и просветна, но не и фашистка. Направих и препоръки какво трябва да се направи, за да добие правилен ход този въпрос след подписване на мирните договори и след париране претенциите по меморандумите. Тия ми изказвания бяха направили силно впечатление на присъстващите представители на Министерството. Кирил Василев обаче представяше съвсем иначе и в изопачен вид работите, та конференцията завърши без никакъв резултат. За това съм писал подробно в спомените ми "Сред българите мохамедани", част III, машинопис, където всеки любознателен може да ги прочете (Маринов а.е. 223).

В защита на "Родина" се изказа Васил Димитров, който остро бе атакуван от Кирил Василев, умерен бе инж. Минчо Маринов¹³, а Сеферков, подучен от Палагачев, излезе с декларация, че "за да се покаже, че е добър отечественофронтовец, още тоя ден ще подаде заявление да си промени българското име с турско!". По това може да се извади заключение каква атмосфера се създаде и владееше конференцията. Юсеин Шолев пък ни в клин, ни в ръкав в един момент ми каза, че съм бил щастлив, дето не ме е срещнал по време на "Родина", защото щял да ме убие..."

Конференцията бе безплодна и не беше никакъв плюс, а минус за разрешаване на българомохамеданския въпрос.

* * *

През февруари 1948 г. получих писмо от Българската академия на науките, с което се предписваше заедно с Риза Солаков¹⁴ и Кирил Василев да напишем труд за защита на нашите държавни интереси, в който да бъдат "аргументирано и убедително отбити домогванията на гръцката пропаганда за тоя край на родината ни".

Това бе належащо и твърде полезно за каузата ни в Родопите. Влязох във връзка с двамата "съавтори", от които Риза Солаков направо отказа - "Не е за мене тая работа" - каза, а Кирил Василев в манията си, че е всезнаещ и непогрешен, се показа неподатлив на каквото и да е сътрудничество с мен. Неколкократно го подканях, но той оставаше непреклонен. Тогава бе почнал да редактира в-к "Родопска правда" вместо спрелия "Родопски фронт", в който също прокарваше противородинска линия. Според мен по предписанието на Академията на науките тогава най-целесъобразно беше да се опише историята на дружба "Родина" като дело на самите българи мохамедани, борещи се за българска народност, свой език и своя българска същност. За Кирил Василев обаче, веднъж тръгнал по пътя на отрицанието на "Родина", това би означавало разобличение на погрешните му ходове, поради което упорито не се съгласяваше да пишем заедно. Затова почнах да работя самостоятелно. По данните, събрани от Народната библиотека, почнах да систематизирам в хронологичен ред споменатия по-напред "Родопски и българомохамедански книгопис" (Маринов а.е. 132). Работата ми продължи повече от две години.

* * *

Тогава напуснах Народната библиотека (септември 1948 г.), за да предпазя вилата в Проглед от отчуждаване, каквото нещо в злобата си Райчо Четроков бе замислил и наново станах учител в родното село. Там престоях пет години. Бях при добра обстановка и при пълно спокойствие за работа. През първата и втората година довърших Книгописа и го преписах на чисто. Нямах хартия - тогава тя бе с купони, та използвах обратната страна на употребявани листи. Общо трудът излезе над 650 страници с повече от 8600 библиотекарски единици. Дадох го, та се подвърза, и един екземпляр изпратих в Академията на науките като първа част от предписания ми труд. Там го бяха одобрили за откупуване и за голяма моя изненада в началото на 1952 г. получих телеграма да отида в София и си получа хонорара. Събрах бирнически удостоверения и др., и отидох. Оценен беше за 205 000 лева, голяма сума по тогавашния курс. Броиха ми я и мина на спестовен влог. Това обаче беше само за няколко месеца, тъй като стана обмяна на парите и те се стопиха на около 7 800 лева, които след втората обмяна станаха 700 лева.

Тоя ми Книгопис остана като основа за трудовете по-после и на Кирил Василев, и на Примовски, и на други автори по родопските въпроси. Те обаче го използваха, а с това попречиха да се напечата като самостоятелен труд¹⁵.

БЕЛЕЖКИ

1. Полковник Йонов - командир на ловна рота със седалище с. Смилян, Смолянско. [обратно]

2. Сирко Станчев - общественик, народен представител в НС от Златоградска околия. [обратно]

3. Злата Димитрова - учителка, родом от с. Проглед, Смолянско, сестра на писателя Янтай Кавалов (Васил Димитров). [обратно]

4. Петър Георгиев Дървингов (23 май 1875-8 март 1953). Роден в Кукуш. Завършва гимназия в Солун и София. Учи във Военното училище в София, Военна академия в Торино - Италия и юридически науки в Софийския университет. Участник в Балканската и Междусъюзническата войни като началник щаб на 2-ра армия. Член-кореспондент на БАН от 1932 г. [обратно]

5. Васил Димитров, с псевдоним Янтай Кавалов (15 февруари 1904-19 май 1971). Роден в Проглед, Смолянско. На 17 г. става учител и учителства 38 години. Дългогодишен кооперативен и читалищен деец. Сътрудничел в периодичния печат. Написал над 200 разказа, очерци, пътеписи, спомени и др. Близък приятел и съратник на П. Маринов. Член на Съюза на българските писатели (СБП). [обратно]

6. Асан Зеров и Хашимов - родом от махала Войкова лъка, Рудоземска община. Основатели и дейни участници на дружба "Родина" в селото и Смолян. Малтретирани преди и след 9.IX.1944 г. за тази им дейност. [обратно]

7. Разбъженикали - разбъженикам (диал.) - разбърквам, възбуждам. [обратно]

8. Д-р Георги Чичовски (1878-1946) - изтъкнат юрист, завършил право в Брюксел и защитил докторат, родом от Чепеларе, Смолянско. Приятел и защитник на интересите на българомохамеданите. Вж. Маринов (2008). [обратно]

9. Един от съратниците на Васил Коларов познавал добре дейността на дружба "Родина" и четирите тома Сборник "Родина". Разказал за тях на В. Коларов и бил изпратен по спешност в България, за да вземе и занесе сборниците в Париж като доказателство за българския характер на тази покрайнина. [обратно]

10. В Народната библиотека "Иван Вазов" - Пловдив, П. Маринов изпълнявал длъжността "секретар" и имал възможност да следи и преглежда цялата книжнина за Родопите. [обратно]

11. Васил Коларов - тогава председател на Народното събрание, политик с международна известност. [обратно]

12. В личната библиотека на П. Маринов, съхранявана в Държавен архив - Пловдив, към личния му фонд се намира пълна колекция от книгите на Николай Райнов. [обратно]

13. Инж. Минчо Маринов - родом от Чепеларе, Смолянско. Потомък на рода на Марин Караджов. Антифашист, професор във Висшия селскостопански институт - Пловдив (днес Аграрен университет). [обратно]

14. Риза Солаков - родом от Девин. Завършил Пловдивския учителски институт. Директор на Българомохамеданската гимназия "Мехмед Синап" в Пловдив. Член на дружба "Родина". [обратно]

15. Книгописът е одобрен и откупен от БАН, но и до днес не е отпечатан по неизвестни причини. В момента се подготвя за издаване. [обратно]

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА

Маринов а.е. 223: Сред българите мохамедани - видяно и преживяно. Част III. Гибелта на дружба "Родина" (1944-1957). Машинопис. 316 с. // ДА - Пловдив, ф. 959к, оп. 1, а.е. 223.

Маринов а.е. 132: Родопски и българомохамедански книгопис. Анотации на изводи за Родопите от античността до 1948 г. Машинопис. 605 с. // ДА - Пловдив, ф. 959к, оп. 1, а.е. 132.

Маринов а.е. 36: Учителството ми в с. Манастир. Машинопис. // ДА - Пловдив, ф. 959к, оп. 1, а.е. 36.

Маринов 2008: Спомени на Петър Маринов за д-р Георги Чичовски. // Чепеларски будители - Д-р Георги Чичовски (1878-1946). Спомени, писма, документи, библиография и др. Съставител Ал. Маринов. Смолян: Зеа-Принт ЕООД, 2008.

© Петър Маринов
© Александър Маринов, съставител
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 01.11.2009
Петър Маринов. Някога... (Книга четвърта). Съст. Александър Маринов. Варна: LiterNet, 2009

Други публикации:
Петър Маринов. Някога... 4. Съст. Александър Маринов. Пловдив: Интелексперт 94, 2009.