ВЪВ ВИХЪРА НА ЖИВОТА

(5)

Петър Маринов

web | Някога... (Книга трета)

* * *

През февруари 1940 година излезе от печат т. II от "Сборник РОДИНА". В него, без да знам, Каишев бе поставил и портрет на Г. Кьосеиванов, с надпис "именит родопчанин" - родом бе от подродопския град Пещера, тогава министър-председател. Аз не одобрих това и където можех, късах тоя лист, защото го виждах като кръпка към нашето дело. Тоя министър-председател скоро падна от власт, но Каишев все ми се сърдеше, че съм го късал, защото все пак бил отпуснал средства за печатане на книгата.

Томът бе с разнообразно съдържание и най-интересното бе рецензията за книгата "Банатските българи", които също се възраждаха и приобщаваха към майката отечество.

За тоя том д-р Г. Чичовски, комуто бях го изпратил, ми писа: "Получих "Сборника РОДИНА". Хубавичко е подреден, а и външния вид и печатът е изискан. Сборникът ще трябва да отиде в ръцете на всички наши общественици и държавници, които могат да бъдат полезни за нашата кауза. Чрез него трябва да създадем интерес към нашето движение у отговорните фактори. Казвал съм го много пъти: трябва да осъзнаем най-напред нашите държавници и общественици, и тогава народностното осъзнаване на помаците ще дойде само по себе си. Голяма роля има да изиграят в това отношение тия периодични сборници..."

"Сборник РОДИНА" си бе пробил път и в чужбина. Освен отзива от Йосиф Пата в Прага за него, получих писмо и от проф. Леон Больо, учен-славист в Париж, който го поиска и му го изпратих. Той щеше да пише отзив в научното списание "Ревю де еттюд слав" и да зачисли книгата в Библиотеката там за източни езици, но поради започналата война не можах да разбера какво стана.

С писмо се обади и д-р Миленко Филипович, професор в университета в Белград и ни изпрати няколко свои книги из живота на босненските мюсюлмани.

* * *

Третият годишен празник чествахме на 7 май 1940 година. Цял ден обаче валя дъжд, та не можа да се излезе на поляната. Не излязоха и българите християни. Приготвеното ядене за обща трапеза се събра в дома на Мехмед Ишарлиев, където дойдоха много родинци с жените си. Там се прекара денят в разговори и коментарии по въпроса за фереджетата. Злободневен въпрос тогава беше случаят с Минка Порязова, мохамеданка от града, която сама си беше хвърлила фереджето, влязла в разрив с мъжа си и го беше напуснала. И тя бе дошла на трапезата, та разправяше своите патила. Заради развода й беше пусната мълва, че е разпусната, което тя не заслужаваше. Тя не бе членка на "Родина", но бе нейна съидейничка и решителна реформаторка - тръгна първа с рязана коса, хвърли забрадката и пр. Впоследствие се омъжи повторно за партизанина Коста Шукеров от с. Момчиловци и заживя в Пловдив.

Годишният празник завърши с пожелание: "Догодина, при хубаво време, пак да се съберем и излезем на поляната при по-голям и по-многолюден събор на открито!"

* * *

Следях какво става по агитацията с премахване на фереджетата. Слушах, че тя се провежда и по селата. Доброволни деятели от "Родина" бяха агитирали: Ахмед Шехмов из селата на Горна Арда, Киселичево, Черешово, Бориково и др; Сюлейман Фисенски - по Смилян, Кошница и Могилица; Асан Зеров - в Рудозем; Рашид Асанлийски - в Елховец; Салих Кюмецов - в с. Кутела и Виево; Рофат Ратайски - по Тикале, Селище, Ряка и др.; Мехмед Дервишев - в Търън и махалите; Махмуд Идризов - в Средногорци и Мадан, и др. Всички те бяха ходили из селата и прогласявали, за да се изпълни "Зовът". Те бяха повече по селата си, но идваха в Смолян, та докладваха какво са направили, без да очакват инструкции, защото никой не ги пращаше. Сами те си създаваха и инструкции, и дейност. Това бе, защото дълбоко в душите си чувстваха, че вършат нещо важно, реформаторско, революционно. И наистина, ни повече, ни по-малко това беше една мирна и безкръвна революция. Към тези доброволни агитатори бяха се присъединявали и други младежи от съответните села и махали.

* * *

След като бе разпространен първият "Зов", който се изчерпи, напечатахме втори такъв. Те бяха хвърчащи листове в четири вида, които също се разпространяваха.

Тези нови позиви бяха разлепени вечерта на 17 май 1940 година, ден петък, когато в Смолян бе имало молитва в джамията. Родинци срещнали градския имам, когото поканили да каже в джамията няколко думи да се изпълняват позивите. Имамът бе им отговорил, че вместо него, по-добре е да направи това мюфтията, като по-авторитетен. Той бе поканил, а и увещавал, та мюфтията наистина бил спрял хората да не се разотиват и им казал:

- Слушайте, комшулар! Виждате, че има позиви за фереджетата. Дългът ми е да кажа вам, а да кажа и на мене си, че е дошло време да се тури край на тази дреха. Затова препоръчвам на всички да направят това, което вече мнозина са направили. Гледайте, щото да не остане нито едно фередже, нито едно було. С туй свършвам и вярвам, че ще ме послушате.

Така в Смолян духовенството застана начело. След като излезли от джамията, мнозина противници се събрали на двора и запитали мюфтията:

- Ищиме да знаем кой нарежда това: държавата или "Културата"?

- Слушайте да ви кажем - им отговорил той. - Не мойте ма нито пита, нема нито да ви кажем кой го е наредил. Ами бъдете разумни и доде е рано, правете каквото ви казвам и което правят всички! Това е за обща наша чест и добро.

С това се свършило. Мюфтията се прибрал и реформирал жена си. Противниците, обезсърчени, бяха си заминали, но решени "да му търсят края" - отишли при адвокатите, които какво ги съветвали и какво им казвали, не се разбра, но последствията ще видим по-нататък.

* * *

Премахването на фереджетата в Златоград бе "подплашило" и турците в оня край. Те бяха отнели въпроса до издавания в Шумен турски вестник "Медениет" (Цивилизация). Тоя печатен орган уж в защита на цивилизацията бе напечатал статия, в която бе казано, че носенето на фередже не е обичай, а заповед от аллаха, че е грях да се сваля, че всяка мюсюлманка трябва да го носи и пр. Това даде отражение и сред смолянските фанатици да се противят, но амбицира и родинци да настояват за премахването. Въпросът, значи, се задълбочаваше и разширяваше по територии, щом и турците излязоха в защита на него.

В това време по уреждане сметките за "Сборник РОДИНА" отидох до София. Срещнахме се с Каишев, който на път за печатницата каза да се отбием през Външното министерство. Влязохме там при д-р К. Сарафов, комуто Каишев рече:

- Я да видим тази преписка! Да види този млад човек какво пишат от Турция.

Сарафов отвори някаква папка и прочете писмо-отговор, че турците не се интересуват за българите мохамедани, а само за турското малцинство в България. Турското правителство преди това във връзка с фереджетата било подигнало въпрос, че се "ограничавала свободата на турците в България". Нашето министерство отговорило, че няма такова нещо, помолило да се посочи конкретен случай, като обърнало внимание да не се смесва турското малцинство с българите мохамедани, имащи свой език, бит и български обичаи. На това именно турците бяха отговорили, че се интересуват само за тяхното малцинство, но не и за българите мохамедани.

- Видиш ли какво пишат турците? - каза Каишев. - То значи, че ние сме свободни да работим, както намерим за добре с българите мохамедани. Затова да не се безпокоите горе в Смолян. Работете, но само умно, тактично и постепенно. Тези хора трябва да разберат, че са българи и се грижим за тях.

Така говореше Каишев по пътя за печатницата, дето свършихме работа и се върнах в Смолян, доволен от това, което видях и разбрах във Външното министерство.

* * *

Като се завърнах, заварих важна придобивка в града. Получил се бе протокол, че е образувана дружба "Родина" и в с. Могилица. Това значеше, че се превзема и тази крепост, смятана за непревземаема. Начело бе застанал Мохамед Абдулахов и Ариф Русев от с. Киселичево.

Това бе добро предзнаменование за работа в това село, но скоро настъпи и разочарование. Няколко дена след това научихме, че като реакция за станалото десетина семейства от Могилица се дигнали и заминали през гръцката граница, за да отидат в Турция. За маскиране работата тоя ден всички мъже от Агушевци бяха дошли в Смолян уж по работа, за да не се уличат, че знаят нещо. Гръцките войници обаче спряли бежанците, държали ги няколко дни, ограбили им ценностите, погаврили се с жените и ги върнали обратно в България. Омърлушени и засрамени, те се прибрали в къщите си, а инициаторите им бяха докарани в Смолян и пуснати под гаранция. Тази им участ попари смолянските фанатици, а окуражи родинци.

* * *

Тези фанатици не бяха се примирили с положението и по съвети от адвокати, а може би и от Райчо Гавраилов, били изпратили оплакване до разните министерства в София, а и до царицата, че им се отнемат фереджетата. То било от името на "жените българки мохамеданки". Казвало се, че им се посяга на свободата на религията, че има насилия и пр. Това ни съобщи поверително секретарят на околийското управление Т. Пинтиев, който каза и че навярно ще има анкета по случая.

Такава скоро дойде. Самият областен директор Драголов бе пристигнал и искал да установи наистина ли е имало насилия. Срещнахме се в дома на Ахмед Хусков, той бе разпитвал мнозина и излязъл с впечатление, че това е само пропаганда, а истински насилия не е имало. Замина си, а след това околийският управител ми каза, че препоръчал да се изпратят писма с подписи от мнозина - мъже и жени, че сменянето на фереджетата е тяхно дело, че е ставало и става доброволно, а не с насилие и пр. Такова писмо наистина написахме и изпратихме чрез областната дирекция до министерството.

Какво бе направил областният директор с него не разбрах, но след седмица се разнесе новината, че в града са дошли министри!... Разтичаха се хора да ги посрещат и настаняват. Веднага се заговори, че идват във връзка с дейността на "Родина". Бяха няколко автомобила с общо десетина души - министри и агенти. Разбрах, че е дошъл и вътрешния министър Петър Габровски. Излязох на улицата, за да наблюдавам какво става. Той, ведно с управителя Бакърджиев, бяха влезли в общината (днешното здание на Наркооп). Времето бе дъжделиво, та всички - гости и посрещачи, бяха по стаите. Явяваха се при Габровски шефовете на доклад, а наред с тях се бе явил и председателят на "Родина" - Ариф Бейски. Беше му обяснил какво представлява сдружението, че се бори срещу турската пропаганда за приобщаване с българската си народност и пр. В това време дойдоха група родинци, идещи от Райково, дето бяха провеждали акция. Поискаха да влязат при министъра, той ги прие, а с тях влязох и аз. Обясних му, че всичко става от самите българи мохамедани, които подробно на нашите хъшове преди Освобождението се борят за българското народностно осъзнаване на своите едноверци в защита на нашата държавна кауза. Изтъкнах още, че повечето от тях са бедни хора, предимно наемни работници, та добре ще е да се подпомагат освен морално, но и материално, като им се отпуснат платове за рокли на жените им, вместо премахнатите фереджета и пр. Министърът си взе някаква бележка и с това се свърши посещението. Аз бях последен от явилите му се.

Придружаващите го полицейски органи пък бяха разпитвали хора и събирали сведения къде какво е ставало. Другите министри (на съобщенията и правосъдието, ако не се лъжа) се бяха занимавали по своите ведомства. Вечерта нощуваха в Горната махала из военните жилища.

На другия ден предстоеше да си заминат. Събраха се десетина жени-родинки с ново облекло, които искаха да изпратят министрите с букети цветя. Това обаче не стана, защото автомобилите бързо префучаха, без да спират. И друга група пък, жени с фереджета и була, от махалата на адвокатите, се събрали на пътя към Чоковския мост, също да ги изпратят, но и пред тях префучали автомобилите и не спряли. С това се свърши посещението на министрите в Смолян.

* * *

Няколко дни след това ми се съобщи от околийското управление, че по телефона наредили "да замина за София и се явя лично в кабинета на министър Габровски". Това ми се видя интересно, загадъчно и донякъде ме смути. Заминах и в уреченото време се намерих в София. Най-напред намерих Каишев. Тръгнахме заедно за министерството. Заварихме навалица пред входа, но Каишева пуснаха, а той въведе и мене. Влязохме при министъра. Каишев му обясни каква работа вършим сред българите мохамедани, което беше излишно, понеже министърът погледна към мене и запита какво има в Смолян след заминаването му. Казах, че нищо не се е случило и че ние си продължаваме работата, която смятаме, че е твърде полезна. Дълг е на всеки българин и културен човек да подпомага това дело за приобщаването на тези хора, защото и те са българи, славяни, каквито сме и ние и патриотичен дълг е да ги пазим от турската пропаганда, защото не са турци, а българи! - казах.

- Всичко това е добре - каза министърът. - Продължавайте работата си, но недейте много държа на славянството, защото не се знае дали и ние българите сме славяни!

Аз се изненадах и се досетих, че това бе теорията тогава за неславянския произход на българите, тласкаща ги срещу русите и Съветския съюз. Все пак се окопитих и казах:

- Цялата ни идеология в "Родина" се гради само на славянското единство на българите мохамедани с нас. Без тази идеология ние губим почва под краката си. Тя е основна за работата ни, противопоставяща на всяка турска или гръцка пропаганда.

- Все пак, недейте много държа на славянството! - повтори министърът и погледна Каишев, който поиска да каже нещо в потвърждение на моите думи, но министърът го прекъсна и даде знак, че не е нужно. - Идете при частния секретар! - се обърна той към мене и се сбогува.

Излязохме с Каишев от кабинета. Той бе недоволен от думите на министъра. Отидохме при частния секретар, който отговори, без да прави справка по бележката на министъра от Смолян, че няма средства, параграфът е изчерпан, та не може да се отпусне нищо за купуване плат за рокли на бедните жени.

И с това се свърши. Излязохме от министерството. Вън Каишев ми рече:

- Прав си. Това дето му каза, е тъй. Не обръщай внимание на това, каквото казват тук в София! Те са глупаци... не разбират нашите работи.

Върнах се в Смолян разочарован. Питах се: "Та затова ли ме викал министърът, за да ми каже, че българите не са славяни, и че параграфът им бил изчерпан?!..."

* * *

Теорията на министър Габровски, че българите не са славяни, обаче не излезе вярна. Наскоро след това дойде в Смолян научна комисия от София начело с проф. Методи Попов, за антропологично изследване на населението в този край. Тя се движеше из улиците, привикваше хора - мохамедани и християни, спираше ги, разглеждаше им лицата, мереше им черепите, на някои изследваше и кръвта им и пр., и установи, че това са славяни, запазени и много чисти, някои - тип динарски. Аз ги следях донякъде и наблюдавах какво правят. Професорът правеше някакви изследвания в кабинета на лекаря. Какво значеше това "динарски тип" не разбрах, та асистентът ми каза, че това е техен термин, с който класифицират антропологичните типове и характери в Балканския полуостров. Каза още, че турски тип нийде не е установил в тоя край. Очаквах, че ще се публикуват тези изследвания, но това не стана и бе останало само за архива. Това бе потвърждение и на моята теза пред министър Габровски.

В противовес на това изследване, а и срещу "Родина", наскоро се появи нова теория за българите мохамедани, тя бе съставена от афуз Ариф Агушев и се състоеше в приумицата му, че когато турците завладяли тоя край, избили всички мъже, а оставили само жените, с които заживели завоевателите и от тях се родили "помаците". От майките научили българския език, но те са турци, защото "в една нива каквато семе посееш, такова се ражда". Срещнах веднъж афуз Арифа и го запитах откъде има данни за тая теория.

- От старите книги! - каза той.

- Но старите книги и аз съм проверил и няма такова нещо! - казах, но той бързаше за някъде, та се отдели и не можа да говори повече.

Това бе политиканстване от негова страна, което доби популярност по-късно.

* * *

За да бъда по-свободен от семейни задължения и се занимавам само с родинските работи, още от пролетта на 1940 година решихме с жената да се преместят те с децата от Смолян в новата ни къща (вила) в с. Проглед. Маргарита тогава беше във второ отделение и щеше да продължи в Проглед, а Сашо още не ходеше на училище. Преселването стана през Великденската ваканция. Времето бе топло и слънчево, натоварихме багажа на една дълга конска талига и потеглихме. Сашо седна над багажа, облечен в червено палто и забулен с капишон, а Маргарита остана при Слава Караманджукова за два дена до ваканцията, защото тръгнахме преди Лазаров ден. Сетне тя дойде сама по рейса, пратена от Слава. Ние с колата минахме Райково, Устово, Соколовци и се заизкачвахме към Рожен. Въздухът бе свеж, слънцето светеше и птички прехвърчаха и пееха из бориките през "Спилата". На Рожен снегът още не беше се стопил навсякъде.

Пристигнахме в Проглед по обед. Талигата дойде до "Големия чучур". Майка ми, Стайка и Марин ни срещнаха и се радваха, че се преселваме там. Те и други селяни дойдоха да ни срещат и помагат при носене багажа до вилата. По пътя край "Шкодроския чучур" имаше още сняг. Тъкмо свършихме носенето, дойде и Васил Димитров - учителят, който ни донесе в тенджера "барканица" (айрян), та пихме, което ни подейства за отмора. Наредихме багажа, сложихме кревати, маси и столове и заживяхме по "прогледски", т.е. между най-близки роднини. След Великдена аз се върнах в Смолян и си продължих родинските работи.

* * *

Семейството ми щеше да зимува в Проглед, та през лятото трябваше да им приготвя дърва за огрев. В селото тогава имаше увлечение да си доставят дърва от Ардашлъ или Караманджа. Взех и аз от Смолян двама яки българомохамедани, заведох ги в Ардашлъ и за ден-два ми насякоха 12 куб. метра дърва. Оставих ги да секат, а аз продължих за Проглед, откъдето за обед им занесох за храна един голям самун домашен хляб, раницата едвам го побра, и в бакър сготвен фасул. Седнаха и ядоха на сянка при студената вода, та почти изядоха фасула, а и хляба повече от половината. Толкова много ядене на един път не бях виждал дотогава. Останаха доволни от яденето, но и аз останах доволен от работата. Дървата бяха пръснати из гората, та на другия ден дойде Адил Ходжаджиков от Смолян с конете си и ги прекара долу до шосето. Оттам с коли бяха превозени до Проглед.

След това заведох там Емин Идриз (Бимбашията) от Смолян, който с триона си ги сряза, а ние с жената и децата ги внасяхме и нареждахме в долния етаж на вилата. На връщане по пътя за Смолян Емин ми разказваше семейната си драма, роденото му дете и разправиите с родителите му. Последните не били признавали, че е "от него", огорчавали го и му създавали неприятности. Аз го утеших и уверих, че е "от него". И той ми бе признателен до края на живота си. Така с тия нарязани дърва прекарахме първата зима в Проглед.

За следващата, още през лятото, отидохме с Васил Димитров - учителя, та прерязахме с жага на същото място един голям бук, който при падането предизвика голяма пукотевица, закачи, свлече и събори с шум още няколко бука и ели. Из въздуха хвърчаха мъхове и клонища, защото мястото бе стръмно и падането бе надолу. На другия ден отидохме с жената, децата и една надничарка, та ги срязахме с жаги и излязоха около 10 куб. метра. Превозихме ги и с тях прекарахме втората зима.

Децата ходеха на училище в Проглед - Маргарита свърши там II и III отделения (дн. класове) при учителите Васил и Злата Димитрови, а Сашо бе малък, та втора зима ходеше само като слушател. За да ги наглеждам, ходех почти всеки празник или неделен ден, а през другото време си гледах работата в Смолян, главно родинската. Пътувах все пеша през Караманджа и се връщах в работния ден рано сутрин. Тогава бях млад и здрав, та вървях бързо, и разстоянието вземах за 2-3 часа.

* * *

Като се връщах след празник, често заварвах изненади в Смолян. Противниците на "Родина", подучавани от адвокатите, продължаваха да отклоняват вниманието, като се представляваха за мъченици или пострадали от реформите. В политическо отношение това не представляваше нищо друго, освен прояви на турцизъм. Властта бе смятала това за противодържавни деяния, следила бе кои са вдъхновителите и кой ги подкрепя, та интернираше някои от тях. Веднъж, като се върнах от Проглед, заварих, че са интернирали двама българи мохамедани, а с тях и адвокатът Константинов. Закарали ги бяха пеша през Караманджа и по една случайност не се срещнахме по пътя. Тая случка бе стреснала противниците, а същевременно окуражиха родинци. Последните не се бъркаха с нищо на властта, но се радваха, като научаваха да се премахват противниците им и особено адвокатите.

За да има единодушие и единодействие пък, родинци един неделен ден в мое отсъствие бяха си направили сбирка на деятелите от града и околните села. Събрали се били в дома на Юсеин Бейски. Общото им число било 50-60 души. Срещата била предназначена да се видят и взаимно коментират по някои общи въпроси, особено по мълвата, пущана от противниците, че "Родина" имала за цел да "покръщава българите мохамедани". Изказал се най-напред председателят на "Родина" Ариф Бейски, който заклеймил мълвата като невярна и зловредна. "Религия е едно, а народност - друго - казал той. - Религията не изменя народността и с помохамеданчването ни ние не сме станали турци, а сме си останали българи. Това показва езикът, на който говорим. Днес нашата държава не се бърка никому на вярата, всеки може да изповядва каквато ще вяра. Ние обаче трябва да имаме съзнание, че сме българи и затова се борим против заблудените фанатици" и пр. В тоя смисъл се изказали още представителите Мехмед Дервишев от село Търън, Ариф Русев от Киселичево, Ариф Главовски от Смилян и др., а Мохамед Абдулахов от Могилица се изказал много рязко, като посочил и "напредъка на Турция, която върви по пътя на прогреса, та даже и първите й хора Исмет Иноню, Руджи Арас и др. изхвърлили арабските си имена и си сложили чисто турски национални такива! Нищо престъпно няма - казал той - и никому не се зловиди, ако и ние българите мохамедани си усвоим българските народностни имена! Трябва само да обмислим това и така да осмислим нашия живот, да не стоим на кръстопът - нито турци, нито българи!" и пр. Така М. Абдулахов се беше изявил като предвестник на усвояване на българските имена, въпрос, който се поде и разрази след време, както ще видим по-нататък.

Така "Родина" създаваше идейно движение и около нея се съсредоточаваше всичко, отнасящо се за българите мохамедани. И не без основание тя като че бе станала център на внимание и на общество, и на власти както в града, тъй и за околните села. Аз се интересувах и следях обществения живот, като често пъти ходех в Горната махала около Чинаря, там бяха магазините, кафенетата, а и печатницата на вестник "Красногор", та с право тая махала се наричаше "Центъра". Веднъж срещнах адвоката Петлешков на път към читалището и го запитах:

- Какво има нагоре по Центъра?

- Та ти сам си център - каза той. - Каквото става, ти го знаеш по-напред от всички.

За себе си не мислех, нито се изтъквах да съм някаква централна личност, но движението, в което участвах и привличаше внимание, наистина ми подсказваше, че е важно, държавническо и като тъй ме предупреждаваше да бъда внимателен и тактичен, за да не се изпада в неудачи, които да го компрометират, а едновременно с него да компрометират и мен. Затова държех строго за честност, откровеност и прямолинейност.

* * *

В това направление се заредиха нови събития. Всичко бе в духа на Устава на дружба "Родина". В началото на лятото се състоя голям събор в с. Смилян. Там не можах да отида, но научих, че участвали много българки мохамеданки без фереджета, отишли там от цялото поречие на Горна Арда. Казвали се бяха тържествени речи.

Група българи мохамедани - мъже и жени, от Златоград пък ходили на екскурзия в София, където ги развеждал народният представител от тяхната околия - Сирко Станчев.

Назначиха се нови мюфтии: Ариф Бейски отиде на място вакантно в гр. Ардино, а в Девин - Юсеин Сеферков, тъй като тамошния афуз Шериф бе замесен в някаква противодържавна афера и бе отстранен.

Образувани бяха нови дружби "Родина", на първо място в с. Диамандово, Ардинско, дето отиде да работи като имам Махмуд х. Идризов от с. Търън. Там той се беше сближил с учителя Тодор Хр. Ангелов от близкото с. Бял извор и ведно с неколцина млади българи мохамедани бяха издавали "стенвестник" - ново явление тогава, а бяха напечатали и позиви, които разпространявали в селата. Нова дружба "Родина" бе образувана и в с. Загражден начело с Ахмед х. Еминев (преименувал се Бойчо Огнянов), развила също добра дейност. Образувани бяха нови дружби "Родина" още в селата Славейно - начело със Салих Кюмецов от с. Кутела, в с. Лошане, Чепинско - начело с имама и после мюфтия Мустафа Шарков, в Райсово, в Елховец, в Рудозем, а и в града Девин. От всички тези нови дружби "Родина" пращаха учредителните протоколи в Смолян, който бе застанал вече като център на родинското движение.

А за да има централна координация по това време и в София, от по-видни родопчани бе образуван нарочен "Рило-Родопски съюз", начело с народните представители Ат. Каишев и Сирко Станчев, към който трябваше да се отнасяме и който трябваше да промишлява бъдещата дейност на дружбите от целия район Рила, Пирин и Родопите. Тоя съюз обаче впоследствие не изигра почти никаква дейност, а остана само на книга.

* * *

Родинството беше ме увлякло толкова много, а и заангажирало почти всичкото ми време, та бях забравил и антимилитаристичното ми убеждение и увлечението ми по Толстоя. Но все пак оставах верен на принципите на мирната революция, която да става без насилия и кръвопролития. Затова предпазвах родинци от вършене на каквито и да било издевателства над противниците им, признаци за което забелязвах и предотвратявах овреме. Това ме караше да имам свой поглед и по мирогледната идеология и дела на хората с леви убеждения. Тогава такива имаше и в Смолянско. Първо в града Смолян клеймяха като комунист Райчо Гавраилов, но мен не правеше впечатление на такъв, защото бе членувал в национал-либералната партия, а и дело бе водил в съда да докаже, че не е комунист. За мен той бе въжеиграч. По-последователен беше Райчо Милушев, дърводелец, с който дружахме и се разбирахме. Той гледаше на "Родина" от класовата страна и симпатизираше на делото й. Друг комунист каза, че е адвокатът Партени Спасов. Но той бе повече спекулант, отколкото каквото и да е друго. Гледаше да печели пари без оглед на идеологията, а и той бе членувал при национал-либералите. Сетне бе обяснявал, че това правел за прикритие, но къде бе истината, никой не знаеше. Използваше противородинци, които бяха чорбаджии, да ги защитава пред властите и съда, за да печели пари. Имаше още младежи в Смолян с левичарски убеждения, но те не се проявяваха освен в разговори помежду си, затова не общувах много, нито спорех с тях, като приемах сътрудничеството им в родинските вечеринки.

В околните села също имаше комунисти, все млади хора - ученици, а някои и студенти, с които мислех, че сме близки по идеи, но с тях не общувах, защото бяха още много млади и начинаещи. С Кирил Маджаров се виждахме и разбирахме. Разбирахме се и с Братан Шукеров, който одобряваше "Родина", защото виждаше, че тя води класова борба. Анастас Примовски обаче бе ексцентричен, страдаше от мания, че е комунист, а всъщност бе анархист. Беше мизантроп. Мразеше всичко, освен себе си. Завиждаше на популярността на Хр. Караманджуков и създаваше негови противници, за да го компрометира. Заради Караманджуков беше се обявил и срещу "Родина". Това той изяви силно в началото на 1940 година, когато на първата страница на вестника си "Родопска мисъл" напечата календар с клише на българин мохамеданин с фес и чалма. Надписал го бе "Ахрянин". Тия неща бяха отречени от "Родина", поради което членовете й, след толкова борби срещу тези остатъци от робството, с право реагираха. Един ден дойдоха при мен, силно възбудени, Мехмед Ишарлиев, Ариф Бейски, Ахмед Шехмов и още неколцина, които носеха вестника с календара, хвърлиха го с ругатни и казваха:

- И това ти било българин! Ние толкова усилия положихме да премахнем фесовете, а той ги възстановява!...

Последваха ругатни, попържни за него, на майка, на сестра, клеймеха го, че е глупак, че има глава като галош и пр., и пр., и искаха да отидат в Устово да го нападнат и пребият от бой. Възбуждението им беше толкова силно и виждах, че наистина ще направят това. Станах на крака, за да ги разубеждавам и отклонявам от саморазправа.

- Вие може да го набъхтате - казвах, - може и да го пребиете даже, да се поругаете с майка му и сестра му, но... с това ще изложите не себе си, а "Родина"! Затова ще си стоите тука и ще го оставите на глупостта му.

При среща пък Николай Вранчев по тоя календар ми казваше:

- Дебела глава е нашият Тасо! Каквото и да го правиш, той неговото си знае. "Ни се води, ни се кара", както казват хората.

Вранчев симпатизираше на "Родина" и оправдаваше дейността й като "мирна революция".

Смолянските студенти начело с Ник. Палагачев пък се бяха дръпнали от "Родина" поради Каишев. Виждаха го, че повече заляга да се подпомага парично "Родина", главно за печатане сборниците, а не тям. Помагал беше и тям с отпущане средства, но не когато те искали, а когато той нареждал.

Казвал им бе: "Чакайте! Сега да се даде на "Родина", а после на вас!" И така, заради Каишев, гледаха накриво и "Родина".

Левичарите като цялост обаче правилно се бяха изказали за "Родина" в една нелегална среща при връх Караманджа край хижа "Студенец", където бяха се събрали в началото на август 1940 година. Били отишли там под благовидния повод, че отиват на туристически събор. За тази среща е оставил спомен Мурджо Стоев от Райково. Той пише, че разисквали по разни въпроси, в това число и за "Родина". "Против нея са чорбаджиите, а това значи, че тя е организация на бедните трудови хора и работниците", се казало в заключение. В заключението се казало, че главната й дейност е просветата, знанието и българското съзнание, в което направление тя трябва да бъде подкрепяна от комунистите. Наскоро след това Братан Шукеров при среща в Устово каза:

- Карайте в това направление! Плодовете на вашата дейност в бъдещето ще се видят!

Какво стана след това, ще видим по-нататък.

* * *

Интересно бе поведението на духовниците, т.е. на православните попове по отношение дейността на "Родина". Почти всички се отнасяха със симпатия към това дело с изключение на поп Тодор Ангелов, който ми беше шеф по служба. Нему бе неприятно да вижда, че идват в канцеларията родинци, мръщеше се и ги смяташе за неположителни хора.

- Гледам, твоите родинци дружат с комунистите! Къде върви тая работа? - ми каза един ден.

Веднъж дойдоха неколцина от с. Търън, а и той бе в стаята ми, седнал встрани, та слушаше. Дошлите се оплакваха, че не разбират нищо от религията, която им се чете на турски, а ги задължават и пет пъти на ден да се мият и кланят и пр., което им се виждало нагласена заблуда.

- Чудно ми е кой е измислил религията такава, та да се изискват от нас такива глупави работи?! - каза единият от тях на име Ресим.

Не им казах нищо, защото виждах, че слухти попът, свърших им работата за каквато бяха дошли - искаха "Сборник РОДИНА" и си ги изпратих. Последните им думи обаче чу попът, та като си излязоха, ми рече:

- Чуеш ли какво говорят тия? Това са чисти комунистически мисли. Кой е измислил религията! И ти си се захванал с такива хора да работиш! Ако така ще продължаваш, по-добре е да вземеш мерки и напущаш това дружество! Твоята канцелария е станала повече стая на мохамедани, отколкото на християни!... Не искам вече да ги виждам тука!... Нали виждаш, миришат!...

- Та нали и мохамеданите са хора?! - му възразих. - И нали трябва да работим, за да се приобщават към нас? Как иначе?

- Те се приобщават, ама като комунисти, а не като християни!... - каза той и си излезе.

Така обикновено свършваха нашите разговори с попа по родинските въпроси. След такива разговори той отбягваше да влиза в стаята ми, а когато се налагаше да ми говори, правеше това само по служба, а по други въпроси отбягваше да влизаме в спор. Търпеше ме, защото виждаше, че при мене идват и други служебни и авторитетни хора като напр. Хр. Караманджуков, към когото се отнасяше с уважение, и др.

По случай идването на търънските мохамедани, почувствах нужда да споделя с Караманджуков отношенията ни с попа, а понеже той бе в София, то му отправих следното писмо:

Драги г-н Караманджуков,

...И за о. Ангелов (попа) искам да ти пиша: Той подобно на владиката Кирил се проявява като отявлен противник на "Родина". Забранява ми да приемам родинци в канцеларията. Не можел да търпи миризмата им. Тълкува работите своеобразно. Добил сведения от секретаря Палагачев, че на мюфтията е правено давление да гледа делата по родински, че Якубов спорил с мюфтията, отхвърляйки религиозното заблуждение и пр., и така се обособява като сторонник на мюфтията да смята "Родина" за пакостна и антирелигиозна организация, че не го задоволявали резултатите, че родинци не били религиозни и опасни за Вярата наравно с комунистите! Това са буквално негови думи. Казвам му, че в това направление да се върви, значи да се угажда на фанатиците, които се смятат за турци и пр. Той пък казва, че уважавал сто пъти повече мюфтията и един кой да е прост човек макар и със съзнание, че е турчин, но да е религиозен, отколкото родинци, които изоставят религията. Казва, че бил се озлобил към родинци, защото били вироглави и не може да ги търпи на улицата, а не и в канцеларията ми да идват. Мисли, че се излага службата ми и ако знаел владиката, то и той - наместникът, се излагал пред него. Затова ме предупреждава да вземам мерки, ако живея със съзнанието, че "Родина" трябва да крепя, а аз съм бил всичко в нея, та по-добре е да си търся подходяща работа. Повече не можал да търпи да се излага тъй Наместничеството, иначе в противен случай той щял да си даде оставката и пр. Главното е, че съм изживявал сили и способности за едни мохамедани, а съм изоставил църковното дело, в което съм можел да му бъда полезен било като певец в църквата, какъвто той нямал, било в християнското братство и т.н., за каквато работа съм бил способен. Успокоявах го, че с нищо не съм се компрометирал, нито него, нито църквата, че всичко, което върша, е за чест на черквата, но той си остава със своето убеждение. Сега съм принуден да отклонявам родинци да ме търсят в канцеларията, но се явяват много неудобства. Отецът, виждам, че е жертва на чужди внушения, което и сам си казва: Срещал го някой и му казал: "Вашето наместничество ли е или мюфтийство?" Друг му натяквал и отецът се съгласил, че в някой празник никой не отишъл в черквата, защото предната вечер била "помашката вечеринка, която твоят Маринов устройвал", та хората се улисали и не отишли на черква. Затова "трябвало да има предвид какъв човек търпи в Наместничеството". И други работи много му били казвали, но той търпял, а сега излиза с открити карти, за да знаем какво да правим. Впрочем това ти пиша само за сведение, като те моля нищо да не му пишеш или говориш. Той се приспособява към владиката, защото не може инак. По-рано дядо Харитон, и нашият поп, разбира се, ще е с него. Най-много да търси начин да ме махне оттука, за да пази реномето на наместичеството..."

* * *

Едновременно с попа, в неудобно положение беше се намерил и мюфтията в града. За да се уреждат работите в българомохамеданските среди и да има еднаквост навсякъде в околията, вероучителят при духовния курс в Райково Мехмед Дервишев, който бе и директор на същия, беше изготвил едно окръжно писмо, което от името на мюфтията да се размножи и разпрати по селата, в което се нареждаше имамите и джамийските настоятелства да одобряват станалите реформи по облекло на жените мохамеданки, които се приканват да се обличат по-прилично, да не прекрояват фереджетата в жалка форма, да се обличат в народното си облекло, да не се булят, да носят кърпи на главите си, да не се крият, а да ходят свободно, да поздравляват хората по български и пр., и пр.

Това окръжно-проект бе дадено на мюфтията, за да му даде официален характер и го разпрати. Той обаче, след като се бе съветвал с приближените му фанатици, го бил задържал да не се праща.

- Не е за мен работа да издавам такива окръжни! - бил казал.

При среща на улицата пък на мен каза:

- Щом се разбулят нашите жени и тръгнат тъй, както пише в окръжното, тогава какво ще стане? Хич няма да се различават нашенките от българките!...

- Та това е целта! - му казах. - Да са еднакви. Както мъжете сега без фесове не се различават по възраст, да стане тъй и с жените, да не се различават от българките.

Той ме изслуша и си подмина. Наскоро след това се оплакал на моя шеф, че се чуди кому да угоди: на "Родина" ли, или на вярващите хора! Така той не изпрати предложеното му окръжно.

В същото време от него бе постъпило искане до "Родина" да отпусне помощ за поправката на джамията в родното му село Башбук, Смилянска община. В настоятелството аз предложих да се даде такава помощ, но Ариф Бейски се противопостави, че щом не праща окръжното, не заслужава помощ. Срещнал бе след това мюфтията и му рекъл:

- Каква помощ искаш да ти даваме?! Ти си ходиш още с фес и крепиш противниците ни. За да ти дадем помощ за джамията, трябва да се запишат най-малко 100-156 души членове на "Родина" в селото ви, че тогава. А оттам няма ни един!

* * *

Последователността си родинци показаха особено силно по случай дошлия през есента на 1940 година в Смолян "сюнетчия". Аз не знаех за това, защото тайно бе ходел из къщите и обрязвал ("сюнетисвал") мъжките деца. Шушукали бяха из махалите "Бря какъв майстор сюнетчия е дошъл! Прави сюнет, та хич не боли! За два деня детето оздравява!" и пр., и пр. Един следобед го срещнах и аз. Вървеше из пътя с магаре, дрипав човек, когото родинци бяха поели и пъдеха от града. Слушах да си казват: "Да се маха оттука! Да си върви, откъдето е дошъл!" и пр. Той бе турчин от Кърджалийско и примирено отиваше към Долната махала, откъдето родинци го бяха препратили към Устово и надолу. Казваха, че са го изпъдили не защото са против религията, а са против зверското отношение към децата и че това се отнася за Арабистан и топлите страни, но не и за Родопите, където климатът е хладен. Така се прекъсна правенето на "сюнет" в Смолянско, което продължи доста години след това.

* * *

Към края на тази година бяхме завели лична преписка с В. Дечев, живущ тогава в София. Той ме предупреждаваше, че българите не сме стабилни като хора и в алчността си за власт, готови сме да продадем и най-ценни придобивки. В това отношение намирах, че е прав, но неправилно заключаваше, че за неразрешаване българомохамеданския въпрос в миналото са виновни не Радославовите управници, а самите българи мохамедани. Изтъкваше, че видни българи мохамедани в Чепеларе, след като се кръстили и се клели, че са българи, през следващия политически режим плюли на всичко и се изселили в Турция. Възразявах му, че вината за това не била у мохамеданите, а у нашите управници радославовисти, които ги върнали в мохамеданството заради гласовете им при изборите и не ги задържали в българското съзнание. Привеждах му поговорката: "Не е луд тоя, който изяжда два зелника, луд е, който му ги дава."

* * *

В края на същата година се състоя общото годишно събрание, в което се отчете като успешна дотогавашната дейност. Начерта се такава и за бъдещето. Мене преизбраха наново за секретар. През есента бях съставил нова пиеса с оглед за бъдещата вечеринка. Използвах случки из живота на родинци, отърсване от старото и въвеждане нови порядки в живота им. Възсъздавах една истинска случка, станала с една учителка в околията. Пиесата озаглавих "Нови възрожденци".

* * *

Новата 1941 година се ознаменува с голяма новина за родинци. Родило се бе дете на председателя на "Родина" Ариф Бейски, който го бе записал с българско име! Това бе сензация и се посрещна като бомба в тресавището на противниците на дружба "Родина". Името на новороденото бе Малинка. Всеки, който го срещнеше, му честитеше. Още същия ден на записването той дойде при мен и казваше:

- Трябва да разберат всички, че български имена трябва да си поставяме! Край на турското робство, край на турските имена!

- Браво бе, Ариф - му казах. - Ти създаваш нова епоха в живота на българите мохамедани!

Неговият пример създаде интерес и у други млади българи мохамедани. Скоро се добиха сведения, че и другаде са записвани деца с български имена. Това особено се бе зачестило в Ардинската околия, където имаше деца с имена Трендафилка, Чавдар, Надя, Лъвчо, Живко, Недялка, Здравко, Цвятко и др. При тоя интерес за български имена съставих нарочен списък само с народностни имена, не на християнски светии, за да мислят някои, че това е "покръстване". Сложих мъжки: Слав, Младен, Радой, Драган, Борислав, Сокол, Владимир, Горан, Боян, Светослав, Вихър, Витан, Страхил, Славян и др., и женски: Зора, Тамара, Бонка, Бистра, Биляна, Гергана, Правда, Победа, Загорка, Искра, Венета, Цена, Чубра, Славянка, Румяна, Ягода и др.

Така се сложи началото на побългаряване имената на българите мохамедани.

* * *

Традиционната вечеринка - пета по ред, се състоя на 11 януари 1941 година. Салонът пак беше препълнен с посетители. За тая вечеринка настоятелството бе решило да не се пущат в салона мохамедани без жените си. Такива бяха връщани, макар да имаха билети. Някои отидоха и доведоха жените си, а други не. Като мярка това даде добри резултати, защото в следващите вечеринки се знаеше предварително, че ще се идва семейно, а не само мъже, пък жените да се оставят вкъщи като второ качество хора.

На вечеринката бяха дошли почти всички шефове на служби, в това число и околийският мюфтия, тоя път без фес и чалма. Откриването стана с реч от председателя. Имаше и литературна част със стихотворения, написани от българи мохамедани, след което се представи пиесата "Нови възрожденци". В нея се възсъздаде истински станала трагикомична случка със заключване един училищен инспектор от криеща се българка мохамеданка. Пиесата възбуди силен интерес, поради което след нея на сцената се покачи околийският управител Д. Бакърджиев, който каза много уместни и насърчителни думи и за случката, и за движението към просвета и култура у българите мохамедани.

* * *

Дейността на дружба "Родина" привличаше вниманието на обществото, но все пак се гледаше на нея някак несериозно, като на любителска организация. Затова видните тогава родопски дейци и попечители за нея като д-р Г. Чичовски, Хр. Карамаджуков, Ат. Каишев и други замисляха да й се даде официален характер като клон от държавния апарат. А можеше да стане, ако организацията, пуснала вече корени навсякъде из Родопите, стане държавна и се третира като такава. Това се изтъкваше като необходимо, защото само споменатите хора в София и Пловдив, а и аз в Смолян се занимавахме с това.

Пръв д-р Г. Чичовски направи писмено изложение до правителството: министерствата на Просветата, Вътрешните работи, Външните работи, Войната и финансите. Пред тях той поставяше за разглеждане принципно въпроса - че българите мохамедани като част от българския народ не са третирани държавнически като такива и при създаденото движение молеше дружба "Родина" да се превърне в държавна организация с цел окончателното приобщаване на тези хора към нашия народ. По това му писмо не бе последвало нищо, затова Чичовски бе направил ново, на друг адрес: до Дирекцията на националната пропаганда, каквато имаше тогава като клон от Министерския съвет. В него той бе изтъкнал създадените вече дружби "Родина", които се нуждаят от авторитетна идейна и материална помощ, за да се приобщят с народа ни и българите мохамедани. Посочил бе и моето име като деятел по тоя въпрос, че мога да бъда полезен и използван и пр.

По тоя повод получих писмо от Дирекцията на пропагандата, в което искаха сведения какво е направено и какви са начините, по които трябва да се върши работата... Аз им отговорих като посочих в 5-6 точки какво трябва да се прави. След това ме поканиха, та отидох в София и предложиха да остана в Дирекцията на някаква длъжност за провеждане дейност оттам. Аз не се съгласих да остана в София, защото мислех, че трябва на място, там в Смолян, между самите българи мохамедани да става каквото е необходимо, а не в София. Затова се върнах, а и те не ме потърсиха повече.

Чичовски продължаваше да настоява за разрешаване на въпроса. Наново бе писал до Дирекцията на пропагандата, като изтъкваше, че "гърци и сърби чужди елементи претопиха и ако още 10-20 години държат тези български земи, не ще остане и помен от българщината, а ние собственото си племе не можем да побългарим!".

Подобно на това изложение д-р Г. Чичовски бе пратил и до Областния директор в Пловдив. Писа и до мен, та написахме и ние от Смолян изложение до Областния директор, като давахме конкретни препоръки какво трябва да се прави. В същия дух бяха изпратили изложения и българомохамеданските духовни ръководители мюфтиите и религиозните представители в Родопите, които също бяха дали конкретни препоръки.

От всички тези постъпки обаче нищо не последва, защото над страната ни тогава се надвесиха буреносни облаци.

* * *

Войната в Западна Европа, която бушуваше още от септември 1939 година, сега наближи границите на България. В края на март 1941 година германските войски навлязоха и в нашата страна. Всичко живо настръхна в слух и очакване какво ще стане. Отначало Германия и Съветска Русия имаха споразумение за ненападение, та германските войски, които дойдоха в Смолян, ядяха хлябот руско брашно. Складовете им бяха по площада пред читалището, където четях надписите по чувалите им на руски език. Поради това изненадата поради войната през първите 2-3 месеца не беше толкова силна. Това стана по-късно, след 21 юни, когато то се превърна в покруса поради нахлуването на германците в Съветския съюз. По тоя случай съм забелязал в дневника си: "Това нахлуване ми напомня Наполеоновия поход в Русия, където си счупи главата." Такива мисли ме занимаваха тогава, защото бях сам в Смолян без семейство, та постоянно мислех покрай германците и наблюдавах всичко.

* * *

През това време станаха интересни работи в родинската дейност. Мюфтийството тогава беше подведомствено на Турското главно мюфтийство в София и кореспонденцията му се беше водила на турски език - арабица. Само мюфтията бе знаял малко тая писменост, та бе мъчил да чете и отговаря на такива писма, поради което в София бяха смятали околията за турска. Другите мюфтии - Бейски в Ардино и Сеферков в Девин обаче не знаеха турски и бяха кореспондирали с Главното мюфтийство на български език. По този повод явил се беше въпросът: щом тези мюфтии си служат само с български език, защо и смолянският да не прави това? При едно идване в Смолян Ариф Бейски каза:

- Ние сме българи, а да пишем на турски, това значи, че сами се потурчваме. Затова Главният мюфтия ни смята за турци. Туй ми е противно и на мисълта, и на съзнанието. Затова аз като мюфтия в Ардино му пиша само на български, а искам и до мене да пишат само тъй. Щом получа писмо или каква да е пратка, написана не на български, аз я връщам обратно.

Шериатски секретар тогава в Смолян беше Ариф Шумаров. Двамата с Бейски бяха предупредили мюфтията, та и той бе прекъснал да пише и получава писма от Главното мюфтийство на турски език и бе въвел българския.

* * *

Още една отживелица имаше по това време в Смолян. На върха на минарето при джамията се извисяваше полумесец със звезда. Това не беше религиозен знак, а турски герб. Това бе направило впечатление на прислужника в мюфтийството Мехмед Карахусев, който по свое решение се бе качвал на минарето и мъчил да го свали. Оказало се обаче, че здраво е прикован и не може лесно да стане това. Качвал бил и разни съоръжения да го откърти, но пак не могло и станало нужда да привлече и други, та една нощ го бяха свалили. Разкъртената тенекия на викалото остана неприкрепена, та на другия ден вятърът я премяташе. Сам аз не знаех как бе замислен и свален тоя полумесец, но един ден, като минах покрай Чинаря, видях разкъртената тенекия. По-долу срещнах стария Юсеин Бейски, когото посъветвах да се поправи викалото. Той бе наредил да стане това, а имамът афуз Мохарем Лободов беше предупредил хората в джамията, че полумесецът е турски герб и такива знаци, ако има някой по къщите или пък портрети на султани, останали от турско време, да ги унищожи като несъвременни и вредни остатъци.

* * *

Още една интересна случка стана през изтеклата зима. Бях заколил прасе и по обичая вечерта гуляхме, свирихме и пяхме с близки християни. На другата сутрин дойде пред къщи съседът Мехмед Ишарлията, Ариф Бейски и други още двама родинци, които ми рекоха:

- Бай Петре, искаме да ти кажем нещо, но предварително ще кажем да не се докундисаш¹!

- Кажете, джанъм! Няма да се докундисвам!

- Слушаме снощи, че се веселите и пеете, дето си колил прасе, а нас хич не ни зачиташ да ни поканиш!

- А бе аз мисля, че като мохамедани да не би да ви докундисам (засегна), та затова!

- Остави тая работа! - рекоха. - Ние не се докундисваме от свинското, а от това, че не ни покани!

- Щом е тъй, довечера всички сте поканени! - казах. - Ще ядем и пием колкото искате!

Така и стана. Вечерта дойдоха пък мохамедани. Пекохме, ядохме и пихме до късно. Тогава се научих, че и други мохамедани ядели свинско, а в с. Настан, Девинско, един българин мохамеданин даже и отглеждал прасета.

С това се слагаше край на забраната по Корана да се яде свинско месо от мохамедани.

* * *

Тая пролет германците навлязоха и в Гърция. За няколко дена Беломорието беше завзето от тях. Смолянските българи се радваха на това и кой как можеше, отиде до Ксанти, а и по-нататък, за да види с очите си, че няма вече граница. Радостта обаче бе помрачена, когато на 22 юни се съобщи, че германците нахлули и в Съветска Русия. И най-простите хора виждаха, че това ще е краят на техните настъпления.

Докато стане това обаче, българските власти се настаниха из Беломорието и Македония. Тогава и аз заминах към Беломорието и ходих до Солун, където намерих родна сестра, отишла там преди повече от тридесет години, открих я и я доведох в България. Това бе голямо събитие за нашето семейство, което описах и се напечата в подлистник на смолянския вестник "Красногор", та тук не ще го повтарям (бр. 1, 1942 г. и сл.).

* * *

След завземане Беломорието ново мюфтийство се отвори в гр. Ксанти. Там отиде Ариф Бейски за мюфтия, а в Ардино остана за такъв Бойчо Огнянов. Като тъй дейността на "Родина" се разпростря и из Ксантийско и Гюмюрджинско, където също имаше българи мохамедани. Обстановката обаче беше военна, та всичко ставаше съобразно нея. При туй положение трябваше да се развива дейност както в Родопите, тъй и в Беломорието, доколкото е възможно. Ариф Бейски както в Ардинско, тъй и сега в Ксанти, бе предприел дейност за "опазване на нацията", т.е. забранил бе да стават бракове между българи мохамедани и турци. Това бе един показателен факт, защото се случваха често претенции за женене между турци и българи, като обезателно българският елемент се преливаше в турския. На това Ариф Бейски се помъчи да сложи край.

* * *

За почуда, такъв случай беше се явил и в Чепеларе. За това се научих в Проглед.

Една сутрин, когато бях там при семейството си, видях, че дойдоха двама българи мохамедани от Чепеларе - Фаик Садъков и Салих Аговски, които се спряха пред дома ми. Казаха ми, че техен съсед довел булка туркиня от Пловдив, та ще молят да се нареди венчание да стане в Смолян, тъй като в Пловдив отказали да направят това. Съзрях някаква подозрителност, та запитах за подробности и те ми казаха, че "турците не позволявали да стане венчавка, но ние като българи трябва да им се наложим" и пр. Искаха на всяка цена да се узакони бракът, като се позоваваха на "Родина". Казах им обаче, че "Родина" тъкмо срещу това се бори, та не знам дали ще се съгласят в Смолян. Предложиха да платят двойно и тройно, па и подкуп да дадат, колкото искат, само по-скоро да стане това. Упътих ги да отидат и видят какво ще стане, защото бях сигурен, че няма да ги удовлетворят. Тъй и стана, та бяха се върнали недоволни. Предизвикана бе намеса между властите в Пловдив и Чепеларе, та се наложило туркинята да се върне обратно. Това бе доста трагикомичен случай, който използвах, та съставих пиеса за бъдеща вечеринка. Поставих й заглавие "Чужденката".

* * *

Поради това, пък и поради болната амбиция на Ариф Садъков, който зарад "Родина" не бе можал да се изтъкне като "водач на помаците", създали се бяха неприязнени отношения между него и Хр. Караманджуков в София. Намесил се бе и Примовски, та бе дошла работата до съд. Имаше процес, който свърши с декларация от Садъков, че адмирира и се извинява пред Караманджуков, която бе публикувана във вестниците. С това Садъков показа своята безхарактерност.

По това време обаче, мимо него, в Чепеларе разви дейност образуваната дружба "Родина". Застанаха начело други хора и Садъков остана в сянка. Зетят му обаче - Адил Косев, продължаваше да застъпва противородинска позиция. Той издаде книга за ръководство по мохамеданска религия в турски дух. По тоя случай чепеларската дружба "Родина" реагира, като публикува в сп. "Родина" и вестник "Красногор" отворено писмо под заглавие "Ариф Садъков без маска". В него го разобличаваше за спекулациите да използва средства от държавата, а да не съдейства за приобщаване българите мохамедани към еднокръвните си сънародници. След време Садъков се и покръсти, и то не от кой да е селски поп, а лично от Софийския митрополит г. г. Стефан, види се за по-голяма помпозност, та с това сам се представи доколко принадлежи към възродителните идеи на "Родина". За напечатаната пък книга от Адил Косев с подзаглавие "От Адем до Мохамед-Алейкимселям", написа рецензия вероучителят от богословския курс Светослав Духовников (бивш Мехмед Дервишев), който я отрече напълно. Така двамата чепеларски "интелигенти" българи мохамедани - Косев и Садъков, застанаха на позиции срещу "Родина".

* * *

През лятото на 1941 година довърших някои комуникационни работи във вилата ми в Проглед. Трябваше да направя водопровод и отводнителен канал. Затова отведох наново Емил Идризов от Смолян, който изкопа каналите. Разстоянието бе доста голямо, повече от 120 метра, а се прехвърляше и дерето. Докато ставаше това, отидох с бричка на яйове в Устово, та си докарах грънчарски тръби за помийния канал, а поръчах на търговеца Ив. Желев в Чепеларе да ми направи и водопроводни тръби. Той ми изпрати такива на кредит, а понеже не бях уточнил половин или три-четвърти цол да бъдат тръбите, той ми изпрати и от двата вида. Надвечер ги докара Стефан Чешитев с колата си пред дома ми и завика:

- Ей, Петре, ела да си получиш тръбите!

Излязох и ги разтоварихме.

- Че те са много! - казах, защото дворът се покри.

- Праща ти и по-тънки, и по-дебели. Които си харесаш, тях ще употребиш. Другите ще си вземе обратно. Ще му ги платиш, когато можеш.

С това се свърши. Тогава имаше и кредит, и доверие, и стока се вземаше без никакъв документ. А това бяха повече от 250 метра водопроводни тръби. На другия ден ги нанизахме и водата текна във вилата. В същото време сложих и отводните тръби, та Емин закри и каналите.

В края на август направих и електропровод. Вътрешната инсталация направи Георги Радев - курортист от Асеновград, а стълбовете и външната линия направи Тиню, техник при Сивко Чакъров, който даде и медната жица безплатно. Случи се, когато правехме това, времето се развали и заваля сняг, та бе студено. На гости ми беше баба ми (тъщата) от Пловдив, която тъкмо тогава беше сложила да вари сладко от горски ягоди, та затуляше огъня да си топлят ръцете работниците. Идеше ми да взема цялата тепсия със сладкото и да го фукна през прозореца вън, но се сдържах. А това щеше да е много ефектно пред тия трудещи се хора, чиито ръце изстиваха. Съжалявах, че не го изхвърлих, защото хората ми работеха безплатно. Тогава не се държеше много на стотинката. Вечерта вилата светна с електричество и се черпихме до късно. Баба ми се разсърди, че съм й натяквал за огъня, и на другия ден си замина. Заминах си и аз за Смолян.

БЕЛЕЖКИ

1. Докундисвам - засягам се. [обратно]

© Петър Маринов
© Александър Маринов, съставител
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 28.10.2008
Петър Маринов. Някога... (Книга трета). Съст. Александър Маринов. Варна: LiterNet, 2008

Други публикации:
Петър Маринов. Някога... 3. Съст. Александър Маринов. Пловдив: Интелексперт 94, 2008.