ВЪВ ВИХЪРА НА ЖИВОТА

(4)

Петър Маринов

web | Някога... (Книга трета)

* * *

Подписката до Иноню и следствията на задържаните българи мохамедани не попречиха за устройството и посещението на вечеринката. След нея обаче се разбра, че противниците не са се примирили и ще продължават да се борят срещу "Родина". Подпомагали ги бяха много адвокатите в града. Създал се беше изключителен случай за печалба - да им правят заявления, да водят дела, да оправдават противниците и да съдят родинци, че някому скъсали феса, някого заплашвали, че ако не го смени, ще му го скъсат и пр. Заведени бяха дела срещу доста родинци, които обаче свършиха без присъди, а с помирение.

Настоятелството на дружба "Родина" в Смолян намирахме, че с въпроса за осъзнаване българите мохамедани трябва да се занимае правителството и то с висок авторитет да поеме родинското дело. Това обаче то не правеше, а както разбирахме, и самият Каишев в София не можеше да го предизвика. Затова се стегна председателят на "Родина" Ариф Бейски, та отиде в София, за да поднесе на министрите специално писмо-молба за провъзгласяване делото на дружбата за държавно. Там обаче не бяха го приемали, а вниманието им било заето с някакви чужди делегации, та той се върна разочарован. Това беше през пролетта на 1939 година.

* * *

Бездушието и невъзприемчивостта на централната власт в София, а оттам и в Смолян да поемат делото на дружба "Родина" беше очевидно. Повечето шефове в Смолян бяха безразлични, а по повод подписката до турския консул някои гледаха към "Родина" даже отрицателно. Смятаха, че смущава живота на българите мохамедани, че не е нужно осъзнаването им, че добре е да си стоят така, както са, и пр., а ако дохождат на вечеринките им, то е, за да убиват времето или да търсят интересни неща за забавление. Такава беше действителността. Малцина съчувстваха на "Родина".

Но... за себе си казвах: "Хванал съм се на това хоро!", заангажирал съм се и не може да го оставя. Виждах, че то не е лично мое, а обществено, българско, възродително, полезно за народа и държавата, с мащаб "национално", затова трябваше да го поддържам. Така то ми поглъщаше изцяло и времето, и ума, и чувствата, и волята. Чудно ми беше, когато срещах някои от шефовете и ги подканях да съдействат, те вдигаха рамене и казваха: "Нямаме нареждане от горното началство!" Но това бе положителното, че повечето от тях, ако не помагаха, то поне не ни пречеха.

Околийският управител обаче - Петър Маринов, открито бе застанал против "Родина". Това си обяснявах с общуването му с афуз Ариф Агушев. За това може би допринасяше и дето виждаше, че дружим повече със секретаря му Тодор Пинтиев, който имаше присърце делото на дружба "Родина", а не с него. Към това се притуряше и прилепването към управителя на Райчо Гавраилов, който заради това, че не се месеше в "Родина", беше се ориентирал към противниците, за да вредителства. Той не подбираше средства: с комунистите ставаше комунист, с реакционерите - реакционер, с патриотарите - патриотар. Дружеше с най-отвратителния военен - подполк. Кусев, замесен в убийства и изнасилвания в града, от когото види се околийският управител си бе съставил мнение, че "Родина" е размирна организация, равностойна на комунистическата, и бе замислил да ме интернира нейде към Свищов. Направил бе и постъпки, но това предотврати Каишев в София. Недоволен от това, той един ден ме извика в управлението и разпитва дълго какво върши "Родина", с какви хора разполага, има ли в нея комунисти и пр. Това му бе претекст за разговор, защото си бе внушил, че ако не участвам в "Родина", тя ще се разтури от само себе си като организация. Накрая ми каза:

- Слушай! Положението е сериозно и работата е опасна! Може да стане тъй, че всичко да се изсипе върху теб. Затова, докато е време, откажи се от тая организация!

Обясних му, че това е основна наша народностна кауза, че каквото и да става, на тая кауза трябва и той, и аз да служим, и че да не се действа, това е пораженство. Той не се съгласи с мен, остана си на своето и настоя още същия ден да си дам оставката от "Родина".

Излязох си от него и като помислих, че може наистина да има нещо застрашаващо, затова като отидох в службата ми, направих заявление за това, викнах председателя Бейски, та го и резолира, но същевременно писах и на Каишев в София за станалото. Той се бе изненадал и скоро ми писа, че никаква опасност няма и да си стоя на мястото, защото "Родина" отсега нататък има да развива дейност". Разбра се, че това било само трик на управителя, по внушение от Райчо Гавраилов.

Наскоро след това бе викан в управлението и Ариф Бейски, който оттам веднага дойде при мен, пламнал от възбуждение.

- Околийският ме вика и каза, че сме били комунистическа организация! - каза. - Затова трябва или да изключим комунистите от нея, или ще разтури организацията!

Досега в събрания на "Родина" никога не бе ставало дума за комунисти и некомунисти. При приемане членовете не делехме хората по политически убеждения. Наскоро бяха се записали младежите българи християни Анастас Гогов, Васил Дреев, Райчо Пеев, Никола Палагачев, Вълчо Даков и др. Приели ги бяхме като млади, предприемчиви и пламенни хора, тъкмо каквито бяха и родинците мохамедани. Ариф Бейски каза още:

- Управителят ме предупреди и се заяде. За да му замажем очите, я дай да прегледаме списъка и ако намерим някой, който да не ни е помагал с нещо, да го вземем за комунист и да го изключим. Така ще запушим устата на тоя тъпанарин (управителя)!

Разгледахме списъка и намерихме, че Вълчо Даков не е родопчанин, не е в течение на работите, не е взел никакво участие, та съставихме протокол за изключване. Ариф взе препис и беше го занел на управителя за оправдание. Последният след това не ни занимаваше вече с тоя въпрос, защото и Каишев беше му писал да не ни пречи.

* * *

Около това време мнозина по-интелигентни българи християни, които познавах като свободомислещи или с левичарски убеждения, като Николай Вранчев, Райчо Милушев, Тод. Крайнин и др. често ме заговаряха за "Родина" и виждаше се, че искат да изместят целите, които преследваше тя.

- Подобрете поминъка на българите мохамедани - ми казваха, - дайте им лесен начин за препитание и те сами ще разберат своята народност и принадлежност!

Намирах, че това са само общи за случая думи, понеже дружба "Родина" със своите сто-двеста членове в града нищо не можеше да направи. Икономиката, това бе голям държавен (а и международен) въпрос, засягащ народа повсеместно, а отнасящ се за Родопите не само за мохамеданите, но и за християните. С него други сили и авторитетни държавни органи и власти трябваше да се занимават и разрешават. В тоя смисъл им отговарях, а и за това, че икономическото състояние на човека не е мерило за схващане на неговата народност и съзнание. Това се виждаше от туй, че най-добре поставените икономически мохамедани, каквито бяха фамилията Агушевци в Могилица, Ушевци и Куколевци в Мадан, Касъмовци във Влахово, Чоковци и Пенчежийци в Смолян и др. бяха най-отрицателно настроени към българското народностно осъзнаване, като подстрекаваха и простите и наивни свои едноверци за чуждеене и изселване. Така ми свършваха разговорите по тези напомняния от страна на левичари и свободомислещи. А и сам бях запознат и виждах през светлината на Толстоевия мироглед социалното неравенство и класовите неправди, за изправянето на които не можех да направя нищо.

* * *

Смущението в душите на масата българи мохамедани продължаваше и търсеше начин да се изяви. Всички бяха си поставили въпроса ребром: защо досега се смятахме за турци, а сега да сме българи? Явно бе, че с вярата отсъстваше и народността. Слушах, че имало заплахи и открити заканвания да се нападат и преследват родинци. Една сутрин бях изненадан, когато дойде пред къщата ми съседът Мехмед Ишарлиев, който разказа, че през нощта, когато се прибирал през глухата уличка край Мехмед Кобатев (днес парк над бюста на Кир. Маджаров) внезапно бил нападнат от двама противници, които се нахвърлили да го бият с думите: "Твоята мама болгарска!" Той бе едър и як, та им се опънал, повалил ги и им казал пък: "Ох! Вашата мама турска!" и пр. Боричкали се били, станала шумотевица, събудили се околните, излезли и ги разтървали.

Това възмущаваше него, а възмущаваше и другите родинци, които изпадаха в отчаяние и планираха да се справят с противниците с крути мерки. Искаха да ги нападат в домовете, да им правят пакости и пр. Ариф Бейски ми поверяваше, че ще иде да запали конаците на Агушевци в Черешово и др. Тук трябва да призная, че поради моя намеса не се дойде до такива издевателства. Аз бях решително против всякакво насилие и упорито настоявах да се пази търпение и да надделява благоразумието.

- Иначе дружба "Родина" наистина ще се прояви като размирна организация! - казвах. - И с това ще се компрометираме.

А това не биваше да стане, защото след дотогавашната дейност и с издаването на книга Първа на "Сборник РОДИНА" и отпечатъците й "Съдът на агите", "Възрожденци" и "Посестрими", които бяха разпространявани, та се бе представила като културно-просветна организация, имаше и отзиви в печата, та трябваше да се пази линия на културност и добросъвестност. Интересуваха се вече много хора за нея - общественици, учители и деятели из разните покрайнини, където живееха българи мохамедани - Чепино, Девинско, Неврокопско, Златоградско, та даже от Тетевенско и Ловешко, откъдето търсеха връзка със Смолян, та не биваше да се компрометираме с нечестни дела. Моите увлечения в идеите наТолстой, а и на Махатма Ганди в Индия тогава, чиято литература четях, се оказаха навреме и тъкмо на място.

* * *

Едновременно с недоволството у противниците от появата и деятелността на "Родина", която ги "правеше българи" (а те си бяха по същество българи), недоволство имаше, както споменах и у самите родинци. Понякога се сплотяваха и сдушаваха за работа, но понякога се и разочароваха. Те очакваха да се поеме делото от държавните органи, за да се сложи край веднъж завинаги на тъй наречения въпрос за българите мохамедани, но като виждаха, че това не става, смущаваха се и се питаха: "За какво се борим?!" Каишев, на когото разчитахме за подкрепа, дойде през пролетта на 1939 година в Смолян, пред когото се явиха родинци и му се оплакаха, че ги съдили и преследвали за махане фесове и пр., на което той, без да съобрази какво ще се предизвика, им каза:

- Нека ви съдят! Нека ви преследват! Така ще се закалите по-добре в борбата. Така са страдали и нашите борци за свободата по време на въстанията.

- Но тогава турци са гонили българи и ги съдили! - отговориха родинци. - А сега бива ли българи да ни съдят, че сме българи?!... и да ни преследват! Ето, околийският управител, вижте какво прави!

- Търпете, търпете! Всичко ще се нареди - казваше Каишев, защото бе стар и уморил се вече да се разправя с неразбрани българи.

- Болгаресе си не знаят работата! - ми каза веднъж старият Юсеин Бейски. - Едни правят, други развалят. Затова не върви, както трябва. През войната 1912 година ни покръстиха и се свърши работата. Та трябваше ли тогава да ни възвръщат?! Досега щеше да се е забравило това. Та сега и дружба "Родина" работи за съзнание, но знаем ли какво ще стане утре и дали нема да ни намерят кусур за това?

Мъчех се да го уверя, че това няма да стане, но виждах, че не ми вярва. Властта бе неучастна, и на всяка крачка се натъквахме на неправилни постъпки. С повишено самочувствие у родинци се бе появило желание да бъдат третирани наравно с християните и да им се дава някаква служба, макар и най-малка. Един пример: явило се бе вакантно място за един прислужник в общината. Отидох при кмета и помолих да се назначи някой от безработните родинци и той обеща, но след това се бе отметнал. Ходи и Ариф Бейски, но и на него бе отказал. Върна се оттам и казваше възмутен:

- За писари и чиновници не биват нашите хора, та поне за метачи и прислужници не могат ли да назначават и от нас? Нали сме и ние българи?

По едно време бе настъпило някакво разложение сред родинци. За стягане редиците на членовете се дойде до решение да се изключат някои колебливи, което и стана. Изключени бяха 5-6 души за "непроявена дейност и всяване разложение". Това даде добри резултати, защото подейства благоприятно на дисциплината. По време на това разложение силно повлия пребиваването в Смолян на Кусев, който се бе обявил като противник на Каишев с цел да се избере той за народен представител. Не му се удаде обаче това. Негов поддръжник бе Райчо Гавраилов, за когото казваха, че му "носи ибрика". А и женското дружество с жената на Райчо закриляше тия от българите мохамедани, които се бяха подписали "за Иноню". Създало се беше някакво движение, наречено "кусевщина", с което трябваше да се бори и дружба "Родина". В края на краищата тя устоя и не даде да бъде сподавена от "кусевщината", защото самият Кусев бе компрометиран нацяло, първо, с убийството на Салих Бандев - хвърлен в реката, за което споменах, и второ, с озлочестяване семейството на Атуф Шишманагов и пр. Родинци в разговор из къщите го бяха разобличавали и това повдигаше авторитета им пред простите и невежи маси българи мохамедани.

* * *

Въпреки равнодушието на властта и разочарованието и разложението сред родинци, членовете от ръководството на "Родина", между които бях и аз, не се отчайвахме и никой не мислеше да се "свива знамето". Интересът от близки и далечни селища към делото им ги въодушевяваше и те решаваха да вървят "напред, и все напред". Гледах аз тези младежи българи мохамедани отстрана и ме трогваше силно до дълбочината на душата решителността и смелостта им да се борят за своя ренесанс с тъпотата на тогавашната действителност, за общата ни българска монолитност в родната ни многострадална планина! Предоставях изцяло на тях да вършат каквото намерят за добре по залегналото им в сърцата възродително дело, като ги предпазвах само от забежки и необмислености. Дали виждаха, че делото им става историческо, не разбрах, но те бяха настойчиви и много пламенни. Чрез тях делото им обхващаше и селата.

През пролетта на 1939 година главните деятели Ариф Бейски и Мехмед Ишарлиев предприеха агитационна обиколка. Искаха да видят какво е станало и какво става из селата. Първо бяха отишли в с. Търън, посрещнати от имама Мехмед Дервишев, вече член на "Родина" и повлякъл със себе си доста младежи в селото. След това бяха отишли в с. Средногорци, където се свързали с Лютви Абдулахов и продължили нагоре по р. Арда. Обиколили бяха Рудозем, Чепинци и Смилян, нейде посрещани от младежи извън селата и въвеждани тайно като вестители на нещо ново, за да ги пазят от чорбаджии, фанатици и първенци. В Смилян имаше вече образувана дружба "Родина", а такива бяха образувани още в с. Търън, начело с Мехмед Дервишев, в Средногорци - с Лютви Абдулахов, в Рудозем - с Асан Зеров, в Чепинци - с Мехмед Шакиров и др. Най-дейно и скоро се прояви с. Търън, където бе организирана и изнесена вечеринка с голям успех. Посветена бе на 3 март - Освобождението на България и за нея се писа и във вестниците.

Втора обиколка направиха по Горна Арда. Посетили бяха селата Могилица, Сивино, Арда, Киселичево, Черешово и Кремене. Дейни сътрудници на "Родина" от тези села станаха Мохамед Абдулахов в Могилица и Ариф Русев в Киселичево. Под тяхно ръководство впоследствие бяха образувани в селата им дружби "Родина". Така бе обхваната почти цялата околия.

Родинското движение бе прехвърлило вече и границите на околията. Още през зимата след излизането на кн. I от "Сборник РОДИНА" бяха се запалили и образували дружба и в гр. Златоград. През март бяха устроили и вечеринка с речи и програма, в резултат на която образували и "Родина". Начело бяха застанали Исен Алемков, Хасан Караметов и учителят Никола Евтимов. Тази дружба впоследствие разви много добра организационна и просветителна роля.

* * *

През април 1939 година получих съобщение от Пловдив, че по случай панаира пак ще се състои родопска конференция. Родопската дружба ми писа да приготвя и доклад на тема "Движението за народностно осъзнаване на българите мохамедани". Приготвих такъв и отидох на уречения ден -16 април. Конференцията се състоя в салона на Тракийското дружество, старо и неприветливо кафене, на мястото, дето е днес сладкарница "Лотос", северно от Централната поща. Заварих да е дошъл от София и Хр. Караманджуков. Откриването стана от председателя на Родопската дружба Никола Попноев. През всичкото време на работата влизаха и излизаха хора.

Пръв изнесе доклад д-р Г. Чичовски. Говори за "Поминъка и стопанското положение в Родопа". Втори говорител бе Васил Димитров от с. Проглед на тема "Родопските кооперации", и трети - Хр. Караманджуков на тема "Просвета и култура в Родопската област". Конференцията продължи повече от четири часа, тъй че за моя доклад не остана време. По средата на работата за обща изненада в салона влезе Георги Кусев, който изгледа някак изпитателно присъствуващите. Влезе и Райчо Гавраилов, който го въведе, а след него и Коста Петров Журков от Смолян. Двамата идеха като да представят Кусева за "родопски общественик". От присъстващите го познаваше само Караманджуков и аз. При разискването Кусев взе думата и говори общо за нуждите на родопското население. Направи впечатление, че е "нов" по тези въпроси и иска да се изтъкне, за да привлече внимание върху себе си.

Мнозина ме питаха кой е и какъв е, на което отговарях накъсо, че е "конкурент на Каишев за бъдещ народен представител". При всичките му "грижи за Родопа", както се изразяваше обаче, нищо не излезе.

Конференцията свърши до обед, а следобед трябваше да се пишат резолюции и прави изложение до правителството, за което включиха и мен. При мене обаче се прилепи Ариф Садъков - студент, дошъл от София, който никак не се отделяше, та не можах да се откъсна и взема участие в резолюциите. Садъков тогава желаеше да се изтъква като представител на "помаците", да им бъде водач, да бъде сочен и избиран за каквото стане нужда. Като българин мохамеданин, пръв с висше образование, той бе заразен от мания, че ще играе роля в Родопите подобно на Мехмед Спахо тогава в Югославия. Смяташе, че както "бошняците" са различни от сърбите, тъй и "помаците" са различни от българите. Живееше с идеята: както бошняците имат свои представители в управлението, тъй и помаците трябва да имат такива, и че той тъкмо отговаря за тая цел. Тази му амбиция обаче не можа да се осъществи поради създаването на "Родина". Към нея той не можа да се приобщи, защото смяташе, че му е попречила в кариерата. Затова той се оформи като неин отрицател. Сега той ме следеше, подпитваше и искаше да чуе нещо за мъчнотиите, които среща "Родина", да ме изпитва и пр., което обаче не му се удаде.

Надвечер след конференцията се събрахме с Чичовски и Караманджуков, та прочетохме моя доклад. Него взе Караманджуков, за да го размножи в преписи и раздаде на министри и ръководни лица в София, за да "видят какво става в Родопите". В него посочвах какво е направила "Родина" и препоръчвах мерки за координация между министерствата и се поеме от държавата това дело. От това обаче нищо не излезе и не се дадоха никакви разпореждания. Работите трябваше да си движи сама "Родина".

* * *

Като се върнах в Смолян, ръководството на "Родина" реши да се открие втори курс по готварство за жените българки мохамеданки. Това стана пак в къщата на Юсеин Бейски, като за ръководителка се взе учителката от Стопанското училище в Райково - Стоилка Попова. Тя ги обучи главно по приготвяне на сладкиши, а също и ястия от местни продукти. Курсът се посещаваше от 18-20 жени на родинци и неродинци. Тези жени се записаха за членки на дружба "Родина", които впоследствие образуваха и "женска секция" при същата. През последния ден ръководителката им посочи, а и даде рецепти как да си приготовляват туршии и мармалади.

* * *

В началото на май 1939 година дойде в Смолян един журналист чужденец - Жорж Нурижан. Кметът, пред когото се беше явил, ме прикрепи към него, за да го развеждам и запознавам със Смолян. Той се бе установил в хотела и държа една сказка в читалището. Обиколихме с него града, ходихме при Водопада, правихме снимки и пр. и Жорж Нурижан доби интересни впечатления за българите мохамедани. Като публицист той обикаляше България и държеше сказки за италиано-българското сътрудничество. Той бе италианец, женен за българка. Издал бе няколко книги: "Итало-български речник", "Български благодетели", "Сто града ме слушаха" и др., а и редактираше в. "Светоглас", който впоследствие ми изпрати. На втория ден си замина. Отиде към Устово да продължи сказките си.

* * *

Тъкмо го изпратих и се прибрах в службата, чух стъпки откъм двора. Погледнах и видях иде към мен околийският управител с полицейския началник, а и Ариф Бейски с тях. Дойде и поиска да прегледа книжата на дружба "Родина". Дадох му ги. Той взе да ги разглежда и особено много се взираше в приходо-разходните документи, отбелязваше си нещо, като че правеше ревизия. Попитах го защо е това, на което отговори, че имало писмо с "оплакване", че се злоупотребява с пари. С Ариф Бейски само се погледнахме. Искаше да открие нещо неоправдано редовно и като не намери такова, отиде си.

Говорихме след това с полицейския началник Петков, симпатизиращ на "Родина", който каза, че не знаел да има такова писмо, но че управителят това прави, защото чул, че на "Родина" са отпущани пари, та искал и той да се "облажи".

Наистина бяха отпуснати пари за печатане на сборника, но те бяха внесени направо в печатницата, та през книжата на "Родина" не беше минало нищо. Чул бил още управителят, че до мен имало пратени пари чрез Банката. А то бе една сума от 2000 лева, отпуснати ми от Военния музей - София поради студията ми "Границите на Сан-Стефанска България през Родопите", публикувана във в. "Красногор", за поощрение.

Мислех, че с тая проверка се свърши. Надвечер обаче в същия ден по телефона пак се обади управителят и каза да му занеса архивата, защото не можал добре да я разгледа. При мен бе дошъл и Ариф Бейски, та премислихме и намерихме, че тука имат намеса Райчо Гавраилов или Кусев, че и въпросното "писмо", ако е имало, та е било от тях и пр. Веднага писах до Караманджуков да провери в Министерството имало ли е такова, а с Ариф Бейски решихме да не даваме архивата, като той отиде и се бе срещнал с полк. Костов, казал му за "ревизията", на което Костов казал:

- Кажете на управителя, че на мен сте дали архивата, та да не я търси.

Така и стана. Това бе шантаж от управителя и приближените му, поради което отношенията ни се обтегнаха.

* * *

След няколко дни - на 7 май, празнувахме втория годишен празник. Тоя път имахме общо ядене - печено агне.

Прекарахме много весело. На събора бяхме с формени шапки - бял калпак, подобен на юнашкия, малко сиво оцветен, какъвто установихме и ние. Деятел на юнашките дружества в София бе Каишев, който бе намерил средства да ни се доставят калпаците. От Пловдив ги донесе Ахмед Хусков.

На празника сега ни дойдоха гости неколцина българи мохамедани от Златоград. Дойде и Хр. Караманджуков от София. Създаде се много голяма задушевност. Заедно се хранихме и казвахме благопожелания. След обеда свири военната музика и стана хоро. Хванаха се и българи мохамедани, а Ариф Бейски хвана и жена си, та и тя игра на хорото.

Надвечер с песни и гайди, всички весели и доволни се прибрахме в града.

* * *

На другия ден Караманджуков отиде при околийския управител. Той виждаше, че се напластяват работи между него и дружба "Родина", та искаше да се уяснят. Разговаряли се бяха доста отривисто и принципно, но всеки бе останал на своето.

- Какво бе, г-н Караманджуков?! - казвал управителят. - Аз гледам народа в околията. Почти всички българи мохамедани са против "Родина". Не я желаят! Ето и подписка за изселване имаше! Какво да правя? Това изхожда от най-авторитетните хора, първенците им в околията! (навярно бе имал предвид афуз Ариф Агушев) А родинци какво са?! Те са една шепа хора, все бедни, прости и неавторитетни! С този си състав те са даже опасни за държавата и аз не мога да ги оставя така свободно да си разиграват коня!

- Вярно е, че родинци не са първенци и авторитетни като чорбаджиите и агите! - казал Караманжуков. - Но какво да правим с тези авторитетни хора, за които говорите, когато те не милеят за България и очите им са насочени към Турция! Те са с умонастроение на чужденци сред собствения си народ и в собствената си държава. Това е тяхната заблуда, от която трябва да се освободят. Към осъзнаване трябва да ги насочваме ние, да разберат, че и те са българи, каквито сме и ние. Вярата им няма кой да закача, но народностното им чувство трябва да се пробужда. Дружба "Родина" и родинци тъкмо това правят. Може да не са авторитетни, защото не са чорбаджии, а прости работници, но не трябва да забравяме, че именно такива неавторитетни хора, бедни и неуки, бяха и нашите двигатели на възраждането и Априлското въстание. Хъшовете в Румъния бяха все такива, които две на едно място нямаха събрани, ходеха гладни, голи и боси, но възбудиха нашия народ да се дигне на въстание. Трябва да имаме предвид, че и техните противници бяха предимно чорбаджиите и имотните българи, каквото нещо наблюдаваме и сега. Противниците на "Родина" са същата категория хора - чорбаджии, аги и първенци, които спъват работата. Това, което върши "Родина", милиони да даваме, не можем да го направим, а те го правят сами! Та какво да правим, да ги унищожим ли?

- Та нали и те са получавали пари от вас? - пресрещнал го управителят, като съблазнителен за него въпрос.

- Да, получавали са. За печатане сборника, пък и за формените шапки! Та много ли е това? Повтарям: това, което правят родинци, с милиони не може да се изплати! Трябва човек да погледне делото им отстрани, за да види колко голямо е то. А така да се приказва напосоки, е много лесно.

- Престанете да ги крепите вие с Каишев, оставете ги на самосебе си, да видим ще могат ли да направят нещо!

- Ние ги крепим, защото сме българи, и тяхното дело е българско, а не на агите и чорбаджиите от Могилица или тука, които лягат и стават с мисъл за Турция! - казал Караманджуков.

- Нямам нареждане да деля хората на родинци и неродинци. За мене са всички едно - казал управителят.

- Та там е работата, че да се третират еднакво, значи косвено да се подкрепят противниците. Не по нареждане трябва да става това, а по съзнание от нас, че сме българи. Правителството в София нищо не знае и не е в състояние да разбере същността на този наш родопски въпрос, но ние, като местни българи, трябва да го движим и направляваме както общонародните ни интереси диктуват. Няма какво да чакаме нареждане от правителството.

- Аз без нареждане не мога нищо да правя. Пазя реда и спокойствието в околията и всекиго поставям на място. Няма да оставя едни дрипльовци и архивари да ми се бъркат в работата.

Така бяха се препирали двамата, без да се разберат. Под "архивари" управителят сигурно бе имал предвид мене като секретар на едно малко учреждение.

Караманджуков ми предаде разговора, който записах веднага, защото бе характерен.

След като той си замина, управителят се беше хвалил на Райчо Гавраилов, че "насолил" Караманджукова, че по отношение парите го поставил в "безизходно положение" и пр., което, както се видя, не беше вярно.

* * *

Наскоро след това управителят и Райчо Гаврилов бяха пуснали мълва, че има тъмни дела в "Родина", че пари се харчат безразборно, а и двамата й най-първи деятели - председателят и секретарят - си "строят къщи", та се пита: откъде намират пари? Това беше чисто клюкарска мълва за въвеждане в заблуда на обществото. Наистина тогава аз бях почнал да си строя къща в Проглед, за което бях се приготвил отпреди пет години, като правех спестовни вноски и тъкмо тогава бях получил разрешен заем от Спестовно-строителната кооперация "Подслон" - София. Предприемач ми бе Илия Марков, стар майстор от с. Хасовица със сина си "от основи до ключ". Разходите обаче ставаха под строг контрол от тази кооперация и ипотеката изплащах дълги години след това.

И Ариф Бейски си строеше къща, малка, но и той бе сключил заем от Популярна банка в града, а и баща му помагаше с материали. Помагаха му и роднини с превоз на материали, а някои и с личен труд. Тогава чувството за взаимопомощ при строене на къщи бе много развито.

Тази мълва много гнетеше Ариф Бейски, който понякога във възбуда казваше, че ще срещне управителя някоя вечер и "ще му даде да се разбере". Аз обаче го въздържах от саморазправа и му внушавах, че с това ще се изложи не той, а дружба "Родина", до което не биваше да се дойде. Той бе авантюристична натура, та наистина можеше да го стори.

* * *

Така родинци се чувствахме изоставени сами на себе си. Виждахме, че не само нямаме подкрепа от властите, откъдето като българи бяха длъжни да ни помагат, а срещахме спънки и бездушие именно от тях. На събрания обаче духът ни беше бодър и тръгнали веднъж по тоя път, ние се крепяхме взаимно и решавахме да вървим напред въпреки всичко. Пречките и мъчнотиите като че ли повече закаляваха младите българи мохамедани, радетели за нов културен живот. Аз само ги наблюдавах, радвах се и ги окуражавах. Не отстъпвахме в нищо от предприетия път още повече като научавахме, че и в околните села и градове се създава интерес и младежите възприемат и провеждат на дело родинските идеи. И това силно окуражаваше смолянци.

* * *

Установяваха се и свободни и равноправни отношения между мъже и жени. Родинските семейства никога не криеха жени от мъже и създаваха традиция да са открити и свободни. Тази практика се подемаше и даваше много добри резултати. Даже и сватба една стана тогава, сватба, в която се манифестираха тези отношения.

Омъжи се дъщерята на дружбения подпредседател Ахмед Хусков - Несибе, която отиде в дома на Салих Шехов. Поканени бяхме и ние с жената, та отидохме. Изведоха булката от дома на бащата, па с песни и провиквания я поведоха налоду през Бейската киприя и отидоха в дома на младоженеца, който също я придружаваше. Същия ден вечерта ни поканиха и на трапеза. Двете ни деца Маргарита и Сашо бяха малки, та ги приспахме и оставихме сами. Отидохме на сватбата и се бавихме по-късно от среднощ. Имаше ядене, песни и веселба с гайда, на която свиреше Васил Кътев. Стана истинско народно веселие. Късно се разотидохме всички. И ние се прибрахме. Заварихме децата да спят и не бяха разбрали, че сме излизали.

Тъкмо се приготвихме за лягане, когато стана тревога в къщата. Чухме, че на горния етаж, дето беше канцеларията ми, стана шум и някакво строполясване. Сепнахме се. Явно бе, че стана нещо. Помислихме, че човек е влязъл и съборил стол. Трябваше да се провери. Отворих прозореца на нашия етаж и завиках към полицейския участък, който беше наблизо. Скоро дотича полицай. Отидохме горе и предпазливо отворих вратата, която си бе заключена. Помислихме, че от прозорец е влязъл някой. Огледахме отвън и видяхме, че всичко си е в ред. Влязохме. И вратите на стаите си бяха затворени. Тогава чак видяхме, че в моята стая на един от портретите, закачени на стената, се е скъсала връвта и той бе паднал. Разбира се, че от това била тропотията и се прибрахме успокоени.

С това се запомни сватбата на Несибе Хускова, която от тоя ден нататък се казваше вече Несибе Шехова. Наскоро тя изигра важна и историческа роля, както ще видим по-нататък.

* * *

Родинската дейност продължаваше. Това като че бе станало съдържание на живота ми. Предстоеше да се открие новата училищна сграда в с. Киселичево. Там родински деятел беше Ариф Русев с двамата му сина Мохамед и Фехми. Решихме да отидем и ние за тържеството. Докато се облека за път обаче, Ариф Бейски, Ахмед Шехмов и други неколцина родинци не ме дочакаха и бяха заминали. Не знаех пътя, та останах. Там бе имало речи и пожелания, а скоро бе образувана родинска група, преди още да има такава в голямото село Могилица.

През същото време получихме известие, че и в Златоград учредената дружба "Родина" развива дейност. Двамата техни младежи Алемков и Караметев, които ни бяха дошли за годишния празник и си заминаха с формени шапки, се бяха върнали като от поклонение на главния родински център и бяха се хвалили какво видели и какво е станало. Това окуражаваше и вдъхновяваше още повече смолянските родинци.

Проява в Смолян тогава бе и образуването на "женска секция" при дружба "Родина". За членки на тая секция се бяха записали участничките на готварския курс, като за тяхна ръководителка си избрали Сафие Хускова. Набелязали си бяха и програма: да общуват с жените нечленки и ги агитират за записване в секцията, да посещават бъдещите готварски курсове, да общуват с жените българки християнки и пр.

* * *

Още една интересна проява стана тогава, която бе в тон с устава на дружба "Родина". Военните власти в пловдивска област били решили полагането на клетва от младите войници българи мохамедани да не става на турско-арабски език, както било дотогава, а на български. Поискаха от Смолян духовници, които да направят това. Ариф Бейски беше им препоръчал и заминал за Пловдив, дето заклел войниците имамът Мехмед Дервишев от с. Търън. За другите части: Мустафа Шарков от с. Лъжане бе заклел войниците в Стрелча, Афуз Ахмов от село Корово - пешия полк в с. Сараньово (дн. Септември), Ахмед Хаканов от с. Ракитово - дружината в гр. Пещера, и Мехмед х. Салихов, смолянски мюфтия - войниците от 21. полк при върха "Средногорец" до паметника над с. Серафимово, Смолянско.

Текстът на клетвата бе превел и съставил Мехмед Дервишев. Той бе произнесъл и вдъхновена реч пред младите войници българи мохамедани за вярност към народа и отечеството. Реч бе произнел и Мустафа Шарков, който оттук нататък се прояви като добър културен деец-родинец в Чепинско.

* * *

Околийският управител продължаваше да спъва работата на "Родина". През юли същата година в София щеше да има юнашки събор. Като деятел в него, Ат. Каишев бил ми писал отворена картичка да се стегнат 10-15 родинци, които с новите си калпаци да отидат в София и манифестират сред другите групи. Писмото му обаче поради еднаквото ни име с управителя отишло при него, той разбрал какво се иска, задържал го и го пуснал обратно в пощата за мен след деня на събора. Получих го и съобщих на Каишев защо не са отишли родинци, макар че пътните им били осигурени. Каишев се ядосал и отишъл право при министъра, поставил му въпроса, че тоя управител му пречи в работата, настоял да се махне оттам и министърът веднага наредил телеграфично да бъде уволнен. Аз не знаех какво става, но наскоро един ден телефонът ми иззвъня от пощата и раздавачът Велко Гайдажиев каза:

- Хаирлията дойде!

Разбрах за какво говори, защото и на него бе неприятен тоя управител, та бързаше да ми съобщи. Веднага отидох в пощата, та видях телеграмата: "Уволнен сте. Веднага предайте длъжността на полицейския началник." Запазих това в тайна.

Управителят в това време бил в Райково. Полицейският му я бе прочел по телефона. Какво стана тогава, до вечерта не разбрах, но на другия ден, като излязох из града, разбрах, че тайната е станала явна. Говореше се открито и си казваха хората "Честито!", защото въобще беше неприятен тоя управител. Срещнах и него, вървяха с Райчо Гавраилов, та Райчо ме поздрави, а той се обърна настрана.

Беше неделя пред именния ми ден Петровден. Отидох в Проглед да видя строящата се къща. Като се върнах на другия ден, излязох към града и случайно пред читалището срещнах полицейския началник Петков, а дойде отнейде и секретарят Пинтиев, с който заговорихме за случката. Те и двамата се радваха, че се отървават от един "неразбран човек". Управителят обаче беше още в града и по една случайност мина и той през читалището. Като видя, че говоря с тия двама негови доскорошни служители, изуми се и лицето му доби сив цвят. Спря се и се нахвърли с най-груби думи по адрес на Каишев, когото обиждаше и наричаше "простак", "изкуфял старец" и пр. Аз пазех спокойствие, а и другите двама, които станаха свидетели на тия ругатни. Нахвърли се и срещу мене, но му казах, че сам си е виновен за уволнението. Спираха се хора от улицата, та слушаха и се подсмиваха на думите му. Целият град бе разбрал, че "двамата Мариновци" - управителят и секретарят на "Родина" - се разправяли, и управителят е уволнен за това. Никой обаче не съжаляваше за него, освен Райчо Гавраилов. Но той бе лицемер и бързо се примири.

Скоро уволненият си замина и в околията настъпи успокоение.

* * *

Видях се освободен и от един голям кошмар, който ми тегнеше повече от година. Наскоро дойде за летуване в Смолян и Каишев. Той бе доволен от станалото. Натъкна се обаче на нова неприятност. Уволнен бе имамът Мехмед Дервишев от с. Търън по оплакване от селото, че не носел фес, а шапка; че членувал в "Родина", че не се подчинявал на старите и чорбаджиите и пр. Мюфтията бе правил анкета, написана на турски език и пратена в Главното мюфтийство в София, откъдето бе получена заповед за уволнението. Като научи това, Каишев пламна. Дервишев бе най-дейният родинец в оня край, а и наскоро бе заклел войниците българи мохамедани на български език, та беше си създал много добра репутация. Затова Каишев спря изпълнението на заповедта, нареди да не му се връчва, а като бе отишъл в София, бе наредил да се отмени. Всичко това бе един голям успех за "Родина".

* * *

Така минаваше лятото на 1939 година. Успокоен вече, аз съставих втория том от "Сборник РОДИНА". В него написах пак "Летописни бележки" за: имамската конференция; позива срещу феса; забулването на девойката Бинка Субашиева; вечеринката с пиеса "Салих-ага" и пр. Пак имаше "Дял на младите българи мохамедани" със стихове, разкази и статии от Юсеин Якубов, Риза Солаков, Адем Арнаудов и др., имаше и "Народоучен отдел" с народни песни, приказки, обичаи и др., "Описание на селища" - Търън и Корово - Чепинско, "Българомохамедански просветители и приятели" - с очерци за Ст. Н. Шишков и В. Дечев; "Книгопис" и "Българомохамедански утра и вечеринки", дето се помести пиесата "Салих-ага" и др.

Както я бях приготвил и приложил снимки за илюстрации, видя я Каишев, взе я и я занесе в София, за да се даде за печат.

Тя се напечата и излезе общо 310 страници. И тя бе хубав спретнат том, малък формат, както първият.

* * *

Каишев прекара голяма част от лятото в Смолян. Не можа обаче да се радва на спокоен живот, защото предстояха пак избори. Пак бе кандидат. Пречеше му Кусев, за когото агитираха неколцина негови привърженици в Смолян начело с Райчо Гавраилов. Каишев се ядосваше от това и като знаеше миналото на Кусев, ругаеше го и го наричаше "злодей".

През август тогава някаква тревога бе обхванала българите мохамедани в Девинско. Разкрит бе готвен комплот срещу офицера Паликъщов, женен за българомохамеданка. Слушаше се, че там има арести на виновни и невиновни, съдени били някои и пр. В Смолянско такава тревога нямаше, но и тук в горното течение на Арда българите мохамедани имаха помежду си дразги. Развили се бяха борби в горовладелската кооперация "Новак", където загнездилите се Агушовци дотогава бяха командвали, но сега бяха отстранени и заменени с истински бедни трудови хора начело с Мехмед Стопана от с. Киселичево. Тогава работеха няколко горски кооперации в района на Новак, Герзовица и Карлък.

Възникнали бяха за уреждане някакви горски въпроси, за която цел бе насрочена среща на народните представители от Родопите в гр. Девин. Там отиде за няколко дни и Каишев.

Тъкмо в това време Юсеин Якубов, който бе свършил гимназия се гласеше за записване студент, трябваше да види Каишев неотложно, който да му осигури издръжка-стипендия. Времето бе много късо, та Якубов бе отишъл в Девин пеша да го види. Каишев обаче се върнал по друг път, не се срещнали, та се връщал и той. По пътя обаче под Широка лъка бил заловен от полицаи, взели го за замесен в комплота и го смазали от бой. Едвам се върна в Смолян. Дойде вкъщи и се оплака през сълзи. Отидохме при Сашо Караманжуков в адвокатското му писалище, който му направи заявление до прокурора. От това обаче нищо не излезе и Якубов си отнесе побоя без никаква вина. На есента той се записа студент и почна да следва медицина.

Пострадал беше и бащата на Риза Солаков в Девин "по подозрение". А Риза бе явен привърженик на "Родина", чел бе реферат, напечатан и в брошура, та си бе спечелил име на добър деятел за осъзнаването. Участта на баща му обаче го бе огорчила и силно покрусила.

Тези факти научи д-р Г. Чичовски, който летуваше в Пампорово и като се бе върнал в Пловдив, беше изпратил до Министъра на вътрешните работи прочувствено писмо за безредието и безправието по българомохамеданския въпрос, в което изтъкваше случаите с Якубов, Солаков и др.

В същия смисъл изпратихме и ние от дружба "Родина" писмо, с копие до Каишев, за да се застъпи и оправят работите, но и от нашето и от това на Чичовски не излезе нищо. А Чичовски бе категоричен: искаше държавата да поеме делото на "Родина". Правителството обаче се оказа негодно нито да се занимава, нито да поеме това полезно и патриотично дело. Вниманието му беше погълнато с други вътрешни негови ежби кой какъв пост да заеме, или да изместят някого и настанят свой човек, а и избори предстояха, та всички други работи оставяха настрана.

Изборите наистина станаха и Каишев бе избран, макар и с не много гласове, но по тогавашната система той си остана народен представител до края на живота.

* * *

В края на август 1939 година прекарах една седмица в Проглед. Там беше довършена къщата ми, та наблюдавах последните работи и "получих ключа". Щом стана това, оставаше да уредим "съднованица". Така направих. Купих нагода: месо, зарзават и друго каквото бе необходимо, свиках роднините, дойде от Смолян жената с децата и се приготвихме за обичайното "палене първи огън". Дойдоха от Чепеларе роднини, а и Сивко Т. Чакъров, наш съселянин, оженен там, който ми донесе подарък чайник. Той беше голям търговец и богато беше кредитирал.

В уреченото време преди обед майка ми като най-стар човек от рода ни запали "първия огън". Имах специална камина в долния етаж. Всички роднини и гости заеха помещенията, на горния и долния етажи се сложи трапеза. Свиреше и гайда. Всички ядяха, пиеха, благославяха и пожелаваха да доживея в тая къща до дълбоки старини!... Дойде и Васил Димитров и ми подари мастилница и писалка с пожелание "да напиша най-хубавите страници за селото и родната планина". Времето бе слънчево и приятно. Веселието продължи до надвечер. Ние нощувахме за пръв път в новата къща. Радвах се, че съм я направил. Нарекох я Вила "Здравец". Съдбата обаче не беше отредила да доживея в нея старините си, както ще видим по-нататък.

* * *

Щом се върнахме в Смолян след "освещаване" на къщата в Проглед, скоро там посрещнахме голяма новина. На 1 септември 1939 година от прозореца на горния етаж на лесничейството, където живееше и лесничеят, се развика жена му Мара. М. Немска:

- Войната почна!...

Излязохме съседите наоколо и запитахме какво става. Тя обясни, че по радиото току-що съобщили, че германците нахлули и завзели Данциг¹, че се отворила война между Германия и Полша, че германците напредвали и пр. Всичко това предвещаваше тревога, защото бяха минали повече от двадесет години без война в Европа. Сега вече тя бе почнала.

Макар да бе далече от нашите граници, но това събитие изостри вниманието на всички българи, които се питахме в недоумение:

- Какво ли ще стане?!...

Почнахме да следим радиопредаванията, от които се разбираше, че германците завземат полски градове, че има налице разбирателство със Съветския съюз, поради което и последният наредил негови войски да завземат източните полски провинции и в скоро време Полша изчезна като държава. В нейна защита застанаха Франция и Англия, та и те влязоха във война с Германия. Но Германия със "светкавична" бързина се нахвърли и срещу тях, завзе Скандинавските страни до Нарвик, а след това нахлу и във Франция. Видя се, че започва нещо едро по мащаб в територията на Европа, което, как щеше да се развие и какво щеше донесе на народите, не се знаеше. Скоро германците прекосиха Чехословакия, завзеха и Унгария, а с Австрия си имаха аншлус (присъединяване) от по-рано. Така войната наближаваше и нашите граници. Тези събития се развиха в течение на година, а и повече.

* * *

Тая есен от 15 септември 1939 година, дъщеря ми Маргарита трябваше да тръгне на училище. Навършила бе 7 години. На тоя ден я хванах за ръка, в другата тя носеше тетрадки и молив, и я поведох към училището в Долната махала на Смолян, намиращо се пред черквата "Св. Георги". Аз вървях, а детето подтичваше, за да се изравни с мен. Заведох я в училището. Там се събираха още деца. Предстоеше да я обучава учителката Лучка Кацарова. Тя ни посрещна и застанахме пред нея, тъй да се каже, по обичая.

- Водя ти една ученичка - казах. - Предавам ти я да я учиш, да я възпитаваш, а и тя да се учи и да те "слуша" за всичко. Ако пък те не слуша, да я наказваш и даже биеш, когато заслужи това. Хайде, предавам ти я!

- Ах, няма да стане нужда от последното! Тя ще учи и ще слуша! - каза Лучка и я пое в ръката си като близко й дете, защото, както видяхме (във втора част), дъщеря й Лиляна беше кръстница на Маргарита.

Така тя тръгна на училище и оправда надеждите, че ще "слуша внимателно", защото напредваше в учение и знания. Отначало се увличаше да чете "Приказки от цял свят" от Николай Райнов, а след това и художествена литература и поезия.

* * *

Служебната ми работа в архиерейското наместничество не беше голяма, та имах много свободно време. Това именно създаваше условия да се занимавам с дейността на "Родина", която поглъщаше вниманието ми нацяло. Предоставях на нейно разположение всичкото си време и излизаше тъй, че това бе сериозната ми работа в Смолян.

През есента на 1939 година предстоеше да се състои второто общо годишно събрание. Заедно с Ариф Бейски издадохме покани за него и обявихме дневния ред. Поради развилите се дотогава събития, виждаше се, че това събрание се очаква с интерес. Фронтовете "за" и "против културата", както наричаха "Родина", бяха се очертали ясно.

Събранието се състоя на 8 ноември - Димитровден, в салона на читалището. Направиха се отчети от настоятелството и контролната комисия, които се одобриха, и се прие, че дейността през изтеклото време била "настъпателна и полезна". Приеха се нови членове, та общият брой наближи 200. Предвид изживените събития по подписката и др., даде се дума за изказвания. Всеки пожелаваше "да се върви напред!".

- Пътят е начертан и връщане назад няма! - казваше подпредседателят Ахмед Хусков. - Който мисли да се връща, да не тръгва с нас!

- Даже и препятствия да имаме, ние ще вървим напред и все напред! - каза председателят Ариф Бейски. - Няма да гледаме, че имаме противници! Един човек, който няма по-висока идея от своето дребно съществуване, е недостоен да е човек и да се нарече българин! Може да ни гонят, може да ни чернят, но ние ще вървим неотклонно по нашия път! Един народ, когато се възражда, той не гледа нищо и става опасен!...

Последните думи бяха многозначещи, та всички се спогледаха. Той беше решителна натура и пред нищо не се спираше. Така протичаше събранието.

Накрая се реши да се устрои пак родинска вечеринка, за която бях приготвил пиеса "Женят, пък не питат!" (Маринов 1941)

* * *

Едновременно с вечеринката обаче предстоеше да се осъществява важна и сериозна задача. Трябваше да се предприеме премахването на фереджетата от жените българки мохамеданки. С фесовете беше свършено, но с жените въпросът беше по-деликатен. Самите членове на дружбата в мое и без мое присъствие, на събрания бяха слагали тоя въпрос за разрешаване от по-рано и то многократно. Чудеха се как и отгде да захванат. В читалището много малко жени бяха влизали в сравнение с общата маса. А трябваше и те да се изравнят с мъжете.

По време на тия колебания дойде на помощ едно съвсем неочаквано обстоятелство. Времето бе предвоенно и навсякъде из страната бяха провеждани събрания за противогазова защита. Това трябваше да стане и в Смолян. Тук за лектор бе определен запасният поручик Кирян Георгиев. Съобщи се с барабан, че всички жени, мохамеданки и християнки, трябва да посетят тези сказки. Тогава българомохамеданките по махали, всички до една, едни с балтони, други с фереджета взеха да пълнят салона на читалището. Така видяха всички вътрешността му и обстановката, при която ставаха събитията в него. В резултат на тия сказки общо се беше появило желание и жените да идват на вечеринки.

Въпросът с фереджетата обаче беше актуален.

Реши се да издадем пак позив, с който "да се поканят жените да хвърлят фереджето, като остатък от робството". Ариф Бейски състави текст, който озаглавихме "ЗОВ към жените българки мохамеданки". Писахме го и преписвахме на моята машина, за да се изглади и най-после определихме текста. Помогна и Сашо Караманджуков, който препоръча заглавието "ЗОВ". Илюстрирахме го с две клишета: едното, жена с фередже, забулена и свита, и другото - млада жена с гражданско облекло и светъл поглед. Дадохме, та се напечата в няколко хиляди екземпляра. Но какво стана след това?

Когато всичко беше готово, сетихме се, че за да го разпространим, трябва да мине през цензура!... За да има пък цензурата по-голяма тежест и се заангажира централната власт, решихме и изпратихме един екземпляр в София на Караманджуков, за да го поднесе за одобрение в Министерството. Но каква беше изненадата ни, когато той се върна и съобщи, че цензурата не го пуща, държи сметка за отношенията ни с Турция и пр. Това ни смути сериозно. Повторно го изпратихме до Каишев, той като народен представител да го прокара. Но и той не стори това, а дойде лично в Смолян и ни каза:

- Защо сте го пращали в София? Там не разбират работите, защото са глупаци! Позивът го разрешавам аз и тъй да се пусне.

Отиде в околийското управление, където пред очите на управителя бе написал едро "ОДОБРЯВАМ", и ни го върна. Бяхме вече свободни, а и нов околийски управител бе дошъл - Дим. Бакърджиев, който взе присърце делото на "Родина" и го покровителстваше. Той бе прогресивен човек, а после, след Девети септември 1944 беше първият комендант на гр. София.

Веднъж одобрен "Зовът", оставаше да обмислим как да се прогласи. Готвехме се и за вечеринка, която щеше да се състои на 27 януари 1940 година. Пиесата "Женят, пък не питат" беше със сюжет от живата действителност. Случаят бе станал наскоро и главното действуващо лице Асан Бозинев си беше жив. За женските роли в пиесата се заеха наскоро омъжената Несибе Шехова, девойките Шерифе Хускова и Фатме Ишарлиева, а и християнката Слава Караманджукова. Рапетициите вървяха добре и за седмица-две пиесата бе готова.

Решавахме позивът да се обяви на самата вечеринка. Недоумявахме обаче в кой момент, как и кой да го прочете. Това бе сюблимен момент, та трябваше ефектно да стане. За това на помощ ни дойде едно съвсем непредвидено обстоятелство.

Ден-два преди вечеринката бяхме поканени на вечеря у градския имам Мехмед Велиев по случай байряма. Отидохме с жената. Освен яденето имаше и гайда, та се игра и хоро. Бе дошъл и Ариф Буйклията (Агушев) от Могилица, когото помъчиха да хванат на хорото, но той се отдръпна и каза:

- Бе холан! Оставете ме! Играйте вие. Това е за младите. Ние сме стари!... и пр.

Настроението бе весело и празнично. Ние с Ариф Бейски си говорехме за вечеринката кое как да стане, как да се открие и пр., което, като чула Несибе Шехова, изправи се пред нас и каза:

- Бай Петре, не бива ли аз да прочета Позива към жените мохамеданки?

- Бива! Защо не? - казах изненадано аз. - Стига да можеш!...

- Вай, как нема да мога?! - учуди се тя. - Защо съм ходила до четвърто отделение, га нема да мога!...

- Да, да! Нека го прочете! - каза Ариф Бейски засмяно. - Тя ще може!

- Добре! Много добре! Ти ще го прочетеш! - казах аз и й дадох един екземпляр, за да го научи.

- Браво бе, Несибе! Ще знаеш, че с туй ти вдигаш първа знамето сред жените! - й каза Ариф Бейски.

Тя отиде да го учи, а ние с Ариф въздъхнахме, че се разреши един деликатен и мъчителен за нас въпрос. Несибе до тоя ден не беше се проявявала с нещо, но сега щеше да се прояви; щеше да излезе на сцената и като "артистка", и като агитаторка. А понеже "ЗОВЪТ" беше напечатан със ситни букви и мъчно й се четеше, то за по-лесно четене на другия ден й го написах на пишеща машина по-едро и четливо. Така тя почна да се приготовлява.

* * *

Самата вечеринка се състоя на определения ден. Пак салонът беше пълен с посетители. Дошли бяха много хора и от селата. На предните редици гледах, че се наредиха неколцина от Агушевци начело с афуз Арифа. Дошли бяха и много жени българки мохамеданки. Дойдоха и официалните гости - избраният наскоро преди това народен представител Ат. Каишев, шефовете на службите, околийският мюфтия, началникът на гарнизона полк. Костов и много други.

Откриването стана с тогавашния национален химн "Шуми Марица" и дружбения химн "Мила Родино", изпълнени от военната музика. След това председателят на "Родина" Ариф Бейски произнесе вдъхновена реч, написана от самия него, с която обявяваше българската народност на всички българи мохамедани, подканяше ги да отхвърлят всичко останало от робството и да заживеят в единение с кръвните си братя българите християни.

След него на сцената се качи Ат. Каишев. Той също говори вдъхновено, похвали родинци и посочи, че пътят, поет от тях, е правилен, изтъкна значението на родната планина Родопа за нашето отечество и декларира, че се чувства щастлив, дето присъства тая вечер на вечеринката.

След Каишев на сцената се качи и полк. Костов, който също каза хубави и поощрителни думи. Краят на речта му бе последвана от мощно "Ура!" от всички посетители. Аз бях зает по сцената, та не се подсетих да бъде поканен и афуз Ариф Агушев да каже няколко думи за поздравление, които да използваме за пропаганда, но времето мина, а и съседите му - кметът и Каишев, не се бяха сетили да го поканят. На тях навярно нямаше да откаже.

След речите мина литературната част - няколко стихотворения и хуморески.

Сензацията на деня обаче беше излизането на сцената на Несибе Шехова, в народно облекло, без фередже, която прочете "ЗОВЪТ към жените българки мохамеданки"... Тя бе изслушана с интерес и голямо внимание. Научила го бе добре, та го четеше ясно и отривисто. Краят на четенето се съпроводи с бурни ръкопляскания и викане "Браво!"

Следваше пиесата "Женят, пък не питат". Втора сензация бе, че излязоха 4 жени българки мохамеданки, които изпълниха женските роли: Фатме Бейска, Несибе Шехова, Фатме Ишарлиева и Незифе Хускова. Играта им бе съвсем естествена и спокойна. На няколко пъти ги прекъсваха с ръкопляскания.

Така се обяви хвърлянето на фереджетата. Оттук нататък почваше нова агитация и нови борби.

Вечеринката завърши с весела част, когато се прочетоха и получените телеграфни поздравления.

* * *

През същата нощ доброволци родинци бяха разнесли и разлепили "Зовът на фереджетата" навсякъде из града. Други го бяха разнесли и из селата. Най-далече бе отишъл с велосипед Мехмед Дервишев - до Мадан, други до Рудозем, трети до Могилица и др., тъй че цялата околия бе осъмнала с разлепени позиви за хвърляне на фереджетата. Всичко това бе станало по спонтанно желание на самите младежи мохамедани, без някой да им плаща пътни и дневни, без някой да ги агитира и задължава. Това бе подвиг, забележителен и несравним с нищо, защото бе плод на лично вдъхновение и съзнание, че вършат една културно-полезна реформаторска работа.

Но какво стана след това?

Веднага бяха почнали коментари: кой е наредил това - властта или "Родина"? Адвокатите бяха отговорили, че властта не се меси, а само "Родина" върши тези преобразования. Като така, подготвяше се съпротива, облягаща се на адвокатите, които бяха обяснявали, че страната ни е конституционна, че в нея има свобода, че никой няма право да променя какво да е облекло и пр.

Родинци ходеха из града, а и из околията и оповестяваха, че няма вече да се носят фереджета, предупреждаваха, че ще предприемат мерки за принудително махане същите, ако не стане това доброволно, а някои нетърпеливци, без да ги кара някой, бяха заставали по кръстовищата и предупреждавали жени, минаващи с фереджета, да се връщат и излизат без такива. Слушах мълва, че в Горната махала се сепвали и казвали:

- "Култураса" е заптисала махалоса, та не дава пиле да форкне, не и фередже да се яви!

А то бе, защото Салих Лушев - родинец, без да му казва някой, сам си бил седнал на един дувар при кръстопътя за Жанаварската махала и без да казва нещо, само махал с ръка да се връщат жените с фереджета. А понеже жените, подучвани от мъжете и адвокатите, се колебаеха дали да ги свалят, или не, един ден всички родинци бяха решили да се пръснат из целия град и да не позволяват да се мяркат фереджета. Това бяха направили и тогава някаква жена бе викнала на други:

- Бягайте, марии! "Културата" иде!...

Акцията по хвърляне на фереджетата продължи доста време. Създаваха се комични и трагикомични сцени, а се създаде и своего рода народна песен. След едно такова обхождане на махалите Мехмед Карахусев и Зюйди Челебиев казваха, че в Чокоската махала жени с фереджета отивали нейде, но ги пресрещали и развърнали, та жените се завайкали и тюхкали: "Фережи, мили фережи, как ще да се разделим, как ще да се забулим!"

- Че то е станало като песня! - им казах.

Те се смееха и разказваха подробно за случката, а и за случки по другите махали.

- Фатите, та курдисайте това като песня! - казах. - Че как "Събрали са са и торнали, през Чококсана махало, с фережи нови малеле" и тъй нататък го насосвайте и сторите песня, каквото ви дойде на умовете!

- Вай, чи може да гу щим стори - каза Зюйди, който беше доста находчив и изобретателен.

Наскоро след това дойдоха и ми казаха какво са измислили. Дойде и Сашо Караманджуков, та и той я допълни и усъвършенства. По замисъл, разработка и фигури я харесах. Под заглавие "Девойка и фереджи" тя бе поместена в сп. "Родопа", а понеже изразява тогавашното настроение, привеждам я изцяло:

Задали са са, подали
до триста млади девойки
и двеста млади невести,
с фережи нови, мале ле,
и тестемеле терени,
та ми варвеха, миноха
през Смолен село големо,
през Чокоскана махало.

Голем ще сирьен да стане
до нае вода студена
под нае сенка дебела.

Га са девойки отишли
вав нае пуста махало,
насрьощу идат юнаци,
юнаци млада "Култура".
Рипнаха срьощу момине,
та хми мехтее скоцнаха,
мехтене още фережи
и тестемеле шерени.

Девойки желно писнаха,
майкине желно плакнаха:

"Мехтене, мили мехтене,
как щиме да са простиме!
Фережи, мили фережи,
как щиме да са забулим!
Кина е желно притажно,
ега си младем не соди,
врить си са рекли, мале ле,
фережи да си премахнат,
фережи еще дюлбене
и тестемеле терени!"

Адна девойка излезе,
девойка млада невеста,
сама си фарли мехтенян
и рюком си са провикна:

"Девойки, млади невести,
форлейте чорни мехтене,
и тестемеле шерени!
Турцка е дрипа притъжна,
не тьогли снага болгарска!"

Юнаци песни запеха,
юнаци с пищол пуснаха:

"Машелла млада девойко,
Машелла млада невесто!
Саква девойка прилега
Юнадем акран да боде,
да форля чорни фережи,
да коца була, мехтене,
зам да си боде, мале ле,
кайматлъ мома нашенска!
Наша е мома сербезлъ,
не търпи чузда премена."

Акцията срещу фереджетата се бе разпростряла освен в Смолянско, още и в Златоградско и Девинско. Тя ту стихваше, ту се подновяваше, защото се пущаха противни мълви, въз основа изказвания от адвокатите, та ту ги сваляха, ту си ги възобновяваха. В Златоград чухме, че круто се е провела акцията: пограничният офицер заповядал на войниците да режат с ножици фереджетата, та там бърже били ликвидирани. В Смолян обаче нямаше никакви насилия, а сами жените ту ги сваляха, ту ги възобновяваха.

* * *

Като агитация за "Родина" се използва решението на правителството да отвори мохамедански Богословски курс за подготовка на имами. Те щяха да четат български и така да обучават българите мохамедани по вярата. Откриването стана по искане на "Родина". Курсът бе открит като клон при Райковската гимназия. Той се посрещна с интерес от религиозните българи мохамедани, но у тях се беше явил въпрос: кой ще преподава религията на курсистите и на какъв език? Тях, ако ги питаха, биха довели турчин от Кърджалийско или Делиорман, който да ги учи на турски, но родинци не искаха такъв. Дойде специален пратеник от Министерството на просветата - инспекторът Нашев, който се бе срещал с хората тук, идва и при мен, за да разбере какъв персонал трябва да се назначи. Препоръчани му бяха и назначени Мехмед Дервишев за вероучител, Бехчет Серданов за директор, а след това и Мустафа Шарков. Записали се бяха 15-20 курсисти, които бяха прибрани в пансион. Курсът бе открит от началото на 1940 година. Тогава по искане на родинци от по-рано мюфтията беше написал с български букви и превел на български език молитвите за петкратното кланяне на мохамеданите. Този превод се напечата и издаде в специална брошура "Молитвеник", който донякъде задоволяваше религиозните нужди на българите мохамедани. Той се използва от курсистите едновременно с друг подобен, издаден от министерството под заглавие "Илм-и-хал".

* * *

С тоя курс се разрешаваше една важна задача в дейността на "Родина", но с него аз си спечелих неприятности. Моето началство - владиците и Синодът, бяха се обявили рязко против тоя курс, че "с това се затвърдява мохамеданската религия, вместо да се унищожава". От тесногръдие или невиждане правилно въпроса те мислели, че българомохамеданският въпрос ще се разреши, като се "покръстят помаците". Аз не споделях тези им разбирания и се движех напълно по възрожденски път - да се побългарява богослужението им и така, чрез езика да се затвърдява съзнанието, че са българи.

Начело на противниците за курса бяха застанали Георги Попанастасов (Пашата) от Устово и шефът ми по служба - архиерейския наместник, които бяха подвели и владиците, те бяха близки и на пловдивския Кирил, и на софийския Стефан. Изтъкнало се бе, че в дъното на всичко това съм аз, та пловдивският владика ми беше поръчал по шефа свещ. Тодор Ангелов: "Да внимава Маринов какво прави, че всичко ще му излезе много скъпо. Аз се удивлявам - казал - от дейността на "Родина", но ако има той какво да е участие по тоя курс, тежко му!" и пр. Съобщи ми за това и Хр. Караманджуков от София, който бе викан в Синода, където бе водил разговор и разменили решителни думи първо с Кирила, а след това и с другите владици. Той ми писа, като между другото в писмото му имаше следния пасаж:

"...трябва да знаеш, че тук в Синодалните кръгове стана голям шум по това училище (курс), по повод донесението на отец Тодора - архиерейския наместник, и Георги Попанастасов, че по този начин се закрепва ислямството в Родопа. Владиката Кирил дори не можа да се побере в кожата си. В една среща с него дори открито пред мен заяви, че аз и други сме вършели най-пакостното дело за българщината в Родопа, че той не щял да позволи никому да се бърка във верските въпроси в този край, че българите мохамедани трябва да останат в това безпътно положение и да се прибегне до покръстването им, не чрез терор, разбира се, а чрез мисионерство, каквото той смятал да организира и пр. На всички тия негови проекти му отговорих, че ние държим една линия прямолинейна: да се откъснат от турците, да се осъзнаят като българи при същата вяра, която, ако бъде правилно организирана и ръководена, в религията им ще се премахнат фанатизмът, заблуждението и пр. Не! - каже - ти не знаеш какво нещо е мохамеданството! То не е наука, а чувство, което не лесно се корени. Работата отиде дотам, че дори ми каза, че в дъното на нашата акция има корист. "Подчертавам го - казва - голяма корист." И трябва да му отвърна, как: "Срамувам се от думите и помишленията Ви за такова нещо! Един архиерей не може да се увлича от чувствата си, да говори неверности и да обижда неоснователно! Двадесет и пет години българите мохамедани стоят в България и никой, дори Синода, не се сети да работи над тях и сега, когато се подема едно такова възрожденско движение, се мъчите по тоя начин да го разстроите. Колко души покръстиха Вашите свещеници досега, за да смятате така лесно с 1 и 5 души да се ликвидира този въпрос?" Въобще тонът бе много повишен и се разделихме с мълчание. Всичко това в края се поправи, не се отнася до родинската дейност, която той адмирирал, а до откриването на училището (курса). Това ти съобщавам за сведение, за да го имаш предвид в твоите отношения и действия и да не се хвърляш много на страната на инициаторите. По същия въпрос говорих, дори ме потърсиха да им дам обяснения митрополитите Стефан, Йосиф и Борис. Дядо Неофит не можах да видя, макар че го търсих няколко пъти. Така се случи. Те разбраха, че това нещо, тъй както се подготовлява, е в реда на нещата, че курсът не ще бъде просто "медресе", а едно българско училище за насаждане на български науки и български чувства и съзнание у питомците му. Научих отпосле, че те въздействаха и на Кирила, за да му спадне огъня. Във всеки случай, тръгнали сме по един път, ще го караме, докато и докъдето може. Страхувам се от едно, да не би да няма ученици. Аз казах на дяда Кирила, че курсът може да не го иска той, но да знае, че заедно с него не го искат, а може би и плащат пари да не се открие, турцизираните елементи и фанатиците, които знаят само подходящи според тях духовници, че се създават - в Шумен, в "Нюваба"...²" и пр.

След като бях получил това писмо, ходих веднъж в София, срещнахме се с Караманджуков, та говорихме и по тая "владишка тупурдия", както я наричаше той и накрай я оставихме по поговорката: "Керванът си върви, а палетата нека си джавкат".

БЕЛЕЖКИ

1. Данциг - Гданск - град в Полша. [обратно]

2. Нюваб - фонд за събиране на средства за издържане на мохамеданските училища. [обратно]

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА

Маринов 1941: Маринов, Петър. Женят, пък не питат. Пиеса из женитбените нрави на среднородопските българи мохамедани в три действия. // Родина, кн. III (1939-1940). Отделен отпечатък. Смолян, 1941, 35 с.

© Петър Маринов
© Александър Маринов, съставител
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 28.10.2008
Петър Маринов. Някога... (Книга трета). Съст. Александър Маринов. Варна: LiterNet, 2008

Други публикации:
Петър Маринов. Някога... 3. Съст. Александър Маринов. Пловдив: Интелексперт 94, 2008.