ВЪВ ВИХЪРА НА ЖИВОТА

(3)

Петър Маринов

web | Някога... (Книга трета)

* * *

В средата на януари 1938 година имаше няколко християнски празника, през които бях свободен от канцеларска служба. Тогава се реши:

- дружба "Родина" да направим обиколка из селата Смилян, Могилица и Арда!

Стегнаха се "артистите", взехме една покрита конска кола, защото бе студено, и тръгнахме. Беше събота - 15 януари. "Артистите" като млади хора потеглиха пеша от Смолян направо през "Ветрово борце" за Смилян, а аз се качих на колата заедно с момичетата Фатма и Бинка, майка й и някои от по-възрастните. Минахме през Райково - Горно и Долно, минахме Варадил и Чокманово и се наведохме към Смилян. При влизане в селото пристигнаха и идващите пеша. Смилянци ни очакваха и радостно посрещнаха. Вечерта им дадохме вечеринка с пиесата "Възрожденци". Салонът на училището бе препълнен, та мнозина бяха се качили на прозорците отвън. Събрало се беше почти всичкото население. Казаха се речи от нас и тях и се изпълни програмата много сполучливо. Някои смилянци свириха на кавал, а група техни певци начело с "Балното" (слушах тъй го наричат) изпяха хубавата поетична песен:

Задало са е подало
смиленско вакло моймече
низ бела река надолу,
зелено сено да сбира.

Белен ми ветер дуеше
тестемелчек му форкаше
кайну на Карлък маглона.

Фустанчек му са кошмеше
кайну в морено ценона,

Снажкана му са коршеше,
кайну вав Карлък елине.

Полици му са белкаха
кайну в морено дальгине.

Дюлбенчек му са рееше
кайну в гурона листену.

Плитчици му са ройкаха
кайну във Арда рибкине.

Очинкине му светкаха,
кайну в небену звездите.

Тая песен тогава чух за първи път. Вечеринката се свърши и се разотидохме. За нощуване бяхме разквартирувани из къщите. Аз прекарах в новата тогава къща на Христо Танев.

Сутринта се събрахме пред кафенето и съпроводени от някои смилянци, поехме пътя нагоре към Арда. Аз се отбих при Салих Мюдеризов, стар и немощен поборник от революционното време, комуто поднесох захар и кафе да си услажда, за което той се просълзи от благодарност за вниманието. Оттам нагоре продължихме за с. Кошница, минахме и Могилица, и рано пристигнахме в Арда. Пътьом съобщихме в Могилица за вечеринката, та който обича да дойде. Обядвахме в Арда, разквартируваха ни и се разгласи за вечеринката. И в това село тя се състоя при посещение от много хора. Дойде и пограничният офицер Ив. Разсуканов. Дойдоха неколцина и от Могилица, начело с Тахир Агушев. Откриването стана с реч от председателя на "Родина" Ариф Бейски, след която се казаха и стихотворенията. Между тях в литературната част на сцената излезе един местен българин мохамеданин - Хаджи-Рус, който в импровизиран диалог с нашия хуморист Адил Ходжаджиков разказа случки из ловджийския си живот. С това предизвика нестихващ смях у всички - местни и гости. Смях се и аз както рядко пъти в живота. Пиесата "Възрожденци" се даде много сполучливо. Това се дължеше на предварителното весело настроение от хумореските на Хаджи-Рус, пък и сцената бе много удобна. След пиесата каза насърчителни думи кап. Разсуканов, а след него и директорът на прогимназията Димитър Василев. Той бе прогресивен човек и говореше много искрено. Подир него говори Тахир Агушев от Могилица, който поздрави родинци и пожела да се разпространи делото им навсякъде по коритото на Арда. Накрая от името на смолянци приключих аз, като благодарих на арденци за гостоприемството и сърдечното посрещане.

Нощта прекарахме из къщите на българите християни при напълно градска тогава обстановка.

На другата сутрин потеглихме обратно за Смолян. Арденци ни изпратиха до края на селото. Щяхме да минем през Могилица. Щом наближихме селото, решихме, че ще е добре да се отбием и посетим потомците на старата фамилия Агушевци. Първи ни посрещна Тахир Агушев, който заведе неколцина в дома си. Общо групата обаче се насочи към другите конаци. Аз се упътих към афуз Арифа като у познат, защото бях му гостувал и по-рано, а и той ми беше гостувал. С мен тръгна и почти цялата група. Първо потропахме на познатата ми врата. След малко излезе сам афуз Ариф. Почна да ни кани да влезем, но още от вратата взе да дели мъжете към "селямлъка", а жените - към дома си. Това направи лошо впечатление на мъжете, които ме погледнаха в недоумение, защото не искаха да се делят от жените. Ишарлията ми даде знак да не влазяме. Жените също се смутиха. Аз гледах това и като съобразих, че не е по устава на "Родина" (да се делят мъже от жени), застанах пред афуз Арифа и от името на всички му казах:

- Афедерсън (извинявай), афуз ефенди! Това нашите хора не приемат! Не искат да влизат. Ти си идвал в Смолян, та сме те приемали като почтен човек и не сме те делили от жени и деца, а сега като за какви хора ни вземаш, та не ни приемаш заедно? Не приемат това! Ето, виж ги! - и посочих групата, която не пристъпяше напред.

Гледах, че всички си даваха знак да не влизат в дома на афуз Арифа. Той също се смути, но авторитетно като духовно лице каза:

- Чакайте, господа! Ние по Корана се водим! - па се обърна към мен. - Господин Петре, по Корана ние трябва да се делим. Това правя и аз.

Продължи да казва още нещо, но групата не чу последните му думи, отдалечи се и се насочи към дома на Арифа Буйклията. Подир тях отидох и аз. Афуз Ариф остана да се върти около вратата. Ние влязохме, та разгледахме къщата на Буйклията, кьошка и изписаните стени, надзърнахме към стълбата за качване към кулата, па излязохме вън, та фотографирахме и самата кула. А тъй както бяхме събрани, на връщане минахме пак покрай афуз Арифа, който стоеше там, спряхме се пред портата му и се фотографирахме с него по средата. Той, за да не излезе лицето му, беше се навел и обърнал настрана. И тук навярно бе се позовал на Корана, че "мохамеданин не бива да се фотографира"...

Подминахме нагоре и влязохме в дома на Исен ефенди. Тук жените не се криеха. Всичко живо у него се раздвижи. Разтичаха се, та ни посрещнаха като гости. Казахме, че бързаме, та жените им веднага почнаха да ни слагат ядене на бакърени синии (софри). В тези домове винаги имало готово ядене. Преди да седнем, разгледахме широките одаи (стаи), след което седнахме пред сложената трапеза. Обядвахме много добре сготвен фасул "кебьо", имаше още мляко, сирене и др. След яденето се раздвижихме - едни да се разговарят с любезните домакини, други да разглеждат конака, а трети отидоха у Тахир Агушев, където също била сложена трапеза - "брано мляко" и мед. У афуз Арифа никой не отиде. Дотук ни придружаваше директорът на прогимназията от Арда Димитър Василев, който правеше фотографическите снимки.

Следобеда излязохме от конаците, сбогувахме се с най-добри чувства и напуснахме селото. Вкупом стигнахме в Кошница. Оттук през прекия път през Турян се върнахме пеша в Смолян, весели и доволни от обиколката. Колата оставихме да се върне през Смилян и Чокманово.

В резултат на това гостуване из долината на Арда, образувана бе и в с. Смилян дружба "Родина", та станахме две дружби в околията. За ръководство бяха взели нашия Устав.

* * *

Като се върнахме, заварих да е пристигнал по пощата бр. 1 от сп. "Родопа". В него бе почнала да се печата моята пиеса "Жертви на модата". Тая пиеса бе из българо-християнския бит. И в нея се изобразяваше борбата между старото и новото, между старите и младите. Тя бе съвсем самостоятелна моя работа, като до голяма степен бях използвал конфликтите в родната ми къща - баща ми, от една страна, като отрицател на всичко ново, гражданско и модерно, и от друга страна, една от сестрите ми, задиряна преди години от гражданин и пр. Изразено бе и съпротивлението на старите срещу кооперирането на горите - ново явление в края на двадесетте години на века. Изразена бе и съпротивата на старите против рязането на косите у младите жени, шиенето на рокли вместо сукмани, търсенето на модни обуща, ученето на танци, правенето на серенади, свиренето на грамофон и радио - явления нови тогава и пр., и пр. Пиесата бе написана на местно родопско наречие с много комични и трагикомични сцени, та представляваше чисто и просто един битов фарс из среднородопската действителност. При съставянето й много допринасяше Елена Хр. Табакова-п. Добрикова, родом от Соколовци, която по природа имаше критичен хумористически дух и много умело разказваше сцени из живота на капризните старци в селото им, непримирими с новото, каквито бяха бащите ни. От пиесата се изкарваха и отпечатъци, оформяха се в книга с корица и самостоятелна пагинация, която много години след това, дори до днес се използваше за представяне на родопски вечеринки в Пловдив.

* * *

Една седмица след като се върнахме от Смилян и Арда, настоятелството на "Родина" се събра за разрешаване някои належащи въпроси, свързани с Устава, дейността и практическия ежедневен живот. Реши се:

Първо: да се открие едноседмичен курс по готварство, тъй като жените българки мохамеданки стояха много назад в това отношение. Оказа се, че много от тях не умеят даже и хляб да омесят и изпекат. Тогава нямаше хлебозаводи и всяка жена си приготвяше хляб вкъщи. Разгласи се за курса, а за ръководителка се съгласи да бъде моята жена Тинка Маринова. За помещение даде една стая от широката си къща старият Юсеин Бейски. Събраха се около петнадесет жени, които посещаваха курса. Продукти донасяха самите жени. Курсът се състоя от 1 до 10 февруари и даде добри резултати. Накрая курсистките се фотографираха за агитационна цел, пък и да се разбива фанатизмът на старите, че българи мохамедани не бива да се фотографират.

Второ: на събранието се реши да се устрои традиционна вечеринка, която да се състои на 12 февруари, когато щеше да се празнува другият мохамедански празник "Курбан байрям".

* * *

Грижата за тая вечеринка пак падна върху мен. Най-напред трябваше да се търси пиеса, която да отговаря на целта. Като гледах колко малко дни оставаха до определената дата, обхващаше ме тревога. Членовете-родинци ме срещаха, гледаха в очакване и с увереност, че ще намеря материали. Избрах от сборници десетина стихотворения, намерих песни и хуморески, а директорът на прогимназията Данов се зае да приготви група деца българомохамеданчета, които да изиграят ръченица на сцената. Това беше ново и твърде навременно, затова веднага се възприе. Оставаше въпросът за пиеса. Нямаше такава из живота на българите мохамедани, затова почнах да мисля и кроя план да се състави такава, колкото се може по-къса. Мислих ден-два, а и нощно време като се събудех, докато попаднах на един разказ от Тома Садукей за дружбата на една мохамеданка с християнка летовница, седнах и за късо време написах пиеса в две действия. Поставих й заглавие "Посестрими", тъй като се вплете в нея и тоя народен обичай. Прокарах и идеята за племенното единство между българите мохамедани и русите "от историческата Полтава, буйните брегове на Волга и белокаменна Москва" и пр. Тия думи по някакво чудо или недоглеждане от тогавашната цензура останаха и напечатаха, тъй както съм ги дал.

Щом пиесата бе готова, яви се друга мъчнотия: кои "артисти" за три-четири дена могат да я приготвят?! Поканени, учителките в града отказаха. Ролите не бяха подходящи и за младежите българи мохамедани. Тогава поканихме Коста Анастасов - професионален артист, който пребиваваше в града, а и любителката артистка Живка Лютова, които приеха, и за два дни пиесата бе готова. Малките роли се изпълниха от Бинка Субашиева и Юсеин Сеферков, а детето ученикът Мехмед Порязов.

Откриването на вечеринката стана с групово изпяване на сцената химна на дружбата "Мила Родино!". Салонът пак бе препълнен с посетители, както и миналите вечеринки. При влизане на всички посетители бяха раздавани листчета с напечатан химна, в изпяването на който взе участие и публиката. Салонът гръмна в обща песен, с която се изрази единодушие между родинци и посетители. След къса реч от председателя на дружба "Родина" Ариф Бейски почна литературната част. Казаха се стихотворенията "Млад родолюбец", "Ново поколение", "Славянобългарска идея", "Аз съм българче" и др., а най-ефектният номер в тая част беше излизането на сцената на група деца българомохамеданчета, облечени в народни носии, които под звуците на военната музика изпълниха игра "ръченица". Това беше невидяно нещо дотогава, което произведе фурор у зрителите. С това се чупеше фанатизмът на старите мохамедани, според които било "грях" да се играе ръченица или какви да е български хора.

Пиесата бе представена също много добре, тъй като и артистите бяха по-опитни. След нея имаше весела част - хора и танци. Хоро играеха и мохамедани, а танци само българи християни. Така завърши и тая "втора" традиционна вечеринка.

* * *

Оставаше да се обмисли въпросът за гостуване на дружба "Родина" в Асеновград и Пловдив, а евентуално и в София. Направени бяха постъпки за пътуване по БДЖ, но до 15 февруари нямахме никакъв отговор. Наложи се да търся връзка по телефона и с писма, като накрая се разбра, че можем да отидем само до Асеновград и Пловдив, а за София ще се помисли по-нататък. Цялата организация по това пътуване трябваше да върша аз. Срещнахме пак съпротивление у старите. Пуснати бяха в ход разни техни внушения:

- Не ви трябва да ходите! Това е каурска работа! Оставете я! и пр. - бяха казвали разни дядовци и баби, помнещи турското робство.

Други пък от религиозен фанатизъм бяха мъчили да ги разубеждават:

- Къде ще ходите, да ви хранят със свинско месо?! Това Коранът не позволява! Бива ли да си продавате вярата заради едно ходене до Пловдив!... и пр., и пр.

Тези внушения обаче не даваха резултат, защото родинци бяха упорити и усилено се приготовляваха за пътуване. Правехме и репетиции на пиесата "Възрожденци", която щяхме да представяме, където отидем. Но... явиха се нови мъчнотии. Заради женската роля, играна от Бинка Субашиева, зловредната мълва беше задействала върху родителите й да не я пущат да дойде с нас.

- Къде ще пуснете момиче да ходи тъй като байряк?... - бяха им казвали, за да ги разколебават.

И родителите наистина се колебаеха. Наложи се да отидем двамата с Ариф Бейски у тях и да ги увещаваме да дойдат и сами те - бащата и майката, "да пазят дъщерята си", "да не се отделят никак от нея" и пр., и пр. Накрай се съгласиха. С това ни се увеличаваха малко разноските, но приехме това. По ходатайството на Хр. Караманджуков тогава от Министерството на просветата ни беше отпусната парична помощ за пътни и др., та бяхме спокойни. От тая помощ се платиха и балтоните на жените, за които се спомена по-напред.

В последния момент преди тръгването се яви още една мъчнотия: Юсеин Сеферков, който изпълняваше една от ролите, се опита да направи разцепление, не идеше редовно на репетиции, а веднъж донесе и машинописа на пиесата "Възрожденци", в която бе зачеркнал думите: "ние не сме турци, а българи", "по дух сме още под робство", "макар че сме мохамедани, ние сме по кръв българи", "вяра се променя, а кръвта не", "българи сме били, българи сме сега и българи ще си останем", "турците са друг народ, не като нас" и пр. Разбира се, че това е направил, за да не се "изложи пред турците" в Пловдив, които навярно щяха да проявят интерес към представлението. Групата обаче не се съгласи с тия поправки и пиесата остана, както бе написана.

След преодоляване на всички тези мъчнотии бяхме готови за пътуване. Условихме един автобус с шофьор Кочо Редкин и на 19 февруари 1938 година рано сутринта по здрач се събрахме пред читалището. Проверихме се да не би някой в последната минута да се е отказал, и като видяхме, че сме всички - 32 души мъже, жени и деца, качихме се в автобуса.

- Хайде, урааа! - извикаха всички и автобусът потегли.

Минахме Раково, Устово, Соколовци до Рожен. Там имаше поледица, та автобусът забоксува, но скоро се оправи и продължи. Пристигнахме в Чепеларе. Без да спрем, при слънчево време омнибусът ни понесе надолу. Спряхме за малко при Нареченските бани, порадвахме се на слънчевия ден, па наново се качихме и на един дъх пристигнахме в Асеновград.

При железния мост тук ни посрещнаха деятелите от дружба "Рожен" с провиквания: "Добре дошли, добре дошли!" Лицата им светеха от радост. На предна линия бяха Крум Савов, Борис Попноев, Райчо Поповски, Димитър Радев, Рада Моллаиванова, Стоян Пепеланов и др. Настаниха ни в хотели и къщи, а аз продължих до Пловдив, за да видя подготовката там. Вечерта обаче се върнах.

Предвидени бяха "Две родопски вечери". Имаше и разлепени афиши. На първата вечер бе представена от "роженци" пиесата "Песента побеждава". Тя бе без писан текст, а се представяше импровизирано. Изразяваше един момент от живота на Салих-ага Смоленски, как заради хубавата песен помилвал осъдения на смърт Манол Мекрела от Чокманово. Играта им бе великолепна. Главната роля "Салих-ага" изпълни Крум Савов, добре дегизиран, а "аговицата" бе жена му. Смолянци останаха извънредно доволни от видяното и играта.

Втората вечер "родинци" дадоха пиесата "Възрожденци". Това стана във военния клуб. Салонът беше препълнен. Играта бе хубава и асеновградчани посрещнаха с възторг някои моменти и тая първа проява на българите мохамедани. След представлението имаше поздравления, разговори и трогателни срещи между българи от двете изповедания. Прекараните две вечери в Асеновград оказаха извънредно сърдечно влияние върху смолянци.

Надвечер се качихме на влака за Пловдив. Дойдоха много асеновградчани да ни изпратят. Повечето от българомохамеданите сега за пръв път се качваха на влак. Локомотивът изсвири, вагонът екна от песни и влакът потегли. Насреща се белееха снежните върхове на Стара планина.

Скоро пристигнахме в Пловдив. И тук сърдечно посрещане. При гарата бяха дошли много пловдивски родопчани начело с д-р Г. Чичовски. Замахаха шапки и ръце, и сияещи от радост дойдоха при вагона. Пак поздрави и сърдечни ръкостискания. От гарата всички вкупом потеглихме пеша по ул. "Ив. Вазов", за да разгледаме града. Минахме покрай военния клуб, площада, главната улица и стигнахме "Джумаята". Оттам се отправихме към хотел "Бяло море" - на ъгъла на ул. "Ангел Букурешлиев" и "Леди Странгфорд", където бяха настанени родинци за нощуване. Храненето пък щеше да става в един ресторант близо до хотела. След като се настаниха, вечерта много от смолянци отидоха на кино. Аз пък отидох при мои роднини, където бяха дошли жената и децата и там нощувах.

На другия ден разглеждахме забележителностите из града: качихме се на "Сахат-тепе", ходихме в градината и видяхме езерото, посетихме музеите и пр. Най-силно впечатление направи на смолянци музеят при французкия колеж. Там видяха препарирани най-различни животни из света. Развеждаше ги уредникът Херман Гислер, швейцарски французин, който говореше добре български. След музея минахме край къщата на Ст. Н. Шишков, окичена в траур, тъй като само преди два месеца той се бе поминал. Поклонихме се пред паметта му. Минахме и покрай къщата на д-р Г. Чичовски, след което се прибрахме в хотела.

Времето следобеда мина за подготовка на вечеринката. Бяха разлепени големи афиши: "Битова българомохамеданска вечер ще се състои в салона на Дома на изкуствата и печата" (дн. Радио Пловдив). Салонът бе малък. Целта на пловдивчани бе да се привлекат по-малко, но отбрани хора: общественици, писатели, чиновници, учители, шефове, офицери и др. Сцената бе приспособена и окичена с пъстри родопски одеяла и "кичени халища".

Откриването на битовата вечер стана с реч от Ариф Бейски. След това имаше литературна част, в която се декламира второ стихотворение от Юсеин Якубов "Защо?". То предизвика силен възторг и трогателни чувства, а авторът му бе извикан на сцената. Декламира го ученичка от гимназията - Иванка Русинова от Широка лъка.

Пиесата се представи сравнително много добре. Суфлирах иззад кулисите, понеже нямаше будка. Някои от моментите в пиесата бяха силно аплодирани. От нея се виждаше за какво се бори и към какво се стреми дружба "Родина".

След представлението на сцената се качи д-р Г. Чичовски, който с прочувствени думи поздрави родинци, пожела им успех в предприетото дело за "възраждане на изостаналите най-назад българи", па се обърна към посетителите и каза: "Нека между цветята на красивия букет от българската народност, наред с българите католици, българите православни, българите протестанти и други имаме и едно хубаво цвете - българи мохамедани!..."

Накрай се състоя весела част, след което всички се прибраха доволни от видяното и преживяното.

На другия ден групата направи посещение на кмета на града Божидар Здравков, на началника на гарнизона и др., разгледахме "четвъртък-пазаря" и се отправихме към хотела. За обед всички родинци бяха взети по домовете на видните родопчани-пловдивчани. Бяха прекарали много хубаво, някои от жените бяха се хванали посестрими. Следобеда се събрахме пред ателието "Хершкович" (край Военния клуб), където направихме обща снимка. Оттам с нарочен автобус, отпуснат от кмета, обиколихме фабриките, кланицата и др. модерни тогава предприятия, след което се прибрахме в ресторант "Съединена България", дето ни беше дадена вечеря от кмета на града. По време на вечерята се казаха речи и вдигаха тостове за напредъка на България и родинското дело. След вечерята групата се прибра в хотела. С това се свърши гостуването в Пловдив.

На следващия ден трябваше да се върнем в Смолян. Сутринта дойдоха да ни изпратят пловдивските родопчани. Христо Чичовски донесе и подари на смолянци две каси портокали, каквито те дотогава не бяха виждали. Времето бе сухо и студено. Сбогувахме се, качихме се на автобуса и потеглихме. Минахме Асеновград. Оттам нагоре почна да вали сняг. Бързахме да прехвърлим Рожен. В Чепеларе обаче се оказа, че пътят е задръстен, та трябва да нощуваме там. Помирихме се с това. Някой подхвърли идея - добре ще е и тук да дадем вечеринка!... Това веднага се възприе от чепеларци и директора на гимназията Стоян Ставрев разпореди до учителите, а те чрез учениците, по мръкнало да се разгласи за това. И като по чудо, само след един час салонът на читалището се напълни с посетители. Лицата на всички с жив интерес очакваха да видят и те българомохамеданска вечеринка. Нашите "артисти" бяха добили вече опитност и без репетиция излязоха направо на сцената. Пак имаше речи и поздравления. Пиесата се даде най-сполучливо, по-хубаво отвсякъде другаде до тогава. Вечерта се приключи с весела част.

За нощуване смоленци бяха настанени в пансиона при училището.

Сутринта потеглихме към Рожен. Наредено бе да се разчисти снегът. Това обаче още не бе станало, та спряхме при с. Проглед. Там учителят Вас. Димитров бе съобразил и приготвил обед. Смолянци обаче не се възползваха, а решиха да продължим нагоре. При самия връх трябваше да чакаме близо два часа. В това време се съобщи, че за нас е дошъл резервен автобус в Соколовци и там ни чака. Всички се спуснахме по прекия път към селото и за половин час всички бяхме там. Качихме се в автобуса и с песни, бодри и весели минахме Устово и Райково, и се прибрахме в Смолян. С песни бяхме тръгнали, с песни се и върнахме.

* * *

Животът в Смолян си тръгна по старому. Пролетта настъпваше и членовете на дружба "Родина" се хващаха по своята работа.

Тая пролет донесе и някои изненади по моята служба. Помина се в Пловдив владиката Максим. Моят шеф архиерейският наместник ходи на погребението, но като се върна, донесе тревожни мисли:

- Дядо Максима погребахме, но да видим отсега какво ни чака! - каза той. - Вижда се, че ще има борби по новия владишки избор!

Такива наистина имаше и вместо да се избере епископ Харитон, известен и популярен навсякъде из епархията като скромен, вярващ и непретенциозен в нищо човек, избра се епископ Кирил, родом от София и съвсем непознат в епархията, който беше суетен, служеше само за поза, речите му бяха бездушни и празни, защото сам той като че не вярваше напълно в Бога и с разпуснатия си живот (беше имал жени и деца, узаконени) допринесе повече от всички други за безверието в страната. Всичко това стана за угода на Софийски Стефан, който също бе суетен, но умря като "мъченик за веру и отечество".

За това съм писал другаде, та сега не ще се отклонявам, а ще продължа за работите, в които вземах непосредствено участие в Смолян и другаде от 1938 година насетне.

* * *

През пролетта на тая година възникна идея дружба "Родина" да има свой годишен празник, който да се чества традиционно. Предложението дойде от самите българи мохамедани Ахмед Хусков, Мехмед Ишарлиев, Ариф Бейски и други, които гледаха, че българите християни имат през лятото много такива празници, правеха на тях събори с песни и веселия, та намираха за полезно и родинци да имат такъв един свой празник. Замисли се това в началото на май. Тогава в Смолян предстоеше да се празнува Гергьовден, тачен еднакво и от мохамедани, и от християни, който се честваше три дни. Първият ден се състоеше в града, а вторият се излизаше на една поляна над града. Родинци намериха за добре и те да празнуват тоя ден, само че да отидат при студения извор срещу града в Станюската махала. Групата около Хусков обаче бяха съобразили, че това ще е явно отделяне от българите християни, затова предложиха да се присъединят към последните, т.е. да отидат на един общ събор с българите християни. Аз ги въздържах, за да не се тълкува това своеобразно от християните, но те бяха настойчиви и остана да приемем тоя ден за годишен празник и да го честваме заедно с българите християни. Това бе съгласно и с приетия устав.

Разгласи се това два-три дена преди празника. Нагласи се да имаме обща трапеза там и да излезем всички членове на "Родина" с жените и децата и да не се делят мъжете от жените. Това бе оригинално хрумване и възбуди интерес.

В уреченото време, сутринта на втория ден Гергьовден видях, че потеглиха за поляната горе много българи християни. По улиците видях да излизат и българи мохамедани, облечени празнично. Срещаха ме някои и казваха:

- Гласиме се и ние, и тръгваме!

Скоро след това видях, че излязоха от къщите най-напред Юсеин Бейски - старият с жена си, която носеше баница в тава, увита в голяма кърпа, а след тях и другите хора от многолюдното му семейство и се отправиха през местността "Грашища" към поляната горе над града. След тях тръгнаха и други родинци, все с жени и всички носеха нещо за ядене, както е традиция да се ходи на събор. Едни минаваха покрай нас, тъй като живеех близо над читалището, а други виждах вървят през Поповската махала нагоре. Отидохме и ние с жената и децата ми. Цялата група мохамедани се съсредоточи около една клонеста ела при поляната недалече от християните. Бяха вече отишли някои по-млади, а прииждаха още стари и млади, мъже, жени и деца. Най-стари бяха Ахмед Ходжаджиков и Юсеин Бейски. От Горната махала бяха дошли Салих Бошнаков, Ариф Буйков и други. Групата стана близо петдесет души. Гледахме и с Ариф Бейски, броихме ги и намирахме, че се върши едно полезно дело. Пробивът се правеше.

Отначало се сложи обща трапеза за всички. И аз се присъединих към мохамеданите. Обядвахме заедно. Дойдоха ни с почерпка християни, а ги почерпихме и ние. Посети ни и околийският управител, който бе нов, наскоро дошъл. След обеда военната музика засвири хоро. Мнозина се хванаха и играха. Аз само гледах отстрана. Веселието продължи до надвечер. Общо доволство се четеше по лицата на всички - и християни, и мохамедани. Особено се радваха българите християни като виждаха, че към тях са се присъединили и мохамеданите, а и българите мохамедани се радваха, че са се приравнили с християните. Надвечер всички вкупом с песни и гайди се спуснахме към града. Най-весела бе групата, с която се движеше Ахмед Хусков.

Така се установи празникът на дружба "Родина", който се честваше ред години след това. По-подробно всичко е описано в спомените ми "Сред българите мохамедани - видено и преживяно", част II - машинопис.

* * *

През годината 1938 освен гостуването в Пловдив и Асеновград станаха и други доста забележителни събития. Най-напред през пролетта (март) се произведоха избори, та за народен представител за Смолянско се избра Атанас П. Каишев, родом от Чокманово, запасен генерал в София. Дотогава го знаех само по име, а лични връзки нямах. Сега заедно с Хр. Караманджуков той се постави в защита на дружба "Родина". Те двамата ни крепяха и поощряваха да работим, защото държавната власт нямаше становище, не се месеше и ако се оставеше на нея, нямаше да имаме никаква подкрепа. Така дружба "Родина" трябваше да се развива и действа на самотек, а връзките ни със София се установиха само с тези двама деятели, влизащи в ръководството на Родопската културна дружба там, поради което техните препоръки и упътвания се приемаха от нас, членовете на дружбата, като такива от държавата. Тъй се създаде самочувствие у родинци, че дейността им се одобрява от държавата. По стечение на обстоятелствата, пък и поради пограничния характер на околията, налагаше се дружба "Родина" да държи връзка и с местните власти, главно околийския управител, който трябваше да дава разрешения за събрания, да цензурира материалите ни за вечеринките и пр.

През лятото Каишев прекара доста време в Смолян, запознахме се, събираше родинци и ги насърчаваше в предприетото дело, а на мен подари поверителната си брошура "Родопа планина", издадена на циклостил, в която се цитираше изказването на Митхад-паша за българите мохамедани, което ми послужи оттук нататък за мото в изданията на дружба "Родина".

През лятото се смени и началникът на гарнизона полк. Янчев, на чието място дойде полк. Костов, един суров, но прямолинеен в своята кауза човек.

Установил се беше и споменатият по-напред нов околийски управител Петър Маринов... по една случайност мой едноименник. Родом бе нейде от Видинско, но дошъл в Родопите поради службогонство и кариеризъм, а както се разбра, и по гешефтарство. От бившия управител Ив. Петлешков научих, че се е поставил в услуга на противниците на "Родина", като се сближил с афуз Ариф Агушев. Той му бе носил яйца, масло, а му подарил и кичено халище. По-рано афуз Ариф помъчил да подкупи и Петлешков, посетил го в дома му, честитил му и като видял, че обстановката не е много богата, казал му, че "като на управител може да му даде петдесет хиляди лева, за да се обзаведе". Петлешков бе честен човек и не беше приел. Сега същото сигур бе станало с новия управител Маринов, за да го привлече на своя страна. Затова тоя се изяви като ярък противник на "Родина" и по искане на Каишев след време, както ще видим, беше уволнен.

* * *

В края на август същото лято в Чепеларе се чества В. Дечев - 70-годишна възраст и 50-годишна обществена дейност. Другите родинци бяха заети с работа, та отидохме на честването само ние с Ариф Бейски. Дечев се изненада, като ни видя, и се зарадва, че има представител и от българите мохамедани от Смолянско. При поднасяне поздравленията Ариф Бейски му каза хубава и прочувствена реч. Поздравих го и аз като го сравних с голям вековен дъб, около който растат много фиданки, но не могат да достигнат своя "патриарх лесов" и пр. Повече подробности по това съм писал в спомените си за В. Дечев - машинопис.

Тогава се възползвах от Дечевото описание на живота на Салих-ага Смоленски, от обесването на когото се навършваха точно сто години, та след като разпитах още много хора, събрах и още предания и легенди, и реших да отбележим тая годишнина, като съставя пиеса за управлението и трагичната му смърт, за равноправното му третиране на българите в тоя край - мохамедани и християни и пр., която пиеса да представим на следващата вечеринка. И както ще видим, това наистина стана.

* * *

С настъпването на есента (1938) настъпваше и оживление между родинци. А понеже не говореха и изтъкваха делото си като културно, а и се стремяха към по-културен живот, противниците, каквито се очертаваха вече, почнаха да ги наричат "Културата". Отначало това наименование бе на подбив, но с времето остана и като обикновено говорно име, при споменаването на което "културата" се представяше в съзнанието на простите хора като някоя вълнà, която неумолимо залива и отвлича всичко старо и назадничаво. Надали някога тая дума тъй на място би попаднала, за да се изрази с нея новото, свободата, възраждането, пред което със страх бягат и се крият предразсъдъци, старо и отживяло, както тогава. Така българомохамеданските маси като че се разделиха на две: едните бяха "за културата", а другите "против културата". Ариф Бейски беше пламенен агитатор за новото и като заслуга за тая му дейност, по предложение на Каишев, бе назначен на служба в мюфтийството за шериатски секретар, т.е. да се грижи за духовното правосъдие. Той се вдъхновяваше от реформаторските дръзновения на нашите възрожденци, настолна книга му бе "Записките по българските въстания" от Захари Стоянов, украсил бе стаята си с портретите на Бенковски, Ботев, Иларион Драгостинов във воеводските му дрехи и калпак и казваше:

- Каквото и да става, ние ще вървим напред, и все напред! Жребият е хвърлен и връщане назад няма!

С нас беше и местната преса. Вестник "Красногор" в Смолян и сп. "Родопа" в София постоянно поместваха агитационни дописки.

При туй състояние на духовете дочакахме 8 ноември 1938 година. Тогава се състоя първото общо годишно събрание на дружба "Родина". Дойдоха всички основатели, а и тези, които бяха подали молби за членство. Читалищният салон бе зает, та се събрахме в моята канцелария на архиерейското наместничество. Аз се възпротивявах да се съберем в него, защото това бе християнско учреждение, в него живееше попът, имаше окачени религиозни картини и пр., та можеше противниците да го използват за насрещна агитация като стъпка към покръщаване. Младите българи мохамедани обаче се наложиха, като заявиха, че за тях няма значение помещението и картините, защото са надживели такива едни предразсъдъци.

Така събранието стана. На него се даде отчет за дейността от Ариф Бейски, а аз представих отчет по паричните сметки. Приеха се нови членове и се обнови настоятелството с двама нови члена - Ахмед Хусков и Мехмед Ишарлиев.

* * *

За всичко, каквото бе станало дотогава, аз си водех дневник. Събитията, които ставаха, ги смятах за исторически, та отбелязвах всичко, за евентуална справка и точност. Така бе образувана архива, състояща се от писма, снимки, статии, пиеси и др. Всички тези материали ми се виждаха доста интересни, затова предложих на настоятелството и то се съгласи да се обработят и се подредят за напечатване. Тъй се дойде до решение: дружба "Родина" да издава и печатен орган, който да има заглавие "Сборник РОДИНА". Поощряваше ме в това направление и Хр. Караманджуков от София. Затова залегнах и наистина приготвих материалите като за печатане. Дотогава нямах опитност за редактиране, но бърже се ориентирах. Пък и самата работа ме учеше.

Най-напред написах "Летописните бележки", т.е. как е образувана дружба "Родина" и каква дейност е развила. След туй открих "Дял на младите българи мохамедани" със стихове, разкази и статии, написани от самите тях, като пръв се бе проявил вече с поетическо творчество споменатият по-напред Юсеин Якубов, ученик в пловдивската гимназия. След това към материалите добавих "Народоучен отдел", съдържащ снимки на сгради, носии, нотирани песни, народни приказки, пословици, гатанки, роднински и други названия, поверия, клетви, названия на махали, местности, фамилни и прякорни имена и др. В друг отдел "Българомохамедански просветители и приятели" написах кратки очерци за Стефан Захариев, Михаил Маджаров и Константин Величков, които първи погледнали правилно на въпроса за българите мохамедани и сложили въпроса за осъзнаването им. Този отдел бе последван от "Книгопис за българите мохамедани", обхващащ времето от 1870 до 1900 година. Следваше отдел "Българомохамедански утра и вечеринки", в който сложих декламации, хуморески и пиесите "Съдът на агите", "Възрожденци" и "Посестрими". Накрая завърших с "Бележки и оценки на книги, статии и известия, имащи връзка или какво да е значение за българите мохамедани", т.е. съвременен книгопис. Поместих и некролози за починалите Емил Агушев, Антон Страшимиров и Ст. Н. Шишков. На самия край поставих и списъка на членовете. Прибавих и снимки на съответните места за илюстрация на материала.

Така машинописът бе готов в обем близо 300 страници. При едно от идванията си в Смолян Ат. Каишев го видя, прегледа го и много го хареса, та при това си въодушевление каза:

- За напечатване на тази книга аз ще ви намеря средства! Много е навременно и полезно да се издаде и то колкото се може по-скоро!

Настоятелството се зарадва и му благодарихме за готовността да ни съдейства. И той наистина, скоро след това, като бе отишъл в София, бе осигурил десет хиляди лева от някое министерство, която сума бе достатъчна за покриване разноските по печатането, тъй като за хонорари тогава никой не претендираше, а и не се даваха. Каишев обаче каза, а и ми изпрати портретите на царя и царицата, които да се сложат в началото на книгата, "за да виждат българите мохамедани, че тоя им е царят, а не турският султан или Кемал". Не можех да му противореча - той осигуряваше средствата, затова се съгласих, макар че не държех много на тези портрети и ако останеше на мен, нямаше да ги поставя.

Като стана това, през октомври 1938 година отидох в Пловдив да търся печатница. Насочих се към фирмата "Хр. Г. Данов", която бе печатала всичката възрожденска литература. Влязох в кантората. Заварих там братята Грую и Милош Хр. Данови. При тях бе и главният коректор Ат. Прахов. Представих им се:

- Ида от Смолян. Нося машинопис за печатане. Той се отнася за възраждането на българите мохамедани. Вашата печатница е основоположник на възраждането на целия български народ, затова дойдох тука и моля да приемете да се напечата!

Дадох им машинописа. Милош Данов бе извикан, та излезе вън, но Грую го взе, прелисти и попрегледа го, без да продума нещо, па го подаде на Прахов и каза:

- Да се напечати! Приемете го и уговорете по-нататък! След това излезе и той, а ние с Прахов уточнихме: формат, хартия, набор, клишета, тираж и пр. Форматът трябваше да бъде малък, за да се носи лесно в джоб или в пояс. Същевременно определихме и кога да почне печатането: началото на ноември 1938 година. Коректури щяха да ми пращат в Смолян.

- Средствата за отпечатване са осигурени! - казах, защото нито Данови, нито Прахов ме запитаха за това.

- Щом г-н Данов каза "Да се печати", ще се напечати, а тези работи после ще се уреждат - каза Прахов, който също разгледа машинописа и по отражението на лицето му се разбра, че печатницата тъкмо такива работи търси за печатане.

Така поръчката бе приета. Уговорихме се коректурите да ми се пращат чрез ученика Юсеин Якубов, който ще ги взема и праща по пощата. В уреченото време те наистина почнаха да идват. Един ден като минавах край пощата, чиновниците ме извикаха отвътре да почакам, защото има телеграма. Донесоха я и прочетох: "Пратих кола. Якубов."

- Каква е тая кола? - запита телеграфистът, разбрал, че става дума за конска кола с някакъв товар.

Обясних му, че става дума за "печатна кòла", която се оказа нещо непознато нему.

Получаването и връщането на коректурите продължи редовно и за два-три месеца книгата бе напечатана.

Излезе в 266 страници. По външност и оформление тя бе приятна наглед и бързо се разпространи. Явиха се много и все благоприятни отзиви - в списанията "Просвета", "Родопа", "Училищен преглед", "Просветно единство", "Отец Паисий" и "Нация и политика" и вестниците: "Зора", "Борба", "Родина", "Отечество", "Красногор" и др., а също и в чужбина: "Народна политика" - Прага, от чешкия учен проф. Й. Пата. Николай Вранчев пък ми писа и я нарече "...едно спретнато издание, което не мирише на провинция. Това се отнася еднакво до външността и до съдържанието..."

* * *

През зимния сезон 1938/39 година на събрание родинци решиха: да се правят обиколки из селата за агитация и образуване нови дружби "Родина". Решихме още да се устройват сказки от българи мохамедани; да се свика имамска конференция за запознаване духовните служители с целите и задачите на дружба "Родина"; да се издаде позив за хвърляне фесовете; да се привлекат нови членове; да се устрои трета традиционна вечеринка с пиеса "Салих-ага", като се отбележи стогодишнината от обесването му и пр.

За всичката тая дейност да се иска съдействието на мохамеданските духовни представители, които да го поемат и разпространяват като народополезно дело, а същевременно да се привлече вниманието и на държавните власти, за да гледат на дружба "Родина" благоразположено и усвоят държане - ако не помагат, то поне да не пречат на това творческо, възродително и реформаторско дело.

* * *

Първото нещо, което стана по така начертаната програма, бе свикването на имамската конференция. Тя се състоя на 17 ноември 1938 година в мюфтийството. Бяха дошли почти всички мохамедански духовници (имами) от околията. Дошъл бе и най-авторитетният измежду тях - афуз Ариф Агушев от с. Могилица.

Откриването стана от околийския мюфтия Мехмед х. Салихов, който, като поздрави с "Добре дошли!" пристигналите, даде им кратки упътвания за службите и ги покани за общо взаимодействие с дружба "Родина". След него взе думата председателят на дружбата Ариф Бейски, който каза, че трябва да се реформира облеклото на мъжете и жените и изтъкна, че религиозното чувство на българите мохамедани намалява и ако се върви тъй, хората ще дойдат до пълно обезверяване.

- Причината за това - каза той - не са часовете по коран в училищата, който ако ще и цял ден да се учи, пак няма да се научи нищо. Главната причина е, че той се преподава на чужд и неразбираем език, турски или арабски, който и почти всеки от вас не разбира. Като дълг се налага на вас като духовници да работите за извеждане българите мохамедани от туй тягостно положение, като им давате духовни знания на наш матерен език, да разбират религията на български, каквато е и нашата народност.

- Не е дадено на нас да разбираме религията! - му възрази афуз Ариф Агушев. - То стига, когато Аллах я разбира! Не можем да правим ние това, което казва председателят на "Родина". Ние сме имами и можем само да се кланяме, да кланяме и другите, но да разсъждаваме по религията не можем. Също и по облеклото на мъжете и жените не знаем кое е право и кое криво. И за да не изпаднем в грях, най-добре е да си останем тъй, както сме били!... И т.н.

Афуз Ариф бе дошъл с хубав шалъплия фес и черен пискюл на него. С общи думи той разви мисълта, че на мохамеданското население не е нужно знание и наука, че по-добре щяло да му бъде, ако си остане така, в простотия и невежество. На това му възрази Емин Мехмедалиев от Арда - учител, който каза:

- А защо вие своите синове учите, за да добият по-високо образование, а казвате, че народът не бивало да се просвещава?

Възразиха му и други и накрай конференцията завърши без никакви видими придобивки и за едната, и за другата страна. Изказванията на афуз Арифа бяха напълно мракобеснически.

Все пак дошлите на конференцията добиха впечатление, че е назряло да стане нещо, че младежта се насочва напред и е решена да се бори за нов мироглед в духа на новото време, с приобщаване към своята българска народност.

* * *

Наскоро след имамската конференция настъпваше за мохамеданите "рамазан" (пост), а след месец и "байрям". За тогава родинци не бяха мислили да правят друго освен наченатото вече, начело с Ариф Бейски, да направят стъпки за премахване на фесовете. Такива повсеместно носеха тогава мъжете, за да показват, че не са българи. Не разбрах как бяха замислили и планирали това, но един ден дойде при мен Ариф Бейски и каза:

- Ще издадем позив! Написах го! - и ми подаде някакъв лист. - Трябва да дадем на нашите фанатици да разберат, че тука не е турско, та да носят фесове! Пък и жените - фереджета! Освободени сме от робство, а от 25 години насам продължава да се носи това турско облекло!

Прочетох ръкописа, който бе сбит, лаконичен и отговаряше напълно на целта. Поогладихме го, па седна Ариф при машината, та го преписа. Веднага след това отиде в Горната махала да го занесе в печатница "Красногор" на Коста Хараламбов за напечатване. След него отидох и аз. Коста каза, че за да го напечата, трябва да се цензурира. Ариф веднага отиде в околийското управление, където поради отсъствие на управителя беше го разрешил секретарят Пинтиев. Дадохме и се напечата в три хиляди екземпляра.

След два дни беше се върнал управителят и научил за позива. Почувствал се пренебрегнат, че секретарят е разрешил, а не той, та поиска да го види. Занесох му един напечатан екземпляр. Той даде вид, че не го одобрява и седна, та написа друг. Той бе дълъг, със замъглени мисли, излишни фрази и неясно съдържание. Не можах да му се противопоставя, защото все пак беше власт и той го прати по свой човек в печатницата. Напечата се и той. Него обаче не използвахме, а решихме да разпространим само нашия.

Предстоеше да се предприеме акция. Доброволци за това се явиха мнозина. Чудно ми беше като гледах тези млади хора как въодушевено сами предприемат и самоволно се включват в работата за изхвърляне на фесовете. Събираха се, четяха позива и се разпределяха на групи коя къде да ходи и какво да прави. Трябваше да се разлепят позивите за една нощ, навсякъде из града и селата, за да се създаде изненада. Едни оставаха за града, други заминаваха, за да стане разлепяването през нощта срещу 23 ноември 1938 година. А тогава бе зимно време, та по студ и кал определените групи заминаха надвечер, без пътни и дневни, само заради високата идея: да се разнесат и разлепят позивите, като хвърлянето на фесовете смятаха за напълно културно-патриотично дело. И това наистина стана.

На другия ден сутринта градът осъмна с разлепени позиви, по стени и огради на почти всички къщи, а същевременно с града - и в селата. Ариф Бейски като "войвода" бе заминал от Смолян през местността "Бухлевица" за селата Киселичево, Могилица, Кошница, Смилян и др., за да следи акцията. Върна се като победител. Навсякъде позивите бяха разпространени.

Първото впечатление у хората бе, че това е правителствена разпоредба, та повечето фесове бяха заменени с каскети и други шапки. Скоро обаче се бе разбрало, че това е дело на дружба "Родина", което охлади впечатлението. Почнала бе противна агитация.

- Ако каже властта, ще хвърлим фесовете, но щом това иска "Културата", не щем! - бяха казвали турцизираните фанатици.

Акцията обаче продължаваше. Виждах какво става само в града. Из махалите по кръстопътищата бяха минавали родинци и по свой почин предупреждавали да не се излазя с фесове. Някои се бяха противили, та им били вземани и те оставали гологлави. На някои пък бяха и скъсвани.

А беше неделя. Излязох пред читалището и гледах от пътя насреща по ливадите от Станоската махала вървяха едни надолу, а други ги пресрещнаха, и понеже първите били с фесове, то се нахвърлиха да им ги вземат. Стана сборичкване и групата като кълбо се въргаляше по ливадата. Много граждани гледахме това. Начело на родинци бил Ахмед Хусков. Надвечер видях, че се събрали двете борещи се групи, та се черпеха и шегуваха в кръчмата.

- Поборихме се, та да се почерпим! - каза Хусков, като ме видя, и се смееше.

- Ех, надвиха ни! Какво да правим? - казваха и другите и се смееха.

Сетне се били събрали с групите и от другите махали, та се черпили като победители като пили и пели песента "Мила Родино!" и пр.

В селата акцията също бе проведена. В с. Търън начело бил Мехмед Дервишев - имам, който упорито държал да се ликвидират фесовете, фанатиците били се противопоставяли и направили постъпки до мюфтията, а той и до Главното мюфтийство - София, Дервишев да бъде уволнен. Впоследствие се бе развила преписка, за която ще говорим по-нататък.

От тая акция естествено бе имало недоволни, от които се бе възползвал околийският управител, за да им съчувства, а те го бяха посещавали и поднасяли подаръци.

* * *

Властта не вземаше никакво участие в тая акция, по която причина се бе създало условие фанатиците да замислят противна акция. Решили и направили подписка да се оплачат на турския консул в Пловдив, а оттам и до турската република в Анкара, против дейността на "Родина". Родинци бяха следили тая конспирация и я разкриха по свой почин. Аз не знаех нищо, а не бе знаела и полицията, когато един ден дойде при мене Ариф Бейски и каза:

- Тая сутрин Мехмед Ишарлията и Ахмед Шехмов са заловили в Чепеларе писмо до турския консул в Пловдив! Носил го Якуб Кацаров, когото проследили и изпреварили през Караманджа. Свалили го от рейса, взели му го и го донели тука.

Изненадах се. Запитах го и той ми разправи подробно как станало следенето и залавянето и че как повече от сто души се били подписали против "Родина", искали да се изселят и пр. Това писмо го бяха предали на прокурора, и след като бе преведено (защото било написано на турски по арабица), прокурорът го дал на съдия следовател. Наскоро почна и следствие. Всички бяха признавали, че са подписали и биваха арестувани. За десетина дена участъкът се бе напълнил. Смяташе се, че ще бъдат съдени. Снабдих се с един препис от писмото. То бе адресирано чрез турския консул в Пловдив до министъра на външните работи Исмет Иноню в Анкара. Казваше се, че животът в България им е станал невъзможен, че чрез дружба "Родина" те се откъсват "от кръвните сънародници турците и се цели да бъдат асимилирани към българите". Молеха "да им се открие свободен път за изселване". Следваха над 130 подписа, някои от които се повтаряха. Сетне мнозина бяха признавали, че подписвали, без да знаят истината, уж да им се дава паша или да секат листа за фураж за добитъка и пр. Значи, имало бе и измама.

Следствието продължи повече от два месеца. Арестувани били всички 130 души и се явило невъзможност да се осъществи такъв масов процес, та бе решено да се задържат само инициаторите, а множеството да се освободи под гаранция. От това бяха се възползвали адвокатите да пишат жалби и да ходатайстват, а и околийският управител, който бе създавал паника, че уж ще ги дигат към Пловдив, че ще ги съдят, а той можел да възпира работата за отделни лица, та домът му бил посещаван нощно време от много жени на задържаните, които му носели подаръци и пари, за да "спасява" мъжете им и пр. С определяне гаранция обаче се прекрати следствието и почти всички бяха пуснати.

Това следствие смути духовете на българите мохамедани, като им даде да разберат, че дружба "Родина" е важно дело в техния живот и трябва да гледат благоприятно на нейните мероприятия.

* * *

През време на следствието ние се готвехме за трета традиционна вечеринка. Тя щеше да се състои на 4 февруари 1939 година. Пиесата бе споменатата "Салих-ага" - черти из живота му като борец за равноправие между мохамедани и християни. С това щяхме да ознаменуваме и стогодишнината от обесването му. Репетициите правехме в читалището, като в пиесата вземаха участие и българи християни. Ролята на Салих-ага бе взел Ариф Бейски, та се яви недоволство от Георги Белев - младеж с артистични дарби, който може би по-сполучливо щеше да я изнесе, но за поощрение на мохамеданите това не стана и си я изигра Ариф. Създаде се и куриоз, като донесоха от Могилица специален костюм от онова време, носен от Агуш-ага, обшит със сърма и гайтан. Докараха още товар "чанове" (звънци) и "тюмбелеци" (хлопатари) за представяне зад сцената овче стадо, събраха се и стари костюми - християнски и мохамедански, близки до онова време. Вечеринката се състоя, тъй както бе предвидено.

На 4 февруари вечерта, преди още да бе дошло време за нея, салонът на читалището почна да се пълни. Идваха много посетители и от околните села. От Пловдив пребиваваше в града по служба началникът на дивизията полк. Асен Николов, който също дойде на вечеринката. На предните редици бяха седнали шефовете на учрежденията с жените си и някои българомохамедански първенци начело с мюфтията ведно с жените и децата си.

Откриването стана от председателя Ариф Бейски, който произнесе вдъхновена реч за делото на "Родина". "Езикът е, който определя народността ни - каза той. - Езикът ни е български, следователно българи сме по народност!" и пр. Речта му няколко пъти бе прекъсвана от ръкопляскания. След него се качи на сцената полк. Асен Николов, който произнесе също реч за ползата от обединение на всички българи. Приключи с пожелание за напредъка на родинското дело и покани всички присъстващи вкупом и в съпровод на военната музика да изпеят химна на дружбата "Мила Родино!". Салонът екна от тая песен.

След малка литературна част от стихотворения и хуморески се представи пиесата "Салих-ага". Според подготовката, дарбата и умението на "артистите" любители, тя се представи добре, повече от очакваното. Аз бях суфльор, подавах в съответното време да се влиза и излиза, да се пее, стреля и пр., а когато овчарите се разговаряха на сцената, и да дрънкат "чановете". Чановете обаче в това време не се чуваха никак. Това ме учуди силно, затова след свършване на действието, щом падна завесата, изскочих и "хванах за гушата" Ишарлията, който бе определен да ги дрънка. Той обаче бил забравил, улисал се и казваше:

- А бе и тъй мина! Представихме, че овцете "лежат на гильгьо" (обедна почивка)!...

Тъй свърши представлението като чановете останаха неизползвани. (На другия ден ги раздрънквахме напразно, като че цяло стадо пасеше там през месец февруари!...)

Веднага след пиесата отидох на сцената и аз. С подходящи думи охарактеризирах дейността и управлението на Салих-ага, като отбелязах, че "сега се навършват точно сто години от погубването му и че тая вечеринка е и едно възпоменание за него". Прочетох и песента, съставена от народа за неговата гибел и скръбта му за това, и с туй програмата се свърши.

Следваше весела част с хора и танци, a в антрактите между хората и танците се прочетоха получените телеграфни и писмени приветствия.

© Петър Маринов
© Александър Маринов, съставител
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 28.10.2008
Петър Маринов. Някога... (Книга трета). Съст. Александър Маринов. Варна: LiterNet, 2008

Други публикации:
Петър Маринов. Някога... 3. Съст. Александър Маринов. Пловдив: Интелексперт 94, 2008.