ВЪВ ВИХЪРА НА ЖИВОТА

(2)

Петър Маринов

web | Някога... (Книга трета)

* * *

Спрях се по-подробно на замислянето и учредяването на Българомохамеданската културна дружба "Родина", защото това е важен момент в живота на тези хора, а и в моя живот, което е и част от моята биография. От тоя момент се захвана нов етап в целия живот на българите мохамедани, начело на които застана дружба "Родина". Тя разви дейност въодушевена и пламенна като топъл вихър сред напълно инертната дотогава маса, който вихър повлече, отвлече и погълна напълно и мен с всичките фибри на живота ми. Този вихър, жесток и неумолим, но и революционно славен, при съзнанието, че се върши една основна, културна, будителска работа "в ползу роду и отечество болгарское", ми даваше кураж да го следвам и запълни със съдържание целия ми по-нататъшен живот. За тая дейност, макар че страдах, бях арестуван, разкарван, затварян и съден от най-високия трибунал - Народния съд от 1944-1945 година, но не се кая... Идеологически аз бях прав. Това бъдещето и историята потвърди. За това ще говоря по-нататък.

А сега да продължа за събитията, които станаха, а и продължаваха да стават след учредяването на дружба "Родина".

* * *

Веднага щом се изпратиха учредителните книжа за утвърждение, трябваше да замина за Пловдив. Там се откриваше Родопска конференция, на която щеше да се разисква и по българомохамеданския въпрос. Съобщи ми се от тамошната Родопска културна дружба да отида, като приготвя и доклад за станалото в Смолян, който да прочета на 9 май 1937 година, за когато бе насрочена конференцията. Седнах и написах доклада си, който обхвана 5-6 страници, но понеже виждах, че въпросът за българите мохамедани и тяхната злочеста съдба в тоя пограничен край не бе уяснен обществено - неволята, тормозът, ангарията и експлоатацията им от престараващи се военни край границата, неразбиращи човешката им същност чиновници - главно бирници и алчни за забогатяване търговци на дървен материал, използващи горите и труда им почти на безценица, то затова нарекох доклада си "поверителен". Той бе предназначен само за ограничен кръг слушатели.

С така приготвения доклад заминах за Пловдив на 8 май. С мен дойде и Ариф Бейски. През тия дни бе открит и Пловдивският мострен панаир, пръснат по разни сгради из града, който тогава ставаше през пролетта, а не през есента. Отначало обиколих някои от палатите, а надвечер потърсих устроителите на конференцията. Секретарят на Родопската дружба Григор Вълчанов ми съобщи дневния ред. Тя щеше да се открие на другия ден - 9 май, в салона над Популярната банка - днес Спестовна каса, Пловдив. Предвидено било пръв да говори Ст. Н. Шишков на тема "Задачите на интелигенцията ни сред българите мохамедани", а след това д-р Г. Чичовски и др.

Отидох на другия ден. Още в самото начало се съобщи, че първият реферат не ще се прочете поради болезненото състояние на Ст. Н. Шишков.

Следваха другите реферати. Д-р Г. Чичовски говори за бедственото положение на родопското население, вина за което имат българските управници, които отпущат помощи за изхранване, а не създават траен поминък по прокарване на пътища, железници и др., с което да се използват неизчерпаемите подземни и надземни богатства на планината. След него думата взе дошлият от София запасен генерал Атанас Каишев, който говори на тема "Родопа планина и значението й за нашата държава". Това бе исторически преглед, с който свързва миналото с настоящето и направи заключение, че Родопите са били и ще бъдат южната крепост на нашата държава и народ. Накрая говори и Йордан Запрянов за училищата в българомохамеданските селища и тежките условия, при които се развива просветното дело сред тия хора. Направи препоръки общините да подпомагат бедните деца с учебници и др.

След рефератите се изказаха неколцина родопчани - общественици от Пловдив, Асеновград, Чепеларе, София и др. Изказване направих и аз за подетата работа сред българите мохамедани, особено младите, които са способни и готови за културен живот, стига да им се подаде братски ръка. Новина за участниците бе известието, че е образувана в Смолян Българомохамеданска културна дружба "Родина". Това съобщи Ариф Бейски и направи апел за братско сътрудничество. Това зарадва всички, които пожелаха успех и напредък на предприетото дело.

Моят доклад не четох, защото бе неподходящ за аудиторията - бе "поверителен", но след конференцията се събрахме, та го прочетох само пред д-р Г. Чичовски, Никола п. Ноев и Григор Вълчанов. Намери се, че правилно съм отразил живота и неволята на българите мохамедани. Този доклад остана да се пази в архивата ми.

Конференцията завърши с резолюция за подобряване пътищата, създаване поминък на населението, превозите да стават не с талиги, а с камиони и рейсови коли и пр. Резолюцията се размножи и разпрати до меродавните управляващи фактори, но заглъхна из бюрата им и не даде никакви резултати.

* * *

Надвечер отидох да посетя Ст. Н. Шишков. Той се много зарадва, като ме видя, и за това, което бе станало в Смолян - вечеринката, а и за образуването на дружба "Родина". За това бях му писал дълго и писмото ми стоеше при възглавницата му, за да го препрочита.

- Надявам се, като оздравея - каза той, - да дойда до Смолян, за да видя на самото място тия родопски "молодци" (употреби руската дума вместо "младежи"), и споделя радостта си с тях по подетото дело.

Виждаше се, че му е мъчително да говори, пък и се вълнуваше, та не стоях дълго. Сбогувах се, той ми държеше ръката и казваше:

- Аз се много радвам, като виждам, че излизат нови фиданки, млади хора, които работят за Родопите и ще заместят нас, старите!... Ако така заработят всички млади, бъдещето е в сигурни ръце!...

Разделихме се. Не можа обаче да оздравее Ст. Н. Шишков и да дойде още веднъж в Родопите. Това беше последното ни виждане. След доста мъчително боледуване той се помина след няколко месеца. Повече подробности за него могат да се видят в спомените ми по случай сто години от рождението му - 1965 година (Маринов 1995: 9-119).

* * *

Лятото на 1937 година настъпи. То не донесе някои събития, които да имаха отражение и в живота ми, и по българомохамеданския въпрос, но все пак може да се отбележат някои от тях.

Към 10 юни се чу новината, че в Смолян е дошъл Панчо Дорев, виден турколог, публицист и бивш народен представител от турския парламент отпреди 1912 година. Той бе македонец. Оповести се, че ще държи сказка в читалището. Отидох на сказката. Бяха дошли доста хора. Отпред видях, че е седнал афуз Ариф Агушев с фес на главата, дошъл нарочно от Могилица. Кой беше му съобщил, не се разбра. Сказката бе на тема "Външната ни политика през последните 60 години" и беше интересна. За българите мохамедани не каза нищо. Беше изслушан с внимание. Веднага след сказката се отправи за хотела. Аз знаех за преведените от него турски документи, издадени в няколко тома от Българската академия на науките, та исках да се срещна с него. Афуз Ариф обаче ме изпревари, придружи го и влезе при него в стаята. Остана там повече от час. Когато излезе, отиде при него Ариф Бейски. Занимал го беше със създаващото се движение за осъзнаване сред българите мохамедани. След него влязох и аз. Потвърдих казаното от Арифа, но Дорев само слушаше и нищо не казваше. Обясних му, че въпросът за българите мохамедани е важен, но е много по-сложен, отколкото в София се мисли. Нашите държавници неумело са ги ръководили, та тия хора мислят, че не са българи. Помолих го за някакви справки по история, за което после му и писах, но от това нищо не излезе.

Друго събитие през това лято бе "голямата" новина, че се бе родил престолонаследник на България. Раздрънкаха се камбани, държаха се високопарни речи, правеха се молебени и пр. Тържествуваше населението. Съобщи се, че името му ще е Симеон. Някои от родените тогава деца бяха кръстени на негово име. Името Симеон се споменаваше в разговори из улиците. При едно отиване в общината заварих и там да се повтаря това име, а понеже беше получено нареждане да се преименуват някои върхове и селища, носещи турски имена, тогава разискваха там и решиха "Карлък" да се нарече "Снежник", а за "Караманджа" - най-често посещавания от туристи връх, се прие да се нарече "Симеонов връх". От това обаче нищо не излезе, защото това име не се прие от народа, който продължаваше да го нарича "Караманджа". Впоследствие бе наречен "Мургавец", което име бе най-подходящо.

През това лято дойде в Смолян владиката Харитон, епископ Драговитийски, който обикаляше околията през най-горещите дни. Нощуваше винаги в квартирата ми, с което ми се създаваха доста залисии. Идваха хора да го търсят, та трябваше да ги посрещам и изпращам. Той бе владика, но бе много скромен в храната. Искаше само постни чорби и зеленчуци, каквито жена ми му приготвяше, и се хранехме заедно. Веднъж след дъжд бе намерил охлюви в тревата около къщата, та ги донесе и поиска да му ги сготвим. Ние такова ядене не знаехме, та остана той сам да си ги сготви. Слагаше ги във вряща вода ей тъй с черупките. После им сложи зарзават и запръжка. Заедно седнахме да се храним, но това не се оказа по вкусовете ни, та яде само той. Към 15 август си замина и се освободих от тези залисии.

Тогава пък дойде Савата - архитект Сава п. Маринов от Чепеларе. Той бе добър фотограф, имаше много фин апарат, донесен от Германия, та ходихме с него няколко дни из околните скали на Смолян, катерехме се по канарите, където той направи чудно хубави снимки. От тях направи увеличения, които туристическото дружество от Чепеларе бе направило на табла и бяха изложени на перона при гарите в Пловдив и София. Направи още много копия, които се разпродадоха в Смолян. От тях си взех и аз 15-20, които поставих в рамки и си украсих стаите. Тези скали бяха просто природни паметници. Поставих им надписи: "Стражът", "Бухалът", "Невестата", "Приказен замък", "Симфония", "Недовършена повест", "Небостъргач", "Бездна", "Каменна идилия", "Предание", "Легенда" и пр. Снимките на Савата Маринов останаха неповторими, защото мнозина фотографи след това се мъчеха да заснемат същите обекти, но никой не можа така художествено да ги възсъздаде.

* * *

Но да видим сега какво ставаше сред гражданството на Смолян.

Основаването на Българомохамеданската културна дружба "Родина" бе факт, който беше вече познат на цялото гражданство. Основателите й заживяваха с повишено самочувствие, че и те са направили нещо, че и те са станали пълноценни и равностойни българи. Затова често се събираха вечер в малкото дюкянче на Ахмед Хусков при пощата (дето днес е издигнат Промкомбинатът), или в близката кръчма "Бялата мечка", та се разговаряха, шегуваха, черпеха, а понякога и пееха. Тая веселба обхващаше и нечленове-посетители и показваше, че сред българите мохамедани има раздвижване и стремеж към култура и модернизиране в живота им. Доскорошното им самочувствие на малоценност беше ги сковавало и държало свити и унижени спрямо българите християни, от което сега почваха да се освобождават. Предишното им неестествено положение ми се виждаше, че сега е намерило отдушник и те почваха да живеят наистина с чувство, че са равни с българите християни.

Но... разбра се и друго: това не се нравеше много на голяма част от българите християни!... За тях "помаците" като че бяха "дадени само за говедари и овчари" или прости работници, принизяващи ги близко до роби, "а не и за културен живот". Забелязвах, че се отправят недружелюбни погледи и към мен, защото смятаха, че аз подвеждам "помаците" да стават българи и ги карам да претендират за равноправие и пр. Някои говореха и рязко, че "помаците трябва да се изселят, та да се оправи работата".

- На помаците мястото не е тука, а да си вървят в Турция! - ми казваше веднъж Васил Милушев, който членувал някога в Македоно-Одринската революционна организация и мислеше, че сега може да се разпорежда по българските работи.

- Достатъчно сме теглили в турско време от тях, та и сега ли ще им клатим шапка! - бе казал Тодор Пелтеков от Долната махала, който също минаваше за патриот.

- Не бива да се отварят очите на помаците! Те са дадени само за аргати на българите! - чух веднъж да казва Гавраил Капсъзов.

- От помак българин не става! Каквото и да го правиш, той си остава помак и душманлък ти мисли! - казваше Тодор Кацаров, прост човек, пред кръчмата на Чилингиров в Долната махала.

И пр., и пр.

За да има такова настроение срещу българите мохамедани в миналото, за основание им служила икономическа причина. От турско време те владеели по-хубавите и по-плодородни места, ниви, градини и ливади из цялата Ардинска долина. Тези имоти след войните станали прицелна точка на българите християни. За това се създавало и поддържало изкуствено настроение, че тези хора трябва да се изселят, за да им завладеят имотите. А през ония години наистина се чувствала голяма криза за работна земя, защото освен земеделие, за много хора от тоя край мъчно се намирало препитание. Затова мнозина ходели по гурбет като зидари, калайджии и други занаяти, а "помаците си стоели тук и не ходели никъде".

Освен споменатите по-горе българи, които бяха прости хора, но намираха се и други християни, и то "по-интелигентни", които открито казваха друго..., а именно: че за да станат "помаците" българи, трябва да се покръстят!... Намираха се, значи, хора и в тоя просветен век, в който живеехме, който показва кой от каква народност е. Не беше заглъхнал още и споменът за покръстването през Балканската война.

- Радославов им е майката! - казваха някои, като мислеха, че Радославов ги е покръщавал, а истината бе тъкмо обратната - той ги бе върнал в мохамеданската вяра. А понеже Радославов бе водил "правителството на сопаджиите", мислеха, че неговата мярка подхожда за "помаците". С покръстване смятаха, че ще се разреши радикално въпросът. Някои го изкористваха, че с пари всичко ще се разреши, като Георги Попанастасов (Пашата) в Устово, който бе причинил връщането на мохамеданската религия като Радославов агитатор. Веднъж, когато бях отишъл в Устово, се изрази пред много хора на пазара:

- Дайте ми един милион лева и всички помаци ще покръстя!

Някои му възразяваха и се смееха, други го гледаха в почуда, че именно той, а не някой друг казва това.

- Иска му се да бърка пари, на нашия Паша! - каза един от търговците - Ружинов.

След като си бях заминал за Смолян, той бе продължил по мой адрес и по адрес на дружба "Родина":

- Това е работа само на Маринов. Помаците не са с него. Не е за неговата уста тая лъжица! Всеки, който се е захващал с помаците, се е провалял и т.н.

Схващането на "Пашата" (Георги Попанастасов) не бе чуждо и за мнозина в град Смолян. Веднъж, когато отидох по служба в Популярната банка, чиновниците ме подхванаха "как" и "защо ще правя помаците българи"! Отговорих им, че това ще стане, когато ние, християните, почнем да ги гледаме като равни на нас.

- Отгде накъде ще смятам, че са равни на нас, когато те са мохамедани и се кланят на Аллаха?! - възрази счетоводителят Ангел Кацаров, който минаваше за общественик и произнасяше високопарни речи.

- Ей така - казах. - Както себе си смяташ за българин, така и тях ще смяташ за българи!

- Как ще ги смятам такива, когато има арада (помежду) Коран?! - разгорещи се той. - Коранът е, който ги прави да не са българи! Какво ми разправяш ти мене?!

- Е, бе той нека да се чувства българин, па нека си държи Корана! - обясних аз.

Кацаров обаче бе недоволен от тия ми думи и продължи:

- Ти и такива като тебе разваляте помаците! Вие не можете да разберете, че докато стои на мегдан Коранът, от тези хора нищо не може да се направи! Махни им Корана, и работата изведнъж ще се свърши!

- Но ако Коранът се преобърне на български, какво ще кажеш тогава? - запитах.

- То го има вече на български! - каза Райчо Данчев, който случайно се намери там и бе един от деятелите по-рано (в 1931 г.) по доставката и разпространението Корана на български.

- Ще дойде време, когато нашите българи мохамедани ще отхвърлят от джамиите си Корана на турски или арабски - все едно, език, и ще го заменят с български! - казах аз. - Така някога ние българите сме изхвърлили от черквите гръцкия език и сме въвели български, та се е осъществило нашето възраждане. Така ще стане и с българите мохамедани!

- Това е вятър работа! - казваше Ангел Кацаров. - Не Коран, а Евангелие трябва да въведат!

- Ти пък много искаш! - възразих. - Езикът е всичко! Той определя народността. Ето, и тези хора - и посочих току-що получената книга "200 години у Баната", един екземпляр от която си бях купил. - Двеста години са минали, откак са се преселили в Унгария - Банат, вярата си сменили - от православни станали католици, но си запазили езика, и пак са си българи. Нищо от това, че са католици. Такива са и българите мохамедани. Турците някога ги помохамеданчили, а ние българите сега ги дотурчваме с нашето държане и ги тласкаме да се мислят небългари. Ние ги пъдим и насочваме към Турция! А това са наши еднокръвни братя. Другите хора търсят свои сънародници даже и на Марс, а ние, с нашето късогледство, всички като че сме се преселили на Марс!... Така се писа наскоро във вестниците.

- Хайде, хайде! С тебе не можем да се разберем! - заключи Ангел Кацаров и се отправи към другата стая, където го викаха клиенти.

Като него разсъждаваха и мнозина други - кметът Башулков, моя шеф попа и др. - някои по-умерени, някои по-резки.

От това се виждаше, че от самото още начало дружба "Родина" предстои да върши работа при не малко мъчнотии, произтичащи в разбиранията на самите българи християни. Те, смятайки се за явно проявени (прононсирани) патриоти, с отрицанието на българската народност на българите мохамедани мислеха, че изразяват патриотично чувство. Какво предстоеше да стане, бъдещето щеше да покаже, аз обаче отбягвах да влизам в препирни с когото и да било. Гледах само да върша работата така, както я разбирах, защото и аз се смятах патриот. Моето престояване в Смолян виждах, че сега намира оправдание именно в работа сред българите мохамедани с каквото внушение бях дошъл и беше ме изпратил Ст. Н. Шишков от Пловдив. Тая дейност смятах аз за ценна и полезна, а не обикновеното чиновничестване в града.

* * *

Летният сезон не беше много удобен за работа в това направление. Всичките членове на образуваната дружба "Родина" бяха пръснати всеки по своята работа за изкарване прехраната си, тъй като всички те бяха прости работници - каменари, колари, надничари и др. Срещаха се само случайно и си напомняха, че есента наближава, когато наново ще почнат да се събират и "пак да правят нещо", т.е. да развиват дейност. Напомняха и мене да се приготвям, за да се даде пак вечеринка... За мен бе ясно, че съм се хванал в това движение и не мога вече да се откъсна. Кой където ме срещнеше от членовете, все за това ме заговаряше. Разбрах, че вечеринка пак ще става, а за нея ще трябва представление. Но какво щеше да бъде това представление? Разсъждавах и идвах до заключение, че то трябва да е близко по съдържание и мотиви за тях, да има агитационна цел, да е на тяхно наречие и пр., и пр. Тогава почнах да описвам случки из техния живот, дето да са се очертали хора със стари и младежки разбирания, които да са влезли в конфликт и създавали драматични моменти. На такъв сюжет мислех, че ще е необходимо да им се състави пиеса. Все ми се въртеше мисълта около женитбените им нрави. Един ми казваше едно, друг - друго. Научих даже, че някаква жена била убита, защото се отделила от мъжа си. А един ден Ариф Бейски и Мехмед Ишарлията ми разказаха скорошна случка на някой от Горната махала, с прякор Бимбашията, имал дъщеря, която се срещнала със свой избранник, как бащата ги сварил край къщата, хвърлил се и убил младежа. Това ми се видя интересна случка и замислих, че може да послужи за сюжет. Почнах да обмислям, да предполагам и планирам сцени и пр. Измежду членовете на "Родина", а от тях и сред масата българи мохамедани се бе заговорило, че може би в бъдещата вечеринка ще се "даде представление на Бимбашиевото убийство", случка широко известна сред тях. Създаде се интерес. Често идваха в канцеларията ми в архиерейското наместничество младежи, за да ми разказват подробности по случката, кой какво казал, кой какво сторил и прочие драматични моменти. Почнах даже да записвам по-типичните изказвания и това бяха първите материали за пиесата "ВЪЗРОЖДЕНЦИ". Използвах всеки момент свободно време да скицирам и съставям сцени. Но есента бе още далече, та не бързах, а и други залисии по службата - посрещане и изпращане владика и др. отнемаха доста от времето ми.

* * *

През това лято стана промяна в околийското управление. Уволнен беше управителят Ив. Петлешков. С него бяхме приятели от по-рано и мислех, че ще можем да работим заедно в подетото дело, макар че не проявяваше много деловитост. Той бе прогресивен човек с поетична душа и бе режисирал пиесата "Червената мелница", по която причина му бе изградено уволнението. Представянето на тая пиеса зарад прогресивния й характер беше се зловидяло на "злия гений" тогава в Смолян - подполковник Кусев, който "колеше и бесеше" тогава там, та по негово искане се бе представила работата, че Петлешков не е в тон с държавната политика, която гонеше комунистите, и бе уволнен. Може би за това бе допринесла и дружбата му с Райчо Гавраилов в града, който в миналото бил преследван като комунист. Кусев беше преди това и организатор за убийството на Салих Бандев, хвърлен в реката, по което на времето се бе дигнал голям шум. Той бе озлочестил и едно българомохамеданско семейство - на Атуф Шишманагов. Петлешков след уволнението отиде на служба при д-во "Червен кръст", но не стоя много, а си остана като адвокат. За околийски управител в Смолян бе преместен карловският такъв - К. Василев.

Летният сезон бе ваканционен и за училища, и за чиновници. През горещите дни всеки търсеше прохлада и развлечение из балканските райони. В Смолян тогава бе дохождал министърът на Вътрешните работи Красновски. Аз обаче нито чух, нито разбрах, че е дохождал. Научих от вестника, когато си бе заминал. От секретаря на околийското управление се разбра, че това идване на министъра нямало никаква връзка с българите мохамедани, нито по повод образуването на дружба "Родина", както се спекулираше след време. Не бе ставало и дума за това, а само в един момент управителят Василев и кметът Башулков се били "похвалили" на министъра, че в града е основано българомохамеданско просветно дружество. На това той не обърнал внимание и не казал нищо. Така си заминал, без да остави следа идването му, освен дето бяха "яли и пили" наоколо "за сметка на общините".

Още едно такова "хвалене" от кмета и управителя за образуваното българомохамеданско дружество бе станало при идване в града на генерал Марков - дивизионен началник в Пловдив. То бе причинило да бъдем извикани участниците по вечеринката, "за да ни види" той. Една сутрин отидохме в Горната махала, където на кръстопътя към казармата ни "видя" и не каза нищо, но по предложение на кмета направихме фотографическа снимка. Защо бе нужно това, не се разбра. Марков ми се видя надут и студен, с което само усили отрицателната ми представа за военните. Повече никога след това не го видяхме.

Втора промяна стана през това лято в околийското управление: К. Василев си отиде наново в Карлово, а в Смолян бе преместен златоградският околийски управител Петър Маринов. За пръв път срещах мой едноименник. Той обаче бе своеобразен човек и от самото начало не показа никаква сърдечност, оказа се себичен и спекулант по българомохамеданския въпрос, та с него впоследствие имахме неприятности и биде уволнен.

* * *

Щом започна учебната година, което бе признак за начало на интензивен живот, настоятелството на дружба "Родина" се събрахме за обмисляне план за дейност през предстоящата зима. На заседанието дойдоха и много членове, любопитни за това какво ще става, тъй че заседанието се превърна в събрание. Това беше първото организационно такова. Имаше да се разрешават доста въпроси. След разменяне мисли, предложения и разискване на събранието се реши:

- да се продължи наченатата дейност по културното и народностно пробуждане на българите мохамедани; да се устройват вечеринки, утра и беседи с подходящи за целта материали; да се правят посещения в околните села за агитация; да се направят екскурзии до Асеновград и Пловдив, а евентуално и до София; да се провежда агитация за записване нови членове; да се поръча дружбен печат и се заведат предвидените в устава книжа; да се поощрява промяната на женското облекло, признаци за което се явяват и пр.

Завеждане книжата се възложи на мене като секретар на дружбата, което и направих. Те бяха квитанционна книга, книга за записване приходите и разходите, и протоколна книга. Поръчах и печати - бланка и кръгъл, та скоро се снабдихме и с такива. Молби за членство се напечатаха в печатница "Красногор", Смолян, собственикът на която Коста Хараламбов симпатизираше на дружба "Родина" и ни кредитираше за каквото имаше нужда.

Така дружба "Родина" започна своя, тъй да го наречем, официален живот.

* * *

Младите основатели бяха нетърпеливи. Те бързаха да се покажат, че са привърженици на новото в живота. Бидейки повечето под тридесетгодишна възраст, те още в учредителното събрание, както видяхме, когато се приемаше Уставът, изразиха желание да променят облеклото на жените си. Намираха, че фереджетата допринасят най-много за чуждеене едни от други българките от двете изповедания - мохамеданки и християнки.

За да се разпали това желание у младите допринесе много една снимка, която дойде тъкмо навреме: брой 6 от 1937 година на сп. "Родопа" излезе и се разпространи, а в него бе поместена снимка на младоженците тогава Адил Косев и Дюрие Садъкова в Чепеларе, и двамата в чисто гражданско облекло. Тази книжка със снимката се разнасяше из къщите за разглеждане и създаваше силен интерес у младите да предприемат и те реформа в облеклото си. Най-много настояваше да стане то председателят на дружбата Ариф Бейски, който бе купил за жена си балтон вместо фередже за предстоящата зима.

След обмислянето на тоя въпрос настоятелството и членовете на друго събрание решиха: да се вземат на кредит десет-двадесет дамски балтона, които да се раздадат на желающите членове, при леки за изплащане условия. Аз се солидаризирах с тях, но им казах да имат предвид, че може да срещнат съпротива у старите. Те обаче още повече се встрастяваха и казваха, че няма да гледат старите и ще направят тая реформа.

Настъпваше зима и балтоните напълно отговаряха за целта. За останалото облекло предоставяха да се заменя кой както може, и когато може, и да стане в течение на времето.

С доставка на балтони се реши да се заеме един от членовете на настоятелството Мехмед Ишарлиев, който да замине за Пловдив нарочно и да вземе балтони от някой родопчанин-дрехар, под гаранция от тамошната Родопска културна дружба. Зимата обаче настъпи внезапно, времето се развали, изведнъж наваля голям сняг и пътят през Рожен се затвори. Така пратеникът не можа да замине.

За да не се провали начинанието, настоятелството пак реши: да се доставят балтони от Чепеларе, където имаше магазини за дрехи, и според сведенията коне може да минат през Левочево. Определиха да замина аз, за да уредя пращането, а Адил Ходжаджиков сам предложи коня си и пожела да ме придружи. Приготвих се като взех от касата на архийерейското наместничество десет хиляди лева (тогавашен курс) без знание на шефа ми, за евентуално плащане, ако не могат да се вземат на кредит. Двамата тръгнахме през местността "Беклиица". Изкачихме се горе, но заварихме пътя през височината "Белия камък" силно заснежен, конят не можа да го пробие, та се върнахме. Трябваше да минем през Райково-Дунево-Левочево при пробит път, което ние знаехме.

Настоятелството трети път реши: да се вземат балтони от Райково, където бе имало залежали такива, макар и не по модата. Веднага отидохме там с Адил Ходжаджиков и Мехмед Ишарлиев, та донесохме седем балтона, колкото можах да възстановя. Раздадохме балтоните на дружбените членове под формата на кредит, но впоследствие им останаха безплатно.

Първи, които промениха облеклото на жените си бяха: Сюлейман Фисенски, Мехмед Ишарлиев, Ариф Буйков, Мехмед Кобатев, Адил Ходжаджиков, Мехмед Карахусев и Асен Фисенски. Председателят Ариф Бейски и Ахмед Хусков пък по-рано, по свой почин бяха купили балтони за жените си, тъй че за предстоящия тогава зимен сезон щяха да излязат първите девет българки мохамеданки с полугражданско облекло. Смяташе се тогава, че това е пробив, и то не малък. Но това бе началото. А понеже се предлагаше още търсене, то и местните в Смолян търговци доставиха и балтони, откъдето желающите по-нататък можаха да си купуват.

На главите пък за жените българки мохамеданки вместо тестемели, с каквито се булеха, се реши да си слагат обикновени кърпи, каквито носят изобщо родопчанките.

Така се направи първата стъпка за промяна на женското облекло сред българките мохамеданки. Аз наблюдавах всичко това, учудвах се на ентусиазма на младите и се питах: разбират ли тези хора каква революционна крачка правят? Имах предвид евентуалната реакция, с каквато можеше да се посрещне това от старите и фанатизирани техни първенци, духовници и чорбаджии, които при оня политически режим имаха ръководеща роля. Но... предоставях бъдещето да покаже какво ще става.

* * *

На споменатото първо организационно събрание, пък и на другите срещи след това, на мен възложиха да подбирам материали и пиша програма за бъдещата вечеринка. Предвиждаше се такава да се устрои в началото на декември, когато щеше да се празнува първият Байрам. Аз бях вече мислил и правил скици за сцени и пиеса, която сега трябваше да се изготви и завърши. Залегнах в службата, наново почнах да пиша диалози, съставях сцени, свързвах събития едно с друго и за една седмица завърших пиесата. В нея вложих и две женски роли, едната без никакъв говор, а другата с няколко думи само, за да се каже, че и българки мохамеданки ще излязат на сцената. Пиесата бе в четири действия, т.е. по-голяма от първата ("Съдът на агите") и имаше заглавие "Възрожденци". Вложих принципност: да се представят българите мохамедани такива, каквито са, и да покажа чрез нея за какво се борят и към какво се стремят.

Към края на октомври събрах настоятелството, а дойдоха и други членове, та им съобщих за приготвената пиеса. Действията и сюжетът им се оказаха познати. Прочетох им я на събранието. В нея бяха застъпени идеалите на младите, вдигащи глас за опомняне и народностно пробуждане. Всички я почувстваха като близка, а и случката позната, та веднага се прие да се разучи и представи. Ролите се раздадоха още същия ден вечерта, когато почнаха и да се заучават.

Оставаше да се определи денят за вечеринката. С тоя въпрос се занимаваше председателят Ариф Бейски. Отнесъл се беше до читалището, тъй като друг салон нямаше, но оттам бяха му казали, че в съботни и неделни дни не може, а да се вземе друг ден. През споменатите дни салонът предварително бил зает за други спектакли. Оставаше да се съгласим пак за делничен ден. Така насрочихме вечеринката за 5 декември 1937 година, ден - сряда. За посетители бяхме сигурни, защото интересът и към тая вечеринка беше голям. За да не се създава лоша традиция по отношение жените се реши: всички посетители, мъже и жени, християни и мохамедани да бъдат заедно в театралния салон.

Репетициите почнаха и вървяха усилено. Пак трябваше да бъда и суфльор, и режисьор. На малограмотните и неграмотните трябваше да повтарям многократно текста, за да го научат наизуст. Времето бе късо, та трябваше да бързаме. Репетирахме в салона на читалището, а понякога и на сцената. Като гледах ентусиазма на тия млади българи мохамедани как заучаваха и преповтаряха ролите, а и движенията, свързани с тях, радвах се до умиление, виждайки трепетното им желание да се изявят. Това бе чисто и просто пробуждане в душите им, техен своего рода ренесанс към културен и смислен живот, светъл, радостен и чист от всякакви заблуди. Затова с готовност жертвах всичкото си време и не чувствах никаква умора от работата през късните вечерни часове, често пъти и до два часа след полунощ.

За уречения ден пиесата бе готова. Всеки "артист" беше си приготвил костюм съответно за ролята си. За женските роли се заангажираха и репетираха двете ученички от прогимназията Бинка Субашева и Фатме Ишарлиева. Освен пиесата подбрах и стихотворения, песни и хуморески за литературна част. Те се подготвиха от директора на прогимназията Данов. И за тая вечеринка издадохме покана, която напечатахме и разпространихме сред гражданството.

Интересът към нея се усилваше от мълвата, че на сцената ще се представи "как стария Бимбашия не давал да му стане зет Мехмед Фисин, та го бил убил" и пр. Поради тая мълва особена разгласа не се наложи. Интерес подклаждаше и това, че сега за пръв път щеше да излезе на сцената и жена българка мохамеданка, както бе подготвена и репетирана пиесата.

* * *

В определения ден - 5 декември, вечеринката се състоя. Салонът се напълни и препълни. Дошли бяха мъже и жени - мохамедани и мохамеданки, християни и християнки. На първата редица бяха седнали околийският мюфтия Мехмед х. Салихов с пригладена брада и бяла чалма с жена си, а до него кметът на града д-р Башулков, началника на гарнизона полковник Янчев и встрани шефовете на учрежденията и някои мохамедански първенци начело със стария Юсеин Бейски. Зад мюфтията бе и градският имам с жена си и др. Трогателна бе картината на жените българки мохамеданки с граждански балтони. Те идеха да покажат, че първи са скъсали с вековния мрак и традиции, и хвърлили фереджетата. Те виждаха, че са център на внимание и като героини на деня свободно се разговаряха със съседките си българки християнки. Всички чакаха нетърпеливо да почне представлението.

И то не се забави. Откриването стана с националния тогава химн "Шуми Марица", изпълнен от военната музика. След това реч произнесе председателят на дружба "Родина" Ариф Бейски. Той благодари за посещението, което е израз на подкрепа в този исторически момент на културно възраждане и народностно пробуждане на българите мохамедани. "На тия, които ни помагат в това свещено дело - нашите безкрайни благодарности - каза, - а на тия, които спъват нашия исторически процес независимо от какво вероизповедание са, нашето презрение. Религията не определя народността. В една държава може да има много религии, и от една религия - много държави" и пр. Посочи още, че годината 1937 сочи началото на нова епоха в живота на българите мохамедани, пробудени и народностно осъзнати, за общо добро и напредъка "на нашето отечество България". Речта му често бе прекъсвана от бурни ръкопляскания.

След него произнесе реч началникът на гарнизона полк. Янчев, който похвали инициативата на "Родина" и покани християните да съчувстват на това духовно възраждане на българите мохамедани, "на които да подадем братска ръка" и пр.

Литературната част се състоя от няколко стихотворения, между които и първото стихотворение, написано от българин мохамеданин. То се получи преди самата вечеринка в ръкопис от Юсеин К. Якубов, ученик в Пловдивската мъжка гимназия, написано бе с патос и имаше следното съдържание:

НИЙ

Ние бодри сме деца
на утрешния ден,
с обгаряни сърца
от дух Възпламенен.

Ний първи сме лъчи,
сред мрачен небосвод -
Възрастващи борци,
от борчески народ.

Ний с вдигнато чело
и с бистър поглед бдим!
Ний растнем сред тегло,
но ний ще победим!

Това стихотворение изразяваше трагедията на българите мохамедани в миналото и бе светъл лъч на днешното им пробуждане. Изслуша се и съпроводи с бурни аплодисменти.

Втората част от вечеринката бе пиесата "Възрожденци". Тя се представи много добре от любителите артисти и показа за какво се борят и към какво се стремят младите българи мохамедани. Зрителите се удивляваха от играта на тези прости и полуграмотни хора, някои от които с нищо не отстъпваха от играта на добрите тогава провинциални театри, а един от тях - Мустафа Порязов, се показа като че наистина бе школуван актьор. Пръв път на сцената излезе тогава и българка мохамеданка - младата Бинка Субашиева. Родителите й като предани на мохамеданската религия трябваше доста дълго да бъдат увещавани да се съгласят да изнесе тази роля, колкото и малка да бе и с толкова малко думи. Играта й излезе задоволителна. Другарката й Фатма Ишарлиева също излезе, но тя бе фигурантка и нямаше думи. Излизането на тези две женски фигури бе голям пробив в живота на българите мохамедани.

След пиесата се прочетоха поздравителни телеграми и се устрои весела част. Играха се хора и танци. Дошлите българки мохамеданки гледаха танцови игри за първи път. Те обаче само наблюдаваха, застанали встрани. Някои от мъжете пък се хванаха на хорото.

По случай вечеринката Хр. Караманджуков в София бе издал извънреден брой 11 от сп. "Родопа", посветен на българите мохамедани. Всички дописки бяха написани от тези от тях, които имаха по-високо образование като Ариф Садъков от Чепеларе, Бехчет Сердаров от с. Костандово, Чепинско, Адил Косев от Чепеларе, Ариф Бейски от Смолян, Риза Солаков от Девин и др. В него се помести за пръв път печатно и стихотворението "Ний" от Юсеин Якубов. Този брой се разпространи измежду членовете на дружба "Родина", а също и сред другите българи мохамедани. Той допринесе много за повишаване самочувствието им като равноценни българи. Подействаха поощрително особено за авторите българи мохамедани, които оттук нататък се проявиха и като дописници.

За вечеринката се писаха дописки във "Вестник на жената" (София), вестник "Борба" (Пловдив) от д-р Г. Чичовски, а възторжен отзив написа и Николай Вранчев във вестник "Родопска мисъл" (Кърджали).

С тази вечеринка се завърши 1937 година, но се завърши и със Ст. Н. Шишков, който се помина на 27 декември. По тоя случай изпратихме от Смолян следните телеграми:

"Пловдив. Семейство Шишкови, "Дюстабанов" 41.

Приемете чувства на безпределна горест по скъпата загуба. Родопа осиротя от най-достойния си син.

Петър Ан. Маринов."

"Българите мохамедани от Смолянско дълбоко скърбят за загубата на най-големия си приятел и защитник. Споменът за него ще пребъде през вековете.

Ариф Бейски -
председател на Българомохамеданската културна дружба "Родина"."

* * *

Новата 1938 година настъпваше и по всичко се виждаше, че ще бъде забележителна и с борчески дух година. Явили се бяха първите признаци за реакция от страна на "старите" - представители от робството, които бяха атакували младежите, че се "отмятат от турското", че "оставят старото", че "подкопават вярата" и пр. Изявяването на младежите, че са една народност с българите, те бяха смятали, че подкопава вярата.

- Та вие ли се найдахте да казвате, че сме болгаре?! Защо носиме фесове га нема да сме турце?! Та ако гльодаме вас, трябва да се откажем от османлъка! И пр.

Спорове бяха водени и подхващани възбудено и непрекъснато около новата година.

- Устаса на заболеха да обясняваме и казваме, че вяра е едно, а народност - друго! - ми каза веднъж Зюйди Челебиев, един от най-добрите "артисти". - Ала нашисе люде са прости и будали, та не разбират!

Тъкмо тогава на зимна ваканция си дойде ученикът Юсеин Якубов от Пловдив, който събра в читалището "родинци", както почнаха да се наричат членовете на дружба "Родина", а дойдоха и други слушатели, пред които прочете беседа: "Минало и понятие за народност и религия". И той повтори казаното на вечеринката, че в една народност може да има много религии и от една религия - много народности. Подчерта силно, че народността се определя от езика, който говорят хората. Мислите му бяха твърде убедителни и аргументирани. Родинци го изслушаха с голямо внимание и одобрение. Якубов беше под влияние на д-р Г. Чичовски в Пловдив, а и аз го насърчавах да работи в това направление.

След беседата възникна въпросът за химн на дружба "Родина". Това бе уместно, тъй като тогава почти всички сдружения си имаха своя "песен" - химн. Аз намерих, че е уместно химн да ни бъде стихотворението "Ний" от Якубов. То обаче още се доизглаждаше от него, а важното бе, че е необходима мелодия - музикален мотив, по който да се нагласи. А това изискваше време и връзка с музиканти. На събранието обаче Ахмед Хусков разреши въпроса изведнъж, като каза:

- А бе нашата дружба се нарича "Родина", а има хубава песен "Мила Родино"! Най-добре е тя да ни стане за химн!

Тази песен беше популярна и я знаеха много от членовете. Затова се възприе веднага с възторг, изпя се, доколкото знаеха думите наизуст, и се обяви, че тя ще е химн на дружба "Родина". Наредихме след това, та се напечата на листчета с много екземпляри, и я разпространихме, та и тия, които я не знаеха, да я научат. С тая песен оттук нататък почвахме събранията и вечеринките.

Днес тя е химн на Република България.

* * *

По същото време изникна и въпросът за поставяне мохамеданската религия на ясни начала. Дотогава тя се поддържаше слепешката: произнасяли се молитви на непознат език, на който никой нищо не разбира. Коранът също се четял на турски или арабски език, който също никой не разбирал. Вярващите фанатици обаче упорито бяха настоявали да се поддържа тоя език, че бил "свещен", "на него говорел Аллах" и пр., и на него трябвало да се учи религията, макар учениците в часовете по вероучение нищо да не разбират. Тези фанатици бяха искали дружба "Родина" да се грижи преди всичко за религията, а не за просветата и пр. На едно събрание старият Юсеин Бейски каза:

- Аз като най-стар постоянно съм обвиняван, че дружеството, което основахме, води хората към обезверяване. Затова вижте какво ще правите, за да се разбере, че не сме против религията!

Тези думи породиха много размисли. Намеси се Мехмед Ишарлиев, който каза:

- Господа, истина е, че сме много назад в религията. А това е, защото сме принудени да се молим на арабски или турски език, който, за да разберем трябва десет години да стоим в Арабистан и пак няма добре да го научим. Това е език чужд, който и ходжите не го разбират. Затова питам, не можем ли да наредим молитвите да казваме на нашия майчин език, тъй както сме родени?

- Да! Хубаво ще е! - отговориха общо всички.

- Моето дете - продължи Ишарлиев - казва, че нищо не разбира от учителя по коран и винаги, щом дойде от училище, плаче и ме кара да му го чета, то да го записва с български букви, и чак тогава го научава.

Изказаха се и други и препоръчаха да се направи нещо за въвеждане български в джамиите. Аз само мълчах, та свободно се изказваха, но това ми напомняше историята по църковно-националните ни борби по време на възраждането, когато нашите деди са изхвърлили гръцкия език от черквите и въвели българския.

Накрай се реши:

- да се пише до мюфтията писмо, с което да се помоли да напише турско-арабския текст с български букви, а и да го преведе на български, след което това да се напечата и разпространи за ръководство по религията.

В училищата тогава имаше два часа седмично по "вероучение", като за християните имаше учебници, а за българите мохамедани нямаше. Затова решението на "Родина" отговори на целта.

На другия ден дойде при мен в службата ми Ариф Бейски, за да използва пишещата машина. По видимому беше във весело настроение - може би бе пил чаша вино.

- Втасахме я - каза той, - щом дружба "Родина" трябва да се грижи и за религията! Като че са малко другите работи, култура, просвета и пр., та е останала само религията!

- Така е! Излиза, че дружба "Родина" става нещо като консулато за българите мохамедани! - казах аз също шеговито.

- Но каква е тая религия, когато нищо не разбираме от нея! Нашите хора са научили и повтарят едно нещо, та и те не знаят какво казват: "Аллах икбер! Ешахадьо илялах! Хайля саля, Хайля фаля, Хайля саля, Хайля фаля! Хайляяя!", та все едно, че казват: "Отхальо в хальо, отхальо в хальо!" И накрай казват едно "Хальооо!" и се свършва! - казваше и се смееше.

- Мълчи! - казах - да те не чуе мюфтията, че ще те афореса!...

- Като ме афореса, та какво! Аз съм се афоресал сам! - каза той.

- Все пак трябва да се направи нещо - казах. - Хората ще очакват от "Родина" това.

Той седна при машината и написа писмо до мюфтията. С него го молеше да преведе на български молитвите и удовлетвори народа, който да чете и пее в джамиите на своя роден език. Взе писмото, изведено и подпечатано от "Родина", излезе вън и беше го дал или изпратил на мюфтията. На следващия ден ме срещна и каза, че мюфтията го прочел, но не искал да направи това, защото "нямало такива български букви, с които да го напише". Той беше малограмотен по български и не разбираше фонетиката нито на българския, нито на арабския езици. Освен това бе казвал, че "за всяка арабска дума трябва да се напише на български цяла книга, и тия книги не могат да се поберат в цяла една стая".

- Откажете се от тая работа! - беше казвал мюфтията на Ишарлиев, който беше ходил да му напомни.

Накрая му се писа повторно и се предупреди - ако не стори това, ще се вземат по-строги мерки. Но и на това писмо той не отговори и работата се проточи.

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА

Маринов 1995: Маринов, Петър. Спомени на П. Маринов за Стою Н. Шишков. // Стою Н. Шишков. Информационно-документален сборник по случай 130 години от рождението му. Том V. Пловдив: Изд. Държавен архив - Пловдив, 1995.

© Петър Маринов
© Александър Маринов, съставител
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 28.10.2008
Петър Маринов. Някога... (Книга трета). Съст. Александър Маринов. Варна: LiterNet, 2008

Други публикации:
Петър Маринов. Някога... 3. Съст. Александър Маринов. Пловдив: Интелексперт 94, 2008.