Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
Каталози
:. По дати : Март  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook! Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Сравни цени с Книгосвят във Facebook! Книгосвят - сравни цени на книги
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЧАСТ ЧЕТВЪРТА. НА РАБОТА В СМОЛЯН

(7)

Петър Маринов

web | Някога... (Книга втора)

През това лято дойдоха в Смолян моите стари приятели от Пловдив - художниците Бараков, Зл. Бояджиев, Перец и др., които се застояха чак до есента. Те бяха идвали и по-рано, та бяха се запознали с природата и есенната променчива панорама на околността. Сега рисуваха предимно пейзажи, за да участват в окръжната изложба в Пловдив, а с някои картини и в общата такава в София. Перец бе решил това лято да нарисува композиция. За такова творчество беше го възбудила пъстрата носия на родопчани, особено на жените с пъстроцветните им престилки, кърпи и салтамарки, а и мъжете със сините или сиви потури, алени пояси и черни гугли, каквито доста се срещаха тогава.

Един ден цялата група художници, придружени от местния такъв Анастас Стайков, се упътихме по дефилето на Черна, пресякохме реката нейде под Средок и през стръмнината "Бухльовица" се отправихме към чифлиците на Братя Агушеви при с. Черешово. Минахме Дервишица и след няколко още деретини и падини се надвесихме над самите чифлици. Водеше ни Анастас Стайков, който и друг път бе ходил там.

Приближихме чифлиците и потропахме на първата още врата. Посрещнаха ни млади хора - Нуредин Агушев - ученик от пловдивската гимназия и още две по-млади момчета. Наскоро се яви и старият афуз Ариф Агушев. Поздравихме се и се опознахме. Той бе бивш народен представител от Земеделския режим и при общуването му с граждани се беше огражданил до голяма степен. Покани ни в отделението за гости, настани ни и се разпореди да ни се приготви храна. Остана при нас на разговор с художниците. Мене обаче интересуваше много, та го запитвах за постройките, за селото, а и за някои събития от историята на тоя край. От отговорите му разбрах, че е доста добре осведомен. Между другото казваше ми, че има и "кинùже" (литература, книги) и документи, които обаче не са тук, а се намират в конаците в с. Могилица. Докато художниците разглеждаха двора и вътрешността на стаите, от които жените, както се разбра, предварително бяха се местили, за да не бъдат зърнати от чужди мъже, ние с афуз Ариф също се разхождахме и разговаряхме по събитията в миналото и историята на рода им.

Вечерта ни поднесоха ядене в общи съдове, при прислужване от момчетата, които ни срещнаха. Тук се спазваше строго ориенталският ред да се крият жените. След вечерята донесоха юргани и възглавници, та ни настаниха за спане. Така прекарахме нощта.

Сутринта художниците направиха посещение и на другите братя и братовчеди Агушеви в отделните им конаци, които също летуваха тук, а аз продължавах да се разговарям с афуз Арифа, който ми каза, че техният род е от Райково, че прадядо му (големия дедо) дошъл на привет в Тоз-бурун, че знае рода си до 400 години назад, че приели правата вяра, докато старите им били още в Райково, че и там тогава родът им бил голям и знатен и пр. Така той наумяваше едва ли не, че са от рода на Момчил войвода, за което му напомних, но той каза, че гръцки книги не е чел и не може да чете, а знае само турски и арабски. Каза още, че има фермана, с който е подарен тоя край на Ахъ-челеби, по чието име околията се е наричала тъй дори до 1912 година.

- Само че тоя ферман не е тук, а е в Могилица, където, ако дойдеш някога там, можем да го видим и прочетем.

- А кога ще се приберете в Могилица? - попитах.

- По "Касум" (Димитровден) - каза той.

Това възбуди у мен интерес да търся удобен случай да отида там. Художниците се върнаха от другите сгради и се стегнахме за връщане. Перец бе видял интересна камина у Исен ефенди, за която казваше, че другаде не е виждал такова нещо. Сбогувахме се и по същия път се върнахме обратно в Смолян.

* * *

Перец обаче не беше спокоен. След седмица той изчезна от групата. Разбрахме, че е отишъл наново в Черешово сам, взел бои и материали, за да нарисува гостната стая у Исен Агушев, с боядисаните стени и капаци на прозорците отвътре, също и пъстроцветната камина. Нощувал бе една вечер там и на другия ден се върна като донесе и нарисуваната камина. Тя бе твърде интересна и говореше за богатство и цветове.

Сега Перец реши да я използува за фон на голяма композиция с човешки фигури в родопска носия, събрали се по някакъв случай. Размислихме и дойдохме до заключение, че най-добре е да се възсъздаде случая, когато в даден дом, гдето има мома за женене, отидат сватовници с шише ракия да предлагат годеж, или пък да "секат сватба", както се практикуваше в Родопите за определяне деня на сватбата. В края на краищата така се реши, а тъй и стана.

Затърсихме тогава подходящи хора да му позират. Той не познаваше никого, та хората, като го гледаха, вземаха го за обикновен турист и не му обръщаха внимание. Заех се да ги срещам и запознавам с работата на художника. Най-напред одобри да му позира Манол Марков, облечен в местни дрехи, за сватовник. После се спря на стария Харала (бащата на Коста Хараламбов) за бащата на невестата, за самата невеста - Мария Лютова, Хараламбица, Лютовица, Попмихалца и др. за снахи. Позираха и други стари жени за попълване персонажа на картината. За майката на невестата Перец се спря на вдовицата Янювица, живееща при Чинара в Горната махала, защото бе най-пълна и представителна. За нея ходихме в къщата й, тя се облече по родопски, сложи си на главата "мумия" (кърпа) и с готовност му позира. Така приготви той детайлите на отделни листове. Рисува ги в разни пози и настроения. Моделите бяха доволни от рисунките. След това въз основа на детайлите направи скица-проект на картината в размери 80/60 см, в която вложи много дух и настроение.

Като свърши това, той се затвори в една стая в Горното училище и работи една седмица. Не пущаше никого при него, аз само ходех от време на време, за да определяме мястото, позата и пр. на фигурите. Решил бе картината да бъде голяма и фигурите да имат естествена големина. Затова си служеше със столове и маси, на които се качваше при рисуването. Вниманието му изцяло бе погълнато от картината. На края тя стана и на нея като че бе оживял родопският бит: "Сватовство" между две фамилии. Манол Марков бе нарисуван като Тарас Булба, с големи мустаци. Янювица като разтъжена майка, че се разделя с дъщеря си, Попмихалца като доволна снаха, че се приема предложението им, Харала - също дава знак, че е съгласен и пр. В средата между сватовете стоеше ниско столче с шише ракия на него. Зад Харала пък, за да се попълни мястото, Перец нарисува малко момче, брат на невестата, което примирено гледа какво става. Невестата бе дадена права в анфас с поднос за почерпка, а пред нея друга близка, гърбом, която налива чашите.

Картината бе свършена и поради големината й той поръча на дърводелец да й направи специална опаковка - тясно сандъче, дълго повече от два метра, където щеше да се сложи тя, навита на руло. Преди да стане това обаче, той я изложи в една от стаите на училището при джамията (дн. мюфтийство), та гражданството от Смолян се извървя да я види. Едни се възхищаваха, други коментираха кое как става, и Перец бе тоя ден на особено внимание. Отидох и аз, та заварих множеството зрители. Перец ги осведомяваше нещо, а като ме видя да влизам, посочи ме и каза:

- Ето, благодарение на него можа да се намерят хората и стана картината.

С тия думи ме посрещна, дойде при мен, прихвана ме и ме целуна. Адвокатът Петлешков, който минаваше за изкуствовед, коментираше картината пред зрителите, а Янтай Кавалов (Вас. Димитров от Проглед) написа отзив, който се помести в местния вестник "Красногор".

След тая изложба Перец опакова картината и замина за София. На рейса поради дължината си тя стърчеше назад. При тръгване отдели и ми подари скицата, макар в общи щрихи, но с подчертан дух на фигурите. Тя ми остана за спомен и поставена в рамка и досега краси една от стаите във вилата ми в с. Кръстевич, Пловдивско. Остави ми още две свои картини - пейзажи от околността на Смолян, а също и Васил Бараков една със сюжет "Голямата стена" - край Смолян с чудно хубаво небе.

Голямата картина на Перец "Сватовство" бе заела централно място в тогавашната обща художествена изложба в София, писа се за нея в пресата, а бе откупена от д-р Горанов - родопчанин от Батак, и занесена във Виена, където бе живял той.

"Родопска къща" от Давид Перец

"Родопска къща" от Давид Перец

"Годеж" от Давид Перец

"Годеж" от Давид Перец

"Край Смолян" от Васил Бараков

"Край Смолян" от Васил Бараков

През следващата година редовно идваха пак художниците и рисуваха есенни пейзажи. Веднъж доведоха и един чужденец Алшех, унгарец, ако се не лъжа, с когото идваха и вкъщи.

* * *

Тая есен - 1935 година - в къщата ми се очакваше важно събитие. Предстоеше да се роди второто ми дете. Случи се, че от лятото още беше ни дошла на гости най-малката сестра на жена ми - Надежда. Тя бе женена в Пловдив за Дим. Г. Ангелинов, който в момента беше мобилизиран като трудовак нейде в Кърджалийско, та тя бе сама. Но и тя бе бременна и предстоеше да има второ дете.

За нея не мислехме никак, защото предполагахме, че е за по-късно и ще си замине за Пловдив. След лекарска консултация обаче се разбра, че е рисковано да пътува при това положение и толкова дълго с рейс, който тръгваше от Смолян сутрин, а стигаше в Пловдив вечер. А леки коли и таксиметри тогава нямаше. Наложи се да остане при нас, докато се създадат условия за пътуване, като се предполагаше, че освобождаването й ще стане в Пловдив. За всеки случай поканихме двете баби пак - нейната майка от Пловдив, за да я пази при евентуално пътуване, и моята майка от Проглед.

Така почнахме да чакаме ние нашето бебе. Мина септември, а настъпи и октомври. Двете сестри си гледаха работата, приготвяха дрешки за очакваните поколения, а и бабите също чакаха, като вниманието им бе насочено повече към смолянската бъдеща родилка.

Така дочакахме 5 октомври 1935 година. Деня прекарахме в обикновена работа и грижи. Маргарита беше вече на три години, та тичаше из стаите, говореше всичко и създаваше радостен живот в къщата ни. Предполагахме, че раждането пак ще стане денно време, та бяхме спокойни.

Но не стана така, както се надявахме. На тоя ден, след като вечеряхме, Маргарита бе заведена в спалнята, поставена в леглото и скоро заспа. В това време, докато се привършваше шетнята след вечерята, балдъзата Надежда взе да казва, че нещо я преболява. Казаха й да не шета, а да седне на миндера в кухнята. Тя седна, постоя малко, но казваше, че болките се усилват. Обща тревога обхвана всички ни.

- Мяза да се захваща! - каза майка ми.

- Но какво е това?! - каза пловдивската баба. - Нали чакаме Тинка, та отде накъде Надежда?!

- Ех, както господ даде! - рече майка ми.

Съсредоточи се вниманието към Надежда. Явиха се спазми и съответни конвулсии. Това значеше, че процесът наистина се захваща. Аз се поучудих и взех да мисля, какво ще се прави в случай, че стане нужда да се търси доктор през това нощно време. Бабите си поеха работата. Към тях се присъедини и Тинка да помага при раждането. Аз ходех ту в стаята при спящото дете, ту излизах вън. Но безпокойствието се увеличаваше. Бабите пак си послужиха със засъхналата билка "Богородична ръка" и все се въртяха около стенещата родилка.

Процесът обаче не продължи много време. Докато се разберем и примирим с положението, че първо Надежда ще има бебе, признаци за скоро освобождаване се бяха явили. В един момент около 11 часа, когато бях в другата стая, чух детски плач... Детето се беше родило. Надзърнах в стаята им:

- Какво има? - запитах.

- Свърши се! - казаха бабите едновременно.

- Какво е? - запитах пак.

- Мъжко! Момче! - пак казаха бабите заедно.

Освободих се от грижа и мисъл за доктор и останах да гледам. Отрязаха му пъпа, увиха го, а подредиха и родилката. Настаниха я на кревата, като до нея сложиха и бебето, окъпано и облечено.

* * *

Докато ставаше това обаче, и Тинка взе да казва, че нещо я преболява. Помислихме, че е от умората по шетането на сестра й, но не мина много, и тя все казваше, че болките й продължават и се увеличават.

- Че какво е това, свахо?! - каза пловдивската баба. - Едната току наредихме, да не би и другата сега да почне!...

- Както господ даде и Св. Богородица! - каза примирително майка ми.

Нямаше къде да легне, та постлахме на пода черги, поставихме и възглавници, за да се опре там. Тя не се противи и легна. Болки и конвулсии се бяха почнали и както се разбра, се усилваха и у нея. Аз сега стоях повече вътре, тъй като бабите бяха изморени, та щях да помагам с нещо, ако стане нужда. Процесът почна около 11 часа през нощта и продължи около час, или час и половина. Бабите се изпотиха от навеждане и изправяне. И сега всичката надежда пак бе "да дойде борже Св. Богородичка, та льоко и льосно да са разкорсти и отдели", както казваше майка ми. Сухата билка беше разтворена още от първата родилка, тъй че нито я гледаха. Мене рекоха да стоя при главата, родилката се държеше у мен, за да имала кураж. Болките и конвулсиите продължаваха. Всичкото внимание беше насочено да се облекчава и създава условие за по-леко завършване на родилния процес. А разбираше се, че всичко върви нормално, потта от бабите течеше и по едно време вниманието им се насочи към края на процеса. След последна още една спазма двете баби подложиха ръце и хванаха бебето!...

Родилката се успокои и млъкна. Газената лампа светеше. Аз се слисах и забравих да питам какво е.

- Момче, момче! - каза майка ми.

- Ха, тъй ли? - казах аз, и се свърши.

Бебето обаче беше хванато със завита пъпна връв около шията, та се яви опасност да се удуши. Майка ми, като по-опитна баба, съобрази, та сложи пръста си между шията и омотаната връв, та задържа гърлото свободно и в тоя момент се чу тънък детски плач - първият глас на родилия ми се син. Гледах бабите как се справят с работата - едната държеше увитата връв, другата отряза и върза пъпа, та така се спаси бебето.

На мен бе драго, че се роди момче. Имаше с какво да се хваля, когато щяха да ме закачат по махалата след това. След като го окъпаха и облякоха, оставиха го настрана, па подредиха и родилката. Тя се напълно успокои. Наредиха ги двете тогава на креват в отделни стаи, и бебетата при тях. Радваха се и двете, че са станали майки на момчета ("моски деца")! Към три часа след полунощ всички се успокоиха и легнаха да почиват и спят. Бабите бяха най-много уморени. Всичко се успокои, а и бебетата също заспаха. Маргарита нито се събуди, нито бе видяла и разбрала какво става. Когато се съмна, станахме всички и почнахме да възстановяваме реда. Доволни бяхме, че така изведнъж се бе свършило и с двете родилки.

Сутринта съседите ни любопитстваха: защо цяла нощ се е светило у нас. Досетили се бяха, че става нещо. Най-рано дойде попът - шефът ми по служба, който отиваше към канцеларията, но се отби покрай прозореца отвън, извика и запита:

- Ееей! Какво? Да няма некво?

- Има, има! - отговорих отвътре. - Има не едно, а две! Момчета!

- Ха, така ли? - каза. - Хайде да е хаирлия! - и си подмина нагоре.

Не сварих да му обясня, той бе помислил, не че има две родилки, а че моята жена е родила две деца - близнета. Така се бе разчуло на първо време, докогато към 10 часа отидох в общината и записах, че двете сестри едновременно са родили през нощта.

- Те едновременно са били станали и тьожки! - шегуваше се чиновникът Дим. Бозуков.

Това се прие като куриоз. Аз се радвах и черпех, когото срещнех и ми честитяваше. Сега и Петлешков ме срещна и казваше:

- Браво! Така трябва! Да се множат войниците на майка България!

В общината ме запитаха с какви имена да се запишат децата. За моето нямах колебание: та казах "Александър" и така бяхме решили. За другото обаче не бяхме предвиждали, не бяхме и говорили, та се зачудих когато ме запитаха:

- А другото как да запишем?

- Пишете го някак там, как да е! - казах.

- Но как? Трябва да кажеш ти! - казаха.

- Не знам! Никой не ми е казвал как да се запише! - отговорих.

- Пишете го Петър! - каза Бозукът, един от чиновниците.

- Да го пиша ли? - запита Борис Дорков - регистраторът.

- Хайде, пиши го тъй! - казах малко поласкан от това аз, че ще го запишат на моето име.

Така, записаха го Петър. След време обаче, когато Надежда се прибра в Пловдив, бяха размислили и решили да се нарича Рашко, по името на дядо му по майка, та след съответни постъпки бяха поправили името. Това е днешният Рашко Дим. Ангелинов.

Мълвата за родените две деца беше стигнала и до акушерката в града. Тогава имаше временно такава една възрастна жена. Още на другия ден преди обед тя дойде вкъщи. Изненадахме се, като я видяхме, тъй като не бяхме я викали. Тя поиска да види родилките, попита ги нещо, па прегледа и бебетата, поотви ги, опипа ги нейде по слабините, па ги остави. Каза:

- Щом се е свършило всичко благополучно, няма работа за мене тук!

- Но и сега, за какво дойде? - запитах.

- Да проверя бебетата! - отговори тя. - Да видя нормални ли са!

- Какво ще ги гледаш? Нали виждаш, че са нормални! Пък и какво ги отвиваш там и пипаш по слабините?

- Това си е моя работа! - каза тя. - Да видя дали нормално са родени, с две яйчица!

- Как така? - казах изненадано аз. - Та може ли иначе?

- Случва се някога момче с едно яйчице! - каза тя. - Ние държим статистика. Затова ги проверих.

- Няма нужда да ги гледаш! Всичко си им е на място! Няма какво да се проверяват! - казах привидно ядосан и засегнат от това. - Няма нужда повече да ги гледаш!

- Добре! Няма да идвам! - каза тя също някак си засегната, взе си чантата и си излезе, без да каже нещо повече.

Така се свърши с второто раждане в къщата ми, което беше двойно. Момчетата растяха и крепнеха телом и духом - едното в Пловдив, другото в Смолян, и се развиваха като близнета. Впоследствие единият завърши висша математика, а другият ориенталистика.

За кръстник на сина ми поканих тогава приятеля ми Анастас Ив. Мечкарски от Левочево, с когото бяхме, както споменах, идейни другари. Той с удоволствие прие, стана ми кум и му подари детска касичка с основен влог 500 лева, тогавашен курс.

* * *

Като се успокоих от грижите по очакваното и свършено вече раждане, замислих да отида в с. Могилица при афуз Ариф Агушев, който беше ми обещал, че след Касум - Димитровден ще се приберат в село. Там исках да видя книжата му, каквито имаше. Силно се заинтересувах от това, дето казваше, че има фермана, с който Смолянската околия била подарена на Ахъ Челеби - султански лекар. Реших да замина към края на ноември 1935 година.

Тръгнах по време хладно, но сухо. Слънцето ту грееше, ту се закриваше от облаци. Прекосих височината "Ветрово борце" и оттам през Турян и Кошница, надвечер се намерих в Могилица. Потропах на портата на афуз Арифа и той сам излезе, та ме посрещна. Прие ме в селямлъка - отделна стая за гости, в двора пред главния му дом. Дойдоха децата му - две момчета, та напалиха печката. В стаята видях към двора имаше някакъв въртящ се долап, по който скоро ми подадоха нещо за ядене. Загледах го с интерес. Така бе устроен тоя долап, че не се виждаше ни кой донася яденето, ни който го взема. Това бе предпазно средство, за да не се виждат жените.

Вечерта, а и през целия друг ден афуз Ариф бе при мен, донасяше и ми четеше разни книги, писма и фермани. Ферманът за Ахъ Челеби бе увит в копринен плат и той го пипаше с някаква почит и благоговение. Целта на отиването ми бе именно тоя ферман. Помолих афуз Арифа да ми го чете, което той правеше, а аз го записвах с български букви. Сетне почнах да питам всяка една дума поотделно какво значи. Тъй се дойде до превода на фермана. Това беше за мене като едно откритие.

С голям интерес гледах да вникна в съдържанието му. Афуз Ариф ми обясняваше всичко. Намериха се познати имена, познати местности и селища. Това бяха границите на околията, подарена от султана на Ахъ Челеби като лекар, за признателност, дето го лекувал. Той бил дворцов лекар последователно на трима султани - Баязид II, Селим I и Сюлейман II Законодател. При смъртта на последния за Ахъ Челеби било съставено четиристишие: "Дертде-дерман оллур санур-дин Ахъй, юлурса Сюлейман, хеким имишсън сен дахьи?" - превод: "На всяка болест цер намира, се смяташе Ахъ, но щом умря Сюлейман, докторството му отиде накъде?" Тези сведения и думи афуз Ариф ми четеше и превеждаше от други книжа, не от фермана. Обясни ми още, че самият Ахъ Челеби бил състоятелен човек, та нито дошъл да види земята си, а я подарил за "себап" (душеспасение) на двата свещени града Мека и Медина. Така околията се нарекла "Ахъ-Челебийска", име, останало й до 1912 година.

Конакът на Агушевци в с. Могилица

Конакът на Агушевци в с. Могилица

Като свършихме превода и записах тези сведения, афуз Ариф ме разведе и из къщата си. Предварително бе наредено жените да не са там. Най-интересна ми се видя библиотеката му. Тя се помещаваше в едни ракли, встрани от миндерите, в една стая. Състоеше се главно с религиозни книги, както ми обясняваше, всички на арабица, а имаше и някаква турска енциклопедия речник, където именно се споменаваше за Ахъ Челеби.

От другите разговори с афуз Арифа разбрах за връзките му с наши големци в София от времето още когато бил народен представител. Много от тях и сега го уважавали. Идвали му на гости тук проф. Петко Стайнов с жена си Ана Каменова - писателка и др. Разказваше ми още за разклонение на рода им след излизане от Райково, за службите на дедите му, участието им по потушаване гръцкото въстание и пр. За някои техни подвизи ми чете писма и фермани.

На другия ден след свършване на работата, сбогувах се с афуз Арифа, благодарих му за гостоприемството и интересните разговори, и си заминах за Смолян. Времето беше пак хладно и сухо, та без много умора прехвърлих седловината над с. Турян и се върнах вкъщи.

Въз основа на тоя ферман почнах усилено да съпоставям другите събития из миналото на Смолянската околия и така се създадоха условия да замисля и пиша исторически очерк за края. На първо време ферманът бе публикуван във вестник "Красногор" - Смолян (бр. 23, 1936), а след това и в сп. "Родопа" - София (бр. 9, 1937 г.).

* * *

Още с една случка бе свързан свършекът на изтичащата 1935 година. В края на декември се празнуваше патронният ден на църквата "Св. Никола" в Устово. Тъй се случи, че предния ден бях отишъл там заради пазара. Видях много хора, а и продължаваха да идват на църквата. Мнозина се гласяха да спят в черквата, което се смятало за душеспасително или лечебно. Слушах, че дотогава често пъти нощували в нея, даже и българомохамедани, понеже и те почитали Св. Никола, и вярвали в целебността му. С улисиите по пазаря закъснях, та се мръкна и почна да се стъмнява. При вида на многото хора, които щяха да спят в църквата, замислих: какво ли ще е и аз да нощувам там, за да видя какво става през нощта. Събрахме се с левочевския хаджия, известен не толкова с религиозността си, а повече с многото си приказки, който също щеше да нощува в църквата. След като вечеряхме вън, влязохме с него вътре и с разговор за едно и друго неусетно минаха 2-3 часа. В това време се бе разчуло в махалата, че и аз ще спя в черквата. Това някои бяха посрещнали с интерес, тъй като името ми бе доста известно сред хората. Някои се зачудили, а други помислили да не би да настина, защото бях само с един балтон, пък времето бе студено. Хаджията обясняваше, че в черквата, макар и да е студено, не се настива, защото Св. Никола запазва хората. В това обаче устовци не бяха вярвали, та по едно време видях отвори се черковната врата отвън и влезе баба Хаджийка - Комитката, разпитвана някога от мен, която носеше юрган и малък дюшек. Дойде при мен и каза:

- Нося ти постелка и завивка. Не бива така, ще настинеш!

Говорейки това, тя постели и каза да се завия и че на сутринта ще дойде да си прибере вещите. Аз бях изненадан от това и не оставаше друго, освен да се възползвам.

Хаджи Шина х. Тодорова си отиде, а ние продължихме разговорите с другите, между които левочевският хаджия бе застанал като наставник. Нощуваха общо около 20-25 души, мъже и жени, повечето стари хора. Хаджията им разправяше как в най-потайна доба през нощта Св. Никола излизал от северната врата на олтаря, минавал пред иконите и влизал през южната.

- Който е буден, може и да го види. Той отваря вратата, подрънква и се чува лек шум от стъпките му - казваше хаджията, за да предизвика интерес у слушателите да не заспиват, та да го видят.

Аз си легнах към среднощ и съм заспал. Заспали бяха и другите. Сутринта като се събудихме, оказа се, че никой не бил буден и никой не е видял Свети Никола. Само хаджията казваше, че чул подрънкването, но не се открил, не събудил и никого, защото не бивало да се дига шум. Но и той не беше видял нищо, а казваше тъй, за да предизвиква почуда у хората и усилва вярата им.

Сутринта черквата почна да се пълни с хора, хаджийката рано още си бе прибрала дрехите, почна служба, пееха попове и др. Стоях до някое време, когато пусна черквата, и си заминах за Смолян. Там жената се бе безпокоила къде съм бил през нощта, но като й казах, че съм спал в устовската черква "Св. Никола", остана изненадана и се учуди как съм решил и съм я оставил самичка. Това мое нощуване се бе разчуло из религиозните хора, които си го обяснявали посвоему: че ми се явило нещо и насочило натам, че някакъв дух ми известил това като воля на светците, че ми се присънило нещо тайнствено и пр., и пр. А аз направих това само от любопитство, да видя как се прекарва една нощ в тая черква, която от простите вярващи хора се смяташе за чудотворна...

 

 

© Петър Маринов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 29.10.2007
Петър Маринов. Някога... (Книга втора). Съст. Александър Маринов. Варна: LiterNet, 2007.

Други публикации:
Петър Маринов. Някога... 2. Съст. Александър Маринов. Пловдив: АДГ, 2006.