Петър Маринов

web | Някога... (Книга втора)

Тази есен по нареждане на блоковото правителство на много места в страната бяха открити курсове за домакински и занаятчийски цели. В Пашмакли бе открит дърводелски курс. Даде се обявление, а пристигна и специален учител - Костов. Заинтересуваха се по-младите хора, а понеже курсът бе вечер, записаха се мнозина. Записах се и аз. Тоя курс бе интересен и даде много добри резултати за онова време. В течение на тая и следващата година научихме да правим мебели не само завършвани с блажна боя, но и полирани. Тогава си направих канапе, разтваряща се маса, креват, люлеещ се стол и др. На третата година като свършихме курса, дадоха ни се калфенски книжки.

* * *

Детето ни Маргарита по това време бе почнало да ходи, та събаряше съдовете от етажерките и масата. Затова се принудихме да направим кухненски шкаф с чекмеджета и гардероб, които се затваряха, и тъй предотвратихме всякакви пакости, каквито можеше да направи. Слагахме го да спи в люлка, закачена на тавана, от която веднъж и падна, та се уплашихме, но нямаше лоши последствия. Научили го бяхме да спи на пълна тишина, разговаряхме шепнешком, та и гостите ни даже принуждавахме да говорят така. А такива ни идваха често и за нощуване: Злата Димитрова, учителка от Соколовци, х. Неделчо Канев от Момчиловци, Райна Николова от Пещера и др. Учудваха се и намираха неправилно това, дето сме приучили детето да спи при пълна тишина. Впоследствие обаче това се изживя и то почна да спи при обикновен режим и шум.

* * *

Новата 1933 година не донесе нещо ново по партизанския режим. Дотогава партиите от блока уж се търпяха, но отношенията им все се изостряха. Демократите под шефството на Дим. Левов, който като униформен околийски началник раздрънкваше сабята при обиколки из селата, искаше да покаже, че те - демократите, - а не земеделците управляват околията. Подигравал се бе и усмихвал ехидно, поради което, както споменах по-напред, бяха му сложили прякор "Язовеца". Той допринасяше много за разложението на блоковата единност, главно с уволнения и назначаване на служащи по общини и учреждения за угода на демократическата партия.

Земеделците начело с "Дядо Мраз" от своя страна не търпяха това и се създаваше тежко положение, взаимно се обвиняваха партийните им бюра, като често се осъмваше с новини: еди кой си е уволнен, еди кой си назначен и пр.

Но и земеделците не бяха единни. Такива бяха те само в началото на режима, а след това, в надпреварването им кой да заеме по-важна длъжност, за да получава по-голяма заплата, беше се появило разногласие и разцепление между тях. Главни фактори бяха Георги Шонгов като народен представител и Величко Порфиров като кмет на Пашмакли. Те си бяха създали среда, която ги величаеше и крепеше. Срещу тях през пролетта на 1933 година се изяви Атанас Тачев от Пашмакли, известен като издател на вестник "Земеделска дума" и автор на статии, т.е. "журналист". При заемане властта от Блока той бе минал на длъжност "администратор" на лесничейството в града. Там обаче бе почнал да търси сметка от разни началства, та бяха го уволнили. Сега бе поискал защита от кмета и народния представител. Те обаче не бяха му дали такава и той изрази недоволството си с издаване на нов вестник "Народна борба". През май и юни излязоха само два броя. В тях той апелираше за единство в Земеделския съюз и клеймеше Величко Порфиров и Г. Шонгов, че обсебили всичката власт, не зачитат масата дружбени членове и пр. Тези негови вестници, които събирах, а пазя и днес, са един паметник за разложението на земеделците по онова време в Пашмакли. Всъщност нямаше никакво разложение и сцепление, защото те бяха една маса, която следваше водачите Шонгов и Поривов, а Атанас Тачев, подигравателно наричан "Д-р Тач" или просто "Тач", представляваше само себе си, сам пишеше статиите, сам издаваше вестниците и ги печаташе със свои средства в печатница "Луна" в Райково, каквато наскоро бе отворена там от Данаил Костов. Последният му брой бе конфискуван от властта и с това се свърши ревността на "Тач" да издава вестници.

* * *

Списанието "Родопски преглед" продължи да излиза сега в четвъртата си годишнина. Тя бе посветена повече на празненствата по случай полагане основите и изграждане паметника на падналите в боевете през 1912 година на върха "Средногорец". Пишеха се и печатаха спомени на участници и съвременници. Изнесоха се сведения за тия боеве, които се четяха с интерес.

През тази годишнина се напечата в списанието и моята трета пиеса "Родопска седенка (попрелка)". Жалов обаче бе в загуба, защото много от абонатите го "завличаха", т.е. не плащаха. Той се отчая и най-накрая бе решил да спре издаването на списанието. То излезе само до кн. 5, с което прекрати съществуването си. Мъчех се да окуражавам Жалов, но щом кесията му страдаше, той не можа да издържи и списанието спря.

* * *

През август 1933 година за втори път стана тържествен събор при върха "Средногорец". В Пашмакли тогава бе на стаж като адвокат Димитър Пенчев от Чепеларе. Макар и неродопчанин по рождение, той се беше вживял с миналото на тоя край и се интересуваше за всичко. С него се разбирахме по културни и литературни въпроси. Обмислихме и решихме да отидем на събора. Той обаче предложи да продължим и отидем до Палас¹, а оттам и до връх Ченгене-исар². Съгласих се, защото и аз не бях ходил на тоя връх. Разстоянието обаче бе голямо, та трябваше да се нощува. Затова решихме да пътуваме с коне.

Намерихме коне в махалата и в уречената сутрин тръгнахме. Минахме Райково - Горно и Долно, а оттам завихме по шосето, по което бях вече минавал. След час стигнахме върха "Средногорец". Там заварихме много народ. Обиколихме, та разгледахме паметника, който не бе още довършен, а по обед продължихме към Палас. Покрай извора по-нататък през Дльога усойка разказвах на Димитра как през 1914 година съм видял там по деретините убити и непогребани турци от Яверпашовата ордия.

Палас тогава бе празна поляна. Минахме моста, надзърнахме към равнината, подминахме нагоре и не след много стигнахме в селото Енуз дере (дн. Елховец). Там имаше войскова застава. Потърсихме офицера. Оказа се, че е кап. Ганчев, стар познат на Дим. Пенчев. Той се зарадва, като ни видя, защото бе петимен да види познат гражданин в тоя затънтен край. Казахме му намерението си да отидем на върха, той ни нагости и съобщи по телефона на войниците при поста там да ни чакат. Времето бе късо, та бързо тръгнахме. Минахме с. Буюк дере (дн. Пловдивци) и по указание на хора оттам поехме единствения път по стръмнината нагоре, криволичещ и каменлив. Конете мъчно се изкачваха. Слънцето се наведе на запад, а върхът бе още далече-далече. Замръкнахме по средата. За да убивам времето, пеех родопски песни "Хасань през борце преваля..." и др., които Димитър слушаше с интерес. Имаше месечина, та нощта бе ясна.

Късно пристигнахме при войнишкия бивак. Кучетата се разлаяха. Войниците ни посрещнаха с голяма радост. Месеци наред не бяха виждали жив човек тук. Пуснаха конете да пасат - имаше голяма трева, а нас въведоха в поста. Сградата бе каменна, със стъклени прозорци и измазана с вар. Обстановката бе много уютна. Дадохме на войниците домати и чушки, каквито носехме. Нагостиха ни с месо с ориз, а донесоха и бистра студена вода. Определиха ни легла и след разговор кой от къде е, какъв е и пр., легнахме и скоро заспахме.

Сутринта станахме рано. Трябваше да отидем на самия връх преди изгрев слънце, за да видим Бяло море. Казваха, че се вижда оттам при ясно време. Така и стана. Качихме се на конете и придружени от един войник, тръгнахме. Минахме покрай някаква руина разпилени камъни, все еднакви, като от грамадна разрушена постройка. Подминахме и като се изкачихме на превала, от северната му страна нещо изшумя. Конете опулиха уши. Обърнахме се и видяхме сърна, сиво-кафява, която прекоси поляната и се скри в гората в гръцка територия. Това бе границата. Продължихме нагоре по склона и скоро се намерихме на самия връх.

Това бе Ченгене-исар, най-високия връх в Южните Родопи. Слънцето току-що изгряваше. Панорамата бе величествена. Гледахме на юг и през дрезгавината блясна ослепително нещо в далечината. Това беше Бяло море. Гледахме го и се любувахме на гледката. След това обиколихме върха, разгледахме стари окопи, останали от войната, правихме и снимки, а войникът ни посочи на югозапад. В далечината се извисяваше висок връх като забит конус в небето. Това бе Атон или по нашему Св. гора. На запад пък се извисяваше връх Пирин, а на север от нея - Мусала.

Разходихме се по мекия картол (трева), па слязохме долу обратно на превала. Тук войникът ни предложи да отидем и при гръцкия пост. Приехме.

Тръгнахме - той напред, а ние след него. Наближихме поста, който беше някаква схлупена колиба от клони и покрита с шума, без прозорци, а само с отвор за врати. Войникът изсвири с уста, кучетата залаяха и гръцките войници изскочиха вън. Разтичаха се да ни посрещнат. И те се зарадваха, че виждат хора, дошли тук. Един от тях говореше турски, та се разбрахме. Другите се обясняваха нещо само на гръцки и както разбрахме, питали се с какво да ни угостят. Предложиха коняк, запалиха огън, та направиха и кафе. Поднесоха ни и маслини. Хлябът им беше черен и много корав. Предложихме да ги фотографираме. Те се зарадваха и почнаха да се стягат, сложиха си някакви знаци, затъкнаха пушките си с ножове, закачиха гръцкото знаме и застанаха в поза. Снимахме ги заедно с българския войник. След време им изпратихме и снимки. Останаха много доволни. Сбогувахме се най-приятелски. Дадоха ни шише коняк и кутия сардели.

Оттам се върнахме при нашия пост. Без бавене сбогувахме се и с нашите войници и заслизахме низ стръмнината надолу в обратна посока. Сега се изморихме повече отколкото при качването. Слязохме в селото. Потърсихме първенеца, който се оказа, че е имамът. Искахме да починем и се разговорим. Заведоха ни при къщата му. Той излезе и ни въведе в гостната. Видяхме на полицата шише Одол. Учудихме се какво търси тая новост в тоя затънтен край.

- Това е донел синът ми - каза имамът, - когото болят зъби, та се лекува.

Запитахме го за миналото на тоя край и той разказа за хайтите, кърджалиите, комитите и др. Най-интересно бе това, дето чух от него за върха, откъдето идвахме:

- "Ченгере-исар" се нарича - каза той, - защото някога в Елинско време (така нарече той античността) там стоели хора от друга вяра - ченгене, та изградили голяма бина (сграда). От върха хвърляли запалени главни, та ставала светкавица, гърмели с бурии, та ставала гръмотевица, със сита разливали вода, та валяло дъжд. Но искали да пускат (стрелят) към Аллаха. Аллах тогава се разсърдил на небето, та им ройнал (разрушил) бината (кулата). Затова са ония разхвърляни камъни там.

Интересно бе това, което каза старият имам. Говореше го с пълна увереност, че било тъкмо така. Той бе религиозен човек и иначе не можеше да си го обясни. Аз го слушах с интерес и го свързвах с търсенето от археолозите на светилището на тракийските беси, посветено на бог Дионис, пред което палели огньове и принасяли жертви и както се знае, било посетено и от Александър Македонски при похода му на север от Хемус.

Благодарихме на имама за гостоприемството и продължихме пътя си. В Енуз дере (Елховец) пак ни посрещна кап. Ганчев, гости ни войнишка чорба, след което се упътихме през местността Иван-кедик и Вълчан за с. Смилян. Времето бе късо, та бързахме. Лутахме се доста из горски пътеки и най-после слязохме в Смилян. Не се бавихме много, защото се свечеряваше, погледнахме само часовниковата кула, па поехме пътя Чокманово. Беше тъкмо денят преди Илинден. Селяните бяха весели и приемаха гости, защото бе празник на църквата им. Тъмно беше, когато влязохме в селото. Всички къщи светеха, нейде се слушаха и песни, но ние не се отбихме никъде. Наставаше нощ и трябваше да бързаме, за да си предадем конете в Пашмакли.

От Чокманово пътувахме вече по познат път. Минахме Кралев камък и Рамаданска падина. Оттам като се наведохме към Горно Райково през някаква гора, стана съвсем тъмно. Оставихме конете да ни водят, защото те по-добре виждат. Чак пред Райково забелязахме пътеката. Минахме набързо през моста при "Бралото", излязохме на шосето и за половин час бяхме вече в Пашмакли. Предадохме конете на стопаните и влязохме у дома да си починем. Заварихме детето Маргарита заспало с надути бузки и устни. Почерпихме се, па Димитър си замина за Горна махала, където живееше в къщата на старата поп-Райчовица.

Дълго време живях с впечатленията от пътуването ни до върха Ченгере-исар, и сега чак описвам спомените си.

* * *

Август мина и настъпи септември. Тоя месец бях в отпуск. Решихме тогава, а и обещал бях на майка ми, да я водя в Рилския манастир. Тя смяташе това за поклонение и очакваше да определим деня на тръгването. Покрай нея реши да дойде с нас и хазяйката ни, попадия Гавраилца. Нямахме нищо против, защото компанията ни щеше да е по-голяма. тръгнахме към 5 септември от Пашмакли ние, с жената и детето Маргарита, което се учеше да ходи, и попадията, а от Чепеларе се присъедини към нас и майка ми. В Пловдив останахме една нощ у баба. Времето, макар още лято, но се застуди. Затова взех балтон от шурея ми Владо и на следващата сутрин потеглихме с влака за Рилския манастир. Тогава имаше жп линия до самия манастир. В София не спряхме никак, а само се прехвърлихме в кюстендилския влак. От Дупница пак се прехвърлихме на теснолинейката, та през Кочериново и с. Рила надвечер пристигнахме в манастира. Майка ми и попадията се радваха, че са дошли на това свято място и гледаха с благоговение сградите и всичко изографисано по тях. Аз бях ходил и друг път, та им обяснявах едно и друго. Правех си обаче и шега с тях, като им казвах:

- Гледайте бързо и да разберете всичко, защото утре ще тръгнем да се връщаме обратно!

Те се изненадаха, защото мислеха да стоим два, три, а и повече дни в манастира. Аз обаче настоявах.

- Че защо сме дошли, га ще бързаме?! - възразяваше майка ми. - Нали трябва да пишем литургия, да се изповядаме и сторим някав измет (труд) на Свети Ивана!

- Добре! Нямам нищо против! - казвах, за да ги успокоявам, защото знаех, че има за разглеждане много църкви, параклиси, постници и др.

Нощувахме в обща спалня с други поклонници. Детето ни, макар и малко, но не плачеше и не смущаваше никого. Сутринта по тъмно още изехтя манастирското клепало за събуждане на хората, които да се приготвят за черква. Един монах, облечен в мантия, държеше напречно пред себе си специална дъска, суха и гладка, която удряше ритмично с дървен чук, та се получаваше остър звук. Тoй обикаляше черквата отвън, начиная от запад, па минаваше през двора от юг, изток и север, и свършваше там, откъдето бе почнал. Ехото се чуваше навсякъде в манастира и околността. В това виждах някаква мистика и романтизъм. Наред с другите станахме и ние от сън. Жените отидоха на църква, а аз обикалях коридорите из вътрешността на манастира, а и извън него. Гледах и паметника над гроба на Неофит Рилски. Имаше много посетители, някои от които бяха нощували на поляната вън от източната страна на манастира.

След отпуст на черквата отидохме всички до постницата над манастира, промушихме се през скалата на Св. Иван, носехме и детето, та и то се промуши, и се върнахме към манастира. Гледахме по височините наоколо имаше сняг, първи навалял тая година, тъй че много на място ми дойде взетият от Пловдив балтон.

На връщане от постницата видяхме още много хора пристигат с теснолинейката и се разполагат по поляната. Имаше запалени огньове, та се грееха, а и продавачи на сергии бяха дошли. Имаше и зеленчуци, купих чушки, които взеха жените и отидоха да ги пекат и приготвят вечеря. Аз останах при новодошлите, между които, гледах, се движи млад монах с немного чиста външност, който даваше някакви упътвания. Без да казвам кой съм и какъв съм, приближих монаха и го запитах, уж не знам реда в манастира:

- Какъв ви е редът тук? Как живеете? С какво се занимавате? Каква ви е храната? и пр.

Той ме гледаше, че съм гражданин, искаше да се приспособи към мен и отговаряше небрежно:

- Живеем си тук, както си живеят хората. Всеки си има стая, имаме си стопанство, едни пасат овце, други работят по полето, трети служат в черквата, посрещат и изпращат хората.

- А какво ядете? - запитах. - Щом имате овце, имате и мляко, и сирене. Тук постите пазите ли?

- Ах, пазим - каза той. - В кухнята през пости и постни дни не се готви блажно, но в килиите можем да ядем всичко. Има салам, кашкавал и други работи, каквито ни донасят и дават хората. Има и лавки, от които си купуваме - и той посочи небрежно дошлите поклонници и сергиите.

- Значи и вие си блажите? - го запитах.

- Забранено е открито да се блажи, а когато никой не види, ядем си всичко - каза.

- С други думи, и вие, като нас, гражданите - казах като го гледах насмешливо, а и той ме гледаше с поглед, с който искаше да покаже, че е свободомислещ, а не роб на някаква догма. "Недей ме гледа, че съм калугер - искаше да каже с погледа си той, - и аз съм като тебе, и като всички хора!"

Разбрах, че не е много вярващ, а за интерес или по някакви други съображения е дошъл тук и станал монах. А бе доста пълен и лицето му охранено, не като постник. Оставих го и се прибрах при жените, които бяха приготвили вечеря.

* * *

На другия ден пак ни събуди клепалото и пак отидохме в черквата. Жените бяха се записали да ни споменат в литургията. Така било правилото. След обед обиколихме околността на сградата, видяхме гроба на Баучер³, а надвечер майка ми и попадията предложиха да отидем и се изповядат. Научили бяха, че има специален изповедник в една ниска стая, източно от черквата, където приемал изповядващи се. Съгласих се и отидохме. Любопитствах как става това.

Най-напред влезе майка ми. Побави се 5-6 минути и излезе, кръстейки се. Свършила се изповедта. След нея влезе попадията. Запитахме майка ми какво я питал изповедникът, как я е изповядал и пр. Тя каза, че я питал ходи ли на черква, пости ли, вярва ли, правила ли е някакви непозволени неща и пр., като накрая й чел някаква молитва и с това се свършило. Оставила му 5 лв. и си излязла. Значи така бе се освободила (изплатила) от греховете. Попадията също се върна не след дълго, като и тя бе оставила 5 лева. След нея влезе и жената, като остави детето при нас. Докато тя бе вътре, майка ми и попадията ми рекоха:

- То сега и ти трябва да влезеш! И ти да се изповядаш, както правят хората!

Аз не бях мислил по тоя въпрос, но в момента намерих за интересно да отида и при всичкото ми свободомислие да видя как става тая изповед. Това се одобри от майка ми. Иначе щеше да се разочарова от мен, "че съм се учил за поп". Тя и попадията се зарадваха, като видяха, че се съгласявам. Щом излезе жената и взе оставеното дете, от килията се чу глас:

- Има ли още?

- Ха, влези сега! - посбутаха ме старите жени, та влязох и аз.

Изповедникът малко се смути като ме видя, защото бе очаквал вярваща жена, а аз бях млад мъж, облечен граждански... При все това той ме прие, аз останах прав и заразглеждах стаичката му. Тя бе малка, с един прозорец и имаше накачени икони по стените. Той ме загледа и запита:

- Кажи, синко! Какво има?

Така започна изповедта.

- Отче, какво да ти кажа?! Не вярвам в това, което става с вярата, и се върши! - казах.

- Как да не вярваш, синко! Нали затова си дошъл в манастира? - каза той.

- Да, дошъл съм, но имам съмнение в душата, отче! Дали е вярно всичко това, което вижда?!

- Трябва да вярваш! - каза той.

- Да вярвам! Хубаво! Но там е работата, че се съмнявам в туй, което наричаме вяра! Ето, вие сте събрани тука монаси, поддържате манастиря, държите да се изповядва вярата, тъй както вие я разбирате. Но има вярващи хора, които не мислят така! Има католици, има протестанти и други, които казват, че не нашата, а тяхната вяра е права! Даже анатема хвърлят към нас. От Цариград нас, българите, считат за схизматици. Смятат ни порочни и осъдени на геена огнена. Къде е тогава истината?!

- Трябва да вярваме, че у нас е истината - опита се да ме убеди той.

- Но има и друго! Виждат ми се нашите духовници разделени от простите вярващи, вършат всичко за интерес! Ето, и ти пари вземаш за изповедта от тия прости жени! А в Евангелието е казано: "Даром приехте, даром давайте!"

Тук той започна да се върти и да гледа през прозореца навън, а аз продължих:

- Мнозина от духовниците са високомерни, особено владиците! Пък и другите, по-долните от тях. Няма скромност, а има повече фарисейщина. "Вижте ни! - искат да кажат - какви сме благочестиви - също както в притчата за митаря и фарисея!"

Тук изповедникът почна да преглъща и докато държеше някаква книга, готов да ми чете молитва, остави я и безпокойно започна да обикаля стаята. Аз не го оставях:

- Всички тия неща ме смущават, отче... и не дават мир в душата ми, та се чудя какво и как да кажа!

- По това ние не можем да разсъждаваме, а трябва да приемаме всичко на вяра. Затова сме поставени тука да удовлетворяваме хората - каза.

- Но ето, аз не мога да се удовлетворя от тези въпроси, които ме смущават! Искам да бъда чист, да бъда християнин, както пише в Евангелието, а като гледам духовниците, че са повече книжници и формално гледат на всичко, не мога да се съглася с тях.

- Вярвай, синко! Приемай всичко на вяра - каза той. - Виждам, че вярваш, по очите те познавам, че си добър човек и все си оставаш вярващ. Но като че не си дошъл да се изповядваш, а да разговаряме. Излиза, че не аз, а ти мене поставяш в изповядане!

- Трябва и такива като мен да изслушваш, отче! Но виждам, че и вашата работа не е лесна, ако трябва да отговаря на такива въпроси, каквито повдигам аз!

Казах това и погледнах навън, където и той погледна.

- Та да се изповядам ли? - запитах.

- Няма нужда, сине! Ти си изповядан - и ми даваше знак да излизам, защото вън пред вратата се събраха хора. - Иди си с мир!

Аз си излязох и той остана облекчен, че се освободи от такива тежки за разрешение въпроси. Разбрах, че не е някой интелигентен и начетен богословски монах, за да се разговаря обстойно, а прост изповедник, поставен да изслуша стари хора, предимно жени, вярващи и посетили манастира по религиозно влечение или оброк да дойдат на поклонение, от които има и материална облага - пет лева, по-малко или по-много, няма значение, от което той си събираше доста приход. И това му стигаше. По-нататък друго малко го интересуваше. Дали са разрешени или не тия сплетени и неизяснени житейски и верски въпроси, за него беше извън обязаната му работа. Моето престояване обаче при него продължи не пет, не десет минути, а час и може би повече време, което разбрах, когато излязох вън и видях майка ми и другите притеснени.

- Вохси, каква беше тая твоя изповед! - каза попадията. - Ти се много забави!

- Какво толкова се забави, Петре? - запита майка ми. - Ние чекахме, чекахме, та взехме да се притесняваме! Какво стана?

- Такава беше моята изповед - казах. - Излезе, че не той мене, а аз изповядах него! Затова се забавих.

Тези неща те не разбираха и мислеха, че наистина много грехове са се казвали, много молитви се чели и затова съм се забавил тъй много. Бяха доволни от това.

Тъй се свърши с моята изповед.

* * *

Наскоро, след като се върнахме от манастира, се състоя "Пашмалийският панаир". Това бе интересно събитие за града - залъгалка за гражданите. Правителството на Блока с народни представители Коста Вълчев от Пашмакли - национал-либерал и Георги Шонгов от Чокманово - земеделец, бе разрешило да се направи нещо за раздвижване живота и икономиката на западналия град Пашмакли. А тая икономика бе анемична и замираща още от сговористко време. Местните блокови партизани начело със споменатите народни представители не бяха помислили да се направи нещо по-стабилно и трайно за издигане нивото на живота като прокарване пътища към гората, особено свързване грамадния горски район Шабаница с града по дефилето на р. Черна, благоустрояване на града и обявяването му за курортен, създаване на индустриални предприятия и др., но бяха предложили и получили разрешение "да се открие в Пашмакли есенен... панаир". Това бе нещо като противопоставяне или конкуренция на Устовски панаир, пак през този сезон, традиционно състоящ се там отпреди много години. Но... - решено-свършено. Обяви се с големи афиши, че панаир ще има и в Пашмакли.

От местната тричленка начело с Ник. Матеев се почна подготовката. Определено бе място на отсрещната страна на реката, равнината под Долната махала, известна под името Казарските ливади - днес спортно игрище. За късо време се приспособи районът, а се прокара и път, отклоняващ се от главното шосе при кафенето на Сурото. Макар и стръмен, с един завой през Фисенската махала, той свърза града с "панаира". Направи се и временен дървен мост. С големи обяви навсякъде из околността, а и към Пловдив бе оповестено, че ще се състои през последните няколко дни на месец септември 1933 година, т.е. няколко седмици преди Устовския.

И той наистина се състоя. Открит бе тържествено с речи и водосвет от духовенството по тогавашния ред. Стекли се бяха много изложители, имаше "виенско колело", та се въртяха децата, обяви се, че се продава и добитък, но най-много бяха праматарите на сергии, повече от сто, дошли от разни места на Южна България. Всички пътуващи дотогава колари продавачи на зеленчуци и плодове бяха там. Като нов панаир, дошли бяха много хора, и стари, и млади, и селяни и граждани. Всеки от града си накупи ако не друго, то зарзават за зимнина и месо за саздърма.

Ходихме и ние от къщи всеки ден, та разглеждахме къде какво има, качихме се веднъж и на виенското колело, движехме се между хората, а и детето ни ходеше покрай нас. По едно време то си намери в тревата малка скачаща кукла Ванька-встанька, изгубена навярно от друго дете. Много й се зарадва и мислеше, че куклите така растат, с тревата. Купихме си и ние лютиви шопски чушки, които нанизвахме на конец и закачихме на прозореца да съхнат. Детето ни ги клатушкаше за забавление като казваше чушки-люля, защото тогава се учеше да говори.

Панаирът продължи три дни и завърши с голямо хоро на равнината. Пашмаклийци останаха доволни. Устовци пък - говореше се, че обявили бойкот, та освен Бакърджийската кооперация, нито един търговец не бе докарал стока.

Така мина панаирът в Пашмакли, а след това и тоя в Устово. В Пашмакли обаче не можа да се задържи и стане традиционен. На следващата 1934 година пак се устрои, но в по-малък размер, а на третата - никак. Остана само пътят и мостът. Но и мостът като дървен не се задържа много, а се разсипа и остана да се минава само по две-три греди.

* * *

През последните две годишнини на сп. "Родопски преглед" беше се изострила полемиката как трябва да се пише името на родната планина - Родопа или Родопи, за което споменах по-напред. Отначало списанието не вземаше страна и поместваше материали и с двете форми - както авторите ги даваха. Накрая обаче то се установи на "Родопи". Това име и аз поддържах. Хр. Караманджуков обаче упорито държеше на "Родопа", та влезе в остър конфликт с Жаловото списание. Разменяха се реплики и остри закачки, наричани от Караманджуков "вадене порязици" и др. Аз не вземах никаква страна. Полемиката спря със спиране на списанието "Родопски преглед".

По това време бяхме установили вече допир с Хр. Караманджуков във връзка със събиране сведения за комитското минало, та не се препирахме за нищо. Затова след спиране на "Родопски преглед" се насочих за сътрудник на сп. "Родопа". А имах събрани, пък и продължавах да събирам, много материали. По проучване миналото на края попадах на интересни сведения, до значение на открития. Записвах предания и следи главно по завладяване тоя край от турците, издирвах старини, надписи и пр. Крайно интересни работи ми разказа бившият мюфтия Мехмед Фикри Мюдеризов-Далгъча, учил някога и в Цариград, който съвсем оживено разказваше за някогашната турска сила по завладяването: за Кърджали, за Саид-боба, за Гяур-дере, за боя при Саръ-къз (дн. Жълтуша), за боя и гибелта на Енихан-боба при върха, за сражението при Момина вода, Саръ-бурун и Калъч-бурун, където бил убил Саръ-боба, комуто издигнали тьорбе (мавзолей) над с. Виево, за завладяване Подвис и Кальота над Пашмакли и др. Избирах за събеседници и други паметливи българи мохамедани. Мнозина от тях ми казваха да се срещна с Афуз Ариф Агушев, който бил "най-учен човек измежду тях", а имал и книжка (архива) и документи от миналото. В свободно време четях и Корана и го сравнявах с Библията. Като ходех из къщите, виждах и интересни снимки, изобразяващи миналото. Попаднах на една, в която Живка Лютова от Пашмакли беше се снимала с "дипло" - невестинска носия от средата на миналия век. Взех снимката и я пратих на Хр. Караманджуков. Той ми поиска и описание на облеклото и веднага я помести в сп. "Родопа", кн. 1 от януари 1934 година. Това бе първата работа, напечатана от мен в това списание.

* * *

През новата (1934) година се почувства някакво оживление по въпроса за българите мохамедани. Партиите от Блока ги залъгваха с едни и други обещания, та повече ги деморализираха. Създало се беше някакво сепаратистично настроение сред тях, та Хр. Караманджуков помести в "Родопа" статия със заглавие "Тъмното и загадъчното в Родопа". В нея разобличаваше чуждите влечения и попълзновения на турцизирани българи мохамедани, пречещи за напредъка им, и сочеше какъв е правилният път, по който трябва да се насочват тези хора, за да живеят свободно и спокойно в своето родно отечество. Под формата на грижи за религията българите мохамедани реагираха по тая статия и правиха изложения до министерствата, едно от които написаха и на моята машина, в което казваха, "че са верноподанни, че изпълняват всички задължения към държавата, съобразяват се със законите и пр., тъй че няма нищо тъмно и загадъчно в живота им." Изтъкваха, че единственото нещо, за което се борят, то е да бранят религията си. Правителството тогава назначи за инспектор по Коран Ариф Садъков от Чепеларе, наскоро свършил гимназия, който обикаляше селата и допринасяше колкото полза, толкова и вреда по създаване сепаратистично чувство сред тези хора. Разкрито бе и някакво конспиративно движение между мохамеданите в Дьовленско във връзка с капит. Паликъщов, та централната власт, за да създаде успокоение, нареди да се състоят конференции в Родопския край, където видни учени и лектори да уясняват българската същност на българите мохамедани, и да не се вълнуват те.

Тогава в Пашмакли дойдоха професорите П. Ников - историк и Ив. Батаклиев - географ. С тях дойде и Ст. Н. Шишков от Пловдив. Състоя се голямо събрание в салона на Военния клуб, където говориха и тримата. Най-интересен в беседата си бе Шишков. Видяхме се за кратко, тъй като бързаха за други селища. Тях следеше и Ариф Садъков. Тогава той бе внушил на себе си, че е представител на "помашкия народ" и начеващ негов водач, подобно на Мехмед Спахо в Югославия на бошняците. Това беше в противоречие с мисията на професорите, но се търпеше, защото самите управници в София не бяха наясно по въпроса и не действаха приемствено. Объркани бяха и идеите на блоковите партии, а оттам и интересите им. Това предвещаваше и края на управлението им.

БЕЛЕЖКИ НА СЪСТАВИТЕЛЯ

1. Палас - Рудозем. [обратно]

2. Ченгене - (х)исар - дн. връх Циганско градище. [обратно]

3. Баучер, Джеймс (1850-30.12.1920 г.) - английски журналист и политически деец, почетен член на Дружеството на столичните журналисти. Приятел на българския народ и защитник на неговите национални въжделения. Кореспондент на в. "Таймс" (1892-1915). Погребан според желанието му край Рилския манастир. [обратно]

© Петър Маринов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 29.10.2007
Петър Маринов. Някога... (Книга втора). Съст. Александър Маринов. Варна: LiterNet, 2007.

Други публикации:
Петър Маринов. Някога... 2. Съст. Александър Маринов. Пловдив: АДГ, 2006.