Петър Маринов

web | Някога... (Книга втора)

През лятото на 1932 година предстоеше да се роди първото ми дете. Това ми създаваше доста грижи, макар че жената бе здрава и имаше всички признаци за нормално развитие на процеса. За да има кураж тя, па и аз, повикахме двете баби - майка ми от Проглед, и нейната майка, която дойде от Пловдив. Тогава нямаше акушерки и родилни домове както сега, та ражданията ставаха по къщите при битова обстановка. Имах повече увереност в майка ми, която в Проглед бе минавала и за акушерка.

- Досега сто и петдесет деца съм хванала - казваше тя - и нито едно не се е повредило с нещо. Но както бог даде и Света Богородица!...

Тя бе силно вярваща жена и всичко си обясняваше с божия помощ. При такива повиквания тя вземаше със себе си и богородична рока - някакъв сух храст, донесен от Божи гроб, който като се сложел във вода, разпущал клоните си, което значело, че раждането бърже се свършвало.

Бабите дойдоха в началото на юли и по цял ден стояха вътре или шетаха из стаите. Приказваха си те, па и ние с тях, къде какво е станало, кой как е роден и прочие, и дните се изреждаха един подир друг. Мина ден, два, три, пет, мина и седмица, бабите взеха да се притесняват, а признаци за раждане нямаше.

- Мари свахо, какво е това нещо?! - казваше бабата от Пловдив към майка ми. - Докога ще чакаме?!

- Ех, когато му дойде времето! - отговаряше майка ми.

Чакаха обикновено, че това ще стане нощно време. Но сутрините идваха и минаваха и бабите се гледаха една друга и казваха:

- Пак нема нищо!

Дочакахме 11 юли. Станахме всички от сън и пак се размениха думите:

"Пак нема нищо!"

След осем часа обаче, след като бяхме закусили, се бе появило приболяване у жената.

- Може би се захваща! - каза майка ми.

Настаниха родилката на кревата в кухнята, за да се облекчава. Болките обаче почнаха да се увеличават. Аз стоях ту вътре, ту излизах вън и разбрах, че вече ще става очакваното. Видях, че майка ми като главна баба се прекръсти и сложи богородичната рока да се разтваря. Процесът почна. Към бабите се присъедини и хазайката попадия Гавраилца. Трите почнаха да милват стенещата вече жена, на път да стане майка. Аз излизах да не ги смущавам, но жена ми ме викаше и искаше да стоя и аз там. Държеше ме и се стискаше здраво за ръцете ми. Попадията пък я милваше и й казваше:

- Ох мари си, милата, та ще си роди детенце!

- Торпи, нивесто, торпи! - казваше майка ми. - То борже ще дойде Св. Богородичка, та ще ти свие, та льоко и лесно ще та разкорсти!

Разчиташе нацяло на природния процес, естествено протичащ, като обличаше всичко в религиозна форма. Пловдивската баба пък се суетеше и помагаше къде каквото може.

Мъките продължиха около час и половина, а наближаваха даже и два, като ту стихваха, ту се увеличаваха. Аз давах кураж на родилката да се стиска и заема подходяща поза.

Най-после към десет и половина часа се разбра, че идва краят. След още няколко конвулсии бабите се съсредоточиха и казаха:

- Иде! Иде!...

- Ела, Света Богородичко, помагай! - каза майка ми.

Наскоро след това бебето излезе на бял свят и първото нещо, за което любопитстваха бабите, па и аз, бе да видят какво е.

- Момиче! Мома!... - каза майка ми.

Разнесе се детски плач, първият глас на родената ми дъщеря. Тя бе зачервена, лицето й зацапано, та майка ми като главна баба го обхвана и почисти с ръката си. То продължаваше да писка. Жената се успокои и престана да охка. Бабите се захванаха с бебето, отрязаха му пъпната връв, вързаха я, сложиха го настрана, па се заеха да подредят родилката. Тя се напълно успокои и легна на кревата. Божигробският храст се бе развил напълно.

Окъпаха след това бебето, увиха го в пелени и го сложиха до майката. Тя го гледаше вече не с ужас, а с топла майчина усмивка.

Така се свърши раждането. Заживях вече с мисълта, че в къщата не сме вече двама, а трима.

* * *

Излязох вън. От сутринта бабите не бяха излизали и хората от махалата се бяха сетили, че става нещо. А обичай бе, когато ражда жена, да не се ходи в тая къща, защото се обърква раждането.

Щом ме видяха хората вън, запитаха ме:

- Какво има? Да няма некво?

- Има! - казах. - Свърши се!

Погледнах на запад и видях отвори се прозорецът и у Петлешкови.

- Какво е? - запита оттам Петлешков.

- Момиче, момиче! - отговорих.

- Ах, не се е случило! - каза Петлешков.

- Е, такова е! - отговорих аз.

- Чаиз, чаиз ще трябва да стягаш! - добави пак той и затвори прозореца.

Той се гордееше, че неговото второ дете, наскоро родено, беше момче. Имахме си шеговити разговори с него след това. Смяташе се тогава, че момчетата са по-полезни, защото продължават рода. Аз нямах определено чувство за това, но като слушах, когато ме закачаха, почнах и аз да мисля, че са по-хубави момчетата. А детето на хазяйката Щильон Гавраилов, който бе тогава на 4-5 години и всичко говореше, качваше се по стълбата към нас и казваше:

- Ех, женско дете! За какво ви е сега женско дете?

Семейството на Петър Маринов

И той бе слушал такива разговори по махалата и им подражаваше.

- Та какво сега като е женско, бре? - скара му се майка му. - Та да не го хвърлим сега?!

Тогава много кореспондирах с Жалов във връзка със списанието "Родопски преглед". Намирам сега едно копие от писмо до него. Писал съм му:

"Трябва да ти кажа, че имам дъщеря. Очаквах да бъде син, а то излезе друго..."

Свърши се значи тревогата по раждането. Родилката бързо се съвзе и заиска да яде череши, каквито наскоро бях купил. Същия ден бабите омесиха пита, та ядоха те, а раздадоха и по махалата. Всички съседи вече знаеха, че сме се наплодили.

На другия ден преди обед някой минаваше през улицата и се чу да вика:

- Ха, те череши, хааааа!...

Излязох. То бе селянин от махалите нейде към Мадан, каквито често минаваха и продаваха плодове и яйца. Сега тоя караше на кон в два коша череши. Пак купих 5 кила в един панер и ги внесох вътре. Всички ядоха пресни сочни череши, узрели добре до тъмночервени. Особено доволна бе родилката - младата майка. Тя се съвземаше и оправяше бързо.

Тогава стана дума как да го кръстим, т.е. какво име да му сложим. Не бях мислил дотогава и бях зает само с очакване как ще стане процеса по раждането. Бяхме проектирали с жената по-рано: ако е момче - Александър, ако е момиче - Маргарита. Сега, щом се свърши раждането, трябваше да определим името. Майка ми се казваше Мария, което име ми се виждаше много обикновено и често срещано. Другата баба се казваше Рада, което име също ми се виждаше обикновено. Помислих и прекарвах през ума си старите проекти за разни имена, па изведнъж реших: по името на една ученичка от семинарските ми години - Маргарита, така да наречем и родената ми дъщеря. Казах това на жена ми, та и тя го възприе напълно. Бабите не забелязах да реагират нещо против и се съгласиха. След време обаче майка ми реагира, че някак това име наумявало... магарица.

- Какво е това име Маргарита, та магарица! - каза веднъж.

Тя не бе чувала такова женско име, и знаеше, че има само мъжко - Маргарит, каквато фамилия имаше в Райково.

- Това е хубаво име, маю - й рекох, - защото прочути хора са го писали и си служили с него.

Имах предвид Маргарита от трагедията "Фауст" от Гьоте.

Така и записах дъщерята в общината.

Сега трябваше да се кръсти в черквата. Тогава нямаше ритуал за гражданско наименование. Кумът ми обаче бе в Пловдив, бяхме се откъснали, та не допускахме, че ще дойде за това. А той бе голям търговец и бе зает много. Затърсихме тогава някой подходящ човек, който да ни е близък по душа от Пашмакли. Такава се оказа учителката Лучка Кацарова, която като копривщенка дойде първа да посети родилката и донесе подарък на бебето. Затова предложихме и тя прие кръстница да стане дъщеря й Лиляна, която бе ученичка в прогимназията.

Така и стана. Кръстихме бебето и работите в къщата ни тръгнаха по обикновения ред. Скоро бабата от Пловдив си замина, а след нея и майка ми, та останахме ние сами да си редим и гледаме бебето.

А то "растеше и крепнеше духом и телом".

* * *

В началото на август 1932 година в Смолянско се разгласи, че по случай двадесет години от Освобождението на края от турско робство (1912) ще се състои събор с полагане основен камък за паметник на височината над с. Аламидере, точно дето през 1912 година са станали решителните боеве между българската и турската войски. Това бе по инициатива на началника на гарнизона майор Попноев. Образуван бе и комитет за събиране средства по издигане тоя паметник.

В определения ден на събора отидох и аз. Отидоха още много хора и върхът се оживи. Нямаше превозни средства, та всички отивахме и се върнахме пеша. На тържеството бе дошъл и Владимир Серафимов, прославен полковник от запаса, бивш командир на полка и станалите боеве тогава, който, макар и немощен старец, се радваше силно от тая признателност на населението. Тогава общинският съвет в с. Аламидере бе взел решение селото им да се нарече Полковник Серафимово, а върхът на боевете - връх Средногорец. Така и стана. Тия имена бяха утвърдени и се усвоиха от населението.

Паметникът почна да се строи и до следващото лято бе готов. Няколко месеца преди откриването му обаче се получи вест, че патронът на селото полковник Серафимов се е поминал.

* * *

Така мина лятото на 1932 година. За есента по предварително споразумение с Жалов предвиждах да отида до София. Тогава се работеше, а и по пресата се пишеше често по постройката на пътя из дефилето на Въча от Кричим към Дьовлен. Дотогава тоя пролом бил пущинак, каменисти урви и непроходимо място. Силно любопитствах да видя как се работи тоя път и през какъв терен ще мине. Затова реших на път за София да мина през там и го видя. Нещо ме смущаваше, че ще навляза и се движа в непознат и може би див район, но все пак любопитството ми надделяваше.

Тогава бях млад, та реших да тръгна пеш.

* * *

В София като минахме с Жалов през Градската градина, той ми каза, че трябва да отидем при писателя Антон Страшимиров. Това бе голяма изненада за мене. Колебах се много дали да отида, защото нямах никаква съществена причина да отивам при големия писател, единствен жив останал след Вазова, само за да го видя. Това ми се виждаше детинска наивност. Жалов обаче ми каза, че ставало дума у Страшимиров за мене по повод сътрудничеството ми в списанието, и той (Страшимиров) му казвал, че иска да ме види. Затова се съгласих и тръгнахме.

Заварихме го да вечеря. Радостно ни прие. Стори ме се даже сантиментален. Хвана ми ръцете и като ги друсаше, казваше, че много му е мило, гдето съм дошъл. Той бил сраснал с Родопите, най-хубави спомени имал от този край. Чувствах се като прашинка пред него. Той постоянно говореше и при това с много приятен мек глас. Шегите му също бяха много духовити. Прекъсна вечерята си и ни задържа близо час. Жена му също бе много симпатична и интересна. Като че му знаеше мислите, та когато той говореше, понякога го изпреварваше в думите. Разбираше се, че напълно му съчувства и е в течение на всичките му писателски работи. Приятна хармония между двама - мъж и жена. Изказаха желание поне още веднъж да дойдат в Родопите. Питаха ме за общия дух и настроение на хората, за икономическото им положение, за пътните съобщения и пр. Аз му разказах, че съм минал по новостроящия се път Кричим-Дьовлен. Той слушаше с голямо внимание.

На излизане ни заведе в работния си кабинет. Скромна стая с маса, стол и етажерка с книги. Постояхме към десетина минути. Посочи ни подаръците, каквито получил по случай юбилея. Най-много се радвал на една картина, подарена му от Русе, където е нарисуван ханът, в който като момче преди 40 години е прислужвал. Взе от масата и ми подари юбилейния сборник с много статии и спомени от разни автори. Излязохме си от него, изпратени извънредно сърдечно и любезно. Излязох си с впечатления за него като фигура с прошарена коса, малка брадичка, засмяно лице със слабо изпъкнали скули, повече мургаво, отколкото бяло, тих, приятен и мек говор.

Не се каех, че съм отишъл. Даже считах това като особено рядко щастлив случай да видя и слушам да говори тоя голям писател с революционен заряд, преследван в миналото, а сега, на стари години, оставен вече на спокойствие.

Като се върнах от София, Антон Страшимиров ми изпрати последния негов портрет с автограф, работа на художник и клиширан. Прати ми и последната негова излязла книга "Село Върбовчец". Описваше се селото и интелектуалния живот в него начело с учителя Тома Виденов, народник и както се виждаше, сторонник на идеите на Страшимиров и северозападния край на България.

Юбилеят му се беше състоял през изтеклата зима и бе издаден споменатият юбилеен сборник и неговата автобиографична повест "Живот и дело", в която много интересно описваше поотделно как всяка своя творба му се е зародила и създала.

Тия негови книги четях и се учех как да наблюдавам живота и хората. Особено се упоявах от "Село Върбовчец", като сравнявах живота и деятелността на героя му с живота и хората, сред които живеех. В Пашмакли обществеността бе напълно еснафска, освен поетичния дух на Ив. Петлешков, но виждах Страшимировите идеи претворени повече в родното ми село Проглед, където учителят Васил Димитров бе създал силно движение за колективизъм и кооперативизъм. Дадох му книгата "Село Върбовчец", та и той я прочете.

* * *

С Жалов продължихме кореспонденцията си. В една от следващите книжки на списанието излезе разказът ми "Тоягата, възпитателно средство". То бе повече хумореска и бях изпаднал под силно влияние на В.-Дечевите разкази "Из съвременния помашки обществен живот". Случката обаче бе действителна и ми я разказа Григор Вълчанов, станала точно тъй в с. Фотен.

След време Жалов ми писа, че Дечев се сърдел, дето съм му подражавал. Обясних му, че не разказът, а случката, която е истинска, е неговият разказ.

* * *

Един ден се изненадах, като видях, че дойде в Пашмакли моят стар приятел Тодор Белчов. Не беше ми се обаждал отдавна, та мислех, че още е политемигрант извън България. Той обаче след падане на Сговора получил амнистия и се върнал. Като млад човек наскоро след това го взели войник-трудовак. Макар и амнистиран, той все пак бил смятан за неблагонадежден, та го зачислили не във войската, а в трудоваците, т.е. втора категория. Отначало бе служил в Пловдив, а след това го бяха изпратили да дослужва в трудовашките групи, които работеха пътя Устово-Търън-Мадан-Даръ дере (Златоград).

Стоя Тодор два-три дни при мене, та се разхождахме и разглеждахме Пашмакли, което поради старите къщи и криви улици му се струваше повече на одрипавяло село, отколкото на град. В това време ми разказваше за патилата и странстванията си из Европа. След тоя къс престой той си замина за Устово и не се видяхме вече.

На другата година, вече уволнен, той се бе хванал на старата работа - счетоводител по търговските фирми в Пловдив. Аз обаче продължих да пазя нелегалния му дневник и кореспонденция в канцеларията на архиерейското наместническо, без някой да подозира, че там има такива книжа.

* * *

Въпреки партийните ежби, все пак през блоковия режим станаха някои полезни работи като начало за подобрение живота и напредъка на родопчани, особено за българите мохамедани. По някакво споразумение между партиите по едно време министър на просветата бе станал Радев, бивш военен. Той дойде в Пашмакли. Обиколиха го учителите и изказваха болките си. Чрез училищния инспектор аз се застъпвах за оставане в града на постоянно място учителя Христо Табаков. Срещу него обаче се бореше Райчо Гавраилов - уволнен такъв, поради което отношенията ни с последния се влошиха. Но това бе дребна работа в сравнение с туй, което стана през управлението на този министър. При идването си в Пашмакли той бе видял и преценил като учебен анахронизъм съществуването на отделни помашки училища в Родопите, наричани още джамийски, в които децата на българите мохамедани, говорещи само български език, тук трябваше да учат религията си на турски и да си служат с някои учебници, получавани от Цариград. Деятел за премахване тая аномалия се говореше, че е Атанас Каишев, запасен генерал, живущ в София, а родом от с. Чокманово, Смолянско, с когото не се познавах. По негово настояване и участие на министър Радев - също запасен генерал, от тая есен се направиха съществени реформи в живота на българите мохамедани. Сега за пръв път след Освобождението се погледна трезво и държавнически на тоя въпрос, като се дадоха следните разпоредби:

1) Разтурват се отделните училищни настоятелства при джамийските училища на българите мохамедани и се сливат с общите български народни училища. А понеже християнските деца се обучаваха по 4 часа седмчно по предмета Вероучение, то толкова часа се определяха и за българите мохамедани да учат коран. За лектори по тоя предмет се назначаваха ходжи или имами в селищата, които събираха мохамеданчетата в часовете по вероучение и ги учеха наизуст молитви и текстове от корана, тъй като децата не можеха да четат арабицата. Така училищата се сляха и тая реформа продължи дълго, за да се дойде до едно относително уеднаквяване образователната система в Родопите, населени с мохамедани и християни.

2) Нареди се централно от правителството младежите българи мохамедани, подлежащи на военна повинност, да се вземат като редовни войници общо с българите християни, а не за трудоваци ведно с турци, цигани и др., както беше дотогава, т.е. третирани като малцинство. Тази реформа даде много добри резултати, защото първият още набор, който изслужи военната си повинност в редовната армия, се върна с повишено самочувствие и съзнаване българската си народност, за което ще говорим по-нататък.

Така изпратихме 1932 година с реформи по просветното и военно ведомство, което породи нова насока в мисловността на българите мохамедани. Това улесни много работата ми по-нататък.

© Петър Маринов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 29.10.2007
Петър Маринов. Някога... (Книга втора). Съст. Александър Маринов. Варна: LiterNet, 2007.

Други публикации:
Петър Маринов. Някога... 2. Съст. Александър Маринов. Пловдив: АДГ, 2006.