Петър Маринов

web | Някога... (Книга втора)

Пътувах с рейс до Чепеларе. Там се отбих, за да уредя някои работи в Банката, а и да се снабдя с гаранционно свидетелство, каквото се изискваше за новата ми служба.

Като стана това, същия ден следобед тръгнах за Пашмакли пеша. Случи се, че пътуваха за там още двама мъже, родом от рупчоските села Орехово и Малево, служители в пашмаклийските учреждения, които бяха ходили към семействата си. Единият бе полицай и пътуваше с униформата си, каквато не обичах да виждам пред очите си, но за компания сега се съгласих да вървим заедно.

В Проглед не се отбих, а след като пихме чай в ханчето, където имаше тогава и кафене, продължихме пътя нагоре през Пампорово и Караманджа за Пашмакли. Времето бе хладно, нямаше сняг, но въздухът приятно дъхаше на смола и смърч и ни щипеше по бузите, тъй като се свечеряваше. Пътят бе отъпкан, което показваше, че движението по него е усилено. Много хора и добитъци бяха вървели през него като по-къс път от тоя през Рожен-Соколовци-Устово.

Щом се изкачихме на Караманджа и се наведохме към Соколица, облъха ни атмосферата на пашмаклийските скали "Невестата" и "Турлук", които не бях виждал от 1919 година, когато минавах оттук като пощальон. Вървяхме по същия път както тогава - все стръмнини, камъни и сивота. Това беше тогава, а сега (1978 г.) там минава панорамният път Смолян-Пампорово-Пловдив, широк, удобен, асфалтиран. Незабравими картини и гледки се откриват от този път и когато минава човек, не може да не се удиви от това, което е направила днес модерната техника из тия диви тогава места, свърталища само на ветрове и диви зверове. Ненапразно превалът на онова място се наричаше Вълчи преслоп.

Спуснахме се надолу през ливадите. При едно блатисто място полицаят се подхлъзна на мократа трева, падна и се измокри, па стана и изруга и Пашмакли, и управията му, че не е направила път, за да се върви свободно и спокойно. После разбрах, че това място се наричало Длього блато.

* * *

След като обикаляхме покрай ниви, гьолища и заградени градини, влязохме в града. Горният му край приличаше повече на колиби, отколкото град - толкова стари, тъжни и неугледни бяха къщите му, смесени с плевни. Минахме покрай къщата на Дукать, позната ми от по-рано. Тя си бе същата, както някога, само по-извехтяла. Оттам надолу през махалата и някакъв каптаж прекосихме шосето и по една стръмна и каменива улица слязохме на един кръстопът, познат ми от по-рано. Нищо не беше се променило оттогава. Къщите ми се видяха даже повече одрипавели и овехтели.

Спряхме се тук, единият ми спътник продължи към Пазаря при големия Чинар, а на мен стражарят рече:

- Ела сега да ти кажа къде е Архиерейското наместничество!

Тръгнахме вляво покрай старото училище, църквата и Мерамоската къща, завихме вдясно и близо пред дървения тогава мост (сега бетонен) - полицаят спря, посочи една ниска врата, в която се влизаше направо от улицата и рече:

- Ето, това е Архиерейското наместничество!

Той продължи през моста, а аз бутнах вратата, която не бе заключена, отворих я и влязох в единствената стая, която се оказа, че е канцеларията, която търся и в нея ме очакваше новият шеф по служба свещеник Тодор Ангелов. Както споменах по-напред, с него се познавахме още от следването ни в Пловдивската семинария.

Вече се смрачаваше, та запалихме газена лампа - тогава електрическо осветление още нямаше, поприказвахме за едно и друго, съставихме акт за встъпване в длъжност, па шефът стана и рече:

- Хайде сега да те поразведа из града!

* * *

Къщата, в която се помещаваше архиерейското наместничество, бе висока, триетажна, собствена на поп Анастас п. Райчев, бивш архиерейски наместник, уволнен от тая длъжност поради злоупотребление на суми, и имаше срещу него възбудено углавно дело, та бе заместен от сегашния, също свещеник, преместен за тая цел от с. Турян и назначен да служи в Пашмакли. Заварих отношенията между двамата попове сдържани, резервирани и подозрителни един към друг, но взаимно се търпяха. За материален интерес - наем, поп Анастас бе настанил службата на архиерейското наместничество в своята къща в приземния етаж, където бе отворил врата откъм улицата и приспособил една стая за тая цел. Това бе обикновена избена стая, която ми се видя ниска, схлупена и забутана. Шефът веднага забеляза това и ми обясни, че там ще сме временно, още само няколко месеца, след което, по препоръка от митрополитското началство ще намерим друго, по-удобно и по-представително помещение. Тази къща сега не съществува. За разширение моста и правия път към Горната махала, който е главен път-шосе и към Езерата и Девин, тя е разрушена.

* * *

Излязохме с шефа от канцеларията и тръгнахме към Пазаря. Улицата бе същата, по която дойдох до кръстопътя. Оттам завихме вляво и след като направихме няколко криволичения по наведен и нечакълиран път, не след много се намерихме на Центъра или Пазаря - така наричаха тогава малката наведена площ около Чинаря, където светеха на газено осветление един-два магазина. Около Чинаря нямаше ограда и седала, нямаше и калдъръм. Това малко площадче бе обкръжено наоколо със сгради, които при вечерната светлина ми се видяха вехти и криви. Край дънера на дървото течеше чешма, а на 8-10 метра северно от него - днес празно място, затревена площ, тогава се виждаха 2-3 сгради, също разкривени. Това беше къщата, дюкянът и фурната на Янювица, "най-богатата" фамилия, както казваха тогава в града. В къщата живееше самата Янювица, вдовица, майка на Таки Янев, който заедно със зетя му Васил Райчев имаха магазин за колониал и манифактура. Васил Райчев бе женен за Евгения, сестра на Таки и въртяха добре търговия. Стараели се да доставят всички стоки, каквито имало в Пловдив. Името на този Таки бе Димитър, то претърпяло метаморфоза: от Димитър станало Димитраки, а оттам Таки. По произход дядо му бил дошъл от Янина, или нейде от Тесалия. Смятаха, че по народност са цинцари или куцовласи, каквито имало и в други села из тая околия.

Моят шеф свещ. Тодор Ангелов имаше някаква работа с въпросната Янювица, затова ме въведе в къщата й. Докато се разговаряха с нея за помен или задушница, аз разглеждах вътрешността. Видя ми се подредена и добре обзаведена като "най-богатско семейство". Но за мен това не се покриваше с разкривените зидове на стаята и още по-разкривената стълба, през която влязохме. След като попът и Янювица се уговориха, ние си излязохме. Отбихме се в магазина им, та купихме нещо за закуска и си заминахме. Прибрахме се с архиерейския наместник за нощуване в квартирата му.

* * *

Тя се намираше в Такоската махала. Тая махала бе кацнала на скалата, точно дето днес се издига големият хотел на Балкантурист "Соколица". Тогава тя се състоеше от стари и схлупени къщи, в които се влизаше направо от улицата из горната им страна, а отпред под прозорците бе пропаст, дълбока и страшна, завършваща с върбалак и пръски вода, идеща от разливащата се рекичка от моста надолу по каменистата пропаст. Наричаха я Такоската урва за разлика от Водопада на запад от Пазара, известен под названието Салихаговата урва.

Като се прибрахме в квартирата на наместника, оказа се, че хазайката му Гавраилца Такоска е сварила каша питена - качамак в тепсия с масло отгоре, която като интересна разновидност в родопските ястия, ме приятно изненада в иначе уморително прекарания ден. Седнахме на софра и свършихме това, за което ни подканяше хазайката. А тя бе добра и спретната домакиня, вдовица, типична родопчанка, облечена с волненик, пояс и миндиль, а на главата си с мумия. Имаше син Петър, чиновник в инженерството, който също вечеря с нас. Тая вечеря ме върна към детинството, когато каша питена бе лакомство за нас и в бащиното ни семейство се надпреварвахме кой по-бърже да седне на софрата, щом имаше такова ядене. Радвах се на тая едновремешна обстановка.

В тая къща прекарах първата вечер от службата ми в Пашмакли, което продължи не ден, не два, а цели петнадесет години!...

* * *

Хората от махалата, а и от Пазаря веднага на другия ден бяха научили за моето идване. Така става винаги в малките градове, където по-големи събития рядко стават, а обикновено се занимават с махаленски клюки. "Дошол и нов секретар в архиерейското наместничество!" - бяха си казали хората едни на други. Поради природно любопитство мнозина още първия ден идваха да се запознават. Правеше ми добро впечатление фамилиарността, с която ме обграждаха, сърдечността и добродушието, с което ме посрещаха. Намерих се сред родна атмосфера и обичаи. Някои идваха нарочно да ме видят и да си поприказваме - откъде съм и що съм. Само от къщата на поп Анастас, която бе над тавана на канцеларията, никой не дойде, макар че от тях имах съученик от Пловдивската семинария - Стефан п. Анастасов, - за когото смятах как да е, ще дойде да се видим. Запитах за него и разбрах, че не у дома му, а е учител нейде в околните села. Човешка слабост е, при смяна на шеф по служба или чиновник какъв да е, да се раболепства пред новия и да се отрича бившият. Такова нещо забелязах и тук. Не се говореше открито нещо противно за стария, но се премълчаваше и мънкаше, което значеше, че старият бил добър, но новият е още по-добър и е дошъл тъкмо навреме. Такова нещо се долавяше и за моя предшественик секретар, Никола Куемджиев, познат ми още от пощенската служба, но сега бе освободен от длъжността, както той, тъй и шефът му поп Анастас.

* * *

Първото нещо след поемане службата, с което трябваше да се заема, беше: - да си намеря квартира. По това време в Пашмакли нямаше жилищна криза. Все пак обаче по-удобна и неразкривена квартира в Горната махала мъчно се намираше. Хората от тая махала не били могли да си правят масивни жилища поради нестабилност на терена. Градът тогава не бе известен като курортен, затова около 1930 година никак не се посещаваше от летовници. Като курортно селище с чудно красива околност той се прочу през следващите години, когато тука си направиха вили полк. Дървингов, худ. Бежев и др.

Първите два деня прекарах в квартирата у споменатата хазайка Гавраилца Такоска, на следващия ден беше неделя, когато видях, че си е дошъл от селото, дето учителствал, Стефан п. Анастасов, който дойде да ме види и решихме да се разходим из града и потърсим квартира.

Денят, макар и късна есен, беше слънчев. Гледката към насрещния връх Кайнадина беше великолепна. На тъмнозеления фон се пъстрееха цветовете на много пожълтели или рубиненопочервенели листа на широколистни дървета. Върхът Карлък пък и скалите на север и запад от града като стражи затуляха котловината от студените ветрове. Излязохме със Стефан по така наречения тогава Горен път, днешната улица "1 май", която бе едва прокарана, неравномерна, кална и непригодена още да минава и конска кола, и отидохме под Поповската махала. Оттам се виждаше широка панорама и към Кайнадина и към Райково надолу. Тук Стефан се спря и ми посочи в низината под нас, под Долния път - както се наричаше тогава шосето към днешната автогара, една сиво-розово боядисана къща и каза:

- Ей там сигурно има квартира! Къщата е на Дончо Чакъров. Той има две моми, които добре я подреждат.

- Хайде да попитаме! - казах.

Стефан обаче не щя да дойде, срамежлив бе и си остана там. Аз пък се спуснах надолу по Такоския сокак, днес асфалтирана улица "Възраждане", който тогава беше крива, пълна с камъни пътека, по която течеше и вода, та бе кално. Докато сляза на Долния път, изпочупих си обущата. Оказа се, че Дончо Чакъров наистина има свободна стая, която веднага услових, за да се разтовари там багажът ми, който щеше да пристигне на другия ден. Тая къща сега не съществува - на нейно място са издигнати блокове към службите "Пътно строителство".

* * *

Същата вечер с рейса от Пловдив дойде и младата ми жена, която бе слязла на Пазаря и някой я доведе до канцеларията ми. Беше тъмна вечер. Нямахме уговорка, че тогава ще дойде, та не бях излязъл да я посрещна. От канцеларията я заведох в квартирата на попа. Още с пристигането забелязах лицето й посърнало и унило, като все едно, че ме питаше:

- Та това ли е окръжният град Пашмакли?!...

Лошото й настроение се бе подсилило и от това, че като слязла от рейса на Пазаря и докато ме намери по тъмното, трябвало да измине някакви неугледни улици, все криви, стръмни, па и кални. Нито се опитвах да я утешавам, защото нито щях да мога, нито можеше да се мисли за изменяне на положението. Влязохме у Гавраилца Такоска, която я посрещна с Добре дошла, па ни свари пак каша питена, та ядохме, и като я гледаше така уморена, й каза:

- Нимой да ти е бално, госпоже! То нашесо Пашмакли може да ти не бендиса, ала ще алащисаш. Всеки, който дойде най-напреш го не бендисва, че сетне му стане хубаво, та не ище да го остави!...¹

На това нямаше какво да прибавя. И Гавраилца бе разбрала настроението на жената, която нищо не й отговори, а само ме погледна жално.

Така прекарахме първата вечер. На следващия ден пристигна с талига от Пловдив и багажът ни и ние се настанихме вече в нашата собствена наета квартира. Багажа докара брат ми Марин, който имаше две талиги и с едната бе отишъл в Пловдив, та за два деня го докара. И той се радваше, че се прибирам в родния край. На талигата се бе качила от Проглед сестра ми Стайке, която дойде да помага за наредбата и да утешава жената.

Жители на Смолян в родопска носия, между които и Петър Маринов

* * *

Като нови хора в града трябваше да потърсим връзка с обикалящата ни среда и семейства. Хазаинът ни Дончо Чакъров имаше интересно семейство. Той бе дърводелец-мебелист, учил занаята в Ксанти, а след 1920 година се прибрал в Пашмакли. Препитаваше се от занаята, малко земеделие, а пред къщата си бе направил будка, в която продаваше някои необходими стоки като газ, сол, кибрит и др., тъй като в махалата друг магазин нямаше. По рождение той бе от Долната махала Пашмакли, син на Костадин Донюски, виден предприемач-строител на тютюневите складове в Ксанти, където бяха прекарали известно време и децата му. Жената на Дончо Чакъров бе от Горната махала. Семейството им се оживяваше от две по-големи дъщери, които се момееха. Едната се казваше Мария, а другата - Стефана, кръстена на баба си, която се казвала Чока - старинно родопско име. Като непонятно, сметнато може би за варварско, по някакво гръцко внушение в края, пък и за да има именен ден, от Чока било тренсформирано на Стефана. Дали бе сполучлива тая промяна, не се разбираше, но понякога й казвахме и Чока, за което тя не се сърдеше.

И двете сестри бяха добри песнопойки. Те бърже се сприятелиха с жена ми, защото всяка вечер почнахме да се събираме у тях на приказки. За мен бе крайно интересно да слушам мекия им родопски говор, забелязвах редки думи и научавах нови песни. От баща им пък записвах названия на местности, фамилни и прякорни имена в града и др. Интересна бе и майката, която също бе добра песнопойка и види се, бе вдъхнала това изкуство и у дъщерите си. Закачахме и двете за ергени в града. По-голямата, Стефана-Чока, както разбрахме, не бе хладнокръвна към моя съученик Стефан п. Анастасов, който обаче бе срамежлив и не смеел да се изяви. Тъй си обясних и отказа му да дойде с мен при заговаряне на квартирата. Мария пък бе ухажвана от касиера на Популярната банка Анастас п. Иванов, за когото впоследствие се и омъжи.

Бащата Дончо Чакъров беше голям патриот на Пашмакли. Той смяташе, че когато и да е и как да е, Пашмакли трябва да бъде център на околията и окръга, и отричаше какви да е качества на съседните селища, претендиращи за първенството: Райково било бедняшко и нямало пригодни къщи за учреждения, а Устово било тясно и сбутано, та "нямало паша, където човек и магарето си да напасе!" Разбрах, че дотогава често са се водили спорове и борби къде да бъде центърът на околията.

* * *

Едновременно със семейството на Дончо Чакъров се сприятелихме и с първите му съседи българи мохамедани Фатме Жафероска и зет й Ахмед Порязов. Къщите им бяха на един покрив. Оказа се, че Ахмед бил някога ратай в бащината ми къща в Проглед, та ме бил виждал и сега се радваше, дето сме станали съседи. Гостувахме понякога и в тяхната къща. Жена му - Кадрие, млада булка, не се криеше от мен, тъй като Ахмед, поради старото ни познайнство, ме считаше нещо като роднина.

- У вас хляб съм ял - казваше, - затова в моята къща ще си като у дома си!

А Кадрие отделно бе казвала на жена ми:

- Вай какви са познати моес чилек и твоес! Ние сме тогава с тебе като сестри!

Ахмед бе приведен зет у Фатме, възрастна вдовица, която казваше, че е от рода на Жаферага, Салихагов сейменин и бюлюкбашия². Тя ми разказваше много работи из миналото и историята на града, стари родове и събитията, свързани с тях. Много от нейните изказвания записвах и използвах сетне при писане на изследванията ми за миналото на Смолян и Смолянска околия.

И другите ни съседи бяха българи мохамедани: Челебийци, чийто младеж Хаити ни прислужваше като слугиня, Шеховци, Разювци, Субашийци и др., а от по-долните къщи имаше един Брахим, който ни доставяше и цепеше дърва за огрев. В махалата имаше още едни Чочевци, Куцовци, Речниковци, Зеленовци и др. Обкръжението ми създаваше добри условия за общуване с българи мохамедани и оправдаваше напълно целта за отиването ми в Пашмакли.

* * *

До края на декември обаче нищо не можах да направя по тоя въпрос. Трябваше да се справям с многото натрупани преписки в службата ми през време, когато не бе имало секретар в наместничеството. Поради това, че бърже пишех на машина, а и бях запознат с характера на тия преписки, то се стравих сравнително бързо.

Обадих се на Ст. Н. Шишков, че съм заел службата, а по коледните празници и Новата 1931 година си разменихме с него и взаимни честитки. Обадих се своевременно и на Никола Жалов в София, че съм се преселил в Пашмакли, та дотук да ми праща вече кореспонденцията си. И започна той да ми пише, и то често, като винаги на пликовете имаше пощенско клеймо "Дворец-София", а понякога надписваше и луксозни пликове с царски вензел или герб на горния ъгъл. Това бе направило впечатление в пощата, а оттам по клюкарски път и по целия град, като беше тълкувано, че съм някакъв особен човек, та получавам писма "от Двореца". Това нещо, а и обстоятелството, че съм служител при поповете бе едно добро прикритие за свободомислието ми под влияние на Толстой, с каквото бях живял в Пловдив и бях предизвикал подозрение у полицейските власти. Докато там ме следяха с поглед, обикаляха и улицата, за да видят с какви хора се събирам, сега с идването ми в Пашмакли се изгуби диря. Отърваха се и те от мене, отървах се и аз от тях. Оставаше само да се легализирам и затвърдя като примерен, благочестив и правоверен човек, за да живея на тишина и спокойствие. Тъй и стана.

В Пашмакли занесох и нелегалната архива на приятеля ми Тодор Белчов, който продължаваше да бъде емигрант извън България. В архиерейското наместничество никой не ме подозираше.

* * *

През декември получих последната книжка от сп. "Родопски преглед" за 1930 година. В нея бе поместена снимката ми с жената в "типична българска носия от Средните Родопи", която му бях изпратил още през изтеклото лято. В книжката имаше съобщение, че занапред списанието става месечно, а не двуседмично, както беше досега, че ще излязат всичко десет книжки, с изключение за юли и август и пр. Това ме обнадежди да пращам повече материали. Скоро обаче стана ясно, че ще има промяна и сега ще бъдат двама редактори: - Тома Попратилов и Никола Жалов. Това съдружие даде и по-различно съдържание на списанието, в което през следващата година добиха превес стопански, икономически, кооперативни и други въпроси.

* * *

По средата на декември тръгнахме с жената към Проглед. Времето бе хубаво и нямаше никак сняг, та минахме пеша през Караманджа и Пампорово. Прекарахме много приятно между свои и роднини, които се радваха и одобряваха статията ми в списанието, че правилно съм описал пропадналото овчарство, а някои (като Кара Танас и др.) бяха заучили отделни изрази, та ги повтаряха и имитираха говора на "стрику Васил" - Чибука. Сам той се беше смял, когато му ги бяха чели.

След два-три дни почна да вали сняг, та побързахме да се върнем. За няколко дни наваля много, та за известно време се затвори пътя през Рожен. Прекъснаха се съобщенията - рейс, поща и пр. Тогава разчистването ставаше само с лопати в ръце от хора от селата Проглед и Соколовци.

* * *

В Пашмакли разширихме кръга от познанства. След хазаите ни - семейството на Дончо Чакъров, почнахме да се запознаваме и с техните роднини. В кръчмите аз не ходех и с тамошната публика не установих никакви връзки. Тогава се честваха зимните празници, та бивахме често на именни дни. Опознахме се с хора от моята възраст: - Стайко Петров, човек без високо образование, но извънредно общителен и приятен събеседник, Петър Д. Даскалов - също природно интелигентен човек, който свиреше на китара, Анастас Г. Белев - незлобив и приятен шегаджия, Ангел Кацаров - председател на читалището, Никола Капитанов - остроумен и забавителен в разговори, който бе секретар на съда и др. Запознах се и с един учител - Райчо Гавраилов, който ми се видя прикрит и хитър. При тия срещи по именни и други дни се запознахме и с една учителка - Лучка Кацарова. Името й ни озадачи. То не бе родопско. Дъхаше нещо на Копривщица. Оказа се, че наистина е копривщенка. Това беше цяло откритие за нас. Сприятелиха се с жената и оттук нататък останаха като сестри. Тя винаги ни беше най-приятната гостенка, а и ние й гостувахме. Разказвахме си патилата. Тя бе оженена за Ангел Кацаров - председателя на читалището, с когото бе дошла от Пловдив, и тук живееше повече от десет години. Имаше две деца - момичета, които бяха много благовидни и възпитани. След време доби още едно - момче, Георги, което се изучи и стана виден агроном в София.

* * *

Сред тия наши първи познати в Пашмакли посрещнахме Новата 1931 година. На трети януари получихме тревожно известие от Пловдив, че бащата на жена ми Рашко Калканов е тежко болен. Скоро след това се и поминал. Телеграмата получих аз в архиерейското наместничество и веднага слязох долу в квартирата, и съобщих на жената. Тя се разтревожи силно и веднага замислихме как да се иде през това зимно време, понеже нямаше редовен рейс. Случи се тоя ден времето да е слънчево, а знаеше се, че през Караманджа пътят е отворен за пешаци, затова при неутешимата скръб на жена ми се стегнахме и тръгнахме. Минахме благополучно върха, дойдохме до Проглед, а оттам и до Чепеларе. Там имаше камион, жената замина с него, а аз се върнах в Пашмакли. След десетина дни тя се върна, когато пътят през Рожен вече бе разчистен. Посрещнах я в Проглед при долното ханче и отидохме в селото. Там прекарахме Водици и Ивановден. Така се простихме с добрия, много състрадателен, добродушен и чувствителен, но много изстрадал в последните години на живота си дядо Рашко Калканов.

* * *

Случи се, че тъкмо през тая зима, първа от моето пребиваване в Пашмакли, българите мохамедани имаха рамазан и байрям. Това ми даде възможност да разбера какво правят през това време и в що се състоят тези мохамедански религиозни обичаи.

Рамазан значи пост, т.е. през деня нищо да не ядат, да не пият вода, мъжете да не пушат и пр., и така да се осъществи пълно въздържание от каквито и да е потребности за тялото. Според вярата можело да си се работи обществен или частен полезен труд, но същевременно и да се спазва петкратното кланяне при предварително вземане аптес (миене крака, ръце, уши и пр.) с молитви към Аллаха. Това може днес да се вижда анахронизъм, но тогава се спазваше строго, в което не правеха изключение и съседите ми Ахмед Порязов и Фатме Жафероска. Често слушах някакви бумтения по пода в тяхната къща, отделена от квартирата ми само с един зид.

- Фатме се кланя! - казваше хазайката ми Дончовица Чакърова и обясняваше, че след аптеза заставала права, падала на колене, а след това се навеждала и удряла главата си о пода. - От туй е това думкане по дюшемето! - обясняваше ни Дончовица.

Това кланяне ставаше деня, а понякога и късно вечер.

Рано сутрин пък, към 4 часа, за да се знае кога трябва да се заговее, т.е. да престане да се яде, целият град се огласяше от бумтенето на тъпани. Това ме много изненада, когато го чух за първи път, сутрин, в най-хубавия сън. Тъпаните бяха два, три, а може и повече. Определеният за махалата тъпанар, който бил предварително пазаряван, обикаляше къщите, спираше пред всяка порта и удряше силно тъпана "Дум, дум - та-та-та-та! Дум, дум!", докато отвътре светнат и дадат знак, че са го чули и се събуждат от сън, за да ядат. И пред моите съседи бумтеше тъпан и ми разваляше съня всяка сутрин. Това ми се виждаше някак останало от дивашки времена. Напомняше за аулите в Кавказ, за които бях чел у Толстоя. Отначало ми бе неприятно, но после свикнах. След тъпана хората се бяха нахранвали (заговявали), за да говеят до следващата вечер.

Това беше първата чудатост, с която се запознах в живота на българите мохамедани.

А за да има еднаквост в оповестяване края на говеенето (постенето) през деня, надвечер на височината при джамията изгърмяваше някаква бомба. Гърмежът й се чуваше далече из околността. Казаха ми, че е изкуствена, само за гръм и не причинявала никакви вреди. Отначало не знаех това, та мислех гърмежът е от някакво пукане на камъни, но после се разбра какво е, веднага след тоя гърмеж в града и цялата околност, изгладнелите от рамазан българи мохамедани първи пийвали вода или нещо сладко - шербет и пр., нахранвали се, а след това през нощта приготвяли храна за сутрешното заговяване и ако има време, заспивали. Разбрах, че при гладуването през деня мнозина спели, за да не чувстват потребност от храна, а през нощта оставали будни.

* * *

Рамазанът свърши с байрям. Като важен празник, всички българи мохамедани се бяха облекли с нови дрехи. Жените излизаха около къщи и шетаха, а мъжете отиваха в джамията да се кланят. При срещи из улиците си честитяха взаимно:

- Байрям бумбареки! - т.е. честит празник!

Ходеха си на гости по къщите като спазваха обичая: младите и скоро оженените да отидат у старите и новите роднини. През тоя ден, а и в следващите два-три, във всяка къща трябвало да има обилно ядене. Такова се предлагало на всички идващи гости. Неженените пък младежи бяха направили в Горната махала дулап - люлка. Тя бе от въртящи се четири седала, сглобени на кръст, като тия по панаирите. Тук тя бе направена примитивно, с грубо обдялани дървета и със скърцащи седала. Около люлката, която отидох да видя, имаше веселие - едни се люлееха, други пееха и чакаха. Това бяха само мъже, а момите и жените гледаха от околните "кафезе" (решетки по прозорците). Погледах ги, па се прибрах, понеже не ми се видя интересно.

* * *

На гости у българите мохамедани ходеха и българи християни. И ние с жената ходихме първо у съседите Ахмед и Фатме, а след това отидохме и в дома на местния първенец Юсеин Бейски и роднините му. Къщите им бяха празнично наредени и почистени. Черпеха ни обикновено с локум, шербет и др. В същото време и тъпанарят минаваше покрай къщите, чийто домакини е будил, та получаваше подаръци и награди за това, според както бил пазарен: кърпи (аглоци), пари и др., за това, че добре е изпълнил дълга си, дето ги е събуждал през време на рамазана. Носеше и тъпана, с който избумтяваше по един път пред къщите. Следяха го рояк деца. Наближих, та видях тъпана. Той бе от грубо опъната кожа върху кръгло свита тънка дървена плоскост, притисната с примитивни дървени обръчи.

Чудно ми бе как с този външен обичай тези хора се делят от общата българска маса, като че не са българи. А тогавашните правителства, за да ги използват при гласуване, търпяха това, като че тоя край е турска държава, а освен него бяха им давали и други неоправдани привилегии: момичетата да не ходят на училище, да имат отделни училища при джамиите, където да учат турски по учебници, печатани в Цариград, да чувстват България като чужда тям страна и пр. Заключавах: колко много трябва да се работи, за да дойдат тези хора до своето българско народностно съзнание!!!... Прав беше Шишков, като казваше, че трябва много и много да се работи.

* * *

При фолклорните ми увлечения, през време на тоя байрям реших да се облечем с жената в българомохамедански дрехи и да се фотографираме. Отидох у първенеца Юсеин Бейски та взех едни потури, пояс, долама и други, затъкнах нож в пояса, за да съм по-сербез, закачих сребърен кьостек (широка верижка за часовник), взех и броеница (теспих) в ръце и бях готов. Жената ми пък се премени (облече) Кадриьо, булката на съседа Ахмед Порязов в най-новите й дрехи: антерия, лебадьо, контош, миндиль, тестемель и разни украшения по главата, шията и пазохите, та и тя бе готова. Снехме се при кладенеца в двора на хазаина ни Дончо Чакъров. Направихме преди това репетиция, аз седнах и взех поза на намръщен мохамеданин, а жената, уплашена като пред някаква грозяща опасност. Фотографирането тогава се смяташе от мохамеданите за нещо непозволено от Корана, неморално и грешно. Снимката излезе много сполучлива. Хората не можеха да познаят това мохамедани ли са или християни. Надписах я на гърба: "Нури Шабанов". Някои мохамедани като я гледаха се чудеха кои са тези хора и казваха, че са от с. Смилян, защото там имало такъв кладенец.

Тази снимка ни остана като интересен спомен.

Петър Маринов и съпругата му в българомохамеданска носия в Смолян

БЕЛЕЖКИ НА СЪСТАВИТЕЛЯ

1. "Пашмакли може да не ти хареса, но ще свикнеш. Всеки който дойде в началото не го харесва, но после му става хубаво, та не иска да го остави". [обратно]

2. Сейменин (тур.) - стражар в турско време натоварен да пази ред, мир и спокойствие; бюлюкбашия - командир на войскова рота. [обратно]

© Петър Маринов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 29.10.2007
Петър Маринов. Някога... (Книга втора). Съст. Александър Маринов. Варна: LiterNet, 2007.

Други публикации:
Петър Маринов. Някога... 2. Съст. Александър Маринов. Пловдив: АДГ, 2006.