Петър Маринов

web | Някога... (Книга втора)

Почнах да си търся работа и скоро си намерих. Тогава се откри новата Дирекция на осветлението. Там ме приеха и назначиха пак за писар-машинописец. Това стана от месец февруари 1929 година.

Намерих се в друга служебна среда, която се занимаваше с по-реални, свързани с живота неща, а не както владиците и поповете - с молене, постене, вярване в невидими неща, които ми се виждаха отвлечени и химерични.

* * *

В Дирекцията на осветлението прекарах две години. Това време обаче се оказа много важно и с решителни последствия за мирогледа и умствената ми насоченост оттук нататък.

Работа в тая служба нямах много, та можех да се занимавам със свои работи. Отдадох се на четене, което ми беше обично занимание и преди това - още от детска възраст, а и от следването в семинарията. Колкото повече четях, чувствах, че мирогледът ми се разширява. За да не губя време в ходене и връщане до къщата на дядо ми, която беше доста далече - към Държавната болница, реших да си намеря квартира близо до Дирекцията на осветлението. Тя се помещаваше в зданието на "Майчина грижа" в улицата от Джумаята към Ортамезар, превърната днес в Куклен театър за децата. Квартира пък си намерих на ул. "Лейди Странгфорд", близо до Протестантската църква.

* * *

В четенето първо се увлякох от Ремарк - "На западния фронт нищо ново". Тая книга напълно отговори на антимилатирстичното ми настроение. Тя бе нашумяла тогава, последвана и от продължението й "Обратният път", която също купих и четох.

Това обаче, което ме откъсна окончателно от тогавашния "булеварден свят", бяха книгите от Григорий Петров. В тогавашното кризисно време и политическа безпътица на честномислещото общество за момента те бяха като балсам за душите. Затова, каквато книга излезе от Григорий Петров, се разграбваше веднага. Превеждаше ги и ги издаваше Д. Божков в София, а популярността на Григорий Петров се дължеше на това, че той бе познат на много българи, следвали в Русия, идвал бе и в България преди революцията, бил свещеник, но хвърлил расото още в царско време поради свободомислието си, неодобрявано от руските владици, преживял бе революцията и като руски емигрант се бе установил в Белград, където се издържал със сказки и речи. Наскоро той бе умрял в Париж, където бил отишъл на лечение и тялото му изгорено в крематориум.

Първата негова книга, която прочетох, беше "В страната на белите лилии", подарена ми от Хр. Димитров още при свършване на семинарията. Тя като че ми отвори очите в оная юношеска възраст, за да гледам оптимистично и критично на всички явления в обикалящия ме живот. До 1929 година тя бе претърпяла вече няколко издания.

След нея прочетох "Изкуство и живот". Тя пък ми отвори очите как да гледам на картините, за да разбирам и чувствам съдържанието им, на скулптурните творби, архитектурата, поезията, музиката, литературата и въобще откритията и произведенията на изкуствата и науката. Много страници от нея препрочитах. И тая книга претърпя много издания.

Всяка друга излизаща книга от Григорий Петров купувах и в края на краищата си направих пълна колекция на съчиненията му. Книгите му, като че отваряха някакъв нов простор пред мене, нов начин на мислене, ново разбиране и нов път в живота. Чувствах, като че започвах да се преобразявам и по ум, и по разбиране, и по живот.

* * *

По това време излизаха последните томове "Игнатово издание" и от съчиненията на Лев Толстой. Дотогава знаех само художествените произведения на тоя гениален писател, а с идеологията му не бях запознат. В томовете, на които бях абонат, виждах интересни заглавия и разбирах, че са антимилитаристични, антиклерикални, но системно не бях чел почти нищо от идеологическите му съчинения. Случайно обаче ми бе попаднала антикварно споменатата по-напред брошура от Георги Ст. Шопов, как той като последовател на Толстой се отказал от военна служба, как бил съден, преследван и пр., за което говорих. Прочетох я сега наново. Тя пък като че ми отвори вратите как да разбирам Толстоевите съчинения. Започнах да чета системно и тях, като предварително се съобразих с хронологията на написването и преживяването им.

Първо прочетох "Изповед". В нея като че видях себе си - същата външна притворена религиозност, каквато преживявахме и ние в семинарията. Не можех да се откъсна от нея и много страници препрочитах и подчертавах характерните пасажи. По-ясна картина за присторената набожност каквато се поддържала от руското духовенство, а оттам и от нашето, не можеше да се види. Искаше ми се да отхвърля от себе си всичко наслоено дотогава в съзнанието ми като вехта дреха. Намирах, че Георги Ст. Шопов е бив съвършено прав.

След "Изповед" прочетох "Моята вяра". Тя съвсем затвърди разбирането ми за притворното християнство на духовенството, подготвено от Григорий Петров, а и затвърдено от Георги Шопов. "Моята вяра" ми подсказа как трябва да вярвам и прилагам волята божия, вложена в душата ми, а и как да гледам на явленията около мен и на хората - мои братя. Като че се намерих на един кръстопът, за да тръгна към нов живот.

* * *

Веднъж, като излязох от квартирата ни на ул. "Лейди Странгфорд" № 1 и тръгнах по нанадолнището към площад "Джумаята", видях, че иде отдолу срещу мен непознат селски поп. Той бе дребен на ръст, малко сгърбен, с посивяла брада и коса и доста изрусяло расо. Вървеше бавно и се оглеждаше наляво и надясно. Като го наближих, спрях се пред него, погледнах го в очите и го запитах:

- Кое е това отче, което е дошло и търси нещо по нашата улица?

Той се изправи, погледна ме с любознателност, па с достойнство се представи:

- Протойерей Ной Ангелов.

- А, ти ли си? - изненадано казах аз. - Аз съм слушал за тебе, но не съм те виждал.

- Да, аз съм! - потвърди той.

- Знам, че си благочестив свещеник, занимавал си се и с просвета, печатал си брошури, значи, отбелязал си достойно досегашния си житейски път.

- Да, така е! - потвърди пак той.

- Но работата е там, че и ти си писал, и ти си проповядвал, и другите православни попове проповядват, а животът на християните все си върви по свой път и хората не стават по-добри до степен да си променят живота, както в евангелието е казано - рекох аз.

- Ние смятаме, че доброто ще победи злото - каза той - и кога да е ще се поправят хората и ще заживеят като братя...

Тези думи каза той с дълбок поглед и силна увереност.

- Та там е работата, че ние все вярваме, а това не става! - казах. - Даже от ден на ден хората стават по зверове един към друг. Къде отива тогава нашето християнство, което уж ще завладее човечеството до краищата на света?

- Истина е, че хората стават зли! - каза той.

- Но има друго: или нашето християнство се представлява от недостойни йереи и клир, които неумело водят паството си и гледат само личните си интереси и блага, или пък съобразно века, в който живеем, трябва да се промени нещо във вярата, за да се види, че християнството не е религия за печалба, а религия за обнова на живота и спасение на душата, както се проповядва. Край на заблудата и външните обряди - палене на свещи, кадене тамян и др., които без вътрешна вяра не значат нищо! "Царството божие е вътре във вас" е казано в евангелието - казах аз.

Той ме погледна твърде изпитателно и каза:

- Момче, виждам те, познавам по очите, че си добър човек и казваш истината. Така е, но... все пак вярата в Христа ще пребъде и вратата адови няма да я преодолеят. Ние вярваме, че това е така.

- Но само с вяра не става! Трябва дела - да не правиш на другите това, което не искаш тебе да правят.

- Хубаво говориш - каза той. - Познава се, че си запознат с религията. Добре ще направиш да си я пазиш.

- А не, аз не я пазя такава каквато я виждам присторена и нагласена, а такава каквато ми диктува бог в сърцето и душата, както е казал Ботев едно време.

- Бог да ти помага да я запазиш чиста и непокварена! - каза поп Нойко наставнически и си подмина нагоре.

Така се разделихме и повече не се срещнахме. А имах желание да се видим пак, но не инцидентно, за да се разговаряме по-подробно по неговите религиозни търсения, понеже знаех, че в тия свои търсения той понякога изпадал и в мистицизъм. Времето обаче минаваше и докато се създадат условия за среща, научих, че се е поминал. При единствената ни среща той не разбра кой съм и какъв съм, нито ме попита, но ми бе известно, че в миналото бе играл важна роля по просветата на родопското население, борил се е за установяване държавното трикласно училище в родното му село Орехово, а не в Чепеларе, имал остри спорове на времето си със Ст. Н. Шишков и т.н. Той бил взел участие и в покръстването на българите-мохамедани през 1912-1913 година, за което наскоро след това се публикуваха в сп. "Родопски преглед" негови спомени. След време имах случай да видя и си направя копие и от неговото "Описание на биографията ми, от рождението с разни случки от различен характер през целия ми живот", написано собственоръчно от него с треперлив старчески почерк. В това описание бе отразена и съдбата на българите мохамедани от с. Орехово, а имаше и описания и на някои случки, пропити с мистицизъм.

* * *

При такова едно настроение и критично отнасяне към заобикалящата ме действителност аз си продължавах службата в Дирекцията на осветлението. А понеже бях насочен отрицателно към цялата тогавашна обществена уредба, намирах, че и в тая Дирекция някои от служителите не си гледат работата правилно, за да са полезни на хората, според Толстоя, то в разговор с околните в стаята, дето работех, реагирах, като и колегите-съслуживши и техници се присъединяваха към мен, защото също виждаха, че счетоводителят си "прескача сянката", уж че много знае, а създава бъркотия, та не можем да си получаваме навреме заплатите, че касиерът, който беше нов, важничеше и се показваше, че е по-важен от всички, че самият директор не разбираше от техника и бе поставен само като сговорист, че един електроинженер парадираше с "благородния" си произход от видна фамилия, а нямаше похват за правилно разрешаване специфични въпроси и пр., та прислужникът на предприятието бай Михал, възрастен човек, прекарал много време между големци в Цариград, Мала Азия и островите, говорещ турски и гръцки, като гледаше тези неразбории, казваше на гръцки някаква поговорка, в лицето на споменатите, за да не го разбират:

- Плион то лион, плион то кака! (т.е. "Плуват ябълките, плуват и лайната!")

С други думи, и бай Михал бе насочен критически, та в свободното време приказвахме и споделяхме недоволството си от тия, неотговарящи на разбиранията ни, деяния и хора от колегите ни.

* * *

През февруари 1929 година, наскоро след прибирането ми от Пещера в Пловдив и постъпването ми на служба в Дирекцията на осветлението, прочетох афиш, че в града се устройва родопска среща и вечеринка. След близо двегодишното ми откъсване от родния край, това бе за мене един добър повод за разтъга.

Вечеринката се състоя в салона на "Тракийски юнак" и се посети от извънредно много родопчани, установени в Пловдив. На сцената застанаха Ст. Н. Шишков, д-р Г. Чичовски и други родопчани от сдружението, каквото съществуваше в града отдавна. Приветствие поднесе Ст. Н. Шишков, като подчерта значението на тая среща за връзка с родната планина, която допринася много за патриотичното чувство и привързаност. Говори и Чичовски за разрешените и неразрешени стопански проблеми за Родопския край. Декламираха се стихотворения, пяха се песни, свири се на кавал, а Манол Григоров от Широка лъка каза хумореска как "чича му Злата" ходила нейде на помен, та яла "пусто благо, благо люто", че га да се върне, "тротнала се" при някакво блато и се измокрила... Главната част на вечеринката обаче беше представлението. То бе една наскоро съставена, почти импровизирана родопска пиеса "Шина", представляваща някои моменти от родопската сватба. Артистите бяха все родопчани, но преобладаваха карлуковци (дн. Славейновци), чийто главен артист архитект Боян Чинков игра ролята на баща, който изпраща дъщеря си невеста, като в решителния момент й каза: "Дошло е време, дощерю, моес хлеб да ти стане не благ, та сега ще идиш другем люде изметь да правиш, и то да ти станат майка и бубайку" и пр. Тези думи ми направиха силно впечатление, пък и целият диалог на пиесата, която макар и нескопосана много, пък и мудно се изнесе, но се изгледа с интерес заради разтъгата с родния край.

Тогава се появи у мен идея, да се заема и съставя нещо системно - няколко пиеси из светбените обичаи в Родопите, които да се използват при традиционните родопски вечеринки в града. Предпоставката за това беше налице, защото знаех наречието, а и обичаите ми бяха познати. Така почнах да мисля и през следващите месеци почнах да правя планове и да скицирам някои сцени.

Първо съставих в общ план пиесата "Отсурната невеста". Идеята ми бе да се посочи като правилен свободният избор при женитбите и да се противопоставя на отживялата вече традиция родителите да женят децата си - момък и мома, често пъти даже и не виждали се един други. За начална сцена използвах една случка, описана от В. Дечев в спомените му за х. Идриз в Чепеларе, и свързах всичко с идване овчарите от Беломорието и преминаването им през бившата турско-българска граница на Рожен. За представяне овчарските сцени по установените мандри и пр. ми помогна Димитър Герджиков от Райково, който като собственик на хотел "Бяло море" повече време живееше в Пловдив и ми бе съсед. Идва и в квартирата един-два пъти, та ми възсъздаваше бита на овчарите, защото и сам той бил овчар и кехая. Макар и гражданин, но в Пловдив си ходеше с потури, пояс и долама, както едно време ходели овчарите.

Втора сценирана пиеса написах "Одумване и годеж". В нея се подчертаваха грижите на родителите за бъдещата съдба на децата им - станали вече за женене. За тази цел ми помогнаха много томовете "Сборник народни умотворения", които намерих в Народната библиотека, прочитах описани такива обичаи и си вземах бележки. Тогава за пръв път видях снимка на "тетя" (баща ми), снет с други овчари на Рожен, в том XIX на Сборника към студията на В. Дечев "Среднородопското овчарство", която впоследствие намерих и в Чепеларе, преснех и я поставих като портрет.

Написах още една пиеса "Родопска попрелка (седенка)" - обичаите по събиране зимно време младите хора на "попрелка" - моми и ергени да си взаимно помагат в предене вълна, да пеят, да се шегуват, да се "галят" (любят) и играят игри за развлечение. В пиесата вмъкнах играта "Манастир" като най-масова и динамична, а след това дадох и песни за задявка, "напевальки" и свършване на попрелката с отиване всеки у дома си. Тези пиеси впоследствие се напечатаха в сп. "Родопски преглед", за което ще говорим по-нататък.

На тая вечеринка сега видях повечето родопчани събрани от града - познати и непознати. Видях се и със Ст. Н. Шишков. Той се изненада, че не бе ме виждал близо две години. Обясних му, че съм бил в гр. Пещера и сега наново се прибирам в Пловдив. Оттук нататък с него почнахме да се срещаме по-често в града, или към Сахат-тепе, където сутрин той правеше разходка. Занимавах го с идеята и скицираните ми пиеси по сватбените обичаи в Родопите, които имам предвид да се използват при родопските вечеринки. На първо време той не можеше да си представи какво може да стане, не му и показвах ръкописите, но ме поощряваше да правя и пиша това, което намирам за добре.

* * *

Лятото на същата 1929 година прекарах в родното село Проглед. Там бях изпратил още от пролетта и младата ми жена, която от притесненията и несгодите, които преживяхме по уволнението и местенето в Пловдив бе доста отслабнала, та отиде там, при по-добър климат, да си поправи здравето. Заминаването й стана на празника "Преполовение", за който отидохме с влака до Станимака (Асеновград), а оттам пеша до Бачковския манастир. Тогава имаше традиция да се чества тоя празник тържествено в манастира, за която цел с шествие се събираха много хора от града и околността. По предварително споразумение там дойде и майка ми от Проглед, та се срещнахме. Имаше още много хора, предимно жени, от Чепеларе, а бе дошла и "кумицата" - жена на Гего Герждика от с. Соколовци. Те бяха дошли с конска талига. Прекарахме деня заедно из манастиря и околността му, ходихме и в местността "Клувията" над него, хранихме се заедно, майка бе донела "клин"¹, стояхме до надвечер, след което Тинка ведно с тях, на конската талига, замина за Чепеларе. Аз се върнах в Пловдив.

След това през август отидох и аз, срещнахме се в Чепеларе, а оттам отидохме в Проглед. Целия август прекарах из ливадите из Проглед и Рожен, ходехме и в Ардашлъ да берем малини. Много песни се пееха тогава, защото не беше напрегнат животът както сега. За да запълвам времето си продължих да записвам народни песни, а също и други народни умотворения - легенди, названия на местности и др.

Есента, щом се прибрахме в Пловдив, първото нещо бе да се приготвим за зимата. Купих нова готварска печка, дърва и въглища, и се приготвихме за зимуване. Тогава беше кризисно време, та заплатата ми като писар в Дирекцията на осветлението не стигаше. Затова замислихме да се намери някаква работа и за жена ми, та тук ли, та там ли, оказа се, че може да постъпи като писарка на призовки в Окръжния съд. Ваканция обаче нямаше, но се очакваше да бъде открита с новия бюджет. За да гарантира място и придобие малко стаж, тя постъпи без заплата. Работи около месец, но при откриване длъжността шефовете там по партизански съображения бяха настанили друга, та тя остана излишна. Замислих тогава да се подготви и държи изпит, за да постъпи в Учителския институт. Тя обаче не се съгласи. Тъй си остана тя. Тогава не бе редно и жените да работят.

* * *

През зимата се отдадох на четене. Освен Толстой четях системно и сп. "Родопски напредък". Особено ме упояваха разказите на В. Дачев "Из съвременния помашки обществен живот". Това бяха битови картини и сцени, неповторимо възсъздадени, с впечатления от които живеех с дни и седмици. Идваха понякога вкъщи и Деню Караманолов, и Емануил Тодоров - ученици от семинарията, и двамата чепеларци, които също ги четяха и се възхищаваха. Четях и другите статии и дописки от Дечев с научно или историческо съдържание. Вживявах се напълно с проблемите на моя роден край. Възкръсваше живата действителност от миналото. Съжалявах, че тогава (1930) нямаше такова списание, за да намират отражение така интересните - и историческо минало, и настоящето положение в Родопите. Случваше се да прочета някоя книжка от списание "Родопа", издавано от Хр. Караманджуков в София, но то бе ограничено и по тираж, и по обсег - засягаше въпросите главно за Пашмаклийско (Смолянско).

* * *

Пролетта настъпи и почна да се оживява природата. Тогава дойде на гости от Проглед сестра ми Стайка, която не бе идвала в Пловдив. Тя престоя един-два месеца, та я водехме и запознавахме с града. Научи се да излиза сама от квартирата ни и отива до Джумаята, а оттам и до другите квартали. Веднъж тя се върна и каза учудено:

- Какво е това? Видех пременени коне!...

А то било погребение. Тогава погребения ставаха с нарочни общински конски коли, разделени на две категории: бедняшка и богаташка, като за последната категория връз конете се слагаха специално скроени и ушити наметала с висящи части по краката им. Това бе направено уж, за да се даде на погребението по-тържествен траурен вид, за което се плащаше по-скъпо. Тогава безплатни погребения нямаше. Такова едно погребение бе наблюдавала сестра ми Стайка и бе недоумявала, че конете били "пременени", т.е. облечени. След гостуване тя се върна в Проглед и беше разказвала, че в Пловдив видяла "пременени коне".

* * *

През зимата и пролетта продължавах да работя по споменатите пиеси "Отсурната невеста", "Одумване и годеж" и "Родопска седянка (попрелка)". Тогава често се срещах със Ст. Н. Шишков, спирахме се и заговаряхме. Темите ни бяха предимно по издаваното от него някога сп. "Родопски напредък". Разговаряхме по публикуваните материали, по фонетичното записване на родопското наречие, по неразрешените дотогава родопски проблеми и пр. Понякога тръгвах с него по главната улица и го съпровождах до градската градина. Той обичаше да посяда там край фонтана и почти винаги ми говореше за мъчнотиите по разрешаване на належащите родопски въпроси: за стопанства, пътища, железници и др., като основен най-належащ за разрешение той поставяше тоя за българите мохамедани.

- Имай предвид, че заради помаците ние имаме границата на Елидже над Ксанти, а не на Рожен - над Чепеларе - казваше той. - Защото сега за пръв път в историята тези хора са признати за българи, а не за турци, или гърци, както се мъчеше коварната дипломация да ги представи. Историята е едно - наука, знание, а дипломацията друго - лъжа, измама. След войната през 1919 година, когато висеше на косъм съдбата на Родопите и не се знаеше дали ще останат в България, в Турция или Гърция, тогава се изпрати петиция и протестна телеграма от населението на Пашмаклийска околия, скрепени с подписите на стотици българи мохамедани до съглашенското командване и правителствата на Америка, Англия и Италия, че тая земя е българска, те самите са българи, и молеха: Родопите да останат в България, защото попадането им под гръцка власт значи смърт за тях.

Друг път ми казваше:

- Трябва много да работим с българите-мохамедани, да ги просветим, да научат, да знаят, да съзнаят своята българска народност, та чрез просвета и знание да дойдат до положение сами да защищават българската си народност и кауза, а не ние.

За тия мои срещи със Ст. Н. Шишков и неговото мъдро и задълбочено разбиране съм писал подробно в "Спомените ми по случай стогодишнината от рождението му (1965 г.)", та тук не ще ги повтарям. Ще кажа само това: той като че ми вдъхваше дух и кураж да се занимавам и аз с тези хора.

* * *

По едно време, през май или началото на юни, Ст. Н. Шишков ме срещна пред градината близо до Военния клуб, и ми каза, като ми даде знак да го приближа:

- Тъкмо тебе търсех!

- Заповядайте, г-н Шишков! - казах.

- Има ново родопско списание. Получих го в две книжки, та ела с мен вкъщи да ти дам едната, за да го видиш, а може да се запишеш и станеш сътрудник на него. То е "Родопски преглед".

Тръгнах веднага с него. Вкъщи той ми даде първата излязла книжка, която приех с вълнение и я занесох в квартирата. Тоя и следващите няколко дни все нея четях и препрочитах. През юни получих от него и втората книжка. Това бе голяма радост за мен. Редактор-издател беше Никола Жалов от с. Хвойна, служащ тогава в интендантството на Двореца - София, който бе имал щастливо хрумване да реди и издава това списание. На мен се видя, като че е възкръснало сп. "Родопски напредък". При следващите срещи със Ст. Н. Шишков все за него говорехме.

* * *

Тогава се породи у мен мисъл и аз да напиша нещо за публикуване в това списание. Времето в обмисляне обаче течеше и мина юли. През август отидохме с жената наново да летуваме в Проглед, та реших, ако напиша нещо, то да стане след връщането ми в Пловдив.

Летуването прекарах много приятно. Времето бе хубаво, хората събираха сено, ходеха на малини в Ардашлъ, пееха песни и пр. Аз се упоявах от песните и почнах да ги записвам и нотирам. Съставих си сборник от близо 150 нотирани народни песни, които след това написах и на пишеща машина. Гледах и как всеки неделен или празничен ден хората се събираха на хорището, свиреше гайда, та младите играеха хоро, а старите гледаха отстрани. Гайдари бяха Сунько (Васил Стойков) или Анастас Дафов от Караманица. Това бе цяла идилия. Аз повече слушах и запаметявах мелодиите. Разговарях и със старите хора - свидетели на едно минало, за което съжаляваха.

Тогава замислих да напиша впечатления от това, което виждам и чувам, и да го пратя на сп. "Родопски преглед". Мислите ми напираха. Почнах и го написах още там. Това беше първата ми статия. Заглавие й сложих "Едно западнало занаятчийско съсловие в Средните Родопи". Имах предвид овчарството, което пропадна след поставяне границата на Елидже, поради което овчарите го изоставиха и се бяха насочили към други занаяти: колари, секачи, делачи, дюлгери и даже шофьори. Възсъздадох и разговора ми с един от най-старите хора тогава в Проглед Васил Г. Кисьов-Чибука ("стрику Васил"), който тъгуваше за миналото, когато свободно можело да се ходи в Беломорието.

* * *

За възпоменание от миналото, което отлетяваше безвъзвратно, през това време се облякохме с жената в родопски костюми - тя във волненик, салтамарка, миндиль, мумия и др., а аз в потури - черни, долама, елек, пояс, гугла и разни украшения, та се фотографирахме. Снимката излезе много сполучлива и впоследствие бе клиширана в списание "Родопски преглед".

Петър Маринов и съпругата му в оригинална родопска носия, 1929 г.

* * *

Като се върнахме от летуване в края на август в Пловдив, написах на машина приготвената статия и я занесох на Шишков. Той я прочете и одобри. След това я изпратих на Никола Жалов за публикуване в списанието, като му писах и поощрително писмо, задето се е решил да издава списание. Той ми отговори веднага, и така влязохме в писмовна връзка. Пратих му след това и фолклорни материали - песни, поговорки и др., а също и снимката ни в типична родопска носия.

И каква беше изненадата ми, когато в следващата още книжка на списанието - октомври 1930 година, видях поместена и моята статия! Това беше първата ми печатна работа. Радвах се, че Жалов ме е сложил в поредицата негови сътрудници след Ант. Страшимиров и Ст. Н. Шишков. В същата книжка имаше поместени и някои от фолклорните ми материали - нотирани родопски песни, детски броенушки и народни названия на месеците. Снимката излезе в следващата книжка.

Така се изявих и аз като дописник на списанието. Това се хареса на Шишков. С него почнах оттук нататък почти всеки ден да се срещам, за да се разговаряме по родопските въпроси. Той все ме окуражаваше да продължавам, да отбелязвам и пиша каквото ме вълнува по тези "разрешени и неразрешени - както казваше - родопски проблеми".

- Ако ние не ги поемаме, държавата при тия партизански правителства, никога няма да ги подеме! - казваше.

- Ти си млад - казваше още - и сега почваш. Това е добро начало. Гледай само да продължаваш и да ставаш по-настойчив в поставяне на въпросите.

Аз му отговорих, че нямам опит, не съм и запознат с въпросите сега, та едва ли ще направя нещо.

- Не съм познат и с хората, обществото! - добавях.

- Ето сега, със списанието, ще се запознаеш. Като четат хората от тебе материали, ще установяват и връзка. Така съм почнал и аз - казваше той.

* * *

В разговорите ни по родопските проблеми на централно място той поставяше въпроса за българите-мохамедани, които, както споменах, трябва да се просветят, за да се осъзнаят като българи. Възмущаваше се от политиканските спекулации, вършени с тях, особено от Радославов, който през 1914 година, за да спечели два-три депутатски мандата и прикачи България към колесницата на Германия против Русия, върнал българите-мохамедани в турския мироглед.

- Тогава той доведе страната ни до катастрофа, за да бъде поставена границата на Елидже и изгубим нашето Беломорие. То бе защото нямахме държавници патриоти, а държавници пигмеи! - казваше с възмущение той в заключение на един дълъг разговор по въпроса за българите-мохамедани.

* * *

Тъкмо по време на тия мои начални интереси по родопските проблеми стана едно събитие, което окончателно определи пътя ми по-нататък - отиване в Родопите за работа сред българите-мохамедани. А то стана ето как:

Овакантило се беше мястото за секретар-деловодител на архирейското наместничество в гр. Пашмакли (Смолян). Дълго време бе стояло така, правени били опити да се намери подходящ човек, но не могло да се намери. Назначавани били двама един подир друг - Анг. Кацаров и Ив. Коруев, но след седмица-две се отказвали, защото им се виждала работата чужда и непозната. А аз познавах тая работа. В това време в едната стая на квартирата ми бях взел за квартирант Симеон Стоянов, който беше чиновник в Митрополията в Пловдив. Той ми казваше, че ставало въпрос за намиране подходящ човек и се споменавало моето име. В същото време бе сменен в Пашмакли и архиерейският наместник по злоупотребление с пари от касата, а новият, познат ми от семинарията, където учехме заедно при идването ми в Пловдив, каза, че ако искам, мога да отида там и заема тая длъжност. Въпросът беше дали да се съглася да напусна Пловдив и отида в "затънтения град Пашмакли".

В разговорите си със Ст. Н. Шишков му казах за откритата длъжност в Пашмакли. Не подозирах какъв интерес ще се породи у него. Та той веднага се хвана за това съобщение:

- Защо не отидеш там? Това е тъкмо за тебе. Оттам ще бъдеш много по-полезен и за себе си, и за обществото.

- Как? Да напусна Пловдив?

- Нищо от това? Ти си млад човек и кога да е пак ще можеш да се върнеш в Пловдив, но сега там ти е мястото. Дългът ти те зове да идеш и работиш отблизо и за хората, и за публицистиката, и за разрешаване на българомохамеданския въпрос.

- Но това е голям въпрос! Иска обмисляне.

- Обмисли и реши! Ако е нужно и аз да отида при дядо Максима, за да се нареди и те назначат там - настояваше Шишков.

- Няма нужда да ходите. Нужно е само да подам заявление - поясних.

- Добре! Моят съвет е да подадеш заявление - и се разделихме при площада "Джумаята", - той отиде към старопитала на ул. "Съборна", където ръководеше персонала, а аз на работа към Дирекцията на осветлението.

* * *

На другата сутрин, пак по това време, Шишков мина покрай къщи. Връщаше се от Сахат-тепе. Тъкмо и аз излизах, за да отида на работа.

- Какво, реши ли? - запита ме той след обикновения поздрав.

- Не съм още. С ум се боря - казах, - защото се питам дали ще има полза от всичко това? Не знам и какво конкретно трябва да правя за разрешаване на българомохамеданския въпрос!

- Ако не друго, народни песни ще събираш и пращаш да се печатат в новото списание "Родопски преглед". Ето, има вече напечатена от тебе една статия. Това значи, че имаш заложби, имаш способности да издирваш и проучваш. И аз така съм почнал. Иди и ще вършиш една полезна работа, стократно по-полезна, отколкото ако останеш тук.

- Но... ползата каква ще е от това?

- Ползата ще е тая, че като събираш народни предания, песни и легенди, и като се публикуват те в списанието, ще отиват в ръцете на хората. А списанието получават и учените хора у нас, и в странство. И там като виждат, че езикът, песните, нравите и обичаите, легендите и преданията на българите мохамедани са български, а не гръцки или турски, ще се убеждават, че тая земя е българска, наша. Ето ползата от това!

- Но дали ще мога да го правя?!...

- Ще можеш и то хубаво. Ще дохождаш и при мен, и ще видиш, че работата, която вършиш, е колкото благородна, толкова и хуманна, и патриотична. Дългът ти те зове тебе там, защото си млад... А за Пловдив... има време... Ще се върнеш пак...

- Вие не само ме окуражавате, но като че ми давате и криле, г-н Шишков! - му казах. - Ще подам заявление и... няма да се чудя.

- Така! Не се чуди! - каза той и наближи да се разделим, но се сетих и добавих:

- Но... Има още едно "но"!

- Какво е то?

- Жената трябва да дойде! А тя сигурно не ще желае да напусне Пловдив.

Той се засмя.

- Виж, това е важно! Трябва и тя да дойде... Да ходи измежду жените.

- Сигурен съм, че не ще.

- Ако е нужно, да се отбия и й поговоря - каза Шишков.

- Не - казах, - аз ще я съглася. Пък ако не ще, най-сетне ще й кажа по чисто ориенталски: тя ми е жена и трябва да ме следи!... - Нали сме си малко "помаци" - заключих засмяно.

Засмя се и Шишков и така се разделихме. Този разговор на най-високото място на ул. "Лейди Странгфорд", тъкмо пред входа на моята квартира срещу Стопанското училище ("Ана Май"), там, гдето улицата се навежда към протестантската църква. Той идеше отгоре по ул. "Драговец".

Тоя ден беше събота и по обед аз наистина подадох заявление, с което молех да бъда назначен на служба в архиерейското наместничество в гр. Пашмакли.

Няколко деня след това чиновникът от Митрополията Симеон Стоянов ми каза:

- Има заповед и може да заминеш веднага.

Още същата вечер по тъмно отидох у Шишков. Срещнахме се на двора.

- Има заповед - казах - и трябва да заминавам. Затова дойдох да ви се обадя и... сбогувам.

- Ха така, браво! - каза.

Той ме покани да вляза, но отказах, защото беше късно.

- Утре заминавам - казах, с някакъв смут в душата поради неизвестността, всред която отивам.

- Хайде на добър час! - каза Шишков. - Пожелавам ти лека и полезна работа по нашите родопски въпроси. Обади ми се, когато отидеш там, а когато идваш в Пловдив, винаги ми се обаждай вкъщи. Надявам се, че всичко ще тръгне и върви по добрия път...

- Ще отида, па ще видим дали ще се оправдаят надеждите, защото не се чувствам достатъчно призван, не съм помазан, както казвали в древността. Но... ще опитам!

- Добре, опитай!

- Сбогом, г-н Шишков!

- Сбогом и на добър час!

Сбогувахме се на двора пред вратата на улица "Дюстабанов". Той си влезе вътре, а аз си тръгнах за вкъщи.

Жената се съгласи да отидем в Пашмакли, като особено много не се противопостави.

Беше 20 ноември 1930 година.

Агенцията за пътническите автомобили към Родопите беше недалеч от къщи, тъкмо срещу хотел "Бяло море" на площад Джумаята, гдето днес се навежда пътят и стълбището за Римския стадион.

На другата сутрин заминах.

БЕЛЕЖКИ НА СЪСТАВИТЕЛЯ

1. Клин - родопска баница. [обратно]

© Петър Маринов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 29.10.2007
Петър Маринов. Някога... (Книга втора). Съст. Александър Маринов. Варна: LiterNet, 2007.

Други публикации:
Петър Маринов. Някога... 2. Съст. Александър Маринов. Пловдив: АДГ, 2006.