Петър Маринов

web | Някога... (Книга втора)

В Митрополията останах до 1 юли 1927 година. Тогава се оваканти длъжността секретар-деловодител при архиерейското наместничество в гр. Пещера. Предложиха ми мястото и аз го приех. В началото на юли заминах. В тоя град не бях ходил и не познавах никого. При заминаването колегите ми в Пловдив казаха, че това е хубаво, че е просперитет за мене, а един ми подхвърли:

- Гледай там, има богати вдовици, та и да се ожениш...

С това нещо като че ме бодна, защото го почувствах като унижение "да се женя за вдовица". За себе си се бях приравнил и се смятах пълноценен ерген.

С такова напомняне отидох в Пещера. Поех службата, намерих си квартира и пренесох багажа си от Пловдив.

Най-напред гледах да се запозная и си създам среда, в която да се движа. Подходяща за мен се оказа вегетарианската група в града. По пътя на въздържателството тези хора общуваха помежду си, а и произвеждаха безалкохолно вино. Сближих се с тях. Повечето бяха почитатели на Толстоевото учение, за което ги бе подготвил Йордан Ковачев - родом от Пещера, който редактираше в. "Свобода" и сътрудничеше в книгоиздателство "Посредник" в София по тези въпроси. Напълно ми допадна тая среда, тъй като и в Пловдив бях общувал с такива хора.

Почнах да опознавам града, а и хората му из махалите, като видях, че тука те са някак оригинални и по-особени в сравнение с Пловдив. Така например на "Яньовден" чух градът да се огласява от някакви детски песни. Оказа се, че по стар обичай на тоя ден се играе Каленица. Редица деца - момичета, облечени и украсени с цветя, обикаляха из улиците и пееха: "Калиница-кариспера..." и др. думи, които не разбирах. Това правеха те за изпросване дъжд през лятото.

Интелигенцията в града бяха само учителите и чиновниците, понеже градът беше околийски. Иначе гражданите бяха със селски нрави, а такива бяха и къщите им. Слушаха се понякога и влашки думи. "Ха да си го кажем по влашки!" - казваха. Направиха ми впечатление имената на хората: - Лаки, от Михалаки или Михаил; Саки - от Атанасаки или Атанас; Таки - от Димитраки или Димитър; Тего - от Щерьо и др. все с гръцки или влашки оттенък. Имаше още имена: Михе, Коце, Насе, Тирко (от Сотир) и др., и женски: Пипа - от Твьопи, Ташо - от Анашташе или Анастасия, Фанко - от Теофана, Катина - от Катерина, Щергени и др. Фамилните имена също бяха оригинални: - Реков, Раков, Гиков, Циков, Цикалов, Гацев, Гачев, Гажев и др. Вдовици наистина имаше, но те бяха възрастни и груби, тъй че съвсем не подхождаха нито на възрастта, нито на средата ми. Отначало мислеха в града, че съм ерген, но при една младежка компания на курорта "Св. Константин", където бях отишъл и аз, казах, че съм вдовец. Това се разпространи из клюкарския град. Момите почнаха иначе да гледат на мен. На мене обаче това не правеше впечатление, защото, ако се женех, имах предвид да си намеря от другаде невеста и да не се свързвам с Пещера. Смятах, че кога да е ще се върна в Пловдив.

* * *

Самотата в Пещера ми омръзваше, затова почнах да мисля по-сериозно за ново задомяване. В Пещера тогава имаше много руснаци и рускини (белогвардейци), с които бях се сприятелил. Имаше и един руски свещеник Иван Мухин, интелигентен и културен човек. Назначи ме певец при неговата църква "Св. Димитър", където пееше и руският хор. По едно време се заговори да се оженя за рускиня. Знаех обаче техния бит, който намирах за различен от нашия, особено по храната и кухнята им, затова не давах никакъв повод, че съм склонен, и реших да не се увличам с тях, а ако се женя, да се насоча и си взема българка.

* * *

В това отношение имаше подготовка в Пловдив. Там ходех в съботни и други дни, та поддържах познанство с едни и други. Колкото да се надявах да погледне благосклонно към мен Невенка Китанова, виждах, че се държи резервирано, може би засегната, че при една среща й казах, че си е хубава и без туй, та не е нужно да слага на лицето си пудра и червило. И тя бе почнала да проявява, както споменах по-напред, тая женска суета, защото бе свършила гимназия и беше вече мома. Може би искаше да "тичам" след нея.

- Тя не те обича, щом не се срещате! - ми каза веднъж съквартирантът ми, Русин п. Иванов. - Остави я и си намери друга!...

И аз наистина я оставих. Приех, че е скъсала с мене.

По това време имах в Пловдив едно познато семейство, Дела Ненина - копривщенци, с чийто син Павел бяхме съученици от семинарията. Тя няколкократно беше ми казвала:

- Няма какво да ходиш, трябва да се ожениш! Да ти дадем някоя копривщенка.

Аз хранех добро чувство към копривщенци заради славното им минало, пък и поради бита им, който виждах, че прилича донякъде на родопския. Това беше ми казвал още ректорът на семинарията архимандрит Евтимий Сапунджиев, който бе живял в Родопите по време на покръщаването на българите-мохамедани през 1913 година. Даже беше ме насочвал да се сближа с копривщенци, може би с цел за сгодяване, като ме пращаше с поръчки до Загорчинови, където имаше момичета за женене. Дела Ненина пък беше ми казвала, че има скоро дошли едни копривщенци, които имали момичета, "та да ти вземем едно от тях!" - казваше. Посочила ми бе, че живеят нейде край аптека "Марица" в къщата на д-р Чипев.

Само това знаех, когато веднъж излизахме на разходка с другаря ми Тодор Белчов, който живееше зад Имарет-джамия и се спряхме на кръстопътя на ул. "Кубрат" с Главната улица, точно срещу днешния Промкомбинат (Дом за красота). В това време видяхме, че минават по улицата към моста на Марица две по-възрастни жени и с тях две-три момичета, добре облечени с муселинени рокли, които се огледваха наоколо и личеше, че са на близка възраст - моми.

- Кои са тия? - запитах Тодор Белчов.

- Това са копривщенки - каза той. - Скоро са дошли тук.

- Изглежда са хубави! - казах аз.

- Хубави са! - потвърди Белчов.

Сетих се, че за тях ми е говорила Дела Ненина.

При едно от следващите ми ходения в Пловдив тя пак ми рече:

- Довечера ще излезем в градината с ония хора, та елате и вие с Павли, да се запознаете с момичето.

- Как се казва то? - запитах.

- Тинка - таза тя. - А сестра й се казва Райна. Недей го пропуща! То е тъкмо за тебе.

Не казах нищо, но надвечер наистина излязохме с Павли и ги срещнахме в градината. Запознахме се с всичките, па продължихме разходката. Това бяха същите момичета, които бяхме видели с Белчов. При разходката говорихме по общи въпроси, какви сме, що сме, откъде сме и пр. Случи се, че с мен се разговаряше повече Райна, а Тинка се въртеше около майка си, без да знае, че съм отишъл да я сгледвам. Говорехме за Копривщица, за Родопите, като все гледах да разбера и двете - какви им са влеченията, имат ли отношение към култура и литература и пр., и пр. Третата сестра - Надежда, беше малка и току подтичваше назад и напред.

Разбрах, че интересите ни по книги и литература са близки и почти еднакви, чели сме едни и същи книги, възхищаваме се от едни и същи автори и пр.

Разходката бе малка, колкото за виждане, след което майката с дъщерите си тръгнаха, вече се свечеряваше и трябвало да се приберат, защото и бащата ще се върне от работа. В миналото той бил търговец на абаджийски стоки из Турция - Кешан, но след войните се прибрал и в момента работеше в Държавната болница като санитар. Сбогувахме се взаимно с всички и се разделихме.

- Е, това е момичето - каза Дела Ненина, с което искаше да каже: - Хареса ли го?

- Та аз хубаво не го видях! - казах. - Нали беше сянка и почти тъмно под липите.

- Хубаво е, хубаво е! Няма какво да се чудиш, ами ела у нас някой ден, да извикаме и тях, та да се одумате! - каза пак тя.

- Изглежда, че ще е хубаво да се оженим с това момиче - казах, - но... да видим дали то ще иска, как ще погледне, дали ще ме хареса?

- Ще те хареса, щом кажа аз! Ще стане работата - каза пак Дела Ненина.

След това тя беше говорила с техните и се дошло до някакво споразумение, че добре е да стане това. Открили бяха и на самата мома, та и тя бе заживяла с някаква перспектива, че може би ще е добре да се срещнем и споделим мисли и планове. Разбрах от Дела, че имала увлечение с някакво момче в Копривщица, но било отдавна, в ученическите години и се е забравило. Да се срещаме обаче сега често не можеше - аз живеех в Пещера, а тя в Пловдив и рядко ходех в тоя град. Взел бях за всеки случай адреса й и един ден, когато прочетох във вестник "Зора", че се подновява подписката на сп. "Модерна домакиня" за втората половина на годината, реших да я абонирам. Внесох определената такса в пощата и писах до редакцията да се праща списанието на адрес:

"Тинка Р. Калканова - гр. Пловдив, ул. "Волга" № 76".

Така се установи връзката ни с Тинка, която като получила първата книжка, зарадвала се и разбрала, че е от мен. Сетне на шега й казвах:

- "Ти какво си рече: - щом ме е абонирал, значи той е "модерен домакин", "Модерна домакиня", тогава е тъкмо за мене!"

Тя се смееше и потвърждаваше това.

Сетне когато се срещнахме, аз й казах, че съм я абонирал за... спомен, пък и за да имаме някаква връзка. Но все пак още размислях и не решавах да правя ли постъпки за женене с нея или не. Един ден обаче се изненадах, че "най-после се решила да ми пише", знаела какво е говорено, доверила се, та ми е писала и пр. Тая нейна решителност да ми пише първа, ми хареса. Освен това много ми хареса и почеркът й - твърде обработен и четлив, а и начинът на изложение мислите й. Приех я в съзнанието си, че тя ще бъде добра другарка в живота ми и почнах да се приготвям при отиване в Пловдив да изкажа предложение за женене и евентуално да проектираме какво ще става по-нататък.

При следващото отиване срещнахме се у Дела Ненина с майка й. След няколко думи обикновен разговор Дела каза:

- Хайде сега, кажете си за каквото сме говорили и за какво сме се срещнали и събрали.

Разбрах, че тези думи се отнасят за мене. Затова, без да се колебая много, казах на майката - бъдещата ми тъща:

- Не е тайна. Вие сте вече говорили, но редно е да кажа и аз. Аз съм кандидат за вашата дъщеря, с други думи, предлагам да се вземем и образуваме с нея отделно семейство. Та и вие, след като разсъдите, ако сте съгласни да стане това. Ако ли не, кажете ми!

Друго какво казвах, не помня, но майката ме изслуша с внимание, беше предупредена, та не се изненада, но и тя, като помисли, отговори горе-долу така:

- То не е лошо това, дето казвате. То и кака Делка ми е казвала, но аз не мога да реша въпроса, защото не съм сама. Трябва да се разговорим с Рашко, мъжа ми, да обмислим, и ако е за добро, нека стане.

Тук се обади и Дела Ненина:

- Няма какво да го мислите! - па се обърна към нея, сочейки мене: - Момчето е добро, не пие, не пуши - какво повече от това?

- Но все пак трябва да си говорим вкъщи! - каза майката.

- Добре! Поговорете си - каза Дела.

- Добре е! - потвърдих и аз. - То тия работи не бива да стават набързо. Трябва да се обмисли. Затова вижте какво ще решите, па след няколко време, когато дойда пак, ще ми кажете.

- Така! Да стане това! - намеси се одобрително пак Дела.

- Като дойда, може да се съберем тук, или у вас, да обмислим по-нататък! - продължих аз.

- Няма какво да се мисли - като дойдеш, ще направим годеж, а след това ще се мисли за по-нататък - каза Дела.

- Добре! - казах аз.

С това се свърши разговорът и скоро се разделихме.

След десетина дни като отидох, разбрах, че е прието предложението и е нагласено да обявим годеж. Взех тогава цветя и някакъв подарък, па в събота вечерта на 27 септември 1927 година отидохме със семейството на Дела Ненина като придумница в квартирата на бъдещата ми годеница. Там заварихме, че бяха дошли и някои нейни роднини. Запознахме се с всички. След няколко разменени думи в обикновен разговор стана въпрос за какво сме отишли. Намеси се Панчо Грозлеков, техен роднина и виден търговец тогава, който ме запита къде живея, какво работя и пр. Каза на край:

- Тинка е добро момиче, та ви пожелавам да се вземете по живо и здраво и да живеете в сгода и съгласие!

Друго какво се говори тая вечер, не помня, но на край Панчо Грозлеков пак запита:

- Какво смяташ? Кога може да стане венчание?

Аз отговорих, че няма да се протака много и понеже наближава зима, то най-добре ще е да стане то преди настъпване на зимата - най-много до месец или месец и половина. Всички одобриха това и даже погледнахме календара, та определихме венчанието да стане на 6 ноември, т.е. след пет или шест седмици.

Това бе изгодно и за мене - за да приготвя квартирата в Пещера, като доставя мебели и пр., а и за тях, - тъй като бащата Рашко Калканов, бъдещият ми дядо, трябваше да отиде до Копривщица, откъдето да докара багаж и чеиза на бъдещата ми невеста.

Така и стана. За две-три седмици аз си поръчах нова готварска печка, купих гардероб, шкаф и други дребни вещи. Квартира бях наел в къщата на Насето (Атанас) Паликарев, която бе нова и удобна. Те пък бяха ходили в Копривщица и докарали багажа, тъй че на 6 ноември и от двете страни бяхме готови. Два дни преди венчаването ме намери вуйчото на изоставилата ме Невенка Китанова, който ми рече:

- А бе къде се губиш! Невенка се безпокои и е готова да се вземете!

- Но как? Тя не ме искаше и престана да се срещаме! А аз сега в неделя се венчавам!...

- Така ли! - каза изненадано той и се разделихме.

За венчаването бях поканил майка ми, която дойде от Чепеларе, а и приятели-чиновници от Митрополията, които под диригентството на Николай Пампоров се бяха приготвили да ми пеят "Многая лета" и пр.

Преди да почне церемонията обаче, още сутринта бръснарят Васил Христов - мъж на Тана Делина, ме обръсна, оглади и издокара като "зеть". Облякох се и с нов костюм и риза, подарена ми от годеницата. Тя пък щеше да бъде облечена в копринена рокля, специално поръчана у модна шивачка, а предния ден - съботата, бяхме ходили с годеницата по магазините, та по указание на Тана Делина, скоро женената дъщеря на Дела Ненина, бях й купил за случая разни принадлежности - тоалетен сапун, кутия пудра "Коти" - модно нещо тогава, пръстени, някаква брошка, карфици и... тас за баня. За всичко разбрах, че е редно да се купи, но за последното - таса, ми беше чудно защо ми препоръчаха да купя. Обясниха ми, че така правели в Копривщица, а ставаше дума и за банска хавлия, но се оказа, че такава има в чеиза.

След обеда хората се бяха събрали вече и чакаха в къщата на ул. "Волга" № 76. Там щеше да стане венчаването. Всички чакахме да почне церемонията. В това време обаче булката се бавеше. Бяха я отделили другарките й в една стая, за да я обличат и стягат. Това нещо продължи дълго. Най-сетне я доведоха и й посочиха да застане до мен за венчаване. Тогава чак видях, че всичкият бавеж в стаята е бил, за да й сложат пудра и червило... Тия неща аз не харесвах, та се учудих, дето бавенето било за тая работа. Но нямаше какво... примирих се и застанахме пред попа, който чакаше. След време казвах на младата си невеста:

- Не харесах тъй както бяха те тоалирали, и ако знаех, щях да ти кажа да се измиеш, тогава да се венчаваме, защото и без туй си хубава.

На това тя ми опонираше и казваше:

- Това и аз не исках много, но тия, които ме обличаха, искаха и го направиха. А ти, ако беше ми рекъл, наистина щях да се измия...

Церемонията се почна, като обрядът извърши поп Филарет, служащ при църквата "Св. Георги". Питаха ни взаимно ли се вземаме, слагаха ни на главите "кошници" (венци), сменяха ни пръстените и пр. по тогавашния ред. Хорът пееше. Като свърши това, след "Многая лета", казаха се благопожелания, старите ни благословяха, гостите се почерпиха, след което се разотидоха. Ние пък с нарочно наета лека кола отидохме, та направихме венчална снимка в ателието "Хершкович". Направихме и втора заедно с кума Петър Марков, шафера Павли Делин, шаферката Надежда - малката Тинкина сестра, и другарката й Пенка Радомирова - мома тогава, която се присъедини към нас с интерес към кума, който също бе ерген.

Същия ден надвечер с наетата кола заминахме за Пещера - ние двамата, майка ми и Дела Ненина. Там пристигнахме по мръкнало и се прибрахме в новата ни квартира. Посрещна ни Пенка Ботьовката, жена на приятеля ми Ботю Данчев, пловдивчанин, интерниран в града като ляв земеделец, която бе приготвила и вечеря.

Тъй се установихме в Пещера. Гостенките ни - майка ми и Дела Ненина стояха един-два дни, па си заминаха. Останахме ние да се разпореждаме в квартирата, като ходех да купувам продукти, а булката Тинка готвеше. Установихме да ми казва тя "Петьо", а аз на нея не Тинче, не Танче, а "Шанче".

В деня на сключване на граждански брак, 1927 г.

След бракосъчетанието в Пловдив, 1927 г.

Аз продължих службата си в Архиерейското наместничество.

В Пещера бях занел и книгите, дадени ми от Ст. Н. Шишков още от време на следването ми, които подреждах в шкафа, четях и се разтъжвах с родния край - Чепеларе и Смолянско. Носех си и преписите, каквито бях снел от архивата за събитията в Родопите през 1912-1913 година. Пещера е природопски град, но нямаше родопски дух. Затова почнах да се чувствам откъснат и да търся среда, с която да споделям чувствата си. В града живееше още едно родопско семейство, това на Григор Вълчанов, родом от с. Върбово, Широколъшки район, който бе секретар-бирник в с. Фотен, тогава в Пещерска околия, а семейството му живееше в града. Той идваше често и се сприятелихме, събирахме се, та пеехме и свирехме - той на мандолина, а аз на китара. След време дойде още един родопчанин - Кечо (Киряк) Г. Вълков - оръжеен майстор при военната застава, ведно с жена си Мария Баталова, и двамата от Чепеларе, та и с тях се сприятелихме. Тия две семейства ми бяха семейната компания, докато живях в Пещера.

* * *

Връзките ми с хората от художническото ателие в Пловдив се почти прекъснаха. Само Тодор Райчев веднъж идва в Пещера, та ходихме из околността. Ателието бе затворено и художниците се разпръснали. Гео Мирчев беше се преместил в София, а с него и другите. Злати, Перец и Барака бяха приети и следваха в Академията. С тях подновихме дружбата след десетина години в Смолян.

Тодор Белчов имаше по-особена съдба. През 1928 година научих, че бил арестуван от полицията в Пловдив като поддръжник на бунтовни идеи. По едно време се изненадах, като взех да получавам от него писма, и то често. Писал ги беше в ареста, като по неизвестни за мене пътища бяха пущани в пощата и аз ги получавах. Те представляваха дневник от деня на арестуването му до едно време, когато той се бе измъкнал оттам и пак по неизвестен за мене начин беше се намерил вън от България. Обади ми се с писмо от Велики Бечкерет - Югославия. След това ми писа от Париж, а впоследствие и от Руан, където се бил установил на работа. От Париж ми изпрати нотите на "Цигойнервайзен" от Сарасате, а от Руан - албум с изгледи от града. Всичките му писма запазвах, а също и дневника му от ареста, като никой не подозираше, че в службата ми, като духовна, ще се пазят такива "антиправителствени" книжа. След три или четири години той се бе върнал от емигрантство и ме изненада веднъж, като ме посети в Смолян, където бях преместен на служба. Книжата му пазих чак до 9 септември 1944 година, когато той, като партизанин, слезе от Балкана и му ги върнах. Това са интересни документи за онова време. Но... да си дойдем на думата.

* * *

По време на женитбата и службата ми в Пещера бе почнало да се издават от книгоиздателство "Ив. Г. Игнатов" - София пълни серии от съчиненията първо на Ф. М. Достоевски, а след това на Лев Толстой, Кнут Хамсун и др. За всички тях се записах абонат и ги получавах.

За предплатата като премия получих "Записки по българските въстания" от Захари Стоянов. Дотогава не бях чел тая книга, но сега я прочетох на един дъх. Уверих се, че наистина тоя автор е "един класик на българската проза", както го характеризираше в предговора проф. Ал. Балабанов. От тази книга разбрах що значи да се бори човек за свобода, братство и правдини, а и с какви жертви се е придобила нашата свобода. В града имаше един стар човек - Хр. Цикалов, с когото се опознах, споделях впечатления от книгата и се оказа, че и той е съвременник и участник по тия борби, срещал се е дори с Бенковски. За него след време се говореше и в книгата "Из миналото на Пещера", както разбрах от авторски колектив - 1973 г., стр. 157, изд. НС ОФ - София.

Освен тая книга и родопските Шишкови издания, тогава издирих и почнах да чета онези от съчиненията на Достоевски, които дотогава не бях чел. Прочетох най-напред "Бесове". Тя ме вкара в нов незнаен мир. В нея видях пророчески предсказана революцията в Русия - нещо, за което бе говорил и Хр. Въргов в сказката си в Пловдив. Четох и "Идиот" и някои от Толстоевите съчинения. Те особено ми допадаха, защото се говореше за човечност и бяха антимилитаристични. От тези идеи се вдъхновявах още от Пловдив с четене вестник "Свобода" с редактор Йордан Ковачев, който вестник купувах и в Пещера. Тук четох и брошурата от Янко Тодоров - после професор, родом пещерец, за "Първите християни и отношението им към войната". Тук бяха разпространени и други книги, издавани от вегетарианското книгоиздателство "Посредник" в София. Свещ. Иван Мухин ме канеше, та четях пред събрания при църквата "Св. Димитър" и новата, наскоро излязла Библия на български език. Стараех се да тълкувам съгласно новото време някои пасажи от нея. Хората обаче бяха неуки и вярващи сляпо, та не ме разбираха.

* * *

В града имаше малка театрална група, та даваше понякога представления в театралния салон на читалището. Идваха артисти и отдругаде - дори от София. Такава една група даде пиесата "Големанов", която за пръв път видях. По едно време дойде група артисти, между които и Любен Паспалев, които дадоха пиесата "Чуждата жена и мъжът под кревата" от Достоевски. С тези артисти беше и писателят Ив. Ст. Андрейчин. Запомнил съм го с мека широкопола шапка и лула в уста. Престояха десетина деня, през което време се опознахме с писателя. Андрейчин гледаше разсеяно играещите шахмат в бюфета на читалището и пушеше с лулата си. Тогава и аз се мъчех да пуша. Той забелязваше това и веднъж като ме гледаше, измъкна от вътрешния си джоб една нова лула, подаде ми я и рече:

- На, вземи тая лула, та да се научиш как да пушиш!

Аз я взех и мъчих след това да си служа с нея, но не можах да свикна. Чудно ми беше, че тоя писател, който бе написал и бях чел от него такива нежни стихове и художествена проза като "Любов и страдание", "Любовта пряко времената" и др. обично четиво през юношеските ми години, сега го виждам да пуши, и то с такава груба лула! И той не махаше лулата от устата си.

* * *

По това време, около новата 1928 година при едно отиване в Пловдив видях художника Борис Георгиев. Той бе вече много известен и в Европа, и в Азия, и на него имаше посветена една книжка от немското художествено списание за изкуствата "Ди Гартенлаубе". Тази книжка бях си купил и се възхищавах от чудно хубавите цветни репродукции в него от картините на Борис Георгиев: "Ди швестер дес Кюнстлерст" (Сестрата на художника), "Ди вандерер Хирте" (Странстващият пастир), "Рабиндранат Тагоре", "Аве Натура" (Свещена природа), "Вечният спътник" и др. В списанието имаше рецензия за картините му под заглавие "Айн мадлер дер Зееле" (Един художник на душата). Сега бе дошъл в България и за няколко деня откри изложба на свои картини в мецанина на зданието "Ково" (бившия централен "Нармаг"). Ходих, та я гледах два пъти. А и сам художникът беше там - с брадичка, седнал, замечтано гледащ наоколо. Стоях, гледах него, гледах и картините, та... като че си приличаха - художникът и картините. Чух и да говори с някого. Гласът му беше мек и нежен. След това той замина към Италия, или другаде някъде и повече не се върна в България.

* * *

Първата зима семеен живот прекарахме в Пещера. Тя мина без особени произшествия. На пролетта обаче стана едно събитие, което разтърси цяла Южна България: земетресението през месец април 1928 година.

Беше велики пости и през страстната седмица се готвехме и ние да посрещнем Възкресение Христово. Младата ми булка искаше да покаже кулинарното си изкуство, та на Велики четвъртък беше омесила някакъв специалитет, научен от баба й, наречен владишки хляб. Това бе нещо, наподобяващо козунак. В петък боядиса яйца, а в събота преди обед правеше баница. В това време изведнъж се разтърси къщата. Чу се шум из града: земетресение. Беше 14 април, събота, 11 часа. Почувствах, като че люлка ни люлее с цялата къща. Тя изпука, та изскочихме вън. Улиците бяха пълни с хора. Всички се тюхкаха за станалото и се питаха уплашено, какво ли има още да стане. Чуваха се още бучения. Скоро се разбра, по сведение от пощата, че най-силно било земетресението в Пловдив и околността. Имало паднали къщи, разрушени сгради, а и загинали хора. Безпокоехме се за съдбата на нашите хора там.

Така посрещнахме Великден, без да знаем какво е станало в Пловдив. На втория ден обаче дойде баба ми (тъщата), та разбрахме, че са живи и здрави, и че са се изнесли на палатка в двора.

Прекарахме два-три дни в тревога. Любопитствахме да чуем какво става другаде. По това време се бяха появили първите радиоапарати. Такова едно радио, макар и несъвършено, с пиукане и пращения, беше донел в Пещера Тего (Щерьо) Туртов, с когото бяхме приятели по вегетарианска линия, та ходехме у дома му да слушаме предаванията. На 18 април вечерта пак бяхме отишли там ведно с тъщата и слушахме, когато към девет часа изведнъж къщата се разтресе и всички се втурнаха да бягат навън. Настана пак силна паника. Баба ми също избяга и се безпокоеше за Пловдив. Прибрахме се и прекарахме нощта тревожно. На сутринта стана ясно, че центърът на земетресението тоя път бил Чирпан, където имало много разрушени сгради и загинали хора.

Къщата, в която живеехме, беше висока и имахме страх, при друг трус да не падне. Затова потърсихме друга, по-ниска и на един етаж, за да се преместим. Такава скоро намерихме и се пренесохме. Трусовете продължаваха, но по-слаби и най-после стихнаха.

Така прекарахме лятото на 1928 година. През август младата ми невеста отиде в Копривщица, а аз останах, за да се разправям с финансова ревизия в архиерейското наместничество. Беше предизвикана от ежбите между поповете в града: че наместникът венчавал без вули, че злоупотребявал с парите, че злепоставял поп Георги Михайлов от отсрещната църква, за което той го разобличавал и пр. Ревизията мина и настъпи успокоение главно за мене, а ежбите между поповете си продължаваха. Към есента тревогите от земетресението като че се забравиха. Тогава се нанесохме в нова, по-солидна квартира, където прекарахме до края на службата ми в Пещера.

* * *

Както споменах, и тук заварих ежби между поповете. Забелязах и към мене някакво неприязнено чувство от страна на архиерейския наместник, тъй като бях се условил за певец не при неговата църква, а при тая на руския поп, както наричаха там свещ. Ив. Мухин. Тая неприязън скоро се прояви по-силно във връзка с едно бракоразводно дело, по което аз държех да стане помирение и не се разваля бракът. Хората бяха млади и нямаха основание по Устава за развод. Наместникът обаче беше взел страната на момчето, чийто баща, както после се разбра, някога си бил епархийски избирател и допринел много за избора на Максима като пловдивски митрополит. Освен това наместникът беше карловец, откъдето беше и финансовият ревизор при Митрополията Стефан Стойчев, изнудвач, и вземаше от провинцията продукти, без да ги плаща. И мен бе напомнил, че в Пещера има козешки луканки, орехи, вино с намек да му нося. Това не правех, поради което и той почна да се носи неприязнено. В ревизията не можеше да ме хване, защото бях отчетен. Сега, когато станаха ясни разногласията ни и по бракоразводното дело, наместникът бе завел бащата при владиката и му припомнил изборите, намесил се беше и Стефан Стойчев, та Максим, без да провери, от признателност към бащата и поради настояванията на заинтересованите карловчани, се съгласил да подпише заповед, че ме уволнява от служба. Това стана на връх Нова година - 1 януари 1929 година. Беше посред зима, когато изведнъж се намерих вън - без работа. В тоя момент това бе катастрофа за мен. Тогава такъв беше редът, нямаше Кодекс на труда и по заинтересованост, лични капризи и партизански вмешателства ставаха уволнения. Но и владиката, че бе владика, но като християнин не беше постъпил правилно. Не беше се съобразил, че е зима, че не съм имал провинение, че и това, за което ме обвиняват, не е верно, че съм си гледал добре работата и пр., та да се отнесе човешки срещу едни неоснователни обвинения. Важното бе, че наместникът не беше ме защитил, та се дошло до подписване заповед за уволнение, и то "в интереса на службата!"

- Малко неприятна вест ти нося - ми каза наместникът, като се върна от Пловдив. - Уволняват те!

Протестирах тогава, че несправедливо и нечовешки става това посред зима, но без резултат. Предадох службата на новоназначения секретар и напуснах наместничеството.

Напуснах и Пещера. Прибрахме се в Пловдив и заживяхме в една къща с дядото и бабата.

© Петър Маринов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 29.10.2007
Петър Маринов. Някога... (Книга втора). Съст. Александър Маринов. Варна: LiterNet, 2007.

Други публикации:
Петър Маринов. Някога... 2. Съст. Александър Маринов. Пловдив: АДГ, 2006.