Петър Маринов

web | Някога... (Книга втора)

Петър Маринов, 1925 г.

От началото на септември 1925 година започна моето служебно, тъй да се каже, житейско поприще в Пловдив. Какви промени, изненади или превратности щеше да ми донесе то, нито можех да предполагам, нито да ги предотвратявам. Аз бях пред портите на някакъв нов живот, непознат дотогава. Какво щеше да ми донесе бъдещето, не се знаеше. За добро ли, или за зло бе това, не можех да разбера. Много се радвах, дето ще живея вече не в село да се занимавам с груба работа из гората - сред много хора и много разновидности в живота, което беше мечта тогава на всеки един млад човек, роден и израснал в село.

Какво щеше да стане с мен, бъдещето щеше да покаже, но сега, 1978 година, когато всичко вече е минало¹, мога с известно обобщение да кажа, че тогава - когато навлизах в истинския многолик живот със свойствените на всички младежи стремежи към свободни прояви и някаква самостоятелност в мислене и дейност, на мен се струпаха за едно сравнително късо време много неблагополучия, които преобразиха напълно както мирогледа ми, наследен от семинарията, така и целия ми по-нататъшен живот. От тези неблагополучия излязох като от огън, очистен от всякаква плесен и заблуди, наслоявани в ума и съзнанието ми ред години преди това: - и от обикалящата ме среда и, както видяхме, и от нерадостното ми детство.

Но... след това, тъй да го наречем, предупредително предисловие, нека почна да разказвам за всичко... тъй, както е било.

* * *

Назначението ми за писар в Митрополията се уреди сравнително бързо. За мен се застъпи учителят ми от семинарията прот. Христо Димитров, който служеше като свещеник при църквата "Св. Кирил и Методий" в Пловдив. Той хранеше към мене някакво чувство на привързаност, защото през последната година на ученичеството бях станал настоятел на издаваното от него проповедническо списание "Съветник", за което записвах абонати, събирах и му отчитах абонаменти и пр. При отиването сега в Пловдив му подсказах, че се вдъхновявам от идеята да стана дякон при неговата църква. За този ми замисъл имах друга причина и то много сериозна, за която ще разкажа след малко, но сега той одобри моето намерение и се постави изцяло на разположение - да ми помага където и както може. Затова още от 1 септември той ме назначи за певец в църквата му, а и изходатайства пред владиката Максим да ме назначи за писар в Митрополията. А понеже митрополитът беше на почивка в Троянския манастир, назначението и постъпването ми се уреди да стане от 15 септември.ррр

За мене това беше много изгодно, защото нямаше никакъв друг начин да се настаня в Пловдив и заживея в града. Преди това такова едно настаняване представляваше за мене като една неосъществима мечта, в момента благоприятна още и за това, че тогава много мъчно се намираше чиновническа работа и имаше излишък на интелигенция, особено от семинаристи. По тая причина мнозина от другарите ми, свършили преди една-две години, се принуждаваха и ставаха свещеници.

* * *

Тъй или иначе постъпих на служба в Митрополията. Първото нещо, което трябваше да направя сега, беше да си намеря квартира. Тогава нямаше жилищна криза в Пловдив, та квартири се намираха по всички улици. На много прозорци се четяха обяви: "Дава се под наем". Аз си намерих квартира в една нова къща близо до църквата "Св. св. Кирил и Методий", където се и нанесох. Хазаинът ми, Недко Главчев - копривщенец, беше обущар и имаше работилница в приземния етаж. Къщата се намираше на ул. "Лом" № 6. Щом се настаних, още същия ден писах до сестра ми Дона Ат. Балджиева в Чепеларе и й съобщих адреса за бъдеща писмовна връзка. А понеже по това мое "преселение" в Пловдив се била създала тревога къде ли съм и що съм, тя скоро ми се обади.

Изтече един месец от службата ми и получих първата заплата. Тя беше 620 лева за петнадесетте дни. Преди да се разпише, касиерът ме запита:

- Да правя ли удръжки за пенсия?

Аз недоумявах какво да кажа, защото пенсионирането ми се виждаше съвсем далечна работа, а запитването бе, защото тогава не бе задължително да се правят удръжки за пенсионен фонд. Не отговорих нищо, а касиерът нанесе удръжките и каза:

- Ти сега не разбираш, но това е за твоя полза: - един ден ще се пенсионираш.

След това ми наброи заплатата. Щом получих парите, много се зарадвах. Веднага реших да се пообзаведа и си купя някои принадлежности, на първо място - самобръсначка, нещо ново и модерно тогава, също тоалетно огледало на стойка и пр. Така почнах да си набавям покъщнина.

* * *

Би следвало да се каже, че съм доволен и спокоен - зер осигурил съм служба и жилище...

Но аз не бях доволен, нито спокоен. Предстоеше ми да ходя войник!...

Трябва да кажа, че още с получаване свидетелството ми за зрелост при свършване семинарията, която бе средно учебно заведение, пред мен се бе изпречил този много важен и много мъчен въпрос, който трябваше да разрешавам - военната служба. Тая служба ми бе противна и към нея изпитвах отвращение с цялото си същество. Да ме вземат войник, да ме командват, да ме заставят да върша нежелани работи, да ме учат как се убива, да ходя на война и пр., предизвикваше у мен състояние на ужас. Сцената с бития по зверски начин войник-новобранец, която бях наблюдавал преди няколко време, не можех да забравя. Мисълта, че и аз подлежа скоро да бъда такъв войник-новобранец, че волю и неволю трябва да се подчинявам на груби и жестоки команди, не ми даваше спокойствие. Затова кроях и мислех как да подхвана работата си, че на всяка цена да се освободя от военната повинност. В душата си даже се заклевах да не хващам с ръце какво да е смъртоносно оръжие, та да става каквото ще. Тогава още не бях запознат с учението на Толстой, но по вътрешен някакъв инстинкт в себе си хранех отвращение от какво да е оръжие. Военната служба със свързаните с нея действия чувстввах като дамоклев меч над себе си, от който трябваше да се освободя.

Та това беше тревогата, за която споменах и която не ми даваше спокойствие.

Бях 22-годишен и няколко години бях отлагал като "учащ се", но сега!... само след няколко месеца предстоеше да бъда повикан.

Някои от другарите ми недвусмислено бяха се изказвали:

"За да не ходя войник, ще се ръкоположа! Ще стана поп и... край!"

Тази идея бе обхванала и мене. Целта ми бе да отбягна военщината, па да става каквото ще. По-нататък щях да мисля за последствията. А понеже нямах още нужната възраст - навършени 23 години, решавах да стана дякон, т.е. по-малката от свещеник длъжност.

"Защо да не стана - си казвах шеговито и за смях, - та нали и Левски е бил дякон?..."

С тази мисъл аз постъпих - и за писар в Митрополията, и за певец при църквата "Св. св. Кирил и Методий".

* * *

Но да станех духовно лице, макар и дякон, беше въпрос комплициран - сложен: нужна беше, както споменах, навършена възраст, изискваше се да бъда женен, трябваше да имам определен район или енория и пр., и пр.

С такива мисли и разсъждения и при всичката оплетеност на проблемите, свързани с тях и с бъдещия ми живот, аз поех началната ми чиновническа кариера в Пловдив.

Но... работата се проясняваше до известна степен - навършена възраст щях да имам скоро - от месец март следващата 1926 година, което не бе далече, за район или енория въпросът бе почти разрешен - щях да остана при църквата "Св. св. Кирил и Методий".

Оставаше третият, най-важният въпрос за разрешение - да бъда женен!

Тоя въпрос имаше своята история и... предистория. За него сега е ред да разкажа.

* * *

От най-ранни младини, даже и от детство, у мене, както и у всяко живо същество, беше вложен инстинкт за зачитане и взаимност между половете. Разбирах, че за да води човек нормален живот, трябва да бъде женен. Затова гледах към момичетата като на закономерна, естествена и необходима половина на живота, създадена от природата. По тоя инстинкт, отначало без да разбирам същността на семейния живот, гледах с по-малко или по-голямо чувство на взаимност към момичетата, особено на по-красивите от тях и към тия от тях, които виждах, че и те се отнасяха към мен с известна благоразположеност.

Тогава взаимност за пръв път почувствах в Чепеларе като ученик в прогимназията. Измежду многото момичета, с които играехме невинни детски игри, се очерта едно, което прояви по-голяма взаимност от другите, към което и аз проявих такава. С течение на времето с него бяхме станали съчувствени и измежду връстниците ни бе почнало да се говори, че ще се "вземем", когато станем големи. Казваше се Мария Г. Калфова. Майка й беше вдовица, живееха в същата махала, където и аз, а и бяха някаква роднина с мъжа на сестра ми, та често си ходеха на гости. Тъй се зароди връзката ни. Симпатията ни растеше едновременно с възрастта. Гледахме да сме заедно, търсехме се един друг за игри, намирахме винаги какво да говорим и пр. Това бе наблюдавано и от майка й, която мълчаливо го одобряваше. То продължи и когато постъпих за първи път в семинарията. Тогава си разменихме няколко писма, а през пролетта на 1918 година, когато бях се върнал от Пловдив в Чепеларе, галенето (дружбата) ни продължи, като един ден даже отидохме при местния фотограф Крум Савов - дошъл си в отпуск като войник, та се фотографирахме. Беше 24 май - Денят на българската писменост. Бяхме ходили из ливадите да берем цветя заедно с други деца, но се отделихме и отидохме при фотографа, та така, тя с налъмки, а аз с ученическа униформа, двамата с цветя в ръце се снимахме. С това беше запечатана на книга и онагледена нашата взаимност... На пръв поглед това нищо не значеше, две деца са се снимали, но за нас бе определящо и многозначещо. То продължаваше благоприятно тогава, а и много време след това. Взаимната снимка като че ни свързваше.

Но годините минаваха, ние се изменяхме и тя ме изпреварваше с възрастта си. Аз следвах в Пловдив, а тя бе станала вече мома и бе почнала да привлича вниманието и на други момчета - станали вече ергени в Чепеларе. Стана тъй, че през последните години на следването ми в семинарията тя като че бе охладняла към мен и аз се чувствах, тъй да се каже, изоставен.

Това ми даде право да търся взаимност с други момичета, и то в Пловдив, където прекарвах повечето време, което не се оказа мъчна работа. Поради едни или други съображения виждах, че някои от момичетата в града ме гледаха доста благосклонно, може би, че лицето ми беше гладко, общителен бях, свирех на китара и пр. В семинарията имаше театрален салон, в който си устройвахме забави, на които идваха хора и от града, та тъй се опознавахме и с момчета, и с момичета.

За това споменах и по-рано, но сега ще добавя, че с едно от тези момичета - Еленка К. Грозева, която беше ми изпратила розата и бележка в нея за взаимност, се завързаха по-сериозни отношения между нас. Тя бе ученичка в търговската гимназия и й предстоеше още една година за следване. Нерядко явление тогава бе, както и сега, ученички да напущат гимназията и да се женят... Така подхванахме и ние връзките си с нея. През последните месеци на следването ми в семинарията, когато бях заживял вече с мисълта да бъда ръкоположен за дякон, за да отбягна военната повинност, един път при среща я запитах:

- Искаш ли да станеш попадийка?

Тя ми отговори утвърдително:

- Искам! - и се зарадва на предложението ми.

Така се обяснихме и смятахме, че сме се разбрали. След това и тя бе заживяла с мисълта да образуваме семейство, срещнахме се и взаимно планирахме бъдещето, а тя бе казала това и на майка си. Баща й обаче бил строг, та не му казали. Така мина лятото на 1925 година, през което време си разменяхме писма и поддържахме намерението си. Когато дойдох в Пловдив и през септември постъпих на служба в Митрополията, ние зачестихме срещите си и уточнявахме кога и как да се вземем.

Но не стана това. Баща й, когато му казали, се бе възмутил, възпротивил се "да му става зет някакъв поп" и решил изведнъж: - да "изсели" дъщеря си от Пловдив. Имали свои хора в Плевен, та бяха я изпратили там, а тя при заминаването ми поръча по своя близка за станалото и че заминава. Отидох до гарата и я видях - тя замина и жално ме погледна. С това се свърши. Останах значи свободен.

* * *

Продължих работата си в Митрополията. По това време в Чепеларе се научили, че може би ще се женя в Пловдив. Затова майка ми, загрижена на какви ли хора ще попадна, един ден - заедно с баба Папучарка от Момчиловци, която щеше да заминава към вуйчовците в Бургас, и кумата Марковица от Соколовци, дойдоха в Пловдив. Намериха ме в Митрополията. След работа ги заведох в квартирата. Там се разговорихме подробно за създаденото положение, че ще приемам духовно звание, но преди това трябва да бъда женен... Майка ми държеше да възобновим отношенията с Мария Г. Калфова от Чепеларе, като хора познати и близки със сестра ми Дона, баба се съгласяваше с нея, а кумата Марковица предлагаше една чорбаджийска щерка от Проглед - Юрдана Томова, към която нямах никакво влечение. Другите жени си заминаха, а майка ми остана един-два деня при мен, купи ми чиния, лъжица и вилица, готви ми и подрежда квартирата, като накрай и тя си замина. Уговорихме се, като отиде в Чепеларе, да направи постъпки, за да се оженим с първата, още от детско време, станала вече мома - Мария Г. Калфова.

Така и стана. Десетина дни след това ми съобщиха по телефона, че работата е уредена и че там вече гласят венчаване. Времето бе късо и трябваше да се бърза. За да подготвям документите по кандидатската ми за духовно звание преписка, трябваше обезателно да има и венчално свидетелство, т.е. документ за встъпване в брак. Затова зетят Насю Балджията и сестра ми Дона в Чепеларе бяха подготвили работата и през октомври аз отидох там, та на 6-и същия месец стана венчаването. Обрядът извърши самият владика - епископ Харитон Драговитийски, който тоя ден случайно бе в Чепеларе и заминаваше към Смолянско за освещаване черква в с. Фатово или Кремене. Събраха се доста хора, макар венчаването да стана в ден петък. Същия ден надвечер заминахме с конски коли за Проглед, а сватбената гощавка стана в неделята след това. Престояхме в Проглед няколко дни, след което се върнахме в Чепеларе, а оттам с малък рейс, каквито имаше тогава, заминахме за Пловдив.

Установихме се в квартирата и я обзаведохме. Работата по видимому тръгна в ред.

Скоро се образува кандидатската преписка в Митрополията и се проектираше, че докато издържа полагаемия изпит, докато се утвърди от Светия Синод в София тая преписка, ще минат два-три месеца. Така ръкоположението се смяташе, че може да стане през януари или февруари 1926 година. През това време аз се приготвих - научих наизуст някои песнопения, молитви и ектения, които трябваше да повтарям в черква, приготвих си свещенически дрехи и шапка, оставих си косата, брадата и мустаците да растат, като преди това за последен път направихме снимка от цивилния ми живот. Всичко това ставаше някак автоматически, защото бързах да приема духовния сан и предовратя военното повикване.

* * *

Така изтекоха месеците ноември, декември и януари, а почна да тече и февруари. Всичко беше вече готово за ръкоположението ми. Владиката Максим обаче беше зает като председател на Светия Синод, ходеше в София, където се бавеше, та някои работи в Пловдив изоставаха. При напомняне от прот. Хр. Димитров да ме ръкоположи, той бе казал да почакам две-три седмици, докато навърша 23-годишна възраст. Стана ясно, че ръкоположението ми ще стане някой неделен ден през март.

В това време обаче в Митрополията се получи някакво окръжно писмо от военните власти, с което се нареждаше да не се ръкополагат младежи, преди да са отслужили или уредили военната си повинност! Това беше голяма изненада и голям удар за мен. Като че нарочно за мене беше пуснато това окръжно. Объркваха ми се работите и аз за късо време трябваше да се заема за уреждане и на този въпрос.

Трябва да кажа, че тогава в Пловдив при църквата "Св. Марина" служеше един свещеник Александър Попов. Той беше угодник пред владиката Максим, а имаше и някакво настроение срещу прот. Хр. Димитров, задето скоро ще има дякон, а той нямаше такъв. Поп Александър се срещаше с военните по време на молебени и други техни тържества, та намирахме за вероятно, че той бе подсказал на военните да изпратят това писмо, понеже идеше от Пловдив, а не от Министерството в София. Но тъй или иначе, то бе налице и сега наред с другите документи от мен се поиска да представя такъв, че съм уредил и военната си служба. Тогава войската се състоеше предимно от трудоваци, които можеха да се откупват. Затова отидохме ведно с прот. Хр. Димитров в Щаба на трудовите войски, където полк. В. Араданов нареди бързо да се събере комисия и определи каква вноска да внеса за откупване. Това стана в течение на една седмица и ми определиха откуп 11 000 лева. Веднага телеграфирах на зетя Атанас Балджиев в Чепеларе, където бяха заложили в Замледелската банка крави и друг добитък, та взели и внесли тия пари, които трябваше впоследствие там да изплащам. Пратиха ми документ, че е внесен откуп, който приложих в преписката, и с това тя стана редовна.

* * *

Но сега стана още една беда. И то голяма, невъзвратима!

Трябваше да се пренесем в друга квартира, по-широка и по-удобна, защото дотогавашната бе само от една стая. Макар и да бе близо, но при пренасянето младата ми съпруга се разболя, беше изстинала, а и пресилила по подредбата в мое отсъствие, когато бях на работа, та падна тежко болна. Загрижих се за нея, дигнах я даже в болницата, където по кръвоизлив от вътрешните органи, придружени с месечните очищения, тя изпадна в съвсем тежко положение, организмът й не издържа и през двете седмици, през които щях да бъда ръкоположен, тя се помина!

Край на грижите и притесненията и за нея, и по уреждане кандидатството ми за духовно звание! С това се напълно измениха плановете за бъдещето ми.

След погребението, което стана в Пловдив, изведнъж се намерих пред друга действителност. На първо време смених квартирата, като, за да не съм сам, събрахме се с другаря ми от семинарията Димитър П. Константинов, който беше певец при църквата "Св. Марина", където впоследствие стана и свещеник. С него заживяхме и той допринесе много, за да се разтуша от сполетялото ме неблагополучие. Така останах "вдовец" и за ръкоположение вече не мислех. Скоро след това дадох приготвените дрехи и шапка на новоръкополагащи се свещеници, та и с тях се свърши. Оставих си само дългата коса и слабо поникнала брада, като носех и черна риза като знак за траур. Така си ходех и из града.

* * *

При тая моя външност пуснала се беше мълва между познатите ми, че като съм останал "вдовец", ще стана монах. Мислеше се, че ще отида в манастир и ще продължавам предишното си намерение за духовна кариера, макар и монашеска. От военната служба вече не се боях, защото бях откупен. Тоя въпрос вече не ме тревожеше. Мълвата за монашество обаче продължаваше и бе достигнала до владиката Максим, който бе одобрил това. В разговор с епископ Харитон и други духовници бяха мислили, че това ще е най-доброто разрешение за случилото се с мене и че по някакви неведоми пътища се е бавило ръкоположението ми в "бялото", т.е. жененото духовенство, за да мина сега в "черното", т.е. монашеството. Мислило се беше даже какво бъдеще да ми се създаде. Тогава имаше двама мои познати, млади монаси, свършили семинарията: - Димитър Янков от Тетевен - ЕВТИМИЙ, и Димитър поп Антонов от Русе - СИМЕОН (станал сетне и епископ), които следваха тогава висше богословие първо в София, а след това и в странство, та бе проектирано и аз, ако стана монах, да ме изпратят да следвам също висше богословие в гр. Берн - Швейцария, като бъдещ кадър по духовното ведомство.

* * *

Това бе донякъде доста съблазнителна възможност, но трябваше аз сам да реша. Трябваше да имам за това призвание или най-малко да се чувствам близък на монашеското духовенство. От това духовенство обаче аз нямах добри впечатления. Докато бях в семинарията, там ми се виждаше всичко идеално, така ни и възпитаваха, но сега тук, в живота, а и в Митрополията работите ми се виждаха съвсем иначе. Между поповете имаше омраза, завист и гонения едни други, особено в Пазарджишката околия, където целяха да се уволни архиерейският наместник, за да заеме мястото му друг. При владиката имаше углавни дела между свещеници за ежби и клевети. Същото беше и из манастирите. Не бяха редки разправиите между монаси, игумени и пр. Ето, в града и поп Александър ненавиждаше прот. Хр. Димитров, че бе с висше образование - свършил в Санкт Петербург и Черновиц, и бе добър проповедник. Спореха в града и други свещеници за райони, енории и пр. Всичко това представяше пред мен живота на духовенството в недобра светлина. Виждах, че много от тях служеха не на бога, а на Мамона.

Освен това имаше злоба и между владиците. В София се подвизаваше Г. Г. Стефан, който се стараеше да диктува на другите владици, като тия, които му опонираха, ненавиждаше. Затова гледаше да се ръкополагат епископи и владици само нему угодни хора. Като особен опозиционер владика се очертаваше варненският Симеон, който бе по-стар и смяташе всички други за по-малки от него. Помежду си владиците го бяха нарекли Черноморската хидра. Злоба имаше между врачанския и видинския владици, а също и сливенския с някои други. Изнасяни бяха скандални истории по техните избори, а бях прочел в стар вестник или сп. "Духовна пробуда", че и пловдивският Максим бил избран по скандален начин. Наложила го Стамболовистката партия, към която той останал верен. Затова не вярвах, когато слушах да му пеят при служене в църквата: "Максиму преосвещенному и БОГУПРОИЗВЕДЕННОМУ митрополиту, многая лета!" Виждах, че никакъв Бог тук не го е ПРОИЗВЕЖДАЛ, а всесилната тогава Стамболовистка партия.

Особено притворни и лицемерни ми се видяха отношенията между владиците при провъзгласяването за епископ на Брегалнички Панарет. Дотогава той бе архимандрит и ректор на семинарията, но през 1926 година бе възпроизведен в епископски сан. Събраха се много владици, за които се знаеше, че се ненавиждат и злословят един срещу друг, а сега ги виждах да се срещат и целуват, уж че са "братя во Христе"! Това не беше нищо друго, а едно префинено лицемерие. В речите си по провъзгласяване на новия епископ пък си служеха с изкуствени изрази и увъртания, уж че изразяват волята на бога, а това бяха техни хитрооплетени изказвания, за да останат присъстващите на тая церемония с впечатления, че са наблюдавали боговдъхновени действия и излияния. Твърдо се убедих тогава, че при съществуващите между тях остри препирни и вражди това не е нищо друго освен, както споменах, префинено лицемерие.

Но и до друго заключение дойдох: - всички хора се стремят да си общуват помежду си, да имат семеен кът, топло огнище, където да разменят блага дума със свои близки хора - жена, деца, баща, майка и пр., и където да си отпочиват физически и духовно след упорит труд, смятан за благословен от бога, а тези владици, които същевременно са и монаси, нямат нито дом, нито семейство, където да ги посрещат и изпращат топлосърдечно, и където да си почиват физически и духовно. В това отношение те са нещастна отломка от вярващите православни християни. Заключих, че монашеството в наше време е ненормално явление. Затова отхвърлих всяка помисъл да оправдавам съществуването на това съсловие.

Случи се, че тогава умря и поп Александър от църквата "Св. Марина". За погребението му се събраха множество духовници - йереи, протойереи, дякони и др. от цялата епархия, а и от другаде. Казаха се пак куп цветисти хвалебствени речи, макар че той поради сервилничеството му пред владиката беше повече мразен, отколкото обичан. Погребаха го в двора на църквата, като един оратор (свещ. Тулешков от София) при спущане в гроба сложи на гърдите му една Библия, наскоро напечатана на български език като синодално издание, за "да върви покойникът с нея на другия свят". Намирах, че това е неоправдано, защото книгата щеше да изгние ведно с тялото му.

Всички тия действия и словоизлияния и на владиците, и при погребението на поп Александър ми се виждаха само куха артистичност и религиозно заблуждение и лицемерие.

* * *

Та към такава ли среда трябваше да се ориентирам аз за в бъдещия ми живот? И можех ли да бъда така лицемерен и изкуствен приспособленец в дейността си? Аз бях отвратен вече и отблъснах от ума си всякаква помисъл за духовно звание - монашеско или свещеническо. Сега чак видях колко много съм се лъгал и заблуждавал и как за малко съм щял да пропадна, като се влея в една съвсем несвойствена за чистотата на ума и душата ми среда! В първия момент, когато "овдовях", наистина ми минаваше през ума мисълта да стана монах и да напредвам по пътя на монашеското духовенство с висше образование, сега обаче разбрах, че такава помисъл е безосновна и се напълно изпари, както от ума, така и от сърцето ми. За това мое отрезвление твърде много допринесе дружбата ми с Димитър п. Константинов, попски син и певец при църквата "Св. Марина", с когото, както споменах, бяхме се събрали в една квартира на ул. "Филип Македонски", близо до езерото. Беше великият пост и първите дни на страстната седмица. Хранехме се заедно с него, като понякога си и готвехме. По наследен навик аз пазех поста и не ядех блажно. Но каква беше изненадата ми, когато веднъж другарят ми сложи на масата блажна храна - месо, салам! Аз възразих, че е пост, та не бива да ядем това.

- Защо си прост, та постиш? - каза той. - То това се отнася за невежите хора, които мислят, че с постенето угаждат на бога. Не е грях това, което влазя в устата, а това, което излазя... и пр., и пр.

Разговаряхме се доста, аз спорех, но накрай той ме убеди и оттук нататък престанах да постя.

* * *

Реших вече и отхвърлих оттогава нататък всяка лицемерна религиозна помисъл, а оттам и установените църковни традиции. Усъмних се и в боговдъхновеността на владици и попове, на които гледах вече като на обикновени хора с всички слабости и склонност към пороци. Животът на монасите пък ми се виждаше студен и напълно празен.

Дотогава ходех още с оставена дълга коса и черна риза. Сега реших да се острижа и хвърля траура.

Вечерта срещу Великден отидох в бръснарницата на един приятел - мъжа на Тана Делина, който ме подстрига и обръсна, съобразно възрастта ми и настъпващия празник. Сутринта се облякох празнично, па отидох и пях в църквата, от която получавах заплата. Хората, които бяха свикнали да ме виждат с коса и брада от няколко месеца насам, сега разбраха, че слагам край на дотогавашното стремление към духовен сан. Същото впечатление бе придобил и митрополит Максим. По празниците той заставаше при владишкия трон в църквата "Св. Марина" и на една вечерна служба, когато бях отишъл и аз при певците на левия клир, забелязах, че ме гледа втренчено, отбягвах погледа му, но в момента, когато видя, че го гледам, заклати глава и многозначително показа с ръката, движейки двата си пръста, като че стриже нещо.

"Острига се!" - искаше да каже, което значеше "безнадежно загубен за духовенството!"

При все това аз си останах писар в Митрополията. Оставях времето да лекува неблагополучието, което всъщност се оказа благополучие, за да не мина към съсловието на духовниците.

* * *

Като се огражданих наново, естествено почнах да се движа в съответна за възрастта ми среда. Освен със съучениците ми от Пловдив, свързах се с много още предимно млади хора, тъй че, макар да бях вдовец, заживях наново, както по-рано, свободен ергенски живот. Освен летен костюм, купих си и тънко бастунче, модна тогава принадлежност, което носех, и се забавлявах, когато се движех из града и алеите на градината. Сприятелих се с някои от така наречените свободомислещи млади хора, които ми допадаха в разговори и се обособявах в тяхната среда. Особено имаше един младеж Тодор Кунчев Белчов, родом от Стрелча, който работеше като счетоводител при фирмата "Братя Тошкови", от галантерията на които, както споменах по-рано, беше ме снабдил с италианска мека шапка "Борсалино". Той бе красиво момче, с хубави вежди, засмяно лице и искрящи очи, но бе срамежлив като момиче. Обличаше се добре и минаваше за един от най-красивите ергени в града. Затова момите често спираха поглед на него. Той обаче се увличаше от по-общочовешки идеи, свободна мисъл, социална правда и пр., та не им отдаваше внимание. Така с Тодор Белчов и аз постепенно се вливах в новия поток на живота. Някои от новите ми познати знаеха, а някои и не знаеха, че съм вдовец, но тъй се случи, че за средата, сред която се движех, това нямаше никакво значение. Забелязвах даже, че и някои от по-раншните ми познати ме поглеждаха и заговаряха с благоразположеност, от което разбрах, че макар да принадлежа към създаденото от обстоятелствата ми положение - вдовец, не съм второ качество човек, а напълно равноправен и равностоен гражданин. Не мислех обаче никак да отвръщам на какъв да е повод за внимание от някоя мома, защото все едно че бях още в траур. Трябваше да пазя приличие поне до една година.

* * *

За да спазвам традицията, по внушение на старите и най-вече на майка ми, всяка събота следобед ходех на гробищата и палех свещ на починалата ми съпруга. Това бе известно на моите познати, които го смятаха нещо редно тогава и не намираха, че е излишно. Така продължи месец, два, три. Но каква беше изненадата ми, когато един съботен следобед, като отидох там, видях отдалече, че при гроба има някаква фигура. Като наближих, познах я. Беше Еленка Грозева! Върнала се от изселването и сега дошла в Пловдив, не намерила другаде къде да ме види, та дошла при могилата на умрялата ми съпруга. Като ме видя, тя се смути и застана мълчалива. Не я осъдих за това, но й забелязах, че всякъде другаде можеше да ме види, но не на това място, което е неподходящо. Тя каза нещо, повъртя се, па си отиде. Аз запалих свещ и след малко също си отидох. След това тя почна да ме среща, а и аз се спирах, защото като стара позната, отбягването бе неестествено. Говорехме и тя казваше, че създаденото положение не е причина да не продължим срещите си и поддържаме чувства на взаимност. Така се поднови близостта ми с нея, като проектирахме даже да се вземем след създаване на благоприятни условия. Въпросът беше за нейните родители. Но изведнъж тя престана да се среща с мен. Скоро се разбра, че под влияние на майка, баща и други близки тя "не трябвало да има нищо общо с един вдовец!" Край! Свърши се наново увлечението и аз продължих свободния живот.

Освен нея познавах и друга една девойка още от ученическите години - Невенка Китанова, с която се срещахме и разбирахме, че имаме обща взаимност, за което способстваше вуйчо й Тодор Георгиев, а и тя се показваше благосклонна. Скоро бе свършила гимназия и като мома бе почнала да си слага червило и други мазила. При среща бях й казал, че и без туй си е хубава, та не е нужно да прави това. Може би по тая причина и тя изведнъж прекъсна срещите с мен. С мъка трябваше да се примиря с положението си. Струваше ми се, че като вдовец, наистина съм второ качество човек.

Тъй минаваха дните и аз продължавах да чиновничествам в Митрополията.

* * *

Лятото на 1926 година минаваше. Тогава смених квартрата и отидохме заедно с Димитър п. Константинов да живеем у една французойка - мадам Шевалас, близо до градината. Тя бе стара, вдовица на умрелия някога Шевалас - първия устроител на градината, доведен от цар Фердинанд по време на Изложението през 1892 година. Там живееше и Русин п. Иванов, също писар в Митрополията. Стояхме обаче малко, само два месеца, защото п. Константинов се скара с хазайката - ненавременно й плащаше наема, та се изнесохме и тримата: - той отиде нейде към Понеделник пазара, а ние с Русин се събрахме и наехме стая на ул. "Д-р Стоилов", близо до минарето на джамията. Хазаи ни бяха гърци, кожари Илиеви. Там прекарахме добре зимата и пролетта на 1927 година.

За да си запълвам времето вечер с нещо полезно, реших през зимата да уча немски език. За това имах основа още от семинарията. Сега потърсих подходящи пособия, каквито нямаше по книжарниците. Оказа се обаче, че най-лесно ще стане това чрез превеждане на евангелието, което бях учил и знаех някои части почти наизуст. Купих си от протестантите едно немско евангелие и с българското на ръка, почнах да изучавам езика. Това ставаше без особени затруднения, защото текстът на български ми беше познат. За няколко месеца минах евангелията и до известна степен разбирах вече немския текст. След това почнах да си купувам немски илюстровани списания "Югенд", "Ди Гартенлаубе" и др. и с помощта на речник навлязох доста в разбиране езика. От тия немски списания си изрязвах цветни репродукции на картини от видни художници, поставях ги в рамки и си украсявах квартирата, като някои от тях са запазени и до днес - 1978 г. Живеех, значи, със събудени интелектуални интереси и не се увличах много от забавления и улични скитания.

През това време следях и развитието на културния живот в страната. Редовно купувах излизащия в 8 страници голям формат всяка неделя вестник "Илюстрована седмица", който в снимки и текст даваше богат информационен материал. Купувах и вестник "Глобус" - литературен вестник, уреждан от проф. Александър Балабанов. Следях и полемиката между черковните издания и вестник "Съвет", издаван от един американски журналист-протестантин Рувим Маркъм, приютил се в България.

Четях и излизащите тогава на брошури романи "Парижката Св. Богородица" и "Клетниците" от Виктор Юго, "Последните дни на Якопо Ортис" от Уго Фосколо, книгата "Махатма Ганди" от Ромен Ролан и др.

* * *

Тия увлечения по култура и литература бяха обхванали напълно и най-близкия ми приятел Тодор Белчов, с когото ходехме и другарувахме сега из града. И той купуваше и събираше тези издания. Тогава покрай него и аз се запознах с толстоевото учение за антимилитаризма, борба за мир и пр., изразявано чрез вестник "Свобода" с главен редактор Йордан Ковачев², който имаше подзаглавие: "Седмичен вестник за обнова на живота". Това ми хареса и почнах редовно да го купувам и чета. Особено впечатление ми правеше поместването на първа страница най-горе в ъгъла на съобщение: "Не се приемат в каквато и да било форма обяви за месо, спирт, тютюн и оръжия". Това тъкмо допадаше и на мен. С Белчов често ходехме във вегетарианската гостилница, не пушехме, не пиехме, а за оръжието смятахме, че е "уред за звярска разправа". Тогава много се говореше, а се и пишеше, за борбата на индийския народ под водителството на Махатма Ганди за освобождение от английско иго. Туй следях с интерес и неусетно навлизах в идеологията на пасивната съпротива, за която дотогава нямах ясна представа, а само инстинкт. Сега намерих и среда, и литература, която ме подкрепяше в тези ми идейни търсения. Случайно ми попадна антикварно и една брошура: "Кратко извлечение из съчинението по отказа от военна служба на Георги Стоилов Шопов", в която имаше и извадки от Лев Толстой по този въпрос. Прочетох я на един дъх и тя ми определи окончателно пътя по-нататък в живота. В нея видях Георги Шопов в целия му ръст като християнин, чист и искрен, за което бил затварян и съден, и накрай излязъл с неопетнена съвест и убеждение. Съденето му било публично, присъствали много хора, в това число и един поп. Защищавал се лично, не приемал адвокат и с думите си въз основа на евангелието поставял често пъти съдиите в недоумение. Най-силно впечатление ми направи следното място в тая брошура (цитирам по памет): "Един поп бил така възбуден от искреността на Шоповата реч при защитата, че казвал там пред хората: - Толкова съм възхитен от правдата на тоя човек, че ми иде да си пухна шапката о земята!" Намирах, че тоя поп бил искрен и изразявал една истина, но не можел да я приложи в живота.

* * *

Едновременно с това интересувах се и от всички прояви по изкуствата: - художници, писатели, музиканти, артисти и др. Двамата с Белчов се свързахме и посещавахме едно художествено ателие, където се рисуваха предимно фирми за магазини, което се помещаваше в базара при високото здание на арх. Бъчваров, близо до Джумаята - началото на ул. "Антим I"³. То беше повече художествено, отколкото фирмописно ателие и имаше надпис "Дъга".

В това ателие се събираха бъдещите художници Златю Бояджиев, Васил Бараков, Давид Перец, Ангел Коларов и др. Те рисуваха фирми, за да си изкарват прехраната, а рисуваха и картини. Така се подготвяха да следват в Художествената академия. Шеф им беше Гео Мирчев, който бе наел ателието и създаваше работа на другите. Дотогава в Пловдив бе имало само един фирмописец - Кръфти, но бяха работили, а и продължаваха да работят и други художници: - Хр. Станчев, Андро художникът, Николай Райнов и др. Те обаче бяха по-стари и утвърдени, та водеха, тъй да се каже, самостоятелен творчески живот. Сега правеше първите стъпки като утвърден художник и Цанко Лавренов.

Та с тая художническа група се свързахме и ние с Тодор Белчов, макар че не бяхме никакви художници, а само любители на изкуството.

Гео Мирчев беше умерен и сдържан човек, който по-малко приказваше, а повече работеше. Другите, като по-млади, приемаха ръководството му.

Злати Бояджиев беше слаботелесен, но работеше с вкус, за да свърши навреме дадената му от Гео работа, след което ходеше из града и рисуваше пейзажи, улици и къщи, особено по старинната част. Веднъж беше нарисувал на малки картони пет или шест картини - изгледи на улици или стари къщи около Хисар-капия, които донесе в ателието още влажни и ги нареди край стената. Другарите му ги гледаха и се произнасяха. Това бяха начални негови картини. На тръгване вечерта той отдели една от тях и я даде на мен, да си украся стаята. Държах я много години, но при едно пренасяне се повреди.

Васил Бараков обичаше да рисува букви - латински, готически, славянски и др., но рисуваше и пейзажи с топли тонове. След време (завършил вече Академията) той бе нарисувал една в Смолян с далечно бистро небе, която ми подари, и я пазя до днес.

Давид Перец също си осигуряваше прехраната в ателието на Гео, рисуваше с по-голям замах, но след като завърши Академията, прояви се като голям художник тук и в странство. За него, от когото имам няколко картини, ще говоря по-нататък, когато описвам живота си в Смолян⁴.

Ангел Коларов тогава беше начинаещ, но и той се усъвършенства, и след Академията, стана художник-пейзажист.

Ние с Тодор Белчов, както споменах, ходехме в ателието само за компания, общувахме с художниците и едновременно с тях навлизахме в разбиране на изкуството.

* * *

Освен художници, в ателието идваха и други хора на изкуствата: - един артист, името на когото не си спомням, и особено един цигулар - Тодор Райчев, родом от Асеновград, а живущ тогава в Пловдив. Той бе оригинален човек. Макар и без специално висше образование, той свиреше работи от класиците до виртуозност. Много от тях знаеше наизуст и ги свиреше с унес. Често по цели часове цигулката му пееше в ателието, когато художниците рисуваха. С това той ги вдъхновяваше. Освен това излизаше понякога с тях вечер в градината, където в потайна алея или покачил се на дърво, свиреше дълго. Излезлите на разходка граждани се спираха и го слушаха, а като свършеше, го възнаграждаваха с ръкопляскания. Имаше особена слабост към Сарасате. Свиреше от него "Цигойнервайзен", а също "Андалузка песен", или "Тореадор ин Андалузия" от Рубинщайн и др. Понякога идваше и в моята квартира, та вземаше книги за четене и не ги връщаше. Беше разсеян. Една нощ до късно ходихме с него по стръмните улици под Хисар-капия, където в потайна доба на лунна светлина свиреше до насита. Хората му ръкопляскаха от прозорците. Тоя цигулар след време ходи в Прага, където се учи и специализира, след което се установи в София. В Пловдив тогава ходеше разсеян, недобре облечен, понякога с женска шапка и цигулката под мишница. Наричаха го "Чан-кай-шек" по нашумялото име на тогавашния китайски водач. Художниците се отнасяха с уважение към него, но се и смееха на ексцентричността и оригиналността му.

С тая група хора на изкуството живеехме много задушевно. Всички бяха с прогресивни разбирания и даже левичари. Първи май тогава не се празнуваше като Ден на труда. Забранен беше и даже се преследваха манифестациите. Само малките ученици понякога биваха извеждани на полето, за да берат цветя и "хванат май"... Тъй се случи, че на 1 май 1927 година, като работен ден, художниците се бяха събрали в ателието, но не работеха. По едно време някой каза:

- А бе не можем да излезем (на манифестация), но я да отидем и се фотографираме за спомен от тоя ден!

Всички приеха. С тях тръгнахме и ние с Тодор Белчов. Отидохме в ателието на "Стаменов" на улицата, дето е сега входът за Театъра. Срещнахме и Тодор Райчев, та дойде и той. Влязохме и направихме снимка. Тя е запазена и сега в Държавния архив. Отсъстваха само Гео Мирчев и Васил Бараков.

Прави отляво надясно: Тодор К. Белчов, Ангел Коларов;
Седнали: Давид Перец, Златю Бояджиев, Петър Маринов и Тодор Райчев - цигулар

* * *

Като чиновник в Митрополията задължително бе да получавам официоза - "Църковен вестник". Получавах го, обаче редовно четях споменатите свободомислещи, литературни и илюстровани издания: в. "Свобода", "Развигор", "Глобус", "Илюстрована седмица" и др. От тях научавах за културния живот в столицата, а и какво става в света. Тогава идваха в София знаменити цигулари и за пръв път чух името Ваша Пшихода от Полша, Ян Кубелик, диригентът Исай Добровен и др. Нямаше обаче никаква възможност да се чуят, защото радиото беше още в своя зародиш, а отиването до София струваше скъпо. Даваха се и знаменити пиеси в Народния театър като "Тебеширен кръг" и др., но тогава не се и споменаваше за телевизия, по която да може да се видят както сега. В Пловдив се устрои само честване стогодишнината от смъртта на Бетховен, по който случай в кино "Екзелсиор" (дн. "Хр. Ботев") се изнесе концерт от негови творби от местни сили, на който присъствахме и ние с групата на художниците. Васил Бараков бе седнал до мен и слушаше в унес, та на свършване като че се събуди от сън.

Късно в края на 1926 година - месец ноември, се отбеляза като голямо събитие: гостуването в България на Рабиндранат Тагор, прославения индийски поет. Пътувал бе със свои близки - дъщеря и снаха с внуче, и то в индийска носия. Ходил бе из Европа, та мина и през нашата страна. Писаха за това вестниците, клишираха му и снимки, както в деня на пристигането, посрещането и беседите му в един от столичните театри ("Свободния"), моят приятел Тодор Белчов не се стърпя и отиде нарочно в София, за да види Тагора!... Когато се върна разправяше на другите в ателието как се е промъкнал и вредил зад сцената, та бил на няколко само метра до него.

Аз се задоволих само да го слушам и да чета вестниците за тая втора обаятелна личност в Индия, тъй като за първа такава смятах Махатма Ганди, "единствения истински християнин, който не е покръстен", както беше го нарекъл Анатол Франс.

От книгите на Тагор в български превод си купих "Гетанджали", а след това и "Градинарят", които ми допадаха и се наслаждавах от нежния стих и чистата им помисъл. Тях пазя и досега.

Това бяха културните ми интереси, с които живеех тогава.

* * *

През пролетта на 1927 година се пенсионира архиварят при Митрополията. Аз се бях вече опознал с работата и преписките, та ме преназначиха от писар в архивар.

Сега се видях като по-свободен от писарска работа. След като подредях преписките, можех да се занимавам с друго или да чета по-интересните протоколи по бракоразводните дела, тъй като тогава те бяха подведомствени на митрополиите. Интересни бяха и църковноуглавните дела за съдене и разпопване на провинили се попове. Понякога оставах до късно вечер в стаята да чета такива дела, като се осветлявах с газена лампа. Тогава в Пловдив нямаше още редовно електрическо осветление, а и владиката Максим беше противник на такова осветление като несъвместимо с християнството и поддържаше традицията и в службата, и в църквите да се осветлява само със свещи и в краен случай с газени лампи. Едва след време поповете бяха разрешили въпроса като постепенно бяха въвеждали електричеството, а накрай електрифицирали и полилеите. Това обаче стана късно, когато другите владици в страната бяха разрешили, та и Максим тогава се бе съгласил. Сега, за да се не хаби излишно газта, на мен забраниха да оставам късно вечер и да чета по преписките.

* * *

Като ме направиха архивар, голяма изненада за мен бе, когато един ден видях, че мина през митрополийския двор Ст. Н. Шишков⁵. Насочи се към зданието, което бе жилище на владиката. Шишков познавах още от ученическите години, когато бях получил от сп. "Родопски напредък" и другите му издания, та сега, като го видях, че отива при владиката, поисках да му се обадя и излязох вън. Той обаче изпревари, та влезе при Максим и не биваше да го следвам. Скоро обаче дойде при мен прислужникът от жилището и ми даде бележка от владиката да намеря и му пратя една номерирана папка от архивата. Влязох веднага в склада и я намерих. Тя се оказа твърде интересна за мен. Отнасяше се за покръщаване на българите мохамедани през 1912-1913 година. Тая папка бе искал от владиката Шишков, справил се бе, след което ми се върна по същия път, за да си я поставя на място. Съдържанието й обаче ме заинтересува и аз я задържах при мен, та известно време я прелиствах и четях. Тя съдържаше рапорти и писма от свещеници, сведения от учители в Родопите, участвали в просветното дело на българите-мохамедани и пр. Освен тая имаше още такива папки по тоя въпрос, тъй че аз се увлякох в тях, и през всичкото си свободно време вземах и четях, а почнах и да преписвам интересни откъси или цели рапорти по това покръстване. В течение на месец-два тия мои бележки и преписи станаха доста много, наредих ги в отделни папки и накрай станаха интересна архива, която преписах на машина. Чувствувах тоя въпрос близък, защото се описваха събития, на които бях съвременник, а знаех и селищата, където бяха станали те. За тези събития съм писал другаде, та сега не ще ги повтарям, но преписите пазя и до сега в личния ми архивен фонд.

Ст. Н. Шишков след това идваше и пак му давах други папки. Тях той връщаше чрез владиката, като една от тях бил занесъл у дома и стояла там до смъртта му. След това ми се предаде от дъщеря му Люба Ст. Шишкова и аз през 1978 година я предадох на Окръжния държавен архив в Пловдив.

БЕЛЕЖКИ НА СЪСТАВИТЕЛЯ

1. Втората част на автобиографичната книга Петър Маринов написва през 1978 г., когато е учител в с. Чурен, Пловдивско. [обратно]

2. Йордан Ковачев - изтъкнат пловдивски адвокат, писател и общественик. [обратно]

3. Сега там, в ремонтирания безистен с магазини и ателиета се помещава заведението "Кафе-сити", стопанисвано от наследници на Бъчваров. [обратно]

4. Картините, за които споменава по-горе Петър Маринов, сега са собственост на частна галерия. [обратно]

5. Стою Н. Шишков - учител тогава във Френския мъжки колеж. [обратно]

© Петър Маринов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 29.10.2007
Петър Маринов. Някога... (Книга втора). Съст. Александър Маринов. Варна: LiterNet, 2007.

Други публикации:
Петър Маринов. Някога... 2. Съст. Александър Маринов. Пловдив: АДГ, 2006.