Петър Маринов

web | Някога... (Книга първа)

Освен учителите, имахме и няколко съученици руси: Виктор Полторакин, Тиколай Куколев, Андрей Слаута, Павел Потоцки, Флавиан Иванов, Анатолий Краснопевцев и др. По време на революцията бяха избягали от руските семинарии наред с белогвардейците и сега нашите влсти и синод ги бяха приели да довършат образованието си в по-горните класове. Всички те завършиха семинарията и впоследствие някои от тях станаха български свещеници, а Флавиан Иванов дълги години бе протодякон в храма-паметник Александър Невски в София.

От всички тези наши учители, надзиратели и съученици руси ние обикнахме всичко руско: руски език, руски бит, руски песни, руска култура, картини, музика, художници, литература и пр.

Но те внесоха и разочарование в първоначалните ни представи за социалистическото устройство на тази велика страна. Вместо земен рай, от тях научавах само за революционните ужаси, станали там, като особено се наблягаше на преследването на църквите и духовенството. Говореха за разрушени или привърнати в театри църкви, за унищожаване на икони, избити духовници и владици само защото не признавали социализма за правилно учение. Бях доста навлязъл в разбирането на тоя мироглед още от лятото, когато в Чепеларе слушах речи и общувах с младежи и работници, затова сега при новото ми обкръжение трябваше да преживея някакъв декаданс, прекъсване увлечението ми към социална правда или най-малкото да се питам и си давам отговор: вярно ли е всичко това, което разправят емигрантите руси? Един от тях ми бе написал в албума за спомени "Не дай Богъ случиться с вашей родине то, что случилось съ нашей!" Слаб бях още в развитието и разбиранията си за революционната теория и практика, което в интерес на следването и стипендията ми трябваше да предизвика сепване или спиране летните ми увлечения. А и нашата преса, вестници и списания, освен левичарските, пропагандираше тогава идеи против болшевизма. Впрочем беше строго забранено да се внася и чете в семинарията левичарска преса. Всред нас се разпространяваха само книги и брошури за ужасите в Русия, издавани от синода и разпращани чрез църквите за народа. Бяха ми дали една, в която имаше много картини на разрушени църкви, убити и обезобразени владици и т.н. Мъчех се да гледам на всичко това критично, но все пак наивното ми дотогавашно увлечение по християнството и комунизма, уж сходни учения за братство и равенство, претърпя фиаско.

Но и с по-дълбоки разсъждения не можех да се занимавам, не бях чел и никаква теория, а пък и времето ми бе погълнато с овладяване материала по разните предмети, защото трябваше да догонвам другарите си поради двегодишното прекъсване на следването ми и да имам по-добри бележки, за да не ми отнемат стипендията. Затова се примирявах с обстановката, или както се казва, свивах си опашката.

Само един-два пъти си позволих волността да питам някои от учителите по въпроси, които недоумявах. По география попитах Разбойников:

- Как са се появили човешките раси, щом приемаме, че отначало имало само бяла раса и Адам и Ева са били от нея?

Той ме погледна малко странно, загледаха ме и съучениците ми от класа, но отговори кратко:

- Расите, бяла, черна, жълта и червена са се появили постепенно под климатически влияния.

Не останах удовлетворен от отговора, но си замълчах, за да не предизвикам впечатлението, че много питам, че искам да знам и пр.

Друг път по история зададох на същия учител въпроса:

- Какъв език са говорели старите македонци, Александър Велики и имат ли общо със сегашните македонци?

По този въпрос се вдигна шум в класа, учителят взе да го усмирява, минаха доста минути и той не ми отговори. Беше ме срам да го питам повторно и млъкнах. Сетне, след години, срещнах този учител в София случайно и го попитах защо тогава не ми е отговорил и той каза:

- Не е запазено нищо от стария македонски език, но се знае, че е имало, понеже по време на един пир Александър наругал на своя език някои от пълководците си за някаква военна несполука.

Тогава и по-после, дори до днес, продължавах пък и още продължавам да мисля, че македонският език е бил един и същи с тракийския, предшестващ славянския на Балканския полуостров и разпространен чрез разселване по всички наречени отпосле славянски страни в ранната доба на историята. Но това е друг въпрос. Споменавам го само като елемент от моите търсения и интелектуални интереси през онова време.

* * *

Едно от най-любимите ми занимания в семинарията бе да чета книги. А такива имаше много в семинарската библиотека. Всички коридори в долния етаж и трапезарията бяха обградени с шкафове и поличките им пълни с наредени книги. Всички бяха подвързани. По цели часове стоях пред шкафовете и четях заглавията през стъклата, напечатани по гръбчетата им. В съботен ден се раздаваха книги. Отначало четях само български автори като Иван Вазов, Елин Пелин, Алеко Константинов, Антон Страшимиров и др. Тогава прочетох за първи път "Дядо Генко Севдата в София" от Никола Начов, която ми се видя крайно интересна, а от Васил Друмев "Нещастна фамилия", която ме разплака. След това четох и чужди автори като Чарлз Дикенс, Пиер Лоти, Виктор Юго, Шилер, Байрон и руските Гогол, Пушкин, Толстой, Тургенев и Достоевски. Потресно впечатление ми направиха "В навечерието" от Тургенев, "Шильонският затворник" от Байрон, "Исландският рибар" и "Далеч от родния край" от Пиер Лоти, "Престъпление и наказание" от Достоевски, "Клетниците" от Виктор Юго.

Не всички книги обаче бяха позволени да се четат в семинарията. За всяка трябваше да се вземе разрешение от ректора, тогава да се чете. С това искаха да ни предпазят от зараза и от непристойна за богословски възпитаници литература. Аз обаче се правех, че не знам коя книга каква е, та четях всичко, каквото ми падне. През тая зима бях се научил да правя печати от орехово дърво. Гледал бях как се изрязват буквите в огледална форма от печаторезците в града, та ми бе лесно да го правя и аз, само че от дърво, което лесно се режеше. Направил бях за себе си, а и за някои от другарите ми. Ректорът беше научил и един ден ме извика и попита:

- Можеш ли да направиш печат само с думата "позволена"?

- Мога - отговорих аз.

Направих такъв печат, дадох го в канцеларията и оттук насетне вместо устно разрешение, удряше се тоя печат "позволена" върху книгите, разрешени за четене от семинаристите. Направил бях и украшение на печата, отворена книга, над нея дъгобразно "позволено", а под книгата инициалите П.Д.С. - "Пловдивска Духовна Семинария".

Но освен да чета у мен се появи мечта сам да си създам библиотека. Началото й исках да сложа с "Под игото" на Иван Вазов. Тая мечта не се осъществи, защото тогава не разполагах със средства. Все пак, когато виждах у мене някой свободен лев, купувах си книги. Тогава си набавих "Чичо Томовата колиба" от Х. Б. Стоу с много илюстрации, издание на списание "Картинна галерия за деца и юноши". Четох я и я препрочитах много пъти. Допадаше ми много с борбите за свобода и религиозния елемент, преплетен в тях.

До тази зима все още не бях прочел "Под игото". Само бях слушал, че е най-хубавата българска книга. От Вазов бях прочел "Светослав Тертер", "Борислав", "Епопея на забравените" и той бе за мене върха на съвършенството, но "Под игото" не бях още прочел. Имаше я в семинарната библиотека, беше и позволена, но се вземаше все от горните класове и не оставаше ред до мене.

Често се заглеждах във витрините и рафтовете на книжарниците в града, като един ден с голяма изненада видях в една от тях, наредена на полицата за продан, книгата "Под игото". Очите ми светнаха. Книжарницата беше в едно ниско здание на Джумаята, където сега е сградата между улиците "Отец Паисий" и "Княз Александър Батенберг". Влязох и поисках книгата. Подаде ми се, разглеждах я и дълго й се радвах. Имаше и картини, издание на Т. Ф. Чипев, София, 1910 г. - хубаво, представително томче. Но... струваше 5 лева. Къде тогава у мене толкова пари! Върнах я на книжаря с надеждата, че няма да се продаде, че до някое време ще се сдобия с пари и ще отида да я купя.

По онова време много от учениците в моя клас, а и от другите класове, бяха хвърлили мерак да им направя печати като моя. Затова определих цена 50 ст. И захванах да правя печати и събера тая сума. За една седмица направих пет-шест печата и приготвих два-три лева. Излязох от семинарията в събота (само тоя ден се излизаше), отидох в книжарницата и видях, че "Под игото" си стои на полицата. Зарадвах се, че ще ме дочака.

През следващите дни се стегнах и направих още печати, та събрах и натаманих 5 лева. С голямо нетърпение дочаках следващата събота, когато излязох пак и се отправих право към книжарницата. Но каква беше изненадата ми, когато отидох там и видях, че на полицата няма "Под игото", а книжарът ми рече: "Продаде се". Попипах парите в джоба и те ми се сториха излишни. А колко труд положих, за да ги събера!

Излязох си от книжарницата като без крака и се върнах в семинарията съкрушен от несполуката да почна съставянето на библиотеката си начело с "Под игото". С подобен екземпляр се снабдих, но след година, който пазя и до днес като най-драгоценен спомен.

* * *

Трябва да кажа, че тъкмо по това време, ноември 1920 г., видях и чух да говори и самият дядо Вазов! Тогава още беше жив. Малко преди това, през октомври същата година, в София му бе устроен вторият и последен приживе юбилей. Чествана бе 70-годишнината му и 50-годишнината от писателската му дейност. Празненствата в София бяха минали шумно и тържествено. Шеф на всичко това бе министърът на просвещението Стоян Омарчевски. При всичката покруса на България след Първата световна война, във вестниците се писаха много тържествени и възторжени слова за Иван Вазов. Това бе като отдушник от потиснатостта на България след погрома от войната.

По повод на юбилея пловдивското гражданство, чийто съгражданин е бил някога Иван Вазов, беше решило да го покани и чества и в Пловдив. Това стана месец след софийския юбилей към 20 ноември 1920 г. Случи се времето да е ясно, макар и студено, защото наскоро бе валял сняг. Особено тържествено настроение бе обхванало Пловдив в уречения ден. Всички училища в града бяха организирани да го посрещнат откъм гарата, защото щеше да пътува с влак. Тогава леките коли бяха рядкост и с такива пътуваше само царят. И нас, семинаристите, строиха, облечени с официалната ни униформа, раса и калимявки, и ни заведоха по посока към гарата. Понеже бяхме доста внушителна група, около 200 човека, то заехме северния тротоар, точно срещу сегашната Първа градска болница. Срещу нас бяха колежаните, а по-нататък към града още много ученици и граждани. Почти всички носеха цветя, хризантеми, сезонни тогава цветя в Пловдив. Улицата, наричана тогава "Станционна", бе пълна с народ чак до площада пред градината. Дърветата по нея бяха малки, та се виждаше всичко от единия до другия край. По камъните имаше неразтопен сняг и времето беше влажно.

По едно време изсвири влак, настана движение и погледите на всички се насочиха към гарата. Полицаи, пазители на реда, оправиха посрещачите и ги подравниха, за да образувт шпалир. Ние се наредихме по бордюрите вляво също в шпалир. Откъм гарата по посока на града се зададоха няколко файтона. В първия, теглен от бели коне, бе седнал сам дядо Вазов с цилиндър на главата, бяла вратовръзка, с бели мустаци и коса, червендалест и мил, какъвто го знаех от портрета му и леко се поклащаше. Беше в черен костюм с бели ръкавели и цветя около него във файтона. Встрани вървяха офицери, полицаи и официални лица. В другите файтони го придружаваха също официални лица от софийския юбилеен комитет, все с цилиндри, модна тогава официална шапка.

Омарчевски бе също с цилиндър. Файтонът се движеше бавно. От всички страни му хвърляха цветя. Дядо Вазов благодареше със леко кимане на глава. Мина близо край нас и изгледа редиците ни. Изглежда му направи впечатление униформата ни, младежи с раса и калимявки. Хвърлихме му и ние цветя. Аз го гледах право в лицето, а също и встрани, когато подминаваше. Взирах се във всяка гънка по бузите и около очите му, благоговеех пред фигурата му и си казвах: "Ето, това е Вазов, жив и любвеобилен, който е написал "Под игото", "Нова земя", "Опълченците на Шипка", "Левски", "Паисий" и много други и е станал изразител на "всичко българско и родно". Тогава не познавах етикециите, но си помислих, че ако имам възможност, щях да се приближа до него и да му целуна ръка.

Навалицата се увеличаваше и той замина напред към Военния клуб и площада пред него. В тази посока се придвижвахме и ние. В средата на площада, малко вляво, видяхме, че е направена естрада, висока повече от човешки ръст, украсена с цветя и зеленина. На нас, семинаристите, бяха определили място близо до естрадата. Случи се пак да бъда до дядо Вазов.

Той се изкачи на определеното му място на естрадата. След него се изкачиха и други. Множество народ бе изпълнило площада с поглед, насочен към Вазов. Това бе официалното посрещане. То се състоя в произнесена реч-приветствие от кмета на града, изразяваща чувствата и радостта от посещението на Вазов. Слушах какво се говори и наблюдавах всичко, което ставаше. Запомних, че ораторът се обърна към Вазов с думите "Сладкопойни певецо", а след това по средата на речта и със "Скъпи гостенино".

Тогава чух за пръв път и Вазов да говори. Гласът му беше слаб, старчески, малко дрезгав, а и се свиваше, може би поради студеното време. Това, което помня и сега от неговия отговор на приветствието, бе:

- Драги съграждани! Първото нещо, което трябва да ви кажа от това място е Благодаря! Благодаря ви от душа и сърце...

Какво говори друго по-нататък, не помня. Направи ми впечатление, че тая дума казваше не с "Я", а с "А" на края: "благодара", което смятах, че е свойствено на Средногорието, откъдето имах съученици. Пък и Вазов беше горе-долу от тоя край.

След приветствието и отговора всички официални гости и посрещачи отидоха към града и Военния клуб, където щеше да има тържество. Ние, семинаристите, пък се прибрахме в пансиона.

От тоя ден улица "Станционна" бе преименувана на "Иван Вазов".

Това е моят спомен за Вазов. През септември следващата година (1921) той се помина. Тогава целият български народ се почувства осиротял от първия свой син, патриарха на българската писменост, литература и книжовност въобще. В душата си му се преклоних и аз, макар и далече, в някаква невзрачна стая в семинарията в Пловдив.

Това за Вазов.

* * *

Сега да продължа за следването ми.

Първият срок мина и дадоха бележниците ни. Нямах слаби бележки, защото се стараех да не получавам такива, за да не изгубя стипендията. Преди новата 1921 г. ни разпуснаха и аз пак с моя приятел Васил Янков от Чепеларе си тръгнах за село пеш. Дойдох си и ме посрещнаха радостно майка, сестра ми Дона и зетят Насю в Чепеларе. На другия ден си отидох в Проглед. И там ме посрещнаха радостно. Брат ми Марин се бе примирил със следването ми и не изрази никакво недоволство. Взехме да ходим с него из къщите на седенки и веселби. Ваканцията ни бе голяма, цели два месеца, поради липса на дърва за огрев, та трябваше да работя нещо. Сега научих и за заеманите пари от Банката, та трябваше да печеля и да ги внасям. Затова стегнах волската кола и вместо брат ми, подкарах я аз. По сняг и в студ с други колари превозвахме трупи от Рожен към дъскорезницата на Сивко Чакъров. Дадох хубава работа, тъй че задължението почти се покри. По едно време отидохме с колите до Пловдив и селата, за да докарваме плява, фураж за добитъка. Пътувахме два-три дни. Като дойдохме в Пловдив с тия волски коли, с големи чергила, високи и широки, минахме през средата на града, през главната улица и Джумаята до моста. Тогава не беше забранено да минават волски коли през там. Отидохме до Строево, а след два дни се върнахме и минахме обратно през главната улица. Тогава там често се виждаха натоварени мулета или коли и се продаваха дърва на гражданите.

През тая ваканция ни бяха дадени и теми, да ги развием като домашно упражнение. Аз трябваше да напиша съчинение по история на тема "Бит и вярвания на славяните". За пособие ми дадоха книгата "Четива по средна история" от Виноградов. Тя ми послужи да напиша съчинението, което е запазено и до днес. Чисто и просто то беше перифраза на пособието. Но повечето другари и това не бяха направили. Упражнявах се тогава и да чета и да разбирам църковно-славянския език, което се оказа не мъчна работа.

Ваканцията свърши и на първи март бях наново в Пловдив. Пак пеш. Най-напред обиколих книжарниците да видя има ли нейде "Под игото", парите за което стояха в джоба ми, но книжарите все вдигаха рамене и казваха: "няма"! И наистина това издание на книгата вече не се появи никъде и след години го намерих антикварно.

* * *

Влечението ми към книгите ме караше да търся среща и си купя няколко книги от Стою Шишков, стар родопски учител и книжовник, чието име ми бе познато от по-предните години, когато бях прочел пътеписа му "Из Беломорската равнина". Как стана това, подробно съм описал в спомените ми за него по случай стогодишнината от рождението му, където любознателният читател може да прочете, и тук не ще се повтарям. Сега дълго време се колебаех и срамувах да отида при него, понеже не знаех как ще се отнесе той към моите напъни, детски интереси към книжовното му дело.

Знаех къщата му в Пловдив на ул. "Цанко Дюстабанов" и бях я обикалял няколко пъти. Чак сега, в един пролетен ден, се реших да отида и да вляза в нея. Потропах на вратата един съботен следобед и се случи сам той да ми отвори. Прие ме много любезно и се зарадва, че го посещавам и искам да си купя книгите му. Той се съгласи и за да ме поощри, на другия ден ми ги даде на съвсем ниска цена. Парите ми за "Под игото" отидоха за неговите книги.

Занесох ги в семинарията, наредих ги в чекмеджето под чина и през всичкото време оттук нататък изваждах по една или две книжки от списанието "Родопски напредък", "Славиеви гори" или "Родопски старини" и ги четях по време на занимания. Тъй много ме увлякоха, че занемарих уроците и като че ли потъвах в родопските въпроси и минало, отразени в тях. Затова успехът ми отслабна, особено по библейските и богословски предмети.

Ректорът Евтимий го беше забелязал и поискал да разбере причините. Тайно от мен, след лягане за сън, бе влизал в учебната стая, отварял чекмеджетата и разглеждал книгите. Разбрал бе с какво се занимавам. Никак не подозирах това, но един ден, когато намерих бележка с негов почерк в една книжка на "Родопски напредък", където се говореше за прочутия в Родопите поп Глигорко, разбрах, че ме е следил какво чета. Не ме порица за това и дори след време ми каза, че познава Родопите, бил е в Пашмакли с мисията по време на похристиянчването на българите мохамедани през 1913 г., че познава родопския бит, обичаи. Не ме осъждаше за това увлечение, но веднъж към края на учебната година ми рече:

- Намалил си успеха по Свещено Писание, та внимавай да не ти хвръкне стипендията!

Сепнах се и последните няколко дни уж учех по-добре, но успехът ми остана нисък. Така свърших втория семинарски клас.

На заминаване за лятна ваканция ни съобщиха:

- Който ще пътува пеш, да вземе от иконома кожа за цървули!

А кожи имаше от свинете, клани през зимата за кухнята. За да не късам обувките си, които трябваше да пазя за следната година, отидох, взех кожа, разкроих я и направих цървули, готов за път. На изпращане ректорът ни предупреди, че през ваканцията трябва да се носим чинно и редно, да служим за пример, да ходим на църква, да пеем и пр., което ще се потвърди писмено в бележниците ни от селските свещеници. С други думи противопоставяха ни на гимназистите, за които казваха, че са невъзпитани, не ходят на черква и което е най-лошото, следват комунистите. Ние трябваше да се пазим от общуване с такива хора.

* * *

Така си пристигнах за лятната ваканция през 1921 г. в село. Заварих дошли първите курортисти. Особено впечатление ми направи, че имаше един млад мъж, куц с единия крак, та ходеше с патерица. Беше много общителен и симпатичен, та веднага се сприятелихме. Събирахме се вечер, сутрин и в празник и разговаряхме за книги и литература. Освен това ходеше и пееше в църквата. Не понасяше само миризмата на тамян. Това беше Рад Площаков от Стрелча, живеещ в Пловдив. Беше дошъл със сестра си Лалка Площакова, болна от туберкулоза, за да се укрепи здравето й. С тях беше и майка им баба Мария, която се грижеше за храната им и тъгуваше за двете си деца, едното сакато, а другото болно. Живееха в новата къща на Дичо Таков. Често ходех у тях, защото ни сближаваха общите интереси, а с никого от селяните не можехме да говорим за книги, писатели и въобще за изкуство. Не се опасявах, че ще се заразя от болната, не се опасвах и че ще се заразя от левичарството на Рад Площаков, сестра му и цялото семейство. Бях още неукрепнал в интелектуалните си търсения и се намирах нейде по средата между християнство и комунизъм.

През лятото дойде и другият брат, Янко Площаков, който бе от горните класове на гимназията, разбираше от музика и свиреше на мандолина. В общата компания влезе и той, а също и други курортисти, дошли от Борисовград, Драгойново и другаде, все учители и интелигентни хора. Събирахме се на разговори като винаги вземаха връх мислите за класовото делене на хората, за неравенството в живота, за положението в България, положението в Русия и т.н. Почнах да си опреснявам мислите за социалистическо равенство, потуляни отпреди една година и да разширявам умствения си кръгозор. За това най-много допринасяше Рад Площаков, който ми бе казвал няколко пъти:

- Ти, макар че се учиш за поп, не бива да си индиферентен по тия въпроси.

Намерих в речника думата индиферентен и полека-лека пак почнах да навлизам в разбиране на социалистическата идеология.

Но разказаното от учителите белогвардейци в семинарията през изтеклата зима за преследване на църквата в Русия ме смущаваше и главно, пречеше да гледам реално на нещата. Рад пък обясняваше всичко с класови интереси и разбирания, които революцията ще помете и у нас, заразата от която ни обхващаше, защото наистина виждах, че чорбаджиите нищо не работят, а само командват и живеят на гърба на трудещия се народ. Това бе началото на някакво умствено просветление у мен, близко до живота, но все още неопределено, което се разрази като затвърден мироглед след няколко години.

Сега през лятото трябваше да работя, за да изкарам пари за издръжка на дома ни и за мене през зимата, когато отида отново в Пловдив, и за доизплащане задължението към банката. Брат ми Марин бе разпантосал (пропилял) парите от миналата година в опит за търговия с мулета, затова сега караше волската кола и печелеше, както разбрах, само за да си създаде капитал и да живее не като работник, а като работодател. Беше си хванал и аргатин, та караха две коли. Аз нямаше какво да правя друго освен да хвана мулето от къщи и да карам дъски от бичкиите в Ардашлъ до ханчето, за което се плащаше на кубик и то доста добре. И други такива кираджии с коне имаше от селото. Ние се събрахме с един на моя възраст Петър Ташев по прякор Шопа и тръгнахме заедно. Мен пък наричаха Попа, поради следването в семинарията. Бяхме неразделни цялото лято. Нощно време пасехме мулетата из поляните на Бобово, Пампорово и другаде, та фтесвахме по ливадине. Където минехме, все правехме беле (бели), тъй че прозвището Шопа и Попа означаваше пакости и фтезми. Бяхме съобразителни, та нито веднъж пъдарят не ни хвана.

Един ден бяхме пуснали конете да пасат в една ливада в местността Чертон, където посред нощ усетихме, че пъдарят се приближава. Веднага скочихме, дръпнахме конете надолу по една стръмнина, където имаше трески от дялани греди, конете заплющяха през тях и се вдигна голям шум. Ние се измъкнахме, бързо се отдалечихме и само чухме пъдаря как извика и гръмна като по дивеч. Сутринта го чухме да разказва на хората при ханчето, че тая нощ чул мечка да плющи из гората, стрелял й и я уплашил. Хората вярваха, а ние го слушахме и се подсмивахме.

В свободното време през лятото (тогава да се работи в неделя бе грехота) се събирахме с курортистите и решавахме да направим вечеринка с представление. Пиеси имаше много, все малки и пригодни за село. Но нямахме салон. Училището бе малко и не можеше да послужи за целта. Огледахме откритото му преддверие, в което се влизаше направо от двора и служеше за навес при дъжд, и намерихме, че е подходящо. Към него се прибавяше и коридорът към дърварника, покрит и заграден с дъски, който можеше да служи за сцена. С това въпросът за помещение се реши. Оставаше да определим пиеса. Аз имах една, комедията от Вазов "Михалаки чорбаджи", която прочетохме и веднага решихме да я дадем. Разпределихме ролите: Чорбаджията взе Янко Площаков, дъщерята, курортистката Станка, Стоянович, аз, слугата - един мой братовчед и др. Преписахме ролите си, аз учех моята като яздех мулето си към Ардашлъ и за една-две седмици бяхме готови да я изнесем.

Правехме репетиции и в уречения ден обявихме, че представлението ще се даде. Събра се цялото население и ведно с курортистите напълниха салона. Всеки си донасяше стол от къщи. Завесата, накравена от черга, както и другите декори, се вдигна. Осветлението бе с газени лампи. Най-внушителна бе играта на Янко - Чорбаджи Михалаки, а най-смешна, на слугата Петко. В един момент от пиесата трябваше да се обяснявам в любов на дъщерята на чорбаджията Станка, та изтананиках и изпях песента:

Под синьото небе
по-красна не знам,
богинята с тебе
сравни ща едвам...

Станка ме слушаше и се смееше, смееха се и някои от публиката, но накрая представлението завърши благополучно. По-късно Станка, която беше по-голяма от мене, си спомняше сцената и ми казваше: "Ей, като да е наистина това?", което възприемах като алюзия за любов, но бях малък и никак не се поддавах на такава взаимност.

Това бе обществената ни проява през лятото. Разделихме се в края на август с пожелание пак да се срещнем през следващото лято. Рад Площаков беше само суфльор.

* * *

Заминах за Пловдив и продължих в следващия семинарски клас. Бяхме в друга стая. Моят другар Алфата не пожела да стоим на един чин, та се събрахме с друг нашенец родопчанин Стефан Попанастасов от Пашмакли. С него стоях чак до свършване на семинарията. Той беше тих и работлив момък, но като попски син пазеше авторитета на клерикалността. Аз се носех по-свободно и просто, което той отдаваше на селския ми произход, а той бе от град, та се държеше на голямо. Затова бе резервиран и затворен към мене.

Заварихме някои нови учители, между които и един по руски език, отец Алексей. Той беше руски бежанец, дошъл семейно и имаше дъщеря на наша възраст. Живееше нейде в града. По време на часовете му си правехме шеги и си шушукахме заради дъщеря му. Той се залисваше при масата, слушаше шума, но не можеше да разбере защо е, та ни подканваше: "Аставте, гаспада! Успакойтес!" Но ние още повече шумяхме, бутахме се и се закачахме кой да вземе дъщеря му.

По едно време Ламбри Черния и Тано Николов привидно се скараха и така ядосани отидоха при масата и в един глас попитаха:

- Отец Алексей, нали на мене ще станеш дядо?

Отец Алексей не разбираше какво става, помъчи се да ги успокои, стана, хвана ги за раменете, подкани ги да седнат и каза:

- Нууу, гаспада! Сядте! Не пугайтес! Сядте спакойна!

Целият клас се заливаше от смях и докато седнат накрая, часът по руски мина.

Отец Алексей беше и ефимерий, т.е. служеше в семинарната черквица всяка сутрин и вечер по един час. Ние се отегчавахме и скучаехме, но зад нас стоеше ректорът Евтимий, който ни контролираше, та никой не смееше да шавне. Редувахме се в пеенето и четенето на славянските молитви по часослов и миней. В този език се използват много титли, т.е. знаци за съкращение. Така напр. написано е с‘тий, а се чете святий; г‘ди се чете господи; И‘ля се Израиля; вл‘ко се чете владико и т.н.

Веднъж един нов четец от новоприетите ученици, не запознат с титлите, трябваше да прочете молитвата "Господи, Господи, владико, спаси Израиля", а заради титлите той я прочете: "Гиди, гиди Вълко, спаси Илия". Общ смях обхвана всички в черквата.

Друг един, Йордан Ангелов, нейде от севлиевско, също нов ученик, трябваше да прочете в часослова молитва за св. Богородица "Оружие пройде пресвятую (с титли пр`с`тую) твою душу", а той го прочете "оружие пройдех преступную твою душу". Като го чу, ректорът Евтимий изпрати един от другарите зад мене с думите:

"Я иди кажи на оня да се маха и да не кощунства с името на света Богородица!" Четецът прекъсна и излезе, а четенето по-нататък продължи другарят му.

По пеене тази година ни беше учител домакинът иконом Николай Николов от Русе, завършил преди десетина години софийската семинария. Той обаче не стоя много, защото се замонаши с име Никодим. Присъствахме на замонашването му в църквата "Света Марина" в Пловдив. Беше ни чудно как се решава човек да стане монах, да се откъсне от хората и света, като свързвахме монашеството само с живеене в манастир.

Но Никодим не направи така, а скоро след това отиде да следва висше богословие и то в Англия, в Оксфорд. За монашество го бе подготвил нашият ректор архимандрит Евтимий, който се задължи да го подпомага и издържа, докато завърши университета.

За целта Евтимий харчеше от себе си или събираше средства, като уреждаше сказки и беседи с вход, приходът от които отиваше за Никодим. Такива сказки уреждаше в разните квартали на Пловдив, а и в други градове в читалища или църковни салони. За да са интересни, той ги придружаваше със светливи картини из светите места, прожектирани с магически фенер. В тези сказки вземахме участие и ние, семинаристите, едни като разпоредители, други като билетопродавачи, вратари и др.

По неизвестни за мен съображения Евтимий ме бе избрал за механик на магическия фенер. То не бе сложна работа, но все пак трябваше умело да нагласявам обектива, да регулирам осветлението (карбидна лампа), да следя за чистотата на образите и т.н. С това занятие прекарах почти цялата зима и пролетта.

С учениците Евтимий се държеше много строго, беше прям, имаше остър поглед, та веднага забелязваше и най-дребната нередност у нас, било в облекло или в държане, караше се със силен глас, който постепенно повишаваше. Учениците му трепереха, бояха се да го срещнат и мнозина го гледаха като страшилище. Но на моменти беше мек и любвеобилен и рядко ги наказваше. Към мене кой знае защо се носеше по-любезно и демократично. Може би защото му помагах при фенера.

Веднъж се случи да пътувам с него и още един ученик към Чирпан. Там предстоеше да се проведат няколко вечери със сказки от него и светлинни картини, прожектирани от мен. Качихме се във влака. В купетата имаше много хора, по гарите едни слизаха, други се качваха. Евтимий седна и нареди да седна до него. По едно време се унесе в дрямка, очевидно беше уморен и не спал предната нощ. Наклони се и опря глава на дясното ми рамо. Не мърдах, за да не го смущавам. Така минахме няколко гари. По едно време в купето влязоха двама добре облечени, весели млади мъже и седнаха срещу нас. Загледаха се в Евтимий и вероятно го взеха за селски поп. Гледаха го и се подсмихваха.

- Спи дядо поп - каза единият.

- Заспал е пезевенкът - добави другия, направи някаква гримаса и двамата се засмяха.

Макар да дремеше, Евтимий бе чул думите и смеха им, отвори очи и ги изгледа строго.

- Какво? Какво казахте вие? - отсече отривисто той и ги зафиксира с поглед.

- Е, нищо, дядо попе - обадиха се ония насмешливо. - Голяма работа!

- Какво? - избухна Евтимий и повиши глас. - Аз пък ви казвам, че е нещо!... Ти си невъзпитан човек! - обърна се рязко към единия и го посочи с пръст. Оня взе да се огъва и да се оглежда. Евтимий продължи: - Ти си евреин! Ти нямаш гражданско съзнание! Ти нямаш съзнание на възпитан човек! - продължаваше Евтимий като изригнал вулкан. - Ти си в тежест на обществото, което те храни и облича. Но си намерил прием у нас и се гавриш с народа ни. Казвам ти, ти си вреден за народа...

Той продължаваше да го ругае, обиден от думата пезевенкин. Оня се намери в чудо и търсеше начин да се измъкне, но вагонът бе задръстен с хора, които се трупаха да слушат и видят какво става в купето. Евтимий продължи с висок глас да го клейми като некултурен и невъзпитан човек чак до гара Чирпан. Там оня побърза да се измъкне или да се премести в друг вагон, а ние слязохме и се упътихме към града. Дали човекът беше евреин, не разбрах, но се намери в небрано лозе, загдето бе станал причина за разправията и с мъка понасяше укоризнените погледи на пътниците, че бе обидил Евтимий и го бе взел за прост селски поп.

Прекарахме в града два-три дни, като давахме картините в салона на читалището. Евтимий беше доволен, че се направи добър оборот. Това се дължеше, както казваше той, на благочестивите чирпанци, сред които бе работил свещеник Симеон Цветков, достоен иерей по чину Мелхиседекуву. С това той ме въвеждаше в църковната среда, която все пак ми се виждаше изкуствена и показна. След тая мисия да укрепваме вярата на народа, също изкуствена, се върнахме в Пловдив и продължих учението си.

Тоя клас (трети семинарски) беше пределен за нас. В него щяхме да се разделим с всички светски предмети: зоология, ботаника, физика, география, обща история и най-вече... математика. Преподаваше ни я Павел Бобчев, опитен учител, служещ си за прегледност с цветни тебешири. Но ние, учениците, бяхме невъзприемчиви към неговия предмет, който много ни тежеше. В това отношение не правех изключение и аз, но по някаква случайност изкарах леко тоя клас. Поради презимето ми бях винаги № 1 в класа. Вероятно се бе случило, че Бобчев изпитвал първи номер в някой друг клас, където ученикът бил силен, но вместо на него, при отваряне на тефтерчето си погрешно писал петорка на мен, без да погледне името. Това бе за втория срок. За първия имах три. По тая причина реших за третия срок да не си давам зор. Отпуснах се и не учех, нито разбирах логаритмите и антилогаритмите.

На класната писах цифри на посока, тъй че получих двойка. Но в края на годината, заради петорка, снесена в гнездото ми от другиго, получих общ успех 3. Така завърших курса по математика.

Подобен на мене бе и друг мой съученик Стоян Радев от Широка лъка, роднина на софийския митрополит Стефан, който наскоро бе станал владика. Той бе закрилник на Стоян, за да минава криво-ляво от клас в клас, но накрая бе вдигнал ръце безнадеждно. Дойде веднъж в Пловдив, видя бележките му, викнал го при себе си и му казал:

- От тебе учен човек няма да стане! Затуй напущай семинарията, ожени се, раждай деца, та тях дано мога да науча.

Стоян наистина напусна, ожени се след време, но не разбрах от децата му изучи ли се някое или не.

© Петър Маринов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 02.06.2007
Петър Маринов. Някога... (Книга първа). Съст. Александър Маринов. Варна: LiterNet, 2007

Други публикации:
Петър Маринов. Някога... Съст. Александър Маринов. Пловдив: Веда Словена [2003].