Петър Маринов

web | Някога... (Книга първа)

На есента тетю пак отиде нах поле с овцете. На мене поолекна, защото нямаше кой да ми се кара и от кого да ме е страх. Тетю инак не беше лош човек, но когато се караше, много викаше, та ни беше страх повече от викането, отколкото от бахтането.

През септември пак отидох в Чепеларе, за да следвам вече във втори клас на прогимназията.

Всичко бе омърлушено. Чепеларе този път бе обезлюдено от мъже. По къщите бяха останали само жените, старците и поповете. Слушах някои да казват:

- Виж какво е хубаво да е поп чилек! Нито войник ходи, нито го тросят за мобилизация!

Тежко военно настроение. Поп Евстати като млад поп хубаво пееше в черквата, та допадаше на жените, измъчени от това военно и неспокойно време. Хората пак, както по време на Балканската война, бяха обхванати от някаква религиозна екзалтация за молене и писване служби в черквата, за да чува и брани Господ отишлите мъже на война.

В училището нямаше вече директора Щерю Карааланов, защото бе отишъл войник. Нямаше го и Насю Балджията, а също и всички мъже от махалата. Обаждаха се нейде от Македония, гара Градско, Левуново и др. Страх и безпокойство беше обхванало всички хора.

Учители тази година ни бяха само жените, споменатите по-напред, увеличени сега с още една на име Качулева, и друга, Марийка Горчева. Директор бе Тодора Найденова, омъжена вече поп-Евстатева или поп Стратювица, както я наричаха простите жени. Тя бе много религиозна жена, преподаваше ни вероучение и предаваше мистичното си настроение и на нас, децата. Ние нямахме още критичен ум или, както се казва сега, материалистически мироглед, за да си обясняваме религиозното настроение с материалния интерес, а със съсловните и класови разделения на хората не бяхме запознати. Затова приемахме за вярно всичко, каквото казваше попадията и живеехме с нейното настроение.

През зимата тя ни събираше следобед в училището, дохождаше и поп Евстати, та ни учеха да пеем черковно. Тогава научих и нотите по източната гама: ни, па, ву, га, ди, ке, зо, ни. С учениците идваха и някои моми от селото, тъй че се образуваше нещо като черковен хор. Някои одобряваха тази инициатива на попа и попадията, но някои, не. Повечето я одобряваха, защото религиозното чувство им беше утеха пред неизвестността от войната, пред която бяха изложени мъжете им, отишли на фронта.

Психозата на уплаха и неизвестност обхващаше и нас, децата. Пак се заговори за греховност и праведност, както по време на Балканската война, за рай и ад, за черкви и дяволи. Трябваше да правим всичко, за да спечелим благоволението на божеството, за да се смили над отишлите на фронта и да ги върне живи и здрави. За отговорност на министри и царе никой от простите жени не разсъждаваше. За да спечелим благоволението на Бога, трябваше да постим в сряда и петък. Скоро настъпи и Коланско гувене (Коледни пости), което също трябваше строго да пазим, да ходим в черква, да се кръстим, комкаме и изповядваме. Дотогава не знаех какво е изповядване. Смятах, че се отнася само за някои стари хора, които са крали, убивали и др., но не и за нас, децата. Обаче хаджи Генчо, поп Евстати и Мария Радковичина казваха:

- Дете до седем години няма грехове, те са връз майка му. Ала от седем години нагоре то си отговаря за греховете. Затова трябва да се изповядва.

* * *

Какво значеше да се изповедва човек, не можех да разбера. Слушал бях, че някого изповедали с неокастрена сопа. Това ли беше изповедването? Но в черква поповете тъй да изповядват и бият, не можех да допусна. Питах се какво съм сторил, та да имам грях? Пак ми обясняваха по-възрастните наивни набожници:

- Който не слуша баща му и майка му, е грях!

"Какво ще слушам тетя", си казвах, "когато на всяка дума ми се кара! Кара ми се, че съм облякъл панталони, кара ми се като кажа нещо и въобще нищо хубаво и гражданско не харесва, което на мене пък се вижда по-хубаво. А за майка ми, виж, слушам я и каквото ми каже, правя го. Тука значи нямам грях!"

- Който форля камене и пцова, също е грях и ще гори в джендема! - обясняваха по-нататък наивните набожници.

- Поп Евстати е млого хубав, ала кусуран (недостатъкът) му е, че е млого зарефетан (престаран) по черковните работи! - казваха някои жени в махалата, които бяха с по-свободни разбирания, или критични, както се казва сега.

- Грях е да се казва това за поп Евстатя! Не видите ли, той е като светец?! - отговаряха предвзетите религиозници. - Душа имате! Къде ще идете, та думате тъй за тоя чилек?!

Такива разсъждения като слушах, не можех нито да ги разбера за какво се отнасят, нито ги възприемах като реалност. Те създаваха в мене някаква обърканост и ме караха да се насочвам към себе си, наивно да го приемам и да не се деля от децата на моята възраст. Каквото правеха те, това трябваше да правя и аз.

Един ден се чу, че в селото е дошъл изповедник. Юрнаха се всички жени да се изповядват, защото иначе не щели да могат да се комкат. Камбаната биеше следобед по-рано от обикновено време, което бе знак, че изповедникът е в черквата и желаещите могат да отидат. Там се трупаха и чакаха много жени. Казваха, че ще разтоварват грехове, които ще им прощава попът. Назъртвахме понякога и ние, децата, към вътре, за да видим какво става. Изповедник беше поп Саво от с. Солища, Широколъшко, който бил стар, та можел да изповядва, а поп Евстати и поп Христо си бяха в Чепеларе, но казваха хората, че са млади, та не бивало да изповядват.

Доколкото можехме да наблюдаваме, виждахме, че самото изповядване се състои от някакво разговаряне, шепнене и пеене молитви. А за да се изповядва някоя жена, трябвало бе и пари да даде: един два галагана (10-20 ст.), както тогава се наричаха парите. Значи изповедникът и пари събираше...

Моите другари от класа Колю Тенков и Васил Гарагашков, с които дружехме, заговориха, че сме вече големи, та трябва да се изповядаме. Техните майки им бяха внушили, че щом се комкат, трябва по-напред да се изповядат. Аз любопитствах как става тази работа, та се присъединих към тях. Запитах и майка, която бе дошла в Чепеларе също за изповед, какво да правя, и тя потвърди казаното от другите майки, че трябва да се изповядвам.

Отначало се колебаехме кой ден и как да влезем при изповедника, но веднъж надвечер, като видяхме, че няма вече при черквата жени, рекохме си взаимно:

- Хо-те сега, ние да влезем.

Влязохме 5 деца. Поп Саво бе станал и както разбрахме, готвеше се да излиза. В това време се изправихме ние пред него.

- Оче, идиме да се изповедаме! - каза Насо Тенков, който минаваше за най-отворен между нас.

- Ха! Хубаво, бе момчета! Елате! - каза поп Саво. - Добре сте сторили, че сте дошли. Елате тука! Ала ще ми казвате право за всичко, дето ви питам!

- Добре! - казахме.

Той започна да ни разпитва най-напред морсим ли се в гувене (блажим ли през пости), ходим ли на чорква, носиме ли манален, дали не сме окрали нещо, дали сме излогали, пцовали и т.н.

- Ха, Насо пцова! - побърза да каже Колю Тенков като прекъсна въпросите на изповедника.

- Ааааа! Това е много лошо! Голем грех е! - каза попът. - Който пцова, ще гори в катранен! Вие знаете ли каков оган и катрань има на друге свят? Там всичко е писано, какво си правил и ти се определя в раян ли да идеш, или в ада. Пцоването е деволска работа и води право във вечния оган!...

Ние изтръпнахме от тия думи на поп Саво.

- Затова ще се откажите да пцовате - продължи той - и ако некой се измами, та напцова, трябва веднага да иде и да се изповяда. Свещеникът за това е нагоден, да слуша кой какви грехове е сторил и да му ги прощава. И вие сега си казахте всичко и ще знайте, че с изповедването като с ръка се махкат всички сторени грехове. Само тъй ще сте достойни за комкане. Инъче, комка нема! Оти комката с огань и който я зоме неизповедан, той самичък се осъжда да иде в джендеман! Хо-те сега, наведете са да ви изпеям една молитва и ще знаете, че сте изповедани. И да не правите вейке (вече) отсега нататък грехове!

Ние се наведохме и той прочете нещо къде с шепнене, къде с глас, но като свърши, дигна от над нас книгата и ние помислихме, че наистина сме изповядани и очистени от греховете. Оставихме му половин гологан (5 ст.) и си излязохме.

Вън се спогледахме и разотидохме. Помислихме, че сега сме чисти от грях, та не бива нито да крадем ябълки, нито кучен от чужди градини, нито да лъжем, нито да пцоваме, което се смяташе за особено голям грях. И за да не сбъркаме и се угрешим, оттогава, докато щяхме да се комкаме, даже взаимно не си говорехме, за да не кажем някоя излишна дума.

Следната неделя се комкахме. То беше някакво вино с хляб, което ми се видя кисело и горчиво. С това се свърши церемонията с нашите грехове. Уж бяхме вече свободни от такива, а нещо ни тежеше, че не можем да си говорим и правим, каквото си щем. Религията, значи, ни ограничаваше. Взехме да си държим сметка един на друг, за да видим кой какво прави, кой пцова и кой не, за да му припомняме думите на попа за катраня.

Но мина още седмица-две, дойде и Коледа и се забрави всичко. Животът си затече пак тъй, както е било по-напред, преди изповядването и преди комкането.

* * *

През учебното време всяка събота си ходех в Проглед. Трябва да кажа, че не бях много примерен. По пътя до там, а и по къщи правех неща, които не се одобряваха от домашните. Вкъщи например избутвах по-малките ми сестри (три на брой) и гледах най-напред да се наместя на софрата за ядене. Избутвах и по-голямата ми сестра Елена, особено когато имаше нещо благо за ядене. Чувство за равенство между нас като че нямаше. Успяваше този, който можеше по-бърже да се налапа, та ако ще другите да останат гладни. Тогава имахме много хубава дойна крава, та майка ни сипваше понякога и чосто млеко. Това бе за нас най-големия лукс, защото под думата млеко разбирахме барканица (айрян). А когато имаше клин (баница) или каша питена (качамак в тепсия), яденето бе както казват сега - истинско съревнование - кой по-много да изяде или по-голямо парче да вземе. В това отношение аз бях най-пъргав. Веднъж майка ми стори клин, но бе тънък и докато другите се наредят около софрата, преди да седне и майка, близо половината баница пред мен бе вече изядена. Сестрите ми се загледаха една-друга и се запитаха:

- Ами ние какво ще ядем?!

- Майка ми видя това и ми се скара:

- Ух-ти, опустеле лукмаженин! Тебе нищо не постига!...

Тогава децата не бяха като сегашните, родителите да ги увещават да ядат, а бранеха яденето от нас, та по-малко да ядем, да не стават големи разноски.

- Ти месаш Доптю! - казваха сестрите. - Дойдеш ли от Чепеларе, коща са се обраща наопаке! Тебе дай лю благо едене.

Наистина се налагах, защото смятах, че съм момче и щом си идех в събота вечер в Проглед, исках да се съгласяват с мене и да ми отстъпват не само по-малките сестри Дана, Слава и Стайке, но и по-голямата, Лена. Последната казваше, че с мене се не излиза наглава (не се водя по тях). Но това беше само когато нямаше у дома тетя. Тука ли беше той, бях мирен като муха.

По това време Лена бе почнала вече да става мома и понякога ходеше на попрелки (седенки). В селото нямаше ергени, но понякога идваха от други села или пък някои от младите овчарчета, които не бяха отишли нах поле, отиваха по тия седенки.

Веднъж през зимата, когато си отидох, разбрах, че Лена се е нагласила да иде на попрелка у Мия Такоска. Там щели да дойдат Злата Попуска, Дора Куцинска и други. Щели да плетат, да пеят и да се веселят до късно през нощта. На тая седянка реших да отида и аз, уж да отведа Лена, за да не я страх по тьовното (тъмното). Тя се съгласи да ида с нея и майка ни пусна.

Отидохме там, дойдоха и другите и дълго лафоваха (говориха) за кой коя гали (люби) и какви клепове (клюки) са станали, хвърляха си закачки, пееха и се надпяваха за разни юнаци, като шегите и закачките им продължиха до към два часа след полунощ. Близките от селото си отидоха, а остана само Дора Куцинска, която бе отдалече, та щеше да нощува там и наша Лена. Беше месечина и светло като ден. Сняг бе навалял не до колене, а до пояс.

- Охсиии, каков голем снег! - каза Лена. - Как ще си идим?!

- А че седи да спиш у нас! - каза й Мия Такоска.

- Аа, как ще седям? Ще си ворвем!

Уж отказа, но бързо се нагласи да остане. Взеха да си дават с Мия някакви знаци и сочеха мене, което значеше, че аз съм им излишен и трябва някак да си ме отпратят, а сестра ми да остане. Почувствах се засегнат и им дадох да разберат, че и Лена трябва да си дойде вкъщи. Тя уж се съгласи и тръгна, но като дойдохме до външната врата, врътна се да остане назад, да ме блъсне навън от вратата, та тя да се върне, да затворят и се заключат вътре. Аз обаче разбрах тези им намерения, та не излязох сам, а блъснах и нея навън към снега. Тя падна като повлече и мене. Аз я хванах за оплетената коса, тя помъчи да се отскубне и върне, но не я пущах. Даже я повлякох по снега надолу и тя разбра, че няма да я оставя. Дружката й не поиска да се меси в нейна полза, а за да не става шум, затвори вратата и си влезе. Тогава Лена скочи и тръгна пред мене право за вкъщи, като успя само да ми удари една кукуда (юмрук) по гърба. Плачейки, вървя до нас, отвори вратата и влезе вътре.

Майка ми се събуди и запита:

- Какво има, мари? Какво е станало?

- Виж каков мекрюфин (нищожен) е Петю, маю! Сурне ма по снегон!

- Оти та сурне? - запита майка.

- Оти ище да спи у Мия Такоска, та да се хинкат по вотре! Затва я доведох! - казах аз. - Виках й: Хайда си, пък та не ще!

- Че то ти е хубаво викал да си дойдеш! Как се спи по чуждите кощи? - рече майка и приключи спора в моя полза.

Лена се поотърси от снега и си отиде да ляга, а и аз си легнах на моето място. Скоро всичко утихна и потъна в мълчание. На сутринта Лена още ми се сърдеше, но майка, която друг път ми се поскарваше за такива разправии, сега напълно ме оправда.

- Да си върви в Чепеларе, че дойде ли тука, мяса цирибашия прукльот! (прилича на проклет господар) - говореше още Лена, защото и тя бе упорита за своето.

След обед си заминах и до другата събота всичко се забрави.

* * *

През тези военни години беднотията бе голяма. Хранехме се само с картофи, а през пролетта беряхме лапад и биле скрипалец, та майките ни правеха биленик или печеха тенурки, за да уталожваме глада си. Имаше комитет, който раздаваше царевично брашно, но по толкова малко, че не стигаше за веднъж да се изпекат марудници (колаци). Ние в дома на сестра ми прекарахме тая зима сравнително добре, защото срещу къщата им през реката в Хажирадкоските ливади имаше военен обоз, та за кухнята на войниците често колеха овце. Аз ходех да гледам и виждах, че изхвърлят вътрешностите, та ги прибирах и стария стрику Васил правеше от тях чудесно ядене дребно. Това продължи доста, докато се научиха и други деца от гладни семейства. Понякога идваха преди мене, та се препирахме и биехме кой да прибере тези дреболии. Военни мизерни години...

Нямаше какво и да обуваме. Зимно време босо не можеше да се ходи, а кожи за цървули не достигаха. Добитъкът от военния обоз беше отслабнал поради лошата храна и едвам се движеше. Една сутрин видях, че е умряло едно муле и го отвлачиха нагоре по ливадите нейде към Анлъковата колиба, за да го оставят на кучетата. Войниците скоро се върнаха. Аз бързо съобразих, намерих двама от съучениците ми и им казах:

- Там горе има умряло муле, та хо да идем да си одерем кожа за цървуле!

Те се зарадваха и веднага тръгнахме. Някои обаче бяха ни видели, та дойдоха още двама. Бърже намерихме мъртвото муле и започнахме да дерем парчета от кожата му. Всеки режеше и дърпаше на посока, без никакво оформление за цървули. Докато деряхме пристигнаха и други деца като нас и всички се нахвърлиха с ножовете си върху мъртвото муле, като мравки върху убит таралеж. Последен дойде Митю Менов, който беше по-голям от нас. Той помъчи да ни разпъди и се вреди, та и той да дере, но като не можа, почна да се бори, измъкна един кол и насила ни отстрани. След това заповеда всеки да сложи пред себе си одраното парче. Той застана в положение на заповедник, да прецени кой колко да вземе. Понеже беше едър и с кол в ръката, ние се подчинихме. След това почна да разпределя различните парчета. Аз треперех над моето, не можах да се измъкна и си отида, защото щеше да ме стигне и ми вземе цялото. Сега той, макар че не беше драл, нито беше се оцапал даже, се зае да ни разпредели частите от кожата, но така, че и за него да останат колкото за едни цървули.

Така този наш неканен арбитър се зае с работата, аз го гледах и по очите го разбрах, че за него избира най-хубавите парчета. Погледна и моето, което бе тъкмо за два цървула, замери го с крак и рече:

- От тук един цървул трябва да се вземе!

Аз протестирах, но той, без да ме слуша, замахна с ножа си и отряза половината. Едната взе, а другата хвърли към мене.

Разряза парчетата и на другите деца и в края на краищата всички си тръгнахме кой с малко, кой с голямо парче, а той с няколко и то доста големи. (Тази негова роля сравнявах след време с ролята на Клемансо, който в края на войната разпредели несправедливо териториите на държавите в Европа).

Отидох си вкъщи и докато ме чакаха да занеса кожа за цървули не само за мене, но и за стрика Васила, оказа се, че донесеното не стига даже за мен.

- Че защо носиш толкова? То не стига за два цървула! - рече стрику Васил.

- Одрах повече - казах, - но го взе Митю Менов!

- Че защо му го даде?

- Той не ме пита и го взе! - и обясних какво е станало.

Старецът се възмути и поиска да отиде и го търси, но за да няма разправии с техните стари, се отказа. Така останах без цървули и трябваше да ходя на училище с налъми.

Това ставаше само през зимата. Когато се запролети, нямаше нужда ни от цървули, ни от налъми, защото ходехме боси...

* * *

При топло време отивахме да се плискаме с вода по реката или да се къпем. Няколко пъти бяхме ходили и към "Янчовица" да фатаме риби. Там наистина имаше пъстърви и гледахме как играят по вировете. Бях слушал, че може да се отбие водата или да се загради, след което да се бърка под камъните и ловят риби с ръце. Така и правехме. Веднъж заедно с моя другар Дечо Стайковичин отидохме, преградихме един вир с чепе (клони), подгонихме няколко големи и малки риби, като успях да хвана една. То беше голяма радост! Занесох я у сестра ми и вечерта я опържиха. Похвалиха ме, че и аз съм принел нещо за ядене вкъщи.

След това пак ходехме, но не ми се отдаде случай да уловя риба още веднъж. Почнаха да ни мъмрят, че ходим напразно, че правим пакости като разваляме вадите за напояване посевите, че късаме дрехите и пр. Моите панталони бяха вече пробити на коленете, та майка ми се караше и не признаваше за полезен приноса с хваната една риба.

При едно такова отиване в Янчовица веднъж стана необикновено събитие. Запали се и изгоря Дечовската бичкия. Бяхме отишли голяма група деца, пак да фатаме риби. Вървяхме по реката и обръщахме камъните, но не можахме да хванем нищо. Омръзна ми да се мокря, затова като дойдохме до бичкията, се върнах към селото. С мене дойде и Дечко Палчикутев, който беше слаб и му бе студено. Обаче другарите ми продължили нагоре, бъркали и обръщали камъни, като в края на краищата уловили 4-5 рибки. Скимнало им още там да ги опекат и изядат. А понеже нямало друго място със сухи трески и дърва, те влезли в бичкията и напалили огън. Яли, смели се и си тръгнали. Но от огъня се запалили треските в двора, а скоро пламнала и цялата бичкия. Ами сега? Нищо не могли да направят, само гледали как се съборил варадят (улея). Вдигнал се пламък и дим до облаците. Малките риболовци си тръгнали към селото омърлушени, като решили да казват, че не са видели кой е запалил бичкията...

Тъкмо с Дечко влизахме в Чепеларе, когато като се обърнахме назад, видяхме пушека нагоре по "Янчовица". Бързо се разтичаха хора и съобщиха, че Дечовската бичкия гори. Втурнаха се да идат и гасят, като срещнали децата. Когато вечерта се върнаха, разправяха, че всичко вече е пепел. Пъдарите хванаха и мене, но като разбраха, че не съм бил там, пуснаха ме. Също бе станало и с Дечко. Изловиха всички деца, които бяха фатали риби, навързаха ги с едно въже и ги подкараха към общината. Заплашваха ги с камшия, разпитваха ги, а те, някои си казваха, а други плачеха. Дойдоха и родителите им, та щяха да ги пребият от бахтане. Държаха ги арестувани до късно вечерта, след което ги бяха пуснали. Останало да се търсят вреди и загуби от бащите на виновниците. Какво стана после, не разбрах, но поради бъркотиите от войната, като че нищо не излезе.

След това не ходех никога вече към Янчовица за риба.

* * *

Войната в Македония бушуваше и оскъдицата както на фронта, така и по вътрешността бе голяма. Събираха реквизиция от всичко, каквото се произвеждаше. Ние имахме 20-30 овце, от млякото на които баща ми правеше имансъз сирене (бито сирене). През лятото той бе направил два меха (толума) сирене. Единият бе по-голям и предназначен за продан, а другият, да остане за ядене вкъщи през зимата. А бяхме седем деца и все търсехме нещо за ядене. От продажбата на големия толум се предполагаше да се вземат пари, с които да се купи жито и царевица за хляб. В това време обаче се получило нареждане от властите да се издири и изземе всичкото сирене, бито и небито, което да се събере в Чепеларе и изпрати на фронта или да се предостави за разпределение на населението от Комитета.

В Проглед тогава беше кметски наместник чичо Тодор, наричан от населението Лонтю, защото не работеше нищо, а живееше добре. Бил някога търговец или комисионер, та казваха, че си имал пари. Сега на него бяха предписали да издири къде какво сирене има, да го събере и изпрати по-нататък.

Той бе разбрал, че и ние имаме един мех и бе нарочел да му го отнесе тетю.

- Бива! - казваше заканително тетю. - Да ми яде цървулесе за сирене! - и го псуваше.

Тъй като не го занесе, една сутрин дойде у нас самия Лоптю. Майка го видяла отдалече и я чух да казва на тетя:

- Ей го, иде Лоптю! Оправяй се с него, както можеш. Йе се не боркам. Сиренесо e твое.

Лоптю дойде и влезе вътре. Посрещна го баща ми и веднага почнаха обяснения, какво сирене има, колко меха и пр. Тетю му казваше, че има само един мех, който смята да продаде, за да купи жито и си изхрани децата през зимата. И ние, децата, се въртяхме около него. Той ни посочи:

- Тее деца кой ще ми ги храни? - казваше, за да го убеди, че няма сирене за реквизиция.

Лоптю се опъваше нещо и казваше:

- И ти трябва да дадеш некво! Не може инък. Това е държавна работа. Ние, ако я не подоржаме, тогава какво ще стане?

Обаче това не убеждаваше баща ми, който оставаше на своето, че нема сирене за даване. Накрая се скараха. Сиренето беше в другата стая и тетю обиграваше дошлия, преграждаше му пътя към нея с насока, като да си изпрати Лоптя навън.

- Нема да излеза от тува, докато не зома от тебе един мех сирене! - настояваше Лоптю.

В сгоден момент той избиколи тетя и двамата тръгнаха към другата стая. Отвориха вратата и Лоптю видя меховете.

- Ха! Те са били два! - каза изненадано той.

Тетю посмънка, че единият е малък, че това е извара и пр.

- Сва сирене малко ли е? - продължаваше Лоптю. - Ей това ще дадеш на държаваса! - каза и посочи големия мех, хвана го за дървената затяжка, вдигна го и повлече през вратата към салона. Оттам се насочи към външната врата. Тетю не смееше да се противи, защото, ако се сбиеше, можеха да го арестуват.

В този момент се яви майка. Тя бе чула разправията и видя какво става. Приближи се отстрани до Лоптю и каза ядосано:

- Чекай да видим! Ти ли си турял тоя мех там, та да го зимаш?

След това блъсна силно Лоптя настрана, той се олюля както бе дебел, опря се към стената и падна, като изпусна меха (толума). Майка го грабна веднага, вдигна го и си го върна на мястото в стаята, като продължаваше да нарежда:

- Ти знаеш ли сее деца какво ще адот? И пустеле миживунин стар! Кой ще ги храни? Махкай ми се от кощаса, зере да не зома удачас (кобилицата)!

Лоптю бе крайно изненадан от тоя развой на събитията и едвам се окопити. Стана, изправи се и нещо забърка във вътрешния джоб на палтото, па каза ядно на тетя:

- Тасу, ела подпиши актас!

В това време тетю бе излязъл, за да не гледа какво става. Излезе и Лоптю и тъй се приключи. Майка спаси меха от реквизиция.

След това не последва нищо. Всички бяха накиснали от войната и никой никого не слушаше. Държавните работи бяха объркани, та по военните доставки не се знаеше кой пие, кой плаща.

* * *

Не много след това тетю, след като бе продал сиренето, търсеше начин да се достави за вкъщи един товар жито с царевица, за да имаме през зимата хляб. Тогава се говореше, че към Пловдивското поле ходят кираджии, обикалят селата нощя и където могат, намират жито на високи цени и го докарват из селата през куп премеждия и опасности.

Такава една група кираджии от пет-шест души с по едно или две мулета се гласеше през лятото на 1916 г. да отиде и докара жито или царевица. С нея тетю бе решил и мене да проводи. Щях да помагам на другите като им паса мулетата и нагледвам багажа по полето, докато те обикалят из къщите да търсят жито. Като отговорник за мене беше Райчо Аврамов от с. Горно Дереке, с когото бяхме роднина. На него ме предаде тетю. Тръгването щеше да стане от мандрата на местността "Калъч бурун" в Богутевско землище. Няколко дни се уговаряха, чакаха и събираха, за да тръгнем заедно.

Една сутрин, когато всички се събраха, тетю излезе от мандрата, хвана мулето, с което щях да отивам, обвърза багажа на самаря му и ми каза да тръгвам с Райчо. Предполагаше се, че за два-три дни ще се намери жито и ще се върнем. Тръгнахме по билото на Златна грамада, Хайдут чука, Пашалийца, Цънкалиева гора, Югово и по-нататък по шосето за Станимака. Отидохме до града и го подминахме. През деня обикаляхме селата, а конете пасяха по празните места край Чая. Нощя пак обикаляхме. Най-сетне, на третия ден, се оказа, че в едно село е намерено жито, но трябва да се чака, докато се стъмни, тогава да отидем и го товарим. Райчо бе платил и за мене, както се уговорили с тетя, та оставаше само да се приготвят товарите.

Отидохме в селото по тъмно. Трябваше да се върви тихо и да шепнем, за да не будим хората и кучетата, а и да не ни усетят контрольорите, които не позволявали да се изнася жито. По едно време спряхме в някаква крива уличка и шепнешком се нареди всеки от нас да минава покрай един нисък прозорец на някаква къща, да подава отворени чували, които щяха да се пълнят с крина от прозореца, да товарим мулетата и бързо да отминаваме.

Минаха преди мене пет-шест коня, натовариха ги и подминаха, за да не се трупаме на едно място. Дойде ред и до мене.

- Дай чувалите! - викна Райчо шепнешком отвътре.

Аз пипам по багажа, развързвам въжетата, но не намирам чували. Суетя се, а онези вътре напират безпокойно.

- А бе, давай чувалите! Какво се бавиш?

Райчо скочи от прозореца и запребарва багажа ми. Но освен покривката за самари, чоля и моята кепя, с която се завивах нощя, друго нямаше.

- Къде ти са чувалите? - запита ядосано той.

- То нема! Тетю ми е не турил! - казах виновно аз.

В това време отвътре на прозореца настояваха да се товари и да се махаме по-скоро оттам, че кучетата почнаха да лаят и ще ни разкрият. Райчо влезе обратно ядосан, обяснил бе, че няма чували за едно муле и срещу голяма цена бе взел един чифт от селяните и ми извика:

- Давай борже мулето! Ама детеща работа хааа!

Аз го доведох до прозореца, натовариха го и бърже догоних другите. Не биваше да се върна без жито.

Всички се събрахме от селото и през нощта потеглихме нагоре. По пътя Райчо негодуваше силно, че съм му създал неприятности и се каеше, задето ме е взел. Ядосваше се и на тетя, че ме е проводил, а не ми е дал чували.

Как да е, минахме обратно целия път все нощя, за да избягваме патрули по мостовете и кръстопътищата. Чак когато излязохме над Югово в Цънкалиева гора се успокоихме. Аз и Райчо през всичкото време не можехме да си обясним: - Как тъй съм тръгнал за жито, а не съм взел чували!

Щом стигнахме при мандрата на Калъч-борун, още отдалече тетю ни видя и се загледа да разбере натоварено ли е и нашето муле, или не. Като видя, че и то е натоварено наред с другите, свърна се и отиде при вратата на мандрата. Като наближихме, ние заопъвахме да разтоваряме. Тогава тетю взе една вастагарка (подпирачка за товар) и с вик се нахвърли върху мене:

- Чекай да ти кажем, каде си торнал, пък си не зол чувалесе! Ей хи тув на гредоса, защо не погльодваш ега торноваш?

Той се караше, но някак изкуствено, защото той бе виновен, а искаше да прехвърли вината върху мене.

За да не го ядосвам, аз не му възразих, макар че той беше ми предал мулето с превързан багаж на самаря, но без чували. Те и сега стояха преметнати на една греда там. Райчо му обясни какво е станало, откъде е взел чували и накрая му каза:

- То кахабатес (вината) не е на детесо, ами у тебе! Ти му си не приворзал човалете, та хавае (напразно) му се караш.

Това каза Райчо и се засмя, засмяха се и другите кираджии, че тетю вдигна кору гюрюлтия (празна караница) и ме обвинява напразно. С други думи, не искаше да си направи самокритика. Но тогава самокритика не съществуваше.

- Той трябваше да пригльода мулесо, тогава да торне! - продължаваше тетю да прехвърля вината върху мене и не си признаваше. Тъй се свърши, като по-нататък не продължи разправията. Прегледаха си сметките с Райчо и се разделиха.

Това беше към есента. Така изтече и тази ми ваканция по овце и мандри. Аз бях недоволен от обстановката и грубите отношения между овчарите, с което се напластяваше у мен още по-голяма антипатия към тази среда и занаят, от които се отървах по една случайност, както ще видим по-нататък.

* * *

Трябва да кажа нещо и за учението по предметите, които изучавах в Чепеларската прогимназия.

Отначало не бях силен ученик. Бях свикнал само с един учител в отделенията, та тук ми се видя трудно. Обаче впоследствие свикнах с новия ред на преподаване и материята взе да ми става ясна още при самото преподаване. Когато внимавах, почти всичко научавах. Но някога се и разсейвах.

За голяма изненада, в предпоследния клас бях получил за първия срок две двойки. Бяха ми вписани и в тефтерчето. Създаде се конфузно положение, та се чудех как да се прибера вкъщи. Когато ни раздадоха тефтерчетата, повечето деца се изпоплашиха, защото мнозина имаха двойки. Едни плачеха, други се смееха и така се разотидохме. Аз реших, че е недостойно да крия бележките си, затова се упътих право към къщи. Насю Балджията бе войник и вкъщи бе само сестра ми. Влязох и й дадох тефтерчето. Тя го взе, разгледа го и прочете гласно в графата "слаб" история и френски език. Погледна го още малко, па ми го върна и рече:

- Немаш, значи!

Тя не разбираше графите и писаното, затова прие, че нямам двойки. С това се свърши церемонията по легализиране на двойките и докато в съседните къщи се чуваха кавги и плачове, у дома бе спокойно. Сестра ми, сама не учила в класове, не беше запозната с оценките за успех, та бе помислила, че щом се връщам от училището не засрамен, то няма нищо. Така се отървах от кавга. Случайността пък бе довела в този момент и майка, която идеше от Проглед, за да ни види, тъй че и тя остана с впечатление, че по моето учение всичко е в ред. Тя смяташе, че сестра ми, като по-голяма и живяла вече 2-3 години в Чепеларе, всичко разбира и как да преценява писаното в тефтерчето.

Веднага излязох на улицата да играя.

- Тебе не караха ли се за двойките? - запита ме Дечо Дечев, който живееше наблизо.

- Не! - отговорих и продължавах да хвърлям камъни към сливите, където цвърчаха птички.

- Мене пък още ма е страх да влеза вотре! - каза Дечо и показа торбичката, в която носеше книгите си, защото наистина не беше се още прибирал. - Виж, Митя Ихтерски гу бахтот, оти е отнел двойки, пък и на Наса Станин се карат!...

Наистина на улицата се чуваше откъм посочените къщи плач и викове, което доказваше, че там се е намесил дървеният господ.

До вечерта всичко се уталожи и обикновените ни игри продължиха. Сутринта пък в училището ни бе злободневният разговор - кому се карали, кого бахтали, кого изподили, а Гьоргя Мироскек от долната махала били сгоропалили (свалили му дрехите) и оставили вън. За мене чух пък да казват:

- А бе сва стамболовче и да има двойки, пак ще си го прекарат (ще премине)! Нему учителки се гльодат хатор (гледат пристрастно). Нели батю му е разсилен в училищесу!

Тогава службата разсилен бе много почетна и редки хора се сдобиваха с това звание. Разсилните носеха униформено облекло с лъскави копчета и червени ръбове по панталоните, тъй че рязко се отличаваха от другите селяни, облечени обикновено с потури или хабени панталони.

Тогава в махалата имаше още един разсилен, който ходеше също с униформа и беше женен за Лика Мирчоска (дъщеря на Мирчовица-Долна, защото в селото имаше и Мирчовица-Горна) от Проглед, който често дохождаше в селото ни, и за когото трябва да кажа няколко думи. Казваше се Таню Златанов.

* * *

Случи се, че скоро след мобилизацията, още в началото на войната, Таню бе убит нейде по Македонския фронт. Сетне се разбра, че бил разстрелян като участник в бунта на 21. полк в местността "Еровете" при завоя на Черна. Тази новина се разнесе като мълния и като че попари селото. Създаде се значи първата вдовица, млада и зелена. На Лика, която бе булка на година и гледаше първо бебе, отначало не казваха, но впоследствие селската мълва бе стигнала и до нея.

- Защок хи не кажите, мари, ага цало село знае? Тя ще се научи и днес и утре! - казваха някои жени в махалата и то така, като да ги чуе и самата Лика.

А тя бе чула, беше се потвърдило и от общината, та един ден се разнесе писък и припяване от нейната къща.

Обаче всяко чудо за три дни, се казва, тя се бе успокоила за седмица-две и почнала да излиза на двора. Скоро тръгна с черна кърпа на главата из улицата.

* * *

Трети клас на прогимназията завърших сред някаква, тъй да се каже, духовна атмосфера. Учителката Дора, след женитбата си с поп Евстатич, създаваше тази атмосфера.

Нейното религиозно чувство се ширеше из училището. По тогавашния ред всяка сутрин преди първия час трябваше да се четат молитвите: "Во име отца, и сина, и светаго духа, амин!", а след това: "Татко наш, който си на небето, да се свети името ти, да дойде царството ти, да бъде волята ти, както на небето, така и на земята. Хлябът наш, който ни даваш всеки ден, дай ни го и днес, и прости нашите грехове, както н ние прощаваме на нашите длъжници. И не ни въвеждай в изкушение, но ни избави от лукавия". Само думите "Изкушение" и "Лукавия" не разбирах. По време четене на молитвата попадията стоеше благоговейно, а също и другите учителки, при които имахме първия час. Всички мъже, учители и неучители, бяха по фронтовете, та класните ни ръководители бяха само жени, а Дора, попадията, беше и директорка.

На нея привличаха вниманието по-силните ученици. Тя ги вдигаше да поправят по-слабите и особено залягаше да се усвоява материала по нейните предмети. А те бяха на първо място Вероучение или Свещена история, аритметика и... физика. Как разбираше физиката и религията, не знаех, но както се виждаше, примиряваше ги. Мислеше, че всичко е от бога. И ние, учениците, така мислехме, защото нямахме още критически ум и не бяхме обучени да се отнасяме критично към явленията в живота, та приемахме всичко на вяра, както ни се казваше от родители и учители, или както казват сега, не разсъждавахме диалектически.

В някои от часовете по вероучение идваше в клас и поп Евстати. Той ни импонираше силно с прямотата на говора, добрия си тембър, а също и хубавото си пеене. Споменах, че през миналите две зими той ни събираше някои следобедни часове в класната стая и ни запознаваше с черковния ред, пеенето и службите, тъй че училищната стая заприличваше на черква. По време на това учебно пеене някои от нас се отегчавахме, отвличахме се и закачахме взаимно. Както разбирах, с това не се постигаше целта на попа и попадията да се държим благопристойно като в черква. Заради това някои от нашите другари биваха пъдени от стаята, защото не виждали божествеността на преподаваните песни. Аз се укривах при закачките, тъй че бях считан за благопристоен и не ме изпъждаха. Така останах до края на тези факултативни занимания.

Това даде отражение върху цялата ми по-нататъшна съдба.

* * *

През юни 1917 година завърших прогимназията. Тогава, естествено, между другарите ми почна да се говори, кой къде ще иде през следващата година да се учи и какъв ще стане. За мене нямаше никакви изгледи да се уча по-нататък, и понеже току-що си бе дошъл тетю от поле, очакваха ме час по-скоро да отида в Проглед, за да замина към мандрата, нейде далеч в богутевското землище. С голяма мъка се разделих с училището, а учителите ме изгледаха със съжаление, защото, когато си вземах свидетелството, бях бос и със стари дрехи. В погледите им четях, че за тях аз съм загубен, безвъзвратно загубен за всякаква наука и знание. Макар да ме смятаха за един от най-силните ученици, те виждаха, че ще потъна безвъзвратно в неизвестността и овчарския бит. Измежду моите другари още тогава се очертаха трима, които щяха да отидат да следват в Пловдивската гимназия. Даже им бяха купили вече фуражки и костюми - куртка и колан с тока ПГ (Пловдивска гимназия), за което ги облажавах. Повечето пък от другарите, които бяха слаби по успех, нито мислеха да учат, а казваха, че таман са се отървали от училището, ще си останат вкъщи, ще ходят с коне, ще се учат да дялат греди, ще карат волски коли, каквито тогава бяха новост, защото камиони и автомобили бяха още непознати из Родопите. Конски талиги, пък и файтони бяха лукс и рядко минаваха през Чепеларе.

За мене, както казах, нямаше никакви изгледи да отида и следвам някъде. Нямаше го тоя път Насю Балджията, който бе нейде по Македонския фронт, да се застъпи пред баща ми. Пък и да се застъпяше, нямаше да има полза, защото баща ми споделяше схващането, че от учените хора гори светът и не даваше и дума да стане да се уча още и си губа времето.

Отидох при мандрата.

- Да стои въз мене син, и да следи овцесе! - го слушах да казва на другите мандраджии. - Че зимоска ще го отведа нах поле, та да стане чилек!

- То е бае наякнал. Ще го бива за удажие! (грижовник в овчарска колиба) - потвърждаваха другите.

Така стоях при мандрата доста време, карах овцете да ги доят, носех вода, събирах дърва, палех огъня и др. Слушах овчарски ругатни и подигравки заради учеността ми, че съм бил свършил трети клас прогимназия, което ме огорчаваше и отблъскваше още повече от тяхната среда.

Тогава се случи едно обстоятелство, което даде съвсем друго направление на живота, желанието и деятелността ми...

Бях си дошъл в Проглед за Петровден, именния ми ден. Тогава отидох в Чепеларе да видя кой какво прави и разбрах от сестра ми Дона, или "Дойке", както я наричаше тетю, че учителките се интересували и давали съвети да не прекъсвам, а да продължа учението си. Като се върнах вкъщи, казах това на майка, която ми съчувстваше, и отговори:

- Какво да правим, майци, га сме бедни, та не можем да те издържаме в никакво училище!

Примирявах се с бедността. С нея си обяснявах всичко и си мислех, че такъв ми бил късметът, да бъда роден в бедняшко семейство и да принадлежа в категорията на бедните, поради което да не мога да следвам никъде. С други думи, от днешен критерий, нямах още класово съзнание, за да разбера неправилността и несправедливостта на делението на хората, на бедни и богати...

След две недели пак отидох в Чепеларе. Това ми ходене се оказа съдбоносно. Сестра ми каза, че я срещнала попадията, директорка на училището, и й казала:

- Къде е Петър? Да дойде веднага при мене и попа, за да направим постъпки да иде да следва в семинарията в Пловдив. Там приемат ученици безплатно, дават храна и дрехи, тъй че никак няма да се грижите за него!

Това бе светъл лъч за мен в безизходната ми действителност. Отидох същия ден при нея вкъщи. Посрещнаха ме и двамата много сърдечно и поп Евстати ми рече:

- Петре, седни да напишеш заявление, та да отидеш ученик в семинарията в Пловдив!

Самият аз не знаех какво училище е семинарията, тази дума чувах за първи път, но положението ми беше безизходно и нямаше никаква възможност да разсъждавам и избирам, защото нямаше друго училище, което да ме издържа. Затова седнах и под диктовката на поп Евстати написах следното заявление:

"До Негово Високопреподобие Ректора на Пловдивската духовна семинария".

Повечето думи ми бяха непознати. По-нататък следваше:

"Ваше Високопреподобие, голямо желание имам да следвам в духовната семинария, но нямам средства. Затова моля да бъда приет като стипендиант"... и пр.

На края завършвах с думите:

"Целувам десницата Ви и прося благословенията."

След това отидох в общината и помолих кмета да ми се издаде бедно свидетелство, без каквото не можело да ме приемат за стипендиант. Такова ми се издаде веднага, което всъщност беше удостоверение за имотно и семейно положение. Занесох го на поп Евстати, приложихме и училищното свидетелство, и всичко в един плик занесох и пуснах в пощата. Беше последният ден от срока за подаване на заявления.

Вечерта си отидох в Проглед и казах майци:

- Маю, подадох заявление да се уча в семинарията. Поп Евстати ми каза как. Ще уча, та да станва каквото ще! Ще съм на държавни разноски, та нема да ми пращате пари!

- Хубаво, майци - рече тя. - Дано само не се кара тетю ти!

- Ти ще му кажиш, пък и Дойке ще му каже - казах с мъка и радост, защото виждах, че майка одобрява, - но и знаях, че тетю не щеше да послуша нито нея, нито Дойке, но се надявах на някаква случайност или благополучност в моя полза.

Майка беше му казала, което пък беше се предшествало от разговор по тежката предстояща зима, когато поради войната още не се знаело и те с брат ми Марин къде ще зимуват с овцете, та не и аз да съм с тях. Имали сведения за военна забрана по пасбищата на гюмюрджинския кър, затова овчарите били много обезпокоени.

- Щом нема да ищат пари, да върви! - бе рекъл тетю и работата се бе свършила.

Неочаквана за мене развръзка! Как се зарадвах само! Той си бе сторил сметката, че за зимата в село ще има едно гърло по-малко. Затова се и съгласил. Разсъждавал чисто материалистически.

Скоро между овчарите се пусна мълва, че ще се уча за поп.

- Тасо, ти си сторил наеть да учиш детесо за поп! - го закачаха овчарите при мандрата, когато дояха овцете.

Какво им отговаряше тетю, не разбрах, защото ми викнаха да карам овцете и да си гледам работата. След това ми се смееха и почнаха да ми казват на прякор попът. Аз ги слушах, но не им отвръщах нищо, защото се радвах, че скоро ще заминавам. Трябваше обаче да се приготвя за приемен изпит (заради стипендията), та се прибрах вкъщи. За един ден прочетох всички учебници по Вероучение от прогимназията, по които щеше да се произведе конкурсния изпит. Бях готов за заминаване.

* * *

На 23 август 1917 г. тръгнахме с майка за Пловдив пеша. Водехме и муленцето на леля Стайке от Горно Дереке с багажа ми.

Първата вечер нощувахме в с. Хвойна. За да не плащаме пари за хан, майка ми ме заведе в къщата на Пенко Ирикюски, стар познат на баща ми. Като кираджия този човек бе нощувал у нас в Проглед, та сега бе случай да ни отвърне с гостоприемство. Така и стана. Петко бе нейде по кираджилък, та не бе вкъщи, но ни прие жена му. Около нея се въртяха млади хора, както се разбра, син и снаха, наскоро оженени. Вечеряхме общо, след което младите се качиха на горния етаж за спане. Легнах и аз в същата стая, дето вечеряхме, и се мъчех да заспя.

Двете жени обаче, майка и Петковица, останаха да се разговарят. Неусетно съм заспал. Сетне легнала и майка, и тъй прекарахме нощта.

* * *

Сутринта станахме рано и продължихме пътя. Минахме Наречен, Бачково и Станимака и надвечер бяхме в Пловдив. Останахме на Пипинерата край града, дето днес е Сточна гара, за да пасе мулето. Случи се, че там наблизо живее един братовчед на майка, мой вуйчо Петър п. Георгиев от Момчиловци, който бе учител в града. Той ни упъти къде е семинарията, която се оказа наблизо, и ние отидохме. Както разбрах по-после, вуйчо бил социалдемократ, та не обичаше поповете, затова не дойде да ни заведе.

Влязохме в двора на семинарията. Тя беше на ъгъла на улица "Иван Вазов" и "Авксенти Велешки", срещу Народната библиотека.

Тъй се разговаряхме ние, кандидатите за семинаристи, когато по едно време на двора излезе един духовник, представителен, черноок, със засмяно и приятно лице, който загледа дошлите. Загледа се и в мене, в краката ми, понеже бях със стари и неоформени обуща.

- Ти кондури нямаш ли? - запита той.

- Няма, дадо попе - отговори майка ми вместо мене. - Ние сме бедни, не можехме да му купим.

Той каза нещо, огледа всички ни и нареди да влезем в една стая, за да държим изпит. Бяхме дошли тъкмо навреме.

Влязохме.

Влязоха и двама надзиратели или учители, не разбрах какви са, които ни провериха имената. Оказа се, че било обявено за приемане 40 нови семинаристи, а сме се явили само 32. Затова бяхме приети всички, независимо какъв успех показахме на изпита. Мене питаха за Ноевия ковчег и за символа на вярата, който им казах наизуст. Тези въпроси ги знаех. Диктуваха ни и откъс от съчиненията на св. Иван Златоуст на тема не завиждай, която се постарах да напиша красиво. Навярно не бях имал много грешки, а и отговорите на въпросите бяха правилни, та ми бе отпусната стипендия...

Това се оповести на другия ден със залепено обявление на вратата. В него с печатни букви от пишуща машина, моето име бе сложено най-напред.

Така аз станах семинарист.

Но трябваше да се внесат пари за някакви предварителни разноски, обзаветба или дрехи, 240 лв., които бяха много за тогавашното ни материално състояние. Който от приетите носеше пари, внесе ги веднага, а мене ме оставиха да ги довнасям постепенно през течение на цялата година. Тогава майка ми си замина, а аз останах в Пловдив.

Дотук свършва моето детство и започва юношеството. Него ще описвам по-нататък.

А засега: Сбогом, детство!

© Петър Маринов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 02.06.2007
Петър Маринов. Някога... (Книга първа). Съст. Александър Маринов. Варна: LiterNet, 2007

Други публикации:
Петър Маринов. Някога... Съст. Александър Маринов. Пловдив: Веда Словена [2003].