Петър Маринов

web | Някога... (Книга първа)

Първите ми другари в Чепеларската прогимназия бяха деца от махалата горе-долу на моя възраст. Най-много се сближих с Дечо Георгиев Дечев, Митю Махин (Стоев) и Кечо Ихтерски. Съучениците ми в класа ме приеха, както разбрах, малко резервирано: че съм дошъл от друго село, че съм с потурки, а те с панталони, че не ме познават. Някои даже ми се всопваха, забутваха и заканваха да се не въртя около тях, както ми се виждаше, че искат даже и да ме бахтот. И за да не ме бахтот, отстранявах се и се държах на почетно разстояние. А когато виждах, че някои от тях, разделени на групи, се караха и биеха, за да не пострадам и аз, чужденчето, в техните разправии, държах се неутрално.

Така почнах училище, а докато свикна с новите учебници, аритметика, христоматия, география и други, вместо познатите ми български названия, сметанка, читанка, отечествознание, ми се виждаше малко мъчно. Непонятно ми беше защо са сменени хубавите думи, нашенски, разбрани, с някакви чужди такива като география, аритметика, значението на които не разбирах. Или по-право, разбрах ги после, когато взех да уча гръцки език в семинарията. Сега обаче трябваше да свикна с тези названия на науката.

Учителите бяха почти всички жени: Тодора Найденова, сетне поп Евстатиева, Екатерина Найденова-Райчева, от Чепеларе и Люба Кръстева от Пловдив, а директор бе Щерю Карааланов от Станимака. Те влизаха в час и излизаха след всяко биене на звънеца, пишеха отсъствия в дневника, преподаваха, изпитваха, пишеха двойки, а по-малко четворки и петорки, като измежду тях особено строга беше Тодора Найденова. Когато се разигравахме по коридора или стаята, достатъчно беше да каже някой:

- Дора иде!

Всички тогава се усмиряваха и млъкваха, а тя познаваше по лицето кой се е борил и вдигал прах, приближаваше се и без да каже нито дума, хващаше виновния за ухото, завъртваше го и увиваше хубаво, и тъй го извеждаше вън. Мене се виждаше, че това наказание е много леко, защото бях наплашен от по-раншния ми учител чичо Колю в Проглед, който на немирните ученици лепкаше шамаре, а за по-големи престъпления, като напр. хвърляне камъни, чупене стъкла, разлайване кучета, чупене огради, бахтеше с бастун. Това бе най-тежкото наказание, налагано от него. Но всъщност какво бе това бахтане с бастун. То бе повече символично, както се казва днес, защото само го премерваше отзад и уж бахтеше, а не се чувстваше почти нищо. Важен бе в случая моралният ефект, защото бахтаният ученик се чувстваше разобличен и засрамен. Достатъчно беше само да се каже: "Леня Стоюскек учителят бахта с бастун". "Лию Ивановски е мокнал кучен, та учителят го бахта с бастун!" или "Щефо Митюски е изкротил Мирчовици плетон (оградата), оти е валял топе в снегон, та учетилят го бахтал с бастун", за да ходят тези деца като попарени няколко дена. Мене не беше се случвало да ме бахте, но аз имах представа, защото не той, а тетю ме беше бахтал за фтесване в чужда нива и други беле, та знаех какво е да се бахте не само с бастун, но и с токуч или жоп, какъвто носеше пъдарят Шкодрата, а след него и Стою Четрока.

Сега в Чепеларе видях, че не бахтат нито с бастун, нито с тояга или жоп, а само опъват уши. Това вече беше дребна работа, затова почнах да не се боя от наказания.

* * *

При отиването ми в Чепеларе през първите два-три месеци аз си ходех с потурките, като си опасвах и пояс. С такива дрехи почти никое дете в Чепеларе не ходеше на училище. Все бяха облечени с панталони, ушити от местна хабо от бозов цвят, горе носеха палта, а на главите, почти всички, нищо, ходеха гологлави и рошави. Затова директорът по едно време нареди всички да се острижат. Остригах се наред с тях и аз.

За да се уеднаквя с чепеларските деца и се не деля от новите другари като коза низ овца, както казваше майка ми, щом дойде зимата, тя донесе от Проглед тевтикова хабо (бозова аба) и ме заведе при един терзия (шивач) и мен да ушият панталоне. Много се радвах на това. То подейства върху съзнанието ми, че се откъсвам от простотията и поемам някакъв нов път към гражданственост някаква, към някакво по-културно бъдеще. Това бяха мои наивни детски мечти.

Слушах някои жени казваха на майка ми:

- Как кандисваш, Тасовице, да шииш Петюму палталоне?! Чи то да знае Тасу, та то ще приби от бахтане! И тебе, и Петя.

Майка ми повече мълчеше или нещо обясняваше, но се примиряваше с положението или казваше:

- Какво да правя? Всички деца сега ходят с такива дрипи (дрехи), та и ние! Доде се учи, ще ходи с палталоне, че ега торне с овцете, пак си щим му уши шалваре (потури).

- Че казала ли си барек на Таса, че ще му шиеш панталонe? Инък той млого ще се кара! - казваше веднъж на майка ми Лазарица Митровска, наша роднина в Чепеларе, която знаеше как се кара и бахте тетю, защото сама беше бахтана от нейния мъж тетюв братовчед, с когото се мясаха по грубости и простотия, та бе лежала болна и обвивана в овчи кожи.

- Не сом му казвала, ала каквото ще да прави! Врить (всички) деца ходят тъй.

- Ех, ще порука (повика), ще попцова, че най-сетне ще алащиса (свикне)! - казваше в заключение Насю Балджията, който бе, както разбирах, вдъхновител и препоръчал на майка ми, за да реши тя да ми се ушият панталони.

Така свалих потурките и тръгнах вече с панталони. Един съботен ден, когато си отидох в Проглед с панталоните, заобиколен бях от всичките деца, които се събраха около мене, гледаха ме и обиграваха, като искаха да знаят как се стягат, как се обличат и свалят, как се ходи с тях, по-удобни ли са и пр.

- Те са хубави само га го бернат (подгонят) кучетата, та да прерипка борже хольми и фойналаци! - казваха с насмешка Щефо Гелин и Марин-голям, които минаваха край нас и отиваха нейде да делат греди.

* * *

Трябва да кажа, че освен мене в Проглед имаше още едно дете на моя възраст - Силю Митюски (Васил Димитров - сетне писател Янтай Кавалов), който ходеше с панталони. Само че бяха тесни и ушити от майка му, но той отиде да учи класовете в прогимназията в Стеминех (Станимака). Той рядко си идваше в село и беше се огражданил, та и говорът му даже бе станал граждански. С него дружехме и растяхме заедно. От него научих много работи, каквито стават в Стеминех. Най-интересно от всичко, каквото ми казваше, беше това, че там имало кинимутограф, т.е. някаква машина, която изобразявала на стената да вървят хора, да тичат коне, да стрелят пушки, да горят къщи и много още работи.

- Гледах - казваше той, - "Камо грядеши". Девет деня горя Рим и да видиш колко хора избиха и изгоряха живи!

Имах представа за горене на хора от "Сънят на Св. Богородица", та не бе нужно много обяснение. Приемах всичко за вярно и, щом той го е видял с очите си, трябваше да го приема тъй, както казва. Казваше още, че там давали театро, в което истински хора се преобличали, слагали си бради и мустаци и правели представление.

Разбрах още, че за "Камо грядеши" имало цяла книга, която се казвала роман, в която се описвало всичко и ако се прочете, ще се разбере същото, както на кинимутографа.

Затова след ваканцията като отидох в Чепеларе, започнах да търся тази книга, питах и учителката Кръстева, която раздаваше книги от библиотеката на учениците, но тя ми каза, че такава книга няма. Вместо нея тя ми даде друга.

- Тя е пак роман - каза, - и в нея ще видиш какво има зад морета и океани.

Взех книгата и я четох доста дълго време, защото не ме увлече много. Тя беше "Пиратско гнездо" от Георг Стивенсон. Говореше се за морета, кораби, разбойници, морски дълбочини, неща, доста далечни от представите на възприятията ми. Това бе първият роман, който прочетох.

След това взех друга книга, "Робинзон Крузо". Тя толкова ме увлече, че веднага избледняха впечатленията ми от първата. Имаше и картинки, и още от първата страница като я зачетох, не я оставих, докато не я завърших. Тя запали въображението ми за подвизи и приключения, но главно, вдъхна ми идея, че може и аз да опиша нещо от това, което ми се е случило.

Бях си купил и прочетох и друга една малка книжка, която ме обогати с много преживявания, нови помисли и която остави трайни следи в целия ми по-нататъшен живот. Тя бе "Из Беломорската равнина" - пътни бележки и впечатления. В нея се описваше как този, който я написал, Стою Шишков, пътувал с мулета и кираджии към Ксанти, Портолагос и крайморските овчари и сулинаджии (рибари), и как се върнал обратно. Това описание ме върна назад към изтеклото лято, когато и аз бях ходил с кираджии в Беломорието. Книжката възбуди силно моите спомени и преживяното там, и сега, след прочитането на "Робинзон Крузо", у мен се появи някакво подсъзнателно чувство, че и аз ще мога да опиша това мое пътуване и приключение.

Меракът или замисълът да направя това залегна още тогава у мене, но все отлагах да го опиша, та ха днес, ха утре, и понеже не намирах с що и как да започна, та все отлагах. Отлагането продължаваше месеци и години, минаваха и десетилетия, дори до днес, когато още не съм го описал.

* * *

Книгите, които четях в Чепеларе, ме въведоха в един нов свят, непознат дотогава за мен. Особено ми допаднаха книжките от списание "Картинна галерия" за деца и юноши, където прочетох поемата "Шильонския затворник" от Байрон, написана в лиричен тон, която ме покърти. Тези книжки поглъщаха изцяло вниманието ми. Също такова впечатление ми направи и списанието "Росна китка", едно томче, което изцяло прочетох и от него за пръв път се запознах с живота на Наполеон, Шекспир и др. Освен тях имаше и други списания: "Венец", "Детска почивка", "Светулка", "Звездица", в които имаше напечатани и детски стихотворения. Под някои бе отбелязано, че са написани от деца, ученици като мен. Това породи странно желание и у мен:

"Дали ще мога да напиша и аз стихотворение?"

Мислех, че ще е лесно, ще се нареждат думите една след друга и ще стане стих и куплет. За рима и стъпка нямах никаква представа. Мислех, че от самосебе си става всичко и като почне да се пее с глас, работата е свършена. Имах предвид стиховете на "Тих бял Дунав", "Гледат ми очите Стара планина" и други.

Купих си една тетрадка, взех молив и почнах да пиша нещо като подражание на стиховете в читанките или списанията. Помня, че първото ми стихотворение беше за "Балканската война". Нали нея бях видял и преживял, пък и турците ги нямаше вече на Рожен? А бях рисувал и картина за роженския махмур. Това стихотворение почваше така:

"Изведнъж се чу, из България;
Ужасен бой ще има, за Македония!"

По-нататък се редяха все такива стихове, като се описваха победите на българите при Одрин и Чаталджа, как са освободени тези краища от турците, като бях изпаднал в някакво подражение на Вазовата поема "Опълченците на Шипка". Това мое стихотворение обхвана около 2 страници и го написах на първо място в тетрадката ми. Четях си го и създавах мисъл, че е хубаво и че мога да пиша стихотворения.

След това написах и друго стихотворение. То бе за часовника, как стои на стената и трака "тик-так" и т.н. Беше по-късо, само от два или три куплета. Написах още няколко такива и ги нареждах в тетрадката едно след друго. Гледам тетрадката се напълни до половина. Значи още толкова и тя ще е готова за една книжка като на списание "Светулка".

Пописах още няколко стихотворения, но взе да ми се насища. Бърже ми се изчерпи вдъхновението. С никого не споделях тези мои тайни занимания. От другарите ми съученици никой не се вълнуваше от такива работи. Старите пък у сестра ми, стрико Васил Балджията и чича Муда, съвсем не се интересуваха от книги и списания, затова живеех сам със своите мисли и мечти. Една вечер само, не знам по какъв повод, когато се бяха събрали всички вкъщи, разговаряха се кой къде е ходил, какво е правил, какво е мислил да прави, а какво е станало, ненадейно се обърна Насю Балджията към мене и ме запита:

- Ти, Петре, какъв искаш да станеш?

- Поет! - му отговорих аз, без да се колебая. Другите не разбраха нищо, но той се замисли и рече:

- Какво ще правиш, като станеш поет?

- Ще писвам песни! - казах пак без колебание. Имах предвид тетрадката със стихотворения, която бях написал донякъде.

Той пак ме погледна, погледнаха го и другите, и ми рече:

- Хее! Това не е за всекиго работа! Човек не става лесно поет. Иван Вазов е бил поет, ала по-напред петнадесет години министър е бил, че тогава е станал поет! Къде това да станеш и ти такъв?

При тези думи на мен се отби меракът изведнъж. Щом е трябвало по-напрeд министър да ставам, па тогава поет, сам се убедих, че е невъзможно. Затова си замълчах и не дадох вид, че желая да продължавам разговора по този въпрос. И другите, които слушаха тези обяснения на Насю Балджията, поклатиха глава отрицателно, защото сега разбраха за какво става дума. Поет те не знаеха какво е, но министър знаеха.

Така завърши моето първо изявяване да стана поет. То бе и последно. Не последваха вече и стихотворения в тетрадката. Щом е трябвало да ставам министър... край!

* * *

Все пак тетрадката се въртеше между книгите ми. Премятах я от време на време, попрочитах нещо, мислех, че не ще да е пък толкова лошо, но... все я оставях настрана.

Чак на пролетта, преди да ни разпуснат за лятна ваканция, ми дойде на ум да я покажа на учителката по български език. Тя бе Екатерина Найденова-Райчева, която наскоро беше се оплакала на Насю Балджията, на служба в училището, че нещо съм отслабнал и както изглежда ще си намаля успеха... Той ми се скара, че не си гледам уроците, а се занимавам с игри и празни работи. Аз се сепнах, стегнах се да уча и за една-две седмици поправих бележките си на пет и шест. Видях, че учителката остана доволна от мене, затова реших да й дам тетрадката с моите стихотворения.

Един ден, като си отивах за обед, забелязах, че вървя близо до нея. И тя си вървеше по същата улица. Поколебах се доста какво ли да сторя и как да я заговоря, па реших, преди да се отклони към тях, приближих я отстрани и срамежливо й рекох:

- Аз имам стихотворения!

- Какви стихотворения, Петре? - запита тя, като помисли наверно, че съм взел от библиотеката книга със стихотворения.

- Ей ги тук! - казах и й подадох тетрадката.

Тя я взе, погледна я, погледна и мене, па я прибра в чантата си, повъртя глава и си замина. Заминах си и аз.

Мислех, че на другия ден ще ми я даде и каже нещо, дали я чела или не. Но денят мина, тя ме виждаше да играя с другите деца, но не ми каза нищо. Аз пък се срамувах да я запитам и... така си остана. След време ни разпуснаха, аз си отидох в Проглед и тетрадката се забрави. Струваше ми се, че учителката я захвърлила нейде. С това се сложи края на моята поезия.

* * *

Преди още да ни разпуснат, към края на учебната година, се очертаваше вече кой от моите другари ще премине и кой ще остане. Повечето бяха слаби ученици, не говореха правилно, не разказваха хубаво, пък със задачите не се справяха никак лесно. Учителките се ядосваха много и често ги наказваха да остават в стаята, за да преписват уроци. И аз не се различавах много от тях, но както се виждаше, ще премина. Това пораждаше завист у другарите ми, които обясняваха, че тъй ще стане, защото учителките ми гльодали хатор, т.е. писали ми по-хубави бележки, без да съм знаел повече от тях, защото Насю Балджията е на служба в училището, та заради него ставало всичко. Понякога ми се заканваха и да ме бахтот, загдето ги надвишавам по успех. Смятаха, че не бива някакво дете, дошло от "Стамболово", както наричаха те Проглед, да знае повече от тях. Аз виждах това и си свивах опашката като избягвах да се въртя около тях, когато се говореше за бележки, знаене и незнание. Чух веднъж да казват:

- Ей, това стамболовче трябва да го изпъдим! Да не дохода догодина да се учи тука!

Като че колективно решение вземаха или проява на демокрация, съгласно която от тях зависеше кой къде ще се учи.

Така обаче не разсъждаваха всички. Имах съученици в класа, с конто дружех като Митю Стаев, Горчо Бозуков, Митю Йенков и които не бяха съгласни с първите и чух да им казват:

- Защо ще го пъдите? То не ходи сега с потуре! Не видите ли, че е с палталоне като нас?

Сега разбрах, че и потурките ми били един от аргументите да бъда нежелан другар известно време за някои от тях. Но от потурките се бях отървал вече и сега бях съвършено еднакъв с другарите от класа.

* * *

Един неделен ден към края на месец май, когато всичко се беше раззеленило, на излет до Проглед дойдоха чепеларските учители ведно с компания техни приятели. С тях дойде и сестра ми Дона и леля й Стана Чакорка. Аз ги посрещнах пред къщи, но не влязоха, а подминаха нагоре към ливадите и чучура. С тях отидох и аз. Целият ден прекараха там. Ядоха и се веселиха, свиреха на мандолина и китара, пееха и се рахождаха из околността. Повече гледаха да са по двама. Аз ги следех и им берех китьки, та им ги давах, а те ме отпъждаха, защото предпочитаха да остават сами край хвойналаците и аз бях им излишен. А бяха почти всички свободни, ергени, неженени. Само учителката Катя Найденова бе с мъжа си Димитър Райчев. Другите бяха все с партньори: Люба Кръстева, учителката по география, бе обкръжена с вниманието на мировия съдия в Чепеларе Топузанов, габровец, Райна Абаджиева дружеше с инженер Цоков, ергенин, за когото впоследствие се омъжи. Още не бях запознат с този род преживявания, наречени ухажвания, модни задирвания или флиртуване по ливадите, нито ми дохождаше на ум, но от самото им отношение към мене и пращане към селото уж да донеса или занеса нещо, разбрах, че искат да остават сами и да разполагат с времето си, без да си пречат един-другиму. По едно време стана голям смях, защото Кръстева и Топузанов бяха прикрили главите си с един балтон, смееха се и нещо се дърпаха, докато един им дръпна балтона и те останаха разкрити. Преди това обаче ги фотографираха, та съдията се мъчеше да унищожи негатива и се бориха доста време. Смяха се и се веселиха до късно следобед.

Надвечер си тръгнаха към Чепеларе с песни и китари, а и аз с тях си отидох, защото на другия ден, понеделник, имахме училище. Подминахме селото и Радковия хан, а щом дойдохме до дъскорезницата "Сираковия далап", пред която имаше складирани греди и дъски, те се спряха и решиха да направят снимка. Апарат носеше един интелигентен българомохамеданин, комуто всички казваха Борис, син на Адил Джуров, който наскоро си бе възвърнал турското име и се казваше Раиф. Наредиха се всички седнали по камарите дървета и зачакаха да се снемат. Борис-Раиф гласеше апарата. Встрани от учителите при една камара греди застанах и аз. Апаратът щракна и фотографията стана. Пазя я и досега, едно дете с калцуни и селски панталони...

На другия ден учениците от цялото училище знаеха, че учителите са ходили в Стамболово и това още повече усили ненавистта у моите другари, които мислеха, че нещо съм правил за угода на учителите, та да премина в по-горен клас.

* * *

Оставаха още две седмици до деня на разпуса. При създаденото настроение другарите ми противници решили: "Не бива с лесно да се куртулиса (отърве) това стамболовче" и "трябва да ме набахтот един пот, та да станва каквото ще!"

За изпълнител на това решение бил определен Ваню Беленозов от нашия клас, който минаваше за по-едър и груб, а за негов помощник и инструктор, Минчо п. Маринов от съседния клас. Двамата трябвало да ме причакат предстоящия съботен ден нейде по пътя, когато си заминавам към Проглед и да ме набохтот.

Речено, свършено!

В определения ден, събота, наистина си тръгнах. Вървях по пътя и си подсвирквах. Виждах, че пред мене се мяркат хора и деца, но си го обяснявах с близостта на Косювския и Садъковия хан, около които винаги се мяркаха хора. Но когато подминах Садъковия хан и Свитата кюприя, както се казваше тогава оная местност, видях, че две фигури претърчаха нагоре по шосето. Бяха деца и бързо се скриха зад първия завой към двете бичкии. Познах кои са и ми беше чудно защо отиват и те нагоре по пътя, защото никога не бях виждал чепеларски деца да се движат по тази посока.

Щом дойдох до Кисоската бичкия, изведнъж изскочиха и двамата иззад моста, където бяха се прикрили. Нахвърлиха се към мене със закани и юмруци. Помислих, че си играят, та се и позасмях. Минчо пошушна нещо на Ваню, който не отвърна с взаимност на моята усмивка, а извика със злоба в очите:

- Ей, стамболою! Какво тросиш тув? - и се спусна с юмруци да ме бие.

Минчо също наближи, но не вдигна юмрук. Той само инструктираше. Разбрах, че съм попаднал в засада! Бързо съобразих, че няма друго спасение, освен... да бягам. Наведох се да избегна първия удар, изплъзнах се, скочих и... дим да ме няма. За десетина секунди отскочих доста далече. Те ме подгониха, но не можаха да ме стигнат. Хвърляха камъни, но и камъните не ме достигнаха. Скоро превалих нагоре към Брайнювица и Прогледската воденица, която винаги мелеше брашно. Като стигнах до нея, сметнах, че съм вече на безопасно място. Двамата ми преследвачи, първият от които впоследствие се пропи и се помина, а вторият следва в Германия водно инженерство и стана професор по мелиорации в Пловдивския университет, престанаха да ме преследват.

Влязох във воденицата, където заварих леля Рада - Таковица, да събира смляното брашно, която, като ме видя, че съм обезпокоен, ме запита:

- Оти си таков задихтен (запъхтян), Петьку?

Не й отговорих нищо, защото ме беше срам да кажа, че са ме гонили чепеларски деца да ма бахтот. Не казах на никого и вкъщи вечерта, когато си отидох.

Следващия понеделник пак си бях на училище в Чепеларе, но и там никой нищо не ми казваше. Опасяваха се, види се, и те, да не ги обадя на учителите, защото или щеше да има наказание, а може н намалено поведение, или щяха да ги представят на Насю Балджията да хми се нарука или сведе долу в дърварника да ги набахте.

Така се размина това мое премеждие.

* * *

Но и друго премеждие имаше да преживявам през тази пролет. Наближаваше време тетю да се ворне от поле и тогава щеше да ме види с... палталоне! Това беше една от най-неприятните предстоящи работи и за него, и за мене. Аз наистина имах малко кураж от майка, но знаех, че ако рече да ме бахте, нищо не ще може да ме спаси. Пък и с майка той не се церомонеше много, защото бях виждал и нея да бахте. Миналата пролет например я бахта, защото била оставила една дървена паница, изработена от него (той дялаше хубави паници), с мазнина по нея, та беше изгризана от мишки. Тогава, в средата, в която растях, беше нещо обикновено мъжете да бахтот жените си. Даже бях чувал Бечо Карастояноски от Дереке, тетюв приятел, да казва за жена си: "Защок ще ми е жена, ега нема да я побахтавам?"... Друг пък, Стою Четрокът веднъж казваше на баща ми: "Жена трябва да се побахтава, та да слуша!". Овчарски схващания!...

Та и с мене сега щеше да стане нещо, ала не знаех какво.

Седмица след като ни разпуснаха, тетю наистина си дойде. Бях нейде вън от къщата зад градините, но отдалече го видях. Нещо вътрешно ми подсказа да отида по-далече, веднага да не му се явявам и здравовам с "Дубре душол!", както друг път. Затова дълго се въртях около чучура и ливадите, та се прибрах сетне надвечер. Като влязох, видях, че се беше разположил в бужека и пушеше. Щом влязох, той ме погледна остро, намръщено, та не можах да го здравовам.

- Какви са сее дилаве?! - каза намусено.

Майка ми намери за добре да излезе към клето (килера) с някакъв съд от огнището, та не каза нищо. Не казах нищо и аз, и останах прав до вратата като виновен. Тетю продължи:

- Да плаши овцесе! Да гу лаят кучетаса!... Гиди калп минлет! (Гиди лошо поколение!).

Тогава почнаха ругатни, псувни и попържвания по адрес и на моите панталони, и на този, който ми ги ушил, и на този, който му е дал хабо да я всаката (похабява). Майка намери за благоразумно да се върти по клето, докато му мине ивкьота (яда), каквато види се и тя очакваше. Аз стоях на едно място като закован и нищо не проговорих. Очаквах всеки момент да полети към мен дилавят (машата), готов да бягам навън.

- Йе да ходям пу поле, да ма адот вошкине - продължаваше тетю, - и да се чудам как да спаторхам (припечеля) неква паро за мисир и жито, пък тува сакива маймунжулуци да станват!... Гиди динини сити мини гуропала! (Ах, твоята вяра крастава!) - казваше тетю с ръкомахания.

Тук той наистина се наведе да вземе дилавят от огнището, но се оказа, че го няма - майка ми го бе изнела към клето с някакъв свален от виругата на огъня бакър и още се бавеше по килера. Това ме спаси, като не разбрах нарочно ли бе изнела дилавя майка, за да го не зоме тетю, или случайно. Тетю се поогледа и повъртя, па като ме стрелна с поглед, каза:

- Хо махкай са от тува, да та не гльодат очисе!

Аз изхвръкнах навън и не се прибрах до късно през вечерта. На излизане чух само, че майка се прибра в стаята от клето, откъдето бе слушала разпрята и му рече:

- Хо, стига сега! То Насю рече да му ушиим. Всички тъй ходят сега, та и то нема да са дели като коза низ овце.

Какво се разправяха по-нататък, не чух, но отвън долових, че и към нея се нахвърли:

- То ти го разваляш! Ти му уйдисваш! Защок слушаш Наса? Той ли ще дойде да ми пасе овцене?

Обаче тонът на гюрюлтията намаляваше и както разбрах, тетю остана с впечатление, че Насю Балджията е станал причина да ми се ушият панталони. Този аргумент, че зетят, с когото уж се погаждаше тетю, се е намесил във вътрешния му живот и е направил това, послужи за повод да ми се размине тоягата. Чувствах, че съм спасен.

Вечерта майка ме намери вън край градината и каза:

- Хо, влези вотре и се завий с другине деца, да те не бахте.

Влязох. Разбрах, че настроението е малко омекотено.

На сутринта малко се въртях по вътре, повече гледах да съм по двора и вън, където и тетю излизаше, но не ме пъдеше вече, за да не му се мяркам пред очите.

* * *

Следващата сутрин дойде от Чепеларе и Насю Балджията ведно със сестра ми, за да го хошкат (поздравят), че си е дошъл от поле. Това допринесе много да се размине опасността да ма бахте тетю. Колкото и да бе груб и упорито държеше за старото, та даже мразеше учените, които измисляли тези дрехи, но той не можеше да счупи хатъра на зетя си, защото и Насю ходеше с панталони.

Така ми се стори, че леко и без особени стълкновения, главно без бахтане мина кризата по реформата на моето облекло. Бях доволен. Трябваше само да внимавам да не ядосвам тетя за друго нещо, покрай което да ма бахте... и за панталоните.

Сестра ми и зет ми останаха в Проглед, за да отидат другия ден на мандра, каквато се стягаше да стане на местността Усоето. Вечерта трябваше да се пасат конете нейде в околността, доведени от Чепеларе, и нашето муле. Пратиха мене като ми дадоха една кепя (ямурлук) за завивка и в торба ядене. Тази работа приех с удоволствие, понеже нямаше да съм около къщи и тетя, в чийто поглед все още виждах неодобрение на моята форма, както той наричаше новите ми дрехи.

Времето бе топло и приятно. Качих се на коня, завързах зад него мулето и се отправих срещу селото към гористата местност Бобово, Знаех, че там има празни места за паша, а и ниви нямаше наоколо, та малка бе вероятността да фтесат. Намерих удобно място между "Румин преслуп" и "Тьонке бурун" и за преспиване, и за паша на добитъка. Нощта бе съвсем ясна. Пуснах конете та се запасаха, а аз се свих под едно дърво между клоните му и така съм заспал.

Лятната нощ е къса, та като се събудих, гледам, разсъмва се. Конете бяха близо край мене. Местността бе поляна, обградена с елови дървета. Размърдах се и се канех да хвана конете, като им сложа юларите.

Тъкмо станах, видях, че и двата коня изведнъж се опулиха по посока към мястото, дето бях спал. Наостриха уши, опулиха очи и започнаха силно да пръхтят, както когато са уплашени. Затупаха и с крака, забягаха и почнаха да се въртят около себе си. Отърчах да ги задържа, но те не се даваха и продължаваха да се извръщат към посоката, откъдето дойдох, да тупат с копита и да пръхтят. Обърнах се, погледнах натам и... какво да видя!

- Мечка!

Покрай полянката върви нагоре, рунтава и тежка, пристъпя тихо и бавно, и като че никак не се смущаваше от пръхтенето на конете. Облещих очи и се уплаших. Разтреперах се, защото не бях виждал дотогава мечка освен по картините. Успях да хвана само коня, който бе по-кротък, а мулето продължаваше да тропа и обикаля. В един момент то дойде зад коня, аз хванах и него и го завързах за самара, после се метнах на коня и дим да ме няма. Конят това и чакаше. Хукна по пътеката в обратна посока, повлече и мулето. Едва успях да се обърна и видя, че мечката продължава да преваля нагоре и скоро навлезе в гората към местността Побит камък и Кузу-ятак. Конете тичаха с всичка сила нататък и през седловината Румин преслоп и Щоновата колиба за няколко минути се намериха при Радковия хан. Едва там се успокоиха и престанаха да пръхтят. Пристигнах си в село рано-рано.

Запитаха ме защо толкова рано си ида и аз им казах, че съм видял мечка, конете се изплашили и побягнали, та едвам съм ги хванал, но вкъщи не повярваха.

- То тъй ти се е сторило, майци! - рече майка.

- Как ще ми се сторило, маю, ага я видях! Ей такава, голяма, с рунтава глава, с дебели ноги! Задницата й бе по-малка, оборна се, погледна ма и подмина нагоре.

Събудиха се всички по къщи и чух, че коментират: "Петю е видел мечка, та си е дошол!"

Но повечето не повярваха и казваха, че и да е имало нещо, то не е било мечка, а някакво рунтаво куче или друго нещо.

След няколко време и други бяха видели тази мечка по Бобово и Пампорово, тъй че се потвърди моето виждане.

- То наистина и Петю е бил видел ейнае мечка - казваха хората по улиците.

Това стана причина дълго време да ме е страх да отида на онова място, било да паса коне, било да бера дърва.

* * *

Не стана нужда да ходя там. През ранно лято тетю се стегна една сутрин, натовари мулето с орало и хомот, подкара два вола и пое пътя към Караманица. Поведе и мене. Минахме тая махала, минахме местата Скаклювица и Харадинви локи, които бях гледал само насреща. Прекосихме върха Чуфаджиица и за два часа отидохме в Богутевското землище зад Каракус и Лопух дере. Там имахме широки ниви, купени от изселили се българи мохамедани, които той щеше да оре, а аз да му водя воловете. Настанихме се под едни ели, почнахме работа и там прекарах почти цялото лято. Отивах от време на време в Проглед само да вземам хляб.

Тези ниви ни бяха общи с другите "Мариновци", та към края на лятото (1915 г.) дойдоха там да помогнат Марин-голям, Марко Иваноски, Марин-малък и още някои. Доораваха нивите, преораваха угарта и сееха за зимен посев. Радваха се, че земята е хубава и рохкава. Прекарахме десетина дни много оживено, защото бяхме мнозина. Вече никой не ме закачаше заради панталоните. Пък и аз се разнообразявах, сменях за малко време панталоните, докато бях с тетя и си надявах потурките, а след това обратно, докато потурките се скъсаха и излязоха от употреба.

По време на работата из нивите в Лопух дере много се говореше, че в Европа се води война, че Русия и Германия се бият.

- Само нас да не закачат - казваше Марко Иванов, - че войната е лошо нещо!

- И да на закачат, и да на не закачат, та нема да на питат! - казваше Петю Кекин от Долно Дереке, който също бе дошъл там.

Така минаваше времето. Един ден тетю ме проводи да отида в село, за да взема хляб и му донеса тютюн. Аз се зарадвах, та веднага тръгнах и макар да бе далече, повече от два часа, но вървях бърже и скоро стигнах в село. Порадвах се на къщата, на майка ми и другите деца, но на сутринта трябваше да се връщам. Тръгнах обратно, но този път вървях като без ноги, защото се отдалечавах от къщи.

Как да е, пристигнах при орачите по обед, и каква бе моята изненада, когато видях, че съм забравил да донеса тютюн за тетя!... Пък той най-напред за това попита. Па като разбра, че няма тютюн, че като се развика, запсува и затърси тояга да ме бахте.

- За какво та съм проводил, бе сампук (заплес), га нема да ми донесеш тютюн? Ще та прибия, та да знаеш га ти рече чилек некво, да своршуваш работа! Тебе не трябва хлеб да дам да ядеш! - последваха ругатни и закани.

Намесиха се и другите Мариновци, развикаха се и го възпираха да се не хвърля към мене. Аз намерих за най-благоразумно да се отдалеча оттам и стоя на почетно разстояние, като да не може никой да ме хване. Тетю продължаваше да рука и пцува, не ми даде и да седна, а с тояга в ръка ми заповяда:

- Веднага да се връщаш в село и тютюн да ми донесеш!

Не чаках повече и тръгнах. Слушах, че го утешават другите, че не е кой знай какво това, че няма тютюн, че и без тютюн се може, повечето хора не пият тютюн и пак са добре, че хавае (напразно) се напъва и "бобути". Той обаче беше непримирим с техните доводи против тютюнопушенето, било му се стевнило в очите и казваше, че заслужавало да ма прибие.

Аз заминах.

В село майка ми се изненада като ме видя така бърже да се връщам и като разбра причината за това, каза:

- Пукница му и тютюнет, и турмата!...

Взех в една торбичка няколко пакета тютюн - тогава цигари нямаше, наричаха ги папероски и бяха скъпи, та ги пушеха само чорбаджии и чиновници, и тръгнах към Богутевските ниви.

Тъкмо излизах от селото и се изкачвах от Големия чучур към Дрейкина барчина и чух камбаната в село заби! Биенето бе тревожно и ненавременно. Не беше нито празник, нито време за черква. Поспрях се над Жейгаровото, за да видя какво става. Гледам, заизлизаха хора от къщите, зеха да викат и се питат едни-други:

- Какво има, мари?

- Кой клепе?!

- За какво клепе камбаната?

Слушах, но още никой не даваше обяснения. По едно време чух някой казваше нещо по долната махала, отделяха се охкания и не след много настъпи пълно мълчание - въпросите спряха.

- Мобилизация! Мобилизация! - завика някой из горния сокак. - Утре всички войници да се явят в полковете!

Застоях се под Жейгаровата ела и рекох да почакам. В това време излезе на пътя за ливадите над селото кметския наместник, стар Лоптю, който поръчваше на някого да каже в куцинската махала и Караманица, че има мобилизация, за да знаят всички. В това време видя и мене насреща и извика:

- Ти къде вървиш?

- Вòрвем нах Богутевските ниви - казах.

- Ха! Ти пък ще кажеш на Марка Марина и на врют (всички), че има мобилизация. Веднага да дохадат и да отиват в казармите!

- Бива! - му отговорих и тръгнах.

В първия момент не разбрах цялата сериозност на това съобщение. Възприех го само като изненада, която ще съобщя, щом отида при орачите.

Така вървях и носех тютюна.

Пристигнах по обед. Воловете бяха отпрегнати и почиваха. Тютюнът дойде тъкмо навреме. Най-напред посегна тетю.

- Какво има по село, Петю? - запита засмяно Марин-Голям, както обикновено се запитва. - Какво правят женищана?

- Нищо. Има мобилизация! - казах аз.

- Какво?! - запита той изненадано.

- Има мобилизация! - повторих.

Този път чуха всички. Опулиха очи и запитаха в един глас, като ожилени:

- Какво? Какво? Казвай борже! Казвай да видим.

- Камбаната клепа и казаха, че има мобилизация, та всички да отиват войници!

- Брех, аннасана! Брех, техната мама! - развикаха се и почнаха да се щурят какво да правят.

Аз продължих.

- Лоптю нароче още днес и вие да вървите!

Какво стана по-нататък, не разбрах, но всички наскочиха, оставиха тютюна и почнаха да се тюхкат за това, какво има да стане след тая мобилизация. Запсуваха и управници, и държава, ругаха Радославов и министрите, и виждаше се, че ще се стягат за заминаване. Най-много негодуваше тетю. Всички остри думи, каквито знаеше, отправи към управниците, учените и чиновниците. Той като че забрави тютюна и запалил-незапалил още цигара, стана, обикаляше, и по едно време взе един токуч (крива тояга), с който взе да се подпира. Неприятната новина му помрачи и без туй лошото настроение. Яд го беше, че всички ще заминат, а той сам ще остане на нивата (беше стар и не го ловеше мобилизацията), че за какво е тази война, за какво са тези войници и пр. По едно време той се нахвърли и срещу мене:

- Та това ли отиде да донесеш? За това ли ходи в село? Гиди ауръда кодумуна хаа!

Гласът му се повишаваше, той ме наближаваше и както бе с тоягата, оставаше само да ме налегне и попари. Искри като че хвърчеха от очите му и ругатните се отправяха все към мене, загдето съм донесъл новината и ме ругаеше, като че аз съм обявил мобилизацията.

Аз се държах във виновно положение и гледах да съм по-далеч от него.

Нямаше как, трябваше да заминават по-младите. Воловете вече не впрегнаха. Събраха си багажа и за късо време бяха готови да заминат. Щяхме да останем само ние с тетя. Прецениха каква работа е свършена и се споразумяха тетю да дооре нивата, от която за добра чест малко оставаше за довършване.

Те заминаха мълчаливи и умислени.

- Със здраве, стрико! Ние заминаваме и не се знае дали ще се видим пак! - каза Марко.

Ние останахме, като през всичкото време мълчах, защото се чувствах като виновен за случилото се. След време чак разбрах какво стана и какво съдбоносно значение имала тази дума мобилизация. С нея се почна и за нас Първата световна война, или както я наричаха "Общоевропейската война", която продължи от 1915 до 1918 година.

След десетина дни се свърши работата на нивата и ние се прибрахме в село.

© Петър Маринов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 02.06.2007
Петър Маринов. Някога... (Книга първа). Съст. Александър Маринов. Варна: LiterNet, 2007

Други публикации:
Петър Маринов. Някога... Съст. Александър Маринов. Пловдив: Веда Словена [2003].