Петър Маринов

web | Някога... (Книга първа)

Напластени представи за някакви чудни, страшни и свръхестествени неща имаше доста в съзнанието ми. Още от малък ме плашеха, че по тъмното има бубурак, който хваща и отнася нейде децата. За това гледах вечер рано да се прибирам и се боях да изляза по тъмно. Това бе прочее и причината за споменатото по-напред мое изпускане нощно време. Да се стиска човек цяла зимна нощ и да се бои от тъмното да излезе вън, се лесно обяснява както и аз сега си обясних този ми телесен недъг, който изчезна, когато престанах да се боя от бубураци и от тъмно.

Освен това, старите ми бяха внушили да се боя и от дракусе. Какво беше това и те не знаеха, но и за дракусете казваха, че излизали само ноще. Говореше се, че у Мирчовцех, чиято къща ни бе съседна, има дракус, у Гела също има дракус, наречен Будурското, защото колибата, в която живееше тя, беше Будурска от Долно Дереке. Казваха още, че и на местността Богаза по колибите имало дракус, наречен Бугазкото. Затова, макар че там имахме хубави ливади и колиба, не обичах да оставам нощя за преспиване. Брат ми тогава пасеше овце и нощуваше в колибата, та му се чудех, как не го е страх от дракуса. Понякога ме пращаха да му занеса ядене от къщи и, за да не е сам, казваха да остана през нощта при него. Но мене сдържа ли ме? Гледах да се връщам, дорде е рано.

Веднъж, на свечеряване, занесох яденето на Бугаза, и макар че се стъмняваше, бързах да се върна. Страх ме беше освен от тъмното, но и от вълци, с каквито ни плашеха. Докато направя завоите през ливадите на Рожен и мина под параклиса "Свети Дух", съвсем се стъмни. Озъртах се на всички страни, зяпах и вървях напред, като се боях от всяка шумка. Изведнъж видях долу под параклиса нещо голееемо и шарено, което като че помръдна и се задвижи към мене... Успях само да извикам:

- Уаааааа! - и то с един пресипнал глас, като че ме колят.

Едвам си го чух сам, краката ми се подкосиха, но пред опасността да ме хване дракусът, затърчах напред и не усещах къде стъпвам. Така с викове и страх стигнах чак до селото. Когато на другия ден пак отивах към Бугаза, видях, че това не било никакъв дракус, а един голям камък, който си стои неподвижен на мястото и няма намерение да шава, както ми се било сторило снощи в тъмното. А защото бе шарен, там камъните са някакъв конгломерат от варовик и жълти примеси, та съм ги взел за дракус. Успокоих се и след това вече не ме беше страх да минавам оттам.

* * *

Друг път, пак тогава, и аз сам станах дракус, а то бе ето как:

Брат ми Марин, който бе по-голям и пасеше овце, беше се преместил на кошара в местността "Брайнювица" в дефилето под селото, недалеч от пътя за Чепеларе. Там имахме нива, която баща ми бе орал, а овцете я торяха. Пращаха ме всяка вечер да нося ядене на брат ми. Един ден майка печеше колаци на тикла. Свечеряваше се, печенето продължаваше, та почна и да се стъмнява. Сложи ми в един сахан намазани с масло колаци, обвърза ги с месал, за да се носят лесно и ми рече: "Хо сега, ворви да ги отнесеш Мариному на Брайнювица!". През деня бе валяло дъжд, а понеже още росеше, а бе и почти тъмно, даде ми едно халенце, вълнено качулче като шал, обви ме хубаво с него, като от качуля бе останало нещо подобно връх на конус да стърчи над главата ми. Тогава носех и шапчица от агнешка кожа, която бях си ушил сам. Така, увит с халенцето и със сахана с колаците в ръка, тръгнах по пътя надолу. Минах край Радковия хан и ливадите под него. Завих през първото дере и оттам през втория завой се насочих към Сираковия долап, както се наричаше тогава една дъскорезница. По едно време слушам в тъмнината пред мен някаква шумотевица. Спрях се и се ослушах. Долу, откъм Прогледската воденица, каквато тогава имаше, идеха мулета. Чуваше се тропот и дрънкане на юлари, а и човешки викове. Спрях се на място. Стоях на края на пътя близо до реката и чаках. Мулетата наближаваха спокойно, но когато първото муле дойде до мене, спря изведнъж като заковано, впери уши право срещу халенцето ми, аз се помръднах малко, за да покажа, че съм жив човек, а то още повече се уплаши, запръхтя като пред нещо страшно и остана неподвижно на мястото си. До него се спря и следващото, а подир него още пет-шест мулета.

Всички впериха очи в мене, наостриха уши и запръхтяха. Пак помръднах, за да ги успокоя, че съм човек, а не диво животно, от каквито мулетата много се плашеха. Но изведнъж стана нещо неочаквано. Първото муле се дръпна назад подплашено и побягна надолу по пътя в обратна посока. След него и другите, подплашени и със страх го последваха. Настана голяма тупурдия. В тъмното останаха само трима-четирима души и едно муле, което се задържа, защото човек го водеше за юларя. Но и то се задърпа назад, повлече човека, който му завика: "Ооооч, оч, оч!". То се изскубна и хукна след другите мулета надолу по пътя. Хората се заозъртаха, за да видят от що се уплашиха тъй мулетата. А те бяха рупци, кираджии, които на групи караха тогава товари жито и други стоки от Пловдив към Пашмаклийско и постоянно минаваха по този път. Един от рупците, по-висок и едър, както ми се видя в тъмното, ме забеляза и загледа. Аз помръднах пак, както си бях закачулен. Той тръгна към мене и ме наближи. Разбра какво има пред себе си и докато другарите му се чудеха и юрнаха да гонят мулетата, той посегна към мене, хвана ми качулчето за извишения връх над главата, дръпна го изведнъж нагоре и го хвърли под пътя. Аз останах открит. След това замахна и ми удари такава една плесница, че искри не, а светкавици ми излязоха от очите. Хвръкна настрана и саханът с колаците, и качуля, и шапчицата, и аз полетях настрана и се строполих под пътя на една малка полянка. В това време рупците бяха успели да застигнат мулетата, върнаха ги и ги поведоха през опасното място, като продължаваха да острят уши и очи. Подминаха нагоре, аз станах на крака и чух едрият рупец да обяснява на другарите си, че видял едно хлапе, увито в халенце, което подплашило мулетата.

- Хеле му извъртях една плесница, та има да ме помни! - им каза той.

Излязох на пътя, потърсих си вещите, взех си сахана с колаците, както бе вързан с месаля, които кой знае как не бяха се разсипали, но шапката си не можах да намеря.

Закачулих се наново и тръгнах надолу. Щом отидох при брат ми на Брайнювица той се позачуди защо съм без шапка, но не му казах за рупското произшествие по пътя, защото ме беше срам и страх, че ще ми се смее. Вечерта бе много тъмна, пък и добих страх от случилото се, та останах да нощувам при него. Сутринта си тръгнах към село. Като наближих онова място, се огледах да видя какво е било там, където съм послужил за плашило на мулетата. Там видях шапчицата ми, която след плесницата била отхвръкнала, търкулнала се надолу и се спряла нахлупена край реката. А понеже времето бе студено и влажно, тя бе росясала горе и даже хванала слана. Беше късна есен. Взех си шапката, отупах я и я сложих на главата си, та като си отидох вкъщи, пак не казах никому нищо, защото щяха да ми се смеят.

Дълго време след това си спомнях тази случка и как хората си създават сами поверия за дракуси, каквито не съществуваха. По едно време попитах майка ми:

- Оти, маю, едно време е имало дракусе, а сега нема?

- Оти сега самите хора станаха дракусе! - каза майка ми. - И даже по-лоши от дракусе.

Войните впрочем отвориха очите на хората и ги обезвериха и от дракусе, и от грехове, и от власти.

* * *

Как мина Балканската, а след нея и Междусъюзническата война според детските ми спомени и схващания съм разказал другаде, тъй че тук не ще го повтарям.

Ще спомена само как през есента на тая година (1913) за пръв път видях как овчари пекат крадена чевермьо. Тая есен селото ни Проглед и поляните по Рожен, Куру-куле и др., бяха пълни с бежанци от Пашмаклийско, Даръ-дере (Златоград) и даже от Ксантийско и Гюмюрджийско, които поради угроза от башибозука, нахлуващ от Източна Тракия, се бяха приютили на север от бившата граница и бяха докарали много добитък, овце, говеда, дори камили.

Цялата планина гъмжеше от стада. След примирието (15 септември), някои от бежанците почнаха да се връщат в родните села и постепенно животът в планината се нормализира, защото Беломорието остана българска територия. Тая есен баща ми бе смесил нашите овце с други от село Долно Дереке с главен овчар Георги Сбирков. Прати и мене да му помагам като малешина (чирак). Кошарата ни бе при "Янчово борце", ливадата "Кученият", а овцете пасяха главно около Рожен и оттатък бившата граница по "Опилата" и "Сачомека". Стадото бе доста голямо, а имаше и други в оная посока. Насреща в Момчиловското землище пасяха още две-три стада, които се чуваха по чановете и лая на кучетата. Един ден видях, как моя янкехая (шеф) Сбирко се спря при овцете, загледа се в една едра и чевръста овца, която мина край него, погледна ме изпитателно, па попита:

- Детя, видиш ли ей това какво е?

- Какво? - рекох, защото не познавах овцете.

- Каза щиш некому, че в нашес билюк (стадо) има чузда овца, та ти отрезвам главота! Чу ли? - заканително рече той.

Разбрах, че тайно от мене той се промъкнал миналия ден към някое чуждо стадо, довлякъл овцата и я пуснал в нашите, за да я прави нещо. Сетне разбрах, че не бил сам, а заедно с овчаря от съседното стадо Тасо Четрока го направили, за да им бъде плячката обща. На другия ден, като пуснахме овцете към "Спилата" нататък, той ми извика:

- Детя, карай овцесе польока-льока тука нататък! Йе ще ида напреш и след пладнина гльодай да ги докараш до "Меча-падина". Там ще обедваме. Ще те чакам там.

- Бива! - продължих да си подсвирвам и следя овцете.

По хвойналаците не забелязах, че липсва посочената овца от предния ден, която била ялова и едра. А той я бил поел заедно с Тасо Четрока и я закарали в Меча-падина, където имаше гъста гора. Там я заколили, припекли на шиш-чеверме. Движех се бавно с овцете към оная посока и чак към четири часа следобед отидох там. Свъртях овцете на гильгьо (почивка) към единия край, защото към другия бяха свъртяни тия на Четрока. Разлаяха се кучетата и видях двамата овчари всред гората. Отидох при тях и що да видя! Още се пече на огън едър брав, нахлузен на дървен шиш, мирише на печено месо, а наоколо кучетата развличат дреболиите. Щом ме видяха, двамата овчари скочиха изведнъж.

- Детя, каза щиш някому какво си видел, та главота ти отрезвам като на яре! - каза Сбирко заплашително с жест, че наистина може да ми отреже главата. - Чу ли?

- Нема, нема да казвам! - рекох някак виновно аз, защото се уплаших, пък и двамата държаха голи ножове.

Печенето бе към края. Повъртях се около огъня, па отидох при овцете да не се пръснат. След малко гледам и те двамата идат към полянката между хвойните и носят чевермето с шиша заедно, топло, препечено. Спряха се при една ела, отсякоха клони на земята и изправиха чевермето, което се слузи над клоните.

- Хо, детя, зафатай да ядеш, та да ти плющят ушите като на млада невеста ръките! - рекоха и заразкъсваха топлото чеверме на едри парчета.

Аз взех малко, но поради тлъстината не можах да ям много, та оставих. Те ми се смееха и подиграваха, че не разбирам от чеверме, а разбирам от колаци, тикви и т.н. Доволни, те ядяха и хвърляха кокали наоколо на кучетата, а на край си го разделиха и сложиха в чантите. Вечерта се прибрахме при Янчово-борце, където нощувахме. Сутринта рано мина покрай нас овчар откъм Момчиловци, който запита:

- А бе да няма някаква чужда овца намесена по вашите?

- Нема! Погледни и виж! - рече Сбирко.

Оня погледна и си отиде да търси по други стада. Сбирко го изпрати с насмешлив поглед и завъртя глава, с което искаше да каже: "Много ще я търсиш, аркадаш, ала няма да я найдеш!". Да открадне овчар ялова овца от чуждо стадо и да я изпече, без да го видят, тогава се смяташе за голям майсторлък.

След като си замина, дойде друг, Мемцата от Долно Дереке, който се спря край огъня, погледна чантата на Сбирко, която бе закачена и издута, попипа я, позасмя се и каза поверително:

- Дай бе, дай и на мене адно парчо!

Сбирко му даде и оня си отиде доволен.

След това няколко дни ядохме чеверме, което студено беше по-вкусно и по-лесно се ядеше.

Наскоро овцете заминаха нах поле, тъй че и моето овчарство се свърши. Прибрах се вкъщи в Проглед, но не казах никому за чевермето, а продължавах още дълго да не казвам, защото вярвах, че ще ми отрежат главата като на яре.

* * *

През зимата на 1913/14 г. бях ученик в четвърто отделение. Учителят ни чичо Колю беше се върнал от войската, но без брада. След това вече не я остави. Такава беше модата след войната, бради вече да не се носят.

Това, което помня от учението ми в четвърто отделение, беше, че говорехме само за войни и боеве. Устройвахме си и игри, като правехме окопи, дялахме си дървени пушки и се сражавахме. В тези игри винаги побеждаваха българите. Както се вижда, бяхме настроени патриотично. Освен в игрите, но и в часовете по рисуване се ръководехме от патриотично чувство. Рисувахме български войници с пушки и натъкнати ножове, а пред тях стъпкани фесове и навъргаляни роженски манафи. На мен бе хрумнало да нарисувам "Края на султанската империя в Родопите" с убиването на Роженския махмур, турския митнически началник там допреди войната. Този началник бях виждал, защото бях ходил да го сурвакам през миналата нова година. Той имаше няколко деца на около наша възраст, най-голямото от които се казваше Исмаил. Живееше семейно в отделна сграда харемлик, близо до турския пост. Някога бях ходил да играя с децата, с които се гледахме дружелюбно, но всеки теглеше към себе си, за да показваме, че принадлежим на две различни народности. Това се изразяваше и външно: те носеха фесове, а ние гугли; те пушеха, а ние не пушехме; те пиеха кафе и зъбите им бяха черни, а ние не пиехме кафе и зъбите ни бяха бели. За този турски чиновник се говореше, че при бягството му от Рожен бил застигнат от войник широколъчанин, който го познал. Някога широколъчанинът като зидар или овчар се връщал от Беломорието, но бил спрян от махмура на Рожен, който, преди да му разреши да мине към България, накарал го да му цепи дърва и да ги внася вкъщи. А времето било зимно, мръкнало се, та човекът не можал да се прибере вечерта в село, както предполагал, и останал за другия ден. Тогава пък наваляло сняг, тъй че се забавил още един ден, докато отиде у дома си. Сега му се паднал случай да отмъсти. Махмурът минавал моста на река Места при гара Бук, а с него вървял и Исмаил. Широколъчанинът го застигнал, стрелял му и в същото време го хвърлил във водата, а момчето, като видяло това, самичко се хвърлило в реката и се удавило.

Тази сцена, украсявана от въображението ми с много подробности, се заех старателно да нарисувам. Учителят ми даде по-голям рисувален лист за поощряване дарбата ми да рисувам. Този мой дебют бе завършен в часовете по рисуване за няколко дни и имаше надпис: "Войник от Широка лъка убива роженския махмур, а момчето Исмаил се хвърля в реката Места-Карасу". Нарисувал бях мост и река под него и в композиционно отношение картината ми трябва да е била доста сполучлива, та учителят я взе и дълго време я държа закована на стената в класната стая. Гледаха я децата, а стоя чак до края на учебната година, когато на изпита, така се казваха тогава заключителните утра при разпус, бе разгледана и от селяните. Смееха се, поглеждаха ме и казваха, че "хубаво съм изписал махмура". А чух, че учителят каза на майка ми:

- Хубаво се учи Петю, Тасовице, та добре е да го дадете да се учи по-нагоре.

Не чух какво му отговори майка ми, но от държанието й вкъщи, пък и от държанието на баща ми се разбираше, че всичко друго може да стане след свършване четвъртото ми отделение, но не и да уча по-нагоре.

* * *

- Стига му толкова учене! - казваха тогава старите. - Моско дете ега изкара четверто (щом свърши четвърто отделение), трябва да торне (тръгне) само да си изкарва хляба!

Такова момче трябваше да се пазари нейде да пасе говеда, или да кара мулета, а най-често да тръгне след овце по мандри и кошари, но в никакъв случай да не стои в село и около къщи. Казваха още старите: "Моско дете ега иде да яде чужд хлеб, тогава станва чилек!". Нещо обикновено бе, когато момче направяше някоя пакост, като например да влезе в чужда градина да мокне кучен, да пали огън край нивите с колове и върлини от чужда ограда, да го заплашват:

- Ще та дадем с дюлгере да носиш кал, та да ти дойде ума в главата!

Дюлгерството се смяташе за най-тежък занаят. Освен несгодите по живеене в чужди и непознати села, с мизерия, оскъдица и грубости, но се говореше, че когато дете калжийче нещо сбърка в работата или не слуша, майсторът му го удрял с дюлгерския чук по гърба и му правил котешки стъпки. Така децата се хубаво отраквали и ставали способни за работа. Калджийчета бяха наричани децата, носещи кал и камъни по постройките, т.е. чираците, начинаещи в дюлгерския занаят.

Мене ме беше много страх от тази дюлгерска педагогика, та се умилквах около майка ми, която забелязвах, че има по-топли чувства към мен, отколкото баща ми и можеше да ми помогне да се спася от този занаят.

Но и овчарството не беше аферюм (за похвала), както казваха тогава. И с него заплашваха момчетата:

- Ако не слушаш, ще те проводим нах поле да пасеш овце и да та адот вошкине! (да те ядат въшките) - казваха.

Това поле беше страшилище за децата от овчарските къщи, каквато бе и нашата. Освен дългата раздяла по отиване в Беломорското поле още през есента и връщане чак след Гергьовден, смятано от децата като отиване на другия край на света, но се говореше, че се живее в стари колиби в студ и мраз цялата зима, при най-мизерни условия. Овчарите били фанатици и постели най-строго всички пости, хвърляли млякото, не позволявали да се яде, а с агнешко месо се облажвали за пръв път само на Гергьовден. Иначе било грях и който се облажи, щял да гори в катрана на другия свят. Нещо вътрешно ми подсказваше, че не ще да е вярно всичко това, но понеже беше родителско вярване, трябваше и аз да го вярвам и изпълнявам. За това и към овчарството си създадох някакво скрито чувство на отвращение и мислех за всичко друго, но не и за ходене нах поле. Баща ми виждаше това, мръщеше се и беше очевидно, че се разочарова в надеждата си, че ще го храня на стари години.

© Петър Маринов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 02.06.2007
Петър Маринов. Някога... (Книга първа). Съст. Александър Маринов. Варна: LiterNet, 2007

Други публикации:
Петър Маринов. Някога... Съст. Александър Маринов. Пловдив: Веда Словена [2003].