БЪЛГАРСКАТА ПОЕЗИЯ ИМА БЪДЕЩЕ
Едно непрофесионално мнение

Люба Фотева

web

Прочетох книгата на проф. Иван Бързаков “Яростно в скръбта”, защото познавам автора лично, макар по-скоро като учен, отколкото като поет. Пък и защото съвсем не съм запозната с българската емигрантска литература, ако такава съществува, с изключение, разбира се, на “Задочни репортажи”. И предубежденията ми започнаха да се увеличават. Първо, поради заглавието на книгата “Яростно в скръбта”. Яростта и скръбта са чувства, които не свързвам в съзнанието си, макар че има такава връзка в поезията на Ботев, но там гневът не достига до степен на ярост, според мен, разбира се. Оксиморонът сигурно е търговски трик, казах си и продължих по-нататък. Но наименованието на първия цикъл стихове “Бездънната пропаст на робството” отново ме ядоса: мразя думата робство, колкото и любима да е тя на целокупния български народ. Мразя я във всичките й съчетания, особено във варианта “турско робство”- знам кога и как е възникнало това словосъчетание, защо не е изчезнало като фразеологизъм и че в наше време, когато не съдържа омразата на говорещия към всичко и към всички, се употребява от българите автоматично, в значение на исторически период. Но чуя ли я тая дума “робство”, веднага в паметта ми изниква онзи фрагмент от британския химн, който казва “и никога, никога, никога не ще бъде роб англичанинът”. Изниква и неминуемото сравнение, което е направо унизително за българите. А названието на цикъла стихове “Бездънната пропаст на робството” е уточнено и като време (1944-1989 г.) - период, който побира цялото ми детство и младост, внушавайки ми, че не само дедите ми, но и аз съм била роб и, разбира се, съм се родила роб. Какво да очакваш от емигрантска литература, казах си, обзета едва ли не от ярост, и почти захвърлих книгата. Към нея ме върна единствено обещанието да я прочета - всякакви тъпотии съм чела, ще преживея и тази, казах си.

С всички свои предубеждения започнах пак да чета, отбягвайки дразнещите ме заглавия. И тогава пред мен започнаха да изплуват поне две неща - странната хармония между мислите и чувствата на поета и моите мисли и чувства през годините, а така също неочакваното усещане за връзка на поезията на Иван Бързаков с българската поезия от първата половина на ХХ век (с изключение на Вазов). Ще се опитам да обясня, отново с уговорката, че тези мои размисли не са на литературен критик, а просто на читател.

Почти няма автори, чиито мисли да съм възприемала като свои - паметта ми е пълна със стихове на класици, но към класическата поезия изпитвам само любов и респект и никога не ми е дошло на ум, че съм помислила, а още по-малко изразила такава красота. Единствено когато четох есето на Унамуно за Дон Кихот ми се стори, че мислите в него са и мои мисли. Затова поезията на Бързаков ме изненада. В нея има повече страст, отколкото в моето прозаично съзнание, но почти същото съдържание.

Копнеем за свободни срещи,
за пътувания,
за безбрежност...
за любов, за всеотдайна нежност.
....
Отдавна сме престанали
да вярваме на обещания.
Да вярваме на себе си, не смеем!
Не вярваме дори
в копнежите, желанията си -
сънуваме простор...

И вечно ще се лутаме
като слепци в затвор,
загубили надеждата,
че някога ще почнат да живеят.

(“Осъдени завинаги”)

Още в първото, въвеждащо в стихосбирката, стихотворение, “За всички нас”, с подзаглавие “Моето кредо”, поетът е изразил своето, моето, а и на още хиляди българи отчаяно негодувание от насилието, съпътстващо съвсем новата ни история. И когато белият стих подрежда думите:

За тях -
убитите коварно с нож в гърба.
Насечените с брадва.
За обесените.
Удушените.
За мъртвите тела,
които дишат в нас.
Разстреляните.
За заровените тайно,
полуживи -
за да изгният непогребани.
За осакатените.
Това сме всички!
За изтезаваните.
За изгнаните.
За онеправданите.
Преследваните
...
Близките им и роднините -
и те.

За онова чудовищно
проклятие
в съдбите ни.
За стъпканото
във калта
разпятие.
За ужаса в арестите.
За робството.
За гаврата -
с душите ни!
...

читателят не може да не си спомни “Септември” на Гео Милев:

Мегдани отново с кармин окървавени.
Смъртни писъци в преръзано гърло задавени.
На вериги зловещия звек.
Затворите пълни с хора.
В двора
на казарми, затвори
от командвани залпове ек.
Вратите залостени.
Чукат отвън тъмни гости.
Сина със револвер в ръката
мъртъв на прага прострян.
Бащата обесен.
Обезчестена сестрата.
От селата задигнати селяни
след тях - войници:
мрачен конвой.
За да бъдат разстреляни...

Няма разлика в картината. Тази нескончаема “гражданска война” българите я водят помежду си от Освобождението насам под формата на възмездие. “Турско мекере! Заслужава възмездие!”, “Фашист! Заслужава възмездие!”, “Комунист! Заслужава възмездие!”... Възмездие след възмездие иска тълпата и всичко се сбъдва, както вещае Касандра пророчица. Може би думата “възмездие” звучи по-официално и по-прилично от нашенското “мъст, мъст кръвнишка жадуват души”. Това според мен Иван Бързаков нарича “чудовищно проклятие в съдбите ни”. Малка е утехата, че насилието царува не само у нас, а навсякъде по света. Но той започва с думите: “Срамувам се,/ че толкоз много ми е дадено,/ а нищо не направих досега!/”, които пораждат у мен спомена, че с подобни думи, разбирани от властта като закана, поети като Гео Милев, Пушкин, Лермонтов и много други са си извоювали не само духовно безсмъртие, но и съвсем физическа и насилствена смърт. Независимо от местата и времената.

Мрачен е общият тон в поезията на Бързаков, макар че има прекрасни кратки лирични творби, като например “Докосване”. Но нима са оптимистични българските поети? Кой от тях трепери от възторг пред действителността? И дори творчеството на поети като Христо Смирненски, Никола Вапцаров и Пеньо Пенев, които БКП смяташе за “свои”, е пропито с трагизъм.

Ако в заглавието на първия от трите цикъла стихове, което аз толкова не харесвам, не бяха написани годините, за които се отнасят (1944-1989), не бих могла да ги поставя в точно определен период на ХХ век - стиховете са пропити от същата безнадеждност, обладала духовете през войните и националните катастрофи, същата безкрайна скръб в сърцето на поета - от изгнанието, от поругаването на човешкото достойнство, същия болезнен стремеж към свобода, същата изгаряща болка от самотата и от върлуващата взаимна омраза между братя. Сякаш не са минали седем-осем десетилетия и няколко поколения.

Чета стихосбирката “Яростно в скръбта” и чувствам безнадеждната печал и вопъла на Дебелянов и Димитър Бояджиев по изгубената мечта за полет на духа, бунта на Яворов и Вапцаров срещу тиранията, скръбта в изгнанието на Пенчо Славейков, копнежа и мълчаливия гняв за несбъдналата се надежда за свобода на цялата българска интелигенция на ХХ век. И разбирам яростта на поета Иван Бързаков от това, че всичко се повтаря:

На тъмнината злото
ражда нова тъмнина.
Отново
един друг се погребваме.
Доброто
безпощадно смазваме.
Роим омраза.
На лъжата
в гнойни метастази
сме завинаги
обринати.
Като прокажени.
...
Защото миналото било свършено.
Защото то не можело да се поправи.
Било завинаги прекършено.

“Не мога и не искам”

Не е за вярване, наистина - призивите “Забравете!”, “Ще градим нов свят, нова държава!” - ние, българите, неведнъж сме чували. Поколението на дядо ми след Освобождението, поколението на родителите ми след 9.ІХ.1944 г., че и моето поколение от две десетилетия насам като всяко предходно, гради “нова държава” (която впрочем е на 1300 години). “...Народ без памет/ е народ без съвест./ И народ без глас./ Без съвестта душата ни/ е мъртва./... Не мога/ и не искам/ нищо да забравя!”, изкрещява Иван Бързаков в “Не мога и не искам” - първото стихотворение от цикъла “Бездната днес”.

За чест на поета в цялата му стихосбирка не може да се открие и следа от омраза към комунистите, макар че в личната му биография може би има основания за подобно чувство, и дори никъде не споменава думичката “комунист”, с която се замерваме у нас, като по този начин той не налива вода в мелницата на възмездията. И само по това личи, че стиховете не са писани в България.

За пръв път в стихосбирката на Бързаков срещам един, макар и бегло нарисуван, образ, неразработван от българската поезия - образът на жената, косвена жертва на терора, като съпругата или любимата на репресирания, чийто живот е прекършен с изчезването на най-близкия човек: “В нощта,/ побеляла от болка,/ сега/ ти не виждаш скръбта ми./ По лицето ми няма сълзи./ Няма кръв./ Ти не знаеш,/ че без теб ще умра.”. Все още чакат своите поетични образи осъдените и затворени за идеите си жени, разстреляните без съд и присъда героини, невинните мъченици, просто влюбени в “неправилния” мъж.

Длъжна съм да кажа, че стихосбирката “Яростно в скръбта” е много по-богата на чувства, мисли и удивителни метафори, отколкото няколкото стихотворения, върху които се спрях. Фактът, че проф. Бързков пише стихове и на още три езика ми е малко непонятен, но едва ли той е единственият поет в света с подобни изяви. Може би това е една от проявите на световното гражданство.

И искам да завърша своя читателски отзив с предположението, че ако цялата българска емигрантска поезия е с качествата на “Яростно в скръбта” на Иван Бързаков, тя не само би била популярна колкото руските емигрантски песни, но и би издигнала неимоверно нивото на съвременната българска литература.

© Люба Фотева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 28.07.2010, № 7 (128)