ИМАМЕ ЛИ ОБЩОБЪЛГАРСКА ИДЕЯ ИЛИ МЕЧТА

Люба Фотева

web

Напоследък доста често журналистите задават и на своите събеседници, а и на себе си вероятно, въпроса има ли някаква общобългарска идея или мечта. О, да - България на три морета, биха отговорили мнозина, без да се замислят, но очевидно с влизането ни в ЕС тази идея изгуби смисъл (не че преди това е имала). И досега не съм чула никакъв отговор от сериозните събеседници в аналитичните телевизионни предавания. Нима българският народ шества вече повече от хилядолетие през историята без цел и без компас? Възможно ли е това? Или просто не можем да формулираме общобългарска цел, която да обедини и мобилизира нацията? Е, не е лесна работа - от Освобождението насам все не успяваме с тази формулировка. Идеите за трите морета и за социализъма доведоха до катастрофи. И в същото време всяка конкретна цел постигаме - и в НАТО влязохме, и в ЕС, няма да мине много време и в Шенгенското пространство ще влезем, навремето и страната индустриализирахме, и още една АЕЦ ще построим, ако трябва... Защо при това положение ние, българите, се чувстваме толкова нещастни, че учудихме света? Спомням си, че великият Кемал Ататюрк, след като съборил седемвековната Османска империя (а не 45-годишен политически режим), се опитал и успял да запълни зейналата рана на духовната криза в сърцата на хората с изречението „Щастие е да се родиш турчин”. Отлична и мобилизираща идея, но ние засега нямаме държавник като Ататюрк. Уви.

Мисля, че все пак мечта, обща за всички българи и за всеки поотделно, съществува и не от вчера. Всеки българин мечтае да си построи къща и да си изучи децата. Спомнете си бащите и дядовците си и ще се съгласите с мен. И повечето българи я постигат в рамките на собствения си живот.

По какво тази българска мечта се различава от американската например - да превърнеш мечтите си в злато, е очевидно - българският народ беше, а може би все още е, между най-образованите в света (но светът напредва), а за няколко десетилетия немалка част от семействата се сдобиха дори с повече от едно жилище. Строителството на жилища впрочем и сега продължава, а много семейства, на границата на своите възможности, изпращат децата си да се образоват в чужбина. Измерени в пари тези инвестиции са огромни, особено на фона на вечния ни личен недоимък. Значи, тази мечта е жива и отново българите я осъществяват, защото е ясна, разбираема и постижима.

За съсипията на прехода не говоря - тя е съпътствала живота на всяко поколение - поколението на дядо ми се е борило със съсипията на прехода след Освобождението, поколението на баща ми - със съсипията на прехода след Втората световна война, моето поколение - със съсипията на сегашния преход. И всички поколения са успявали и според мен не без ориентира на ясната и съвсем близката до сърцето на човека мечта - да си построи къща и да си изучи децата. Тази мечта впрочем строи не само селищата на страната, тя осигурява и прогрес чрез образованието на поколенията.

Идеята за златото някак си не може да заеме мястото на идеята за дома в житейските стремежи на повечето българи. Колкото до втората част на българската мечта - да си изучи децата, - напоследък не се забелязва напредък в това отношение, поне не и у поколението, чиито деца сега са в училище. Обяснявам си го с объркването на ценностите през последните две десетилетия. Но така навярно е ставало при всеки преход - образованието, горкото, става първата жертва, а чрез него - децата и младежите. Българите са стар и опитен народ, който знае - децата и младежите не трябва да се подценяват при никакви обстоятелства, затова тяхното образование е част от житейския идеал на българските семейства. И това не е изцяло и единствено природната родителска любов. Заедно с нея върху младите ляга и обществената отговорност за отстояването на живота и прогреса, отговорност, вменявана им с векове от бащите. И младите успяват през своя живот да запълнят по някакъв начин дефицитите в подготовката си, наложени им от временния упадък. При това никое младо поколение не се е провалило - иначе нямаше да ни има.

Всеки българин мечтае да си построи къща и да си изучи децата - това е може би част от българската мечта. А защо никой не смята, че тази обикновена човешка мечта е достойна да се нарече национална? Защото й липсва войнствения патос или блясъкът на златото ли? Според мен - защото вътрешният поглед на българите винаги е бил и е отправен по-високо от всекидневието - към нещо голямо и вечно, по-голямо от човека и неговите земни тревоги и грижи, към нещо прекрасно и необятно... И с него измерва мечтите и делата си, мърморейки за гадостта на притисналото го нищожно текущо битие. Тук вероятно си казва думата общобалканската ни склонност към оплакване. А и как да изразиш с думи такъв копнеж? Особено на фона на многословните и шумни папагали, неуморно глаголещи за твърде неопределеното по съдържание американско понятие „успешен човек” и за някакво си злато. Според българските разбирания успял е онзи човек, който е построил дом за семейството си и си е изучил децата. А мечтата за необятното винаги ще си остане загадка за късогледите.

© Люба Фотева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 26.02.2011, № 2 (135)