УБЕГЛИВИЯТ СВЯТ НА БЛИЗОСТИТЕ

Йордан Калайков

web

Сближаването между хората в тяхното битие има съдбовно значение. В социален план човешката общност - биологически, исторически, личностно - оцелява и се развива въз основа на сътрудничеството и взаимодействията. Те са не само от утилитарно естество, но са и проекция на емоционалното състояние на хората. Така сближаването е естествен междуличностен процес. Причините и поводите са най-различни: професионални, приятелски, любовни, колегиални, фамилни, идеологически и др. Най-важното, и тревожното същевременно, е, че създадените близости са податливи на времето и обстоятелствата. На тях е присъща ерозия и остаряване. Твърди се, че вечни приятелства няма, но вечни интереси има. Същото може да се каже и за близостите. С времето междуличностните симпатии, предразположения, предпочитания за общуване, както и истините се променят - подлежат на деформация или трансформация. Тогава те се превръщат от ефективни във фиктивни. Променят се визията, ценностите, светоусещането. С дистанцията на времето ракурсът на възприятията, оценките, начина на мислене, става друг, а от това се нарушава балансът.

Създава се впечатлението, че близостите са обречени на разруха, която рано или късно настъпва, въпреки старанието и стремежа за запазването им. Всъщност, поради емоционалния им заряд и положителните преживявания, евентуалният разрив се възприема болезнено, със съжаление, но и противоречиво - в известна степен с облекчение, защото близостите са свързани с отговорност и разностранна взаимност. Оказва се, че на тях е присъщо трудно поддържане, далеч от едностранното желание и усилия за баланс. В тази връзка фундаменталното понятие, ключът към сближаването, не е само акт на обвързване, а опазването му. Казано по друг начин, съществуването на близостите зависи от съзнателното им и системно обгрижване. Грижата за съхраняването е двустранен или многостранен процес, когато участващите личности са повече от двама. И поради това, че причините за сближаването са различни, и тези, които довеждат до разрушаването му, са различни. Доколкото природата на възникването на близостите е убеглива, неподдаваща се на систематизация, класификация и универсализация, дотолкова и процесът на дисбаланса им във времето е разнопосочен и сложен. В тази връзка е непосилно обхващането на всички фактори, довеждащи до отпадането на близостите.

Без да претендирам за изчерпателност или категоричност, склонен съм да приема, че „износването„ на близостите се дължи, преди всичко, на личностната позиция в т.нар. социум. С времето се променя не само физическият статус на хората, но и разликата в стремежа им да се усъвършенстват, професионално, интелектуално и в културен план. Казано по друг начин, настъпват промени в необходимостта от общуване на основата на взаимно приети и утвърдени потребности и интереси. Така се подкопава причината за сближаването, която е била решаваща за възникването му. Това води до постепенно натрупващо се неудовлетворение от комуникацията с една или повече от страните. Вече не е същото, което е било някога.

Не вярвам в дълговечността на т.нар. стари приятелства, които не възпроизвеждат новост в общуването и стремеж за взаимно обогатяване, а разчитат на някогашните обстоятелства за възникнала общност (ученичество, студентство, професионална колегиалност). И доколкото времето неумолимо отдалечава общувалите някога, а и тяхното отношение към личностното усъвършенстване се е променило, се стига до безполезно поддържане на връзки по силата на навика, подхранван от спомените и някогашните симпатии. От друга страна, има обратно пропорционална зависимост между осъзнатото усъвършенстване и приключването му по различни причини и обстоятелства. Тази зависимост се изразява в това, че колкото повече обогатяваш себе си и израстваш културно, професионално, емоционално, т.е. колкото повече се превръщаш в личност, която неотклонно върви по избрания път, толкова повече оставаш сам. Различните никога не са били субекти на всеобща симпатия. Креативната, волевата, целеустремената личност не се влияе от странични мнения или евентуални затруднения, които трябва да преодолява. И такава личност вместо да предизвиква съпричастност и уважение, напротив, събужда негативизъм. Понякога това се нарича рефлекса на организирана посредственост, която е безкрайно изобретателна относно похватите да пречи на личностите. Колкото и да звучи парадоксално, „самотата” на „извисените”, е в определена степен предизвестена.

Има и друга теза за близостите. Ако поради някаква причина взаимността е приключила, това не означава, че някой от участващите страни е станал по-лош или по-недостоен за общуване. Всъщност не се е случило нищо страшно, защото хората са заедно, докато искат това. Нито дългът, нито моралът могат да приковат някого към друг човек. Когато някой реши да си тръгне, никой не може да го спре, той го прави. Ако иска да остане, нищо не може да го разколебае, но тук нещата зависят и от позицията на другия.

Близостите и тяхната ерозия са процес и когато има разминаване в посоката на мисленето, начините за позитивно зареждане, необходимостта от общуване, този процес е невъзвратим. Иначе близостите могат дълго да креят, поддържани от твърдо клиширани понятия като безкрайно щастие, вечна любов, нерушимо приятелство. Това създава приятната илюзия за непокътнатост на човешките взаимоотношения въпреки превратностите на живота и безкрайната разноликост на общуването. Това е другото лице на близостите - съществуване посредством утопични представи и миражна визия за истината.

© Йордан Калайков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 07.04.2020, № 4 (245)