РОМАНЪТ, ЧОВЕКЪТ, ИСТОРИЯТА - ОТНОВО И ТАЛАНТЛИВО

Инна Пелева

web

"Бежанци" на Весела Ляхова безспорно е голямата бъларска книга на 2013-та (казвам "голяма", имайки предвид съвсем не само 700-те й страници), която едновременно изненадва, респектира и радва.

Епически произведения, подобни на този роман, вече не се пишат у нас, а именно типологията на епическото, която Ляхова ревитализира с ум, дарба и сърце, във висока степен предрешава класичността на творбата й.

Усетът за класичност на "Бежанци" у мнозина от читателите ще придойде откъм възможността тези страници да бъдат четени като диалогизиращи с високи, "жанрово образцови" текстове на националната литература.

Сегашният наратив например бездруго ще асоциираме с Талевата романова поредица за Македония. Е, географски съвременният разказ отпраща към село Кобалище и Драма (не към реалния Прилеп или фикционалната Преспа, т.е. към Егейска, а не към Вардарска Македония), но така или иначе той създава образ на същите - като чувство за принадлежност, като съдба - хора, за които повествува и еталонната тетралогия от 50-те - 60-те години на ХХ век; днешното произведение тематизира същото това по-особено българско, към което Талев е привързан през целия си живот. Само че в хронологически план "Бежанци" "довършва" - от известна гледна точка - историята, започната в "Железния светилник" и разгърната от автора класик до "1906-та година" ("Гласовете ви чувам") - Весела Ляхова прави портрет на "тамошни/наши" събития, сбъднали се доста време след онези, за които говори Талев.

За интуициите, според които "Бежанци" е класичен текст, работи също това, че познаващият каноничната българска литература неминуемо ще възприеме произведението на Весела Ляхова и като специфично разширяване-допълване на "Тютюн". Понеже и в съвременната творба, и в Димитър-Димовия роман се говори за тютюна, за разни "наши" проекти, свързани с Втората световна война, т.е. за българската окупация на част от Гърция, докато "сме" съюзници на Хитлерова Германия, за немците, с които трябва да колаборират сънародниците (военни, администратори, експерти), опитващи се да подчинят "новите земи", за драстичните промени в страната ни, дошли с Девети септември 1944-та.

Не само заради тематични близости със споменатите класики "Бежанци" е забелязващ се съвременен текст, на който му е предопределена специална участ. Той е вече вписан в каноничното пространство на националната художествена словесност, тъй като отново интерпретира проблемите, занимаващи - откак има български роман - етапните в тукашното развитие на жанра родни произведения. Историята и човекът, историята и родът, единицата и заедността, философията на колективната съдба и ограничеността на индивидуалния избор в контурите на общностното преживяване - за това говори романът "Бежанци"... след и заедно с "Под игото", "Хоро", "Железният светилник", "Тютюн", "Иван Кондарев", "Антихрист", "Цената на златото"...

Крайно време е и да подчертая, че не става дума просто за книга, здраво внедрена в класическата литературна традиция "на мястото". Това също така е текст, който не познава епигонството - пред нас е творба с неповтаряща и неповторима, единствено своя физиономия.

"Бежанци" представя и обмисля драматичната събитийност от 40-те години на ХХ век - десетилетие, разтърсило континента, Балканите и света, десетилетие, в което приключват твърде много дълголетни политически сюжети и се променят животите на милиони хора. Променя се - отново - съдбата на сънародниците ни от Беломорието. При тях пак идва България (между другото окупацията на "новите земи" от началото на 40-те не носи безпроблемна радост на "по-силните" за момента - романът пресъздава Драмското въстание срещу завоевателите и изобщо разните форми на противопоставяне срещу "нашето" управление в южната съседка по времето на Втората световна, а и нагнетяването на омразата - откъм съселяните, откъм съгражданите им - спрямо тамошните "наши"). И за пореден път България си тръгва, за пореден път изоставя част от своите: текстът проследява случващото се с беломорските ни сънародници след изтеглянето на българските военни части и на българската администрация от Гърция. Подложени на страхотен натиск, тормозени от андартите, потресени от демонстративно жестоките убийства на хора, които нямат друга вина освен тази, че са българи, цели родове, цели селища потеглят към "старата родина"...

А най-горчивата част от повествованието е посветена на онова, което ги сполита след минаването на границата.

"У нас" те са не само без дом и без защита, не само са смазващо бедни. "У нас" те се оказват и жертви на историческото престъпление, осъществено в името на коминтерновския проект за македонска нация. Не един и двама от новопреселените са принудително отведени от титовските емисари, за да пълнят земите на югославската република Македония; опитват се насилствено да подменят идентичностното им съзнание - дошли са в България, защото се разпознават като българи, а в България ги принуждават да се определят като македонци. Точно в България комунистическата власт подпомага изпращането на "доброволци" (пушечно месо) из преселниците, които да се бият на страната на червените партизани в Гърция заради поредната съветска кауза на Балканите.

Текстът вижда историята като несвършваща поредица от насилия, като перманентна жестокост и безчовечност. Разгръщайки разказа си за трагедията на българите от южните земи, романът настойчиво сочи самотата им - всъщност и дошлите от "старата родина" администратори и военни не разбират добре заварените сънародници, не разбират сложния баланс от отношения на мястото, неговата специфика. Самотни са тамошните "наши" като общност и защото въпреки десетилетния живот заедно с гърците, въпреки че говорят езика им, че споделят един и същи бит, в края на краищата винаги, отново и отново, дочакват разделното време. И когато то се разрази, никой от онези, другите, с които "нашите" са били приятели, с които дори са ставали сродници, няма да помогне, няма да може или няма да иска да защити довчерашните съселяни, довчерашните другари. След Девети септември, вече в границите на България, бежанците са още по-самотна група хора - гладни, купонни години са, местните се грижат най-вече за собственото си оцеляване и нямат сърце и очи, нямат съчувствие за новодошлите.

Историята е не само вечно насилие (героите в произведението помнят турско, помнят пищолските, комитаджийските времена на много кръвопролития и яростна конфронтация), тя е също така вечна невъзможност за диалог, вечна история за абсолютното неразбиране на другия. Като че ли това й лице особено ясно личи в битийстването във/със/чрез идеологиите. В романа на Весела Ляхова комунистите - въстаници и партизани в Гърция, управници в България и Сърбия - са персонификация точно на слепотата на големите проекти, на големите теории, заради които биват мъчени, преследвани и убивани отчайващо много хора. Насред и заради тази слепота обикновеният човек, който се опитва да бъде верен на правдата и доброто - на християнското в себе си - е неминуемо прегазен, пожертван...

Внушенията на повествованието са постигнати чрез разгръщането на една богата, наситена с детайли художествена реконструкция на изобразяваното време, на изобразяваната действителност. Селският живот и животът в града, гледните точки на гърци (също местни и пришълци) и на българи към случващото се, разбиранията на националистите и на интернационалистите, на десните и левите, ежедневието на младите и на старите, страстта и умората, жените и мъжете, обичащите и безчувствените, работата на полето и вкъщи, раждането и смъртта, трапезата и храмът, пътят и домът - всичко това, всички те присъстват в този текст.

Светът, създаван от него, е населен с впечатляващи човешки образи. В патимиите на Шишкови, Ванчо Михайлови, Коста Солакови, Неда и Георги Катаулови се разкриват и конкретни характери (не само нормативите на родовото живеене), конкретни, индивидуализирани психични профили.

Сред големите сполуки на повествованието са портретите на жените героини. Всяка от тях (Катина, Хрисула Капитанова, Неда Катаулова, Елена с греховната й голяма любов) се оказва очи в очи със страховитото в съдбата на общността и в историята на всяка от тях звънко прокънтява мотивът за самотите на човека и човешкото. Катастрофичните политически сюжети от първата половина на ХХ превръщат българите от Егея в изгнаническа общност, отчуждена от земята си, от бившите и от бъдещите си съжители (съселяни, съграждани),... а насред тази самотност на белязаната група люде е сама Елена (сама е вътре в своето семейство, сама е заради тайната около прелюбодейното зачеване на близнаците). Тайно се опитва да се лекува от безплодието си Неда, сама е тя, когато трябва да оцелява след убийството на Георги, сама е, когато трябва да се бяга, сама е (въпреки новия брак) и с раняващата памет за насилието над собственото й тяло. Сама е Хрисула, когато се опитва да вразумява несправедивите и силните на деня (турчин или грък - няма разлика), сама е Катина в пределната мъка по сина Борис.

Във всички тези женски портрети няма и следа от флирт с феминистки тези; има го обаче органичното знание за жребия на жената по "нашите" географски ширини и в конкретния исторически момент; има я и онази по странни пътища наследена, странно как и защо позната ни твърдост, която се чува и в думите на една от епизодичките в повествованието. Докато изтиква от къщата сина си - трябва да бърза, трябва да бяга, че за пореден път ще го хванат, ще го влачат нанякъде или направо ще го убият, - тя го успокоява: "Ние сме жени, с всичко ще се справим".

Всъщност голямата тема на романа (въпреки многото смърти, които той пресъздава) е именно справянето, издържането на всичко, оцеляването. Но не просто за физическото оцеляване, за волята да си жив, за жилавата устойчивост на една общност с мъченически жребий - не просто за това - разказва Весела Ляхова.

Да, произведението й споделя скепсис спрямо разума в историята, скръбно неверие в способността на политическите елити, на които и да било управници, да разбират хората и да им съчувстват. Да, това могъщо повествование е белязано от боляща памет за непростими исторически престъпления, за твърде много предателства и жестокост, за обречеността на свестния човек, опитващ да прави добро и систематично наказван заради това.

Но въпреки трагедийния си усет за света "Бежанци" не е мрачна, потискаща книга. Без да е светла, тази творба носи особено просветление. Защото освен че е глас на автентичната привързаност и съпричастност към обикновения и страдалеца, романът вярва, че във волята и силата на човека е да опази достойнството си, да удържи в себе си ясна границата между доброто и злото, да не предаде и да не се пречупи.

Книгата на Весела Ляхова респектира с огромния труд по проучването на пресъздаваната епоха в целия й ръст и съдържателност - от политическите й сюжетики до характерното за селската материална култура на времето.

Информиран и умен, този текст прозорливо чете някои от най-трудните страници в историята ни; той не познава евтиния патос, идеализациите и демонизациите, сълзливостта и волята на фикцията да изобретява измамни утехи. Но пък притежава - бидейки едновременно суров и ангажиран - онова въображение, позволяващо на наистина даровития разказвач да създава човеци със своя си физика, мисловност, чувствителност и разбирания за света. Ценя високо тази способност за превъплъщение. Напоследък у нас много печелят здраво подплатените с автобиографизъм първолични повествования; някои от тях със сигурност ще останат в литературната ни история (макар че да разказваш все себе си дали пък не намеква и за скромна като капацитет фантазия, за егоцентрична, т.е. не твърде любопитна спрямо другите отвъд тебе самия, наблюдателност)... Така или иначе, читателите ще продължат да се нуждаят от и да се радват на творби, демонстриращи същностното, "конститутивното" (вчера, днес, а и утре - така смятам) за романиста можене да представя/изиграва пред нас много и различни хора, всякакви характери и житейски казуистики, неприличащи си гледни точки към битието.

Това можене го има в "Бежанци" на Весела Ляхова.

Въпреки обективисткия модус на повествуване обаче, който прозаичката талантливо функционализира в творбата си, този роман е и един биографично личен, буквалистки "азов" за пишещата проект; зад него очевидно стои кауза важна и до болка своя за реалния човек, направил занимаващия ни текст.

Още посвещението на първата страница от произведението ("На светлата памет на майка ми и на всички беломорски бежанци посвещавам...") проговаря за кръвната обвързаност между авторката и героите й. Весела е потомка на бежанци точно от последната вълна, за която разказва романът, и е трябвало да напише тази книга, не е можела да не я напише. Понеже имаме дългове към мъртвите си и към техните голготи и понеже най-читавите от нас това не могат да го загърбят, не могат да не прелеят гробовете, да не прелеят от кръвта си на някогашните, да не се опитат, разказвайки, да ги направят живи. Въздаване, помен, прекръстване пред едно огромно страдание - "Бежанци" носи в себе си особена църковност-храмовност, трудна за превод в рационалистки обяснителен речитатив.

Точно личностното преживяване на принадлежност и привързаност, из което преживяване идва текстът, генерира изключителната енергия на книгата. И точно тази енергия спечелва-превзема-разтърсва читателя на романа.

Струва ми се, че срещата между него и една специфична група възприематели ще е много специална. Немалко от нас (и от нас - занимаващите се с литература) са слушали вкъщи, от своите си, разказите на бежанците. Нечии близки са бягали "оттам" още след 1878-ма, други - след 1903-та или след 1913-та, или след 1918-та (моите идват тогава в България), или след 1925-та, след 1945-та... Или по друго време. Тази книга ще позволи на сънародниците с подобни родови истории някак да се разпознаят в текста, някак да се окажат заедно с останалите "белязани" на панихидата, на прощаването с онази, другата, напуснатата, насила отнетата родина, която никога не са виждали.

Разбира се, че публиката на творбата ще е много по-широка от - просто - наследниците на македонските бежанци. Това е книга за всички ни, на всички ни. Понеже е и реквием-сбогуване с онази "България цяла", за която тук са мечтали поколения и която не ни се случи, и чиято несбъднатост - независимо дали го съзнаваме, или не - е сложила отпечатъка си върху съществуването на всеки един от нас.

Дано да не бъда разбрана погрешно. "Бежанци" не е националистически текст. А е текст изобщо за човека и за дълга му да помни и да обича. Сигурно и заради това по рафтовете в главата ми стои близо до "Студена планина" на Чарлз Фрейзър, колкото и нашият роман да е далече от американската гражданска война и от сюжетостроителните и стилистичните решения на Фрейзър. Ако универсалисткият хуманизъм, разказваческият талант, вграждането на нещо съдбовно лично (откъм автора) в написаното предопределят добрата съдба на Фрейзъровото произведение сред аудиторията (Фрейзър също не можел да не публикува "Студена планина" - страниците пресъздавали историята на семейството му), то добра съдба непременно чака и "Бежанци" на Весела Ляхова.

Би било прекрасно например и ако прозорлив и кадърен режисьор се срещне с тази книга: тя заслужава да бъде претворена в талантлива кинотворба. И ние го заслужаваме.

Докато чакаме, нека да разгърнем отново романа.

И да благодарим още веднъж на Весела.

© Инна Пелева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 02.01.2014, № 1 (170)