Инна Пелева

web

Ще опиша какво се променя (какво бива променено) в конкретни български художествени соцтекстове, когато по една или друга причина от тях бъде свален натискът на цензурата, т.е. когато бъдат освободени от институционално наложената им политическа коректност. И ще предложа тълкуване на ред въпроси около съдбата на вторите версии - на преработените издания, които са отхвърлили принудата да бъдат "правилни" (правилни според валидните в НРБ критерии). Също така точно откъм съдбата на вторите версии ще опитам да се върна, малко или повече коригиращо, към представата за това как и какво са значели и що за културна симптоматика са изявявали - насред същинската им родна среда, във времето на най-ранното им публикуване - оригиналите, първите редакции на занимаващите ме произведения.

И така, започвам:

1. "Безразличният", роман на Цветан Марангозов, излиза през 1959-а. Творбата е и рефлекс спрямо факти от биографията на своя създател - през 1951-а той се опитва да избяга от страната, залавят го на границата, минава през затвор, в края на краищата му позволяват (тук трябват ред уговорки, но се налага да ги прескоча) "да се реинтегрира" и ето го романа (преди него Марангозов вече е публикувал разкази и репортажи в периодиката). Книгата е отпечатана не без нагласяния и поправки и не без ходатайства откъм люде, силни в тогавашното писателско съсловие. Но така или иначе е отпечатана (според автора била "забранена" и "иззета", обаче след като сума хора вече си я били купили). В края на краищата, година подир излизането на томчето, Цветан все пак се маха от страната.

Завръща се в родината чак през 1991-а, след десетилетия емигрантски живот. И през 1993-а отново показва "Безразличният", сега с предговор от Виктор Пасков. Оразличаванията между социалистическата и тази постсоциалистическа версия на текста не са големи. Но третото издание от 2000-а (на корицата му пише "Оригиналът") вече е натрупало сериозни несъвпадения спрямо познатия ни наратив. Във финала на първата (1959) и на втората публикация (1993) азът от повествованието (по някое време заловен на границата при опит за бягство) пътува към Родопите, където ще работи и където (предполага се) ще завърши превращението му в социалистически човек (за това превращение съдейства пролетарско момиче, към което персонажът отнякъде насетне изпитва чувства). А в книгата от 2000-а (тя възстановявала - по памет, понеже ръкописът не бил оцелял - истинския авторов текст отпреди цензорско-редакторските намеси в него) историята приключва със самоубийството на централния герой, който повлича със себе си в смъртта и следователя Григоров (въплъщение на Властта); съвсем другояче изглеждат също отношенията на аза в текста с девойката комунистка. През 2007-а се появява още едно, четвъртото, издание на романа; разликите между него и предишната редакция ("оригиналът") нямат отношение към сюжета, характерите на фикционалните лица или пък към оценъчността спрямо изобразяваното.²

2. "Жените на Варшава", една от двете особено важни днес новели на Георги Марков, излиза тук през 1968-а. (Спомняте си: млад геолог и възрастен овчар сами - ако не броим овцете и змиите - на края на географията; пределно враждебна природа, територия, своя за стареца; Павел разказва пак и пак - отнякъде насетне по настояване на селянина - за любовите си от студентските години във Варшава. Докато овчарят Йорго накрая се самообесва; от известна гледна точка сюжетът коментира отношенията "интелигенция - народ", но по начин мрачен, конфронтиращ се със "славянските" навици за тълкуване на споменатите отношения.) След напускането на България (1969) Марков преработва произведението; през 1971 г. е готова неговата нова, правена на свобода версия; сънародниците могат да я четат чак от 2001 г. насетне.

В емигрантската редакция под познатото заглавие пише "роман" и "Лондон". И стои следната авторова бележка: Настоящият роман се различава от българското и руско издания съответно през 1969 и 1970 години по това, че се предлага за първи път в напълно завършен вид (Марков 2001б: 75).

Тези редове всъщност най-вече напомнят, че институциите, контролиращи литературната публичност в Живкова България, не са имали проблем, ясно или неясно защо, дори с "Жените на Варшава" - след като и въпросната новела е преведена на руски също както двете нелепи криминални истории от книжката "Цезиева нощ" и както "модерния" соцреалистически роман "Мъже". Но да оставим това настрана; в момента важният въпрос гласи: какво се е подобрило - или дали се е подобрило нещо - със/във "Жените на Варшава" в британска среда, на свобода?

"Там" текстът е набъбнал - сдобил се е с още страници. Заради тавтологично по природа разрастване на сюжета (присъединени са повествователни "единици", които са типологически еднакви или подобни със/на структури, вече налични в първата версия): към трите женски истории на Павел, познати ни от българската редакция, са прибавени още две; портретът на Барбара, "поначало" чудата, е допълнен с още чудатости (понякога дразнещи поради известни прекалявания); подсилени са екзотизмите на езическо-архаическото българско - вярвания, ритуали, нестинари, самодиви, овчар жрец и пр.; още малко е вдигнат децибелът на мисълта за самоубийство (в по-късната редакция се самоубива и един овен).

Онова, което не би могло да бъде отпечатано в НРБ, се побира на две страници (Марков 2001б: 145-147) - в лондонската редакция полякинята Барбара се опитва да се бори с "терора и демагогията на диктаторския режим" в страната си, по едно време се появява дори "въоръжена с два пистолета", а я арестуват, в края на краищата, защото в някакъв театрален салон заплюва министъра на вътрешните работи. Процесът срещу нея бил "идиотско представление" като всички подобни процеси в подобни страни; осъждат я на три години затвор, на Павел тя успява да каже, че е щастлива,... и това е. След което за героя идват нови амурозни преживявания. Но не и преди да се сложи твърде двусмислената поанта, с която окончателно приключва английската версия на разказа за бунтовната Барбара: Павел се чувствал тежко засегнат от всичко - и от режима, и от Барбара, защото продължавал да смята, че съществуването на режима и борбата срещу режима са еднакви безсмислици (Марков 2001б: 147).

Че срещу Генерала (т.е. срещу Властта) има смисъл да се стреля и заедно с това няма смисъл да се стреля, е теза на Марков, споделена още в коментара му към "Атентат в затворената улица" (виж Марков 2001а: 204). Само че в същия този коментар към пиесата авторът накрая все пак потвърждава: независимо дали има, или няма смисъл, в Генерала (във Властта) просто трябва да се стреля! В "свободната" добавка към "Жените на Варшава" нещата са решени всъщност по-конформистки, с отказ от намеса, с видимо дистанциране спрямо прекомерната истеричава Барбара.

Отгоре на това като литература, като художествена изработка лондонската версия не е нещо по-добро и по-ярко от вече постигнатия в татковината текст (нищо че писателят е започнал да нарича творбата си "роман").

3. "Принцовете" на Дончо Цончев застава пред българската аудитория през 1976-а ("Профиздат"). През 1991-а "Сибия", в серия с многозначителното название "Прокълнати романи", показва второто издание на творбата ("основно преработено" - така пише на новата титулна страница). През 2007-а текстът е отпечатан за трети път - от "Захарий Стоянов", в Дончо-Цончев сборник, озаглавен именно "Принцовете".

Авторовият предговор към най-ранната следдесетоноемврийска публикация на произведението твърди: преди 1989-а то е била разпознато и от Властта, и от обикновените читатели като остро инакомислещо - затова в НРБ на черно струва колкото "Отнесени от вихъра", претопено е и дори застрашава живота на създателя си. Встъпителните Дончо-Цончеви бележки обясняват и че в новото издание са върнати някога изрязаните страници, но също така е поправяно и добавяно (...ще сложа изхвърлените от цензурата страници, без да ги променям. Но и няма да оставя някои пасажи във вида им от първото издание, които езиково ми се виждат леко остарели. Както и други, които сега мога да напиша - струва ми се - по-добре. Пък и още нещичко съм разбрал за тези петнайсет години оттогава - то никак няма да е излишно за днешните небръснати момчета [...] нито за техните разкошни, разкошни момичета... - Цончев 1991: 8).

Книгата от 1976-а - такава, каквато е, и макар от нея предварително да били махнати страници - няма как да се е харесала на Режима. Понеже говори за наследствените привилегии от времето на соца, за децата на комунистическите велможи и за човешката некачественост на въпросните отроци. И понеже праща на превъзпитатателно място, вмества в билдунгс сюжет не някакъв интелигент или пък лошо градско момче/момиче, което в труд и трудности "на големия обект", при бачкаторите, да се превърне в пълноценен социалистически човек. Този път "за корекции" при работническата класа е натирен, по волята на повествуващия, един от второто поколение на червената аристокрация. И за малко да се слее с народа този млад човек от специално семейство, обаче майка му - и фамилията му, името на баща му - се намесват (поминувал е "на строежа" инкогнито, като черноработник); той повече няма как да живее сред онези обикновени люде, трябва да се върне в разкошния софийски апартамент, в предписания му от произхода битиен сценарий. Останал сам, с чувството, че насила е лишен от ред смислени неща, изгубил приятели, а и онези не-знатни момичета, които е започнал да харесва, Принцът за малко да се самоубие!

Вярно, все пак не се гръмва с татковия пистолет. А и финалните кадри трябва да провокират съчувствие към родителската драма на бащата високопоставен комунист. Но въпреки обезопасителните процедури и "заглушаванията", тогавашните сетива бездруго са регистрирали, разпознали са (точно като нея самата) бойката отмъстителност, която говори през/чрез историята ("ах другари, другари-господари, ах децата ви, децата ви... ще има да плащат!"). Дори евтиният американизъм, калкиран в повествованието (на строежа шета и един мръсник, когото Законът и Органите не смогват да санкционират, обаче свестният човек, добрият началник - той е с антифашистка закалка - накрая разстрелва гадината, като че ли мълвейки "в името на народа"; марката "Клинт Истууд" личи под социалистическата боя) - та дори евтиният американизъм в повествованието вероятно е изглеждал поне на част от четящите в НРБ като предизвикателство, като удовлетворително, с немалък терапевтичен потенциал отместване от дискурсивните правила на времето.

Във втората редакция (1991) внимаващият възприемател, смятам, ще различи това, което е късно добавено, от това, което би могло и да е писано (и после изтрито) през 1970-те. Ето, във версията от началото на 1990-те главният герой по някое време вижда - вижда халюцинаторно, само във въображаемото/сънуваното - множество хора със свещички в ръце. Ако детайлът е изписан през 1970-те, ще трябва да признаем профетически дар на писателя. Но все пак по-достоверно изглежда посоченият кадър просто да е рисунка от натура, пресъздаваща традиционния нощен софийски пейзаж от месеците веднага след 1989-а - месеците с митинги, бдения и вяра в постижимостта и истинността на Промяната.

Листейки изданието от началото на 90-те, ще решим, че първата му половина е пълна с късни добавки/поправки, най-вече заради изгледа на книгата като цялост: до едно време другият, различният от първата редакция текст върви гладко, само че отнякъде насетне старанието и сериозната работа приключват (умора ли, изчерпване на търпението ли, що ли) и се появява ясно видим шев между заварено и принадено - тръгва познатият от 70-те разказ, несъобразен с променените през 90-те начални страници (ако преди е съществувала целостта, показана ни след 1989-а, тази цялост не би могла да изглежда така; тя би била по-спята вътре в себе си, без подобен груб ръб "в средата").

И още нещо: във втората версия биографиите на някои от новите персонажи, както и променените истории на част от познатите ни лица, твърде често "ползват" опита на онези реални българи, които са били по лагерите. Ами характерната прекомерност прилича преди всичко на рефлекс спрямо теми, натрапчиво присъстващи в тукашната публичност, каквато е именно през 90-те.

Другият, различният финал на "втория" текст като да е писан също откъм драматизмите на по-късното десетилетие: в този сменен финал "принцът" се втурва да посреща на гарата Кръста, бившия лагерник, когото харесва и с когото би искал да бъде приятел. Подобен завършек носи послания особено актуални у нас в бурните години от края на двайсетото столетие; той отговаря на въпроси, върху които точно тогава сънародниците напрегнато мислят. И до днес не един и двама наши продължават да се питат дали всичко не се провали, защото "революцията" от 1989 г. беше твърде нежна; все още някои тук твърдят, че скъсването с комунизма щеше наистина да се случи, ако се беше проляла кръв, а други убеждават, че една гражданска война би ни забила още по-дълбоко в безизходицата и че единственото добро на т.нар. Преход е това, дето поне нямаше убити в сблъсъци по улиците. Та щрихираният дебат вече започва да се чува - в неофициални пространства, но това изобщо не го прави маловажен насред онази ситуация - в началото на 90-те. В подобен контекст новият финал на "Принцовете" формулира ясна теза: помирението не е немислимост, помирението ни е нужно; в случая то е единствената възможност за хепиенд и на романа, и на историческия етап!

През 1976-а обаче подобен финал би сбъднал абсолютния провал на не-колаборационисткото в книгата, би се оказал последният компромис, сриващ/изтриващ всичко, заради което сънародникът антикомунист (скришен антикомунист) би могъл да изпита симпатия - тогава да я изпита - към Дончо-Цончевото повествование.

Не че през 70-те въобще би било възможно да видим отпечатани едни точно такива последни романови страници - с устремяване (надежда, потребност, порив към честност и смисленост) на червен привилегирован към някакъв оцелял от Белене. Но пък би могло заключителните епизоди по приказному, през/чрез любовта тоест, да помиряват обикновени хора с комунистически елит - иначе речено, "накрая" би могла да се случи сватбата на Пепеляшка с Принца, на провинциалното момиче със софийския министерско-богаташки младеж. В първата редакция на романа тази сюжетостроителна възможност е демонстративно отхвърлена - подир бягството от високопоставените родители, живота "сред хората" и принудителното връщане на Олимп хайлайфният момък все пак потърсва момичето от махалата (всичко започва със случайното запознанство на тези двамата). Търси я накрая Принцът, но най-вече за да научи, че тя се е омъжила за своето си момче, за куцичкия приятел от детинство - свестен човек от нейната си черга. Според този разказ Народ и Власт не се "мешат", не се кръстосват, не се женят щастливо помежду (нито пък се побратимявят бивши лагерници и синовете на тези, дето са създали лагерите). Тоест да: "Принцовете" от 1991-а е най-вече от 1991-а; през 1976-а помиренческите тонове от късната версия биха превърнали романа просто в поредния угоднически опус. А за чест на автора, в средата на 70-те повествованието му успява да опази (въпреки неминуемите съобразявания с "границите") конфронтационната си енергия. Успява да отстои тезата, че между управленски елит и нормални хора има непресекаема стена. И че децата на онези има защо да се самоубиват - хайде, нека...

Вероятно тези игри са омръзнали още навремето на част от четящите и мислещите сънародници: имам предвид това, дето през класовото и народностното - и през/чрез някой истински комунист в текста - разни белетристики (и драматургии) отправят упреци към партийната номенклатура. Но пък вероятно в НРБ са били мнозинство възриемателите, които - макар да осъзнават, че и посмяването в подобни произведения е клише, че и бунтовността им спазва Регламент - ценят въпросните съчинения. Въпреки половинчатото им, въпреки недослучването на съпротивителния им жест, те ни даваха немалко (или ние смогвахме да вземем от тях немалко), въодушевяваше ни и тяхното "поне донякъде".

Ето, как да не се израдваш например на тази характерна инсценировка в Дончо-Цончевия роман от 1976-а: на два пъти (доста е за този обем, повтарянето прави акцент) героите от голямото добрутро - първо синът, а после, в друг момент и на друго място, бащата комунистически сановник - виждат, на табела или във вестник, едни списъци (текстът ги показва и на нас, показва ни и как двамата привилегировани ги четат; виж Цончев 1976: 71, 104-105). Списъците изреждат професиите, които се търсят на съответния строеж или пък в еди-кой си завод (КОВАЧИ/ ДЪРВОДЕЛЦИ/ ЛЕЯРИ/ СТРУГАРИ/ КОРПУСНИЦИ/ КОКИЛЧИЦИ/ ЕЛЕКТРОЖЕНИСТИ/ ТЕНЕКЕДЖИИ/ ОКСИЖЕНИСТИ/ ТОПИЛЧИЦИ/ КОРАБНИ ТРЪБАРИ/ ФРЕЗИСТИ/ [...] ЧИСТАЧИ НА ОТЛИВКИ/ РЕЗАЧИ НА МЕТАЛИ/ [...] ЗИДАРИ [...] ВОДОПРОВОДЧИЦИ/ СТЪКЛАРИ/ ТОЧИЛАРИ/ ПЪЛНАЧИ НА КИСЛОРОДНИ БУТИЛКИ...). И тези "места" някак будят памет - именни поредици, разгърнати вертикално на страницата, набрани с главни букви - за изливните изброявания от ужасно важната поема на Гео Милев: ...хора на черния труд/ [...] селяци/ работници/ груби простаци/ безимотни/ неграмотни/ профани/ хулигани/ глигани/ - скот като скот:/ хиляди/ маса/ народ... Сериозна тема за изследване е изобщо как изключителният текст на Гео Милев, от някое време насетне, бива употребяван в литературите на НРБ укорно и с критицизъм спрямо реалностите в същата тази НРБ. Сега само ще подскажа, че привилегированите, дето в книгата от 1976-а "случайно" изчитат едни обяви, сочещи/портретуващи истински потребните за страната хора, неминуемо - по логиката, взета назаем от авангардисткия текст - се озовават при отдавна възненавидените и иронизирани гении/ таланти/ протестанти/ оратори/ агитатори/ фабриканти/ въздухоплаватели/ педанти/ писатели/ генерали/ съдържатели на локали/ музиканти/ и черносотници...

Разбира се, в онези години е вълнуващо да видиш как едни работници - макар и просто въобразени в роман,... но пък въобразени по Гео Милев - залепят шамар на Народната Власт (нито работническа, нито селска, а само лъжлива и нечестно разбогатяла). Като за да се развълнуваш покрай гледката нe би било нужно да си работник или селянин. Всъщност особената инсценировка, осъществена във/от повествованието, би я хванал, би я видял най-вече интелигентът (да не кажа само интелигентът) - този, който е чел и мислил Гео Милев и би могъл да се сети какво става "тук", каква е играта на текста.

Ако някой възрази, че всичко това - за смисловите обмени между изброяванията в "Септември" и ето тези романови списъци с професии от соца - е просто свръхинтерпретация, ще припомня и следното.

В книгата от 1976-а, преди да тръгне наративът, но след авторския предговор, Дончо Цончев е заявил: Този кратък роман, който би могъл да се казва и "Средата на хляба", посвещавам на строителите. Все едно дали те са зидари, миньори, счетоводители, учени, стопани на българската земя, майстори на речта, политиката, песента ни [...] геолози, редактори, изобретатели на електронни машини, на дрехи, обувки, вагони, язовири [...] (Цончев 1976: 7).

"Посвещението" - заради настойчивото изброяване - първо, ме окуражава да смятам, че геомилевските реторически хватки наистина са били в главата на белетриста, докато е писал някои страници от книгата си. Но пък, второ, въпросното "посвещение" - вече остро оразличавайки се от Гео-Милевия образец - прави подчертано не-конфронтационен образ на "всички ни" (...сме в един и същи строй [...] заедно във труд и бой...), побратимява, вкарва в прегръдка политици (комунистически властници тоест), изобретатели, миньори и пр. Отрязъкът от текста, иначе речено, декларира абсолютна правоверност, непокътната политкоректност от гледна точка на дискурсивните соцнормативи.

Само дето точно престараването, бързането "най-напред" да подпишеш декларацията за лоялност и да я размахаш пред очите на наблюдателите - това подсказва разни неща. Например, че е имало какво да се замазва и обезопасява, имало е защо превантивно да се гънем, извиняваме и подсигуряваме. Значи, ония шамари от същинското повествование наистина са се случили, нарочни са били и напълно съзнателно раздадени.

Твърде странна логика? Ами преди 1989-а натъртеното артикулиране на обратното спрямо онова, което подозирахме, че всъщност искат да споделят разни тукашни литератори, нерядко разпознавахме като указание в каква посока да търсим "истинското" послание, като подкана да сме нащрек за "обратното на обратното" - много внимавахме за някаква страница преди или след "отричането от Сатаната", преди или след изписаната лоялност, на която страница бездруго се крие така нужното ни прекословене спрямо верноподания разказ за света. От една страна, в онази епоха свръхинтерпретацията си беше нормален ход за набавяне на "всичко необходимо" въпреки соцреализма, понякога също въпреки авторите и въпреки това, което са написали. От друга страна, в конкретния случай (визирам прочита на "Принцовете", който лансирам) не иде реч точно и само за свръхинтерпретация.

Така или иначе, ще продължа да настоявам, че книгата от 1976-а е осъществила - тогава, в собственото си време - своето посмяване, своя съпротивителен жест. А поправките в текста от 1991-а може и да са изрядно хуманистични, и уж по-остро възразяващи спрямо Живковия режим, обаче правят текста по-сговорчив, отколкото е бил, препоръчват (въпреки заострянията с лагерници и пр.) компромиси и сприятелявания между "нас" и "тях".

Може би авторът също (а не само третият издател на произведението) по някое време си е дал сметка, че в не един смисъл и по ред причини е по-добре творбата, в края на краищата, да остане (да бъде оставена) равна на себе си, на първата си версия. Именно първата версия е свършила някаква работа, тя е същинското събитие. И да, през 2007-а "Захарий Стоянов" препубликува (в том с прози на Дончо Цончев), именно, отново текста от 1976-а. В това издание го няма и предговора към книгата, каквато е през 1991-а; 1976-а е възкресена, възпроизведена като "нея самата" в максимално постижимата степен.³

4. Най-известното произведение на Евгени Кузманов е издадено за втори път през 1992-а. Тогава върху четвърта корица на книгата застава ето този текст: ...през осемдесет и трета кой знае как излезе романът "Чайки далеч от брега" и около името на автора настана затишие задълго. До 10 ноември не успя да публикува нито ред. Защо? В този роман-гротеска той си позволи да демаскира МАНИПУЛАЦИЯТА и НАСИЛИЕТО като единствен начин за установяване на ВЛАСТТА, писателският му кикот срина комичната фасада на Системата, за да открои подземията й, където поданиците й бродеха с парализирани от страх души... Това второ издание е истинският текст на романа, вече без редакторска намеса (не е посочен автор на анотацията).

През 2016-а произведението е публикувано за трети път; в издателския предговор и в служебните карета на тази книга няма знак за съществуването на второто издание.

И така, в ранните 80-те от съответната редакция предлагат корекции в първоначалния текст на "Чайките", които са осъществени. Променен е и финалът на произведението. В изданията от 1992-а и 2016-а накрая Даскала (един от противопоставящите се на Властта) не възкръсва най-фантасмагорично, след като са го пребили и натъпкали в контейнер за боклук хората на Тапата (пречукват те интелигента - именно негов аватар в книгата е Даскала)...

Но и с първия, със "съобразения" финал от 80-те (той е по-оптимистичен - Даскала остава жив), романът е респектиращ документ на интелектуалната честност. Защото говори съвсем директно за механизмите на тоталитарната власт, за всичко, което Живковият режим е.

Според издателската бележка в тома с романа от 2016-а, Евгени Кузманов вижда изданието на "Чайките" от 1983-а като цензурирано. Всъщност през ’83-а от първоначалния вариант са изрязани "по-белетристичните" пасажи - изтрита е биографичната информация за част от героите, а именно тя е внедрявала в повествованието повече "романовост" и е подсилвала реалисткото на условността (точно за традиционния реалистичен роман би било нормално едно представяне на персонажите като обвързани с някаква лична история, с някакво "минало", разположено - и разполагащо ги - в конвенционалните координати на социалността).

С други думи, най-вече заради съкращаването на тези пасажи текстът се е оказал издърпан по-категорично към друга (смятана за поне потенциално подривна по соцвреме) дискурсивна типология - тази на притчата, на алегорическата гротеска: току-що споменатите формати не играят на "максимална" прилика с "истинския живот", по-точно не следват "най-близките до ума", навичните художествени практики за изобразяването му. Тоест, в края на краищата, от ей сега описаната корекция книгата само е спечелила. Като това не ще да е единствено мое чувство - понеже съвсем в същата посока върви и редуциране, осъществено в следдесетоноемврийските версии на произведението. В тях (вече не може и дума да става за "цензуриране") го няма пасажа, с който през 80-те се открива наративът: в този пасаж се говори за Чуждестранния легион (френско-африкански работи) и за разпускането му, което довежда до сглобяването на онзи корабен екипаж и предопределя началото на дългото плаване, пресъздадено в историята. Отказът от подобен опит за логицизиране на сюжетното, за въвеждане на правдоподобни причинно-следствени подредби в света от текста бездруго търси акцент върху иносказателното: ние, тук и сега, сме екипажът на кораба държава, "плаването" ни не е плаване по море и т.н. Споменатият доброволен авторов избор е в следата на някои от недоброволните промени в съчинението, осъществени през ’83-а, типологически същ е с тях и в края на краищата потвърждава смислеността им.

Другояче казано, ако за финала на "Чайките" от 1983-а може и да се мисли като за последица от цензорска намеса в първоначалния облик на творбата, то повечето съкращения, предприети при най-ранното й издаване, би трябвало да се окачествят като сполучлива редакторска работа. Която е помогнала на произведението да стане не само по-кратко (т.е. по-лесно за читателска консумация), но и по-ударно, в по-висока степен вярно на същностността си, по-продуктивно синхронизиращо "форма" и "съдържание".

В първата версия ги няма и някои страници, пасажи, разговори между герои (откриваме ги едва в третото издание - виж Кузманов 2016: 172-178, 182-186), в които директно, публицистично-описателно биват характеризирани Властта и нагонът към Власт, безгрижието и страхът на мнозинството, които съучастват на тоталитаризма, също начините, по които управляващите купуват интелигенцията и пр. Но и тези липси не подменят значението и не намаляват значимостта на най-ранния текст. Анти-позицията, която той заема, е ясно очертана и без представените ни през 2016-а допълнителни страници; соцпубликата е публика бдителна, с огромни уши и очи, тя определено е схванала какво казва романът и без помощта на тези "съвсем изясняващи всичко" конспекти на идеологическото в повествованието (те са всъщност тавтологични спрямо послания, изведени и в първата редакция на произведението).

Та "кой знае как", "Чайки далеч от брега" излиза именно там и тогава - в Тодор-Живкова България. С тираж 3000 - определено не са успели да изземат от книжарници и библиотеки всички екземпляри; творбата стига до четящите нашенци точно в рамките на родното си десетилетие.

5. "Двойникът" на Янко Станоев е литературен факт от 1985-а. Въпреки че получава втора награда на популярен соцконкурс за романи на съвременна тема, книгата, в края на краищата, е прибрана от книжарниците (казва го авторът), а Станоев е поканен да си говори с някакъв полковник и има неособено щастливи преживявания поради съчинението (виж Ранчев 2010). Тоест, нормално е след 1989-а (ако адекватно съм доловила чертите на една поведенческа типология, ако описвам всъщност принцип на съсловно реагиране спрямо Голямата промяна) писателят отново да напомни на публиката за точно това свое произведение. И да - второто издание на "Двойникът" се появява през 1994-а.

Макар и не по острия и категоричен начин като "Чайки далеч от брега", в средата на 80-те романът на Янко Станоев също казва неща, които тогава не е прието да се казват публично. Дори от някое време насетне да е бил спастрен, "махнат", ред сънародници в НРБ са сварили да се сдобият и с него (отново съдя, както в случая с томчето на Кузманов, по екземплярите от първото издание на "Двойникът", които днес намирам при букинистите).

Та въпреки разни неблагоприятни обстоятелства, немалко местни навремето са се запознали с историята от книгата на Станоев - история за млад човек от село, криво-ляво сместващ се в столицата, но не в централните, осветените, щедрите й места, предназначени за привилегированите. Стефан, главният герой, постоянно пребивава в теснота, безлюбовие, секс по сметка, квартири дупки, неблаговидни кръчми; той е все "по член 64-и" (вечният заместващ, вечният временно изпълняващ длъжността) и постоянно живее като/вместо някого другиго, постоянно лъже (защото иначе не може). Нещо като соцтрикстер е този Стефан, оцеляващ трудно в татковината по Живково време, с жилаво упорство, малки хитрости и странни ходове преборващ на дребно Системата... всеки божи ден. След много перипетии (поне част от тях са последица и от това, че Стефан иска да пише), героят, в края на краищата, попада на хора и става човек, т.е. тръгва да бяга от страната заедно с някакъв матрос бургазлия (плановете на тия двамата за бъдещето им чужбинско битие заслужават специален коментар, но сега се налага да го спестя). Само да спомена, че се канят да плуват, да плуват, да плуват покрай брега, покрай самия бряг (нека граничарите обхождат с прожекторите си морските далнини) и така да стигнат до Турция.

Стефан не успява да избяга. Спипват го, докато се опитва да продаде крадена картина. В затвора, където ще лежи година, го посреща бившият му тъст - човекът работи там като надзирател и приветства някогашния си зет с гримасата "падна ли ми". Но така или иначе, в последните кадри от романа Стефан върви към Надзирателя "с нагла усмивка". Може би не само защото е постигнал - по парадоксален начин - личностния си интегритет, съвпадането - най-после - със самия себе си (вече всичко е ясно, вече няма защо да лъже, да се прави на друг). А и защото не е издал матроса - него, другия кандидат-беглец, Органите не успяват да докопат. Стефан е устискал при разпитите. Заради което вече може да харесва себе си. И да крачи с "нагла усмивка" към килията.

Както стана дума, през 1994-а "Двойникът" излиза отново - Станоев също има потребността да припомни на аудиторията, че "тогава", "преди" е написал книга, която не е била в соцортодоксията. Като особено важното в случая е, че това второ издание изцяло повтаря първото (променени са две-три думи, но заместването им нито добавя, нито отнема каквото и да било във/от смисловия план на текста).

Може би Станоев не вади втора редакция на произведението си (която да сочи за първа), защото типологически същото като ефект е търсил/постигнал по друг начин? Например публикувайки след Голямата промяна "Блудният син" - продължението на "Двойникът"? (Да отбележа, че има специфично разместване в хронологията: книгата допълнение излиза през 1992-а, т.е. преди да се появи новото издание на основната история).

Определено ще сбъркаме, ако заподозрем, че с прибавените страници (цял нов роман) авторът се е опитал да имплантира в предишното един по-бунтовен свой образ, да огласи една по-директна критика към Живковия режим, някак обвързвайки я с "Двойникът" и по този начин нахлузвайки (постфактум) на соцтекста "по-очевидно" дисидентска физиономия. Всъщност и "Блудният син" - с малко помощ откъм добронамерени познати в някоя редакция - би могъл да бъде опубличностен в НРБ: в романа няма лагери, лагерници или демонични партийни секретари, картини на насилие и немислими издевателства, които картини яростно да обвиняват и изобличават тоталитаризма.

В по-късната история има друго: чрез/във текста повествовател и герой затварят кръга. След като излежава присъдата си (нали стана ясно - все така сме във времето на социализма), Стефан, притискан от обстоятелствата, оставя столицата и започва да се връща все "по-назад" и все "по-навътре", все повече натам, откъдето някога, съвсем млад, е тръгнал. Прогонват го, уж не много силово, но пък безизходно и необратимо, от всяко поредно място. Докато накрая героят открива точката в пространството - една най-затънтена, запусната и фантасмагорична воденица нейде си в татковината, - където просто да пише. Напълно сам. За тъгата, която не е само тъга, за победеността, която си е победеност, но и не е (могат да те натикат където им хрумне, но могат ли да те спрат наистина,... например ако си решил да пишеш) - за тези странни неща се опитва да разкаже "Блудният син". Който роман успява да пренесе през границата 1989-а характерно знание/разбиране за социалистическа България, успява да го опази от разни "стилизации", ако и новата конюнктура да би била истински удовлетворена от едни по-ярки бои, от едни по-гръмки, по-агресивни (в разни смислови планове по-агресивни) изображения.

6. През 1986 г. в брой 2. на списание "Съвременник" е публикувана Радичковата пиеса "Образ и подобие". Макар тя да стига до читателите след съкращения, наложени "в последния момент" (виж Караманчев 2014), веднага е разпозната от публиката като сатирично изображение на Режима и на самия Тодор Живков. В началото на 90-те - "вече цялата" - е показана във второто издание на "Ноев ковчег" (вместена е сред "главите", познати ни от първата публикация на прозаическата книга; заради тази добавка от корицата и от титула на "Ноев ковчег" през 1992-а е отпаднала квалификацията "роман"). Два паратекста (авторски и вероятно редакторски) в допълненото издание съобщават, че първият "Ноев ковчег" не включва "Образ и подобие" заради цензорска намеса (малко преди Десети ноември Петър Динеков е дал знак, че познава вариант на книгата, който съдържа и пиеса - виж Динеков 1989: 3 - с други думи, не е някакво късно съчинение това, дето навремето, през 1988-а, са демонтирали драматургичния текст от проекта "Ноев ковчег").

Друг въпрос е, че първият "Ноев ковчег" всъщност печели от липсата на "Образ и подобие" - през 1992-а пиесата разбива относителното единство на книгата (единство, постигнато през 1988-а поне покрай факта, че тогава томът събира само прозаически късове), нарушава все пак случилата се - "първоночално" случилата се - интонационна цялост на произведението.

А самият текст "Образ и подобие" - дали/доколко/какво печели той от това, че вече - през 1992-а - е отпечатан целият?

Ами онова, което през 80-те е паднало от пиесата, първо, не е много, и второ, не накърнява идеологическото й, не променя картината на света, която съчинението създава, нито пък авторската оценъчност спрямо изобразяваното. Събитието на творбата-като-текст, тоест, е било напълно сбъднато през 1986-а, преиграването му през 1992-а не го прави по-голямо или по-малко, отколкото е в точката на оригиналното си осъществяване. Да, не разрешават на чужди театри/режисьори да "изнесат" пиесата навън и до 1989-а у нас тя е поставена само от Тамара Иванова с непрофесионални актьори (със студентското студио "Метаморфози", Търново, 1988). Но текстът е налице. И е четен именно и само като нападка срещу Живковия режим и отгледаната от него реалност.

И така, ясно е, че цензурата в НРБ не е единна практика, постоянно равна на себе си, еднакво ефективно санкционираща творците през всичките десетилетия на държавния социализъм. Ясно е също, че колкото и амбициозно разни контролиращи инстанции да прочистват и пазят литературното поле по тоталитарно време, в рамките на епохата все пак се случват пробиви: напук на "логиката на нещата" се появяват и текстове, които се отклоняват от нормативното дискурсивно поведение. Читатели, живели в НРБ достатъчно дълго, за да познават добре тогавашната реалност, нерядко възкликват (и репликите са документирани) по повод едно или друго произведения от онези години: "това как въобще са го пуснали!" (виж например Иванов 2009, Минчев 2016: 7). Да, как... Рефренното завръщане на въпроса е означение и на едно конкретно разминаване, и на зоната/дозата необяснимост, която по принцип присъства в рамките на всеки битиен феномен. Знаем (някои от нас - и поради личен житейски опит) какво представлява тоталитаризмът, но появата на ето такива творби бездруго влиза в противоречие с несъмняващото се наше знание; ако то е истинно, разни книги не би трябвало да са излезли тогава, когато са излезли.

Но са излезли - защо?

Характерният недъг, който изнемощява и цензорската институция (в разнообразните й превъплъщения), е същият, който изобщо ерозира българското общество от 1878-а (от създаването на новата българска държавност) до ден-днешен: иде реч, разбира се, за непотизма в разните му версии и в широкия смисъл на думата. Цветан Марангозов е син на Николай Марангозов; приятели или поне познати на семейството са хора като Емилиян Станев, Павел Вежинов, Георги Караславов (вж. Дойнов 2013: 9-10); именно Вежинов прави всичко възможно "Безразличният" да излезе. Включително и сметки, че трябва да се издебне летният сезон, когато хората (бдителните включително) са в отпуска, та тогава да се спретне изданието; Вежинов води преговорите по въпроса с Атанас Наковски, редактор в "Български писател", и ето така проблематичният роман се появява на бял свят. Вярно, с променен финал, но и с пасажи, които не са твърде "съобразени"...

Тоест роднинствата, познанствата и приятелствата - връзките, "вторият начин" - могат да осигурят трамплин за прескачане на цензорските съображения и действия, да уредят едно не-идеологическо прецакване на Системата в името на предмодерни по същество избори. В една тясна среда, в която всички познават всички, ходят си на гости, подаряват си - надписани с топли посвещения - книгите един на друг, обвързани са в ежедневието и съвсем не само в сюжетите на официалната публичност, в края на краищата ще се случи така, че Любомир Левчев ще сложи рамо на "Лице" от Блага Димитрова (в началото, за да се появи книгата; по-сетнешното развитие на нещата няма да коментирам - виж Дойнов 2017: 13-16). Или пък Костадин Кюлюмов, първи заместник-началник на Шесто управление на МВР, ще покрепи през 1977 г., с рецензия за пред издателство "Народна младеж", щекотливия роман "Ловецът на диви патици" от Тодор Ризников (книгата излиза, макар и отново не цялата, през 1979-а). Впрочем Ризников също е син на подходящ баща: на известния - така казва Валентин Караманчев - детски писател Иван Василев, член на СБП и дългогодишен редактор в радио "София" и списание "Септемврийче" (виж Караманчев 2016: 44-45). Може би това "подадине" ("син на баща си") е предрешило и факта, че в началото на 70-те Ризников за две години е личен секретар на Георги Караславов. Която служба на свой ред дава богати възможности и върви с много познанства (и размени на услуги), с врастване в тогавашната съсловна мрежовост,... която пък би могла да обгрижи дори и публикуването на "трудни" книги.

Авторитетът на писателя (нерядко авторитет, разрешен от Властта, резултантна и от спогодби между нея и твореца), имиджът на съответния художник като "важен" и "наш" също могат да провокират блокаж в машината за контрол и коригиране на "нередното". Ако дъщерята на комунистическия велможа Х убие човек с автомобила си, няма да бъде съдена за това - законите не важат за високопоставените. В странна аналогия с току-що щрихирания казус - аналогия покрай/заради принципа, по който се потребява принадлежността към Силните на деня (въпросната принадлежност те прави ненаказуем... поне донякъде) - се разгръщат някои от преди малко коментираните случаи: към края на 60-те Георги Марков вече е извоювал специална позиция в българската литературна публичност, един от привилегированите е, от любимците на Режима. Така че може да публикува и текст като "Жените на Варшава". За който дори няма да си позволят да заподозрат (до 1969-а), че не е съвсем в лоялността.

По подобен начин стоят нещата с Радичков - толкова е признат и "интегриран", че съкращенията в "Образ и подобие" са повече кух ритуал, отколкото нещо друго; написаното стига до публиката като самото себе си. Системата е толкова превзета от привилегиите, че се съобразява със статута "привилегирован" и когато въпросният привилегирован атакува самата Система. Онзи, който веднъж е получил индулгенцията "голям и наш писател", може да си позволи ред неща, които за "не чак толкова нашия" и за "неособено големия" са недопустими.

Но все пак посмяват и не-най-големи - както във всяка епоха и ситуация, личностните качества имат значение. И не иде реч само за личностни качества на авторите, оказали се готови да приемат последиците от опубличностяването на едни не най-соцреалистки текстове. И други хора помагат разни съмнителни книги да станат наличност, тираж, видимост. Например през 80-те за първото отпечатване на "Чайки далеч от брега" (това напомня издателската бележка, поместена в последното издание на произведението) съдействат и Давид Овадия (завеждащ съответния отдел в "Народна младеж"), Весела Люцканова (редактор на произведението), Атанас Свиленов (външен рецензент, който дава изцяло положителната оценка за романа). Може и да са се държали, както са се държали, не защото са били близки познати на автора. А защото са били свестни хора.⁴

Или по други причини - плетеницата от сложно съчетани мотиви, диктуващи едно или друго поведение навремето, едва ли може да бъда докрай разнищена и рационализирана. Някои редове от "цензорските спомени" на Валентин Караманчев подканят да се мисли точно за това - за уникалните констелации от обстоятелства и частни истории, които констелации, в края на краищата, предопределят конкретни жестове, рефлектиращи върху съдбите на книги и писатели. Ето, не само Костадин Кюлюмов - във втората половина на 70-те - подкрепя като рецензент "Ловецът на диви патици". Правят го и Тончо Жечев и Кръстьо Куюмджиев. Съобщавайки фактите, Караманчев веднага добавя: ...софийското битие на Тончо Жечев започна с издигането му за един от столичните райони на младежкия съюз. А по-късно - за завеждащ отдел "Селска младеж" на ЦК на ДКМС. Комсомолският активист от село Дивдядово, Шуменско, вече [е] бил апостол на насилието в библейския поврат на изконния селски свят... (Караманчев: 2016: 45). Та понеже (това, мисля, е реконструкторската логика на Караманчев) в романа на Ризников се разказва именно за кооперирането, нормално е Жечев да бъде поканен за рецензент - ами той съвсем наистина знае за кооперирането, бил е ангажиран (комсомолски активист, село, апостол на насилието) със събитията по "правилния" начин... Разбира се, най-важното в случая е, че и Жечев прави положителна рецензия за книгата; освен това той е подкрепил творбата и нейния създател още в средата на 60-те, на по-ранен етап от патимиите на "Ловецът...". Може би и заради лична памет за не-невинна лична съпричастност към едно голямо зло? Може би и заради компенсаторна нужда на аза от някакъв изкупителен жест?

Или заради съвсем друго.

В определени случаи книги, които не би трябвало да са излезли в НРБ, все пак излизат вероятно и защото се е сбъднало съратничество между люде, попаднали в типологически подобни ситуации. Като тази: във втората половина на 70-те самият Овадия е водил битка покрай "Леваневски"; в началото на 80-те е готов с "Дед или разгромът", но неслучайно текстът излиза след 1989-а. И колкото и да са различни Овадия и Кузманов като отношение към БКП, те двамата се оказват ситуативно приличащи си. И този, който е в позиция на разрешаващ (но заедно с това е и пишещ, комуто не разрешават), ще разреши на подобния си. (Естествено, партизанското минало на Овадия му гарантира защити и възможности, каквито Кузманов не би могъл да има, когато представя за публикуване "Чайки далеч от брега")...

Да обобщя: съчиненията, които ме занимаваха до момента, принадлежат на различни десетилетия и имат различна относителна тежест на присъствие в културната и литературноисторическата памет - съвсем не с всяка от споменатите творби днешната критика смята за нужно да се занимава... все още. Освен това създателите на интересуващите ме произведения са фигури разнокалибрени, с нееднакви "ръстове" според отсъжданията на местните аксиологии.

Обаче, така или иначе, и шестте припомнени текста са печатани у нас в тоталитарната епоха, като заедно с това и въпреки това не се вписват безпроблемно в соцреалистическия литературен идиом. И още: след драстичната промяна от 1989-а всичките шест произведения се завръщат при българската публика в нови издания и вече в условията на действително налична свобода на словото. Завръщат се те с познатите "отпреди" заглавия, завръщат се уж бидейки самите себе си, само че всъщност вече са други - други малко или повече, в този или в онзи смисъл на думата. Тъй като създателите им (почти всички) са се възползвали от възможността (Марков - още в началото на 70-те) да допишат или да поправят произведенията си, или да махнат някога наложени поправки, без да се съобразяват с императиви откъм някаква цензура - била тя външна, институционално артикулирана, или пък вътрешна, автопринуждаваща.

Но за какво всъщност свидетелстват тези случени "на свобода" пренаписвания, допълвания, реставрации на изтритото?

Сигурно е съвсем нормално един творец да пожелае реванш, ако под принуда е подменил едно или друго в това, което е създал - реваншисткият жест би могъл да търси вживяване в една по-висока представа за себе си, както и освобождаване от травма. Тоест подобен избор има общо с осигуряването на личностния интегритет. И с желанието да се посочат заслуги, да се поиска по-специален статут и характерен тип признание в рамките на новата социално-политическа реалност (не го казвам с обвинителна или с иронична интонация).

В същото време, отвън погледнато, ходът с късните поправки, отменящи някогашни принудени решения, е в известна степен безсмислен (Станоев го е схванал и не е поправял "Двойникът", просто след "идването на свободата" е възпроизвел текста си такъв, какъвто е бил по времето на не-свободата). Дончо Цончев е превърнал "Принцовете" в книга от 90-те, при това книга с повече недостатъци (поради недоизгладени сглобки между ново и старо в текста), отколкото е "Принцовете" от 1976-а, а и не е довидял, че всъщност с добавките е изневерил на онова ценно (автентично критичното спрямо соца), което го има в първото издание на романа. "Безразличният" от 2000-а е книга от 2000-а; за автора издаването й е вид очищение; за публиката на социалистическа България си остават единствена реалност както скъпоценните (в края на 50-те) неласкави реплики по адрес на комунизма, вместени в романа, така и компромисният му финал. Евгени Кузманов не е получил - при възстановяването на "Чайките" отпреди редакторските намеси - принципно различен текст; все така първото издание на книгата си остава важното, стойностното нещо. В Лондон Георги Марков не е превърнал "Жените на Варшава" в по-добра литература или пък в по-директна реч срещу Режима в НРБ, напротив; и в двете посоки текстът отстъпва на това, което е първата, "не-свободната" му версия. След като в "Образ и подобие" се връщат някога махнатите пасажи, пиесата не става нещо повече от това, което е била през 1986-а.

Не можеш да влезеш два пъти в една и съща река.

Но така или иначе някои български писатели имат право да смятат за несправедлив упрека относно излипсвалите тук "книги от чекмеджето". Дали пък 1989-а НЕ завари голямо богатство от подобни книги просто защото ред текстове "отклонения" са били публикувани преди това. След прекроявания и подстригвания, но въпросните текстове все пак даваха достатъчно храна на свръхинтерпретаторския хъс, на желанието за конфронтация с "даденото", които доминираха читателската самоличност на не един и двама в НРБ.

А това, че "истинските", вече нецензурираните версии на творбите, за които ставаше дума досега, след 1989-а не предизвикват възприемателските реакции, очевидно очаквани от авторите, дава знак и за мащабите (недовидени, недоосъзнати) на промяната от ‘89-а.

Сравнитено наскоро в някакво телевизионно предаване Джони Пенков рече приблизително следното: цензурата си отиде и думите изгубиха смисъл.

Вероятно някому звучи пресилено, дори несправедливо.

Но който е живял социализма, а има опит и с тукашната действителност, родена от 1989-а, ще оцени прозорливостта на догадката.

Така е, някои граници между НРБ и България от 90-те и насетне са граници непресекаеми; някои разлики между двата битийни модуса не могат да бъдат превъзпитани до взаимно разбиране между "преди" и "сега".

Тоест да не забравяме, че свободата не само носи придобивки.

Тя също така отнема разни неща, обуславя загуби и раздели.

Например оставя в несподелимост и самота онова "вчера", чиито речи, дори и когато въплъщават порив по гражданска честност, всъщност са непонятни за живота, какъвто е тук и сега.

БЕЛЕЖКИ

1. Благодаря на доц. д.н. Пламен Дойнов за поканата да участвам в националната научна конференция (юни 2017) на Департамент "Нова българистика", НБУ, с тема "Цензурата върху българската литература и книга (1944-1990)". Не успях да присъствам на научния форум, но този тук текст е писан именно заради него. [обратно]

2. За разликите между изданията на "Безразличният" виж и Ефтимов (2013: 223-272). [обратно]

3. Наясно съм какво е отношението на местните професионализирани читатели към написаното от Дончо Цончев, към фигурата "Дончо Цончев" (възострата ирония, с която Веселин Бранев говори по адрес на Д. Ц. в "Следеният човек", не е само интонационен и оценъчен жест на конкретния мемоарист, а е по-скоро общо място в по-взискателните интелигентски разкази - координиращи се до почти Голям разказ - за литературата и за литераторите от времето на НРБ). Та знам, че се смята за отвъд-добрия-тон на Дончо Цончев да се отделя толкова внимание - като че ли е голям писател. В същото време от свидетелски думи на колега преподавател знам и че наистина през втората половина на 70-те студентите филолози в Пловдивския университет на лекции, под банките, са четяли и са си подавали "Принцовете". Тоест, както при политиците, така и в моето съсловие се развиват специфични форми на високомерие и предразсъдъчност, които, в края на краищата пречат на работата (и аз нося своите си слепи петна поради въпросната професионална деформация). А имаме още доста работа по припомнянето и обсъждането на ред писания, които преди 1989-а са били възприемани (малко или повече) като инакомислещи. Ако и днес да не присъстват в Списъка на поборниците, ако и днес да "не им се признава". Ако и - също така - да не са голяма литература (според оторизираната мяра). Важно е да виждаме и да коментираме несъвпаденията между, от една страна, образа на НРБ-литературата, който в момента изписват литературните историци с академична образованост (и със свои пристрастия, вкусове и фиксации), и от друга страна, образа на въпросната литература - доколкото той подлежи на достоверна реконструкция - който е битувал в преддесетоноемврийската не-официозна литературна публичност, но в не-високите й етажи: в съзнанията на тогавашните средни, (по-)масови възприематели. (Да, тогава се чете много по-масово, отколкото днес. Вероятно и защото няма кой знае какво друго да се прави. Голямата бохема на соцепохата, от известна гледна точка, е порождение на същото това лишено от възможности и посоки живеене, което се отпуска на сънародниците в Живкова България и което пристрастява към книгите. Ето тема предизвикателство за изследователите на близкото минало - до какво точно водят, какво създават "из себе си" тогавашната битийна оскъдност, соцпразнотата на дните, онези пусти часове след работа...). [обратно]

4. Всъщност цензурата в страна като НРБ би могла да бъде преборвана (поне от време на време) най-вече "отвътре", от хората, на които Системата би трябвало безрезервно да разчита като на коректно обгрижващи я. Именно като последица от "немарливостта" им трябва да са се появили пред публика текстовете, които ме занимаваха тук. Но пък очевидно някой е подавал сигнал - след отпечатването на съответното издание - до съответната институция, за да тръгнат, макар и със закъснение, охранителните "мероприятия". Тоест да не идеализираме средата. Но и да не я демонизираме. [обратно]

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Динеков 1989: Динеков, П. Неспокойни размисли за Йордан Радичков. // Литературен фронт, № 42, 19.10.1989, с. 3.

Дойнов 2013: Дойнов, Пл. Цветан Марангозов: Агенти на ДС по линията София - Мюнхен - София. Интервю. // Литературен вестник, 20.-26.02.2013, с. 9-11.

Дойнов 2017: Дойнов, П. Кампанията срещу "Лице" на Блага Димитрова - зад кулисите. // Литературен вестник, № 8, 01.-07.03.2017, с. 13-16.

Ефтимов 2013: Ефтимов, Й. "Безразличният" и работата на стила. // Ефтимов, Й. Поетика на съгласието и несъгласието: Българската литература от 50-те до 90-те години на XX век и идеологията. София: НБУ, 2013, с. 223-272.

Иванов 2009: Иванов, Н. Една недоиздадена книга. // Литературен свят, № 12, септември 2009, <https://literaturensviat.com/?p=15843> (10.12.2017)

Караманчев 2014: Караманчев, В. Кой накара Радичков да цензурира сам "Образ и подобие"? // 24 часа.bg, 11.01.2014 <https://www.24chasa.bg/Article/2897760> (10.12.2017).

Караманчев 2016: Караманчев, В. Патила и страдалчества на книги и люде. София: ИК "Синева", 2016.

Марков 2001а: Марков, Г. Атентат в затворената улица. // Марков, Г. Пиесите на Георги Марков. Съст. З. Янкова. София: Литавра, 2001, с. 163-204.

Марков 2001б: Марков, Г. Жените на Варшава. // Марков, Г. Портретът на моя двойник. Жените на Варшава. Велико Търново: Слово, 2001, с. 145-147.

Минчев 2016: Минчев, Л. Бележка на издателя. // Кузманов, Е. Чайки далеч от брега. София: Издателство "Лъчезар Минчев", 2016, с. 7-10.

Ранчев 2010: Ранчев, П. Защо българските писатели не станаха световни. // Public Republic, 25.07.2010 <http://www.public-republic.com/magazine/2010/07/31089.php> (10.12.2017).

Цончев 1976: Цончев, Д. Принцовете. София: Профиздат, 1976.

Цончев 1991: Цончев, Д. Принцовете. София: Сибия, 1991.

© Инна Пелева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 25.12.2017, № 12 (217)