IV. ПЪРВИТЕ АНТОЛОГИИ НА "ПОСЛЕДНИТЕ ПОЕТИ"

Гергина Кръстева

web | Лично и антологично

Няма как да остане незабелязано, че периодът на последното десетилетие постепенно "се насища" и от антологични издания на знакови поети от поколението на 80-те години. Днешният профил на представителите на "забутаното поколение" по късното определение на участващата в тази общност Миглена Николчина (1994) не би могъл да се разпознае и осмисли и без непременното припомняне на издадената през 2010 г. антология "Последните поети от 80-те" (Последните 2010). В антологията, предговорена от Иван Теофилов (2010: 7-22), са включени 12 поети. Това са Румен Леонидов, Златомир Златанов, Едвин Сугарев, Кирил Мерджански, Миглена Николчина, Илко Димитров, Ани Илков, Георги Рупчев, Владимир Левчев, Ангел Ангелов-Джендема, Борис Роканов и Данила Стоянова. Две години по-късно се появява второ издание на антологията с уточняваща редакция в заглавието "Последните 12 поети от 80-те" (Последните 2012)¹. Както вече беше уговорено по-рано в настоящия текст, второто издание на антологията, препотвърждава и паратекстово уговорката, че става дума именно за тези поети, свързани и с лично приятелство, и с литературно родство. Демонстративното поставяне на числото 12 в заглавието напомня с акцент и Елка Димитрова, когато коментира противоречивия според нея статут на Георги Рупчев в този списък - между емблематиката на мощно генерално присъствие, легитимиращо специфичната силна безспорност на "забутаното поколение", и оставането му в сянка при огледа на същата тази общност, "когато става дума за актуализиране на бунтарските тенденции. Тогава на преден план излизат живите, провокативните или просто напористите (...) Сякаш онова, което през 80-те и 90-те е било творчески обмен на идеи, стихове, думи - след това все повече става територия на делба, връщане на присвоеното, събиране на дивиденти" (Димитрова 2017а: 43). И още нещо, важно с оглед на настоящия контекст: "Тази неравномерност, еруптивност и личностнова маркираност на литературния процес остава трайна отличителна черта на съвременната българска литература, дори след първото десетилетие на ХХI век, което носи духа на натрупване и улягане. В тези години като че ли страстите са утихнали, писането все повече се завръща към съзнанието за професионална работа, в която идеите и идеологиите имат все по-малко място. Сривовете и компенсациите остават на заден план като културно преживяване." (Димитрова 2017а: 43-44).

Обяснявайки мотивите за избора и процедурите по съставителството, Владимир Левчев споделя: "Ние не сме единствените, и със сигурност не единствените добри поети на 80-те, но имаме много неща - лично приятелство, литературни издания и литературно родство - които ни свързват. Принципът на подбор, освен това включваше два формални фактора (защото иначе можехме да включим и други, по-стари поети - наши приятели - като Иван Методиев, Георги Борисов, Георги Белев) - всички сме родени след смъртта на Сталин през пролетта на 1953-та. Не включихме по-стари. И сме започнали писателската си "кариера" през 80-те, като "последни" преди падането на Комунизма. Само в този смисъл сме "последни". Най-млад всъщност е Боби Роканов. Меги Николчина веднъж каза, че сме изгубено поколение. Защото през 80-те не бяхме сред официално признатите, около 1989-та никой не се интересуваше от поезия, а по-късно се утвърди друго, по-младо поколение (донякъде утвърдено от нас) и ние бяхме забравени. Може би с изключение на Георги Рупчев, който наистина е голям поет... (Премиера 2010). В съгласие с казаното от Владимир Левчев се оказва и преценката на Светлозар Игов, който е категоричен, че "тази антология няма претенцията да бъде антология на десетилетието, а само на един литературно-приятелски кръг. От десетте включени в нея поети в моята антология (става дума за антологията "Начало на века. Най-нова българска поезия 1989-2001", уточнение мое, Г.К.) липсват двама - Данила Стоянова, която почина твърде млада през 1984 година, и Ангел Ангелов-Джендема, който е поет-песенник, каквито не съм включвал в моята антология. Като се има предвид, че в "Последните" липсват такива поети от 80-те години като Бойко Ламбовски и Мирела Иванова, Добромир Тонев и Росен Друмев, Александър Секулов и Антон Баев, Балчо Балчев и Любомир Русанов, Румен Денев и Николай Дойнов, не мисля, че представените в моята антология 45 поети от 70-те и 80-те години са прекалено много" (Игов 2014а).

Въпросът с точния списъчен състав на поколението от 80-те години тук няма да бъде обект на специален коментар. Но с оглед на казаното от Владимир Левчев и Светлозар Игов ми се струва уместно напомнянето и на тезата на Пламен Дойнов за двете поколения на 80-те години, по-категорично разгърната през 2007 г. в статията "Георги Рупчев и двете поколения на 80-те години" в тематичен брой на "Литературен вестник", посветен на 50-тата годишнина от рождението на поета, впоследствие и в тематичния сборник "Владетелят на чудото" (Дойнов 2007: 9-13)². Както може да се констатира, списъкът от поети, включени в антологията "Последните...", покрива в голяма степен т.нар. "първо поколение" (по Дойнов). За разлика от Дойнов, преценката на Светлозар Игов не е продиктувана от уговорки за поколенческа делитба, наборът от имена дори не се възприема като представителен списък, валидизиращи литературноисторически лириката на 80-те години. Тъкмо обратното - антологията "Последните..." се възприема от него като инициатива на приятелски литературен кръг, а не като представяща най-доброто и симптоматичното за тенденциите в жанра през десетилетието. Затова и почти всички липсващи имена, които той изброява, се оказват имена на поети, включени в списъка на второто поколение на 80-те години (по Дойнов) (Игов 2014а). По-различна пък е преценката на Пламен Антов, вероятно защото е продиктувана от изследователска позиция, актуализираща естетическата и езикова стойност на художествените текстове на авторите приоритетно във времевия контекст на тяхната поява (80-те и началото на 90-те години), но някак неотчитаща отстоянието (в това число - и културно-ироничната оценъчна сянка, която то хвърля), делящо тази поява от времето на изготвянето на антологията - края на първото десетилетие на новия век³. Поради това за Антов "по-коректният етикет би бил обратният - тъкмо поетите от това поколение са първите, които заговарят на един нов поетически език. Колкото и да са относителни резките граници в такъв кумулативно-развоен процес като литературата, това е поколението, което сменя езика на българската поезия - неговата важна литературноисторическа роля в цялостния развой на българската модерна поезия от втората половина на ХХ век" (Антов 2016а; к.а., П.А.).

Нека обаче отново да изговорим констатацията за това, че антологичното съзнание на поетите от 80-те години (или на част от тях) "затваря" първото десетилетие на новия век с групов проект, преповторен и препотвърден по особено символичен начин съвсем в началото на следващото десетилетие. А междувременно в същото това първо десетилетие на новия век вече е започнало да се доразвива и задълбочава и автономното очертаване на персоналните антологични поетически проекти на повечето от авторите, оценъчно включени през 2010 г. в престижния и желаещ да се самоинституционализира в културно отношение списък. Персоналното очертаване често е и сглобяващо основанията за някаква лична естетическа приключеност с достигането до кръгла физическа възраст, припозната и като възможност за съвпадане с определени творчески рекапитулации. И заедно с това всеки един от персоналните антологични проекти осъществява индивидуална стратегия по подбора и подредбата на написаното в продължение на не по-малко от две десетилетия - период, делящ първите антологични издания от първите/дебютните книги. Можем да кажем, че най-общо погледнато в тези първи авторски антологии се изявяват два естествени за този тип начинание модела - "избрано" и "избрано и ново". Инцидентно макар, но някои от изданията са съпроводени с обяснителни, най-често предговорни текстове, играещи ролята на метапозиция, при която авторът, самоналожил си самоотстраняване от написаното през годините, едновременно дава видимост към процеса на изготвяне на антологичния си проект и открехва вратите на очакваната рецепция в контекста на актуалното време на поява на изданието. Така например, от предговора на "Етимологики (1996-2016)" на Ани Илков (2016) става ясно, че изданието повтаря заглавието на двуезичната му книга от 1996 г., което пък - от своя страна, побира цикъл от "Любов към природата" от 1989 г. и два цикъла - "Любовници" и "Роботи", публикувани по онова време в специализиран периодичен печат. Новото издание всъщност припомня този композиционен модел, но дава и видимост към добавките - в текста и художественото оформление, осъществявали начина, по който всеки един от тези текстове се е пораждал и "раснал" във времето - от началото на 80-те към момента на изготвяне на новото издание. "Тази книга възстановява пътя на една идея", пише Илков в краткия увод към книгата. И ако припомним преценката на Бойко Пенчев, направена по повод на книгата от 1996 г. - че тя е "метапоетически инструктаж, заставящ ни да го четем по друг начин" (Пенчев 1998), разбира се, преценка, имаща отношение към художественото съдържание на книгата, то новото издание на "Етимологики" вече придвижва казаното и към метазоната на литературноисторическия прочит, възстановяващ следите на ритъма ръкопис/цикъл/книга от края на ХХ век/книга от началото на ХХI век. В този смисъл нека отбележа и факта на предхождащо "Етимологи"-те издание в изчистения модел на "събраното" - представително томче "Събрано", побиращо лириката на Ани Илков от "Любов към природата" (1989) до "Мала АЗиЯ на душата" (2004), беше издадено през 2011 г. В други случаи, както ще видим по-нататък, метазаявките прозират в по-усложнени инициативи, като например по-особена подредба на наличните текстове, жанрови трансформации, пренаписване на обяснителни пред/следговори или инкорпориране на текстове, имащи първоначално статут на откриващи или финални авторски текстове в съдържанието на пренареденото антологично тяло.

Разбира се, дял в това отношение има стратегията по антологичния избор. Тя включва и възможността за специфична персонално-антологична композиционна "интерпретация" на отделни творби, цикли или дори цели ръкописи, появили се под формата на самиздат - най-вече към списанията "Мост" и "Глас" в самия край на 80-те години, след което постепенно "вграждани" и легитимирани в лирическите книги, издавани в десетилетието на 90-те години. Какво се случва с текстовете от самиздатските книги в късните антологии на поетите от 80-те години, в какъв обем и в каква композиционна конфигурация участват тези текстове в тези антологични проекти, претърпяват ли редакции спрямо предишни участия в представителни и/или други книги, са все въпроси, които имат своето значение в преценката на поредното "завръщане" на поетите от 80-те в края на първото и/или в началото на второто десетилетие на ХХI век. Както може да се предполага, тази възможност се реализира приоритетно от редакторите на тези две издания, поетите Владимир Левчев и Едвин Сугарев.

След антологичното издание "Вълча памет" (2000) и издадената в годината на неговия 50-годишен юбилей антология "Гибелни думи" (2003а), внушително (в обем от почти 300 страници) издание "Избрано" на лириката на Едвин Сугарев се появява през 2013 г., отново съвпадащо с рождена годишнина в годината, в която поетът навърши 60 години. Съдържанието на "Избрано" побира в себе си 25 цикъла, чиито заглавия и подредбата им следват хронологията на издадените към онзи момент лирически книги на поета, сред които са и самиздатските "Лоши сънища" (1988) и "Вълча памет" (1989). Всъщност последният цикъл в томчето е "Нови стихове" и в него са включени 7 текста - кратки поеми и цикли, три от които са със специфичен спрямо антологичния модел статут, защото са уговорени като бъдещи проекти.

Двете кратки творчески "спирки", осъществени чрез предходни малки книги с избрано на Сугарев и под съставителството на Борис Христов - "Вълча памет" и "Гибелни думи", са успели по един или друг начин да въведат до началото на новия 21. век в легитимния и вече официален литературен живот и самиздатските му книги. И да създадат някакво по-подредено литературноисторическо тяло на неговата лирика за периода 1988-2003 г., подсказвайки и релефа на нови тенденции, които поетът тепърва ще продължи да развива⁴. Не бива да се забравя и това, че част от текстовете, отпечатани по самиздатските страници, намират място и в първата официално дебютна книга на поета "Обратното дърво" (Сугарев 1989), един от циклите в която се нарича "Лоши сънища". Както и трябва да се припомни още, че през 2004 г. в рамките на проекта "Неприспособимите" на издателство "LiterNet" (Неприспособимите 2004) излиза електронната лирическа книга на поета "Лоши сънища" (Сугарев 2004), която връща още по-назад - до 70-те години, лентата на личната му творческа хронология. В предговора на тази виртуална книга авторът, уточнявайки нейния характер, пише: "Тази книга е компилация - тя никога не е излизала в този вариант. Съдържа по-добрите неща от две самиздатски стихосбирки: "Лоши сънища" (1988) и "Вълча памет" (1989), издадени в тираж по около стотина екземпляра. Стиховете в "Лоши сънища" са от 70-те и 80-те; "Вълча памет" бе написана изцяло през пролетта на 1988. Много по-късно това заглавие бе използвано за една антологична стихосбирка, издадена от Анго Боянов, но нейното съдържание няма нищо общо с това на самиздатската⁵. Официално издадена стихосбирка през 80-те, към чиято генерация уж принадлежа, просто няма - "Обратното дърво", датирана 1989 г., всъщност е издадена през 1990." (Сугарев 2004).

Всички тези издания и уточнения биха могли да бъдат и обяснения, следващи констатацията, че през 2013 г. "Избрано" твърде пестеливо се завръща към текстове от самиздатските книги на поета - както става ясно, вече достатъчно популяризирани през личната преценка на автора им и подбора на "по-добрите от тях", но все пак с отчетливо подхранване във времето на "дисидентския статут" на заглавията "Вълча памет" и "Лоши сънища". "Избрано" от 2013 г. е композирано в обем, който се разраства постепенно, като текстовете, включени в циклите/подбора от книгите след 2000 г., са видимо повече на брой във всяка част/всеки цикъл. Като че ли самият поет приема 2000 г. за своеобразна граница - вероятно не само по подразбиране, но и в свой личен план, защото именно преди частта "Стихове на откачалката", представящ в томчето седем текста от съответната книга, издадена през 2000 г. (Сугарев 2000б; 2013: 142-145), е приложен малък блок от осем черно-бели портретни фотографии на поета (Сугарев 2013: 142-145). Блокът със снимките, от друга страна, поставен почти в центъра на книгата, се оказва визуално ядро, което едновременно завършва миналия и открива новия век в хронологията на избраните текстове, т.е. то вероятно би трябвало да подкрепи и чрез фотографската памет генеалогията на по принуда скритото и все повече нататък откриващо се, все повече запомнящо се (и) физическо лице на своя притежател, (само)въплътил се във фигурата на дисидента интелектуалец, хиперактивен общественик и политик, ангажиран с радикални демократични каузи, в бурното десетилетие на 90-те години от периода на прехода, непосредствено след свалянето на комунистическата власт в края на 1989 г.⁶ Прилагането на снимките има, струва ми се, и друга цел, но за нея - малко по-късно.

Замислена и осъществена мащабно, книгата "Избрано" изпълва във висока степен очевидното намерение на Едвин Сугарев за цялостен и представителен антологичен проект след 25 години опит в лириката и 25 издадени за това време лирически книги. Подборът в "Избрано" дава видимост и към възможната и съвсем основателна перспектива да се п(р)ояви както вече утвърденото индивидуално лице на автора, така и обвързаността му с някои от лирическите езици на поетите от поколението на 80-те години. И не само появяващите се тук и там посвещения предлагат основания за това наблюдение. Ще обознача два от доста по-дългия списъчен ред на възможните примери, които потвърждават потенциала на подобни наблюдения, в това число - и междутекстови. Един от текстовете - "Някога на хълма", избран да влезе в цикъла "Слизайки" като представителен за книгата от 1992 г., е посветен на Илко Димитров (Сугарев 2013: 49) и отпраща към тематични зони в неговата лирика от 90-те. А в цикъла "Стихове от Камен бряг" със стихове от едноименната книга (Сугарев 2010) влиза и стихотворението "Бяло върху бяло" (Сугарев 2013: 227), което пък е с посвещение на Борис Христов - деликатната мрежа, която този текст и паратекстовата му "дреха" чертаят, вплита в себе си едновременно три фигури - на поета Илко Димитров и съставителя на антологичната му книга със заглавие "Бяло" (Димитров 2008), поетът Борис Христов, който обаче е и съставител и на книгата с избрано на самия Едвин Сугарев "Гибелни думи"⁷.

Финалният цикъл в "Избрано"-то със заглавието "Нови стихове" представя текстове, три от които ("Нежна светлина", "Зимно" и "Талаш") са проекти, обозначени като такива с уточнения в скоби. "Нежна светлина", "Зимно", "Талаш", "Буда в камъка", "Мушин", "Взаимният поглед" и "Памет" (Сугарев 2013: 266-299) чертаят траектории към допълване на познати тематични зони. Вместването в антологичната книга с избрано на текстове - част от все още непубликувани издания има специфичен характер, най-малкото защото "пише" в аванс антологична биография на текстове, оповестени като част от съдържанието на все още ненаписани книги...

Но антологичният проект на Сугарев, осъществен в модела "избрано и ново", все пак надделява в една от зоните си, най-малкото заради неравностойните дялове на двата компонента в съдържанието - надделяването е категорично в полза на избраното. Включването на такъв и то сериозен в обема си дял в мащабна антологична книга, представяща избрано в такава хронологическа перспектива, е амбициозна заявка за продължаващо движение. Книгата остава вярна на антологичния си характер и заради избора да постави текста със заглавие "Памет" в самия си финал (Сугарев 2013: 297-299). Но пък в същото време именно текст като "Памет" гледа и в двете посоки: от една страна, той се оттласква от чисто лирическата форма, тегне към кратката проза, към есеистичния фрагмент, сякаш подсказвайки появата тепърва на книги като "Изваждане на восъчните пити" (2013) и "Сюжети за неми филми" (2017). От друга страна, мемоарно-сюжетно се завръща към престоя на автора в Индия, разказвайки за породилия се у него навик да снима просещите хора по улиците и как, случайно откривайки една такава снимка, у него се завръща споменът за този ден, за този човек, за този свят, с внезапното осъзнаване, че "...тази снимка е единствената памет./ Паметта за погледа, паметта за кожата, паметта за болката (...) И гледам снимката така, както се обръщаме след някой непознат,/ за когото ни се струва, че все пак сме го виждали/ някога и някъде, тук, на този свят." Така в самия финал на книгата поставеният в нейния център блок от снимки на самия автор, за който вече стана дума, неочаквано обраства със специфичен авторефлексивен контекст. А "Памет"-та едновременно затваря залата с архива на лирическата хронология, но оставя открехната вратата към нейното продължаващо допълване.

През 2008 г. се появява антологичната лирическа книга на Миглена Николчина "Градът на амазонките". Тя привлича към себе си вече издадените до този момент стихосбирки на поетесата - дебютната "Три след полунощ" (1985) и последвалите я "Скръб по Далчев" (1993), "Асимволия" (1995) и "Кратки разкази за любовта и писането" (1998). Моделът обаче все пак е "избрано и ново", защото два от общо седемте цикъла в антологията (назовани книги) плюс финалния текст "Звездите на Тоскана", заявяващ начало на "Към книга осма. Обръщане", са всъщност новонаписани творби. Поредността на циклите се движи почти по хронологията на издадените предишни стихосбирки. Казвам "почти" не само защото избраният за отварящ текст - "Писмото", е началният текст от "Скръб по Далчев (Николчина 1993: 5-6; 2008: 10-11), но и защото още първият цикъл/първата книга - "Навсякъде", успява да вклини между текстовете, дошли тук от дебютната "Три след полунощ", и външния и по-късен спрямо тях "Дъщерята на слънцето" (Николчина 1993: 11-12; 2008: 24-25). Втора книга "Скърби и безместия" лежи изцяло на "Скръб по Далчев", а третата, назована "Зирки", също, но основно притегляйки в себе си цикъла "Отвъд сезона" (Николчина 1993: 28-38). Цялата лирическа книга "Асимволии" е пренесена в книга четвърта, дублираща заглавието на стихосбирката от 1995 г. Така е и в "Кратки разкази за любовта и писането" - заглавието от 1998 г. тук е поставено при книга пета⁸. И независимо че подредбата създава убедеността за лек и без особени промисляния хронологически пренос и концептуална подредба от стари към по-късни текстове, за да се придвижи антологичната ос към последно написаното, това все пак е привидност. Отвъд нея са подозрителните спрямо каквато и да е лекота на процедурата по пренос както (уж) по-незначителните, така и по-знаковите редакции; така например, редуцирането на епиграфа от Боряна Кацарска към стихотворението "Скален манастир" от два стиха до един (Николчина 1993: 20-21; 2008: 60-61) или отмяната на бележката под линия под новонаписания "Кратък увод в асимволията", насочваща към "Изворът на грознохубавите" от Ани Илков (1994) (Николчина 1995: 7; 2008: 97), снемат очевидно неактуалната вече необходимост от библиографско посочване на текстове, спрямо които "Градът на амазонките" през 2008 г. като че ли застава в позицията на преднамерен респект, възприемаща ги като вече втвърдени във времето литературни факти, ненуждаещи се от специално припомняне - и защото по естествен начин се вграждат в собственото ѝ време. В този смисъл работи и отмяната на подписа "Авторката" от версията на текста "Кратък увод в асимволията" (Николчина 1995: 9; 2008: 99), метаморфозно вграждайки го в антологичното тяло, заличавайки презумпцията за някогашната му/възможна паратекстова роля на (нещо като) предговор. Нещо подобно и дори повече се случва с финалния текст "Вместо послеслов" в края на книга пета "Кратки разкази за любовта и писането" - този текст е с удвоен метастатут в "Градът на амазонките", защото е новонаписан именно за антологичната книга и изреченото в него е обърнато, от една страна, към нейната актуалност, от която е част, а от друга - към написаното под това заглавие в стихосбирката от 1995 г. (Николчина 2008: 152-153; 1995).

Подобни вглеждания вероятно са недостатъчно функционални спрямо промислянето на цялостната стратегия по изграждане и съставяне на "Градът на амазонките". Те обаче няма как да не са вградени в по-масивната убеденост, че тази особен род антологична книга "напластява в себе си осем различни книги, осем отделни плоскости, които имат способността за непредвидени скокове и обрати. Разчитането им една през друга е втичане в общ поток, но и прекъсване на собствените измерения и преминаването в измерението на следващата книга. Завършеността на всяка от плоскостите е гарант за възможността на собствения ѝ пробив и прескачане отвъд" (Спасова 2009). И ако има нещо, според мен, което изгражда радикалната антологичност в "Градът на амазонките" - в смисъла на тотално търсена другост, макар логично и неизбежно изградена върху същото и познатото, то това е провокативно изградената жанрова рамка на лирическата книга от 2008 г. Сглобеността на антологичния проект от стихотворения и поеми се удържа от няколко кръстосващи се жанрови зони, част от които номинирани през познати и вече ползвани авторски неологизми като "скърби и безместия", "зирки", "асимволии", "кратки разкази", "лирически абекти", "отсамни елегии". И те действително във всяка книга-цикъл са едновременно строго структурирани и положени в конкретния контекст, породил раждането им, "завършени и конципирани", и в същото време предлагат "изключителен поетологичен потенциал в създаването на нови жанрове, откриването на нови литературни пространства, образуване на нови форми, запълвани и населявани от самите стихове." (Спасова 2009). В тази посока, струва ми се, макар и в по-разгънат аналитичен (и личен) контекст, са и част от убеденостите на Б. Богданов (2009), особено тогава, когато става дума за авторската "работа по поетическия говор".

Лирическата книга на Миглена Николчина "Градът на амазонките" е като че ли най-радикалният антологичен проект на поет от поколението на "последните поети от 80-те години". Проект, най-отзивчиво вписващ се в модела, който бихме могли да наречем "отворена антология". Изречено с думите на самата Николчина - "книга в процес"⁹.

В модела на "отворената антология", струва ми се, се вписва и "Бяло" на Илко Димитров. Появило се още през 2008 г., томчето - и визуално решено от издателство "Стигмати" в цвета на бялото оформление - се самоопределя като "избрана поезия" (Димитров 2008). Между кориците му са композирани текстове от издадените дотогава стихосбирки на поета - от дебютната "Опит за определение" (1989), към "Обратен водопад" (1995), "Вселената по здрач" (1998), поемата "Паркът" (1999), "Трите кошници" (2000) и "Разчленяване" (2001). Според признатото във финалните авторови думи, поетът Борис Христов е съставител на томчето, като именно на неговата преценка е доверен подборът и подредбата, в резултат на което, според И. Димитров, се появява "една нова книга" (Димитров 2008: 176). И книгата наистина е нова, до степен такава, че по-прецизното вглеждане в нейното композиране не след дълго ще констатира благодатното разчленяване - ако си позволим да ползваме фигуратива в заглавието на една от книгите на И. Димитров - на неговата официално известна до 2008 г. поезия. Шестте лирически книги (две от които самостоятелно издадени поеми) "Бяло" е превърнало в пет цикъла, чиято подредба се съпротивлява на хронологията и на някаква дисциплинирано съобразявана последователност - както при поредността на текстовете от конкретна лирическа книга, така и в отделните части на избран текст от такава книга. Подредбата подхранва основанието, че като в "обратен водопад" - ако отново използваме метафората при едно от заглавията на И. Димитров, се движи отзад-напред спрямо навичността на хронологията. С други думи - "Бяло" начева с текстове преобладаващо от втората и третата книга на поета, след което под някаква форма се придвижва към "Паркът" и "Трите кошници", а най-вече във финалните страници се появяват повече текстове от дебютната "Опит за определение". И макар така (лаконично) обяснено, всичко това все пак се нуждае от уточняваща подкрепа, която обаче би могла да бъде в услуга на не кратко по обем самостоятелно монографично изследване.¹⁰ Нека добавим и тоталния отказ в "Бяло" на припомняне на каквито и да било жанроуказания, направени при първите публикации в предишните книги - изчезват например обозначенията "поема" при включването в "Бяло" на версия¹¹ на "Паркът" (Димитров 2008: 41) или при "Молитва за нова земя" (Димитров 2008: 79), с която завършва "Вселената по здрач" (Димитров 1998: 26-30). Така също и изобилните примери на разместване/пренареждане/отмяна и поставяне на съвършено нови композиционни места на отделните части/фрагменти или дори редуциране/съкращаване на части от по-големи цялости. Всичко това по особено характерен начин е намерило своите основания в избора на заглавие на книгата - това търсене на всеобщност и отказ от окончателна композиция при лирика, която с основание и презумптивно се припознава като философска¹², индивидуализира антологичния проект по особен начин. Разместването на съдържателните пластове, изградени във времето, радикалната преподредба и внезапното откриване на нови композиционни възможности при създаването на антологичен модел, прозрял, изречено през образния език на тази лирика - "миговете на съчетаност", дава възможност да се осъществи едновременно някакъв личен завършителен етап в творческото време на автора, но и открива нови възможности пред него. "Бяло" като че ли рационализира, сбъдвайки ги, стиховете от "Следващото стъпало" - поема, чието заглавие през 2008 г. вече звучи нееднозначно: "Аз чувам/ как се вдълбочават сред лицата нови, непознати/ бръчки./ Навътре потъва старото лице/ и все по-отчетливо се появява новото." (Димитров 2008: 25; 1995: 19-20). А изборът в "Бяло" за финален фрагмент, посочил именно "Блести януарската нощ..." от книгата "Обратен водопад" (Димитров 1995: 43; 2008: 175) недвусмислено потвърждава амбивалентната перспектива на едновременна завършеност и ново начало. Смисловият обем, постигнат в този антологичен проект, при това след седемгодишна пауза в жанра на поезията, очевидно се оказва и практически работещ за Илко Димитров, който след 2008 г., за периода 2009-2013 г. издава четири нови лирически книги - "Продавачът на конци" (2009), "Бог в Ню Йорк" (2010), "4етири" (2011) и "това едно можеш ли го" (2013).

Съвсем логично позицията на откриващ текст е отредена на "Защото аз съм вече Румботавър..." в антологичната книга "Румботавър" на Румен Леонидов, появила се през 2013 г. Творбата е част от цикъла "Видения II" от лирическата книга "Сънят на продавача" (Леонидов 1997: 37), която е представена в антологичното томче, заедно с текстове от предишните стихосбирки на поета - от дебютното му участие с цикъла "Предупреждение" (Леонидов 1977: 7-30) в стихосбирката от поредицата "Трима млади поети" на издателство "Народна младеж" (съвместно с Венко Евтимов и Матанов) (Леонидов 1977), през последвалите "И огънят си спомни за искрата" (1982), "Голям и малък" (1990), "Неточните размери на живота" (1995), "Нощта на продавача" (1997), "Край на митологията" (1997; 2009), "Класически парчета. Избрано" (1999) и "Сляпата неделя" (2011). Всъщност от издаденото през годините две от книгите са изготвени в модела "избрано и ново" - "Неточните размери на живота" и "Класически парчета". В някакъв смисъл и "Край на митологията" може да се мисли като книга, оползотворяваща модела на "избраното" - появата ѝ през 1997 г. се превръща в знакова не само за своя автор, но и за поезията от втората половина на 90-те. Вероятно именно защото е изградена почти изцяло в модела "избрано", а и се оказва в позицията на "затваряща" миналия век с появата си през 1999 г., стихосбирката с избрано "Класически парчета", изготвена и следговорена обаче не от самия поет, а от съставителя Живко Желев, оставя след себе си десетгодишна пауза до появата през 2011 г. на "Сляпата неделя" - книга, конструираща автобиографичен лирически сюжет през пет цикъла с лирика и три есеистични фрагмента. Всички те жанрово дефинирани като "освещения", "съновидения", "опрощения", "откровения" и "озарения", по специфичен начин реактулизират и развиват и познат още от времето на дебюта лирически език.

Шест цикъла изграждат антологията "Румботавър", издадена в годината, когато поетът навършва 60 години. Принципът на селекцията им не следва стриктно хронологията на появата на вече издадените в продължение на четири десетилетия стихосбирки. От общия дял на съдържимото най-редуциран се оказва дебютният - само "Разминаване" от включените в дебютния цикъл през 1977 г. 17 творби е намерила място в съдържанието на "Румботавър" (Леонидов 2013: 51-52; 1977: 25)¹³. Текстове от дебютната си изява Леонидов не пренася в по-късните си книги и това е обяснимо както с оглед на все още крайно неустановена младежка поетика, така и с недвусмисления ангажимент на част от тях с така актуалните за периода патриотични и граждански теми.¹⁴

Антологичната подредба в "Румботавър" очевидно се е съгласявала най-вече с тематичното окръгляне на циклите, чиито латински озаглавявания (с адекватен български двойник, "прилепен" към тях) насочват към смисъла и основанията на подбора¹⁵. Но въпреки че за времето на 90-те години именно стихосбирката "Край на митологията" придобива статут на знакова за автора си книга (претърпяла и второ издание през 2009 г.), в антологичната подредба в позиция на откриващи и закриващи циклите доминиращо се появяват текстове от "Нощта на продавача" - книга, която се появява през същата година, когато излиза и "Край на митологията"¹⁶. Жанровата маска, поставена през 1997 г. в/чрез подзаглавието на "Нощта на продавача" - "проза в стихове", в антологичната книга "Румботавър" се оказва свалена, защото вграждането на текстове, заявени някога като притежаващи нееднородна природа, в лирическа антология, явно е изличило колебанията, придвижвайки ги твърде категорично в зоната на лирическото. С други думи - и "Румботавър", макар и много по-небрежно от "Градът на амазонките", проиграва антологична стратегия, ангажирана с жанрови трансформации, като в същото време разкъсва компактността на централния цикъл от "Нощта на продавача" - "Видения II", и разпръсква по-голямата част от неговите някога прозаико-лирически 13 фрагмента из цялата антологична територия на "Румботавър", като прецизира и графиката им по страниците изцяло в модела на лирическата подредба. Не особено резки, но все пак забележими са малкото промени в паратекстовите зони, сред които любопитство буди движението на две посвещения. Посвещението "На Константин Павлов" е премахнато от едно от двете стихотворения, които са обозначени с него - останало е при "Край на митологията" (Леонидов 2013: 149), но е премахнато при стихотворението "Знаци", макар да е съпровождало творбата и в двете ѝ публикации до включването ѝ в антологията - в книгите "Голям и малък" (Леонидов 1990: 28-30) и в "Неточните размери на живота" (Леонидов 1995: 33-34). В същото време пък се появява посвещение "На Владимир Левчев" над стихотворението "Декември" (Леонидов 2013: 131), което идва тук от книгата "И огънят си спомни за искрата", без там да е маркирано с посвещение (Леонидов 1982: 38-39). И докато наложилата се за антологията преводна промяна в заглавието на творбата "Via sacra" (Леонидов 1997а: 5), превърнала я в "Свещения път" (Леонидов 2013: 145), поради избора на "Via sacra" за заглавие на петия цикъл, то дублирането на заглавието "Ако Лазар" във времето е с друга история: поставената в антологията творба "Ако Лазар" идва тук от "Класически парчета", където е публикувана за първи път в книга и е единственото ново стихотворение от съдържанието на тази книга и то - поставено в самия финал на списъка от общо 37-те "класически парчета" (Леонидов 2000: 77). В "Румботавър" под заглавие "Ако Лазар" се завръща именно тази творба, а не другата нейна версия със същото заглавие, но с различно съдържание, от по-ранната му книга "Голям и малък" (Леонидов 1990: 37).

Затварянето на антологията с "Към къщата на съновиденията" - единственият текст от "Нощта на продавача", пренесен към "Румботавър" в прозаическата си форма¹⁷, се оказва особено манипулативен, но и логичен съставителски жест на автора. Текстът, идващ от най-първите страници на "Нощта..." и датиран от 1982 г. (Леонидов 1997б: 5-10), е в своя различна версия през 2013 г. за "Румботавър". Сам по себе си той е своеобразна "Ars Poetica", чиято авторефлексивна същност през 1997 г. разчита доминиращо на почти скандалния и назидателно-декларативен патос с езика на постмодерното десетилетие на 90-те, разпънат в усилието на собствената си езикова игра с високото и ниското. Тогава този текст е и настояващ над своята адекватна за ролята си комуникативност, инсценирана и с произнасянето си пред аудиторията, разпознаваемо обозначена чрез обръщението "Другари и другарки...". Почти две десетилетия по-късно текстът, избран и този път за финал, съхранява авторефлексивната си енергия, но е редуциран както в обема си, така и в характера си, от който е изличена скандалната радикалност. Оставен да се самоприпомня само в сърцевината на посланието си, коментиращо представата за истинския поет през представата/признанието/предричането за себе си. Но заедно с това не е пожелал да изчисти докрай следата от собствената си генеалогия - под него стои мистификационно обозначение, гласящо "Из слово, произнесено пред IV национална конференция на младите писатели, 1982 г.". А това, според мен, дава още един аргумент в полза на усещането, че антологичният проект "Румботавър", побран между автодефинирането на несъвършенството в самоприпознаването през неологизма "румботавър" и декларативното оповестяване на това несъвършенство като "моя истински противник" функционализира еклектиката, чрез която лириката на Румен Леонидов, въпреки настояванията, че е "лишена от илюзии" (Конах 2013: 163), всъщност поддържа най-сериозната си илюзия - че може да се удържи все още в една творческа територия с патоса и активизма на лириката, създавана в периода на прехода от 90-те години, и днешното живеене.

През 2010 г., когато за първи път се появява антологията "Последните поети от 80-те", двама от поетите, включени в нейния списък, вече не са сред живите - Георги Рупчев (1957-2001) и Данила Стоянова (1962-1984). Три години преди 2010 обаче, през 2007 г., когато Рупчев трябваше да навърши 50 години, се появи стилно изготвен, представителен том с лирика и преводи на Георги Рупчев под респектиращия като досещане избор на заглавие "Инстинкт за неприспособимост (Стихове, поеми, избрани преводи)", в съставителството и подбор на Валя Рупчева (Рупчев 2007). Томчето, избрало за заглавие част от споделяното от Георги Рупчев, според когото "Поезията е инстинкт за неприспособимост", представя почти изцяло поета със стихосбирките му "Уморени от чудото" (1982), "Смяна на нощната стража" (1986), "Силните на нощта" (1991). В него са включени в отделен дял и поемите му "Гмуркачите", "Приковаване на огъня", "Пътят нататък" и "Смъртта на Тибалт". Разделът "Избрани преводи" включва преводи на избрани творби от Т. С. Елиът, Л. Фърлингети, Робърт Пен Уорън, Джон Ленън, Анна Ахматова, Н. Гумильов, Б. Окуджава, Вероника Тушнова, Йосиф Бродски. Това издание с авторски и преводни текстове се оказа и в близост до последната до този момент издадена лирическа книга на Георги Рупчев, появила се непосредствено след смъртта му - "Отдалечаване на въздуха" (2002). А през 2014 г. поетът бе включен и в поредицата "Световни поети" на издателство "Изток-Запад" с книга с избрани творби под заглавие "Превъртане на световете" (Рупчев 2014).

А 2016 година направи успешен опит да завърне към литературното съвремие и поезията на Данила Стоянова с ново издание на дебютната ѝ и останала единствена поради ранната ѝ смърт книга "Спомен за сън" (1990). Книгата от 2016 г. с щемпела на издателство "Рива" (Стоянова 2016) всъщност повтаря изданието от 1990 на "Христо Г. Данов", макар бележката под линия в предговора на съставителката Яна Букова да оставя някак впечатление, че в новата книга са включени и неотпечатани стихове на Данила Стоянова. Всъщност явно още при подготовката на ръкописа за първото издание от 1990 г., появило се на бял свят 6 години след смъртта на Стоянова в Париж през 1984 г., нейната майка и съпруга на Цветан Стоянов - Антоанета Войникова, поставя и един последен, четвърти цикъл със стихове, родени именно в периода на престой във френската столица, където Данила се лекува. Този четвърти цикъл е хронологизиран в периода 1983-1984 и Париж е маркиран като място на написването на стиховете. И в новото издание четирите цикъла са налични в същия обем и със същото композиране, в какъвто са включени те и през 1990 г. и без каквито и да било редакции, като се изключи акцентирането чрез шрифт с големи букви на още някои от текстовете, освен на онези, маркирани по този начин в дебюта. Нека да добавим и уточнението, че новото издание е съпроводено с лаконичен предговор от Яна Букова, но се отказва от припомняне чрез повторно включване на текстовете на Блага Димитрова "Тайнството на поезията" (Димитрова 1990: 105-115) и на Владимир Левчев "Светлината на живота" (Левчев 1990: 116-117) от първото издание.

През пролетта на 2016 г. току-що издадената отново лирическа книга "Спомен за сън" беше огласена в контекста на премиерата на новото издание на "Геният и неговият наставник" от Цветан Стоянов, инициатива също на издателство "Рива". Така второто издание на "Спомен за сън" на Данила Стоянова се закрепи като че ли повече в паметната зона "баща-дъщеря"¹⁸ и като че ли не толкова посредством актуализирането на контекста за поетическо поколение на 80-те години. А метачетенето на тази поезия вероятно ще настоява за такъв именно контекст, още повече ако повярва на признанието на Владимир Левчев, че "Данила Стоянова си остава един от най-важните поети на моето поколение, на осемдесетте години." (Левчев 2016). И ако не забравя включването ѝ сред 12-те последни поети в антологията "Последните поети от 80-те".

Когато проследява "завръщанията на 80-те години" през 1996-та - през книгите на поетите, "идещи от теснините на 80-те години", в това число и антологичните подборки, Пламен Дойнов е категоричен, че "все по-често в края на ХХ век поетите на 80-те се мислят в две генерации" (Дойнов 2007б: 309). И в този си текст, но и в по-късните му версии (Дойнов 2008) (Дойнов 2018) той отстоява идеята за двете поколения, разделени най-традиционно от времето на техния дебют (в първата половина и към края на десетилетието), моделите на участие в културните процеси на 90-те, но и от различия в поетическите им езици. Списъчният състав на първото се маркира с имената на по-голямата част от поетите, включени в антологията "Последните...", докато второто се разпознава в имената на Балчо Балчев, Цанко Лалев, Любомир Русанов, Николай Дойнов, Мирела Иванова, Бойка Ламбовски, Александър Секулов, Георги Веснаков и др. Към днешния ден и за периода от края на първото десетилетие и в годините, изминали от второто на новозапочналия 21. век, като че ли много по-активното в изявите си на полето на лириката продължава да бъде първото поколение. Както вече стана дума, неслучайно именно то, в качеството си на все още актуална приятелска общност, инициира двете издания на антологията "Последните...". Трябва обаче да отбележим, че уплътняването на индивидуалните творчески пространства, търсенето на своеобразна персонална автономност чрез издаване на антологичен тип издания започва при мнозина от тях да се случва още в началото на новия век. С други думи може да се каже, че първите антологии на последните поети започват да се появяват още преди 2010 г., ако приемем - макар и условно, естествената граница, деляща двете десетилетия.

Най-рано, още през 90-те години, склонността към антологичен тип издания с лирика се забелязва при Владимир Левчев. Неговата тематично организирана стихосбирка "Край" се появява още през 1994 г. след вече осем издадени стихосбирки и в годината, когато синът на поета Любомир Левчев напуска България и заминава с Фулбрайтова стипендия за САЩ. Почти по същото време, през 1996 г., се появява и двуезичното издание на "Етимологики" от Ани Илков. Може да се констатира, че три са хронологическите точки, в които се "наслагва" появата на антологични книги на тези поети след началото на 21. век и те са в периода 2000-2003 г. (Едвин Сугарев, Румен Леонидов), 2007-2008 г. (Владимир Левчев, Миглена Николчина, Илко Димитров) и 2013 г. (Едвин Сугарев, Румен Леонидов). Тази констатация следва да отчете и биографичния ритъм във възрастта на поетите, защото 2003 и 2013 г. са годините, в които поетите, родени през 1953 г., достигат юбилейни възрасти. Юбилейният аргумент в макар и условното хронологическо съсредоточаване обаче не е актуален в случая с малко по-късно родените (през 1955 г.) Миглена Николчина и Илко Димитров, но пък и двамата антологично се пресрещат през 2008 година. Тъкмо по-късната година на раждане пък е и сред причините, които поставят малко встрани от хронологично генерализиране спрямо 1953 г. Владимир Левчев и Ани Илков - и двамата родени през 1957 г., и двамата активно пишещи и след 2013 г., и двамата самозаявили се с антологичен тип книги в периода 2016-2017 г. (Владимир Левчев с "Любов на площада", Ани Илков с "Етимологики 1996-2016"). Всъщност Ани Илков е бил и в статут на спорно съотносим към поколението на 80-те¹⁹, макар че през 2010 г. антологичното издание на първото поколение го присъединява без колебания в списъка си. От списъка на "Последните..." поетите Кирил Мерджански, Златомир Златанов, Борис Роканов продължават да издават авторски книги и да са - по различен начин, активна част от съвременната културна ситуация. В края на първото и началото на второто десетилетие Борис Роканов издаде две нови лирически книги - "Великолепни стихотворения" (2009) и "Дебелянов и други стихотворения" (2012), като между тях влезе и в жанра на романовата проза с "Шейсет и четири хиляди деветстотин двайсет и осем: Демони" (2010). Авторът на "Избрани епитафии от залеза на Римската империя" (1992), на "Митът за Одисей в новата буколическа поезия" (1997), на "Птици, погледи, пустини" (2002) Кирил Мерджански осигурява добра видимост към част от своите текстове, публикувайки част от тях и в специализирани интернет сайтове. Това позволява да се види проектът му "Античност след Античността", издаден като електронно издание в специализирания сайт LiterNet (Мерджански 2004), и като възможност за кратка версия на антологичен модел, който побира, с авторова намеса в композирането, а и в отделни текстове, само първите му две лирически книги - "Нощен прилив" (1990) "Избрани епитафии от залеза на Римската империя" (1992)²⁰. Мерджански, който е автор и на пиеси, работи често извън страната и по-скоро в сферата на театралния превод. Още през 2003 г. Златомир Златанов издаде внушителното по обем антологично издание, в модела "избрано-събрано" (Игов 2014б: 134) под заглавието "Хетерографии" (2003), по чиито над 500 страници са отпечатани дебютната му стихосбирка "Нощни плажове" (1983), следвана от "Палинодии" (1989) и "На Острова на копрофилите" (1997), белетристичните книги "Входът към пустинята" (1982), "Екзитус" и разкази. Към жанра на лириката поетът се завърна след 15-годишна пауза през 2012 г., когато като самостоятелно книжно издание се появи поемата "Ектения" (2012), а година по-късно Нов български университет, Институтът по литература към БАН и Унгарският културен център организираха научна сесия, посветена на 60-годишнината му. През 2014 г. излезе и монографията на Светлозар Игов "Златомир Златанов и модерният обрат" (Игов 2014б) и така един от поетите от 80-те за кратък период предизвика активна професионално-академична литературноисторическа активност, която се ангажира с анализ на рецепцията на неговото творчество, припомняйки Златанов като значим автор, чието творчество поражда и е обвързано с важни развойни тенденции в българската литература през последните две десетилетия на 20. век и началото на 21. век.²¹ Този тип академични инициативи продължиха и с отбелязването на 60-годишния юбилей на Миглена Николчина - с научен форум в Софийски университет (организатори са Културния център на СУ и катедрата по теория и история на литературата) през ноември, 2015 г., последван от респектиращо обемен сборник "Парачовешкото: грация и гравитация" (2015), събрал повече от 70 текста, част от които представени на форума. В краткия двугодишен период между 2013 г. и 2015 г. двама представители на поколението на 80-те години се оказаха в центъра на мащабни академични форуми, анализиращи и легитимиращи културното им присъствие като знакова част от най-новата история (и) на българската литература. Припомнянето на всичко това всъщност продължаващо потвърждава изречената и основателна констатация, че "т.нар. първа генерация на 80-те години никога не се е "изгубвала" от публичното пространство, че (...) част от тях през 90-те години оглавяват литературни списания и вестници, превръщат се в главни посредници при публичната легитимност на новите имена в литературата" (Дойнов 2007б: 309-310). И ако тази констатация се отнася към периода на 90-те години, то тя или поне част от изреченото в нея не би било много по-различно за времето от първото и началото на второто десетилетие на новия век, когато, както стана дума, някои от тях вече са дори обект на самата литературна история, а заниманията им все повече се професионализират с оглед на установени и/или развиващи се статути. Извън естествената реализация като автори на научни изследвания на онези от тях, които имат и академична кариера (Миглена Николчина, Едвин Сугарев, Ани Илков, Ангел Ангелов), няма как да остане незабелязано, че почти всички от поетите на "първата генерация на 80-те" разширяват кръга на жанровете, в които постепенно започват да се изявяват. Дългогодишната им активност на влиятелни и водещи фигури в периодичния и/или специализирания печат и продължаващата за някои от тях социалнополитическа ангажираност води до събиране на написаното през 90-те и насетне в публицистични книги (Ани Илков, Владимир Левчев, Едвин Сугарев). Работи се и в жанра на романовата проза и разказа (Владимир Левчев, Борис Роканов, Едвин Сугарев, Илко Димитров, Златомир Златанов), есеистиката (Илко Димитров, Едвин Сугарев, Румен Леонидов, Златомир Златанов), театрална и преводаческа дейност (Кирил Мерджански, Владимир Левчев), дори политическото разследване (Едвин Сугарев).

"Второто поколение" на 80-те години трудно може да се мисли като особено активно по отношение на изяви в полето на лириката. Всъщност през последното десетилетие се откроиха с настойчиво и трайно литературно присъствие няколко поети от дебютиралите в края на 80-те години, но сред тях единствено Мирела Иванова настойчиво работи в посока на автоантологизирането на поезията си. Този процес при нея започва още от 2002 г. с лирическата книга "Еклектики" (2002) и продължава и до днес²². Почти по същото време свой първи антологичен том изготви и Бойко Ламбовски с "Бране на думи" (2004б), подборно представяща книгите му от дебютната "Вестоносец" (1986), през изобилието от стихосбирки от 90-те с "Ален декаданс" (1991), "Едварда" (1992), "Критика на поезията" (1995) до "Господ е началник на караула" (1999). В същата година, в която се появява антологичната подборка, е издадена и "Тежка картечница преди сън" (2004а), която в двата си цикъла "Някой тих и огромен" и "Пеперуден Господ" също включва предишни текстове на поета. В следващите му две книги, макар те да представят преобладаващо новонаписани текстове, ехото от предишните така и не заглъхва - долавя се и в "5 цикъла с пояснения" (2010), и, макар по-слабо, в последната засега "Аутисо" (2016).

"Карти и географии" на пловдивчанина Александър Секулов (2010) по-скоро се съпротивлява на възможността да бъде мислена като антологична книга, макар в нея да има такава следа. И все пак тъкмо онова, което остава извън модела на "избрано от вече известното", като че ли е мислено да натежи повече, въпреки че авторовото намерение очевидно иска да сглоби етимологията на своя движещ се лирически човек в двата дяла на книгата - "Карти" и "Географии". В "Карти" стихосбирката припомня дебюта на Секулов - в цикъла, дублиращ заглавието на книгата му от 1988 г. "Седмо небе" (1988), след което са добавени и текстове от "Високо над далечината" (1997). Но и в двата цикъла се промъкват новонаписани текстове и те, отвъд включеното в обем две трети от съдържанието на "Възхитително и леко" (2003), отвеждат към последната и най-обемна част на книгата "Сияен и прозрачен", съставена изцяло от нови творби. С други думи - "Карти и географии" е книга, изкушена повече от възможността да представи ново лице на своя автор тъкмо на границата между двете десетилетия от новия век, припомняйки все пак физиономичните контури на вече познатото. Или пък, посредством прекомпозиране и специфични сглобки в начина, по който е изготвено съдържанието, да го излъчи като по особен начин цялостен и промислен в лирическия си свят - предишен и нов. Или - ако решим да използваме образността на заглавието - да картографира по нов начин лирическата си карта, да актуализира релефа ѝ, отбелязвайки със самочувствие новооткрити територии. Любопитно е, че всъщност "Карти и географии" на Ал. Секулов през 2010 г. догонва една критическа рекапитулация на лириката от 2008 г, в която една от откроените тематично-образни зони е назована "Повече релеф, повече пространство: карти, картички, картоиграчи" и която, без все още да знае за книгата на Секулов, невидимо обвързва онова, което тя ще предложи малко по-късно, с тенденции, откроими в периода 2006-2008 в стихосбирки на Едвин Сугарев, Амелия Личева, Цвета Софрониева, Надежда Радулова, Георги Господинов. В написаното, измежду другото, се прави и следната констатация - твърде адекватна и на стореното през 2010 г. в книгата на Ал. Секулов: "Експанзията на литературата към нови територии е фактически същото бродене в интериора на своята география - собствено минало и собствена памет за онези места, от които са съставени личните ни истории" (Калинова, Спасова 2010). В края на 2016 г., шест години след "Карти и географии", се появи лирическата книга "Море на живите" (Секулов 2016) - отбелязването ѝ с няколко национални награди за поезия очевидно я припозна като важно издание за съвременната българска литература, а самата ѝ поява явно потвърждава намерението на Секулов, изявяващ се изключително активно и като белетрист, драматург, сценарист, да не се отказва от ролята си и на поет.

След 2003 г., когато излиза лирическата книга с поеми "0-24 часа" (2003), Недялко Славов не е издавал стихосбирки. През последното десетилетие името му се налага като един от успешните български романисти и усилията му очевидно се съсредоточават изцяло в романовата проза - за периода от началото на второто десетилетие на новия век до днес той вече има издадени шест романа. Все по-категорично към романовата проза се насочва и друг поет, маркиран в списъка на "второто поколение" на 80-те и то отново от пловдивския му "студентски филиал" - Антон Баев, който след 2010 г. е издал една лирическа книга "Дневник на корабокрушенеца" (2012) и три романа. По-скоро маргинално и с противоречив ритъм и качество на публикационни изяви е присъствието на Николай Дойнов, Балчо Балчев, Цанко Лалев. Любомир Русанов, който продължава да ръководи издателство "ПАН", не издава авторска поезия, а Георги Веснаков, който през 2000 г. издаде лирическата книга "Празник в светата градина" (Веснаков 2000), от години не живее в България.

Така погледнато, списъкът на активно самоантологизиращите се поети от двете поколения на 80-те актуализира повече една доста по-късна делитба, направена от Пламен Антов, при все че тя е ориентирана спрямо преразпределнието на поколенческите профили през десетилетието на 90-те години и спрямо възможността да се мисли поколенчески т.нар. български постмодернизъм. В този смисъл Антов говори за "първо и второ постмодерно поколение" (Антов 2016б: 91-92) - списъкът на авторите от "първото постмодерно поколение" (Румен Леонидов, Кирил Мерджански, Ани Илков, Златомир Златанов, Бойко Ламбовски, Мирела Иванова) във версията на Антов, правеща рекапитулация на 90-те, вече събира на една ос имена от двете поколения на 80-те (по Дойнов). И макар че в персоналното отброяване на първото постмодерно поколение липсват имената на Владимир Левчев и Едвин Сугарев²³, списъкът се припокрива до голяма степен с високата персонална активност на всеки един от тези автори по отношение на лични антологични проекти в периода на последните около две десетилетия. Този факт всъщност изглежда съвсем естествено с оглед на добавката, че "ядрото" на "второто постмодерно поколение" при Антов е маркирано с имената на "една всеизвестна четворка (Бойко Пенчев, Пламен Дойнов, Георги Господинов, Йордан Ефтимов)" (Антов 2016б: 93), а тези автори, както и гравитиращите около тях множество млади, дебютирали в някоя част на десетилетието на 90-те, все още са далеч от период на "епилогизиране" на своето лирическо творчество чрез антологични книги²⁴. И ако настоящият текст посочва/напомня тези и други поколенчески периодизации, то той прави това с ясното съзнание, че се възползва най-вече от характера им на своеобразно емпирично списъчно каталогизиране, чиято функционалност с оглед на конкретен изследователски контекст, се нуждае от непременни литературноисторически уговорки и задълбочавания. Без да забравя и това, че поколенческото периодизиране или може би не точно периодизирането, колкото настояването то да бъде четено през категоричността и самоочевидността на явлението "български постмодернизъм" и още повече - през "карамазовския сюжет" за "литературното отцеубийство" - във версията на Пламен Антов, предизвика и съответни съпротиви и то нагнетени в контекста на внезапното му съвпадане с протичането на конфликта в "Литературен вестник" през 2016 г., породен по повод 25-ата годишнина на изданието.²⁵ Историята на този конфликт към днешна дата може да се проследи дори и чрез самостоятелната зона, посветена му в страницата на изданието на Wikipedia²⁶. Да се завръща към този конфликт текстът тук, разбира се, няма основания. Напомнянето му обаче е полезно с оглед на очакването за нови и актуални рекапитулации по темата за литературните поколения, тъй като споровете от ранното лято на 2016 година могат лековерно и през играта с фразата да констатират противопоставянето на "последните поети от 80-те" и "първите от 90-те". Струва ми се обаче, че гледано внимателно откъм персоналното участие на всеки един от поетите, участващи в конфликта, демаркационната му линия ще се окаже с доста по-усложнени контури и те - в крайна сметка, ще компрометират до известна степен нагласата и в този случай да се мисли безуговоръчно и изцяло в генеративни модели. Мисля, че никак не е случайно, че в една от кратките, но симптоматични реплики, изречена по повода от Александър Кьосев, беше отбелязано, следното: "В онова пък, което е останало от малка, духовна България, малцина поети, удивителни в съвършената си автономия (к.м., Г.К.), се карат около "Литературен вестник" (Кьосев 2016).

Именно - "удивителни в съвършената си автономия". Отвъд носталгичните антологични аргументи за приятелска/поколенческа общност на изданието "Последните поети от 80-те", отвъд изследователските старания за списъчни генеративни подредби на 90-те и противоречивостта на констатациите за естетическите им плътности. Диагностициране, симптомите на което започват да се провиждат и в антологичното персонално осъществяване на голяма част от поетите на 80-те - започнало още от средата на 90-те години и продължаващо до днес. Но което, от друга страна, се оказва скрито скептично към възможността да е вече очертана, да се ползва като наличен конструкт или тепърва да се очертава все по-релефно колективната фигура на следващото поколение, това на 90-те. Дали, уговорена вече като факт, автономността е изпреварила намеренията и очакванията за дописвания към наличните и влог в бъдещи изследователски усилия в историята на колективната генерационна общност от това десетилетие? Или всъщност не я изключва, именно поради естествената презумпция, че дори и в усилията по поколенчески подредби често се разколебава възможността за подредба.

Един възможен отговор и силен аргумент в полза на едно или друго подобно питане са автоантологиите на поетите от 90-те. Очакваме - дали, как и кога ще се появят.

БЕЛЕЖКИ

1. Вероятно Вл. Левчев, макар това да не е отбелязано в изданието, е бил основен съставител на първото издание на антологията, защото именно той в премиерния период на антологията се превръща в говорител на инициативата и най-често обяснява мотивите и принципите на съставянето ѝ. Но въвеждащият предговорен текст на поета Иван Теофилов вероятно е писан именно за това издание, може би и с оглед на вече изготвен и предложен му ръкопис, който е трябвало да се съобразява вероятно и със срокове за издаването си. Сигурно затова Теофилов не е имал време да свери пожелателните послания, когато настоява по повод Румен Леонидов: "Мисля, че е повече от необходимо да се появи едно ново издание, обединяващо стиховете на Руменовите книги "И огънят си спомни за искрата" и "Голям и малък" (Теофилов 2010: 13). Всъщност към 2010 г. такова издание вече има от пет години и това е книгата му "Неточните размери на живота" (Леонидов 1995). Освен ако Иван Теофилов не е имал предвид още по-ново. [обратно]

2. Текстът е публикуван в окончателната си версия в монографията "Поколение и поезия. 1956-1989" (Дойнов 2018: 242-253). [обратно]

3. Именно това отстояние подхранва и уточнението на Владимир Левчев, според което "Последните..." са последни по причини на литературноисторическата хронология - само защото са дебютирали в последното, предхождащо падането на комунизма, десетилетие. Подобна преценка обаче по естествен начин изисква дистанцията на времето, иначе "последността" няма как да бъде изведена като факт. Тъкмо затова посочването на групата, участваща в антологията, като "последни поети", невидимо съдържа в себе си и пре(о)ценките, извършени в десетилетието на 90-те години, но и тези от първото десетилетие на новия век. [обратно]

4. Когато през 2003 г. излиза лирическата книга "Гибелни думи", Пл. Дойнов пише: "Срещаме един от българските поети, които обърнаха лице към източните традиции и поетики и ги превърнаха във важен философски и екзистенциален избор, превърнал се в ключовите проходи за българската поезия през 80-те и 90-те години." (Дойнов 2004: 168). Към времето на появата на тази антология Сугарев, който междувременно се превръща в една от най-активните обществено-политически фигура от годините на прехода, вече е пребивавал като посланик в Монголия и Индия. Тепърва предстои появата на още лирически книги, осъществени в източните традиции като "Сюр" (2003б), "Мрежата на Индра" (2006) и дори "Стихове от Камен бряг" (2010). В книгите му, особено в периода след 2000 г., се задълбочава и интересът към практикуването на хайку поезията - през 2014 г. се появи двуезичната книга, съставена изцяло с хайку творби "Прилив на треви" (2014). [обратно]

5. Това е и така, и не съвсем. Вярно е, че "Вълча памет" от 2000 г. е различна книга, но тя не е съвсем безразлична към самиздатските публикации, съставили в края на 80-те години първата "Вълча памет", защото в съдържанието на антологичната книга от 2000 г. все пак, няколко години преди публикуването на електронната книга, влизат шест творби, между които и "ХХ век", циклите "Вълча памет", "Метаморфози". [обратно]

6. В този смисъл възприемам и като неслучайна уговорката на Сугарев, че официално появилата се негова дебютна книга "Обратното дърво" е "разпъната" хронологически между 1989 и 1990 г. - както е известно, две изключително важни за най-новата история на българското общество години. Така, освен всичко друго, през 2004 г., когато е публикувана интернет книгата "Лоши сънища", и то като част от проект, назован "Неприспособимите" (2004), вече силно оценъчно се автобиографизира едно начеващо и по особен начин драматично съвпадане на творчески и обществено-политически вектор в персоналния разказ за себе си. [обратно]

7. Посочването на съставителя в тази книга с избрано на Едвин Сугарев е изведено извън границите на често невидимото редакторско каре - чрез особен жест в композирането на изданието, с който на гърба на задната корица на книгата е публикуван лирически фрагмент от него, а не от автора на книгата. Съвсем неслучаен е и изборът на този фрагмент: "Каква съдба - на камък сред пустинята/ изправен като стълпник/ на разсипаното в пясъците братство." (Сугарев 2003). [обратно]

8. Сред познатите от книгата "Кратки разкази за любовта и писането" текстове обаче е вместен и "Майя" (Николчина 2018: 127-128). [обратно]

9. В цитирания тук разговор (Николчина 2009), между другото в него се прокрадва и репликата "Не вярвам в простото събиране или избиране на стихове", Николчина споделя още неща около направата на антологичната си книга и то с категоричната убеденост в нейната незавършеност. Струва ми се, че в подобна посока са и досещанията на Б. Богданов, когато твърди, че в книгата си поетесата "е свързала по-раншните и сегашните си гласове в контрапункта на многоглас, който замлъква продължаващо." (Богданов 2009). [обратно]

10. Върху тази потенция на лириката, създавана от Илко Димитров, обръща внимание Георги Каприев, макар и по конкретния повод на издадената през 2013 г. нова лирическа книга на поета "Това едно можеш ли го" (2013) (Каприев 2013). "Текливостта на света" в тази поезия и възможността книгата да бъде възприемана като "двучастна и двулика" и да бъде четена по този начин е рецепция, която неизненадващо е сработила и при усетите на редактора на антологията с избрано "Бяло" Борис Христов. [обратно]

11. Версия, защото поемата в антологичната книга не влиза изцяло, а само през отделни нейни части, на каквито тя е разделена и които са обозначени с римски цифри - и в самостоятелната книга, и в "Бяло". [обратно]

12. Иска ми се обаче да спомена специално и тематиката, свързана с така актуалните за постмодернизма на 90-те години питания за българското и родното. Когато коментира поемата на И. Димитров "Разчленяване" (2001), появила се малко след изтичането на това десетилетие, Пламен Дойнов пише: "тази поема се гради върху един голям отказ - отказът от идентичност. Не става дума за самата идентичност, а за системата за рационализиране на идентичността. Отказ от мисълта за идентичност, за уникалност и неповторимост. Такъв вятър вее от знаменития стих "Да не позволим сега България да ни надвие!" Квазикритическите коментари към отделните сегменти на поемата снижават високите градуси на патоса в стиховете, но ефектът на трагическото прочистване се случва - нека го наречем така: в култивираната самота на поетическия разум." (Дойнов 2004: 110; к.м., П.Д.). В "Бяло" за цялостно участие е избрана не тази поема, а сходния в тематиката и интерпретацията на темата цикъл "Тежат ни безнадеждно", поставена в третия дял на книгата "Молитва за нова земя" (Димитров 2008: 57-62) и пристигаща тук от "Обратен водопад" (Димитров 1995: 35-38). И откъм контекста на онова време, но особено откъм днешното "Разчленяване", както и стихосбирката "Родина" на Едвин Сугарев от 2005 г., не просто се сдобиват с нова актуалност, но се оказват и особено напрегнати спрямо най-съвременни лирически контексти, в които темата за родно и родина като че ли жестово превръща квазичастта от критическите коментари в "Разчленяване" на И. Димитров в съвсем реалистична убеденост, с която в десетки стихове на - в повечето случаи - маргинални поети, днес се интерпретира патриотичната тема. [обратно]

13. Този свой текст Леонидов включва и две години преди антологията си - в "Сляпата неделя" (Леонидов 2011: 12-13). [обратно]

14. Така например, в стихотворение, назовано "Лисабонска пролет", четем стиховете: "Отдавна ни свързва парчето олово./ И обща е нашата смърт и живота,/ тъй както е общо априлското слово..." (Леонидов 1977: 21). [обратно]

15. Озаглавяването на циклите с латински думи/фрази ("Mithos", "Signum rerum", "Varia", "Umbrae", "Via sacra" и "Post scriptum") вероятно има и съвсем прагматичен аспект, свързан с добрата рецепция и възможностите за преводи на лириката на Леонидов в страни от Източна Европа, където за периода 1998-2009 г. вече са преведени и издадени три негови поетични сборника (в Скопие, Варшава и Любляна). Следговорните думи в антологичното издание са на Галя Симеонова-Конах (2013: 160-167), преподавател в Ягелонския университет в Полша, съставител и редактор на преведеното на полски издание на Леонидов (Конах 2007). [обратно]

16. Обяснението за това би могло да се потърси и във факта, че "Край на митологиите" е книга, която при появата си през 1997 г. предлага голяма част от текстове, вече включени в предишните книги на поета. Освен тематиката им обаче, тяхната подредба и сглобеността с макар и малкото новонаписани текстове осигуряват на книгата специален статут и я превръщат в една от важните лирически книги за десетилетието на 90-те години. [обратно]

17. Лирически текст с вариант на това заглавие - "Къщата на съновиденията", е част от съдържанието на "Сляпата неделя" (Леонидов 2011: 21). Очевидно към тази своя метафора поетът проявява забележимо постоянство. В "Сляпата неделя" текстът с това заглавие работи в общия художествен контекст на атмосфера на съно/видения, алюзивно напомняйки с финала си образността на Константин Павлов ("...и димът спокойно се извива/ сякаш че лулата на мира/ дими/ в бебешките устни/ на усмихнат генерал."). [обратно]

18. Да припомним важната подробност, че съставителката на второто издание на "Спомен за сън" - писателката Яна Букова - полусестра на Данила, преди години посвети дебютната си лирическа книга "Дворците на Диоклециан" на Данила Стоянова (Букова 1995: 5). [обратно]

19. За задочния спор между текстовете на Владимир Левчев (1987) в сп. "Пламък" и текста на Миглена Николчина в "Литературен вестник" (Николчина 1994) споменава и Дойнов (2007б: 309). [обратно]

20. В електронното издание "Античност след Античността" (Мерджански 2004) книгата "Избрани епитафии от залеза на Римската империя" е в пълния си вид, но този тип публикация потвърждава по други причини убедеността, че все пак говорим за версия на книгата/книгите - заради невъзможността текстовете да се четат в обвивката на респектиращото полиграфическо тяло на "Епитафиите", появила се в издателство "ТИПОграфика" и под оформлението на художника Стефан Десподов (Мерджански 2000). Шестте цикъла от дебютната книга на Мерджански "Нощен прилив" тук са редуцирани до четири, макар присъствието на нито един от тях да не се губи, защото четири от тях са "сдвоени". Прекомпозирано е и съдържанието на циклите, като в два от тях са вместени и текстове извън "Нощен прилив" ("Пробуждане" в цикъла "Нощен прилив" и "След този дъжд..." в цикъла "Басни и прогнози"), а в по-генерален план всеки един от циклите е редуциран в списъчния брой творби спрямо книгата от 1990 г. Любопитно е да се проследи процедурата по редактиране - в цялостната композиция и най-вече в последния (и в книжното, и в електронното издание) цикъл "Часовници". [обратно]

21. Специално обръщам внимание на изданието на Светлозар Игов "Златомир Златанов и модерният обрат", в чиито следговор авторът признава, че "Златомир Златанов е най-младият от писателите, критическите си текстове за които събирам в отделна книга" (Игов 2014б: 149). Текстовете, сговорени в тази книга, са писани в периода 1983-2012 г. и този немалък отрязък от време на последователно и настойчиво проследяване на творчеството на Златанов дава възможност на съвременния литературен историк не само да се придвижва твърде уверено в зоната на сложното и специфично творчество на самомаргинализиралия се от публичен културен живот писател Златомир Златанов, но и да проследи метаконструирането на образа му в рамките на един персонален критически проект, какъвто е проектът на Светлозар Игов. [обратно]

22. През 2018 г. се появи стихосбирката на Мирела Иванова "Седем. Стихотворения с биографии", в която също е заложена антологична концепция. [обратно]

23. Отсъствието им от списъка вероятно е обозначено от констатацията, че в "основната си тенденцията то (първото постмодерно поколение - уточнение мое, Г.К.) търпи категоричното влияние на западния англосаксонски "висок" модернизъм, но също и на руския соц-арт, главно в лицето на Румен Леонидов, Бойко Ламбовски и особено чрез пърформансните акции на групата "Петък 13" в самото начало на 90-те..." (Антов 2016б: 92). Макар да ми се струва, че липсата на Вл. Левчев от списъка (към част от чиято поезия критерият за влияние на западния англосаксонски "висок" модернизъм вероятно би бил съотносим) е по-скоро оправдано с чисто биографичното му отсъствие от периода - той напуска България след 1994 г. и се завръща тук едва през 2007 г. [обратно]

24. И все пак не трябва да забравяме, че още през 2007 г. се появи антологичното томче на Г. Господинов "Балади и разпади" (2007), който факт Пламен Дойнов констатира, питайки: "Г. Господинов събра в "Балади и разпади" (2007) цялото си досегашно поетическо творчество - трите си стихотворни книги и един цикъл от бъдеща. Кой кога ще прочете изтънко неговата първа лична антология?" (Дойнов 2013а: 61). Възприетата като автоантологична книга претърпя и второ издание през 2013 г, а междувременно се появи и стихосбирката "Там, където не сме" (Господинов 2016). Очакването за четенето изтънко има своите основания и то, надявам се, предстои. И неизменно ще трябва да се случи в един момент, когато изследователските любопитства започнат да констатират натрупване на антологични издания при знаковите поети от 90-те. Сред тях Господинов несъмнено ще е първият, посегнал към ранен антологичен проект. Проект, който по оста на последните десетина години стои самотно, ако търсим основанията му в поколенческия контекст на "второто постмодерно поколение". И в миражния жест на някаква идея за приключеност, който е миражен тъкмо защото, струва ми се, много повече отключва, отколкото приключва. [обратно]

25. Вж. например статията на Бойко Пенчев "Постдернизмът на 1990-те: имаше нещо, но какво беше" (Пенчев 2017а: 1-9; 2017б: 293-295). В общия свод от текстове внимание спрямо тематиката "бащи - деца" и то в един по-общ контекст, обвързан с проблема за модернизма в българската литература, заслужава статията "Кой изобрети нашите бащи" (Димитрова 2017б), цитирана тук и в по-разгърната версия (Димитрова 2017а). От друга страна се изкушавам да напомня и една констатация, направена през пролетта на 2008 година: "Но първо да посочим симптоматичната липса на един дебат - липсата на поколенчески дебат. За първи път от дълго врем българската литература остава без млади и стари, без основни или странични шумове от някакви междупоколенчески конфликти. Едната причина е свързана с нова психополитика в литературното поле, според която "старите", пък и всички литератори са свикнали с възможния "радикализъм" на "младите". За разлика от десетилетието на 90-те, когато тогавашните млади разклащат устоите на литературния език и литературната публичност с нови текстови практики и акции, предизвиквайки не едно и две недоволства от страна на "старите", началото на века се превръща в нещо като "генерационен вакуум" (Дойнов 2013а: 81-82). Спорно е дали разправията около юбилея на "Литературен вестник" може да се мисли като компенсираща възжеланите (?) поколенчески дебати. По-скоро не, ако се очаква те да бъдат между "млади" и "стари". Защото през 2016 г. като че ли се сблъскаха "стари" и "още по-стари". Младите (май) ги нямаше. [обратно]

26. Вж. страницата на Литературен вестник в Wikipedia (Литературен б.г.). [обратно]

© Гергина Кръстева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 16.06.2019
Гергина Кръстева. Лично и антологично. Автоантологични модели и персонални антологийни присъствия в българската лирика от периода 2008-2017 година. Варна: LiterNet, 2019