II. ЛИЧНИТЕ АНТОЛОГИИ - ИМЕНА, МОДЕЛИ, КОНЦЕПЦИИ

Гергина Кръстева

web | Лично и антологично

Как избира "Избрано"-то - Петър Анастасов
("Избрано", 2012)

През 2012 г., в годината, когато поетът Петър Анастасов навърши 70 години, се появи двутомникът "Избрано" от Петър Анастасов - поезия и драматургия. Том I е територията, отредена за лириката на поета (Анастасов 2012), роден в с. Марково и силно свързан и с пловдивския литературен и културен живот (четири от неговите общо девет лирически книги са издадени именно в Пловдив, самият той е редактор на пловдивския вестник "Комсомолска искра", впоследствие и директор на пловдивското издателство "Христо Г. Данов", а юбилейният двутомник също е дело на пловдивско издателство - "Жанет 45"). Двутомното издание се появи след луксозното тематично томче от 2009 г. - "Хубава и проклета си", подбрало любовните стихотворения на Анастасов, най-популярното сред които е избрано да озаглави представителното издание (Анастасов 2009). Първата книга от "Избрано" е съпроводена и с хронологизиращи граници - в скоби под заглавието е маркиран периодът между 1968 и 2012 г., т.е. от дебютната книга "Зимна нежност" (1968) до последните две издадени лирически книги от първото десетилетие на ХХI век - "Този черен бял свят" (2002) и вече споменатата по-горе любовна антология "Хубава и проклета си" (2009). Не без основание можем да поставим това издание в режима на юбилейните авторски равносметки. Още повече, че томчето "Избрано" е композирано не по хронология, а тематично, т.е. избраното се опитва да следва не просто модела на събраните, написани през годините, лирически книги, а да ги организира най-вече тематично. Аргумент в полза на това наблюдение е и фактът, че във всеки един от включените общо пет цикъла плюс един - "Поеми", в който са събрани четири поеми на Анастасов, съжителстват текстове от различни лирически книги. Тематичните профили на циклите дават възможност да се констатира, че в първия цикъл, назован "Човекоптица" са подбрани най-вече социално ангажирани текстове на Анастасов, "Градините на любовта" е ориентиран към любовната му лирика, "Трикракото столче" събира текстове, обвързани с темата за родното място, семейството и близките, детството, природата, сезоните, "Приятели" е цикълът, в който преобладават лирически творби с епиграфи - посвещения на актьори, поети, художници и хора на изкуството, близки на поета. А най-малкият по обем цикъл - "Без огради", включва творби, които са своеобразна лирическа карта на родни и чужди топоси на пребиваването. В ролята на въвеждаща творба, преди навлизането на корпуса с циклите, е отпечатан редактиран вариант на публикуваната в лирическата книга на Анастасов от 1993 г. "40 стихотворения" творба "В тази книга като в тъмница..." (Анастасов 1993: 7-8). Версията в "Избрано" обаче е съпроводена с някои редакторски намеси. При първата си публикация творбата съдържа авторитетен епиграф, цитиращ библейския текст ("Душата ни се избави като птица от примката на ловци...", Пс.14, 127:4), който обаче за включването в "Избрано" е премахнат. Творбата неслучайно е поставена във водеща позиция - тя е своеобразен личен манифест на разбирането за творческа свобода и за съдбата на поета, разпънат между достойнството да съхрани честта си и изкушенията да продаде уменията на таланта си в свят, изобилстващ от насилие, мерзост, човешки срам, послушание и страх. Контекстът на мъченичеството в първата публикация от 1993 г. успява да се огледа в символичния избор на 40-те стихотворения, включени в едноименната книга и придвижени към внушението за "четирсет мъченици". Именно този стих обаче - "четирсет стихотворения - четирсет мъченици", е отпаднал за версията в "Избрано", вероятно за да изличи конкретиката на повода, по който е писано стихотворението - за първия дом на творбата между кориците на книга, назована "40 стихотворения". Заедно с отпадането на този стих обаче през 2012 г. е отпаднал и епиграфът, макар да е продължил да съществува през цитата, дублиращ го още в първата строфа - "В тази книга - като в тъмница -/ са заключени моите стихотворения./ "Душата ми се избави като птица/ от примката на ловци..." (Анастасов 2012: 5). Редакторска намеса е превърнала "устните" от 1993 г. в "устите" в стиховете "...където войници стоманени,/ послушни, жестоки и глупави,/ устните (к.м., Г.К.) разбиват с камъни,/ коленете трошат с чукове", т.е. образната тяга, насочваща по-скоро към алюзията за наранените устни, произнасящи думи/ стихове, т.е. нараненото слово, натежава в полза на оголената образност, очертаваща своеобразна физиология на реално насилие над тялото, поместено в затвора.

Може да се каже, че Петър Анастасов почти не редактира написаните си през годините текстове. И определено е поет, който има навика на определен етап да събира в нови издания част от вече публикуваните си в книги лирически текстове, без да добавя новонаписани към тях. Доказателство за това е книгата "Единствено безсмъртие - любов" от 1984 г., част от авторитетната поредица "Поколение", издавана от ЦК на ДКМС (Анастасов 1984). А книгата му от 1982 г. "Както те обичам" (Анастасов 1982), поради премирането ѝ с наградата на Съюза на българските писатели за съответната година, претърпява второ издание през 1985 г. Книгите "Този черен бял свят" (Анастасов 2002) и "Хубава и проклета си" ( Анастасов 2009), както вече стана дума в написаното по-горе, са книги, онагледяващи желанието на поета да представя отново вече познати и публикувани в книги свои текстове в нови издания с тематичен контекст, но без самите текстове да са споходени от редакции.

Тъкмо затова любопитен детайл представлява един малък сюжет, свързан със сериозна редакторска намеса от страна на автора. Става дума за стихотворението "Екскурзия", публикувано във втората му книга - "Тройно огледало" (Анастасов 1972: 12), а впоследствие - част и от съдържанието и на книгата "Единствено безсмъртие - любов" (Анастасов 1984: 36). Стихотворението е включено и в томчето "Избрано", поставено е в първия цикъл "Човекоптица", където са творбите със социална и патриотична ангажираност (Анастасов 2012: 16). Но първият вариант на тази творба е публикуван още през 1969 г. на страниците на в. "Комсомолска искра" (Анастасов 1969: 4), вероятно тя е и писана по това време, защото отсъства от дебютната му книга от 1968 г. "Зимна нежност". Ето как изглежда текстът от периода на първата му публикация в периодиката:

В гората няма нищо. Говори си поета,
че някой ходи из гората, но дяволът го е видял.

Едно момиче беше тука,
но го разстреляха ловците,
помислиха го за сърна.

Попитай дядо смърт,
попитай баба смърт.
Не са убити толкоз мечки,
глигани, вълци и лисици.

В гората няма нищо друго.
Настръхнала пчелата жили
една забравена малина
и ситни боровинки плачат
под стъпки на екскурзианти.

Но тъмно ще надвисне облак,
светкавица ще го пробие,
ще плисне дъжд и аз окъпан
в една хралупа ще се скрия.

С мечетата ще си поплачем
за белоногите момичета,
които ловната дружина
избиваше като сърни...

"Екскурзия" в редакцията, актуална за периода 1969-1984, започва с недвусмислено припомняне-констатация: "В гората няма нищо. Говори си поета,/ че някой ходи из гората, но дяволът го е видял." С голяма доза убеденост може да се предположи, че стиховете са недвусмислена отпратка към известното вече стихотворение на Николай Кънчев "В гората има някой". А стихотворението на Кънчев е вече официално известно, защото е публикувано две години по-рано по страниците на същия този вестник (Кънчев 1967: 5), включено е и във втората лирическа книга на поета - "Колкото синапеното зърно" от 1968 (Кънчев 1968: 55). В творбата на Кънчев обаче лирическата ситуация е изградена около отсъствието на този "някой", който "носи във вързопче пепел", за него се говори, броденето му из гората се коментира, раздипляйки слухове, рационални или магическо-фолклоризирани предположения, изговорени последователно от горския, шишкото, лекаря, врачката, без обаче да съществува условието, че той е видян. Той е там и носи своя опасен багаж, но и в същото време отсъства, а плашещото му, мистериозно присъствие-отсъствие е причина за лайтмотивно повтарящото се предупреждение към "дъщерите" - "засега не смейте, дъщери, да скитате, опасно е". Стиховете на Анастасов, разпънати между отрицанието ("в гората няма нищо") и потвърждението ("че някой ходи из гората, но дяволът го е видял"), наследяват и вторично легитимират отсъствието-присъствието на "някой" и през надредното споменаване на изговореното от поета (Кънчев), но и го дописват с уточнението, че "дяволът го е видял". Оттам насетне стихотворението на Анастасов смъква тайнствената дреха на парадокса (а и на цялата автентична образност на текста-първоизточник), разказвайки, че "едно момиче беше тука,/ но го разстреляха ловците,/ помислиха го за сърна." В стилистиката отново на приказна образност текстът говори за "баба смърт" и "дядо смърт", уверява, че няма "убити толкоз толкоз мечки, глигани, вълци и лисици", за да стигне до заключението, че "в гората няма нищо друго./ Настръхнала, пчелата жили/ една забравена малина/ и ситни боровинки плачат/ под стъпки на екскурзианти". Във финалните две строфи лирическият човек на Анастасов се крие в една хралупа след тъмно надвисналия облак и последвалия го плиснал дъжд, където, според признанията му, "с мечетата ще си поплачем/ за белоногите момичета,/ които ловната дружина/ избиваше като сърни...". Очевидно е как въведеното като едно-единствено момиче в началото на текста в неговия финал се трансформира в множественост. И то множественост, която, ако се вярва на уговореното в първата част на текста, надвишава избитите от ловците глигани, вълци и лисици.

Що за ситуация е това?

Безспорно е, че в хода на комуникацията с "В гората има някой" стихотворението "Екскурзия" на Петър Анастасов свлича цялата игра, конструираща загадъчността в ситуацията и проиграваща в творбата на Кънчев художествения спектър на тревожност, при това - тревожност с пределно неконкретизиран адрес, с невъзможност значението ѝ да бъде прикрепено към дори най-далечна алегорическа перспектива. А "В гората има някой" на Н. Кънчев е текст, който се вписва изцяло в способността му да разлюлява лекотата на уж очевидното, превръщайки я в привидност, отвъд която поетическото слово раздипля сложна амбивалентност, подхранваща безкрайните възможности на образната решетка. Навлизането в регистъра на тази решетка "обзавежда" творбата на Анастасов, въпреки цялата ѝ подчертано отвлечена и приказно-инфантилизирана образност, с възможността да бъде все пак алегорически четена по генералната ос на соцреалистическата тема "ловци на партизански глави" с "частен" подсюжет на версията "убийство на невинни босоноги момичета". Известен смут внася заглавието на стихотворението - "Екскурзия", и думата "екскурзианти", макар да е близко досещането, че явно все пак става дума за туристическа разходка и за туристи, бродещи из някаква гора. Днес бихме ги назовали така, а през 1969 г. думата "екскурзия" е все още далеч от драматичния контекст от средата на 80-те години, предизвикан от процесите на масово изселване на мюсюлмани от България към Турция, очертали пик на миграционна вълна в самия край на десетилетието.¹ Най-простичко казано, стихотворението на Петър Анастасов "Екскурзия" разказва за убийства на млади и невинни хора (антифашисти) от враговете-ловци (фашисти, стражари...), а лирическият човек на Анастасов днес, окъпан от (пречистващ или заличаващ следите на убийствата?) внезапен дъжд, оплаква смъртта им, тъжовно укрит в мечешка горска хралупа. Но въвеждането в ситуацията, посредством открита реплика към "В гората има някой" на Николай Кънчев, и то в регистъра на снизходително-усъмняваща се тоналност на констатацията, включването на дявола в ролята на свидетел на случилото се, отпраща текста-първоизточник в съвсем различно поле на внушението. Няма как да пренебрегнем факта, че по това време авторът на този текст-първоизточник - поетът Николай Кънчев, е вече почти окончателно низвергнат от официалното литературно пространство, след като двете му лирически книги - дебютът "Присъствие" от 1965 г. и втората книга "Колкото синапеното зърно" от 1968 г., са посрещнати с остра критическа канонада. Публикацията на две стихотворения - "В гората има някой" и "Есен", в "Комсомолска искра" през 1967 г. (Кънчев 1967: 5) са по-скоро инцидентен жест, промъкнал се през провинциалния коридор на местната периодика във време, което е съвсем близо до границата на тоталния отказ Кънчев да бъде публикуван и издаван в продължение на няколко години от 1970 г. насетне. Отдавна и вече добре известен факт е, че между втората и третата книга на поета - "Послание от пешеходец" (1980), лежат 12 години, в които са издавани само стиховете му за деца.

След първата си публикация през 1969 г. обаче текстът на "Екскурзия" е редактиран от своя автор Петър Анастасов и остава жив в актуалната подредба на творчеството му - както вече бе споменато, в лирически книги, издадени през 70-те и 80-те години, а очевидно е мислен за достатъчно важен текст, защото влиза и в селективния списък на "Избрано"-то през 2012 г. Последвалите публикации са вече във вида, запазен след редактираната от "Комсомолска искра" версия. В резултат на редакцията от "Екскурзия" изчезват началните десет стиха, сред които са и тези, които именно задават полето на междутекстовия диалог с творбата на Кънчев. Изчезва всъщност цялата онази част от текста, която през 1969 г. се опитва да играе, нека да признаем - все пак крайно несполучливо, с приказната образност на първоизточника си. След редакцията стихотворението се вмества в три строфи, чийто начален стих е "Настръхнала, пчелата жили...".

Като оставим настрана разсъжденията по повод на това, как притеглянето на поетическото слово на Николай Кънчев към територията на соцреалистическия поетически маниер (защото "Екскурзия" проиграва точно такъв лирически модел) недвусмислено демонстрира непригодността на това слово да излъчи смисъл във вторичен художествен контекст², ще отбележим настойчивостта на поета Петър Анастасов, с която в жестовете на личния му избор за съдържанието и подредбата на томчето "Избрано" проличава нежеланието да се отказва от творби, силно обвързани със социално-патриотична ангажираност. Може да се каже, че в неговата лирика опитът в тази тематика подсказва по-скоро стремеж към омекотяване на острата социална патетика, валидна за мнозина лирически почерци през 60-те и 70-те години. Но пък дори в някои от по-късните му текстове, демонстриращи, в маниера на (уж) освободената социална изповедност, характерна за късните фази на соцреализма, колебания и усъмнявания в поетовата мисия, като напр. известното "С народа сме. Обичаме го също..." с епиграф от Никола Вапцаров (Анастасов 1982: 8-9)³, лирическият свят на Анастасов остава в зоната на един определен тип (почти) трафаретен драматизъм, без в него да има "нищо крещящо, нищо маниакално" (Янев 2017: 106), но и в който социално ангажираните послания намират устойчивост в директност и недвусмисленост на посланията. В този смисъл заличаването още в началото на 70-те години на онази част от коментираното по-горе стихотворение "Екскурзия", която носи "белега" на комуникацията именно с поета Николай Кънчев, независимо от нееднозначните възможности за интерпретирането на тази комуникация, и отказът този белег да се припомня или удържа под някаква форма във времето, проговаря много повече за модела, по който в десетилетията на социалистическия реализъм се развива лирическото писане на поета Петър Анастасов и се осъществява, мисля, успешно творческата му фигура.⁴ Ако си позволим възможността да изговорим това осъществяване през лирическия език на самия поет, вероятно бихме могли да кажем, че, огледан в тройното огледало на собствената си творческа гримьорна, от 70-те години насетне поетът може да изговори себе си и така:

Сякаш някой е минал оттук
и разместил е малко местата.
Аз самият съм станал друг
и са станали други нещата.

(Анастасов 1972: 25)

БЕЛЕЖКИ

1. Всъщност далеч и не съвсем, ако поемем риска да бъдем преднамерени, защото от средата на 60-те години на миналия век датират неуспешните опити на комунистическата власт за насилствено, но неуспешно преименуване на мюсюлмани в Западните Родопи, последвано от силни мерки на държавната машина по създаване на репресивна асимилационна политика с цел интеграция на мюсюлманите в българското общество. Траен е интересът по темата и на в. "Комсомолска искра" в периода 1966-1971 г. Този интерес, разбира се, е свързан най-вече с тревогата относно намеренията на млади български граждани - помаци и турци, да се установят и да работят в Турция, при свои близки, въпреки че са получили образованието си тук. Най-вече в репортажни или очеркови материали вестникът разказва именно за такива конкретни човешки съдби и избори, без, разбира се, да спестява имената и родните български места на героите си. Едновременно с това се публикуват и материали, в които младежи от етнически малцинства, въпреки възможностите и изкушенията, са направили правилния избор - да останат и да се реализират в единствената си родина. [обратно]

2. Повече по темата, която коментира и творба на друг автор, "диалогизиращ" по същото време с образността на Кънчев, се занимавам в отделен текст (Кръстева 2016: 163-172). [обратно]

3. Стихотворението, включвано почти без изключение във всички следващи лирически книги на поета, се появява за първи път в тази, може би най-успешна книга на поета. В "Избрано" то също е включено, при това - на водеща позиция, защото с него именно започва цикълът "Човекоптица" (Анастасов 2012: 9-10). [обратно]

4. Крайно любопитен, макар оттласкващ намеренията на този текст в посока, която едва ли би прибавила продуктивност към съдържанието му, е и случаят с така популярния стих на Петър Анастасов "Хубава и проклета си...". С времето превърнал се в добре позната и разпознаваема емблема на любовната лирика на този поет, тъкмо този стих е използван и за заглавие на споменатата по-горе в основния текст тематична стихосбирка с любовна лирика от 2009 г., съдържаща 53 стихотворения. В хода на изследователски дирения се натъкнах на варианта на стиха в аз-форма - "Хубава и проклета съм..." като част от творба на поетесата Малина Томова, публикувана през 1968 г. във в. "Комсомолска искра" (Томова 1968: 5). Стихотворението на гимназистката по онова време Малина Томова е част от отпечатан блок с творби от млади автори, отличени в традиционния литературен конкурс на името на поета и комсомолски активист на ДКМС Цветан Зангов, което изданието организира ежегодно. А през есента на същата година стихотворението "Хубава и проклета си..." се появява в дебютната книга на Петър Анастасов "Зимна нежност" (Анастасов 1968: 29) . Според информацията в редакционното каре през м. юни същата година ръкописът вече е бил предаден за набор в печатницата. Творбата на Малина Томова е изпратена в редакцията най-вероятно още през пролетта на същата година, когато се обявява конкурсът. Какво и как се е случило, та стихът, организиран в не чак толкова оригиналната, но все пак запомняща се формула "Хубава и проклета съм!" се озовава в преобърнатия второличен вариант в дебютната книга на П. Анастасов, можем само да гадаем. Гаданията обаче трябва да отчетат и написаното от Георги Райчевски по мемоарните му страници в "Грандкафе "Кристал" - фрагментът, който заслужава внимание по този повод, съществува и в трите издания на книгата, а редактор на третото издание на книгата е именно Петър Анастасов. А там Райчевски пише следното: "Независимо дали идваха или не идваха във военната сладкарница, в разговорите ни там често присъстваха гимназистките Малина Томова и Донка Нейчева - "малките Багряни". Не мога да ги забравя може би заради онази привлекателна фраза "Хубава и проклета съм" - тя остана само в стихотворение на Петър Анастасов, макар че беше на една от двете; знам, разбира се, чия е - но е късно да разделям в спомена си някогашните млади поетеси. Всяка от тях по различен начин ни очароваше с таланта си..." (Райчевски 1995: 12; 1998: 26-27; 2003: 239). Видно е, че Райчевски е категоричен относно авторството на стиха, цитиран в мемоара му тъкмо в аз-личната форма, но не посочва името на автора, което обаче според него със сигурност е женско - фразата очевидно принадлежи или на Томова, или на Нейчева. Официалното му публично присъствие в периодичния печат е в творба на М. Томова, но дали пък не е възможно стихът да се е въртял като устна приятелска закачка между двете поетеси? Или пък между тях и Анастасов? Със сигурност в дебютната и останала единствена лирическа книга на Донка Нейчева "Щърков сняг" (Нейчева 1975) такъв стих няма. Нито пък в дебютната "Душа" (Томова 1978) на Малина Томова. Но няма и как - и двете книги се появяват доста след дебюта на Анастасов през 1968 г., където стихотворението, започващо със стиха "Хубава и проклета си...", вече е публикувано. Днес е трудно да се каже какво и как точно се е случило, макар че Анастасов и Нейчева вероятно знаят точния отговор. А Малина Томова и Георги Райчевски вече не са между живите. Но микросюжетът, проследен тук, няма за цел да уличава поета Анастасов по този повод. Той е само знак, опитващ се да улови назад във времето по-ясната сянка на един стих, прелетял в литературния въздух над Пловдив (и между масите на грандкафе "Кристал") и приземил се окончателно в лириката на Петър Анастасов... [обратно]

© Гергина Кръстева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 16.06.2019
Гергина Кръстева. Лично и антологично. Автоантологични модели и персонални антологийни присъствия в българската лирика от периода 2008-2017 година. Варна: LiterNet, 2019