II. ЛИЧНИТЕ АНТОЛОГИИ - ИМЕНА, МОДЕЛИ, КОНЦЕПЦИИ

Гергина Кръстева

web | Лично и антологично

Антологията като (почти) пълно мълчание - Миряна Башева
("Почти пълно", 2014)

Автоантологията на Миряна Башева "Почти пълно" се появи през 2014 г. Ако заложим на буквалността в смисъла на заглавието, книгата е събрала почти цялото ѝ творчество. То е неголямо по обем и е разпределено в общо шест стихосбирки, като две от тях се появяват преди 1989 година - дебютната "Тежък характер" (1976) и "Малка зимна музика" (1982). След тях поетесата издава "Сто години суета" (1992) и "Ние сме безнадежден случай" (1997). След "Ние сме..." обаче лирическите книги на Башева не включват нови стихове - и "Нека да е лято" (2002), и "Не всичко тече" (2006) събират само определен обем от вече известни текстове, прекомпозирайки наредбата им. Бихме могли да предположим, че още с "Ние сме безнадежден случай", но още повече - с книгите си от 2002 г. и 2006 г. поетесата се подготвя за личен антологичен модел. И двете издания от първото десетилетие на новия век имат пряко отношение към вече установеното ѝ възприемане от широката аудитория и като автор, чиито лирически текстове стават особено популярни чрез превръщането им в хитови и отличавани с призове музикални творби - от шансонните и естрадни изпълнения на Михаил Белчев, Петър Чернев, Йорданка Христова, през хитове на музикалните формации "ФСБ" и "Тоника", на дуетите на братя Аргирови, на Богдана Карадочева със Стефан Димитров и Васил Найденов. Всъщност това разпознаване през популярността на Башева и като автор в песенния жанр започва да се "манифестира" от самата нея още от края на 90-те, откогато датира изборът ѝ всяка нейна следваща книга да е озаглавявана със стих, цитиращ вече популярен песенен текст. А издадената през 2002 година "Нека да е лято" е стихосбирка, която и с полиграфическото си изпълнение (гланцирани страници, чернобели фотографии на Иво Хаджимишев, с портрет в цял ръст на авторката на корицата) напомня по-скоро луксозна притурка към музикален албум или към тематично женско списание. Дори и предговорът на Бойко Ламбовски "Миряна - шампионът на поезията" (Ламбовски 2002: 3-4), въпреки че трябва да я обозначи именно като висок поет, ползва леката образност от сферата на ежедневно масовия интерес, за да говори за нея. В "Нека да е лято" основният корпус от включени текстове са именно текстовете на станалите вече популярни от музикалния подиум песни - "Всяка седмица", "Аз съм футуролог", "Лято", "Булевардът", "Безнадежден случай", "Тежък характер", "Пътници" (Башева 2002: 11-12; 18-19; 20-21; 28-29; 36-40; 64-65). Очевидно е, че дори и да е преживяла известни колебания спрямо рефлексията на именно този си публичен образ, от края на 90-те и насетне - както с изданията от първото десетилетие на новия век, така и с автоантологията "Почти пълно", М. Башева окончателно го припознава и като автолегитимен¹. Нещо повече - в "Почти пълно" тя за първи път включва в книга и текстовете на стихотворенията "Тече, всичко тече..." (Башева 2014: 145-146), придобил популярност като "саундтрак" на българския филм от 1986 "Васко да Гама от село Рупча"², и "Къде остана детството" ("Къде ми са детските книжки...") (Башева 2014: 54-55), песента, която пък озвучава изключително популярния детско-юношески сериал "Войната на таралежите" от 1978 г. (в сценарния екип на филма участва и самата Миряна Башева). Което обаче съвсем не означава, че концепцията на автоантологията, избрала модела на азбучното редене, не е промислена и дори - може би - изненадала и самата си авторка с изключителната уместност на някои от решенията, породили се в резултат на тази подредба. Като например позицията на стихотворението "Ще се стъмни", което, идващо още от дебютната ѝ книга "Тежък характер" (Башева 1976: 52) и поставено на първо място в последната ѝ книга от 90-те години "Ние сме безнадежден случай" (Башева 1997: 5), в автоантологията "Почти пълно" застава на финална позиция (Башева 2014: 163). И това решение, привидно предопределено от буквената поредност в заглавието, се оказва много уместно с оглед на съдържанието на творбата - своеобразна ars poetica на поетесата, закриваща автоантологичния ѝ образ с посланието: "И се ражда, тъмното я ражда -/ кротка и подпряна на юмрук,/ пишеща до мене - нощна жажда/ някому да кажеш: Аз съм тук." В този контекст пък изборът да остави като окончателно заглавие "Хей, напомни ми..." (Башева 2014: 152) над текст, който преминава през почти всичките ѝ лирически книги, обозначен винаги със заглавието "Намек", за да предопредели мястото му във финалната антологична част, също едва ли може да е случайно решение³.

Автоантологичната лирическа книга на Миряна Башева се оказва адекватна спрямо избраното заглавие - тя действително представя "почти пълно" съдържанието на нейната лирика. От всичко публикувано в книгите си, поетесата е спестила само три творби. И се е самопредставила, избирайки композиционен модел, в който творческата ѝ фигура, изградена най-вече в десетилетието на 80-те и 90-те години, се препотвърждава и то - отново, както и в книгите от 2002 г. и 2006 г., с особен акцент върху шлагерното битуване на нейните лирически текстове.

Интересно е, че антологичното издание през 2014 г. се случва на фона на трайно и настойчиво демонстриран отказ на Башева от писане на поезия. Това, макар и парадоксално казано, започва още с излизането на лирическата ѝ книга "Ние сме безнадежден случай" в самия край на 90-те години. В текст с показателното заглавие "Стратегии на приключването" Пл. Дойнов вижда в "Ние сме..." "модела на личната антология" (Дойнов 2007а: 436-441) и очертава противоречивата крива между публични/медийни изяви на поетесата по повод именно на тази книга, в които тя се опитва да рационализира дистанцирането си със заявления над неискането си да пише, над загубената тръпка на писането, напомнянията ѝ, че и за лирическата книга "Ние сме безнадежден случай", както и за предходната "Сто години суета", съставителството (а вероятно - и инициативата за издаването им) всъщност е дело на други поети - Виктор Самуилов, Георги Борисов. За да се стигне до въпроса "Защо все пак поезията на Миряна Башева е един от шлагерите на 80-те, който продължава да звучи повече или по-малко интригуващо в самия края на ХХ век? Можем ли да кажем, че е шлагер и на 90-те". И че ако поетика, смисъл, послание в поезията на Башева някак успяват да съвпаднат с определени литературни процеси и през 90-те, това все пак не успява да заличи усещането, че "посочената шлагерност на стиховете на М. Башева изглежда все по-закъсняла и отглъхва в музейното пространство на личната антология. Защо? Един от възможните отговори гласи: Защото в началото на Втората република проблемът за частното освобождение вече няма нужда да подменя проблема за голямата свобода, а литературата в повечето случаи вече не желае да се справя с действителността, а с езиците, които правят тази винаги скучна и пълна с неслучване действителност." (Дойнов 2007а: 440-441, к.а.).

В първото десетилетие на новия век обаче поетесата не престава да напомня за себе си - макар и с лирически книги, предлагащи пестеливо "избрано", но пък силно ангажирани с образа ѝ именно на поет - автор на текстове, припявани от (почти) всички и познати далеч не само на профилирани читателски аудитории. Този ѝ образ, оказва се, е в режим на трайно преповтаряне и в началото на века, към него поетесата, усядаща все повече в тази именно представа за себе си, действително не добавя нищо ново(написано)⁴. Тъкмо затова антологията "Почти всичко" - вече забравила за възможността друг да избере, да нареди текстовете, да настоява за издаването на книгата и въвела и в антологичния ред и онези текстове от песни, останали до този момент извън книгите ѝ, изглежда едновременно като (поредното) приключване, но и завръща автор и читатели към четене отново и отначало. Към азбучно четене и преповтаряне на себе си, в процеса на което няма как да бъде заличено това, че социалните послания на тази лирика, в своята реторическа директност - звучаща остро и провокативно в епохата на късен соцреализъм, са вече със силно разхлабени връзки спрямо референциалните полета на времето, в/за което тя е писана. Но пък бохемските прояви на иронико-саркастичното бунтарство спрямо статуквото, изявено през онази, така характерна за писането на поетеси като Миряна Башева, Маргарита Петкова, Камелия Кондова "духовна или поетическа маскулинизация - предизвикване на мъжки черти в "женското писане" до степен, от която жената в писмото изчезва" (Дойнов 2007а: 440), може да се окаже изненадващо актуално в контекста на днешната млада поезия, в която границите между мъжко и женско писане са все по-размити, все по-невидими. И която през последните години търси все по-интригуващи форми за изявата си на сцена - във възможно най-широкия културен смисъл на тази дума.

И автоантологичната книга на Миряна Башева като поредното приключване с писането/издаването/огласяването на поезията ѝ отново отваря вратите на този литературен "достоверен музей" (П. Дойнов), за да предостави на стари и нови читатели пълен достъп до своя художествен свят. Или почти пълен.

БЕЛЕЖКИ

1. От едно нейно интервю още от 2001 г. се оказва, че Башева помни натиска от разни форми на цензуриране и съвети за "преправяне" на текстовете ѝ най-вече в комисиите за песенни текстове. Недраматизирани от самата нея, проявите на идеологическа намеса, поне според признанията ѝ, се били прицелени основно в ролята ѝ на автор, избиран от музикантите за създаване на песни (Башева 2001). [обратно]

2. Заглавието на лирическата ѝ книга "Не всичко тече" от 2006 проиграва репликиращо текста на тази творба, но в самата стихосбирка стихотворението "Тече, всичко тече..." не е включено. [обратно]

3. Да добавим и това, че за авторската антология "Почти пълно" финалът на "Намек" е променен и известната от предишните публикации в лирически книги версия "Хей, напомни ми да ти напомня/ да те разсъня/ да дам насока,/ аз като тих вир съм вероломна:/ който потъне -/ все е дълбоко!" се превръща в "Хей, напомни ми да ти напомня/ аз имам тръни, дера жестоко/ и като тих вир съм вероломна/ който нагази - все е дълбоко." (Башева 2014: 152). Очевидно в автоантологичното постигане на образа този авторефлексивен акорд (в образност, ползваща физическата заплаха на храста с тръни и способността/заплахата му жестоко да одере) трябва да затвърди наложилото се вече в десетилетията припознаване и настойчиво смесване на лирическата ѝ героиня и самата Башева като гаменски провокативни, почти скандални, с мъжкаранско поведение персони. С определянето ѝ като "гаменски експлозив, взривяващ представата за едно сиво и монументално социалистическо минало" се преповтаря тази валидност и в най-актуални оперативнокритически оценки (вж. напр. Бодаков 2014). [обратно]

4. Любопитно е, как в един от фрагментите си, посветен на посещение в Париж, от последната си засега книга с мемоарни текстове "Гласът на тишината" поетът Иван Теофилов си припомня "с усмивка оня соцмажорен шансон на Миряна Башева", докато потъва в "пъстрата илюминация на движението" по "Шанз Елизе" - сравнен в популярното стихотворение на Башева и после в песен, изпята от М. Белчев, със софийския булевард "Руски". Фината ирония на Теофилов завръща спомена за изреченото в песента за "Руски" булевард, част от което е и убедеността, че нашето място не се заменя с парижкото. Подкрепена и от авторитета на Константин Константинов, все така меко иронична, финалната констатация на Теофилов е, че "по цялото протежение на тази колосална парижка улица не може да се намери и един кьорав кестен..." (Теофилов 2018: 95-96). [обратно]

© Гергина Кръстева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 16.06.2019
Гергина Кръстева. Лично и антологично. Автоантологични модели и персонални антологийни присъствия в българската лирика от периода 2008-2017 година. Варна: LiterNet, 2019