II. ЛИЧНИТЕ АНТОЛОГИИ - ИМЕНА, МОДЕЛИ, КОНЦЕПЦИИ

Гергина Кръстева

web | Лично и антологично

Антологичният прозорец - Мирела Иванова
("Любовите ни", 2012)

През м. май, 2012 г. поетесата Мирела Иванова отбеляза своята 50-годишнина - с литературно тържество в Народния театър "Иван Вазов" (Юбилейни 2012), а част от юбилейното празнуване беше и новоиздадената по този повод поетическа лична антология "Любовите ни" (2012). Антологичното издание се появи десет години след "Еклектики" (2002) - лирическа книга, притежаваща също характер на автоантология, и три години след поделената между лирика и проза двуобразна книга "Бавно" (2009). С "Бавно" авторката официално влезе и в територията на прозата, потвърдена наскоро и с белетристичния ѝ сборник "Всички разкази са за теб" (2014). Не без основание би било наблюдението, че двете издания, появили се след 2000 г. - "Еклектики" и "Любовите ни", по различен начин рекапитулират написаното от М. Иванова през двете предходни десетилетия - от дебюта ѝ през 1985 г. с "Каменни криле" (1985) през самиздатската "Шепоти" (1989) и последвалата почти веднага след това "Самотна игра" (1990) към знаковите за десетилетието на 90-те години стихосбирки "Памет за подробности" (1992) и "Разглобяване на играчките (1995).

В онова, което е изрекъл, а впоследствие и публикувал по повода Пламен Дойнов, се обръща поглед към създаденото от поетесата през 90-те като акт на демонстриране на "самосъзнание за създаване на постмодерна поезия срещу постмодернизма" (к.а., П.Д.), съпроводено с оценката, че "Мирела Иванова е може би единственият автор на стихове през 90-те, който чрез иронията отхвърля иронията, като същевременно разбира неизбежната предопределеност на почерка си от същата тази ирония, зад която обаче наднича лицето на всекидневната трагика." (Дойнов 2013б: 252-253; к.а., П.Д.). Едва ли е случаен и фактът, че писалите за новата антологична книга на М. Иванова неминуемо се спират и при "Еклектики" (вж. Дойнов 2013б: 251-257; Неделчев 2012б: 4; Стойчева 2012: 5), която между впрочем също се появява в неслучайна за личната възраст на авторката и нетипично ранна за антологична книга - през 2002 тя навършва 40 години. Незаобиколим се оказва символичният потенциал на факта, че по-ранната "Еклектики" в своите три цикъла съдържа 77 творби, а по-късната "Любовите ни" - 66. Според Дойнов "Еклектики" съдържа около 1/3 новонаписани стихотворения: "Записал съм си, че въпреки че само около 1/3 от стихотворенията в "Еклектики" да са новонаписани, всички текстове на Мирела Иванова звучат като нови в концептуалната еклектичност на онази книга..." (Дойнов 2013б: 253; к.а., П.Д.). Всъщност, за да бъде наблюдението докрай прецизно, да уточним, че новонаписаните текстове във включените общо 77 творби в "Еклектики" са общо 17 (седемнайсет)¹. Т.е. новонаписаното, избрано за "Еклектики", е по-малко от регистрираното в наблюденията на Дойнов, то е по-скоро 1/4 от цялото съдържание, в което към новия си антологичен живот се завръщат в различно съотношение текстове от всички съществуващи книги на М. Иванова, но като че ли, при цялата условност на преброяването, заради жеста на текстове, преминаващи от една към друга книга, най-голям е делът на текстове от "Памет за подробности". Любопитно е да се проследи, че обемът на новонаписаните творби в трите дяла на "Еклектики" се стеснява от цикъл към цикъл, като най-голям е делът им в първия цикъл - осем стихотворения, във втория те са пет, а в третия - само четири. "Еклектики" е книга, рекапитулационно положена най-вече в 90-те години на миналия век и това може да се счита за естествено с оглед на факта, че именно това десетилетие е времето на най-активното изграждане на лирическия почерк на поетесата. Но заедно с това е ясно и че още в самото начало на новия век, едва навършила 40 години, М. Иванова започва да осмисля своята лирика в перспективата на антологичния модел, без да се отказва от участието на новонаписани текстове, делът на които обаче е все пак редуциран в общия антологичен контекст. Тази демонстрация на "ново дишане" сред стари текстове едновременно поддържа и продължава да формира индивидуалния ѝ почерк, но и е своеобразен жест на желание за търсене на вече някаква по-видима пълнота, в която предишни и нови текстове ще започнат да сглобяват цялостната визия за авторката в общия литературноисторически контекст на отминаващото десетилетие на 90-те, така важно както за самата Мирела Иванова, така и за развоя на съвременната българска лирика.

Не е трудно да се забележи, че за разлика от "Еклектики", където поетесата е организирала текстовете си, макар и повече като обем от "Любовите ни", само в три цикъла, те са вече пет в юбилейното антологично издание "Любовите ни". Тази очевидна констатация Михаил Неделчев съпровожда и с преценка за общото звучене на композицията - "Мирела Иванова е разположила избраните за своята юбилейна поетическа антология 66 стихотворения в пет цикъла: "Син период", "Четива с продължения", "Трохи", "Прози", "Обичах да обичам". И ги е подредила така, че ни е накарала да забравим кое стихотворение кога се е появило за пръв път, кое е старо и кое по-ново. Четем ги в тази антология с нови очи. Така отделните стихотворения преодоляват единичността на конкретните си поводи, напускат ограничени контексти и зазвучават в един мегасюжет." (Неделчев 2012б: 4). Това е така, но то не обезсилва, а дори напротив - провокира изследователските намерения да се вгледаме в принципа на подредбата, водени от желанието да установим гласът на коя лирическа книга надделява в отделните цикли и как всъщност се поражда органичното им свързване в този мегасюжет. Още повече ако се поддадем на макар фриволната, но натрапваща се интерпретация да възприемем петте цикъла в "Любовите ни" като своеобразни емблематични знаци за петте рождени десетилетия, които през 2012 г. чества Мирела Иванова. Ще побързам да кажа, че те с учудваща отзивчивост се поддават на хрумването и въпреки риска на една такава леснина, може да бъде провидян любопитен сюжет, който текстовете от новата книга изкусително проиграват зад уж познатото лице на антологичния жест, зад "маската" на носталгичното припомняне. Така ще констатираме, че заглавието на цикъла, озаглавен "Син период", цитира заглавието на едно от стихотворенията от "Памет за подробности" (Иванова 1992: 24), в което финалният стих е "...и краят му се вижда вече", т.е. от неизвестността на началото поетесата мигновено отпраща към видимостта на края - още в паратекстуалния старт на книгата. И едва ли е неочаквана констатацията, че в "Син период" количествено преобладават стихотворения от двете най-ранни книги на Иванова и това са дебютната стихосбирка "Каменни криле" (1985) и "Самотна игра" (1990) - книгата, намираща се на предела на двете по различен начин важни и за М. Иванова десетилетия на 80-те и 90-те години. Разбира се, съвсем естествено е досещането, че подобно озаглавяване вторично насочва и към алюзията на ранното време на твореца (Синият и Розов период на Пикасо, а за лириката на М. Иванова от този период е характерно тематизирането на изобразителното изкуство), но е ясно, че тук преобладава екстазният взрив на първопоявата - между звукоподражателните възторзи на откривателствата и баналността, подпряна на ироничното питане, все още инстинктивно предусетено, между запознаването със себе си и жежките и паметни срещи с другия на любовните улици. "Син период" е някак разположен между проглеждането и раждането на твореца, между транса на дебюта и главоломните струпвания на парчета живот, които малко по-късно ще бъдат "мастилото", написало "Четива с продължение". Вероятно тук е мястото да спомена, че Мирела Иванова рядко редактира написани текстове, макар все пак да не е сред поетите, които осъществяват единствено преноса на текстове от книга към книга или от време към време. Разбира се, тук изключвам графичните пренареждания на текста, които са присъщи на преобладаваща част от пишещите лирика, но би трябвало да имаме предвид, че често това е свързано и с чисто полиграфически причини, изискващи един текст да се разположи по нов начин във формата на страница, който е съвършено различен от стандарта на книгоиздаването в десетилетията на социализма или в първите години на 90-те. Да не говорим за феномена на самиздатските книги...². Но с оглед на внушенията на този коментиран първи цикъл от "Любовите ни" само мимоходом ще отбележа превръщането на "Юнска импресия" от "Каменни криле" (Иванова 1985: 47)³ в "Огнен е юни" (Иванова 2012: 16) - очевидно е движението в посока на желание за отмяна на романтико-сантименталната, твърде банализирана образност, концентрирана в заглавието. Жест, който може да бъде и в списъка на аргументите, провиждащи стратегията на "гигантското струпване на реалност в тази поезия" (Дойнов 2013б: 255), напомнянето и доуплътняването на съзнателното ѝ деидеализиране, "защото повечето от тези стихотворения всъщност представят постлюбовна ситуация и тази фина или екстатично-възторжена идеализация почти отсъствува." (Неделчев 2012б: 4). Но и още нещо - така отредактирано, заглавието "Огнен е юни" диалогизира с вече появилото се "Дъждовен е юли" - творба от цикъла "Това бе" в книгата "Еклектики" (Иванова 2002: 20)⁴. Мирела Иванова обича тези игри с написаното от себе си и част от тях са трайно появяващите се в годините непрекъснати лирически удължавания чрез "удвоявания" на текстове с идентични заглавия, както и препратки и автоцитати - все жестове, които можем да констатираме и в предишните ѝ книги, и в антологичната "Любовите ни", жестове, вече "култивирани" в изграждането на идентифициращ и оразличаващ (се) лирически почерк, жестове, подхранени от, но и вече далеч отвъд така типичната за постмодернизма в лириката ни от 90-те години, активно практикувана и по страници, и по сцени еуфория на езиковите провокации.

Тези нагласи потвърждава вече съвсем експлицитно и озаглавяването на втория цикъл в книгата - "Четива с продължение". И не само заради наличието на текстове със заглавия, потвърждаващи споменатото по-горе множене чрез удвояващо дописване/писане - видимо е при текстове като "Вживявания I" и "Вживявания II, "Знаци I" и "Знаци II" (Иванова 2012: 41-41; 47-50), както и при "Два нелюбовни химна" (Иванова 2012: 37-39). Самият цикъл изглежда някак оксиморонно разпънат, ако се съсредоточим върху заглавия, мамещи да бъдат възприемани като градеж в своеобразни микросюжети, дори само на паратекстуално ниво - като в случаите с "Балада" и "Антибалада" (Иванова 2012: 35-36; 40) или при поставените в съседство "Отсъствие" и "Завръщане към темата" (Иванова 2012: 44-46). Или - пак така, но на финала "Раздялата няма свършване" и "Летят любовните имейли, после спират" (Иванова 2012: 53-56). И във втория цикъл са попаднали текстове от ранните книги на М. Иванова, но придвижването във времето е налично през активното присъствие на "Памет за подробности" и "Разглобяване на играчките" към финалните текстове, които всъщност са вече част от съдържанието на "Еклектики" ("Раздялата няма свършване") и "Бавно" ("Летят любовните имейли, после спират"). Именно третият и четвъртият цикъл на книгата - "Трохи" и "Прози", осъществяват откъсването от най-ранните текстове. В двата цикъла се появява само една такива творба, при това със знаково отредактирано заглавие - в полза на споменатото вече "струпване на реалност" и в отказ от романтичното патиниране на преживяното в любовта стихотворението "Стара градска песен" от "Самотна игра" (Иванова 1990: 38) се превръща в "Ресторант "Гамбринус" от цикъла "Трохи" (Иванова 2012: 69). А отвъд идеята за лаконичност, която събира и държи в себе си текстовете в "Трохи", наднича опасно разрасналият се, разроен, раздиплен, умножен, нагнетено сгъстен от думи, състояния и реалности безкомпромисен свят на депресията, натрупаната болка, раните, които не искат да заздравяват. В цикъла "Прози", освен острата чувствителност към стъписващо дори само на ниво поглед сгъстяване и сюжетност, се припомня и още нещо, твърде важно и вече свързано с "късната" Мирела Иванова - появата на проза в книгата ѝ "Бавно" (2009). И ако е вярно, че с тази "двойна" лирико-прозаическа книга читателите ѝ могат да си съставят доста подробен (авто)портрет на българската жена (независима интелектуалка, свободна в жаждите и илюзиите си) от края на ХХ и началото на ХХI век" (Дойнов 2013б: 253), то вероятно можем да намерим още основания за твърдението, че в привидната интимност, на основата на която е композирана и която най-вече тематизира, книгата "Любовите ни" всъщност е силно податлива и спрямо четене с шифъра на социалната аранжировка. Но не с празнословието на лозунговото послание и еуфорични спрямо времето - ударни в еднозначността си лирически дефиниции, а с патосния морал на постоянството и съпровождаща го (само)провокация, който, като е добре известно, обвързва Мирела Иванова и с ролята ѝ на активен участник в атрактивното, опиянително и карнавално време от края на 80-те и началото на 90-те години. Именно тогава, наред с конструирането на нови езици и теми, се раждат и нова художественост, нов морал, нова етика. И нови социални роли, в които често творците се саморазпознаваха като метонимичен изблик на някаква конкретна общност. В този смисъл е и много уместно предположението на П. Дойнов, в което се предлага досещането, че патосът на нейната поезия и на поведението ѝ като творец извира от съзнание, че "тя говори от името на общност; иззад всяка лична история в стиховете ни гледа едно колективно "ние", нашето "ние" от края на ХХ и първите десетилетия на ХХI век. Понякога тази колективна фигура може да бъде генерационно разпозната като "поетическото поколение на 80-те", понякога полово - като жена от покрайнините на живота, понякога съдбовно епохално - като разтерзан български интелигент от началото на века... Така патосът се опитва да постигне още една цялост - целостта на общността. И патосът на Мирела Иванова удържа тази общност, става говорител на всички нас, говори вместо нас, изразява ни." (Дойнов 2013б: 255-256). В този смисъл и в полза на изразеното в цитирания откъс ще добавим и езиковия модел на озаглавяването на антологията от 2012 г. - именно "Любовите ни", където е предпочетен изборът именно на второличната множествена местоименна (кратка) притежателна форма пред съвсем възможната и логична първолична форма в единствено число. Разбира се, че смисълът на този избор може да бъде четен и в стеснената перспектива на модела "аз и той/аз и ти", но все пак ще е трудно да останем само при нея, особено ако имаме предвид цялостното, съдържателно вглеждане в антологията, при което не бихме могли да неглижираме и възможността за отпратка, водеща към "по-обемно" разширяване на посланието.

Но желанието за окръгляне, за цялост, за антологична перспектива на написаното при М. Иванова се подчинява и на задължителния за случая, но невинаги практикуван при поетите, започнали своята творческа биография преди 1989 г., открит и невъзмутимо спокоен поглед към наличното - "Любовите ни" припомня всяка една от издадените преди себе си книги, добавяйки към вече наличното във времето само четири новонаписани стихотворения⁵. Видно е, че нито една от предишните лирически книги не е отпаднала от паметта на антологичната концепция, нещо повече: в два от циклите поетесата припомня практиката на съзнателно търсената приемственост между изданията от 1990 г. до "Еклектики" - избор, вече отбелязван от изследователи, при който "при книгите ѝ от ХХ век последното стихотворение от предходната стихосбирка обикновено става първо в следващата, така книжните тела се продължават едно друго, изплитат единство на лирическия Аз" (Дойнов 2012: 254)⁶. В "Любовите ни" може да се констатира, че преходът между първите два цикъла - "Син период" и "Четива с продължение", се осъществява от текстове, все от съдържанието на книгата "Самотна игра" (1990) - стихотворението "Проглеждане" е финалният текст на цикъла "Син период", а "Балада" е първият в цикъла "Четива с продължение". Така също текстът "Отговор на въпроса възможно ли е щастието", с който завършва третият цикъл "Трохи", е от "Еклектики", а именно със стихотворението "Еклектики" пък се открива четвъртия цикъл "Прози". Не на последно място трябва да се отбележи и специфичното рамкиране на антологията - извън циклите, в позиция на творба с особен статут спрямо изданието, стои стихотворението "Природи". И то е не просто доказателство за уговорените по-рано в този текст авторефлексивни себенапомняния под различна форма, задвижвани на висока скорост чрез лайтмотивното множене на фразата "повтарям се", но и специфична връзка с финалния "Бряг" в антологията, който текст пък е лайтмотивно пронизан от друга фраза - "връщай се". Повтарянето и завръщането, нека го видим и така - е и усилно дълбаене в света, около някакъв траен, макар и въобразен ценностен център, изграден от самия теб, от думите, които си изрекъл/написал, но и които си въз/приел в паметта си и поел риска да пренесеш във времето. Може би затова и патосът на М. Иванова е не просто и само иронически, но и "трагически патос на разбирането (...) патос на всеразбирането" (Дойнов 2013б: 255). От едно от емблематичните стихотворения на Мирела Иванова, написано още в ранните ѝ години и поставено на финала на дебютната книга "Каменни криле" - "Прозорецът", са стиховете "Душата ми приижда и пропуква устните,/ които трескаво говорят с мъртвите поети". Разбира се, досещането за един сред мъртвите в тази точно творба е бързо - "Прозорецът", сред цялата литературна памет, от която може да бъде изтъкан, носи най-вече припомнянето за онзи, който наблюдава от прозореца играещите деца в "часа на синята мъгла". И за когото екстазът на пре-живяното вече е прогорил смисъла, заличил е границите и се кани да изсмуче виденията от спасителния сън. Остава само да падне завесата и нейното грохотно спускане да оправдае опасенията за незрящите, за непрозрелите. Прозорецът на Мирела Иванова е тъмен, защото той е "неизбродната ѝ памет". Във времето тази памет се е саморазтворила всеобхватно към някаква отелесена неизброимост на смъртта, в която естетическите йерархии са заличени до степен, която съвсем реално е и редактирала написаното така: "Душата ми приижда и пропуква устните,/ които трескаво говорят с мъртвите край мен"⁷. В антологията "Любовите ни" стихотворението "Прозорецът" е част от "синия период" (Иванова 2012: 12). Но почти във финала на тази книга от 2012 г. стои "Късно", където лирическата жена от поезията на М. Иванова успокояващо убеждава: "Това е друга светлина (...) Друга светлина е това, огромна/ и милостива към слепите (...) Но това е друго прииждане/ и друг мрак". Прозорецът на Мирела Иванова успява да съхрани зрението на паметта си въпреки мрака, успява да продължава да излъчва светлина. В която се вижда - ясно очертан, и профилът на нейния художествен и човешки свят.

БЕЛЕЖКИ

1. Едно от стихотворенията в книгата - "Краят на азбуката", идва в тази антология от "Памет за подробности", но там е със заглавие "Като си мисля..." (Иванова 1992: 53-54), т.е. новото в "Еклектики" изглежда е само заглавието, но и това не е съвсем така, защото в ръкописа на "Памет за подробности" заглавието "Като си мисля...", според споделено в личен разговор между мен и Мирела Иванова, е избрано от редактора на книгата Минко Бенчев. Впоследствие, вече при наредбата на "Еклектики", М. Иванова връща на творбата автентичното ѝ заглавие, т.е. поставеното от самата нея и съществуваща в този си вид в нейния ръкопис. Любопитно е да се отбележи и това, че друго стихотворение, влизащо в съдържанието на "Еклектики", а именно - "Механика на предопределението" (Иванова 2002: 47) също е с по-особена съдба. То не е влизало в авторска книга на М. Иванова до този момент, но още през 1997 г. става част от съдържанието на антологията-мистификация "На Острова на блажените - пет войни след това" под съставителството на Атанас Натев (На Острова 1997). Там текстът е публикуван с автор, нарекъл себе си Мира Стела, зад чието име се крие именно Мирела Иванова. И тази констатация придобива окончателна валидност и легитимност след излизането на "Еклектики" пет години по-късно. [обратно]

2. В тази посока, но като вече съзнателен е преднамерен избор, е редно да се припомни особената хоризонтално-вертикална подредба на част от стиховете от книгата "Разглобяване на играчките" (1995). Разбира се, такава подредба е детайл от цялостната постмодерна концепция, на която откликва тази лирическа книга на М. Иванова. [обратно]

3. В изданието, което притежавам, точно тази страница е изписана като 74. Всъщност дебютната книга на М. Иванова, както и последвалата "Самотна игра" са издадени изключително непрецизно в полиграфическо отношение. [обратно]

4. И тук номерацията в съдържанието на иначе изящно направената книга е объркана, според нея същото това стихотворение е на с. 18. [обратно]

5. Това са "Поезията(та)", "В края на ноември", "Депресия" и финалното "Бряг" - с. 109 (Иванова 2012: 59; 63; 68; 109). Три от тях са включени във втория цикъл "Трохи", финалното - в последния цикъл "Обичах да обичам", чието заглавие пък повтаря първия стих от началната творба "Привечер" от предходната книга на М. Иванова - "Бавно" (Иванова 2009: 5). И в "Любовите ни", както и в по-ранната "Еклектики", едно стихотворение идва от "Памет за подробности", но със променено заглавие - познатото от книгата от 1992 г. "Бълнуване I" в антологията "Любовите ни" е озаглавено "Вживявания I" (Иванова 2012: 41). [обратно]

6. Това може лесно да се констатира, но нека прибавим към вече известното и това, че М. Иванова влиза по този модел и в "Еклектики" през 2002, защото предхождащата това издание книга - "Разглобяване на играчките", завършва с "Епилог", който обаче представлява не авторски текст на Иванова, а цитат на Г. Сеферис, който, маркиран в кавички, гласи: "Сега жадувам мъничко спокойствие". Предходното стихотворение, което е именно и последното авторско стихотворение в "Разглобяване на играчките", носи заглавието "Еклектики" (Иванова 1995: 56-58). Това - обяснимо, е и първото стихотворение в последвалата книга, която е и назована така (Иванова 2002: 9). [обратно]

7. В "Еклектики" стихотворението е включено в последния, трети цикъл на книгата, вече в този си вариант (Иванова 2002: 96). На тази специфична редакция обръща вниманието и С. Стойчева (2012: 5). [обратно]

© Гергина Кръстева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 16.06.2019
Гергина Кръстева. Лично и антологично. Автоантологични модели и персонални антологийни присъствия в българската лирика от периода 2008-2017 година. Варна: LiterNet, 2019