II. ЛИЧНИТЕ АНТОЛОГИИ - ИМЕНА, МОДЕЛИ, КОНЦЕПЦИИ

Гергина Кръстева

web | Лично и антологично

"До тук" и нататък в личната памет - Марин Георгиев
("До тук", 2011, "Доживяване", 2011)

През 2011 г. поетът Марин Георгиев издаде две лирически книги. Едната от тях - "До тук. Събрани стихове" (Георгиев 2011а) има характер на автоантология, в която са събрани петте лирически книги на поета, но изданието включва и три отделни дяла - на публикувани, но невключвани в книга творби, непубликувани и блок с преводи на руски и унгарски поети. Книгата е съпроводена и с приложение, в което са включени кратки текстове както на самия Георгиев, разясняващи детайли от историята на един или друг лирически текст, но и откъси от избрани критически текстове, публикувани в специализираната литературна периодика от годината на дебюта му до наши дни. Втората книга носи заглавието "Доживяване. Късни стихотворения" (Георгиев 2011б) и съдържа новонаписани лирически текстове от периода 2005-2011 година. Излизането на две книги от такъв тип в една календарна година е авторово решение, което очевидно държи да предотврати евентуалните прибързани констатации за някаква окончателност по отношение на личната му завършеност, поне в полето на лириката, защото в полето на прозата с документално-мемоарен характер Георгиев продължава да се изявява - нееднозначни реакции предизвика появилата се през 2016 книга "Звезден пратеник. Николай Кънчев и българската поезия" (Георгиев 2016). "До тук" явно и посредством или въпреки заглавието си не заявява жест на отказ от писането на поезия, а е по-скоро рекапитулационен формат на намерението да покажеш как изглежда в собствената му представа поетовото лице с всичко написано до тук. "И насловът, и подредбата на творбите, и приложението с критически текстове за книгите му през годините предпоставят един "биографизиран", ретроспективен прочит на поетическото наследство на автора. Именно наследство, което още в синхронията на времето е наложено от представителни гласове на литературната критика" (Велкова-Гайдаржиева 2013)¹.

Тъкмо затова е очаквано, че в томчето са включени лирическите книги, подредени в цикли, носещи заглавията им. Дебютната "Село" (Георгиев 1975) е представена почти цялостно. Концепцията на включването ѝ в "До тук" очертава няколко редакторски посоки - отказ от включване на текстове; нови редакции в самите художествени текстове, съпроводени и с поява на хронологизиране с указана година на написване; редакции в паратекстуалните зони (отказ от или поява на епиграфи-посвещения). Най-непроблематична като цяло е зоната на отказа от текстове. Така например от включените в дебютното "Село" 31 творби, в цикъла "Село" от "До тук" влизат 30. Отпадналата творба е "Глухарче", но тъй като стихотворението е включвано и в издадената през 1986 г. "Показалец", в новото издание ще го открием именно в едноименния цикъл, повтарящ съдържанието на тази книга на М. Георгиев - очевидно изборът на поета е "Глухарче" да се чете именно в контекста на книга от 80-те, а не като част от дебютния списък. Що се отнася до редакциите, повече внимание заслужава една от тях, около която и самият автор дава обяснения в приложението. Става дума за "Нива" - текст, който в "До тук" вече е съпроводен с посвещение "На майка ми" и хронологизиран от 1969 г. (Георгиев 2011а: 40-41). Тук той е отпечатан в най-първи свой вариант, изнамерен от архивите на поета и непубликуван в този си вид и в дебюта, в хода на подготовката на който, според Георгиев, "Нива" е сред текстовете, които поетът с приятелско-редакторски поглед Иван Цанев е предлагал да отпаднат (Георгиев 2011а: 273). "Нива", според признанията на самия Георгиев, е текст, който още тогава е бил обвързан с темата за майка му. В автоантологията "До тук", вече освободен от редакторски съпротиви, а и след смъртта на майка си, поетът поставя автентичната най-първоначална редакция, припознавайки алегоричната сила на нивата като живот и като актуална вече и към самия него. Както интригуващо отбелязва Антоанета Алипиева "животът, видян чрез майката, е спрян на точката на раздялата, на скъсването, т.е. в полето на безвъзвратните процеси на урбанизацията, на модерното време, когато - все още - селото се познава, знае и помни, но то е заключен за реалността етап." (Алипиева 2012).

Но и спорадичните авторови редакторски намеси в дебютните текстове, огласени отново през 2011 г., са показателни в посока на рекапитулацията и обвързани най-вече с демонстрацията на утаяването във възрастта и намерението да мислиш за онова, което си дал и ще оставиш след себе си, за онова, което си върнал, след като си получил. Достатъчно е да се посочи например първият стих от последната строфа в дебютния вариант на "Любов" "изчезваме все по-далече...", който в "До тук" е вече изведен в категоричността на "Не, няма да се върнем вече!" (Георгиев 2011а: 34) или любопитната трансформация от стихотворението "Съд", която в дебютната редакция предлага строфата "До дъно всичко изживял,/ притваряш клепките си морни/ и въздух взел - последен дял -/ отиваш чист и лек нагоре.", която в "До тук" е редактирана в третия стих като "и върнал въздух - сетен дял/ отиваш чист и лек нагоре. (Георгиев 2011а: 51, к.м., Г.К.)". Интерес заслужава и жестът на редакцията в "Балада" - творба, обвързана с ангажимента спрямо едно от многобройните соцреалистически лирически клишета на антифашистка тема, "Балада" е маркирана с епиграф през 1975 г. ("Текст, посветен на убити във Вълчитрънската гора четирима плевенски комунисти, които преди разстрела са принудени от фашистите сами да изкопаят гробовете си"), но епиграф, който Георгиев запазва и в изданието от 2011 г., редактирайки обаче стиха "Ще светнат просторите скоро." във вариант "Ще рухнат просторите скоро." (Георгиев 2011а: 50). А разместването на стихове във финала на "Насаме" - манифестно звучащо и известно сред четящата и разпознаваща аудитория най-вече през стиховете "Поезийо, не идваш ли самичка?" и "Ала когато заговорят изворите в мен...", заличава и присъствието на другите с буквалното му отпадане в редакцията на "До тук" - "В спомена на другите за мен/ спомените ми ще липсват." от 1975 г. се превръща във "В спомена за мен/ спомените ми ще липсват" (Георгиев 2011а: 54).

Две от творбите, включени през 1979 г. в "Памет" (Георгиев 1979) са отпаднали в подредбата на цикъла "Памет" от "До тук" - "Средорек" и "На брат ми". Любопитното е, че едното от тях - "Средорек", по модела на "Глухарче" е пренесено в антологичното издание пак през лирическата книга "Показалец". Посвещението на Иван Цанев обаче, съпровождащо "Средорек" в "Памет" през 1979 г., в новото издание не е възстановено². Затова пък "Шепнешком в нощта", творба, цитираща твърде известно заглавие на стихотворение на Иван Цанев, остава в списъка на включената в "До тук" лирическа книга от 1986 г. "От първо лице" и посвещението на поета е запазено (Георгиев 2011а: 99-100). Но не би могло и да бъде другояче, с оглед на очевидния експлицитен междутекстов диалог, заявен тук - включването на творбата в съдържанието на томчето от 2011 г. с непроменено заглавие изключва възможността името на Цанев да не бъде маркирано.

Любопитно е да се види как "До тук" се отказва да пренесе в антологичния си модел "разпадането" на поемата "Памет", влязла в съдържанието на едноименната книга. През 1986 г. в третата лирическа книга на Георгиев - "От първо лице", отделни части от вече публикуваната в книжно тяло поема се превръщат в автономни, самостоятелни творби. Така например част XIII от поемата влиза в тази стихосбирка като небезизвестното стихотворение "Екарисаж", а част XII се превръща в "Жалейка" (Георгиев 1986: 13-14). Но тъкмо тези две стихотворения през 2011 г. остават извън съдържанието на цикъла "От първо лице" в книгата "До тук". Поемата "Памет" пък, както и "Балада за моя съименник", според преценката на автора им, са закрепени между границите на първия си книжен "дом" - лирическата книга "Памет". И именно в цикъла "Памет" в "До тук" са включени те (Георгиев 2011а: 57-73).

Особено ценен с оглед не само на съграждането на цялостен образ на поета в оптиката на личната му художествена селекция, но и в реконструирането на литературноисторическия контекст, вгледан в лириката от периода от края на 60-те и първата половина на 70-те години на ХХ век, са трите блока стихове от първата част на цикъла "Непубликувани" (вътрешното заглавие на тази част е "Ненамерени търсения") (Георгиев 2011а: 225-242). Въпрос на повече обговаряне е питането дали част от тези текстове биха могли да се внедрят в не особено пълната откъм емпирично съдържание българска "литература от чекмеджетата", а и самият Марин Георгиев в обяснителните си бележки не дава информация за тези, включени в книгата творби. Макар че не подминава темата за укорите от редакторите на своите ръкописи. Укори, породени от липсата на стихове с гражданска тематика или такива, които трябва да звучат оптимистично и ведро - притесненията, за които свидетелства поетът, са, че стихотворенията му звучали мрачно и песимистично. В един от тези случаи поетът умилостивява своя редактор Иван Тренев, посвещавайки му внезапно появилото се стихотворение "Пълнолуние". В бележката "Неискано признание" появата на стихотворението е обяснена като едновременен резултат на внезапно, мощно, ударно прииждане на потънала в паметта предишна емоция и ...на принудата на редактора, който настоявал за нещо "ведро, светло, окуражително" (Георгиев 2011а: 276-277). Вследствие на което "Пълнолуние", апотеозно прекланящо се пред зачеването и възраждането на природата и света в резултат на физическото осъществяване на любовта (лайтмотивно през творбата преминава стихът "Когато някъде се любят..."), се превръща във "входния билет" за придвижване на ръкописа на книгата "От първо лице", предаден и издаден в институционалното издателство "Български писател".

И все пак, и без да сме насилено преднамерени, но и без да е необходимо да се натоварват допълнително известни контексти, няма как да не забележим, че отпечатаните в "Ненамерени търсения" със статут на непубликувани текстове - не толкова като поетика, колкото като обвързани с определени тематични зони, трудно биха могли да са в списъка на лесно придвижваните в съдържанието на който и да е лирически ръкопис в десетилетията на вече утвърдения соцреализъм. С голяма доза сигурност можем да предположим, че стихотворенията, датирани в периода, непосредствено предхождащ издаването на дебютната книга на Георгиев през 1975 г., не биха могли да попаднат в съдържанието на първи ръкопис на млад поет - обикновено това са най-щателно преглежданите и "прецеждани" ръкописи, плод на почти математически точно процентно съотношение между необходимостта от определен обем, посветени известно на какво стихове, и всичко останало, белязано също с тематично калъпирана траектория на позволеното. Особено силно това е валидно за датираните към 1968-1969 г. стихове, т.е. в периода около и непосредствено след Пражката пролет, като "Пролет", "Стена", "Поезия", "Античен мотив". В тях много повече се говори за човешкото чезнене от света, за раняване и смърт, чиито мащаби са промислени в античните обеми за неизбежност и вечност; в тях версията за пролетта не е по априлски възторжена, а е приела отблъскващия по далчевски образ на отиващите си с "хрипливи въздишки" и "кашлици режещи" "стари хора, по студените пейки седнали тежко..." ("Пролет"). А буквалисткото критическо/редакторско четене на социалистическия реализъм едва ли би реагирало спокойно спрямо творба с твърде двусмисленото заглавие "Стена", в което, между другото, се казва: "И ако има плач - то плачат, които с тебе се прощават./ И ако има милост, тя е по-бързо с тебе да привършат./ Човекът тук умира - самичък, изоставен./ И плясък на криле ако издигне високо над стената птица -/ това е твоята отлитаща душа..." (Георгиев 2011а: 229). Или пък в "Поезия", откъдето са стиховете: "Където сме - не можем да помогнем./ Където нужни сме - не сме./ Не сменя нищо Богът./ И ни осъди - насаме.../ Не ни дари със сила./ Съвсем - със красота./ О, ти душа, безмилостна! -/ догонваща плътта." Поантата в същия текст сякаш предчувства появата на лирическия модел на преобърнатите светове, усъвършенстван в лириката на някои алтернативни почерци в късните 1970-те години (Биньо Иванов, Борис Христов) и особено активен в поезията от 80-те - "Плодът към корена напира./ Вали към облаците дъжд" (Георгиев 2011а: 232).

Не по-малко укорими от официалната литературна бдителност биха били и текстове на М. Георгиев с недвусмислени заглавия като "Самота", "Удавеното момче", "Гора"³ и особено лирическия фрагмент със заглавие "Нощ" с финала на стиховете: "Инак кой би посмял/ във нощта да извика. (А няма никой)." (Георгиев 2011а: 230). Обяснението защо и как тези текстове не са получили официална публикация и дали някой от тях има особена "биография" в това отношение, М. Георгиев не дава в нито един от фрагментите на своето "Приложение", където става ясен контекстът около временно отпаднали или редактирани текстове, но не и около непубликуваните. Именно там обаче Георгиев обяснява появата на цикъла "Стари песни на нов глас": "При мен е така: което не съм успял да разреша на младини, не мога и на старини; всяко стихотворение си носи рождените кусури. И все пак над някои се мъча с десетилетия; преписвам ги по сто пъти белки дойде липсващата и все неидваща необходима (к.а., М.Г.) дума. Така се роди цикълът "Стари песни на нов глас" (Георгиев 2011а: 274). "Стари песни на нов глас" е вторият блок от текстове, включени в частта "Непубликувани". В този блок творбите са датирани двойно, като първата дата дава видимост към появата им - в периода между 1968-1970, а втората, указваща последвалата редакция, е през 2010 г. Тези творби, положени в съседство с трите ранни творби, публикувани пък в третия блок на частта "Непубликувани" - "Ранни стихове", трудно биха дали по-плътна представа за това, как се е развивал художественият език на поета. Стува ми се, че в общото лирическо тяло на "Непубликувани"-те стихове основна част, която е полезно да се има предвид при всяка бъдеща изследователска цялостна перспектива върху творчеството на М. Георгиев, би трябвало да са именно текстовете от "Ненамерени търсения", макар заглавието на микроцикъла да насочва авторовата рефлексия спрямо тези негови текстове по-скоро към признатото във фрагмента от приложението - това вероятно са текстове с някакви "рождени кусури", които така и не са заличени от лечебни редакции в последвалото време.

Откъсите от текстове на критици и литературни историци, включени в приложението на "До тук" и изграждащи критическата рецепция на отделни лирически книги на М. Георгиев във времето, също не дават видимост към някаква интерпретация на новоналичното и непубликувано творчество, вероятно защото всички те са вече отпечатани в специализирана литературна периодика или в изследователски монографии в периода 1975-2010 г. и коментират издадените лирически книги на поета. Единственият цялостен текст е статията на Петер Юхас "Към поета на потъналата народна Атлантида" (Юхас 2011: 303-320), който М. Георгиев включва като предговорен към стихосбирката си с нови стихове "Доживяване". Добавянето и на селекция от критически текстове към изданието "До тук", съпътстващи авторовите мемоарно-документални фрагменти, подсказват намерение за демонстриране на оценена постигнатост на творческото присъствие в историята на съвременната българска лирика, а акцентите върху заниманията с преводи на руски и особено - на унгарските поети Ищван Шинка, Йожеф Уташи, Ендре Рожа и Бенедик Киш, се стремят да уплътнят фигурата на поета в един по-широк културен автомодел, в който очевидно особено се акцентира и на познанството, но и на рецепцията на личното му творчество от чужди познавачи и на двете литератури - унгарската и българската. В тази посока актуални към 2011 г. признания на поета от едно негово интервю, че преводаческата дейност му позволява "да живее на чужд гръб" и напомнянето, че по време на социализма преводаческата работа се е заплащала добре (Георгиев 2011в)⁴, се оказват отзивчив повод за сглобяване на рационално прагматична преценка на извършеното с възможността към днешна дата то да бъде и инвестиция от вече висок характер в съграждането на личния му духовен образ.

Втората лирическа книга с антологичен характер, белязала продуктивната за Марин Георгиев откъм издаване 2011 година - "Доживяване", е с подзаглавие "Късни стихотворения" (Георгиев 2011б). Новите стихотворения на поета са композирани в седем цикъла - "Никъде", "Зелено", "Кръстовден", "Месецослов", "Посветено", "Вечната песен" и "Само записвам". Според отбелязването на хронологията към всеки един от тях, те са родени в периода 2007-2011, но групирането им е по-скоро тематично, отколкото хронологическо. Общата концептуална рамка обаче се крепи на рекапитулационни вглеждания, доминиращо тематизиращи за пътуването към края. Но тук са и физиономичните за този поет теми като природата и селския свят. Именно съзнанието за все по-неотменното придвижване към края определя и настойчивото поддържане на темата за смъртта и предстоящата среща с Бог в "Доживяване". Всъщност М. Георгиев се занимава с темата за смъртта още от дебютната си книга "Село", в този смисъл - неслучайно е прозорливото наблюдение на Светлозар Игов: "От това произтича и другото поетическо "откритие" в книгата "Село" - откриването на смъртта като безсмислен и страшен абсолютен край на човека. Отвъд който няма нищо - "просто свършва". Това също е модерно екзистенциално осмисляне на "смъртта", която в архаичния предмодерен селскомитологичен свят е опитомена чрез включването ѝ в ритуалния кръгов цикъл на битието като част от него. Страшната истина за "смъртта" в екзистенциалния превод на митологичния свят у Марин Георгиев е в прозрението, че смъртта не е част от битийния цикъл, а негово отрицание." (Игов 2015). За всичко това в "Доживяване" активно напомнят най-вече първият и последният цикъл и по-конкретно текстове като "Лес", "Тя", "Толкоз по-умираме", "Мъртвите", "И ще изчезна", "В съдбата си речеш ли да надникнеш", "Гробище II", в това число и автоадресираното горчиво-иронично четиристишие във финала "Смири се, бай Марине..." (Георгиев 2011б: 36-56), писани, според хронологичните рамки, между 2005-2008 г. В тази тематика обаче се движат и триптихът "Ярема", както и "Въздушен океан", "Синигер на върха" (Георгиев 2011б: 69, 71) от цикъла "Зелено" (2009-2011) и отделни творби от цикъла "Посветено" (2007-2010). В тематиката на късните любовни преживявания е положен "Кръстовден" (2009-2011). На известното от лириката му ритуално митологизиращо вглеждане в изначалното селско време се крепи цикълът "Месецослов", макар такава чувствителност да се долавя силно и в отделни текстове от "Никъде" и "Зелено". А финалният цикъл "Само записвам" е и езиково движение към пределната лаконичност на краткия фрагмент, лирическата миниатюра, тристишието, каквито текстове преобладават тук. В тази перспектива е и графичното решение, изписващо заглавието на книгата в модела на сричките "ДО ЖИ ВЯ ВА НЕ" - своеобразен знак за завръщане към азбучния (детски, първичен) период на живота, за бавното и ограмотяващо произнасяне на света, за компрометиране на лесната и завършена цялост на словото/житейския път в онази част на живота, когато се свеждаш с всеки следващ ден към земята, към пръстта. В тази посока работи и детайл от стихотворението "Кръстовден" от едноименния цикъл - "Изповядват душите на срички/ чрез телата ни голи, невинни,/ даже млякото майчино, всичко,/ утаено у нас от години..." (Георгиев 2011б: 75). Но заглавната дума е взета от финалния фрагмент на стихотворението "Лес" от цикъла "Никъде", в който се казва "...След петдесе си хрисим/ Покорен/ Покорен/ Обречен/ Да се изсипеш в трапа/ когато той реши/ По-унизително от робство/ Да чакаш само ти остава/ Или казано по-просто/ Доживяване." (Георгиев 2011б: 36). "Доживяване" е книга, активно работеща в полза на внушение за рационалната оголеност спрямо промислянето на отблъскващата грозота на някогашните свежи възторзи, внушение, белязало и предишни лирически книги на М. Георгиев, но някак задълбочаващо се в новата стихосбирка. Склонността към наративност и съзнателното оттласкване от естествени и преднамерено търсени художествено-естетически висоти в образната система е почти натрапваща се в част от тристишията от "Само записвам", но и в творби като "Толкоз по-умираме" или "Село". "Село" от цикъла "Вечната песен" (Георгиев 2011б: 123) е любопитен и важен текст, не само защото съзнателно повтаря заглавието на дебютната лирическа книга на поета, но и защото стои в позицията на рекапитулационна авторефлексия спрямо наложилата се и втвърдена читателска и критическа представа за Марин Георгиев, десетилетия наред емблематизиран през осъществеността на селската тема в своята лирика. Творбата е драматичен поплак по мъртвия вече селски свят, в чието вече случило се убийство поетът търси и своя дял от вина. Заедно с това признанията в "Село" са натрапчиво инжектирани с демонстративна констатация, стъпила на ръба на почти тоталните творчески самооголвания, отправяща предизвикателства и - като че ли - очакваща отклик, готова за (само)разправа, макар да признава, че вече разполага само с жеста на свободата в смъртта - "Оглозгах те до кост: вода, земя, небе и огън.../ От теб изтръгнах всичко - изтъргувах, осребрих.../ Да те погледна днес дори не мога./ Тук нямам нищо, нямам никой.../ Аз ли ги убих?/ Убих ги в стих, смъртта видял преди смъртта им. (...) Сега в дворовете се лутат други хора./ И сякаш, че отколе съм умрял,/ от къща в къща вампирясал бродя/ да жъна, щото съм посял.../ На никой непознат и непознаващ никой,/ свободен както никога, самин,/ обратно бягам, самозапокитен,/ на мъртво село, мъртъв син." Това обитаващо като че ли двата свята - на живота и смъртта, авторово съзнание, се материализира в самия финал на "Доживяване", самопосочващо разкриващо се през образа на полузакопаното в земята тяло - "(...) В земята вкопан съм./ Незакопан още...". Можем да се съгласим с оценката на В. Шумелов по повод на последната засега лирическа книга на Марин Георгиев, че "Тази стихосбирка е и различна, но и сходна с предишните поетически книги на М. Георгиев. В нея ще открием съчетанието на рационално и ирационално, на пластика и конкретика, философско извисяване и екзистенциален поглед към проблемите на битието - всичко това през съзерцателната ретроспекция на отминалото време и рефлексиите на настоящето." (Шумелов 2012). С уточнението, че рефлексиите на настоящето в "Доживяване" като че ли потвърждават в различна, но категорична посока внушението за онова преди изречено "до тук", което в продължаващата в "Доживяване" версия на Марин Георгиев като че ли опира много повече в смъртта и мъчителните рекапитулации на приключването, отколкото в спасителното дишане на живота, повярвал в това, че има още време.

БЕЛЕЖКИ

1. В статията на А. Велкова-Гайдаржиева, цитирана в настоящия текст, антологичното издание "До тук" се оказва благодатен повод за изследователски акценти, обвързани с проследяването на специфични за поета образно-метафорични и тематични зони, очертаващи индивидуалния му художествен свят. В същото време Велкова-Гайдаржиева, в съответствие с литературноисторическия контекст на периода, уместно припомня и връзката на Марин Георгиев с "търновската вълна" в поезията на младите от втората половина на 70-те години на ХХ век. [обратно]

2. Констатацията за изчезналото посвещение е любопитна с оглед на актуалните оценки на Марин Георгиев за поета Иван Цанев, комуто той е посветил страници с недвусмислено признателни споделяния за човешко и литературно приятелството през годините в предишни свои документално-мемоарни книги. Такъв е характерът на оценката, направен и в "Приложение"-то на "До тук" (Георгиев 2011а: 273-275.) Съвсем различна е обаче оценката за Цанев, която М. Георгиев прави в скорошната си книга, посветена на поета Николай Кънчев - "Звезден пратеник" (2016). Настоящият текст няма за своя цел да проследява движението на отношенията между двамата творци, регистрирани по страниците, написани от М. Георгиев, но все пак е нужно да се отбележи, че в антологичната "До тук", на фона на по-скоро съхранени и новопоявяващи се посвещения в текстовете от предишни лирически книги на М. Георгиев, заличаването на посвещение е достатъчно показателно. Независимо от факта на казаното за поета Иван Цанев в "Приложение"-то и съпроводено с почти заклинателното заричане "Което е така, е така! И аз не мога да си кривя душата." Очевидно, пет години по-късно, в "Звезден пратеник" паметта на поета манипулативно се саморедактира, а душата се е оказала някак по-мека и затова - възможна за кривене... Нека да отбележим и още две незапазени посвещения в антологията "До тук" - на Иван Теофилов към стихотворението "Курбан" от "От първо лице" (Георгиев 1986), което през 2011 г. вече липсва (Георгиев 2011а: 97), както и това на Здравко Недков от "Свирачи" - пак от "От първо лице" (Георгиев 1986) и липсващо в антологията (Георгиев 2011а: 108). [обратно]

3. В "Гора" се долавя ясно влиянието на Николай Кънчев, когото М. Георгиев трайно и настойчиво признава за близък приятел и един от своите най-респектиращи учители в поезията. Стиховете "И нещо тайно във гората има,/ в шума на въздуха, във тъмнината,/ ала на нас не ни е съдено да го узнаем./ Какво да чакаме - човек ще се яви или пък звяр./ Или смъртта./ Та тъй да бъде скрито всичко/ завинаги от нас." лесно досещат за "В гората има някой" на Кънчев, публикувано в периодичния печат още през 1967 г. (Кънчев 1967: 5), а впоследствие - включено и във втората му поетична книга "Колкото синапеното зърно" (1968). Стихотворението на М. Георгиев, макар далеч от магическо-фолклоризираната атмосфера и, разбира се, от поетическия език на Кънчев или може би именно поради това, би могло да бъде прочетено от бдителните редактори и с лекотата на съвсем елементарната алегория, какъвто навик по това време е вече възпитан в соцреалистическата номенклатура в издателства и редакционни колегии. Вследствие на което поетът, ако си позволим макар и елементарна игра с думите, е можел да бъде оставен да се лута дълго без компас и обещания за публикации из рехавата, но все пак вече налична гора на ненадеждните млади автори, готвещи се за своя дебют... [обратно]

4. В това интервю по повод на преводаческата работа поетът казва следното: "При социализма преводачеството бе и добър доходоприносител, навремето от Ернесто Кардинал, бездарен поет, но министър на културата на Република Никарагуа, си обзаведох банята и тоалетната." (Георгиев 2011в). [обратно]

© Гергина Кръстева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 16.06.2019
Гергина Кръстева. Лично и антологично. Автоантологични модели и персонални антологийни присъствия в българската лирика от периода 2008-2017 година. Варна: LiterNet, 2019