I. КОНТЕКСТИ, ОСНОВАНИЯ ЗА ИНТЕРЕС, ИЗСЛЕДОВАТЕЛСКИ ПОДХОДИ, ОПИТИ ЗА ПОДРЕДБА

Гергина Кръстева

web | Лично и антологично

Когато става дума за антологията като подбор на представителни текстове на различни автори в определен жанр, репрезентативни за определен литературноисторически период или определена тематика, моделът, както е известно, има пряко отношение към конструиране на канона. В този смисъл антологичното издание по природа е именно вид, който "предполага по-висока степен на селективност (подборност) и репрезентативност (представителност), оттук и по-строги критерии за включване/изключване" (Курташева 2012: 16). В същото време терминът "антология" се използва и при съставянето на "сбирки от творби на един и същ автор, подбрани като най-добри, най-представителни за него от по-ранни негови книги и публикации, периоди на творчеството му и пр. Такава подборка може да е дело както на самия автор, така и на друг съставител" (Курташева 2012: 17) и жанровата дефиниция "антология" не е задължително да присъства като паратекст в лирическата книга. В своето изследване "Антология и канон: антологийни модели на българската литература" (Курташева 2012) Б. Курташева избира да назовава личните лирически антологии автоантологии, за да ги оразличава от съставените от текстове на различни автори, с които нейното изследване основно се занимава - понятие, което има своите основания и което ще ползваме и в настоящия текст, заедно с определения като "лична антология", "персонална антология", "авторска антология". Но и когато уговаря автоантологиите, изследователката подчертава необходимостта от "определена степен на "зрялост", натрупване на достатъчно богат и разнообразен личен творчески корпус, който да дава възможност за избиране" (Курташева 2017: 17). Дори и в условията на постигната зрялост обаче - както индивидуална, така и литературна, изготвянето на лична антология не е задължителен етап, защото "е не само въпрос на зрялост, но и на нагласа" (Курташева 2017: 18). Нагласата за самоантологизиране на личното творчество тя нарича "интровертен антологизъм", за разлика от "екстровертния антологизъм" (Курташева 2012: 18), който превръща един творец в съставител на антологии от текстове на други автори. И наличието на едната или другата нагласа е строго индивидуално, то се наблюдава с различен баланс при определени български автори от литературноисторическото време след Освобождението или следвоенния период.

Ако си позволим една друга перспектива, в която да "прочетем" направената от Курташева делитба на "екстровертен" и "интровертен" характер в антологичната нагласа у един автор, то бихме могли да кажем, че самата природа на антологичното издание съчетава "външен" и "вътрешен" смислово-съдържателен потенциал. Защото, ако в случаите, когато говорим за антологии, събиращи различни автори, можем да потвърдим констатацията, че чрез тях "литературното поле рефлектира върху самото себе си" и тъкмо затова "антологията е едновременно литературна и металитературна форма" (Курташева 2012: 18), то в в случаите, когато имаме лични антологии, т.е. изготвени от самия автор на собственото му творчество, тази констатация би могла да се потвърди отново, но в по-специфичен контекст. В него личността на автора, изявяваща се като, в немалка степен - изследовател на самия себе си, пред(о)ставя, и то на определена дистанция от себе си, свой определен и завършен образ в някакъв конкретен етап от творческата си биография. Този антологичен образ също съдържа множественост и тя се постига "чрез промените и напреженията между различните "лица" и текстове на единичния автор." (Дойнов 2007а: 401). В този смисъл той ценностно се съ/полага едновременно, от една страна, към цялостното му, до този момент създадено творчество, работейки в полза на все по-усилно постигане на автономна цялост, а от друга, е активно отворен към общия контекст на историята на родната художествена литература от литературноисторическия период, в който това творчество вече е вписано или е в процес на вписване. Когато пише за личните антологии от края на 20. век, Пламен Дойнов извежда и настоява над понятието "нов персонализъм" като своеобразно изследователско продължение на понятието "литературен персонализъм" - въведено и разгърнато от Михаил Неделчев по отношение на литературната ни история в началото на 20. век. "В литературата от края на ХХ век появата на подчертано лично-антологийно мислене се дължи на повишеното самосъзнание за завършване на авторския образ, което представлява концентриран израз на персоналистичната събитийност и дискурсивност както в конкретния исторически момент, така и в контекста на писателската общност. Моделът на личната антология представлява пряка изява на новия персонализъм в полето на книжовността (...)" (Дойнов 2007а: 403-404, к.а., П.Д.). В полза на настояването Дойнов извежда няколко специфики, обвързани с литературноисторическите основания на интереса към личната антология при "преоткриване по нов начин на цялото семантично поле на персоналността", централно място в което се отрежда на автора, в условията на "прехода от радикално класовото (кастово) общество на държавния социализъм към плуралистично демократичното общество": личното, уникално-индивидуализиращо фокусиране върху едно-единствено лирическо творчество и връзката му с традиционно колективно съборно-изборно представяне на текстове чрез модела на антологията като акумулираща лично антологийно мислене, което може да е доминиращо в отделни епохи и в контекста на различни персоналистични стратегии или дори в границите на един изявен в културното пространство персонализъм; антологичното (само)съзнание, стремежът към въвеждане на принципа на антологичност в собственото творчество като основополагащ за саморазбирането на литературата, независимо дали това се извършва спрямо, срещу, въпреки или поради канона; идеята за окончателност на личния антологичен избор като ситуативно определена и възможна за проявление няколко пъти в рамките на едно творческо осъществяване (Дойнов 2007а: 399-400, к.а., П.Д.). И в крайна сметка - моделът на личната антология като "най-яркият израз на контрол на авторската воля над собственото творчество, проявени като цялостна концепция" (Дойнов 2007а: 401).

Тъкмо тази авторска воля като израз и на контрол, и - съответно - породена от намерението за изграждане на определен модел на авторски метапрочит при изготвянето на лична антология в конкретния, посочен тук период 2008-2017 година, е водещ ориентир в настоящето изследване. Този модел се мисли доминиращо в границите на персоналното авторско творчество при всеки един от поетите, самоизявили се със свой автоантологичен проект, и не се съполага и съизмерва с успоредяваща процедура, свързана с начина, по който творчеството на тези поети присъства в една или друга колективна антология от периода. С ясното съзнание, че проследяването на множеството прояви на желанието на твореца да изработи "персонален канон" може и е полезно да се мисли и като необходимо условие за оглеждането и систематизирането на различните модели, пораждащи усилия в изграждането на общия литературноисторически представителен списък на съвременната българска поезия. Още повече като се има предвид, че преобладаващо поетите, издали свои антологични книги в периода, не правят това за първи път, а предлагат свой пореден антологичен образ - в една или друга степен различен от досега изработените, в една или друга степен усвояващ и/или коригиращ ги, но в крайна сметка - фиксиращ последен и най-представителен към момента персонален антологичен ред. Този ред би могъл да валидизира, но и да проблематизира избора на съставителите-антологисти от вече съществуващи, но много повече - от бъдещи колективни съборно-изборни жанрови и/или тематични антологии на съвременната ни поезия. А и защото, ако си позволим да предложим тази хипотеза - за разлика от поддържането на една като че ли постоянна температура на автоантологичната художествена зона в последните около десетина години, макар тя да има своите специфики в настоящия период, създаването и издаването на колективни антологични проекти в този времеви отрязък като че ли е белязано от някакъв вид затихване - особено ако посмеем да го съпоставим с десетилетието на 90-те години до края на миналия век, когато периодът изобилства и от сборни, различни по характер, антологични проекти.

Самото начало на новия век беше белязано с три антологични издания - "Антология Лирика 2001" (Лирика 2001), "Антология Начало на века. Най-нова българска поезия. 1989-2001" (Начало 2001) и непретенциозното, така и не успяло да придобие популярност издание, отпечатано в Ловеч - "Антология Българска поезия в ХХI век" (Българска 2001).¹ През стартиралото второ десетилетие на 21. век (след 2010 година) издателското поле на колективните антологии очевидно изглежда по-успокоено, но и претърпяващо трансформации. В този период освен институционалните четири "отчетни" антологии на СБП (за времето между 2013 и 2016 г.), се появява само една представителна жанрова антология², но все още/тепърва на издателска инициатива се радват, от една страна - най-различни в издателските си основания тематични антологии³, от друга - антологии на най-съвременна българска поезия в превод (на английски, турски и дори арабски език) - проекти със силно заявена експортна представителност⁴. В същото време все по-категорични се оказват личните авторски усилия на съвременни поети по включването на техни творби в чуждестранни антологични подборки и/или в издаването на цели техни авторски лирически книги в превод и зад граница.

Изследователските намерения, обвързани с поглед върху автоантологичните издания, появили се в конкретния период, по презумпция трябва да извършат работа в няколко посоки. На първо място, те следва да преценят модела, в който са осъществени персоналните антологии от периода. И трябва да отчетат отликата между формулите "избрано" и "избрано и ново", доколкото в "избрано" се демонстрира именно онази основна характеристика на антологията, при която "антологиите по презумпция са сборници на естетическия максимализъм" (Курташева 2012: 19), т.е. авторският стремеж към такъв максимализъм е осъществен чрез процедура на личен метапрочит, в резултат на който се прави определена и то - завършена, високо представителна селекция от вече наличното и публикувано в предишни книги. Докато в другия случай - "избрано и ново", антологичният модел се заявява в процес на готовност, но чрез включването и на новонаписани текстове като че ли оставя част от себе си в състояние на известна пропускливост и изчакване, с презумпция за (все още) отказ от окончателен, "втвърден" към конкретния момент авторов образ. Процесът се усложнява в случаите, когато наблюдаваме автор с отчетлива склонност към периодичното си автоантологизиране, поради което естественото намерение за окончателен, персонално изготвен антологичен образ се оказва напрегнато между постигането му и перманентното му отлагане. Така антологичният авторски образ е по особен начин подвижен и постоянно съобразяващ се с актуалната наличност от художествени текстове, от която се прави селекцията във всеки един момент, избран от автора за автоантологичен.

Към естествената убеденост на Светлозар Игов, че "можем да прибавим към антологичното изкуство и онези антологии, в които авторът сам прави антологичен избор на собственото си творчество - всяко "избрано", съставено от собствения си автор, е по същество лична антология" (Игов 2014а), се добавя и уговорката, че "понякога в обособени раздели "антология" авторите правят избор на онова, което в същото издание не са подредили в друг цикъл." (Игов 2014а).

Един все пак малко по-различен според генеалогията си модел, са авторските антологии, подготвени не от самия автор, а от друг съставител (поет, литературен историк, критик, личен и/или литературен приятел). И в този случай, според Игов, можем без колебание да възприемаме изданието като антология, защото "всяка книга с "избрано" въобще, и когато има различен от автора съставител, е по същество "антология" (Игов 2014а, к.м., Г.К.). Може да се каже обаче, че случаите на изготвяне на авторска антология от друг съставител в периода, който наблюдаваме тук, са по-скоро инцидентни, тази практика като че ли се среща все по-рядко, макар наличието ѝ в десетилетието на 90-те години да е обозначено като особена проява на "другото лице на новия персонализъм" (Дойнов 2007а: 410)⁵. Но дори и когато в редакторската информация към изданието като съставител е посочен друг човек, а не самият автор, е твърде трудно и почти невъзможно да се "диагностицира" до каква степен селекцията и концепцията е изготвена без участието на автора, освен ако това не е изрично уточнено - в паратекстовите зони на самата книга. Но и дори когато съставителят е уговорен като друг, е трудно категорично да се изключи авторовото участие в процеса.

Изключение от такива и подобни "подозрения" са антологичните издания, изготвени посмъртно, особено в случаите на ненавременно напуснали ни поети. В тези случаи антологиите, разбира се, нямат възможност да се полагат в модела "избрано и ново", но затова пък съставителят може да се окаже човек, притежаващ (достъп до) архив и разполагащ с възможност за селекция, ограничена не само в полето на издадените приживе лирически книги на вече мъртвия автор. И антологичната формула "избрано и ново" може да се трансформира, например, в "избрано и непубликувано". В случаите на посмъртно издаване на антологии ролята на съставителя е не само с висок, но и със специфичен статут - тя предполага не просто и не само прецизна селекция, но предоставя и полезна (макар и мислена като незадължителна) възможност за изграждане на метатекстов корпус, посредством съпровождащи текстове и/или бележки, уговарящи процеса по избора и подробности по "биографията" на самите текстове, подбрани за изданието. Всяка подобна инициатива, обикновено винаги подхранвана от убедеността за значимостта на съответния автор в съвременната ни литературна и културна история, предполага благоприятни условия да реализира качествен и за читатели, и за изследователи антологичен модел, в който принципът за антологията като сборник на високия естетически максимализъм е самоподразбиращ се критерий за работата, извършена от единствения възможен "пълномощник" - съставителят на изданието. Именно затова настоящото изследване, което отделя внимание и на появили се в периода посмъртни лирически антологии, се опитва да разчете различните модели на съставителски стратегии като гарантиращи или нараняващи качеството и типа представителност на този вид издания. Издания, които би следвало да са влог в градежа на полезна и активна памет за поетите, аргумент в преценката за значимостта им за българската литература, за съвременната литературна история.

Със свой особен характер се отличават инцидентните макар случаи, в които авторът съпровожда автоантологичните си жестове с добавка от критически прочити, регистриращи и преценяващи развитието му, осъществяването му във времето. (Този модел напомня, но е различен от съществуващата практика на персоналната критическа автоантология - с откъси от метатекстове, избрани от самия автор и проследяващи всяка една от неговите появили се във времето лирически книги). Макар и спорадични, такива случаи в последното десетилетие има. И те по особен начин потвърждават и разширяват природата на антологичното издание като литературна и металитературна. Всъщност в този си вид - дори като литературна, металитературна и авто-металитературна.

Отделен, но свързан с модела на личните антологии на съвременни автори, е и моделът "събрано". През последното десетилетие той се реализира най-вече при отделни поети, обикновено дебютирали в десетилетията от края на 50-те, през 60-те и 70-те години на ХХ век и натрупали вече солиден обем от художествени текстове. В този случай, а и именно заради наличието обикновено на множество лирически книги, "събрано"-то обикновено се композира в хронологически модел, който прави опит да конструира цялостна представа за автора от времето на първите му книги насетне. И все пак, дори и в изявата посредством "събрано", всеки случай е частен и пределно индивидуален. Защото заявката за "събрано" съвсем не е гаранция за това, че текстовете се преместват безкритично от много на брой предходни книги към една голяма, т.е. че предишните отделни издания просто се оказват събрани и подредени хронологично в едно книжно тяло. В този смисъл и моделът "събрано" съдържа определен антологичен потенциал, предоставящ още по-трудна за изследователски вглеждания работа, но и, именно в този си потенциал, провокиращ питания съобразно онова, което - както може да се окаже - "събрано"-то е отказало да припознае като свое и да прибере при себе си. Или пък е редактирало във форма, мислена като по-адекватна на амбициозния характер, какъвто обикновено такива издания демонстрират. А причините за типа селекция и авторедактирането в тези и подобни случаи могат да са и далеч не само от художествено-естетически характер. Какво имаме предвид?

Като естествено ново вместилище на стари текстове, както изданието тип "събрано", така и автоантологичните издания на поети, дебютирали и утвърдили се най-вече в епохата на социалистическия реализъм, са художествени територии, които предизвикват особен подбор. Той е най-активен в първото демократично десетилетие и именно в 90-те години на ХХ век, когато при голяма част от водещите, утвърдени и припознати като значими в социалистическата епоха поети се извършва преработването и редуцирането на творчеството им - то "влиза" в нов и променен вид в персоналните антологични модели и/или издания тип "събрано". От друга страна, в тази ситуация при някои поети пък е валиден процесът на изваждане на светло на текстове, които по обясними причини не са били възможни за официално публикуване преди 1989 г. "В книги с избрани текстове, в нови лични антологии поетите концептуализират редакциите, пренаписването и подбора на лирическите си текстове като краен избор на свой авторски облик, като постигане на окончателност и монументалност на собственото творчество, като фиксиране на творбите си в нов антологичен ред. Други поети, които са малцинство, изваждат ръкописи "от чекмеджето" и по този начин отново преобразуват вече известното си творчество, изграждат свой, различен авторски образ", пише Пламен Дойнов (2014: 66). В статията, цитирана тук, Дойнов дава примери с издание на Константин Павлов от 1998 г. и с подготовката на първия том от събраните творби на вече мъртвата Блага Димитрова, по инициатива на съпруга ѝ - Йордан Василев (Дойнов 2014: 66-69). Специално внимание и в този текст на Дойнов е отделено на цялостната стратегия в тази посока на Любомир Левчев, отнасяща се далеч не само до лирическите му книги (Дойнов 2014: 69-73). Не само най-сериозната, но като че ли и най-симптоматичната "инвестиция" в такива и подобни "корекции на творческия образ", е направена от редица автори още в ранния демократичен период от най-новата история на българската култура. Оттам насетне за тези автори - все още живите или пък за техните близки, участващи в съставителство след смъртта им, не е трудно да пренасят и в бъдещи издания изработената вече селективна концепция. А както става ясно от текста на Дойнов (в случая с Бл. Димитрова), понякога близките им дори сами изобретяват такава концепция. "Почти всички поети след 1989 г. прочистват антологичните си проекти от крайно идеологизирани стихове, писани в епохата на НРБ", констатира още Дойнов. Нещо повече - "някои от тях преработват текстове, създадени в матрицата на соцреализма, за да ги публикуват отново като ангажирани с други каузи" в това число - и вече хронологизират отделни свои творби, ако се окаже, че тяхното внушение може да отведе към подкрепа за една или друга дисидентска проява (напр. Пражката пролет), каквито случаи се наблюдават в начина, по който подготвя своето "Избрано" през 1996 г. поетът Стефан Цанев (Дойнов 2014: 69). Процесът, за който става дума тук, всъщност не е приключил, независимо че, както вече беше споменато, най-сериозната "инвестиция" отдавна е направена. Но той все пак продължава и до днес, тъй като голяма част от тези поети са все още живи и творчески активни. По-стратегически осмислени или инцидентни, интересни и заслужаващи изследователско внимание процедури по редактиране за автоантологични проекти протичат не само в силните и институционализирани имена от епохата на социалистическия реализъм, но и сред автори с по-трудно и/или проблематично "лидерство" в официалните списъци, а дори в текстове на поети, дебютирали в десетилетието на 80-те години именно със статут на несъгласни със системата, който публичен свой образ те изработват и над който настояват - както в най-ранните демократични времена, така и до днес.

Всичко до тук казано предположи изследователски усилия по процес на проследяване на движението на корпуса от налични текстове, издадени в лирически книги, към автоантологично издание. Този тип наблюдения се обвързваха, освен с констатирането на селекцията, така и с моделите на композиране, избрани за авторския антологичен проект. Така може да се установи начинът, по който и чрез определени модели на подредба се създава (не)видима вътрешна йерархия в творческото поле на съответния автор - т.е. дали и с какъв статут в избраното от автора се включват определени лирически текстове и/или определени лирически книги от вече издадените във времето; дали се включват по-неизвестни или непубликувани текстове, съхранявани в архив и неизвеждани към официална публикация. Тези наблюдения, естествено, породиха и необходимостта от сериозни текстологични вглеждания, които могат да очертаят графиката на типа авторедакторски намеси - имат се предвид такива промени като промяна на заглавия и паратекстови детайли (мото, посвещение, авторско обяснение), препотвърждаване и промяна на или отказ от циклизиране, всякакъв тип езикови и стилови редакции, дописвания и/или съкращавания и пр. И по тази причина работата с автоантологичните издания, макар и прицелена в конкретен хронологически период, датиращ тяхната поява, неизбежно налага разширяване на своя хронологически обхват, защото е наложително нейното завръщане назад, в годините, когато са се появявали "изворите", от които се ражда една лична антология - лирическите книги на автора. Така придобита, изследователската представа, очертаваща стратегията на автора, работи и в полза на установяване на характера на всяко издание - отвъд общия факт, че става дума за автоантология, то, оказва се, може да има специфично лице, в което хронологическите и/или тематичните доминанти да конструират художествена специфика. Личната антология може да доуплътнява характера си на лирическа биография посредством включени по-малко известни или неизвестни/непубликувани творби. Съществуващи в изданието метатекстови обяснения (в това число - и предговори/следговори) и/или бележки към такива творби създават впечатлението за специфичната им или повишена естетическа стойност - така биографичният характер на автоантологията е влог и в същинската биография на твореца. По-слабо или по-силно изявената склонност към редактиране или обратното - пренасянето на един сравнително постоянен обем от неотредактирани текстове от лирически книги към антологиите с леки промени в съдържателното композиране; отказът или търсенето на специфичен модел на подредба (като напр. подредбата по азбучен ред съобразно заглавията на подбраните текстове); циклизираната композиция - съответна или не на заглавията и хронологическият ред в появата на лирически книги, "захранили" антологията; общия по-широк жанров контекст, който може да се изгради чрез включването и на проза, и на лирика от автора или с поставяне на селекцията в "сглобяващо" сговаряне с новонаписани текстове - всичко това изгражда индивидуалния характер на антологичното издание. И го потвърждава като усилие, имащо за цел да утвърди във възможно най-висока степен индивидуалността на автора, неговата представа за собствената му уникалност в общата литературноисторическа среда от творци - както сред тези, които са в списъчния състав на неговата генерация, така и сред тези, дебютирали и утвърждаващи се в по-късен период или наченалите своята биография поети в днешния ден.

В основанията да се проследяват автоантологичните издания преимуществено се има предвид желанието за постигане на именно тази висока представа, която авторът сам изгражда за себе си. При това представа с особен статут, защото е сглобена едновременно от субективното му самовъзприемане, но и от намерението този негов антологичен образ да е влог във възможната обективация, формирана от бъдещата читателска и изследователска рецепция, чиято адекватност би следвало да се основава и на създаваните автоантологични модели.

При всичките възможни уговорки авторските антологични издания, появили се в един литературноисторически период, са важна симптоматика в релефа на литературните процеси. Трудно може да се отстоява твърдението, че в периода на последното (около) десетилетие такъв тип издания са повече на брой, отколкото, например, в предходното. Във всички случаи обаче характерологията на това натрупване би следвало да е различна от предходните периоди, най-малкото защото ще е очертана с появата и на нови самоантологизиращи се автори, и на поредни антологични проекти. В списъка, актуален за този период, повечето от авторите имат и предходни антологични книги, други посягат към такъв свой цялостен образ за първи път. Но проследяването на процесите по автоантологизирането във всеки един период е от значение и защото извежда на дневен ред поредица от творци, изграждащи и настояващи за - от и през себе си, през представата за собствената си индивидуалност - статут на значимост, в който пък - в една или друга степен - се провижда и претенция за пряко участие във формирането на значими литературноисторически модели. То е важно и защото в един по-широк литературноисторически контекст автоантологичните "маркери" редят и оцветяват с повече яснота и все по-отчетливо отминали и нови естетически практики, развой/отказ от поколенчески модели, потвърждавайки или проблематизирайки ги, конструират генеалогията на тенденции и активират процеси в най-съвременната българска литература.

* * *

Eдин по-внимателен и целенасочен поглед със сигурност ще констатира, че в периода от последните десетина години на нашия век, т.е. след 2008-2009 г., към днешна дата, в съвременната българска литература се появиха множество издания, в които едни от най-значимите български поети правят рекапитулация на творчеството си, самопосочват се физиономично през формата на персонални антологични издания като селективно-редуциран избор на написаното от тях във времето и участват в изграждането на собствените си творчески фигури и с жеста на личен оценъчен прочит. "Списъчната" среда, очертана от подобни инициативи, е достатъчно плътна, за да имаме повод да търсим възможности за продължаващо проследяване на тенденции в конструирането на авторски антологични модели.

Може да се каже, че най-често антологичните издания на съвременни български поети от последните десетина години са съпровождали тяхна лична кръгла или полукръгла годишнина. Достигането до специалната рождена година се оказва повод и за поява на изготвено антологично издание - така, както се случва, напр. при поети като Марин Георгиев ("До тук", 2011), Владимир Попов ("Чупливо", 2012, "Епилог", 2017), Мирела Иванова ("Любовите ни", 2012). Юбилейно се огласява и най-новата книга с избрана лирика на Владимир Левчев "Любов на площада" (2017), която се появи едновременно и с книгата му с избрани есета "Краят на една епоха". Лични годишнини съпроводиха и "Румботавър" (2013) на Румен Леонидов и "Избрано" (2013) на Едвин Сугарев. В годината, когато Екатерина Йосифова отбеляза 75-та си година, се появи и "Икономична класа" (2016), 15 години след антологията ѝ "Нищо ново. Сто стихотворения" (2001), съпроводила пък нейната 60-та годишнина. Обвързана с юбилейна лична година се оказа и "Стълп от прах" (2015) на Борис Христов - томче, с авторова антологична подборка на лирика и проза. Появилата се пък две години по-рано "Спомени за хора, камъни и риби" (2013) е автоантологична спрямо прозата на автора, но и с включен нов текст, чието заглавие се превърна и в едноименно за изданието.

По един или друг начин разпознавана като юбилейна, именно годишнината най-често се оказва съзнателно избрано време за появата на представителни издания, често двутомни, особено когато поетът се е изявявал и в други жанрове, какъвто е случаят с двутомниците на Калин Донков ("Елегии и тържества" и "Други думи", 2011), Александър Шурбанов ("Отражения" и "Приписки", 2011), на Петър Анастасов ("Избрано", томче с поезия и томче с драматургия, 2012), на Андрей Андреев ("Кладенците на моя живот" и "Заветът на битието", поезия и преводи, 2013). Но и без двойния обем, достатъчно представителни за жанра са и "Антология" (2011) на Янислав Янков и томчето с поезия, разкази, повести и публицистика на Александър Томов "Избрано" (2014). В модела на поредицата, макар и необвързана юбилейно, влиза и роденият през 1936 г. Стефан Цанев, чиято антология "Поезия. 1956-2012" (2013) е първият том от солидното дванайсеттомно издание, представящо написаното от автора във всички жанрове, в които той работи от годината на своя дебют насетне, та до днес.

Още от 2007 г., когато поетът Кирил Кадийски навърши 60 години, датира амбициозната поредица "Съчинения в пет тома", в рамките на която първият том събира именно лириката на поета (2007). Но тритомна поредица, събираща творчеството му, авторът беше успял да подготви и издаде още през 1997 г. Периодът от началото на новия век изобилства от издателски инициативи на Кадийски, извеждащи на бял свят допълнени, преработени/допълнени и луксозни библиофилски издания, част от които съпроводени с рисунки и/или двуезични. От известно време Кадийски е отново неуморим в издаването на свои книги, но най-вече - в припомнянето на свои стари творби, подчинени на нови концепции и подредби - хронологични и тематични. През 2013 г. се появи "Поезия. Прози" (първо интегрално издание), след което, през 2014-2015, само за две години той припомни себе си с четири нови лирически книги ("Битие. Изход. 17 сонета с илюстрации от Николай Панайотов", "SELVA OSCURA", "Окото на Лаокоон", "Андалуски ръкопис"), конструиращи подбор през съчетаването на предишни и нови творби. През 2017 последва "Стрелецът на Бурдел" (2017)⁶. Почти всяко едно от изданията на Кирил Кадийски практикува - в по-малко или по-голяма степен, антологичен потенциал, при това основан на жанрова, тематична или поетологична стратегия. И заради това, но и не само, Кадийски може да бъде възприеман и като поет с изключително активна и все по-настойчиво демонстрирана във времето авторефлексивна нагласа към творчеството си⁷.

Извън юбилейните поводи, обвързани с рождена годишнина, остават авторски антологични инициативи, родени просто от намерението да се припомни движението на издадените във времето лирически книги - като своеобразни етапи, изграждащи определена завършена цялост и предизвикващи готовност за легитимиране на конкретна творческа постигнатост. Макар това да не игнорира допускането на конкретен формален повод, оставащ обаче по-често в полето на добрата възможност, като напр. изданието "33 стихотворения" от Иван Цанев (2015), предизвикано от издателската инициатива на ИК "Жанет 45" по повод увенчаването на поета с "Орфеев венец" за творчество по време на традиционния пролетен фестивал "Пловдив чете" през същата година. "33 стихотворения" има потенциала да бъде мислено като внезапно появила се малка лична антология на поета, който една година преди това беше представен и с книгата "Ранни стихотворения 1960-1967" (2014) от колекцията "Неиздадените"⁸. "Умерена облачност" (2012) на живеещия от доста време в Бостън поет Георги Белев съпроводи едно кратко негово завръщане в България, при което книгата беше официално представена. В същия неюбилеен ред имаме основания да добавим и "Бяло" (2008) на Илко Димитров, "Градът на амазонките" (2008) на Миглена Николчина, "Времена" (2013) на Валентина Радинска, "Почти пълно" (2014) на Миряна Башева, "Моята антология" (2015) на Борислав Геронтиев, "Обратното на слънчогледа" (2017) на Цочо Бояджиев, както и отделни книги с частично реализиран антологичен характер, в които селективният модел се съобразява с маркиран хронологически периметър, като "Етимологики 1996-2016" (2016) на Ани Илков. Или пък "21. век. Всички най-нови стихове" (2016) на Недялко Йорданов със стихове, писани в периода 2000-2016 г. А "Събиране на значенията" (2017) на писателя-документалист, историк и есеист Йордан Велчев даде знак за припомнянето му и като поет в първо автоантологично издание на неговата лирика.

Макар и вероятно белязан с непълнота, не съвсем краткият списък, обозначен тук, притежава и потенциал да подскаже тенденции, които, основаващи се на определени критерии, биха отворили път към търсене на подредби и тенденции. Ако се опитаме да селектираме наличното през знанието за поколенческите редове, актуални в съвременната история на българската литература, няма как да остане незабелязано, че преобладаващо склонността към антологично себепредставяне може да се отнесе към поетите, дебютирали и утвърдили се в десетилетията на 60-те и особено през цялото десетилетие на 70-те години на ХХ век - във или около генерациите на "априлското поколение" или "тихата лирика", и техните списъчни "дописвания" и "редакции" от критиката на социалистическия реализъм (Стефан Цанев, Петър Анастасов, Иван Цанев, Екатерина Йосифова, Калин Донков, Андрей Андреев, Марин Георгиев, Владимир Попов, Малина Томова, Борис Христов, Александър Томов, Миряна Башева, Валентина Радинска, Борислав Геронтиев, Александър Шурбанов). В същото време периодът се "насища" постепенно и от персонални антологични издания на знакови поети от 80-те години (Ани Илков, Едвин Сугарев, Владимир Левчев, Илко Димитров, Румен Леонидов, Мирела Иванова), част от които разгърнали творческото си осъществяване особено активно в първото демократично десетилетие на 90-те години на ХХ век.

Именно когато става дума за поетите от поколението на 80-те години обаче, е необходимо да се отбележи и реализирането на едно колективно антологично издание - издадената през 2010 година антология "Последните поети от 80-те" (Последните 2010) и още повече - нейното малко по-късно второ издание с уточняваща редакция в заглавието - "Последните 12 поети от 80-те" (Последните 2012), което, може би и в резултат на реакциите на първото издание, препотвърди и паратекстово уговорката, че все пак става дума именно за тези поети (защото те са), обединени и от лично приятелство, и от литературно родство. Но демонстративното поставяне на числото 12 в заглавието недвусмислено излъчващо апостолическа символика, задвижи и смисъла на своеобразната "избраност", очевидно предхождана от процедура по особена селекция на списъците от дебютиращи поети в различни периоди на десетилетието на 80-те години. Казано още в тази посока на мислене - антологичният тип съзнание на поетите от 80-те години "затвори" първото десетилетие на новия век с групов проект, преповторен и препотвърден по особено символичен начин в началото на следващото десетилетие. И то след като вече беше започнала постепенно да се осъществява и все по-настойчиво да се очертава автономната персонална антологична поетическа територия за повечето от авторите, включени в престижния поколенчески списък (Едвин Сугарев, Румен Леонидов, Владимир Левчев, Илко Димитров, Миглена Николчина, Ани Илков). При това - по особен начин сглобяваща основанията на възможност за някаква лична естетическа приключеност с достигането до кръгла физическата възраст, често припознавана и като възможност/предизвикана необходимост за съвпадане с определени творчески рекапитулации.

Уговорките за възможна литературноисторическа преценка на автоантологичните изяви в контекста на принадлежността на един или друг автор към поколенчески списъци може да има своите основания и с днешна, най-актуална дата. В онова, което всеки един от самоантологизиращите се в периода поети носи като част от своята литературноисторическа биография, неизменно присъства и историята на неговата лесна или проблематична принадлежност към едно или друго поколение. И въпреки "тукашната концептуална отдалеченост от важни и конкретни изследвания и свидетелства върху "забравени", "изгубени" и прочее поколения (...) да не говорим за цялостни теории за поколенията, предлагащи мащабни културно-исторически модели" (Дойнов 2018: 12-13)⁹, поколенческата проблематика, както се вижда, продължава да инициира изследователски интерес у нас, голяма част от който е насочен към историята на българската литература/поезия от втората половина на ХХ век. Но в необозримо огромния свод от издания с поезия за последните около две десетилетия от началото на новия 21. век присъства само едно колективно антологично, което носи "физиологическите черти" на поколенческа общност - "Последните поети от 80-те". За сметка на това списъкът от персонално антологизиращи се автори - принадлежни или не, гравитиращи по-сигурно или по-колебливо към вече дефинирани от литературната ни история групи и/или поколения от втората половина на ХХ век, е дълъг и всяка година се допълва от нови имена и нови лични антологични проекти. Тъкмо затова, макар и да не изпуска от поглед динамичната крива на поколенческия формат и то с необходимото припомняне от един или друг аспект на неговата проблематичност - в контекста на персонално авторско осъществяване или когато проследява автоантологичната "биография" на поетите от поколението/поколенията на 80-те години, настоящото изследване, по необходимост съчетаващо литературноисторически, критически и текстологичен подход, организира своите наблюдения преобладаващо в модела на персоналистичното. Защото се оказва, че всеки един от изследваните тук поети, самоизявили се със своя автоантологичен проект в периода, реализира своя, поредна или нова, нагласа за творческа цялост и завършеност, която се основава и разчита на ясната убеденост в силата на индивидуалния авторски статут. И основанията на тази убеденост са все по-дистанцирани спрямо непременността в припознаването и легитимирането ѝ спрямо колективен проект или общност.

* * *

Работата с голяма част от наличните автоантологични книги от периода показва, че всяка една от тях би могла да се мисли като осъществена в някакъв доминиращ модел, но той в никакъв случай не изчерпва и не изпълва цялостната концепция по реализирането ѝ . Тъкмо намерението да бъде представен възможно най-широк спектър от авторски антологични стратегии предопредели и изборът, направен тук. Във втората си част монографията, следвайки хронологията на издаване на антологичните книги в указания период, се спира на общо четиринадесет автори и шестнадесет антологични книги, от които петнадесет автоантологии - с убедеността, че всяка от тях, по подразбиране индивидуализираща дискурса на самопредставянето, демонстрира специфичен авторски избор. Последната - шестнадесетата, включена в този списък, е книга с по-особен статут. "Жизнен опит" на Малина Томова не е автоантология, защото е изготвена не от автора си, а от друг съставител - поета и съпруг на Малина Томова - Иван Цанев, при това тайно от поетесата и като специален дар за нейния 60-годишен юбилей. Поставянето на наблюденията върху тази книга именно във финала на тази част, в нарушение на хронологическия принцип на подредбата, който е следван тук ("Жизнен опит" излиза през 2010 г.), е съзнателен избор, предопределен от внезапното превръщане на тази антология, малко след нейната поява, в последната книга на Малина Томова. И първа в посмъртното битие на поетесата. Така и изборът на подредбата в тази част на монографията реши да отреди за "Жизнен опит" мястото на деликатната и "нежна граница между нещата", ако перифразираме думите на поета съставител Иван Цанев. Казано иначе - между "авто" и "антология", между "за" и "на" познанието и посветеността, между автоантологиите и посмъртните лирически книги с избрано.

Третата част е посветена на първите посмъртно издадени в изследвания период антологични лирически книги на няколко поети, напуснали този свят в края на миналия и през изтеклото до момента време от новия 21. век. Сред тях е поставен акцент върху издания на до скоро малко известния поет Веселин Тачев - трагично отишъл си през 1991 г., към чието творчество съвсем наскоро дадоха видимост редица изследователски и приятелски усилия - посредством издаване на книги с лирика, мемоарно-критически сборници, извеждане на важни архивни текстове от праха на неизвестността и забравата, с помощта на които Тачев вече може да бъде четен и изследван пълноценно. Любопитна зона в общата антологична карта на посмъртните издания е тенденцията към съставителство на антологии, представящи творчеството на по-малко известни поети, обвързани с определени извънстолични градове (Веселин Сариев, Янаки Петров, Здравко Кисьов, Гриша Трифонов). Напомнянето им чрез антологични издания може да бъде оценено не просто и не само като осъществена добра възможност, но и като задължителна (и задължаваща) инициатива от страна на съмишленици и издатели. Инициатива, работеща против опасността, все по-нарастваща във времето, напусналите ни поети да останат непрочетени и да бъдат забравени в общия контекст на литературноисторическите реконструкции - особено на онези от тях, които сгъстяват и прецизират емпиричния свод от важни творчески присъствия и книги във втората половина на 20. век.

Четвъртата част, съзнателно проиграваща в избора на озаглавяване начина, по който е именувана колективната антология "Последните поети от 80-те" (2010; 2012), се връща при първите и проследява последвалите ги през последното десетилетие автоантологични издания на представителите на поетическото поколение на 80-те години. И именно откъм позицията на уговорените разколебани и проблематични откъм днешния ден (само)идентификации на тези поети с поколенческия проект (обявен с късна дата от Миглена Николчина - 1994), две от представителните имена от ранната и по-късна част на десетилетието на 80-те - Мирела Иванова и Владимир Левчев, са пренесени към втората част на монографията, която се занимава с персоналните антологии. Защото и в единия, и в другия случай са налице различни, но специфични жестове при изготвяне на техните лични антологични книги. Те не само индивидуализират автоантологичните стратегии на тези творци, но са и повод за проследяване на определена симптоматика в начина, по който авторите с "разполовени биографии" (по израза на самата М. Иванова - 2010) правят влог в изграждане на собственото си творческо оцелостяване - при М. Иванова заради пораждането на ясно заявена склонност към трайно антологизиране на лириката ѝ (първия опит за което тя прави само 17 години след дебюта си, когато е още на 40-годишна възраст), а при Вл. Левчев - заради провокиращи интереса любопитни редакции в лирическите му творби, отварящи възможност за проследяване на микросюжети с оглед на особения му, предопределен и от личната му биография статут.

Разбира се, изборът на лирически книги, на който се крепи композирането в трите същински части на монографията, не може и няма как да има претенция за пълнота. Някои антологични издания, отбелязани в уводните думи, остават извън специалния ангажимент, разгърнат чрез написаното тук. Сред тях има и такива, които излъчват много по-силен от автоантологичния мащаб и изискват внимание, достатъчно за отделни цели изследователски книги, посветени на персоналното присъствие на тези поети в съвременната българска литература. И все пак не съвсем краткият списък, направен по тези страници, е воден приоритетно от убедеността за наличието на характерна симптоматика, предопределила и оформила релефа на персоналните автоантологични и съставителски стратегии в периода на посоченото десетилетие. Като заедно с това изследователският поглед се старае да не губи остротата на зрението си спрямо един по-цялостен литературноисторически контекст, в чиято среда автори и съставители са осъществявали представителните издания.

БЕЛЕЖКИ

1. Първата антология представя период от една година и включва само живи автори - 111 на брой, втората привлича цяло десетилетие и в списъка си включва 121 поети, като последният сред тях е самият съставител на антологията - Светлозар Игов. Съставителският екип на "Лирика 2001" включва девет български издатели, критици и редактори, втората е изведена изпод селекцията на един съставител. За принципите, работещи при създаването на двата антологични сборника, за ефектите и дефектите като резултат, вж. Дойнов (2004: 74-91), също Бодаков (2001), както и Игов (2014а). Антологичният модел на "Лирика 2001" беше продължен с още три издания - "Лирика 2002", "Лирика 2003" и "Лирика 2004", макар още през 2003 г. поетът Иван Теофилов да е убеден, че тези издания нямат антологичен характер, тъй като той, според него, предполага един субективен поглед, а тези издания са по-скоро сборници (Хачикян 2003). Със спорадична хронология от 2004 година насетне Съюзът на българските писатели издава годишни антологии в модела "Поети". Такива институционални томчета под знака на издателство "Български писател" се появяват през 2004, 2005, 2013, 2014, 2015 и 2016 година. Изданието от 2004 г. е оповестено като възстановяващо прекъсната задълго традиция ежегодно да се издават сборници с най-представителните творби на българските поети, с убедеността, че родната поезия преживява "ренесансов подем", потвърдена и от проведената през пролетта на 2005 г. Международна писателска среща (очевидното разминаване във времето явно се дължи на това, че сборникът, представящ набор от поети през 2004, излиза от печат през следващата година) (Поети 2015). Тези антологични издания, според както гласи едно от представянията на антологичния сборник от 2005 г., легитимират "дейността на СБП и неговото ръководство" като отнасящи се "с уважение към труда на творците на мерената българска реч" (Поети 2005). А по инициатива на "Фондация за развитие на местните общности" в периода 2007-2008 г. инцидентно се появиха две издания "Антология на младите български поети". [обратно]

2. "Антология на българската поезия ХХI век" се появи през 2015 г. В солидния том в обем от близо 500 страници са включени 258 само живи към тогавашния момент български поети, а редакционната колегия, в която са Васил Сотиров, Максим Максимов, Федя Филкова, Маргарита Петкова, Ивайло Диманов и Анжела Димчева, се оглавява от проф. Михаил Неделчев (Антология 2015). Въпреки че и тази антология очаквано предизвика недоволства от различен характер, към момента тя се оказва най-обемното и широкообхватно издание за жанра си - за периода от началото на новия 21. век. Само заради отзивчивостта към факта ще отбележим обаче и дълготрайна издателска инициативност на фондация "Буквите", която поне от десетилетие издава внушителни по обем годишни антологични алманаси на поезията. В тях, наредени по азбучен ред, са включени преобладаващо автори с известност, легитимирана почти само от тези издания. Фондацията, основана през 2004 г., работи и по програма "Нова българска литература", в рамките на която, освен организирането на изобилие от поетически конкурси, се издават алманаси на поезията и на прозата. Издателската дейност на "Буквите" е маркирана и от тематични лирически антологии. С една от тях - посветена на Васил Левски и твърде симптоматична за принципите, по които се изготвят и други подобни издания от фондацията, се занимавах по-обстойно в текст, представен на научен форум в юбилейната за рождението на Апостола 2017 г. (Кръстева 2018: 137-153). [обратно]

3. Нека отбележим появата на тематични антологии от последните няколко години като напр. "Покани ме дяволът... (Покани ме 2012) - текстовете, включени тук, са от Възраждането до наши дни; Антология на българската християнска лирика "Небе за земята" (Небе 2016), антология "Баща ми в мен" (Баща ми 2017), както и "България любов" от 2016 г. под съставителството на Б. Ангелов и А. Звездинов (България 2016). "България любов" е изготвена със селекция от 164 стихотворения в хронология от Петко Славейков до най-съвременни живи или вече напуснали ни творци. Институционалният характер на това издание, един от чиито съставители е председател на Съюза на българските писатели, се подчертава и от огласяването в медиите на факта, че сред основните критерии на подбора на автори е задължителното им членство в Съюза - в настоящия момент или приживе. [обратно]

4. Представителни в последните години са издания като "Съвременна поезия от България" (Съвременна 2012), "Антология на българската поезия от 60-те години на ХIХ век до днес" (Антология 2014), "Сезонът на деликатния глад. Антология на съвременната българска поезия" (Сезонът 2013), "Вятърът разпръсна моите слова. Антология на българската поезия на арабски език" (Вятърът 2015). [обратно]

5. "Представянето на възможността друг да композира антологичната фигура на поета означава, от една страна, ритуал по признаването на автора като "съвременен класик" и белег за превръщането му в антологиен обект, а от друга страна, ход за безкрайното умножаване на авторските му образи и откриване на процедури за работа върху различни антологийни проекти по неговото творчество", пише Дойнов (2007а: 410-411). В контекста на 90-те години тази преценка е особено уместна. Струва ми се обаче, че в интересуващия ни тук период тя по-трудно може да се потвърди. И защото от позицията на изминалото време автоантологичните модели все по-аргументирано включват като част от стратегията на изработването си и фигурата на самия автор в качеството му на вече изграден, постигнат авторитет. Особено симптоматични примери в това отношение са автори като напр. Борис Христов (дори и в съставената от Иван Станков антологична книга от 2000 г. (Христов 2000) изборът на съставителя се основава изцяло на вече завършения от самия Б. Христов още през 1991 г. антологичен модел на неговата лирика), Иван Теофилов, който не само настоява над авторската си селекция за последната си засега антологична книга, но и изрично я указва жанрово като "автоантология", съпровождайки я с обяснителен - и по този повод, предговор (Теофилов 2017: 7-10). Струва ми се дори, че при някои от авторите с трудно творческо осъществяване в епохата на социалистическия реализъм, можем да провидим дори особен вид "версия" на демонстрация и потвърждение на изградената в онези години непринадлежност (към поколения и легитимни списъци, естетики, тенденции), в този смисъл - и към възможността днешният техен личен антологичен избор да бъде направен от друг. [обратно]

6. Наскоро се появи и "Бавен джаз. Експериментална поезия" (2018). [обратно]

7. Да припомним и изявите му с обемното издание на "Кирил Кадийски. Литературна анкета" (2005) от Светлозар Жеков, солидния том, събиращ критически отзиви от родни и чужди изследователи и писатели за творчеството му "От всекидневното към вечното" (2007), скорошното издание "Кирил Кадийски през погледа на български и чуждестранни интелектуалци" (2017) и наскоро издаденото внушително издание "За поезията", събиращ текстове на негови лекции пред студенти-магистри в СУ "Св. Климент Охридски" (2018). Към списъка добавяме както и отново наскоро появилата се като самостоятелно издание малка лична подборка със заглавие "Този странен поет" (2018) със стихове на Кадийски, подбрани от поета Найден Вълчев и съпроводена с негов текст, посветен на поета (по всичко личи, че това се очертава да бъде поредица, в която вероятно предстои да видим творчеството на Кадийски в личния прочит и на други творци). Да уточним, че почти всички тези издания са реализирани с инициативата и подкрепата на самия Кадийски - в издателство "Нов Златорог". [обратно]

8. Колекция "Неиздадените" е издателска инициатива, съвместяваща усилията на български литературни историци и академични преподаватели в Департамент "Нова българистика" на Нов български университет (София), на издателство "Кралица Маб" и Национален литературен музей. [обратно]

9. Когато прави тази уговорка в най-новата си книга "Поколение и поезия. 1956-1989" П. Дойнов отбелязва междувременно появилото се изследване на Галина Гончарова "Политики на поколението. Генерационни деления в България през втората половина на ХIХ и началото на ХХ век", предлагащо "ключ за проумяване на сложните символни генерационни битки в българската културна история" (Дойнов 2018: 11-12), както и едва наскоро появилата се вече в български превод класическа студия на Манхайм от 1928 г. (Манхайм 2016). [обратно]

© Гергина Кръстева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 16.06.2019
Гергина Кръстева. Лично и антологично. Автоантологични модели и персонални антологийни присъствия в българската лирика от периода 2008-2017 година. Варна: LiterNet, 2019