II. ЛИЧНИТЕ АНТОЛОГИИ - ИМЕНА, МОДЕЛИ, КОНЦЕПЦИИ

Гергина Кръстева

web | Лично и антологично

Класа и класика - Екатерина Йосифова
("Икономична класа. Стари и нови кратки стихотворения", 2016)

В издадената през 2016 г. лирическа книга "Икономична класа. Стари и нови стихотворения" (2016а) Екатерина Йосифова предложи свой актуален образ на антологичен подбор, осъществен в модела "избрано и ново". На пръв поглед книгата впечатлява с обема си - между кориците ѝ са включени общо 147 текста. "Икономична класа" стои на времева дистанция от друга, също настойчива в антологичния си образ книга като "Нищо ново. 100 стихотворения" (2001), но се появява и след издадените междувременно "Нагоре-надолу" (2004), "Ръце" (2006), "Тази змия" (2010) и "Тънка книжка" (2014). В този смисъл "Икономична класа" би следвало да бъде антология, мислена и в перспективата на, от една страна - вече осъществената "Нищо ново. 100 стихотворения", а от друга - на новопоявилите се лирически книги - този "късен, удивително зрял и мъдър дял от творчеството на Екатерина Йосифова" (Неделчев 2012а: 115). Сред тях в особена позиция застава "Тази змия" - стихосбирката, която и в персоналния творчески контекст на поетесата, и в един по-общ, обвързан с тенденции в най-новата българска поезия от първото десетилетие на новия век, подхранва продуктивни любопитства, обърнати едновременно и към онова, което се случва в нейната лична поетика, и към начина/начините, по които тази поетика се възприема и "усвоява" в зоната на актуално създаваното в българската лирика¹.

Погледнато внимателно през констатацията на цифрите, става ясно, че именно текстове от последните четири години, т.е. от стихосбирките "Тази змия" и "Тънка книжка" изграждат половината от съдържанието на "Икономична класа". Но новата лирическа книга привлича към себе и текстове от "Нагоре-надолу" и "Ръце". Любопитен и задължителен за отбелязване е и фактът, че и малък брой от "Нищо ново. Сто стихотворения" (18 текста) влиза в съдържанието на "Икономична класа". На новонаписаните текстове се пада обем от около двадесет текста. Статистиката обаче трудно може да отстоява категоричност, защото в случая с Екатерина Йосифова тя е изначално обезсилена. Не защото - колкото и усилия и внимание да изисква това, не са проследими движенията на нейните текстове от книга към книга. А защото тъкмо това внимателно проследяване ще установи действения и своенравен характер на тази лирика, която успява да се движи из-между-себе си, проигравайки с различна образна скорост това движение във всяка една книга, актуализирайки и самообновявайки се. И тук, разбира се, не идва реч за това, което е най-близко като досещане и към което "Икономична класа" дава вече много ясна и категорична видимост - процедурите по редактиране на стари текстове. По-скоро се касае за далеч по-любопитна именно спрямо редакционните практики при Йосифова промяна, която успява - по един хармоничен начин, да създава усещането за това, че откликва на трупането на смисъл във времето, прави и поезията, и човека, който я пише, не просто самоцелно коригиращ се, а стъписващо актуален, винаги нов, дори когато настоява над някакво свое "старо" и "предишно", и в крайна сметка - осъществява себе си чрез внимателен и активен вътрешен градеж, докато в същото време не измества центъра на собствената си устойчивост.

"Икономична класа", вижда се от пръв поглед, се отказва от следваната от 2004 г. насетне композиционна азбучна подредба на текстовете. Именно в "Нагоре-надолу" (2004) се появи епиграфът - уточнение, според който поетесата в отговор на преценка на Борис Минков, според която книгите ѝ "дължат твърде много на подреждането" (Йосифова 2004: 5), заяви отказа си от "тази игра" в полза на реденето на текстове по азбучен ред, според първата буква на заглавието на всяко от тях, в това число - и малкото заглавия, изписани на латиница, поставени на фонетичните им места. Тази подредба, започнала в "Нагоре надолу", спазиха и последвалите "Ръце" (2006) и "Тънка книжка" (2014)², а "Тази змия" предприе още една радикална акция в композирането в посока (и) на издателски аскетизъм, отказвайки се да номерира страниците на книгата³. "Икономична класа" силно гравитира около идеята да придобие антологичен характер още в композиционното си осъществяване - очевидно е, че отказът от азбучното редене е видян като даващ много повече свобода и възможности на процеса по автоселекция и последователност в подреждането, който би бил по особено начин ограничен (вероятно дори и в обема си), ако беше продължил да се съобразява така изрядно с азбучната поредност. В същото време някак се самоопровергават и заявените в подзаглавието "краткост" и "новост" на текстовете ("стари и нови кратки стихотворения"). Или поне привидно е така, защото част от текстовете в "Икономична класа" не са съответни точно на намерението за краткост, а, както вече споменах, новонаписаните сред тях заемат крайно ограничен обем от общото съдържимо на книгата. В свое скорошно интервю, предизвикана именно от такъв въпрос, поетесата обяснява смисъла на краткостта по друг начин - не според обема, а според тематиката: "Но те са кратки. За по едно нещо са. След което може да следва продължение, но ненаписано. Прехвърлено в главата на четящия. Поне така искам." (Йосифова 2016а: 3). Що се отнася до актуалността, т.е. до новите стихове, очевидно е, че смисълът на "Икономична класа" в това отношение води много повече до усещането, че преобладаващо става дума за предишни стихове, подложени на целенасочено, на места - дълбинно пренаписване. Така, освен всичко останало, което промяната върши с автономността им, се изгражда и нов художествен контекст, в който те начеват новоживеенето си и през/чрез "Икономична класа". Всъщност процедурата по автопренаписване и промяна може да бъде усетена още в предишната антологична подборка на Йосифова - "Нищо ново. 100 стихотворения", но далеч не толкова активно, колкото в "Икономична класа"⁴.

Пренаписването при Йосифова в новата антология - "Икономична класа", може да бъде проследено в няколко посоки, които, разбира се, далеч не изчерпват цялостния процес по редактиране, но бихме могли да ги мислим като особено знакови, защото пре/потвърждават практики, от една страна, появили се още в предишното антологично издание, от друга - актуализиращи избори, видимост към които съдържат четирите стихосбирки, появили се между 2001 и 2016 година. "Продуктивният минимализъм" (Дойнов 2013а: 207) в поезията на Екатерина Йосифова в новата антология вече категорично легитимира съзнателно и постепенно провежданото през годините "изчистване" на лирическите текстове от метафоризъм. На първо време това е видимо, ако се проследят траекториите на преозаглавяване, които в "Икономична класа" превръщат например в "Лисичка" стихотворението "Играта" (Йосифова 2016а: 45; 2001: 118-119), "На лопена белите свещи" просто в "Лопен" (Йосифова 2006: 39; 2016а: 54), "Справят се" в "Среден род" (Йосифова 2016а: 63; 2014: 31), "Лесна история" в "Дете, което не се е катерило" (Йосифова 2014: 23; 2016а: 83), "Градинка: есен" в "Градинка с пейки" (Йосифова 2006: 18; 2016а: 29), избират заглавието "Посред" вместо "Уютът" (Йосифова 2016а: 118; 2014: 33), "Под снега" вместо "Нови стръкчета" (Йосифова 2016а: 119; 2010). По-редки са онези случаи на редактирано (само) заглавие, при които се сменя точката на перспективата, от която е породено и изградено състоянието, като например стихотворението "Ездачът" (Йосифова 2010) - във версията си в новата антологична книга е изтеглена и превърната в заглавието "Конят" първата дума от първия стих (Йосифова 2016а: 84). Много по-често превръщането на първия вариант на заглавието в негова различна, друга "версия", най-често зазвучаваща констативно, като (почти) само регистрация на лирическата ситуация или състояние, се съпровожда и със съответната редакция на самия текст, след която почеркът е не просто прочистен от лексика, но и съсредоточен в още по-силно "сгънатия" си смисъл - освен в част от изброените, наблюдаваме това особено активно в текстове като например "Написано е нова поезия" (Йосифова 2016а: 120) в предишна редакция "Боб" (Йосифова 2006а: 10), в "Един" (Йосифова 2016а: 87), редактирано от "Единаците" (Йосифова 2004: 24), в "Гости" (Йосифова 2016а: 113), редактирано от "Не е необходимо да знаеш география" (Йосифова 2010). Тази старателно следвана предпазливост спрямо образни "височини" в лирическия почерк преминава внимателно през релефа на новата антологична селекция, преработвайки дори конкретността на дълбоко емоционална творба като "Вълчицата", идваща тук от предишната антология на поетесата (Йосифова 2001: 92-93), но вече под заглавие "Вълча планина" (Йосифова 2016а: 41) и с редакция, която не се поколебава да замени няколко "пикови" епитетни "излитания", особено в началото и във финала на текста, за да отвори, да разшири посланието (и чрез старанието на лирическия "сюжет" да остане максимално опростен) към изобразителната перспектива на мястото и към премълчаното след реторичния финал, към онова, което (вече) би могло да се дописва само в съзнанието на четящия. По същия начин знакова се оказва и промяната в идващото от стихосбирката "Нагоре-надолу" стихотворение "Четящият" (Йосифова 2004: 78), което в антологичната книга от 2016 г. се появява с друго заглавие - "Осем минути" (Йосифова 2016а: 140). И това заглавие успява да постигне двоен ефект в процедурата по "дестилирането" на смисъла, като, от една страна, потвърждава съкращаването, "свиването" (и то буквално) на реалистичния "сюжетен" детайл, свързан с времето, отделено за сутрешно четене, от десет (в текста на първата редакция) на осем минути⁵, но пък заедно с това разслоява посоката на посланието. Редакцията, дестабилизирайки смисловия акцент, изведен чрез заглавието, освобождава от образната целенасоченост в номинацията "четящият" и го полага в модела на някакъв кратък отрязък от време - "осем минути", който на практика може да означава всичко. Или поне много повече. Би могло да се добави и усещането, че заличаването на заглавие като "четящия" заличава и намека за (авто)рефлексия, който подсказва възможността за себеразпознаване между четящия и пишещата. "Осем минути", освен всичко останало, тук се оказва и синтагма - знак за дистанциране, внезапна художествена зона, в която разстоянието между (вероятните) двама изведнъж се е увеличило. А смяната на "Завземат сергиите" (Йосифова 2004: 25) с "(Подредени еднакви)" (Йосифова 2016а: 81), при това изписано именно така - в скоби, води след себе си и текстова редакция. С нея описателната леснина на аналогията от първия вариант, чрез която се разпознава връзката между лъскавите и безвкусни плодове и лъскавата/грамотна, но неистинска поезия, избледнява. И чрез ново заглавие, променен текст, в който промяната се обвързва и с нова граматика на синтактичното изписване, стихотворението обезсилва алегорическия "прав ток" на внушението, умножава смисъла, пренарежда акцентите.

Жестовете на отредактиране на предишни текстове, в резултат на което се постига отдалечаване от зони на макар и крехък метафоризъм, се оказва последователно следван дори и в случаите, в които определени творби идват в антологията от 2016 г. с предишните си заглавия. Особено показателни в това отношение са например текстове като "Змия" (Йосифова 2016а: 31; 2001: 37), "Буйките" (Йосифова 2016а: 64; 2014: 10), "Имаше го във вестника" (Йосифова 2016а: 96; 2010), "Огньовете ни" (Йосифова 2016а: 105; 2010). Редакциите на текстовете и в тези случаи, както и във вариантите, при които се подменят и техните заглавия, активно редуцират разказа, изчистват излишното от онова, което в рамките на текста би могло да се възприема като "логична история", за да я остави по-скоро само "пунктирана", сведена до обобщена ситуация, лирическа констатация, закрепена на незавършени фрагменти, еднократно споходили мисълта. Ето пример с финала на "Буйките": в първата му редакция (2014) - "Споменът не е мой/ Мои са ръцете, гласът,/ отстъпващите заднешком стълбове./ Доверието и недоверието./ Ходенето/ От там/ до Там." И във втората (2016а): "Споменът не е мой./ Мои са ръцете, гласът,/ Отстъпващите заднешком стълбове./ От там до/ Там." Или с началото на "Змия": в първата му редакция (2001) - "Змията/ отново сменя избледнялата си кожа. Почти е сляпа/ съвсем е глуха...". И във втората (2016) - "Отровителката лечителката/ отново е сменила отеснялата си кожа./ Почти е глуха,/ почти е сляпа..."

Антологичната "Икономична класа" е и книга, активно премисляща и съществуващите до появата ѝ текстови цялости - по-обемни стихотворения или организирани в цикъл лирически текстове и/или фрагменти. В една посока тя е селективна спрямо предишни цялости и съществуващи лирически цикли, от които подбира ограничен брой творби, трансформирайки ги в автономни лирически текстове и като им отрежда ново композиционно място. От цикъла "Сънища" (Йосифова 2014: 4-7) новата книга приема само фрагментите "Сънувах се" и "Сънувам:" (Йосифова 2016а: 56, 151), при това в новата подредба вече съвсем не в композиционно съседство. "Уча детето" (Йосифова 2016а: 131) е единственият фрагмент, избран за 2016 г. от цикъла "Добри деца" (Йосифова 2004: 18-20). От цикъла-триптих "Езици" (Йосифова 2010) - също само два текста преминават в новата книга (Йосифова 2016а: 92-93). На два отделни самостойни текста - "Игри на криеница" и "Игрите на ашици" (Йосифова 2016а: 68-69) се е разпаднал цикълът в четири части "Играя" от "Нагоре-надолу" (Йосифова 2004: 27-29). От диптиха "Деепричастия" (Йосифова 2010) е отделен под това заглавие и като вече самостоен текст само първият фрагмент (Йосифова 2016а: 78). В силно редактирана версия и като самостоятелен вече текст със заглавие "Книги до тавана" през 2016 г. влиза само третата част от цикъла "Ненужни обяснения за писането и неписането" (Йосифова 2016а: 101; 2004: 47-50). И макар редакторските решения по отношение на цялостите да са доминиращи в посока на селекция, пресяваща от наличното един или два фрагмента или разделяща по-обемен текст на два самостойни - като в случая с "Детство: спомени (Йосифова 2004: 16-17), превърнато в "Пътнически влакове" и "Книжки" (Йосифова 2016а: 107-108), обратната процедура също е валидна, макар и много по-инцидентно. Наблюдаваме я в например своеобразното "стягане", побиране на цикъла от седем фрагмента "Когато бях безсмъртна" (Йосифова 2010) в две стихотворения - "Когато бях безсмъртна" и "На седемнадесет" (Йосифова 2016а: 98-99; 102).

А тъкмо извършеното спрямо този цикъл потвърждава и още едно категорично следвано поведение, свързано с постепенното и настойчиво дистанциране на лирическата жена в тази поезия от голяма част от всичко онова, за което през изминалите години е настоявала (или считала за съвсем естествено и уместно) да пише от първо лице. Или да очертава активно, да го наречем - Азово персонажно поле в художествения си свят. Оттеглянето от себе си като участник в лирическата ситуация работи усилено в процеса и по обективизиране, обобщаване на внушенията, процес, уплътняван особено силно през последните няколко години и в последните няколко лирически книги на поетесата. Можем "лакмусно" да го проследим през един от най-очевидните примери - изключителното и емблематично за поетесата стихотворение "Високо езеро", което от публикуването си за първи път в стихосбирката "Къща в полето" (Йосифова 1983: 54) насетне последователно претърпява внимателни редакции, до състояние, което при включването му в антологичната "Нищо ново. 100 стихотворения" първоличното вече е изличило себе си от финалната строфа (Йосифова 2001: 36), а вариантът на творбата от "Икономична класа" още по-категорично потвърждава този избор (Йосифова 2016а: 32).

Разбира се, процесите по това своеобразно дистанциране се констатират най-първо през езиковите редакции, белязали в именно тази посока редица предишни текстове, включени и в "Икономична класа". Примерите са многобройни - и през новите озаглавявания, и през вътрешнотекстовите редакции, а като че ли най-леката им форма се констатира при онези текстове, през които преминава - ословесена, сянката на изминалото биографично време, всъщност налично в статута си на изминало и в предишен период на публикуване на същите тези текстове, но очевидно дочакало именно тази книга, за да се самоконстатира, да се самозаяви чрез пожеланото отдалечаване. Пожелано, защото се оказва необходимо, за да поддържа актуалността, макар и да изглежда парадоксално, именно на сегашното време, на живота от днес. Доказват го заглавия и текстове като "Аз бях (Аз бях детето...)" (Йосифова 2016а: 6) вместо "Аз съм детето" (Йосифова 2001: 79), "Ако не бях била дете" (Йосифова 2016а: 7) вместо "Детето" (Йосифова 2014: 15), текстовете в двете редакции на "Майският дъжд заваля" (Йосифова 2016а: 25 и 2001: 13) или на "Опитахме" (Йосифова 2016а: 39 и Йосифова 2014: 10). В съгласие с вече написаното, отчитащо немемоарния статут на тези и подобни текстове, макар и по конкретния повод на "Тази змия" (2010), ще напомним отбелязаното от изследователи, че "Екатерина Йосифова демонстрира как клишето "връщане в миналото" не работи. В стиховете ѝ миналото се появява насред настоящето. Така се държи житейски по-достоверно. Миналото постоянно нахлува, появява се, изниква днес. Разбираме очевидното - че не ние се връщаме в миналото, а то идва в настоящето, заставя ни да го живеем отново и отново." (Дойнов 2013а: 210). И още, казано по този повод: "Налични са регресивно-рекурсивни завръщания, които припознават и привнасят съществуващото преди в настоящето." (Венкова 2015: 5)⁶. Особена форма на тези завръщания/нахлувания на миналото можем да видим и във факта на новопоявили се през 2016 г. текстове, дублиращи вече налични заглавия - например "Мираж" (Йосифова 2016а: 27, както и Йосифова 2001: 25) или "Вавилон" (Йосифова 2016а: 58, както и Йосифова 2006: 11).

Внимание заслужава и онази тематична зона в лириката на Йосифова, която пренася през годините авторефлексивния по характер коментар за писането и поезията. Йосифова поддържа тази тематика в лирическите си книги, особено във и след книгата си "Посвещение" (1979). Още в "Къща в полето" (1983) стихотворенията "Като за песен", "Стих" и "А танцуващият прах изтича..." от втория цикъл на книгата "Пътьом" (Йосифова 1983: 24-29), неслучайно наредени едно след друго, а две от тях - с тематично ангажирани епиграфи от поезията на Калин Донков и Калина Ковачева, оформят своеобразен триптих за поезията и поета. В начина, по който тези творби се "придвижват" във времето, може да се проследи и промяната в интерпретирането на тази проблематика. Няма да е неуместно да се каже, че редакторските намеси и композиционните пренареждания и тук, но и в други текстове, в голяма степен са съответни на обговаряните вече тук тенденции, валидни за начина, по който се променя и развива лирическият почерк на Йосифова.

С част от редакторските процедури тя съзнателно "свлича" от текстовете си и усещането за декларативност под някаква форма, дори и там, където тази декларативност е по-скоро проигравана като имитативна реакция - с прокрадващ се горчиво-ироничен рефлекс. Това е добре видимо например в превърналия се просто в "Стихотворение" (Йосифова 2016а: 11) текст, идващ от "Тази змия", където е не само по-обяснителен, но и под почти манифестното заглавие "Потребност от поезия" (Йосифова 2010). Постепенното изчезване на младежката "острота" в авторефлексивните жестове в текстовете може да се мисли не само в контекста на динамиката в развитието на езика и лирическия почерк, но и в компенсаторната му замяна от стратегиите по подредба и композиране, особено при книгите от последното десетилетие. Така например, почти на финала в "Икономична класа" стои стихотворението "Сънувам:" (Йосифова 2016а: 151), с което пък, само две години преди това, се открива "Тънка книжка" (Йосифова 2014: 4). И това е радикална композиционна размяна спрямо текст, който, лаконично конструиращ конкретна ситуация ("Написала съм си/ Книгата./ Седим си двете с нея, доволни сме./ Полягаме. Заспиваме. Сънуваме: Никой не протяга ръка./ Никой не ни отваря."), в констативния си, обитовено антиреторичен и вече типичен за този творчески етап антипоантов финал, изговаря примирено: "И какво,/ нищо." И тази многозначна съвместност, съредност, кръстосваща за миг, но в крайна сметка събираща в едно (и чрез граматиката на обозначението с главната буква в "Книгата", и чрез състоянието на съня) човека и написаното, Поета и Книгата, в последна сметка - биографичното и естетическото, се оказва подразбиращо се възможна за композиционно пребиваване и в началато, и във финала.

А през двойния режим - и с композиционната подредба, и със специфично съдържателно дублиране, се легитимира тази заедност в събраните за първи път едно до друго за "Икономична класа" две творби, поотделно публикувани в предишни книги - "Как се преправят спомени" (Йосифова 1998: 21; 2016а: 103) и "Как се преправят стихотворения" (Йосифова 2001: 116; 2016а: 104). Липсващата/налична пунктуация в двете версии е единствената отличителна разлика в съдържанието на двата текста, която отпраща в полето на някаква отвъдтекстова несигурност метапоетическото, изведено в заглавието на "Как се преправят стихотворения", и обитовената образност на аналогията в "Как се преправят спомени"⁷.

"Поезията на Екатерина Йосифова дочака своето време - тъкмо началото на новия век. Но тя не го дочака, без да прави нищо. Самата тя работеше за тази промяна на контекста, самата тя се променяше" - тази констатация е написана през 2013 г. по повод на стихосбирката на поетесата "Тази змия", но с намерението да обясни причините, поради които почеркът на Йосифова продължава да бъде не само все толкова нов, но и да натрупва опитности в "техника за набавяне на повече смисъл", да "съвпада с интелектуалните и езикови нагласи на значителна част от лирическата общност в България, съставена от пишещи и четящи хора." (Дойнов 2013а: 207, к.а.). Преправянето на спомени, преправянето на стихотворения, а дори - и преправянето на антологиите се превръща в иманентна част от процедурата по постигането на всичко това. Дали нямаме сериозни основания зад класата на това и такова писане, въпреки неговата все още антологична подвижност или може би тъкмо заради това, да провидим художествен свят, вече готов да бъде мислен като съвременна класика?

БЕЛЕЖКИ

1. В съгласие и с написаното от Пл. Дойнов (2013: 101). [обратно]

2. "Тънка книжка" си позволи известна свобода в дисциплината на азбучното редене, поставяйки съвсем в началото на книгата, изведен от принципа на този алгоритъм, цикъла "Сънища", последван обаче от цикъла "Букви", стартиращ със стихотворението "Алиса" (Йосифова 2014: 4-8). Нещо повече - художественото оформление на книгата също акцентира по особено настойчив начин на буквореденето - и на корицата, и по страниците на книгата са изрисувани със бели "празнини" в графичните им форми големи стилни букви от родната азбука, ориентиращи и за мястото на съответната творба на точната страница. [обратно]

3. Този факт породи и невъзможността да се съобразя с модела на коректно цитиране, в резултат на което цитираните от тази книга в настоящия текст творби се посочват само чрез заглавието на книгата, а ориентацията за точното им място следва да идва от първата буква. Вариантът, в който да извърша преброяване и да поставя все пак необходимите страници в своя личен книжен екземпляр, ми се стори неуместен и, макар и в по-различен аспект, но все така не съвсем съответен на същата тази изследователска коректност. [обратно]

4. Именно по тази причина ми се струва особено находчива въпросителната реторическа интонация в озаглавяването на една от рецензиите за книгата - текстът на Амелия Личева по този повод, озаглавен "Нищо ново ли?" (Личева 2001). [обратно]

5. Само мимоходом отбелязвам един възможен интригуващ диалог между превърналото се в "Осем минути" стихотворение "Четящият", при това - с редакция, редуцираща до осем минути десетминутно време за сутрешно четене, причината за което решение може и да бъде въобразена със съхранената памет за "Осем реда за тебе и за мене" от дебютната стихосбирка на поетесата "Късо пътуване" (Йосифова 1969). [обратно]

6. В контекста на моделите, в които "Икономична класа" работи с времето - в идеологическите му измерения, оказващи натиск върху мисленото като лично и историческо, са направени и наблюденията в рецензията "Кратки стихотворения за бунта" (Калинова 2016: 3). [обратно]

7. Дали в полза на тази несигурност не работи и редакцията, направена в третия стих - от "знаейки, че и тя е разочарована" (във версиите и на двете стихотворения - "Как се преправят спомени" от 1998 и "Как се преправят стихове" от 2001 г.) в "допускайки, че и тя..." пак в двете творби за "Икономична класа". Или по-разлюляната убеденост на допускането (наместо категоричността на знаенето) не се сговаря по-ловко със смисъла на онова "известно усещане за предателство" във финала? [обратно]

© Гергина Кръстева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 16.06.2019
Гергина Кръстева. Лично и антологично. Автоантологични модели и персонални антологийни присъствия в българската лирика от периода 2008-2017 година. Варна: LiterNet, 2019