II. ЛИЧНИТЕ АНТОЛОГИИ - ИМЕНА, МОДЕЛИ, КОНЦЕПЦИИ

Гергина Кръстева

web | Лично и антологично

Антология и време - Цочо Бояджиев
("Обратното на слънчогледа", 2017)

От 2005 година датира лирическата книга на Цочо Бояджиев "Сбогуване с предмети и други живи същества" (2005). Изданието се появява с щемпела на издателство "Аб" като резултат от годишната награда на издателство за поезия "Златната метафора", връчена на поета за принос в областта на съвременната българска литература и за цялостно творчество - това е отбелязано и на вътрешната страница на книгата. Мислена откъм днешния ден, тя се вписва в предположението, че е своеобразна прелиминарна авторска антология, защото включва подборка от всички до онзи момент издадени стихосбирки на Ц. Бояджиев - "Пясъчен хълм" (1999), "Пастир на думи" (2000) и "Прозорец на север" (2002), организирана в цикли, озаглавени по названията на книгите. Но все пак антологичното томче от 2005 г. реди паметта за наличното в модела "избрано и ново", тъй като последният цикъл в него - "Сбогуване с предмети и други живи същества" (Бояджиев 2005: 72-101), включва нови творби и именно неговото заглавие обозначава и цялата книга от 2005 г. До 2017 г., когато в издателство за поезия "ДА" се появи респектиращото и специално подготвено от самия поет антологично томче "Обратното на слънчогледа" (2017), към вече известната и публикувана в книги от Цочо Бояджиев лирика междувременно се беше добавила и "Книга на ирониите и опрощенията" (Бояджиев 2016). Всъщност независимо че рождената година на Цочо Бояджиев би могла биографично да предположи дебютна изява още през 70-те или началото на 80-те години на миналия век, той не издава лирическа книга в епохата на социалистическия реализъм. Написаното от него тогава в жанра на лириката влиза в издадената чак през 1999 г. стихосбирка "Пясъчен хълм", чието подзаглавие указва, че това са стихотворения, родени в периода 1970-1974 г. Очевидно е, че лириката на Цочо Бояджиев не е пожелала да предложи себе си на социалистическия реализъм. А тя няма и какво да му предложи - и тогава, а и по-късно той създава лирически творби, които "политическото не занимава" (Димитрова 2017). И макар че периодът познава примери на сдържано отстояване на сходна тематика и алтернативна поетика в поезията, съчетани с някакъв вид компромисна морална жестовост, Цочо Бояджиев се е самоотказал от самостоятелен дебют в лириката през 70-те години на 20. век - десетилетието, в което той, според знайното от биографията му, завършва специалност "Философия" в СУ и започва да работи по дисертацията си. Научната му кариера впоследствие го превръща в една от водещите фигури на историята на философската мисъл, с особен афинитет към епохите Античност, Средновековие и Ренесанс. Това и не само това изисква по-особен читателски, а и изследователски опит спрямо стихотворенията му, създавани в продължение на повече от четири десетилетия. И въпреки че текстовете от 70-те години, легитимирани в изданието от 1999 г., са ранни и все още младежки, прохождането в художествения свят на този поет през тях дава възможност да се долови раждането на силни тематични и образни опори, които по-насетне и в последвалите негови лирически книги ще бъдат все по-устойчиви спрямо откритото и заявеното през 70-те, ще са и негово интригуващо отместване и/или доизграждане.

Една от тези генерални опори, която няма как да бъде забелязана, е настойчивото присъствие на месечния календар в ранната лирика на Ц. Бояджиев¹. В изобилна част от ранните му стихове присъстват названия на месеци - като конкретно посочване на точния отрязък от годината, функциониращо и като метафора, посредством която се изговарят различни нюанси от емоционалния спектър на преживяното - любов, умора, обида, равнодушие, предчувствия... Ето примери: "Твоето име е юли..." (Бояджиев 1999: 21), "Но някаква уплашено зверче/ ръмжеше в ъгълчето на душата./ То казваше, че вече не е март..." (Бояджиев 1999: 22), "Септември залезно ликува/ във изумените души" (Бояджиев 1999: 24), "Търсих твоите думи -/ беше август -/ открих дъждовете..." (Бояджиев 1999: 29), "През октомври/ единствен аз обидата и любовта познавам" (Бояджиев 1999: 33), "Да прониже душите ни/ острия дъх на трева през септември" (Бояджиев 1999: 41), "Защо дойдохме в този град, под тези/ дървета равнодушни през септември?" (Бояджиев 1999: 45), "В ръждивото мълчание на август/ очаквам вече утрешните рани..." (1999: 46). Но настойчивата закрепеност на художествения свят в календарната сигурност съвсем не се оказва гарант за стабилните цивилизационни "координати" на този лирически човек, лутащ се в собствената си памет и питащ се между другото и "Ала това къде е? И в кой град?/ В коя година? Нищо не си спомням..." (Бояджиев 1999: 31). Иначе казано, още ранните лирически текстове на Ц. Бояджиев отварят перспективата към един от трайните конфликти, познати не просто на неговата поезия, но на световната литература - пресрещането между природа и цивилизация. И степента на пропускливост между териториите им е по особен начин и трайно проблематизирана в поезията му и то в различна перспектива във всяка една от лирическите му книги. С необходимата уговорка за рисковаността на подобна рационализираща преценка ще отбележа, че написаното в началото на 70-те години и подбрано от поета за "Пясъчен хълм" очертава календарната траектория в ос, заключена между месеците юли и октомври. Т.е. времето, положено в този именно годишен отрязък, опитва да се сговори с алегоричния "разказ" за емоционалното придвижване на човека през тази третина от годишния календар - от тихия възторг на лятната юлска любов², през предусетите на изплъзващата се радост в дъждовете, в "ръждивото мълчание" на август, към залезния, с "остър дъх" септември, до обидата и мъдростта-болка на ранноесенния октомври. И в същото време ясно очертаната месечна календарност на времето в тази книга се оказва аргумент в полза на една перманентна колебливост, която позволява белязаната с цивилизационни маркери темпорална перспектива не просто болезнено да (се) пресреща и с типичното за природния цикъл сезонно редуване, но и - вече в парадокса на преобръщането, да отреди на композиционната подредба в съдържанието първо място на творба, назована "Епилог" (Бояджиев 1999: 5). Паралелно с това топосът на "домът над пясъчния хълм", изтеглен като версия и на заглавието от стихотворението "Ще доловя звъна на ято птиче..." (Бояджиев 1999: 37-38) пък притежава пределно размити координати и негови (вкл. и метаморфозни) версии ще се появят в по-късните текстове на поета³. И в "Поетическо изкуство" от "Пастир на думи" (Бояджиев 2000) поетът (още откъм образната сглобка в паратекстовия "вход" при заглавието) пресреща природа и цивилизация - виждаме го и в модела, потвърждаващ валидността на разбирането за поезия - "бакърените пламъци на есента/ вместо смразяващата зима във душата ми", "дублиран" в адекватната двойственост на констатацията "метафора вместо стенание" (Бояджиев 2000: 27). "Пастир на думи" е и лирическата книга, с която в лириката на Цочо Бояджиев навлизат - конкретно назовани или асоциативно досетени, реалните родни и чужди географски места ("Пчела", "Последната надежда за спасение...", "Стара ирландска песен", "Долната земя", "Кавказки напев", "Дъжд в Елена"). А опитите на календарна подреденост се изплъзват все повече от възможността - в това число и от езикова способност, да бъдат успешно начинание в изграждането на художествения свят. Особено категорична и оголваща се откъм убеденост за стабилитет е тяхната тотална колебливост при съвпадането на време и календар ("Този ден сега не може да бъде отличен от другите в календара/ Беше - разбира се - вторник, беше през март, но можеше да е/ сряда,/ петък, или, да кажем, неделя и край прогизналите от дъжд огради/ вятърът да разкъсва със зъби пъстрата рокля на листопада... (...) Смешен е опитът на часовника да подреди в някаква цялост/ безплътните/ разпръснати под краката ни мигове..." (Бояджиев 2000: 13), "Датите в календара ни залъгват с илюзията за повторимост.(...) И ето, познатите неща имат вече други значения. Даже наречията/ за време променят местата си." (Бояджиев 2000: 15). Тази колебливост, както се вижда, е подчертана и чрез компрометирането на цивилизационния авторитет на часовника ("Смешен е опитът на часовника да подреди в някаква цялост/ безплътните/ разпръснати под краката ни мигове... (...) В невидим за нас миг, отдавна, стрелките на бъдещето са спрени./ Но сетне безкрайно дълго в опустошения ни живот се отронват/ бавните дни на измени и на предателства, които всъщност не са истинско време,/ а само незаличими подробности от скандалната хроника.") (Бояджиев 2000: 13). В крайна сметка всичко, податливо на усилията на рационализиращата цивилизационна подредба се оказва несъответно на човешкия смисъл, чиято траектория се чертае от маркери, неподвластни на тази подредба като загуба, раздяла, самота, празнота ("Ноктюрно") (Бояджиев 2000: 17).

В "Прозорец на север" (2002) календарната хронология все още отстоява претенцията за прецизност - фиксират се десетилетия ("края на 60-те"), конкретни години (1956-а) (Бояджиев 2002: 20-22). И тъкмо поради това се откроява все повече парадоксално преобръщането на времевата перспектива, която именно тук, в тази книга, според мен, окончателно се отказва от убедеността на проспективната подредба. В "Прозорец на север" за първи път се появява и стихотворението "Обратното на слънчогледа" (Бояджиев 2002: 8), чието заглавие 15 години по-късно, през 2017 г., избира авторският антологичен модел. Финалната констатация, направена в този текст, "че истината за човека е във тъмното", е съпроводена с уточнението, че това промисляне се поражда постепенно и "подобно старците", то е знак (и) за възрастта, загърбваща постепенно светлината. Така все повече уплътняващата се метафорика в опозицията "светло-тъмно" в тази лирика става и един от генералните аргументи, потвърждаващи и смислопораждащи (пре)обръщането в посоката на човешкото живеене в света, вече видяно в неговото "обратно", чието начало се оказва започнало откъм края, откъм смъртта - изключително находчиво в "Селско гробище": "сух е хълмът и никого няма да видиш по пътя/ зад последната къща в този прашен следобед./ Освен дребната черна старица, която все по-трудно достига/ до онези, които все по-често се връщат при нея." (Бояджиев 2002: 13), но и в текстове като "Атавизъм", "Следзима", "посвещение", "Огледало". Това преобръщане се уплътнява все повече и от своеобразна директност на убедеността, че "светът е ясно разделен на две" (Бояджиев 2002: 11), но "няма доказателство, че съществуват граници" (Бояджиев 2002: 30), и в такъв свят обратната перспектива е с не по-малки основания за валидност: "след днес, разбира се, ще бъде утре/ но не знаеш/ размера на очакваната крачка/ а пък старият мърморко на стената/ пак е объркал часовете със минутите/ това, което предстои да стане/ непременно ще е друго..." (Бояджиев 2002: 31), "часовникът е без стрелки/ така че можеш да седиш с гръб/ към времето..." (Бояджиев 2002: 34), "следобед е/ това е крайна гара/ за да си тръгнал трябва да/ пристигнеш" (Бояджиев 2002: 34), "прилича на любов/ но е наопаки" (Бояджиев 2002: 21).

Пресрещането, преобръщането на културните хронотопни кодове се оказва ядро и в антологичната "Сбогуване с предмети и други живи същества", в която частта, включена под едноименното заглавие, както вече беше обяснено, е корпус от нови стихове, публикувани в книгата от 2005 г. Своеобразният цикъл с еклоги, събрал един до друг текстове, белязани с назоваването на календарен месец - от септември до декември (Бояджиев 2005: 81-84) и отделената от него почти към финала на цикъла "Еклога "Август" (Бояджиев 2005: 100) вместват в себе си и противоречието в преднамерения избор на пасторалната форма на еклогата (равносилна на младостта, радостта, хармонията) и по-късните ѝ отгласи във внушението за самота и чезнене от света: тези текстове като че ли ословесяват пресичането между съхранената природна предпамет за пожеланото щастие в човешкото биване и цивилизационния отпечатък на неговата несбъднатост - през "непроходимата бездна на паметта" (Бояджиев 2005: 100)⁴.

И все пак - томчето "Обратното на слънчогледа" се вписва в антологичния модел "избрано и ново/неизвестно". Стриктният оглед на съдържанието му, в който отделните цикли насочващо спазват заглавията на вече съществуващите лирически книги, ще ни покаже следното: най-пестелив е подборът от ранните стихотворения, защото само пет творби от лирическата книга "Пясъчен хълм" са включени тук; от съдържанието на "Пастир на думи" са подбрани половината текстове (16 на брой), но в пълното си съдържание влиза "Прозорец на север", както и цикълът "Сбогуване с предмети и живи същества" от едноименната книга от 2005 г. Оттам насетне антологичният модел щедро и интригуващо се "разгъва", привличайки към вече известното от издадената през 2016 г. "Книга на ирониите и опрощенията" още текстове. Нови и/или други 17 текста в първия дял на цикъла "Книга на ирониите и опрощенията", още 11 във втория, разширяване на фрагментите/строфи в цикъла "Някога бях" - известните 25 привличат към себе си още - до 40, нови 10 в четвъртия дял. Иначе казано - около 50 текста, добавени към антологичното тяло на селектираното за "Обратното на слънчогледа" в цикъла със заглавието на книгата от 2016 г. Така "Книга на ирониите и опрощенията", може би най-авторефлексивната в макар и кратката списъчна поредица от стихосбирки на Цочо Бояджиев лирическа книга, укрепва самодистанциращите си енергии (и) през донадграждащото тематизиране на писателските занимания ("Така е и с думите", "Езикознание", "Нощен влак", "За думите"), през онази "пролука в думите", която в "Поетът е дете" назовава способността да притихваш тайно и по детски пред изкусителната голота на смисъла, пребивавайки едновременно във всичките си лични времена.

И макар разширяването на обема спрямо онова, което вече е известно на читателя от "Книга на ирониите и опрощенията", да може да се обясни и с готовността на поета да завърши започнати към 2016 г. проекти като "Книга на градовете", проследяването и дописването/удължаването на местата и траекториите, очертали в "Обратното на слънчогледа" лирическата картография на Цочо Бояджиев, ще изпълни с още досещания и смисъл това специфично синестезийно преброждане/усвояване на места и градове в европейския свят (към цикъла, подготвен за антологичното томче от 2017 г., са добавени още 11 нови места, сред които образи и думи се "отклоняват" от познатите маршрути в Португалия, Испания, Германия, Дания и се "спускат" през Будапеща и към София и Охрид). И заради възможността да се промисли как и в този контекст се функционализира отношението природа-цивилизация, как (и тук) работят метафорично посоките юг-север, опозицията център и периферия и, разбира се - сглобяващата сюжетност, отиграна през езиците на авторската фотография и поезията. В промислените като реални и досетените като въображаеми стартови точки на (не)видимите истории, разказани по тези страници (много ярък в това отношение е "Севиля"), заявеният и тук като недонаписан цикъл "Из "Книга на градовете" полага върху гъстотата на меланхолното бродене из реалните места отпечатъка на интелектуалната кротост и на онова "немилостиво към себе си усилие" (Кацарска 2016: 221), осъзнало, че "паметта се оказва най-надеждното убежище за всичко, което времето си е взело обратно" (Димитрова 2017). "Апотеоз на паметта" се нарича едно от стихотворенията, включени в книгата "Прозорец на север" (Бояджиев 2002: 26). Като че ли именно откъм способността на паметта да компрометира всяко усилие за обективна подреденост, обезпечавайки го с продуктивното и трайно усъмняване в йерархиите на човешкото се изгражда мощният поетически свят на тази поезия. В този смисъл към вече уместно и прецизно отбелязаното композиционно решение в подредбата на антологичния том "Обратното на слънчогледа", който започва и завършва с текстове, озаглавени "Епилог" и "Еxplicit" (Димитрова 2017), ще добавим, напомняйки вече написаното тук - "Епилог" стои още в самото начало на лирическата биография на Цочо Бояджиев, то е първото стихотворение в съдържанието на първата лирическа книга "Пясъчен хълм" (Бояджиев 1999: 5). Така загадката, провокираща предположението за модела на книга, поставена "между два края и нито едно начало" може да се окаже интуитивно подготвена още преди няколко десетилетия. Когато, въпреки че привидно времето е предстояло пред поета, той вече е бил с гръб към него. Готов за смисъла на всички предстоящи загуби и липси и подготвящ паметта си, за да го съхрани.

БЕЛЕЖКИ

1. "Отношението между литература и календар и по-конкретно литературните тематизации на календара представят по-скоро непроучен проблем", пише Клео Протохристова в статията си "Литературната история като експанзия на календара" (Протохристова 2012: 5). Въпреки че е уговорено като текст с експериментален характер, това изложение - и в корпуса на трите хипотези, и в серията от предварителни наблюдения, формулирали хипотезите, е изключително полезно и откъм възможна изследователска перспектива, обвързана с наблюдения над модерната българска лирика от втората половина на 20. век. В контекста на общите наблюдения и само мимоходом бих споменала продуктивността на такъв изследователски контекст спрямо един конкретен повод/детайл - особената чувствителност в българската лирика от 70-те и 80-те години към календарния месец август - вече доста популярното стихотворение на Борис Христов с това заглавие, макар да е един от най-представителните и в много отношения - симптоматични примери, далеч не е единственият за този период. Но спрямо лириката на Цочо Бояджиев бих акцентирала и върху онази част от текста на Протохристова, в която, в контекста на "смисловата перспектива, в която би следвало да бъде изследвано отношението между литература и календар", се констатира "исторически променящата се чувствителност на литературното съзнание към различните компоненти на календара." В тази връзка и с оглед на наблюдението за трайния афинитет на лириката на Цочо Бояджиев към месечния календар, констатацията на К. Протохристова, че "смислогенериращият потенциал, който се съдържа в отделните месеци, започва да се проявява в литературата на Зрялото средновековие", интригуващо се сговаря с оценката в написаното от Б. Кацарска, която пък, писана именно по повод лириката на Цочо Бояджиев, обвързва съвсем пряко полетата на научните му занимания с усетите, нагласите и търсенията му в сферата на лириката и фотографията - в общото им пресичане в "доминантата на светлината", появила се най-явно във "философските му съчинения, в изследователските му избори" (Кацарска 2017: 219-223). Разсъждавайки върху характера на тази светлина и на мрака като "светлинен феномен", Кацарска пише: "И не е случайна появата на херменевтиката на нощта - в Средновековието и не само. Понеже "истината за човека - казва поетът Цочо Бояджиев - е във тъмното" (Кацарска 2017: 220). Казано отново - изследователското вглеждане в лириката на философа и изследовател (и) на Средновековието, в т.ч. - и автор на "Нощта през Средновековието", действително настоява за специфичен и дълбок опит в компетенциите на литературния историк. Макар пак по конкретен повод - "Книга на ирониите и опрощенията", не е пропуснал да го отбележи и Владимир Трендафилов, който, между другото, пише: "Обстоятелството, че Бояджиев е професор по средновековна философия в Софийския университет, ѝ е придало качества (на лирическата книга - уточнение мое, Г.К.), вместо да ѝ отнеме - например, класичното ехо в задния план на стиховете, въплътено както в самата им мелодия, така и в катедралната висота на темите и чувствата." (Трендафилов 2017). [обратно]

2. В "Любов" март е изговорен като очевидно отминал ("...то казваше, че вече не е март") (Бояджиев 1999: 22). [обратно]

3. Още в първото стихотворение, назовано "Опит за оправдание" от следващата книга - "Пастир на думи" (2000) се събират знаковите за тази поезия образи на хълма и слънчогледите ("хълм привечер... следа от дъжд.../ път между слънчогледи... мирис/ на догоряващ огън...") (Бояджиев 2000: 7). А в "Прозорец на север" през 2002 г. ще се появи "къщата под хълма" като място на "нашето последно обиталище" (Бояджиев 2002: 25). [обратно]

4. Още едни път ще се позова на цитирания вече сборник "Календарът в литературата", този път - на текста на Дияна Николова "Пасторалният календар" (Николова 2012), в който хронологическия ред на широкоспектърното проследяване на пасторала достига и до "The Shepheardes Calender" (1579) на Едмънд Спенсър - "програмна поетическа творба, изследваща възможностите на еклогата", която "съдържа 12 еклоги, озаглавени по имената на месеците". Според Николова "В августовската и октомврийската му еклоги ясно зазвучава и опозицията, така характерна за идейните внушения на пасторала: преди/сега, славното минало/сивото и изпълнено с рушащи се ценности настояще, село/град. Този поетически цикъл отново актуализира и познатата игрова роля на поета - "учен пастир", принадлежащ към особен поетически кръг, сред който е и Спенсър." (Николова 2012, к.а., Д.Н.). Въпреки опасенията от известна манипулативност, струва ми се, че не е лишено от основание намерението, което би се възползвало от констатациите на Николова спрямо цикъла с пет еклоги на Ц. Бояджиев (месеците са септември, октомври, ноември, декември, но и август), включен в "Сбогуване с предмети и други живи същества". Защото и при него, тъкмо в августовската и октомврийската най-експлицитно функционира опозицията. Върху нея са изградени двата текста и нейните варианти са обозначени в смисъла на "ясно, натрупано знание/опит/мъдрост - отказ от споделеното им изричане" (в "Еклога "Октомври") и "съм - не съм", при това в перспективата на физическата и пределно конкретна "диагностика" на човешкото присъствие като парадоксално доказателство за липсата на същото това присъствие (в "Еклога "Август"). Нека задължително отбележим и факта, че "Еклога Август" при Цочо Бояджиев е изнесена извън блока на мини цикъла, в който последователно и хронологично в съдържанието са наредени еклогите от септември до декември (Бояджиев 2005: 81-84). Тя стои почти накрая на книгата/цикъла "Сбогуване с предмети и други същества", непосредствено преди финалния текст със заглавие "Край на цитата" (Бояджиев 2005: 100-101), някак неслучайно и продуктивно двусмислено (и) откъм намекнатите тук възможности за споделена памет със Спенсъровия календар. [обратно]

© Гергина Кръстева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 16.06.2019
Гергина Кръстева. Лично и антологично. Автоантологични модели и персонални антологийни присъствия в българската лирика от периода 2008-2017 година. Варна: LiterNet, 2019