ПОЛЕТ НАД ЗАМРЪЗНАЛАТА ЛЕТА

Гергина Кръстева

web

Още с появата си, тази книга влезе в личния ми списък на „Най-добрите книги за 2010 година”. Тя се появи в края на миналата година и суматохата на рекапитулацията и оценките, прицелена в големите издателски проекти, някак не успя да забележи дебюта на поредицата „Нова българска лира” на издателство „Ерго”, който стартира с „Песен за Бащите на Прехода” на Ивайло Иванов. Недоглеждането породи и рефлекс, който постави новата книга в графата „сатирична поезия”, въпреки че оценките на Илко Димитров, Бойко Пенчев, Мартин Христов в самата книга и думите, изречени при софийската й премиера, съвсем основателно при това, бягат от дефинитивността на ограниченията, подадени от жанра. Защото за всеки внимателен читател е съвършено ясно, че „Песен за Бащите на Прехода” далеч не е просто книга със сатирични текстове. Ако в нея има сатира, то тя е по-скоро сводима към моделите на Константин Павлов. Към припомнянето на онази известна болезнена визия на острия стих, оказал се забит в гърба нож без дръжка, който изкривява очакваните усмивки на доволството в гримасата на ужаса от неизбежното и в готовността да понесеш последния жест на смъртния удар, прикриван зад фалшивата маска на ласкаво съпричастие. Тъкмо затова текстовете от цикъла „Песен за бащите на прехода”, дал и името на книгата, настояват над своята реалистична фикционалност и оксиморонната сърцевина на това настояване излъчва неподозирани енергии, в които гротесковото и фантасмагоричното си играят с реалното на уж-прототипите, превръщайки добре познати персонажи от политическия преход на българското в кукли, в сенки на кукли, зловещо разиграващи абсурдни скечове. В този модел работи и цикълът „Държава на духа”, но трябва да се отбележи, че тук, както и в отделни текстове от цикъла „Провинциални празници”, в ироничната/сатиричната плът на лирическото се врязват напреженията на чистата литературна авторефлексия, на огледалното отражение, което, в добре познати от предишните книги на Ивайло Иванов модели, демонстира свободното изкусително ваене на собствената етимология на словото в играта с отделни лирически езици и техните метапрочити в актуалното ни литературноисторическо време (освен цикъла „Държава на духа”, такъв тип текстове са и „Отиване на Мохамед при планината”, „Чуждоезиково обучение”, „Провинция/колаж” от цикъла „Провинциални празници”, както и някои от текстове, включени в цикъла „Кратка история на вечността”).

И ако коментираните по-горе цикли от книгата успяват да „подмамят” книгата в проекциите на сатиричното, то завършеното й тяло би било немислимо без перспективата на художествените полета, сътворени в „Кратка история на вечността”, „Коледа. Замръзналата Лета”, „Последен опит над недостижимото”, както и на по-голямата част от текстовете от „Провинциални празници”. Удивително е умението на Ивайло Иванов да конструира цялост от детайла, да изгражда метафорични и гъвкави „спирали” от възможни значения, над които витае всевиждащият му, преценяващ и съмняващ се във всяка постижимост поглед, да очуднява забравеното, реалното, битовото, дори нищожното до степен, в която то разпиляващо играе със сладостно-горчивите иронии на своето случване и едновременно с това досъгражда света по начин, за който не само че не сме се досещали, но не сме и подозирали, че е възможен. Струва ми се, че творба като „Излизане от личното Средновековие”, отвъд ироничните носталгии, неслучайно предугажда себе си в пищната убеденост на „бъдещия Ренесанс”. И въпреки (авто)уговорката, че това е поезия, която „сбира сенките” и „разравя ямите”, откъдето са преминали „родените преди” („Повторно влизане в градината на рая”), стиховете на Ивайло Иванов конструират жест, в който безсилието на изобилното постмодерно разпиляване е превъзмогнато, за да се създаде един особено уютен и примамлив остров на вярата и утехата, остров, който изпраща и разроява, но много повече, струва ми се, събира и привлича. По виртузен начин това е изречено във финалния цикъл на книгата - „Последен опит над недостижимото”, и най-вече в текст като „Коледа. Замръзналата лета (повторение)”. Като своеобразен „дубъл” на текст със същото заглавие от едноименния цикъл, тази малка поема (в която като златна слюда проблясват отгласи от „Голяма елегия” на Йосиф Бродски) открива другото, различно лице на книгата, полага я в смирението на узнаващия мъдрец, в спокойствието на Пресичащия граници и светове, в укротяващото заб(р)авяне на неминуемата човешка Привършеност.

Всъщност усъмняването във вярата или поне в поредната й персонифицирана „версия” (най-силно изведено в цикъла „Разговори с духовния наставник”) не успява да обезсмисли личните основания за възможното й спасително съществуване. Но книгата на Ивайло Иванов не спестява зловещата ярост в гнева на поколението (си), което има всичко, но не вярва в нищо. Тя не кокетира със случилото/случващото се в името на лесни прекрасности и романтични поплаци по изгубеното Добро, по изчезналата Човечност, а мощно преобръща клишираните им одежди, представя ни ги като уникалното Друго, пред чиято нужна власт компрометираният човешки дух е започнал да се разпада от трагично безсилие и слепота. В този смисъл „Песен за Бащите на Прехода” би могла да бъде четена и възприемана през оптиката на безнадеждността, би могла да се мисли като една от най-стъписващите и съсипващи човешката ни памет книги за изминалите две десетилетия, обърнати едновременно и към собствената си осакатеност, и към генетично подхранващите я, уродливи унаследености на миналото. Перспективата на подобна интрига обаче е фино удържана от „живеещия на Дъното”, който разбиращо ре-конструира времето извън временното, не заради ефектите на унищожителното му разнообразие и не заради сатиричната игра, жонглираща вещо със собствените си умения. Не и поради самоцелното, плодотворно „регистриране” на множеството езици, с които, в крайна сметка, би следвало да се изговаря винаги и само същностното, значимото - „Защото всяка яма е обърната/ постройка вавилонска. И във нея/ в един език събират се езиците/ на ражданите с мен. И подир мен!”

В един от текстовете, който рецензентски регистрира „Песен за Бащите на Прехода”, книгата е уговорена като „книгата на укрития в Троян автор”. Вярвам в това, че именно този „укрит автор” е много повече явният Баща, когото четящите млади пишещи (ще) разпознават със същата любовна дързост, с която младите от началото на т.нар. Преход разпознаваха литературните си родители. Както и съм убедена, че книга като „Песен за Бащите на Прехода” е сред явленията, които с цялата мощ на привидно периферното си битуване изнасят на приведените си от горест „бащински” плещи много по-силна отговорност към случващото се в съвременното литературно (и не само) поле от афатично-безгрижните клоунади, подскачащи между кориците на много от съвременните лирически книги. В този смисъл нито „Песен за Бащите на Прехода”, нито нейният автор могат да бъдат дори артистично уличени в безразличие към модерната литература. В тяхното движение във времето има видимост и полезна скорост, благодарение на която се усвояват разстояния, прекосяват се и се съграждат пространства и светове. Има и светлина - ярка, макар и често насрещна. Именно поради това обаче тя е в състояние да заслепи и отдели от пътя онези, които безсилно и неподвижно са забили пети в него, без да знаят как и защо са попаднали там.

© Гергина Кръстева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 27.12.2011, № 12 (145)

Други публикации:
Страница, 2011, бр. 1, с. 137-139.