НАСЛЕДСТВО

Фани Цуракова

web

Петър изчака да мине месец от смъртта на дядо му и тогава, една събота, свободна от дежурствата му на съдебен лекар, реши да разчисти къщата. Тя бе строена между двете световни войни като вила от прадядо му. Петър си даваше сметка - с пари, натрупани вероятно не по най-достойния начин, от доставка на шаяк за шинелите на армията. Самата къща, макар и романтична със зимната градина и алпийския покрив, не беше най-ценното в имота. Мястото, на което беше разположена, беше по-привлекателното - повече от декар, встрани от града, в полите на планината над него, струващо само то, колкото два апартамента. Парцелите наоколо бяха изкупени от бързо забогатели през рецесията и сега в района тяхната вила беше останала единствена неподдържана, с градина с неокастрени овошки, вместо с оформена от професионалист зеленина.

Петър и майка му - наследница на имота, бяха решили, че е най-разумно да го продадат. С половината от парите, майка му щеше да има доход до края на дните си. Другата половина тя отстъпи на Петър.

Той отключи дворната врата, но се наложи да я повдигне, за да я отвори. Дядо му беше механик и вероятно бе имал умения за поддържане на къща, но нищо наоколо не го подсказваше. А и дълги години - поне откакто Петър го помнеше, работеше не по занаята си, а като огняр - последно в помощното училище наблизо.

Червените плочки, водещи към къщата, бяха неравни, със събрала се от пролетния дъжд вода в тях. Петър беше влизал само в зимната градина - там дядо му ги посрещна, когато майка му и той, вече в предпоследния клас на гимназията, веднъж дойдоха в столицата. Тук бе влизал и няколкото пъти, в които се опита да установи връзка с прародителя си по време на следването. Десетина години по-късно - преди два месеца, той за първи път видя и една от стаите, използвана като спалня. Това стана, когато майка му позвъни и каза, че научила - дядо му бил зле.

Петър го настани в болница. Там диагностицираха напреднал стадий на рак и с ходатайството на Петър, той остана до края в стая с едно легло и си отиде от света, поне без да усети болка.

Петър пое грижата около болницата и смъртта без повече емоции, от тези, които би вложил за кой да е не особено близък. В няколкото опита за гостуване по време на следването, в които се надяваше дядо му да го покани да живее при него, вместо по таваните, които му позволяваха средствата му, той натрупа към него, ако не презрение, то поне безразличие. При всички опити за гостуване дядо му го държа на стол в зимната градина, без да му предложи и чаша вода, без да погледне бонбоните, които му носеше, неприкривайки желанието си срещата да приключи възможно най-бързо. Дори и последните му дни в болницата не донесоха нещо ново - той не каза дума за благодарност, сякаш не си даваше сметка, че малцина си отиваха с облекчението на лекарските грижи. Само последният ден като да омекна, свит на една страна и губещ се под завивките, но Петър знаеше, че излъчващата се невинност идва не от него, а от смъртта, която, когато пропълзява бавно, отнася хората така - сякаш подготвени за утробата на земния кръговрат.

Петър съзнаваше, че полага усилия към дядо си и поради пресметливост. Самотниците в града, живеещи в къщи с големи дворове, често биваха откривани по миризмата, дни след смъртта им, наядени от гризачи, и законът неизменно озоваваше телата им в Катедрата по съдебна медицина. А там вероятността да се разбере, че останките са на дядо му беше висока. В академичните среди се пазеха от хора с особености в семейните отношения. И той не можеше да допусне подобна случка да влияе на кариерата му. Особено в този момент.

Петър остави чантата си в зимната градина. Първото, което възнамеряваше да направи бе да махне голямата табела от шперплат, върху която дядо му с блажна боя беше изписал "Имотът не се продава!". Табелата бе прикрепена към килнатата ограда с ръждясал тел и с клещите, които носеше, Петър я смени с друга - "Продава се".

Това, че дядо му беше устоял на очевидно настойчивите желания на хора с пари, преживявайки с оскъдните средства на пенсията си, беше за Петър естествено продължение на всичко, което знаеше за него. И донякъде бе склонен да го оправдае.

Той обходи стаите - още миришеше на цигари. Мебелите, съдовете в кухнята бяха вехти, но не беше занемарено. Прадядо му беше избрал мястото, беше построил къща, която и днес будеше завист, дядо му не беше прибавил нищо към нея, но поне я беше съхранил, а сега Петър смяташе, че ще съумее да използва капитала от продажбата й. С парите възнамеряваше първо да си купи жилище и със съпругата си да си разрешат да имат дете. Току-що беше взел специалност по съдебна медицина и се надяваше да получи постоянна работа в катедрата, в която от години заместваше колеги. Парите щяха да му помогнат още и за платена специализация в чужбина по идентификация на косъм без ДНК материал. Което беше пътят към доцентурата. И към повече пари.

Петър знаеше - мнозина в професионалната му среда не го харесваха. Намираха го за прекалено предпазлив, целенасочен, за провинциален и умеещ да стои плътно до шефовете. И ако зависеше от тях - те биха предпочели за овакантяващото се място друг. Но дори и онези, които най-много не го одобряваха, признаваха, че той има дарба към логиката на събитията на местопроизшествието. А това често вършеше работа в съдебната медицина.

В салонния бюфет в една от стаите Петър откри документи - нотариален акт за къщата и мястото, майсторското свидетелство на дядо му, негови снимки - почти без изключение в мъжка компания, военната му книжка, облигации от държавен заем след войната. Не видя нещо, свързано с баба му, липсваше и брачното свидетелство. Разбираемо беше - август 1944 година, при отстъплението на германската армия, баба му - тогава секретарка във фирма, търгуваща с платове, беше избягала с представител на един от немските концерни. В документите липсваше и писмото, с което тя съобщаваше на съпруга си за заминаването. Дядо му, реши Петър, очевидно беше унищожил всичко, което е напомняло за съпругата му. Възможно бе и друго - писмото да е останало в полицията, която, независимо от хаоса на наближаващата капитулация, той беше чувал от майка си, бе намерила време да идентифицира почерка и да направи, макар и безуспешен опит да я спре на границата. Петър сложи в найлонов плик документите, както и медала за храброст на дядо му, доброволец в последната фаза на войната. Смяташе вкъщи да ги разгледа по-подробно. "Удостоверението за платена такса на ограда на мястото, украсено с винетки и подписано от кмета на столицата преди сто и тридесет години, поставено в рамка, е добра украса за кабинет" - реши Петър. Никъде нямаше и снимка или нещо, което да напомня за майка му - 5-6-годишна по време на раздялата на родителите й. Тогава, през лятото, тя бе живяла в провинцията при баба си по майчина линия. След завръщането си от фронта, дядо му не я беше взел при себе си. Понякога бе изпращал пари или неумело купени дрехи. За първи път се бяха срещнали, когато тя била вече на 16-17 години - по време на екскурзия на класа й до столицата. Дядо му не беше присъствал и на сватбата й, нито се беше трогнал от ранната смърт на съпруга й. Така тя и Петър, до времето, когато той стана студент, останаха в градчето на прабаба му.

Петър огледа салонния бюфет - нямаше дървояд. Не разбираше от стари мебели, но реши, че той може да предизвика интереса на някой антиквар. Сервизът от розов китайски порцелан щеше да задържи. Завивките, дрехите в гардероба - трябваше да се изхвърлят.

По вътрешна стълба в края на коридора, Петър се изкачи на тавана. Електрическата крушка беше изгоряла, но на светлината, проникваща през кръгло прозорче, огледа подпорните греди - не бяха изгнили, нито проядени, не личеше покривът да тече. В единия ъгъл се виждаха пружини и табли от спалня, кръгла масичка на един крак и два дървени стола. "Брачното легло - помисли Петър - махнал го е, след като жена му си е заминала!"

Петър не помнеше баща си - беше загинал като офицер при учения. Смътно беше запазил образа на прабаба си - облегната на възглавница в леглото, обяснява, че дъщеря й е била убита от ревнивия си съпруг. Защото не било възможно толкова години да не й се обади, а съседката на стола до нея отговаря: "Жива е, мила, просто от милицията не ти предават писмата, защото е избягала с германците!". От баба му не дойдоха известия и след падането на берлинската стена. Възможно бе, разбира се, тя просто да не беше доживяла шестдесетгодишна възраст.

Петър заслиза обратно по стълбите и хвърли последен поглед върху масичката, двата стола и разглобеното легло. Искаше да огледа мазето - брокерът на недвижими имоти, когото смяташе да доведе в средата на седмицата за оглед на имота, му беше казал, че цената ще зависи и от състоянието на покрива и основите.

Към мазето имаше вътрешен вход - откъм кухнята, и Петър заслиза по тесните и извити стълби. Не миришеше на мухъл - дренажната система на къщата работеше добре. Помещението беше дълбоко и просторно - вероятно под цялата къща, разделено на три, с цименова замазка на пода. Правена или подновявана не много отдавна. Затворените капаци върху прозорците бяха здрави и процеждаха светлина през тесните си напречни цепки. Мазето беше празно - дядо му вероятно държеше дървата за камината и сечивата в бараката в края на двора. Стените нямаха пукнатини и петна от влага. Ако вземеше максималната цена за къщата, направи сметка Петър - щеше да успее да си купи и нова кола. Брокерът каза още, че е много добре, ако строителният план на къщата е съхранен - това вдъхвало особено доверие у купувача. Но планът липсваше, поне в документите в шкафа. "Макар че клиентите с пари не се интересуват от къщите, а от земята в района - беше добавил брокерът. - Те просто събарят къщата и строят нова."

Петър се качи на етажа, извади от чантата си термос с чай и сандвичи и влезе в стаята с камината. Не беше закусвал и се страхуваше да не го заболи язвата. Смачка вестник в камината, подреди отгоре му от съчките, които стояха, заедно с букови цепеници в щайга встрани и драсна клечка кибрит. Пламъчето запълзя със синкавия си език по буквите на хартията и тънката струйка дим се изправи нагоре. Камината теглеше добре. Петър сипа чай в чашата на термоса и седна на канцеларския стол. Стаята беше източна, не се чуваше никакъв шум и слънцето припичаше приятно. "Имотът, разбира се, е прекрасен - мина му през ум, - но след десетина години ще имам къща в не по-малко престижен квартал!" Съхраняването на наследството сега, дори майка му да не искаше половината от стойността му, би го вкарало в дългове за ремонт и би направила невъзможна специализацията в чужбина. "Да си сигурен, че си стъпил на здраво, преди да правиш следващата крачка", беше основен негов принцип. Петър стана, за да си налее отново чай и пиронче от стола се закачи за панталона му. "Смахнатият старец е качил на тавана хубавите столове и е сложил тук този боклук!" - изтръгна се от устата му, докато се опипваше отзад, за да разбере дали платът е скъсан. "Леглото е махнал заради спомена, най-вероятно - продължиха мислите му. - Защо обаче се беше лишил от хубавите столове, след като не ги беше заменил с нещо по-добро!?"

Петър се отдръпна към прозореца и се загледа в камината и шкафа с кристални витрини. "Възможен отговор беше - защото те също са свързани със спомена!" Той постоя още известно време, загледан в пространството пред себе си. "Вероятно тук, до прозореца е стояла масичката за чай - реши - двата стола са били отстрани." Нещо обаче липсваше в картината. Петър разви станиола на сандвича, който сам си беше приготвил, и отхапа. "Имало е и още два стола или канапе за двама! - досети се. - Може да се предположи, че двата налични стола са качени на тавана, заедно със спалнята, пак заради спомена. Къде обаче бяха липсващите части на салонната гарнитура? Два стола или канапенце? Един от възможните отговори бе, че са унищожени. Защото са носели спомен или информация, която не е можело да бъде скрита на тавана!" Петър дояде сандвича на едри хапки, изтърси трохите в камината, сгъна и прибра в чантата алуминиевото фолио. "Информацията, надхвърляща спомена, се нарича доказателствен материал!" - заключи той. Опита се да мисли и за алтернативни възможности. Възможно беше например липсващите части на салонната гарнитура да са счупени и изхвърлени. Опитът му подсказваше, обаче че хората не изхвърляха скъпите стари мебели дори, когато са повредени. "Много по-вероятно е те да са изгорени, защото по тях е имало доказателствен материал. В този случай доказателственият материал се наричаше кръв. Кръв, която е трябвало да се укрие. Тапицерията, връзките от плат между пружините вътре, небоядисаните части на дървото попиваха и се почистваха трудно. Ченгетата ги обичаха и все търсеха по тях някое издайническо петънце."

Петър отново отиде до прозореца, облегна се на него, опита се да преодолее безпокойството, което бе забързало сърцето му, и да проследи по-нататък логиката на подозрението си. Ако липсващата част от салонната гарнитура беше унищожена, за да се прикрият улики, вероятно беше още - частта да е една. Значи - канапе, не два стола. Вероятно беше и количеството кръв да не е било голямо - иначе би трябвало да са замърсени и другите мебели, да е имало кръв по пода, което едва ли е останало непроверено навремето от полицията. Малкото количество кръв на свой ред означаваше - огнестрелно оръжие и изстрел от близко разстояние, от упор. И още - точно прострелване - вероятно в сърцето, в главата, малък калибър на оръжието, пистолет.

Петър усети устата си пресъхнала и си наля от чая. Радостта от къщата започваше да отстъпва на унизеност. Унизеност, че колкото и да се старае и да планира, съдбата го натрисаше да има повече от средностатистическите неприятности. И да му се налага да е по-предпазлив и настойчив от връстниците си. Продължи да анализира. Възможно беше, реши, да е имало кръв и по килима, но той да е бил изпран или подменен. Намереното писмо с почерка на баба му - вероятно наистина е написано от нея, но е открито от дядо му по-рано от предвиденото. И то е предизвикало кървавата развръзка. Убийството е станало в пристъп на ярост - и затова тук, в хола, а не на по-потайно място. Петър отхвърли версията дядо му да е бил болестен ревнивец и писмото да е написано под негова диктовка. "Тогава просто нямаше да я убие в хола!" - реши, извърна се и през прозореца проследи как един черно-бял котарак се промуши към дерето в края на мястото. Отиваше да ловува птички.

Петър излезе в зимната градина и седна в креслото, в което седеше дядо му, когато го посрещаше. Никога не го бе поканил вътре. Досегашното обяснение беше - защото е особняк, сърдит на света за бягството на жена си. Днес беше по-логично да се предположи - защото така е стоял на пост пред престъплението си. Символните действия, знаеше Петър, са чести при хората, извършили престъпление. Пред очите му изникна лицето на дядо му - сякаш заинатено, със стиснати устни и извърнато в повечето време от срещата им не към него, а към прозореца.

От зимната градина се виждаше входа и Петър забеляза как един джип спря отпред и макар клоните на храстите да пречеха, стори му се - за да може мъжът вътре да запише телефона от табелата за продажба. Петър отклони поглед и го насочи към празния стол срещу себе си. Налагаше се да приеме, че вероятността баба му да не е заминала, а да е убита, е твърде висока. "Поне осемдесет процента" - добави на ум, защото обичаше да разполага нещата в скалата от нула до сто. "И ако е така, поне 90 на сто останките й са в къщата! Убил я е в ярост, укрил е останките, където се е сетил в момента, успял е да излъже полицията и е заминал за фронта, за да забрави. А после не е имал сила да ги премести!"

Петър не беше пушач, но сега му се прииска да усети тютюнев дим в устата си. В чекмеджетата на кухнята, както и очакваше, откри почти пълен стек с цигари и кибрит. Запали, взе пепелник и тръгна из къщата. "Местата за укриване на трупове не са много - мислеше. - Те са зазидани до камината или в някоя ниша, оставена по архитектурна прищявка; заровени са в мазето; скрити са в сандък на тавана; погребани са под дюшеме. Костите на баба му можеха и да са в градината или в бараката, или на дъното на дерето, покрити с овалните камъни от бреговете му. "Не е продавал имота, за да не открият останките!" - произнесе вече на глас Петър. Думите му раздвижиха тишината в къщата, но той продължи: "Скапаният, страхлив старец не е успял десетилетия да си довърши работата!" От чисто теоретична гледна точка знаеше, че има и друго обяснение - да я е обичал и да е искал тя да си остане у дома.

Петър реши да се ориентира за мястото, където е най-вероятно да са укрити останките. Мазето, според него, имаше особености: подновено циментово покритие на пода, без никакъв интерес към използването на помещението. Много вероятно беше тя да е там, замазката, излята след укриването да се е попукала, да е изтъняла и дядо му, повече заради собственото си успокоение, отколкото поради реална необходимост, да я бе опреснил наскоро. И да не е поставял в мазето нищо от обичайните вещи, които се слагаха в мазета, поради това, че помещението за него е имало друг смисъл. Петър огледа камината - беше голяма, с пейка за сядане, но не можа да долови дали конструкцията е променяна - във всеки случай беше облицована с еднакви плочки. Прецени, че дядо му не бе имал време да преправя камината. От полицията не може да не бяха правили оглед след известието за изчезването и едва ли биха пропуснали, ако имаше ремонт. Друга следа бяха липсващите строителни планове на къщата. Не беше изключено да са унищожени, поради това, че съобщават за някое, зазидано сега, пространство. Петър стана. Във всеки случай, вероятността останките на баба му да са тук, в къщата, беше, както все повече се убеждаваше "реална и с твърде висок процент на достоверност. И те щяха да се покажат, ако събореха къщата или даже - ако я ремонтираха!" Процедурата по-нататък беше ясна - от полицията щяха да наредят идентификация на генетичен материал от костите с този от устната лигавица на майка му. ДНК анализът беше от компетенцията на катедрата по съдебна медицина. Там най-напред щеше да се разбере, че останките са на баба му. Вестниците щяха да пишат, а в професионалните среди щеше да се говори. Крачейки напред-назад из зимната градина, Петър все повече се убеждаваше, че ако това стане, той никога няма да получи място на асистент в съдебната медицина. Неписаните закони на съсловието щяха да го изолират! Мълвата за станалото щеше да пълзи и след детето му, и след внуците му! Щяха да го натикат в някоя обща практика с врещящи хремави деца и бъбриви старици с кръвно!

Петър излезе на двора и измъкна от кофата за боклук табелата с надпис "Не се продава". С клещите разви телта, с която бе закрепил новата табела към килнатата ограда и ги размени. "Мога да открия останките и да ги закопая в някое изоставено селско гробище" - мислеше, макар да му прилоша при мисълта какво ще стане, ако някоя нелепа случайност го издаде. Можеше да ги унищожи чрез киселина или като ги счупи и разнесе в найлонови пликове из боклукджийските кофи на града. Можеше и други неща, които бе учил години наред.

"Стъпка по стъпка!" - каза Петър на глас, докато пъхаше табелата в камината и огънят отнемаше букви от грижливо изписаното "Продава се". Първо трябваше да измисли приемливо обяснение пред майка си и пред съпругата си за това защо засега няма да продават.

© Фани Цуракова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 14.01.2014, № 1 (170)