МАГАЗИНЧЕ ЗА УБИЙСТВА

Фани Цуракова

web

- Не се страхувайте, не се страхувайте - каза мъжът, като отвори широко вратата и заситни назад. - Няма от какво да се страхувате, мъжете на моята възраст вече са направили онова, което им е било писано да направят. Сега най-многото, с което можем да пристъпим законите, е да откраднем парче колбас от някой супер, госпожо... Влезте, влезте - мъжът беше дребен, загърнат в огромна жилетка.

Тя само веднъж преди това беше минавала край къщата. Излезе да разходи кучето, то подгони сърни насам, те се изкачиха на върха на поляната, после прескочиха поточето и така и тя се озова на една улица, свършваща до обраслите му с храсти брегове.

Уличката бе съвършено малка, нямаше дори павета или асфалт, нечия лека кола бе направила коловоз, около който бяха наредени десетина къщи, повечето недобоядисани и недостроени, защото общината щеше да строи на тяхно място блокове. А къщичката, в която сега влезе, беше последна от редицата, единствената стара, отделена от поляната с поточето.

Разбира се, след като получи предложението, тя дойде да огледа мястото, сякаш по къщата можеше да научи нещо повече за собственика й, но тогава мина от горната страна - по панорамния път и не успя да види много, защото разстоянието беше голямо, самият двор бе зашубрен. Не посмя да стъпи и на улицата - неприятно й беше, страх я беше, защото не бе споделяла желанието си с никого, а старчето някак си знаеше за него. Нещо повече, беше уверен в това желание, за да си позволи онова, което направи. Тя се страхуваше, че ако мине по улицата и той я види, може да го приеме като признание, да го използва (той или някой друг) като улика, като доказателство. Сега, влизайки в антренцето, жената беше твърдо решила да не се възползва от предложението, а само да поиска обяснение, да си изясни откъде този съвършено непознат човек беше разбрал. Даже смяташе за разумно да изчака малко, да види дали няма да получи още една покана, още едно “рекламно листче", както го беше нарекъл мъжът, когато го бутна в ръцете й. Защото в края на краищата бе възможно да е направил грешка, да я е сбъркал с друга жена и така сама да се издаде, да се издъни глупаво за едно нещо, което даже не знаеше дали е решила да направи. Но вчера започна да прехвърча първия сняг и тя знаеше, че е тук, в подножието на планината, веднъж появил се, той не се бави, че тук земята няма откъде да взима топлина и след ден-два ще бъде покрито с бяло, което посочва следите, отбелязва обувките, води към мислите и намеренията на човека. Това за следите и за снега й хрумна, когато на връщане от работа пътуваше с трамвая и някак си се зарадва на този довод, видя й се много важен, затова мина по панорамния път, но вместо да се спусне от другата страна на поляната към тяхната къща, тръгна през самата поляна и пресече поточето пред къщата на мъжа. Обувките й се изцапаха, поляната винаги беше мочурлива, но сега оскъдният сняг съвсем я беше разкалял. Тя реши, че ако някой забележи обувките й, обезателно да признае, че е минала през поляната, щеше да обясни, че просто й се е дощяло да мине оттам. А ако някой я види да влиза в къщата на мъжа, да не отрича, а да каже, че е ходила да го пита дали не продава яйца, защото, когато кучето подгони насам сърните, видя в двора на къщичката да се разхожда кокошка.

- Ще се съблечете ли? - попита дребният човек. - Да не ви стане студено навън... Въпреки че вие едва ли сега ще решите да купите стоката... Човек трудно се решава на такова нещо, пък е и скъпичка, не мога да кажа, че продавам евтино...

- Не, благодаря - каза тя.

- Хи-хи, така е, жените особено когато идват за първи път, не се събличат. Хи-хи, споделял съм и с други търговци, не, на стока като моята, разбира се, такива като мен, не че искам да се хваля, но такива като мен са малцина... Та те са ми казвали, че жените са по-трудни клиенти, нерешителни някак си, колебаят се. Сигурно защото на женската душа й се искат много неща наведнъж и й е трудно да прецени какво най-вече й е нужно, а?

Къщичката беше съвсем малка. Долу от антрето, през една полуотворена врата, се виждаше кухнята, имаше и други две, затворени - приличаха на врати на килер и тоалетна.

- Ето тук - продължи любезно и малко напевно мъжът, - ето тук е кухнята ми, а горе, ако сте така любезна, горе е работният ми кабинет, или магазинчето, хи-хи, както предпочитате да го наричате, и скромната ми спалня... Да ви поканя в кухнята не е удобно, хи-хи, аз и горе мога да ви почерпя с кафенцето, и горе имам кафениче, защото вече на моите години не ми се качва и слиза по няколко пъти, а аз обичам да си пийвам кафенце, изобщо не ми пречи на съня, не зная вие как сте?

- Обичам кафе - каза жената.

- Хи-хи, така и предполагах. Веднъж ви видях, мъкнехте цяло кило кафе, рекох си, ето ти още една сродна душа, хи-хи, ще ме извините, че съм ви шпионирал, но търговията ми го изисква, трябва да се наблюдават хората, не е толкова лесно човек да си намери клиенти. Ето вече бях започнал да мисля, че вие няма да дойдете и толкова идеи, толкова труд ще отидат напразно... Ето тук, малко завойче, внимавайте, стълбата е тясна, а това стъпало малко е хлътнало, от работа не ми оставя време да се заловя с него... Но какво ще кажете, така със скърцаща, дървена стълба е даже по-добре, говори някак си, знаете ли, под краката на различните клиенти говори различно.

- Смути ме вашето писмо - каза жената с попрегракнал от вълнение глас, като пристигнаха на горната площадка - също дървена, с малко парапетче към стълбата. Имаше и две врати - вероятно към кабинета и спалнята. Едната бе леко открехната и се виждаше стена, пълна с плътно подредени, чак до невисокия таван книги.

- Сега ще поговорим, сега - каза старчето, защото съвсем й беше заприличал на старче, когато гледаше отзад, по стъпалата, изхлузените му панталони.

- Ето тук, моля - той доотвори открехнатата врата.

Стаята бе неголяма, с пречупен покрив в задната част.

По-голямата част от нея бе заета от огромно бюро, отрупано с книжа, моливи и химикалки, имаше още пишеща машина и фотография на жена, поставена в старомодна, сребърна поставка за снимки. Зад бюрото имаше библиотека, достигаща, както и в другата стая, до тавана. Тя бе разделена на две части: едната се състоеше от рафтове, на които имаше книги - медицински, химия, физика, ботанически справочници, доколкото успя да се огледа, другата част от библиотеката се състоеше от малки шкафчета, както в библиотечните картотеки, но за поне три-четири пъти по-големи картони. Върху всяко от шкафчетата бе залепено листче с буква и две цифри. Пред бюрото бяха поставени две стари кресла, покрити с тъмни, вълнени одеала, а между тях бе притисната малка, кръгла, дървена, с поолющен фурнир масичка, върху която бе простряна кутия с луксозни шоколадови бонбони.

- Седнете, седнете за минутка - каза мъжът, или старчето - той някак си ту й се виждаше млад, ту ужасно стар, просто зависеше какво гледа у него. - Само един момент, някои клиенти са недоверчиви, много недоверчиви и ужасно усложняват работата ми, но какво да се прави, хи-хи, занаят. Предпочитат да се разбираме чрез писма, тук тъкмо един ме пита за един детайл и аз трудно го намерих, един момент, само да довърша, просто два реда и датата, забравям вече, същината помня, не мислете, че можете да купите некачествена стока от мен, но ето на, ще затворя книгата и после ще има да търся откъде беше, откъде беше...

Старчето нахлузи очилата, които стояха до пишещата машина, и зарови дългия си костелив пръст в страниците до себе си:

- Така, хе-хе, човек трябва да се съобразява и със сезона. Всеки сезон, драга, предлага различно решение, задължава даже за различно решение. Хе-хе, ето този човечец в писмото си, описвайки навиците си и, разбира се, навиците на човека, за когото купува стоката, сам ми предлага идеята, той някак си я знае, сякаш я е изградил, обмислил е даже подробностите, защо иначе ще ми пише, че двамата ходели почти всяка събота и неделя в планината, дори когато времето не било хубаво, но някак си не смее да види намисленото... Хе-хе, такива клиенти са много лесни, в смисъл бързи, само с думи, по часове им казваш онова, което са ти загатнали в писмото, разрешаваш им го, може би, а?

Старчето затрака на разбитата машина.

- Така, само за секунда, мила, само да не предозираме медикамента, мила.

Той пъргаво стана, обърна се към библиотеката и извади оттам дебела, червена книга.

- “Р", “р", ето го, не се усеща, когато го смесиш с храната, едно хапченце е напълно достатъчно... Хе-хе, хората нямат фантазия, госпожо, това е нещото, което най-много ме притеснява у тях, нямат фантазия и вършат престъпленията си, както са ги вършели и техните предци, не се учат, не мислят. Понякога ми минава през ум дали крадците не са по-интелигентни от убийците - и той я погледна над очилата, - а аз винаги съм презирал крадците, винаги съм ги смятал за по-долна категория, надявам се, разбирате какво искам да кажа...

Жената, седнала в креслото, кимна.

- А, ето какво показват последните години, погледнете дори само информацията, която достига до нас от вестниците - използва се електроника, лазери, дистанционно управление. И не техниката, мила, е същественото, не техниката ме кара да се възхищавам от тях. Друго е прозрението - те не си служат с един метод, те комбинират, това е новото, това е идеята, схващате ли?... Само да напиша на латински името на лекарството...

Старчето заситни отново, заобиколи бюрото, отиде до прозореца, под който имаше калъф на друга пишеща машина, вдигна я:

- Хе-хе, мила, вижте какво си купих от втора ръка, съвсем здрава е, малко поизносена наистина, но не се печели кой знае колко от моята търговия, а не ми се иска да пиша на кирилица лекарствата, така нещата имат по-търговска стойност, нали? Аз това ви го издавам, защото сте съседка, секретна работа ви съобщавам с други думи. Във всяко нещо трябва да се усеща силата на предприятието, иначе клиентът губи вяра, а в нашата търговия той и без това е достатъчно недоверчив.

Старчето се върна, натрака думата на листа, който извади от другата машина, след това го взе, прегледа го внимателно, издърпа едно от чекмеджетата на бюрото и пъхна лист там.

- След това, мила, ще напиша адреса, на специално място държа адресите, а след като завършим сделката, ги унищожавам, всичко трябва да бъде изпипано както трябва. Ето, сега и от вас трябва да се пазя, това е както при лекаря - никога в кабинета не трябва да има по двама пациенти. Даже знаете ли какво измислих, нали всяко предприятие трябва непрекъснато да усъвършенства работата си, хи-хи, долу, нали видяхте, имам килер, намислих от него да избия една врата, още една външна врата значи да имам. Аз, разбира се, внимавам, но може да се случи едновременно да дойдат двама клиенти, опитвам се да предвидя всичко, на търговията, както се казва, съм посветил живота си, но клиентът често се колебае, идва досами вратата, виждал съм го, след това се връща, пак идва. А не бива, като е позвънил, да не му отвориш, защото вътре имало друг, не бива да се връща човекът, захванал ли се е с търговия, трябва да умееш да не пропуснеш нито един клиент. Та заради това измислих варианта с втората врата, а там, в самото килерче, то никак не е малко, ще сложа и пейчица, ако случайно се наложи да изчака малко, да не стои прав човекът, мен ако ме питате, и списания, вестници е редно да се сложат на малка масичка отпред, закачалка трябва да има, котка дори трябва да се умилква в краката ви, странно животно е котката, мила, много странно, но да не се отплесваме. Хи-хи, всичко веднага трябва да се слага на мястото му, иначе става страхотна бъркотия.

Старчето стана от стола си, взе червената книга от писалището и с труд я намъкна между плътно прилепналите книги в библиотеката.

- Та не си продължих мисълта за грубостта, за неинтелигентността, ако щеше - продължи да бърбори той, докато се занимаваше с книгата, на съвременния убиец. Убива като прабаба си, въпреки че поне веднъж седмично по телевизията му показват как се разкриват престъпленията, каква техника се използва, колко хора тръгват по дирите му. Важното е, че допуска съмнението, госпожо, съмнението. Първото, основното, което съм въвел в моята търговия, е да не се допусне съмнението. И това е предимството на нашата работа пред тази на крадците. Там няма как да не се допусне съмнението, защото една вещ просто изчезва - или защото е загубена, или защото е открадната. А при човека не е така, човекът рано или късно умира, разбирате ли, поради вътрешни причини някакви, поради случайност. Една от най-естествените работи за него е да умре, госпожо, ето тази естествена негова особеност трябва да се използва, тя е голямата ни преднина пред крадците... Ненавиждам ги някак си - сгърчи се старчето, - отвращават ме, по-хитри са безспорно, госпожо, по-ориентирани в снега, но са примитивни, нали така?

Жената кимна в съгласие.

- Ще ме прощавате, ако имате тази слабост...

Жената се изчерви:

- Никога.

- Ето, така и предполагах - плесна с ръце старчето, - и аз никога нищо не съм откраднал през живота си, освен веднъж, бях съвсем малък, може би второ или първо отделение. Минахме е баща ми край един сакат човек, продаваше семки на малка масичка, никога не ми купуваха, уважаема госпожо, баща ми твърдеше, че били мръсни, а аз много обичах и значи, като минахме край масичката, аз си протегнах ръката и сграбчих пълна шепа. Детска работа, госпожо, защото започнах да ги ям веднага и баща ми, разбира се, ме видя и ме накара да ги върна на човека и да му се извиня. Голям срам, госпожо, голям. Оттогава нищо не съм откраднал, дори и хартия, листа за писане, химикалка от службата не съм пренесъл в дома си, работех много дълго, госпожо, като чиновник - това е най-точната дума - достигнах до завеждащ отдел в министерството... Пак се отклоних - седна той на мястото си зад бюрото и се усмихна приветливо. - Основното е, че почти всички методи за постигане на това, за което си говорим с вас двамата, са известни. Новото, госпожо, моята оригинална идея, благодарение на която ето вече пет години съществува моето магазинче, е, че съмнението възниква, след като тези методи се употребят над определена степен. До определена степен те трудно предизвикват съмнение, а нали това ви подчертах - най-големият шанс при убийството е (тази дума специално на мен ми звучи малко грозно), че то може да не се заподозре. Та, идеята ми, госпожо, вярвам ще се съгласите, че е добра, е: методите да се използват комбинирано, от всичко по малко, както всъщност правят не само съвременните крадци, но както и самите болести уморяват човека. Ето на, и тук от природата трябва да се учим, драга. По наше време например беше модерна туберкулозата и както се оказа, работата не била само в туберкулозния бацил, а и в още много, много други фактори, които се натрупват, докато човек се предаде... От всичко по малко, госпожо, така че да не се усети, че е използвано, е, разбира се, това изисква повече мисъл, повече наблюдение, но затова пък фирмата ми е известна. Пет години, госпожо, и нито един провал, нито един недоволен клиент, коя фирма ще се похвали с такъв успех? Ще си позволя да ви обърна внимание и на още един факт - аз работя сам, не се доверявам на никого, двама души при едно престъпление, госпожо, са твърде много, а аз така и си мисля понякога - вероятно краят ми ще бъде от ръката ни някоя недоверчива личност, която ще се възползва от услугите ми, от стоката ми, а след това ще я дострашее. Но от друга страна, това пък дава особена сол на професията ми, риск има, а и в края на краищата нали затова съм професионалист, за да предвидя всичко? Нима на психиатрите им е по-лесно, госпожо, знае ли човек какво може да се зароди в една изкривена глава? Ето, понякога във връзка с моята търговска дейност ми се налага да се докосвам до такава литература, ами че никога не бих могъл да работя такова нещо. При мен всичко е сигурно, аз работя със зрели, сериозни хора, които знаят какво искат, и да имат колебания, те си ги изясняват, преживяват, освен това, драга, при нормалния човек няма много възможности за действие и не е трудно да предвидиш кой път ще хване... Хе-хе, кафенцето щях да забравя, знаете ли, понякога с дни се ровя из някой случай, дълго, дълго работя и мисля, нямам право да излагам клиентите си и на най-малка опасност. И така, от време на време ми се дощява да поприказвам с някого, да му изкажа теоретичните си съждения, ако мога така да се изразя. Нали знаете, то аз съм като съвременните заводи - имам си институт с теоретични разработки и фабрика, където се върти, така да се каже, производството. И какво, продаваш стоката, доволен си от качеството й, но ти се иска, рядко макар, да покажеш кухнята, особена наслада има в теорията, уважаема госпожо, в това да знаеш, че в работата ти няма случайност, няма напипване, няма емпиричност, а всичко е изградено върху стройна концепция. Ето, вие сте физик, ако не се лъжа?

- Да, да - отвърна жената.

- Хи-хи, това малко ще позатрудни работата ни, но малко, госпожо, защото престъплението никога не бива да бъде свързано по някакъв начин с професията. Един хирург например не трябва да си позволява да убива с нож, защото веднага, ама просто моментално, ще се разбере, че го е направил някой, който има опит върху тялото човешко. Хи-хи, нали ще ме извините пак, че съм ви шпионирал, ако стоката ми не ви хареса, ако се разколебаете (това вече си е ваша работа, нямам право да се меся), няма да ми плащате, за моя сметка си остава, така да се каже, въпреки че именно тази част от работата поглъща комай най-много енергия, докато накараш клиента да влезе в магазинчето ти и преди това, разбира се, докато се убедиш, че е сериозен, стабилен човек, който има мотиви, а не просто идеята му е минала през главата... Кафенцето, кафенцето, госпожо, нес ли предпочитате или еспресо, мога и турско, разбира се, да направя за вас... Еспресо, нали, то става хем най-силно, хем най-много прилича на кафе, вари се все пак, кафето трябва да се вари, да замирише първо, нали така, а това липсва при нес кафето.

Старчето отново се разбърза, наведе се зад огромното си бюро, отвори една от вратичките му и измъкна някъде от ниско кафеварка и кафе, напълни я внимателно, като личеше, че всяко движение му доставя удоволствие, затвори кафеварката и я включи в контакта зад себе си.

- Хей сега, госпожо, ще стане кафенцето и ще седнем да поговорим, за да можем да се съсредоточим... По едно време знаете ли какво си мислех, драга, да започна да работя само с чужденци, мислех си, че така първо клиентите няма да идват вкъщи и никакво съмнение няма да покълни у съседите, не че досега съм имал неприятности, не ме разбирайте погрешно, но човек заради това е човек, за да може да предвижда, да гледа в бъдещето, нали така? Щеше донякъде да ми е по-любопитно да се справям с техните поръчки, защото все пак друга страна, други нрави, други сезони дори, щях да прочета много, много страници, география щях да науча... Не, не съм се отказал и не че нямам клиенти от чужбина, имам, госпожо, даже повече отколкото е разумно, защото се появи друго усложнение - тези от пощата дебнат, малко кварталче сме, пощаджийката ни, трябва да я знаете, е като говорящ вестник, ще започнат да се интересуват. Аз все й разправям, че получавам писма от различни краища на света заради сорта - един сорт грозде, госпожо, действително съм създал един сорт грозде, твърде устойчив на маната... Не зная дали сте запозната с тези неща, аз по професия всъщност съм агроном, нали знаете за маната?

- Чувала съм - започна да се поотпуска жената.

- Но това, че съм агроном, рядко го споменавам, някак си несериозно звучи за търговията, с която съм се заел, а на вас ви го казвам, защото сме почти съседи, близки сме един вид. Макар че много ми помага - учили сме ботаника, много неща зная за дърветата, за болестите по тях и животните, професията ми се отблагодари с много идеи, госпожо. Колко години вече не я работя, а още дава плодове онова, което съм чел и разбрал от нея. Та мисълта ми беше за чужденците, отказах да се занимавам само с тях не единствено заради пощаджийката. В живия контакт има много удоволствие, в това да поканиш клиента в магазина има удоволствие. Иначе славата ти върви от уста на уста, вярно, хората с потни ръце си подават адреса ти, щастливи са, че не ги познаваш, звънят ти посред нощ, защото по някакъв неясен закон, госпожо, на много хора им се приисква да купят идеята, да я притежават именно нощно време, колебали са се дълго, а изведнъж точно тогава ги пришпорва, четири-пет часа, докато съмне не могат да изчакат. Но разговорът ни беше за живия контакт, той, госпожо, е нещо съвсем друго, съвсем друго е да видиш лицето на клиента, тогава и работата ти някак повече върви... Хи-хи, и не мислете, че на всеки продавам, има клиенти, които ми вдъхват неприязън, на тях казвам, че не разполагам с подходяща стока. Имам право да го правя а края на краищата, нали, драга, имам, от това губи само моето предприятие, моята фирма, това съм аз, значи губя само аз. Когато след толкова години успях да остана без началник, имам право да си го позволя, нали, въпреки че, ако се вгледа по-подробно човек, ще види, че и това върша в интерес на магазинчето, на фирмата. Не може, госпожо, безогледно да се продава от моята стока, не печалбата е единственото, към което се стремим, и избягвам на един и същи клиент да продавам по няколко пъти, досега, в петгодишната ми практика, ми се е случвало само два пъти, но това бяха особени казуси, а някои хора, госпожо, се овълчват, веднъж опитат от стоката и внезапно им харесва, някак по-весели ги прави, и пак тропат, един даже заплашваше?

- Това съпругата ви ли е? - попита жената, като посочи портрета върху бюрото.

- Не, не, госпожо, не, нямам никого, мила, вече нямам никого, така че няма от какво да се боите, за покупката ще знаем само двамата, не може да е женен търговец като мен, макар че вярвам, мила, на жените вярвах, защото така бях възпитан от майка си, и сега вярвам, защото ето тази жена, госпожо, ми доказа, че може да се вярва. И тя, милостива госпожо, тя ми даде идеята да отворя магазинчето, де у един мъж толкова инициатива, половин година преди да умре й дойде тази идея. Хи-хи, май стана кафенцето ни, ето сега, секундичка още, хубаво мирише, нали, не можете да кажете, че търговията ми не е съвременна, ето, стокичката си сега ще ви покажа и вие ще я разгледате, ще се поколебаете, редно е, безспорно, ще си помислите и няма да се оплаквам, ако си тръгнете, без да я купите, или ако решите друг ден да дойдете и отново да я погледнете, аз съм си тук.

- За пари споменахте? - каза жената. - Тук пуши ли се? - додаде, като се огледа.

- Пушете, госпожо, пушете, аз самият не пуша, но обичам тютюневия дим, приятно ми е, ето сега, ей сегичка ще намерим едно пепелниче.

Той отново отиде зад бюрото, приклекна, така че се скри целият, бръкна някъде из долните чекмеджета и извади малко кристално пепелниче за една цигара. Мъжът се колебаеше:

- Внимавайте, милостива госпожо, много внимавайте да не го счупите, това, един тефтер и една писалка са единствените ни общи вещи с нея - и той посочи снимката върху бюрото си. - Тук тя е на петдесет години - красива е, госпожо, нали, зная, че пред други жени не е позволено да се говори за красотата на любимата, но тя вече е мъртва, а това прави нещата но-други, нали ще ме извините за неделикатността? Не зная как е изглеждала на седемдесет години, не пожела да отида и да я видя, беше парализирана десет години, драга, на легло в един старчески дом, защото нейната дъщеря не искаше да я погледне, но и там я издирих, не беше лесна работа, никак не беше лесно, почти цяла година съм водил кореспонденция, докато получа първото й писмо, боже, какво щастие беше, драга, боже, какво щастие! Цяла година си писахме, всеки ден й пишех, човек натрупва през годините, натрупва и има толкова неща да каже, не съм предполагал, че крия такива сили за писма, драга, през ум не ми е минавало. После, тя пак получи инсулт и вече не можеше да пише и тогава тя, пак тя, го измисли, невероятна беше, пълна с идеи, помолила една от сестрите да й купи магнетофонче и много касети и ми пращаше касети с гласа си, госпожо. Вярвате ли, щях да припадна, когато за първи път я чух. Нищичко не се беше променило в този глас, госпожо, лъжа е, че жените остарявали, госпожо, те или се раждат остарели, или изобщо не остаряват. Та може ли да остарее една жена, на която от господа бога й е дадено да гали, да люби с гласа си, нали ще ме извините, че го казвам точно така?... Захарчица искате ли, аз се отклоних, впуснах се в излишни приказки, това е от възрастта, от самотата, и най-добрият търговец може да се почувства самотен, нали? Не е хубаво да ви ги разправям тези неща, хората губят доверие, щом прекалено опознаят някого или поне много хора се страхуват, че ще стане така, и мълчат, но аз си мисля, че като ви разкажа тази част от моя живот, ще стане даже по-хубаво. Защото иначе вярно е, аз съм търговец, но при нашата търговия нещата са деликатни и може би така ще ви е по-лесно да говорим за вашите нужди, ще видите, че никой не е чужд на греха, на греховните мисли, колкото и да се стреми да е почтен, самият живот ги ражда тия греховни мисли, дела, госпожо, и ние им противостоим, доколкото можем, но не сме всесилни, не сме...

Хи-хи, любопитно ли ви е, госпожо, да не скучаете, всъщност, знаете ли, един доволен, много доволен клиент от Гърция ми е изпратил шише специална "Метакса". Доколкото си спомням, не съм го наченал дори, да го отворим, да глътнем по глътчица, а? Вие миналата година по едно време попрекалявахте с алкохола и все конячец си купувахте, ще ме извините за шпионажа, но в интерес на работата - само тогава. "Поморие" обичате най-много, нали така - на заплата и на аванс, а между тях, каквото има, хе-хе, жал ми беше, страх ме беше за вас по едно време, зимата точно, рекох си, няма да може да изпълзи момичето, жалко. Но пролетта ви помогна, драга, както и на много други живи същества, изплувахте.

Тогава, като ви видях един ден да се изкачвате по баира с метлата и огромните пакети, си рекох: "Тръгна, тръгна напред момичето, току-виж търговията ми провървяла и из съседите!" Да знаете как ме изморихте тогава, нали знаете, възрастните хора се чувстват малко отпаднали напролет, колко се изморих, докато незабелязано ви настигна и задмина по баира, а много ми се щеше, пръсках се от любопитство да видя дали из багажа ви някъде няма бутилка конячец, защото, ако имаше, значи метлата е била случайна, а ако нямаше - познал бях, тръгнала бяхте, скъпа, да правите следващата крачка. Хе-хе, не зная дали си спомняте, но нямаше тогава коняк, чантичката ви беше една такава никаква, всичко, което имаше в нея, се отбелязваше...

Старчето пак стана от мястото си, но сега отиде до един шкаф в самата библиотека, който се оказа барче, отвори го и измъкна оттам метаксата.

- Имам и малко водка, драга, но едва ли, доколкото ви познавам, ще предпочетете...

- Да - каза жената, - но може би не беше разумно.

- Ще кажете нещо за службата - намигна старчето. - В службите напоследък често се пие, госпожо, по наше време чиновниците не пиеха така, само занаятчиите пиеха, и то след работа, но да не се отклоняваме, да не се отклоняваме.

- Вие смятате, че съм се решила на нещо страшно - започна жената, като изтръска пепелта от цигарата си в пепелничето.

- Опазил ме бог! - подскочи старчето, както наливаше в двете кристални конячени чаши. - Опазил ме бог, аз само предлагам, мила, виждам, че сте в нужда, че се терзаете, че се излагате на опасност и само предлагам, нима не съм бил точен в рекламното си листче?! Само предлагам, ако решите, само ако сте убедена, ще се възползвате от моето магазинче, което ще ви даде идеята как да го направите така, че да не ви заподозрат, това е основното. Престъплението губи смисъла си, госпожо, ако трябва да се изтърпява наказанието му. Е, разбира се, има хора, които именно заради наказанието вършат престъплението, за да изпаднат още по-ниско, но ние не говорим за тях, аз ви казах, затова сам обичам да подбирам клиентите си, за да се убедя, че са хора уравновесени, решени, на които трябва само да се помогне да не ги разкарват по следователи. Дори когато няма доказателства, госпожо, дори когато си стопроцентово уверен, че не си оставил нищо, за което да се захванат, дори когато си убеден, че така е трябвало да бъде, и ако трябва пак ще го направиш, пак е трудно, госпожо, непрекъснато да ти се припомня за това, а хората много обичат да говорят за престъпления и години след това, дори да сте се укрили, пак ще ви говорят, затова е моята фирма, госпожо, за да няма съмнение, за да няма разговори... За ваше здраве, драга, за вашата красота! - каза старчето и вдигна с блеснало в усмивка лице чашата, като я държеше изящно за столчето.

- Красив цвят - каза жената, като отпи.

- Красив, красив, вярно, като кехлибар е, драга, съблечете се, ето, да ви помогна, ако искате, внимавайте, внимавайте, само моля ви се за пепелничето, да не се счупи и аз веднъж така с палтото си ометох цяла табла с чинии... Бях започнал да ви разказвам, значи, получавам една касета и тя, госпожо, ми казва: "Щом като редакторът ти е казал, че това прилича не на криминален роман, а на справочник за убийства, защо не отвориш магазинче за убийства? Толкова хора имат нужда от добре обмислена идея. Ето така ще можеш да пласираш всичките си хрумвания, да четеш едновременно и да печелиш пари. Защото - каза тя - идеите и в двата ти романа са блестящи, но безспорно са малко сухичко поднесени. Не зная, мили, тя, уважаема госпожо, винаги се обръщаше по този начин към мен, дали имаме още много време и не бива да се унижават пред разни редакторчета, а така с магазинчето ще си осигуриш самостоятелност. Ти си горд мъж, точно така каза, ти си горд мъж и трябва да поработиш, та макар и в края на живота си, без началник, трябва, макар и накрая, да им покажеш, че си могъл да се справиш сам!"

- Вие отдавна ли се познавате? - попита жената, като гледаше снимката - една нито хубава, нито грозна, около петдесетгодишна жена, с прилична прическа и необикновено весел, буден, би казала и хитър поглед.

- Ех, госпожо, пийнете още глътка, ще налеем пак, чашките са малки, трудно е човек да се рови пред друг в миналото си, в част от миналото, впрочем, хем му се иска, много му се иска, а след като го направи, остава особена горчилка и празнина в душата, нали, усещали сте го? Само внимавайте за пепелничето, хи-хи, хем ви го дадох, хем сега непрекъснато ви притеснявам, един истински търговец никога не прави така, но много малко търговци, госпожо, биха ви дали да си служите с толкова скъпа вещ. Изпрати ми тя тогава, драга, касетката, в която ми предлагаше да основем, защото тя живееше с мен, изоставяше тялото си там някъде в старческия дом и идваше при мен, тук, на толкова километри разстояние. И в колетчето, заедно с касетката, едно пепелниче, тефтер, изключителен тефтер, драга, мога и него да ви покажа, и писалка. “Това - каза ми тя - ще бъдат първите вещи в обзавеждането на нашата търговска кантора." А аз се колебаех, винаги съм си бил такъв, отлагам ден за ден, отлагам и защото ме е срам, че отлагам, се заравям в книгите, уж, че чета, уж, че справки правя, така и й писах: "Сега натрупвам материали, подготвям, оглеждам се за клиенти." Знаете ли какви бяха последните думи в касетката? "Ти си необикновен мъж. Аз те обичам, както нито за секунда не съм преставала да те обичам от онези наши дни. Съдбата, Политиката и Моралът пожелаха да ни разделят, но ние ще им докажем, че макар и съвсем накрая, сме успели да се отърсим от тях и сме направили нещо напълно самостоятелно. Обичам те".

Старчето стана и затътрузи чехлите си към барчето:

- Още по една глътка, госпожо, изглежда действително остарявам, толкова много приказки, драга, но нека пийнем по глътка, аз рядко, много рядко си го позволявам, само на обяд пийвам по чашка червено. Ето, госпожо - каза той, като посочи към онази част от библиотеката, която бе заета с шкафчета, - това е моята стока, две хиляди триста двадесет и три комбинации за убийства, уважаема госпожо, забележете; не начини, а комбинации; идеята, върху която, както имахте любезността да ме изслушате, се основава моята фирма. Атакувам обекта от минимум две страни, но най-много от пет до седем, повече от това не е нужно, видите ли някой лекар да ви изписва прекалено дълга рецепта, значи нещо не е в ред, най-доброто винаги е по средата.

Той зашари щастлив с ръка из шкафчетата:

- Но все пак едната от тези комбинации от идеи е основната.

И благодарение на акцента на една от идеите съм успял да ги класифицирам. Ето, ето, кое например да разгледаме, мога, разбира се, свободно да ви ги покажа, защото те сами по себе си няма да ни свършат никаква работа, някой трябва да ги адаптира към конкретния случай. Като реклама, един вид, кое чекмедже драга, да изтеглим, ето това, да речем, а?

- Добре - съгласи се жената и старчето измъкна едно от шкафчетата. Вътре, като в библиотечните каталози, се виждаха наредени картончета, някои от които имаха разноцветни гребенчета и стърчаха над останалите.

Жената стана права.

- Хи-хи, не ставайте, драга, не ставайте, тук е тясно, аз сам ще ви го донеса.

Старецът измъкна чекмедженцето и отново заситни към масичката.

- "О", "п", "р", изтеглили сме буквичките "о", "п", "р". Я да видим какво пише тук? "Убийства на основата на съществуващо заболяване", другото жълто картонче - "Убийства при използване на природна ситуация", после - "Отравяния". Хе-хе, кое искате да разгледаме подробно, ето тук трябва да махна едно листче от "Природна ситуация", трябва да го махна, нали го препоръчах на човека, на когото току-що писах писмо. Веднъж използван метод не го връщам обратно, не го унищожавам, а го премествам на друго място, в едно друго разделче: "Използвани убийства". Хе-хе, какво си мислите сега, че съм възрастен, че може да ми се случи нещо внезапно, истина е, мила, истина е, но никой няма да направи връзката, защото, казах ви, силата при мен е, че не покълва съмнението, кой ще направи връзка между една естествена, напълно естествена или при трагични, но напълно ясни обстоятелства смърт и картотечката на един старец, който като не чете книги - чисти, като не чисти - майстори в работилничката си. А адресите, както казах, унищожавам, тях не могат да ги намерят, дори да се усъмнят. Сигурността на клиента е основна задача на нашата фирма, драга, основната, смъртта на фирмата не е заплаха за клиента...

В този момент долу рязко иззвъня звънец.

- А?! - възкликна старчето. - Притъмня и започнаха май да пристигат, аз какво ви казах, като притъмнее и най-много стока разпродавам, възрастен съм вече, обичам да си лягам рано и да чета нещо забавно... нали ще ме извините за момент.

Той стана и прегърна кутията с картончетата:

- Не, всъщност - някак си се засрами - тук ще я оставя, не, не, ето тук - внезапно промени решението си и я сложи върху бюрото, възможно най-далече от жената.

- Само за секундичка, не се безпокойте, разбрали сме се, анонимността ще бъде запазена.

Той изтича през вратата и ситните му стъпчици се чуха надолу, по скърцащата стълба. Жената се ослуша, долу се отвори врата, вероятно външната, и се чу приглушен разговор. Мина около половин минута и тя реши, че може да стане и да поразгледа тихичко, защото стълбата щеше да извести кога стопанинът й се качва нагоре. Надигна се, подът бе постлан с поизлинял, но дебел килим и дъските не се огънаха. Направи крачка към бюрото, но с единия крак, така че веднага щом чуе шум да седне на мястото си. На бюрото разхвърляните листа бяха изрезки от вестници и списания, имаше още и едно медицинско списание по гастроентерология, от което се подаваше добре подострен молив, вероятно старчето имаше навика да си взима бележки или да подчертава, когато чете. Жената се осмели за още една крачка и се пресегна към кутията с картончетата. Отметна картончето със стърчащ отгоре надпис: "Убийства при използване на природна ситуация". То беше жълто, непосредствено след него имаше розово картонче, на което беше отбелязано: "Убийство на море. 1. В активен сезон." Следваха няколко бели картончета. Текстът на първото беше доста обширен. Жената зачете: "Тя не умеела да плува добре. Той, отличен плувец, я кара да навлязат навътре, като тя се крепи на раменете му, както са правили и друг път..." Стълбата отдолу се обади, жената набързо подреди картончетата и на пръсти, стараейки се да прикрие учестеното си дишане, се върна в креслото.

Старчето влезе с усмивка в стаята.

- Не се излъгах, драга, просто още сега, през зимата, ще се опитам да направя втория вход и чакалничката в килера - той потриваше доволно ръце, докато очите му се спряха на кутията с картончетата, лицето му се издължи, застина и той млъкна.

- Да-а-а - проточи след секунда, като да беше загубил мисълта си и задържайки "а"-то в уста, тръгна към другия края на стаята, към прозореца. Застана пред него, загледа се навън и замълча, макар някак да се усещаше усилието му да продължи разговора.

- Аз си позволих да надникна в кутията - сковано, но изговаряйки ясно всяка дума, заяви жената.

- Видях, да, да, много странно - обърна се старчето. - Не зная защо е така, ще ме извините, забелязахте, значи, но не обичам да ми се наднича в кутийките, не зная защо, аз мога да ги чета, а не обичам да ги докосват, странност знаете някаква, срам изпитвам, като ги докосват, но нищо, драга, вие сте ми клиентка, смущавате се, искате да видите дали няма лъжа и измама, пари давате в края на краищата. Ето - той посочи с пръст към двора - това е моята работилничка. Искате ли да я видите? Вие впрочем вчера, като обикаляхте и гледахте от панорамния път, вероятно сте я забелязали, макар да не се вижда много от храстите - старчето се втренчи в жената, млъкна за секунда и продължи: - Но този път стана случайно, съвсем случайно, госпожо, съвсем случайно погледах през прозореца и ви видях да минавате и да гледате насам. Някак си станах, отидох и погледнах. Но не се изненадах, драга, това често се случва и то именно на следващия ден, след като са преспали с рекламното листче. И се зарадвах, трябва да си призная, като ви видях, стопли се сърцето ми, защото, значи, не бях сгрешил, можех да се надявам да ми станете клиентка. Всъщност всички, на които съм дал рекламни листчета, обикалят, госпожо, случва се някои от тях да не влязат, не може да се каже, че магазинчето ми с много привлекателно, стара къща все пак, кърпи я, отляво, отдясно, все си е стара. И един такъв сметна, че не може да купи нищо, дори идея, от човек, който в края на живота си живее в полусъборена къщичка и реши сам да се оправя... Осъдиха го, госпожо, осъдиха го и мисля, това е втората година, която излежава. За децата е неприятно, помислете - майка им убита, баща им убиец! Два пъти ходих и му носих рекламни листчета, два пъти, при положение че живееше далеч, труден човек беше, госпожо, и по кръчми ходеше, и понеже търговията ми го изисква, и там трябваше да влизам, а аз се изморявам някак си от толкова много хора. А му бях измислил нещо знаменито, нещо необикновено елегантно, но доверие нямаше той в хората. А доверието, скъпа - повиши глас старчето, - майка ти трябва да ти го даде, всички след нея даваме по малко или късаме по малко, но онова, което ни прави доверчиви или недоверчиви, го дава майката, с кърмата ли, с усмивката ли, не зная, но не е късна придобивка то... Та думата ми беше, че този човек нямаше доверие... Глътнете, глътнете си конячето и елате, ако искате да зърнете работилничката ми, тя едва ли ще ни притрябва за нашата обща задача, но да знаете, да схванете, че макар цялата работа да е скъпичка, то е, защото аз влагам част, боже, какво говоря, по-голяма част от парите, които припечелвам, в обогатяване на магазинчето. Ето тук, понякога много, много тънко ласо трябва да се направи, ключ някой да се доизпили, отливчица да се вземе. Ето, вие сте физик, ще разберете, едно зрънце радиоактивно вещество може да потрябва, от едно място на друго да се пренесе, една оловна кутийка ще трябва значи, ама кой ще я направи, инструменти са нужни, пък те струват пари, ето на, ако бях достатъчно богат, щях ли да държа всички тези шкафове, госпожо? Не, разбира се, сега модерните фирми (но какво да направя, като притежавам само едно скромно магазинче) работят с компютри, та не бих ли могъл да подредя цялата си информация в компютър, който като го свържа тук и там, да сме съвсем, ама съвсем сигурни всички ние, че като се получи актът за смъртта ми, цялата информация ще бъде автоматично изтрита! Ето туй ми е мечтицата, а всички си имаме мечтица, госпожо, както знаете, и мога да ви призная, вие сте ми комшийка, мога да ви се доверя, при това някак си предизвиквате доверие, имам богат клиент отвъд океана, на него разчитам, от него мога да си позволя да взема повечко пари...

- Колко ще струва? - попита жената и старчето бързо впери в нея пъстрите си очи.

- Петстотин, госпожо, ако благоволите. Всичко влиза в сметката, и предварителната работа... до края, всичко... Половината бих ви помолил да внесете в момента, в който получите идеята, а останалата част, милостива госпожо, ще ми дадете, при условие че сте доволна от стоката, когато се усетите доволна, елате и ми се изплатете...

- Петстотин! - разчленено каза жената. - Петстотин!

- Точнo колкото един аборт на черно, ако ми позволите...

Жената почервеня и очите й загледаха остро.

- Прощавайте, прощавайте - заситни към нея старчето и вдигна с две ръце ръката й от масичката. Зная с какъв труд ги събрахте, не бива да се говори за такива неща на жените, зная, извинете ме, от възрастта е, но трябваше да се уверя във всичко, понякога ставам много рано, безобразно рано за пенсионер, разхождах се от вашата страна и ви видях, тръгвахте за работа, видях ви как изтичахте по стъпалата на къщата, тичахте и се спряхте чак при дерето, там едва посмяхте да се облекчите. Помислих си - кога една жена повръща рано сутрин и кога предпочита да не се върне едно-две стъпала и да влезе в дома си, а тича до дерето? Ще ме извините, мога и да греша, човек като си навие нещо на пръста и все му се струва, че всички факти подкрепят хипотезата му. Мога, разбира се и да греша, вие ще ме поправите, ако трябва, но си помислих, че една жена прави всичко това, когато очаква дете, а не иска съпругът й да разбере... Защото онзи, госпожо, нали не ви наранявам много, като ви припомням тези безспорно неприятни подробности, ви каза, че ще прекрати връзката, ако сте бременна, нали?... Искате ли още кафенце, хи-хи, имам сифон, останал е от, ехе, кои години, искате ли чаша газирана вода, как не се сетих по-рано, че може би ще върви с конячето! - и старчето отиде да се рови зад бюрото.

- Не знаех от кого съм бременна - каза прегракнало жената.

- Е, така е, така е - сгърчи се старчето. - Но да не говорим за това, драга, да не говорим, с какво да ви развлека? Как се отплеснах, как съм неделикатен, човек се учи на грубост, мисля, че преди години бях по-деликатен, а може и просто от самотата да е, ето вече осем години, откакто завинаги си замина от този свят моята съпруга. Нямаше голяма любов, но добре живяхме, благодаря на съдбата поне за това. А тя беше бъбрица, не оставяше човек да се съсредоточи, да измисли нещо, то и сам, от друга страна, не го оставяше. Нямахме деца и тя, клетата, се беше впила в мен, за минутка не ме оставяше, страхуваше се може би да не я пренебрегна, пък то, госпожо, аз може би изобщо не бях идвал при нея, за да я изоставя... Хи-хи, вижте какви работи ви разправям за покойната си, добра и хубавичка съпруга... Хей там бях - и старчето посочи с костеливата си ръка към снимката на бюрото със за първи път студен и огорчен глас. - Там бях, има категория хора, дето не умеят да се разделят, дето някой попада в сърцето им и това е - женят се, развеждат се, деца раждат, дума не обелват за човека, който е в сърцето им, но той всеки ден е в тях, шепти им, не ги оставя без сънища. Е, и аз, за съжаление, може би за съжаление, защото това, драга, е вид наказание, съм от тези хора... И не се разделихме, ето на, петдесет години - войни, глад, граници, какво ли не, а не се разделихме, открих я някак си, ето - тя ми даде идеята, велик, умен мъж ме нарече, а покойната ми съпруга, макар да бърбореше, през ум не й минаваше, че мога нещо друго освен да подстригвам дърветата пролет и есен... И съм доволен, доволен, мисля, че и тя би била доволна, ако сега можеше да ви види тук, с цигара в нейното пепелниче.

- Няма да мога да намеря толкова пари - каза жената и като че се приготви да тръгва.

- Тръгвате, отказахте ли се? - разтревожи се старчето. - Помислете, драга, да обмислим, да решим казуса, ако се окаже, че задачката е сложна, бих могъл, разбира се, да смъкна от втората вноска, при това, нали наблегнах, втората вноска ще донесете само ако сте достатъчно доволна, по свое усмотрение, така да се каже. Много сте мила, не искам да ви загубя, решила сте се, по всичко личи, отдавна се занимавам с такива клиенти, фирмата ми е преуспяваща, ще се ядосате, ще прибързате, жените често прибързват, недообмислят и ще хлътнете, нека помислим - той лекичко докосна жената по рамото й я натисна обратно върху фотьойла. - Седнете, седнете си спокойно, а ако искате, впрочем, да проверим дали у вас няма някой, сега, през зимата е лесно. Той, съпругът ви, нали веднага влиза в кабинета си, съблича палтото си и се запътва натам, ето, ето, елате - и старчето пак се озова зад бюрото, откъдето измъкна огромен, стар бинокъл. - Примитивна работа, но ще ни свърши услуга, само елате в коридорчето.

Старчето съвсем се разбърза и явно притесни, защото едва ли не тичаше.

- Питам за кабинета не за да ви подстрекавам, драга, а само защото холът не се вижда оттук, има дървета, все пак, а и къщата ви се пада малко в ниското... Въпреки че, хи-хи, имате право да се оплаквате, наистина само в кабинета си кисне, сякаш нищо друго не го интересува. Елате, драга госпожо, елате отпред в антренцето.

Двамата излязоха, като старчето галантно отвори вратата и й даде възможност да излезе първа. Озоваха се в преддверието пред двете стаи. Точно по средата му имаше малко прозорче.

- Ето оттук, оттук - каза старчето и застана пред прозорчето.

- Сега, мила, само да го наглася. Вашата къща се намира лесно, хе-хе, има жени, които никак не обичат да им се наднича в къщата, винаги са със спуснати пердета - и през деня, и през нощта, а някои от тях дори в стаите, в които няма как да се надникне, и там пускат пердета. Вашата къща е друго, впрочем, ако трябва да бъда екзактен, вие, драга госпожо, сте друго, не използвате пердета, доколкото съм имал възможност да наблюдавам, винаги съпругът ви ги дърпа. Започнете караницата например и той ги дръпне, нали така. Хе-хе, дребни детайлчета, хе-хе, от пролетта не сте се карали, вкъщи изглежда жената предизвиква кавгата. Ето, спомням си преди, разбира се, до пролетта, ще влезете в кабинета му и минута след това той ще се изправи зад бюрото и ще заблъска с юмруци по плота му. Нали така и с един такъв широк жест ще ви посочи вратата, това най-много ви дразнеше, нали?... Ето, намерих я, не се е прибрал, любезна, вижте сама.

И той й подаде внимателно бинокъла. Жената погледна, в началото не успя да се ориентира, защото картината се беше разместила, но после видя бора на съседите и фенера пред дома си. Той наистина беше единственото, което светеше, иначе цялата къща бе обвита в мрак. Тя отривисто смъкна бинокъла от очите си и го подаде на старчето.

- Нали не ви ядосах, нали не ви ядосах?! - отново се засуети старчето.

- Нали няма да ме предадете? - каза жената.

- Как?! Опазил ме бог! Как можахте да го изречете, че нали на това се основана търговията ми, това е основата, деликатността, тайната, обиждате ме даже. - И той я погледа с особено състрадание, с такова състрадание, че на нея за секунда й мина през ум дали този човек не е луд, но беше твърде подреден и уютен, за да е луд.

- Детето го дадохте при майка си, нали? Хе-хе, добре сте направили, то само един срок изкара в нашето училище, ако не се лъжа, нали?

- Ами тук са с...

- Зная, зная, не е приятно, макар че знае ли човек от какво точно ще има полза, но наистина, така е, на човек му се иска детето му да е с първите деца, не с тези, на които природата е отнела най-човешкото - мисълта, госпожо, мисълта. Макар че може би точно там човек може да се научи на състрадание, на мъка да се нагледа, знае ли човек какво точно ще му потрябва в този живот? Но безспорно, безспорно, мъдро сте постъпили, а и аз нямам опит...

Жената сама се отправи навътре, към кабинета, и без покана седна на мястото си.

- Пийнете, драга, добре се чувствате тук, нали? Аз само ще прибера чекмедженцето на мястото му, ето така, само да не забравя да извадя листчето, идейката, която вече съм продал, хоп, така. Вие това за морето сте чели, притеснителна сте, драга, добре, че имахте късмет да сме комшии и да попаднете на моята фирма, иначе лошо ми става, като си помисля, че щяхте да го извършите дилетантски и да загазите. Ето, от едно нищо и никакво прочитане на едно картонче ръцете ви са се изпотили и са оставили следа, вижте каква груба и ясна следа, пръстите ви сигурно са се позамърсили в трамвая - той й подаде бялото листче, на горния край на което наистина имаше овално мътно петно. - Така - продължи той, - а това за планинарите - в "Използвани убийства".

- Каква е тази идейка? - осмели се да попита жената и в усилието си да бъде любезна, гласът й изтъня и в края на изречението стана писклив.

- Тази за планинарите ли? - зарадва се старчето. - О, нали ви казах в началото на нашия мил разговор, той сам я беше написал идейката, просто трябваше само да уточня подробностите, да внеса яснота и професионализъм. Били планинари със съпругата си. Защо, мила, ми го пише това в писмата, а не ми пише примерно, че всяка събота след обяд ядат кейк? Поради простата причина, че му се иска по някакъв начин да изостави съпругата си горе в планината, а не знае как да го направи, защото сигурно тя върви колкото него или поне приблизително колкото него, знае че не бива да заспива, ориентира се отлично и той и да й избяга, тя сама ще се оправи... Даже не зная дали да му взема пълната такса, защото то в случая е по-скоро даване на разрешително, скъпа госпожо, отколкото качествена, изпипана само от фирмата ми стока. Аз му предложих нещо съвсем просто. Трябва да избере дълъг маршрут и студено време, не е трудно да подкокоросаш една стара планинарка да тръгне, дори при опасност, от една хижа към друга, те дори обичат опасностите, по мое скромно мнение и заради тях се щурат като кози из баирите. Но сутринта, преди тръгване, трябва да й сложи в чая едно драженце най-обикновен транквилизатор, от тези, които взимат повечето жени. Те са дребни и невинни хапченца, които само че е по-разумно да се гълтат вечер, иначе човек се чувства прекалено отпаднал през деня. Прекалено отпаднал и спокоен. Ето това му предложих, заедно с още една съвсем лека подробност. В хижите, скъпа, не е трудно на някого да му изчезнат дебелите вълнени чорапи, те ги пръскат да съхнат насам-натам по радиаторите и не е трудно. Планинарите не крадат, но може по погрешка да се случи. И някак си така трябва да стане, че да се окаже, че и вторият чифт от раницата й го няма (нали знаете, случва се понякога, убеден си, че си сложил нещо еди-къде си, а се оказва, че не е така). Не-е-е, госпожо, той няма да я накара да ходи по съвсем тъничките й чорапи, че да й измръзнат краката, това тя няма да пожелае да направи, а все някак си ще се справи в ситуацията с комбинативния си женски мозък. И знаете ли как ще се справи?' Една жена, когато й липсва нещо, драга, първо гледа дали това нещо го няма у собствения й съпруг. И то ще го има - неговият втори чифт, и той ще й го даде с удоволствие. Аз затова се забавих с неговата поръчка, трябваше да му пиша второ писмо, с което да го питам каква е разликата в номерата на краката им - шест номера! Той носи четиридесет и трети, тя - тридесет шести. По-големшки ще са й чорапите, ще мърмори, но ще нахлузи върху тях обувките си. И те малко ще й убиват, госпожо, ще я накарат да се умори рано, разбира се, трябва да прибавим и действието на хапчето, и времето, много ще се умори даже, и докато доближат до хижата - съвсем ще е без сили, той ще й предложи да седне и да почине в един заслон, докато той отиде до хижата и помоли за помощ. И ще тръгне, госпожо, но ще обикаля наоколо, ще оставя следи наляво и надясно, уж, че се с заблудил, което, драга, се случва в планината, особено, когато вали сняг или се е спуснала мъгла. Два-три часа трябва да се забави, после, докато се стегнат тези от хижата, докато отидат и се върнат... и така, драга.

- Не ми изглежда много сериозно - каза с нотка заядливост жената.

- В това е номерът, госпожо, точно в това, не ви се сърдя, точно в това, да го направиш на ръба, така че дори и да не стане (което, позволявам си да ви обърна внимание, не се е случвало), да не се събуди подозрение за умисъл...

- Кога трябва да се даде първата вноска? - попита жената, като се стараеше гласът й да звучи твърдо и делово.

- В момента, в който получавате идейчицата с планчето, драга. Хе-хе, вие сте била бърза, решителна жена...

- А ако не ми хареса?

- Не се е случвало, драга... Но няма да ви измамя, фирмата ми...

- Двеста и петдесет - жената зарови ръце в чантата си, като че трябваше да открие парите на дъното й.

- Много труд, госпожо, много труд, другите пенсионери с градинки, с туй-онуй си докарват по някой лев допълнително, а аз всичките си сили в магазинчето, за преуспяване на фирмата съм съсредоточил... Ето, да вземем само лятото, когато ви видях за първи път, натоварена с разни неща из баира, когато изплувахте и ме обхвана подозрението. Но подозрението е едно, фактите, госпожо, на които почива моята търговия, са съвсем друго. И трябваше да ви проследявам дни наред, докато се убедя (та помислете си какво ще стане, ако без основание дам някому рекламно листче!), знаете ли колко ми струва, докато установя зависимостта - вторник и петък, нали така? Хе-хе, остроумно го бяхте направили, това само на жена може да й хрумне, един мъж трудно ще го прозре, още повече че сигурно непрекъснато му напомняте, дето нищо не купува за вкъщи, така че и вина има, когато ви види така натоварена, а?! И остава с впечатлението, че много, много дълго сте пазарували, за да се накамарите така, така че не само не ви се сърди, а и се чуди как сте успели за два часа...

- Евтино, обемисто, без опашки - засмя се за първи път жената.

- Да, да, да има, да има, но поне десетина метли сте купили, ама наистина правят впечатление, пък и кой би помислил - с метла се разкарва в трамвая, кой би могъл да предположи, че онзи живее срещу пазара и пред входа на блока му е сергията с метлите. Хе-хе, при това - добра домакиня, всеки ден се разкарва чак до пазара, оттам пазарува за семейството си, икономии прави. Този номер с метлата особено ми хареса, драга, в него има нещо от стила на нашата фирма. Сродна душа усетих, в друга сфера наистина, но все пак сродна... За парите, драга, трябваше да разбера той къде работи, женен ли е, не е ли, какво казва на приятелите си за вас, защото, скъпа, колкото и срамно да е, но всички мъже споделят за жените, с които имат връзка...

- На кого е разправял?!

- Ех-ех, знаете, не мога да ви кажа, а, драга, и вие какво говорите, трябваше да разбера. Нали не се огорчавате, но една вечер, когато се напихте в рибното ресторантче в началото на "петицата", дали ще ви бъде неприятно да ви припомня...

Лицето на жената се беше изкривило:

- Продължавайте, продължавайте, вие наистина работите сериозно, кой би могъл да предположи - в тази схлупена къщурка, с тази жилетчица, не сте много представителен...

- Че аз не ви карах да крещите тогава, госпожо. Вие крещяхте, а аз просто пиех бира зад гърба ви, та не само аз чух, уважаема, всички, които бяха достатъчно трезви, за да чуят, чуха. Кой плака, госпожо, след това на спирката на трамвая, и гримът ви се беше размазал, съвсем бяхте полудяла тогава, да ме извините, че какво като съм дребно и смотано, както благоволихте да отбележите, старче, може би именно заради това мога да си позволя да се приближа до вас и вие да не спрете да говорите - така, разплакана на чуждото мъжко рамо... Може, госпожо, пък и да умея да изглеждам и по-иначе, но търговията да ми заповядва да бъда именно такъв.

- Ами няма откъде да взема тези пари! - избухна изведнъж в плач жената, но след секунда ядът й надделя. - Откъде да ги взема, той знае за всичките ми пари!... И като сте така наблюдателен, като си играете на частен детектив, трябва да знаете и колко получавам!

- Чисти двеста двадесет и пет по ведомостта от последните три месеца, но не зная, драга, дали той знае за онези двадесет, които внасяте на всяко първо число...

- Знае, как няма да знае!

- Не ви прави сметка на парите, в неправилна посока тръгна разговорът ни, ще ме извините, разбъбрих се, изморих се, изглежда, нали ще ме извините, драга, нека пийнем по една помирителна глътчица коняк, а? - и старчето пусна широката си усмивка, като поднесе чашката към жената.

Тя също се усмихна, вдигна своята чаша и двамата се чукнаха.

- Може би действително са множко, в края на краищата не съм закъсал чак толкова, комшии сме в края на краищата, физик сте, мога един ден да се допитам до вас, идейка някоя да дообработя, иначе прехвърляш, прехвърляш томове и нищо и никаква дреболийка не знаеш къде да откриеш... Е, колко, колко можете да дадете, драга, кажете вие, макар че да си призная, много разчитах на тази комбинацийка, при това специално за вас, за вашия случай, ако трябва да бъда екзактен, съм я подготвил, и до поликлиниката ходих, госпожо, да гледам картона на съпруга ви... Хе-хе, въпреки че то това не е кой знае колко трудно - изправяш се, казваш имената и адреса и те ти дават, който си поискаш картон, стига името да отговаря на пола ти, не искат документ, хе-хе, смятат, че на никого не е притрябвало чуждо картонче за здраве... Та, както ни с известно, милостива госпожо, съпругът ви прекара грипче с миокардит и досега има есктрасистоли, прескачане на сърцето, оплаква ви се понякога, сигурно... Даже си мислех, хе-хе, как един грип подпомага нещата, но не за сега, а за пролетта - той тогава се с чувствал зле, отпаднал, контактът ви, ако е удобно да се говори за тези неща, съвсем е изтънял, а толкова малко й трябва на любовта, нали, уважаема?

- Ами намразих го, някак изведнъж, десет години сме заедно, муден е, тежък, като че е раница, увесена от години на гърба ми, досадно ми е с него. Твърди, че не съм била темпераментна... а не е вярно, мога да ви уверя, че не е вярно... Сто и петдесет мога да ви дам...

- Хе-хе, ще ми пропадне магазинчето, книгите не мога да си купувам, такава комбинацийка, всяко листенце поотделно съм обработвал, на килограм тегло е изчислено всичко, седемдесет и пет килограма и половина, и това зная, и с пола, и с възрастта, и с язвата му съм се съобразил, и с руската чаша. Питате ли ме как съм намерил руска чаша за чай. От антиквариат съм я купил, десетачка само тя ми струва, а как иначе да измеря колко течност изпива сутрин... на доктора за пет минути работа му дадохте петстотин...

- Там е друго.

- Хе-хе, сто и петдесет, добре, госпожо, добре, но срещу евентуална помощ някога, а втората вносчица остава непроменена, при условията, които споменах, стига да сте доволна, скъсахме ли пазарлъка, уважаема?

- Аз май ви притесних...

- Ни най-малко, ни най-малко, драга, това е то търговията, аз винаги се въоръжавам с търпение, когато имам клиентка, и въпреки всички особености на търговията с жени, хи-хи, ми е по-приятно да работя с вас, жените някак си по-добре схващат деликатността на моята стока. Мъжете са по-груби, скъпа, яростта ги кара да пипат грубо и в началото понякога са недоволни от фиността на метода, един се опита да го доосигури, да го заздрави, или поне той си мислеше така, а на практика искаше повече да демонстрира силата си, и пострада. Но това вече не е дефект на нашата стока, неправилна експлоатация, така да се каже, хе-хе...

- Носите ли паричките, госпожо? - Хе, на онзи, дето живее на пазара, ще му казваме ли, уважаема?

- Не-е, не зная, ще ми се, нали...

- Недейте, драга - впери старчето очи в жената, - недейте, като човек с опит ви го казвам, какви ли не случаи са ми минали през ръцете, недейте. Мъжете, скъпа, са страхливи, ще се уплаши, може да си тръгне. По-добре бъдете нещастна, нещастна и горда, и след като всичко свърши, не говорете за брак, къщата ви е хубава, тя е достатъчна примамка, и вие, разбира се, и вие, майка ви добре гледа детето, нали, недейте му казва - повтори пак той и се сгърчи по обичайния си начин. - Някои мъже те карат да вършиш разни неща, а след това се отвращават от теб. А така, запазвайки тайната си, ще бъдете слаба и богата, мъжете обичат такава комбинация, не си го признават, но ги привлича.

Жената започна да рови из чантата си.

- Сто и петдесетте ли носите?'

- Да-а-а... случайно...

- Сериозна жена сте, радвате ме, драга, съобразителна, прочела сте рекламното листче, хе-хе, какви очи ококорихте, когато ви го пъхнах в ръцете на стълбите, но не се развикахте, сами бяхме, някои жени са готови веднага щом мъж ги доближи, да викат, а вие само ококорихте очи и приехте, не се обърнахте след това да ме огледате в гръб, замълчахте и разтворихте в движение листчето... Точно са, нали? - пресегна се той и пое белия плик, който му подаде жената. - В смисъл, че няма какво да ви връщам. Благодаря, благодаря. Така е много добре, когато работата се върши експедитивно, има хора, които дълго се колебаят, и накрая аз, дето това ми е занаята, се уморявам, знаете, доскучава ми да работя с тях.

- Нали сега ще ми кажете? - стана нетърпелива жената и погледна часовника си.

- Момент, драга, само да сляза до килерчето, всичко съм ви подредил и опаковал, очаквах ви, хе-хе...

Старчето като че излетя през вратата, чу се как изтича надолу по стълбата, после отварянето на врата, тананикането му. Заразмества нещо, жената остана с впечатлението, че са някакви книжни чували. След това вратата се захлопна и стълбата отново заскърца.

- Още го няма - каза старчето, като връхлетя в стаята, - погледнах, не свети, тъкмо навреме ще се приберете. Ето стокичката - и той стовари върху бюрото издут найлонов плик, какъвто можеше да се купи от всеки магазин.

- Шестнадесет билчици, мила, по схема ще му ги давате само сутрин, просто не знаех дали и вечер пие чай, схемата е максимално опростена, разработена само за сутрин, хе-хе. Само в един момент ще трябва да проявите творчество, само в един момент е нужно да наблюдавате по-внимателно... Той пие истински чай, нали?

Жената кимна с глава, беше пребледняла.

- Да не ви стана лошо - притесни се старчето. - И това се случва понякога в първия момент, водичка искате ли, има още малко от конячето, то сякаш е по-полезно, а?

И старчето взе от бюрото шишето с коняк и наля по половин чашка, ръката му се поколеба за секунда и той ги напълни догоре.

- Пийнете, така, нали сега се чувствате по-добре, внимавайте, ако обичате, важно е да не се обърка нещо.

Той бръкна с ръка в найлоновия плик и извади оттам лист за пишеща машина, сгънат на две.

- Сутрин, като му правите чая, нали вие го правите, не съм се излъгал?

- Аз - автоматично каза жената.

- Ще слагате в чая по лъжичка от билките, ето тук, по схемата, мисля, че съм го направил разбираемо. Например първи ден, първо пликче, ето - и той пак бръкна в кесията и извади малко пликче с двойни книжни стени, каквито използват ботаниците.

Върху пликчето с флумастер бе изписано "номер 1". - Всички са номерирани, за всички съм изчислил, така че да не е необходимо да се слага повече от лъжичка, нямат особен мирис, така че чаят почти няма да промени вкуса си, трябва да е голям любител, за да усети, то винаги, драга, може да се отдаде на качеството на основния чай, винаги. Сега, сега - внимавайте, всичко това ще продължи десет дни, тогава ще се появи онова сърцебиене, много неприятно усещане, драга, и аз го имам понякога, наглед нищо и никакво, а знаете някак особени ви кара да се чувствате, и той ще отиде на лекар, стриктен е в тази работа, доколкото успях да се ориентирам от картона му, а?

- Стриктен е - повтори жената.

- Те ще му изпишат лекарствата, които е вземал досега, драга. Хинидинче се казва основното лекарство, което ще ни свърши работа. Той вероятно ще отиде при същия лекар, а и да не е при него, в картона е отбелязано, че предния път се е "повлиял" от хинидина, точно тази смешна дума "повлиял" използват лекарите и пак същото лекарство ще му предпишат. Вие трябва да видите опаковката, уважаема, трябва да се уверите, че той взима медикамент, и тогава ще действате, само тогава ще посегнете към последната торбичка. Нагласете някак така, че този ден да бъде понеделник, драга, тези, които се оплакват от сърце, тези, които ни напускат внезапно, мъже в зряла възраст, надеждните строители на съвремието ни, го правят най-често в понеделник, по обяд. Така че последното пакетче сложете в чайчето в понеделник. Отидете на работа и към десет часа кажете, че трябва да направите справка в библиотеката. Нали, драга, имате такова право, няма да бие на очи. Отидете в библиотеката в техническата читалня, вие нали в Националната библиотека ходите, там винаги има много хора, никой няма да забележи четете ли, не четете ли, зачервена ли сте, бледа ли сте, в кафененцето можете да слезете... не, не, там недейте, задушно е - размаха ръце старчето - да не ви прилошее, точно този ден не бива да припадате, онези все се оглеждат да видят дали някой няма да припадне, както виждате, всичко трябва да се обмисли, скъпа, всичко... Хе-хе, така че нещата ще се решат в рамките на десетина дни, не повече, внимавайте само да не предозирате, че се усеща, те иначе, драга, сами по себе си - и той посочи към плика - са невинни, невинни тревици. И не ги крийте, кажете му, че за себе си сте ги купили, жените е редно да пият билки, в това няма нищо лошо, в някои от шкафовете на кухнята ги струпайте, да няма скрито-покрито, хе-хе. Да ви помогна да се облечете, човек като поостарее, обича да кавалерства, някои жени са ми казвали "недейте" и се чувства някак си, че го казват, защото им се виждам прекалено възрастен. На една жена, госпожо, до края трябва да й се казва, че е хубава, а един мъж до края на дните си трябва да усеща, че има нужда от неговото кавалерство. Такива ми ти работи, госпожо, я да видим, я - той се приближи до прозорчето в коридора, вече бяха излезли от кабинета. - Не се е прибрал, доколкото виждам.

- Довиждане - обърна се, за му подаде ръка жената.

- Не, не, моля ви се, ще сляза до долу да ви изпратя, от тук, внимавайте на завойчето, нали няма да забравите за втората вноска, хе-хе, не иде много при моята търговия да давам под съд за дългове, нали, хе-хе. Разбира се, ако възникнат допълнителни въпроси, ако нещо се промени, въпреки че си мисля, преценил съм всичко, обадете се, а и след това ще бъда щастлив да ви виждам в магазинчето си, или в кабинета, както предпочитате, или не, като съседи в кухнята ще пием кафенце. Хи-хи, а кучето ви беше много хубаво, жалко, че го махнахте, не ви стигаха силите тази пролет, да, хи-хи, с какво по-напред - с детето ли, с домакинството ли, а той не се ангажира, пък и куче... Довиждане, драга, взехте пакетчето, нали така, няма да съжалявате за парите, пет години никой не е съжалявал, само в първия момент се виждат много, драга, ще видите, сама ще ми донесете втората вносчица, сама. Иде зима, иде, до утре може и да покрие. Лекичко, лекичко, само да не се подхлъзнете...

- Довиждане - отвърна жената и фигурата й потъна към поточето на поляната.

II.

Тя за втори път дълго натиска звънеца. Накрая вратата се отвори и отвътре, увито в жилетката си, се показа старчето.

- О, драга, свършихте ли, за вносчицата? - той подаде глава от вратата. - Огледахте ли се, да не би някой...

Жената връхлетя във вестибюлчето.

- Убиец, убиец! - захриптя, като хвана мъжа отпред за жилетката и го разтърси. - Долен убиец, сводник!

- Не ме обиждайте, драга, нямате право да ме наричате така, не съм дал основание!

- Убиец! - хвана го отново за реверите жената и го разтресе още по-силно.

- Ще ви чуят, драга, не викайте - каза мъжът, като се опитваше да се отскубне. - Ще ни чуят, по-лошо ще стане.

- Да стане, ще крещя, ще викам...

- Елате горе, елате да се разберем - той я хвана за ръката и макар тя да се съпротивляваше, успя да я закара до стълбите. - Внимавайте, внимавайте на завойчето...

- Да престанеш с тия завои, убиец! - разтресе се жената, като се мъчеше да освободи ръката си от неговата, която неусетно я бе хванала за китката и сега я стискаше неочаквано твърдо.

- Аз, драга, не съм убиец, ако имате добрината да помислите. Убиец вероятно сте вие, аз само, ако си спомняте, ви продадох няколко пакетчета билки, не съм ви карал, вие дойдохте да ме подпитвате и да ми се молите, току-така ли се дават за няколко пакетчета треви сто и петдесет, госпожо? И се обещават още двеста и петдесет, не сте забравила, нали? И се пазарихте, уважаема, за убийство се готвите, а се пазарите тук за някаква си стотарка хладнокръвно, а сега идвате да стоварите и греха си върху мен.

- Убиец, негодник! - разплака се жената, като се отпусна върху креслото и захлупи глава върху масичката.

Старчето внимателно измъкна изпод нея кутията с шоколадови бонбони, засуети се къде да я сложи и накрая я прибра в бюрото си.

- Ще те предам! - вдигна глава тя, лицето й беше сгърчено и сълзите се лееха по него. - Ще те предам! И аз ще лежа, но ще сложа край на мръсната ти търговия! Нямаше да го направя, ако не беше ти, нямаше!

- Хе-хе, лесно е сега да обвинявате, но не можете да ме предадете, госпожо. Доверчив съм, уважаема, но съм помислил и за това, ще кажа, че само билчици съм продавал, аз предавам на държавата билки, драга, като пенсионер си докарвам но някои лев, защо и на съседката си да не услужа, никой нищо лошо не може да ми каже, хе-хе...

Старчето отиде до библиотеката и извади оттам бутилката "Метакса", измъкна и две кристални чаши, наля, после отиде до масичката и постави едната на плота й.

- Пийнете, драга, алкохолът е отлично лекарство, алкохолът, времето и аспиринът са...

Жената сграбчи чашата и я запрати към прозореца. Тя се удари в перваза, опръска стената и се счупи.

- Хе-хе, драга, значи друг път и това трябва да впиша в сметката, и това трябва да предвидя, то иначе, току-виж съм фалирал, отстъпки правя, кристала ми чупят..

- Ще те убия! - изхриптя жената. - За библиотеката ти ще разкажа, за номерираните убийства, за комбинацийките!

- Хе-хе, та нали написах два криминални романа, госпожо, не ги приеха, не ги отпечатаха, вярно, но са факт, номерирани, прошнуровани, нямам връзки, и затова са номерирани, писмата от издателствата пазя, документирано е, при секретарките съм ходил, хе-хе, да ме убиете лично, второ убийство, така да се каже, пък и грубо ще го направите, драга, ще ви хванат, ще се разкрие и първото, лошо ще стане, законите невинаги са милостиви, госпожо... Той какво, съобщиха ли ви? - старчето погледна часовника си - че то станало два часа, драга, я как лети времето!

- Няма го.

- Къде го няма?

- На работа го няма, никой нищо не знае, в "Пирогов" го няма, в моргата го няма, никъде го няма, а той винаги казва къде е!

- Ами труп е все пак...

- Моля?!

- Паднал е някъде, госпожо, нали знаете как става с инфарктите. Службите не винаги са точни, може и в моргата на някоя болница да е, те не винаги ги пренасят в централната. Хе-хе, не ви ли предупредих? Как може да ходите в "Пирогов", да питате в “Бърза помощ"? Коя жена търси мъжа си там посред бял ден?! Излагате се, ами ако възникне съмнение?

- Ще се самоубия, така ще свърши, така...

- Ето ви моята чаша - сгърчи се старчето, - няма да се самоубиете, пийнете.

Жената я пресуши.

- Ще те убия, ще те издам! - пак изсъска.

- Може, драга, може, вие в службата какво казахте?

- Че съм в библиотеката.

- Ходихте ли там?

- Ходих.

- И по телефона от кафенето се обадихте в службата му?

- Да.

- А после лично ходихте в "Пирогов" и там...

- Да.

- Лошо, госпожо, лошо, колко бързат понякога жените, направите нещо интересно и изведнъж се разбързвате, не изпипвате някак си... и сега разплакана, трепереща, в ранния следобед идвате тук, съседите могат да ви видят, наблюдават. Поне двадесет години, драга, за предумишлено убийство, ето сега, ще ме извините за вероломството, но ви дадох едно хапченце приспивателно в конячето, така по-бързо ще подейства...

- Това е твоята чаша бе! - изсмя се жената.

- То цялото, драга, е такъв елексир, цялото шишенце, приготвил съм го, вече веднъж ми се е случвало така, купят, а след това идват да ми искат сметка, оттогава съм се приготвил, драга, но не ми говорете на "бе", дразня се някак... Всеки си има слабо място...

- Доспа ми се, наистина, сега ще ме убиеш, нали? Нали?

- Не се страхувайте, драга, никога чрез собствените си ръце, никога, аз само измислям, драга, но не съм посмял досега, вие сте друго, уважаема, вие прескочихте бариерката, насладихте се, така да се каже... Елате, елате оттатък, дремнете, драга, а след това ще решим, ще се самоубивате ли, ще ме предавате ли. Човек не бива да прави тези неща, преди да е преспал... Ето тук, върху покривката легнете, уважаема, колко бързо ви хвана, ето ви одеалце, тази възглавничка е чиста, ако имате сили, като изляза, се съблечете, добре се отпуснете, поуспокойте се, никакъв шум няма да вдигам.

Жената потъна в леглото с все още разплакано лице. Мъжът й помогна да се покрие, отдалечаваше се от нея, когато внезапно се върна и я погали по челото.

- Не искам да с станало, не искам - каза бавно и с ужас жената.

- Никак ли не искате? - попита мъжът. - Само сън ли е било?

- Да - каза жената. - Да, само сън - и го улови за ръката.

- Насладихте се значи, хе-хе, само сън, прескочихте бариерката и сега назад искате да се върнете, хе-хе, не ви стига тайната на престъплението, а искате и него да го няма, в душичката ви да остане само посягането, само удоволствието от прескачането на бариерката, а? Хе-хе, да остане само удоволствието, че сте могла, нищичко ли не остана от беса ви, драга?...

- Заспивам - каза бавно и тихо жената. - Заспивам, не искам.....

- Хе-хе, добре, добре - затананика си старчето. - Отлично! - и излезе през вратата. - Добре мина, интересно дали ще се разведат, туй вече е трудно да се предвиди... Отлично мина, чашка червено заслужавам...

III.

Месец по-късно старчето изведнъж, като да ги бе дебнало, изскочи пред жената, хванала под ръка съпруга си, тъкмо когато се канеха да влязат в къщата си.

- Охо, добър вечер, хи-хи, така се радвам да ви видя, това съпругът ли ви е, госпожо, добър вечер... Приятно ми е, откога не съм ви виждал така заедно, старчетата, като ги пенсионират, драги, от скука и немотия започват да се занимават с клюки... какво друго ни остава, освен да следим съседите си, хи-хи, много се радвам... Помогнаха ли ви онези билчици тогава, драга госпожо?

- Д-а-а-а - провлачи жената и след това бързо, като в скоропоговорка, прибави, - залисах се, ще ме извините, не съм ви се издължила, но не съм забравила.

- Когато имате възможност, госпожо, пенсионерите се научават да си правят сметка на парите и не закъсват, не са това младите години, когато на човек все му се струва, че има откъде да получава, но ако имате възможност...

- Да, да - усмихна се широко жената, - и за другата молба не съм забравила, когато ви потрябва консултацийка...

- Но само ако са ви помогнали, госпожо, така, казах ви, работи моето магазинче, аз фирма даже го наричам понякога, драги господине - обърна се той към мъжа. - Втората вноска само ако сте се излекували, ако сте доволни от работата, само тогава. Аз, знаете ли, господине - обърна се пак към мъжа, - едно по едно ги суша листенцата, нито много на слънце, нито прекалено на сянка, до десет часа сутрин и едва привечер пак ги изнасям... Добре изглеждате, госпожо, радвам се, ето вече пет години работи фирмата ми и никой не се е оплакал, всички по-добре се чувстват след това... Хе-хе, приятна вечер, обичайте се, моята любов е мъртва, но я обичам, драги, и от обич понякога мога да чуя гласа й, да кроим планове, нощно време предимно, когато хората се скрият, гласът й чувам, тук - и той почука по гърдите си, - от душата ми иде и шепти... лека нощ, драги.

- Интересно старче - каза мъжът, като се обърнаха и тръгнаха по алеята за дома си.

- Да - отвърна жената, - пише и криминални романи, но не му ги приемат, казвали му, че приличат на указатели за убийства... Затова продава билки.

- Пари му дължиш някакви?

- Да, да, още утре ще ги занеса.

Край

© Фани Цуракова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 11.08.2007, № 8 (93)