"КАПИТАЛЪТ", 30 ГОДИНИ ПО-КЪСНО

Фани Цуракова

web

Приповдигнатият от възможността да броди сам в Манчестър, 50-60-годишен днес, някогашен гражданин на социалистическа страна, позабравил историята, не подозира, че бодрите му стъпки ще го отведат до среща с лице, останало назад в спомените му, че ще отворят една уж емоционално затворена страница от неговия живот. Той не подозира, че крачките му по павираните с големи каменни плочи улици, поставени от векове и за векове, покрай университетските сгради, с млади и така различни в цвета на кожата си, пъстри в облеклото си, шумни или мълчаливи, на съсредоточени, излъчващи и внушаващи доверие млади хора, ще го отведат назад към една книга, която той никога не е чел, но му се е налагало да цитира в училище и университета, която е обсъждал с приятели повече във вицове, отколкото като съдържание. Този наш пътешественик все още не знае, че ще поиска да разлисти тази книга и да размисли над нея, доколкото му стигат силите затова.

Разбира се, той е попрочел преди тръгването към Манчестър това-онова, отмествал е в интернет информацията, която е налагала впечатлението, че основното в града е "Манчестър Юнайтед", а главният му герой е сър Алекс Фъргюсън, но така или иначе е решил, че историята е ни сложна, ни интересна: Някогашен индустриален град, свързан с текстилната промишленост, с преработка на памук и вълна, стоварвани от безкрайната Британска империя в Ливърпул и идващи дотук по канал, с търговия с нарицателните с качеството си английски платове. В последните десетилетия Манчестър става един от големите университетски центрове, в научните му лаборатории работят хора, заслужили Нобелови награди, създали и отстояващи стандарти за обучение и академично поведение.

В този нов Манчестър в края на лятото можете да видите трогателната картинка на майка и баща, минали 50-те, с вида на хора на системен, не кой знае колко високо заплатен труд, успели да отгледат поне едно момче, това, което сега, на 18-19 години седи между тях в едно от по-тържествените кафенета, бащата и момчето повечко мълчат, майката промъква кратки наставления, знаеща, че няма да бъдат чути, но така поразтоварваща тревожността си, леко изпотеното лице на бащата издава подозренията му за предстоящи неприятности и процеси извън неговия контрол. Рижият, излизащ от юношеството обект на недоверие запазва, като добре възпитан младеж, спокойствие, но прекалената сдържаност на жестовете му, бягащият поглед, едносричните отговори подсказват, че му се иска раздялата на този перон да е по-бързa, за да остане насаме със себе си, потопен сред връстници, останали и те насаме със себе си, за да може това чувство на свобода от опеката да намери излаз в алкохолната вакханалия, която придружава първокурсниците в началото на септември. Колкото до следите, останали сутрин по тротоарите покрай питейните заведения, те ще подсказват на опитното око неукрепналия тренинг на участвалите в нея.

Когато се отминат къщите с издадени напред прозорци на хола, с неголемите пространства отпред пред входната врата и задните дворове, новите университетски сгради, старите църкви, превърнати в музеи или в зали за тържествени университетски сбирки, или в библиотеки, човек започва да забелязва червените сгради, завещани от стария индустриален град. Това са някогашните складове и административни постройки. Подчинени на правилна геометрична форма, без намек за украси, 4-6-етажни, изтъкани от тъмночервени, респектиращи в плътността и устойчивостта си тухли, с неголеми прозорци. Сградите са така много, така навсякъде, вкопани здраво в света, недокоснати от времето, така еднакви, че правят целия град тъмночервен. "Плющящ в тъмночервено" - ще ми мине през ума по-късно. Каналите, кейовете, съоръженията носят все същото послание - строено, за да е функционално и за да остане непомръднало векове. Желязото, дървото, механизмите носят самоувереност в плановете на строителя за мощ, непреходност, за цел. Една по една тези червени сгради са променяли предназначението си в настоящия и в края на миналия век, за да бъдат превърнати в музеи, в престижни жилища, някои от които имат привилегията да гледат днес към каналите с лебедите, патиците и водните кокошки. Други, неизползвани все още, стоят задрямали и притиснали малки улички, с единствената си украса на метални аварийни изходи, по които могат да се видят бутилки, оставени от някой или някои, прекарали нощта седнали на тях, притиснали растение, довеяно от вятъра и съдбата на неточно място.

Ако човек продължи да изследва криволиченията на тези улици, да търси неуспешно различия между старите индустриални сгради, за да открие, че именно към това строителите им не са се стремели, рано или късно ще бъде привлечен от някое питейно заведение. Питейните заведения тук носят различни и запомнящи се имена, така както сме ги чели в романите. Малко от тях са обагрени от вкуса на глобализацията в алкохолния бизнес, повечето са такива, каквито са били десетилетия и векове назад. Ако човек не желае да ги разглежда с туристи като него, той, разбира се, търси неголямата квартална кръчма, в която животът, както навсякъде по света в кварталните кръчми, тече тихо или шумно, в разбирателство или кавги, но винаги откровено. Облицовката на стените и мебелите от масивно дърво, неизменно в тъмнокафявочервеникаво, както и лошата кухня трябва да са запазена марка за английските кръчми, но неуважителността към хранителния продукт, поне на средно и ниско публично ниво изисква друго потапяне на перото. Така или иначе, кварталната кръчма не е за да нахрани тялото, а душата.

В конкретния "пъб", който избира нашият пътешественик, образът на англичанката, висока, с издължено лице, права коса, плисирана пола и чаша чай в ръка, така както сме я разглеждали, надвесени над илюстрациите в детските книжни и учебниците по английски език, търпи корекция. Англичанката в манчестърската квартална кръчма може да бъде кръглолика, руса, с три-четвърти панталони, с тениска, в която проблясва ламе и с халба бира в ръка. Цветът на косите, самата коса е същата като в картинките, но небрежно вчесана и с поизтънен косъм. Между жената и бирата на мъжа до нея има панерче с чипс, жената обърсва в салфетка ръката си и вади от чантата до нея блузка, след нея още една и още една. Хартиената торба е от близкия евтин магазин, който и някогашният социалистически човек все още, разбира се, не е имал сърце да подмине. Мъжът до жената е с подпухнало, жълтеникаво, прорязано от червеникави жилки, белязано с кафеникави и червеникави петна, лице. Лице с уморените очи на човек, системно и от дълго време прекаляващ с чашката. На мъжа не му се говори, безрадостен и от дългата връзка, и от алкохола, който, разширявайки и придавайки бляскавост и сила на възприятията, сега, докато още не е потекъл с нужната сила в кръвта му, е оставил света сив и без вкус. Жената носи приповдигнатостта на кокалестите жени, които редовно черпят душите си, тя показва блузките една по една, като да са съкровища, вадени от ковчеже, радва се, в душата й пропърхва убедеността за притежанието на дреха, която ще й придаде величието на кралица, която ще промени темпа на дишане на мъжете, на момчето до нея. Но момчето разсеяно извръща натежалите си от жълто очи към чашата, която трябва да върне душата, излязла така леко и бързо снощи от тялото и така мъчително прибираща се сега в него. Мъжът и жената са едно от многобройните семейства в Англия и Манчестър, които в началото на ХХІ век от години живеят от социални помощи, позволяващи им да не упорстват в търсенето на работа и да преживяват някак с тях. Вечерта те ще се съберат тук или на друго подобно място с приятели, барманката ще се обръща към тях с "дарлинг", те ще се усещат зачетени от персоналното отношение, тя няма да пита кой какво иска, защото го знае отдавна, те ще гледат на един, от обичайно няколкото, телевизора мач, дерби или светско събитие, като посещението на папата в Англия например. Вероятно живеят тук от векове. Вероятно техните предшественици са били от хората, работили на тъкачните станове, пренасяли балите с памук, складирали топовете с платно, поглеждали през малките прозорци към канцелариите, които са криели недостижимото място на чиновника. Едно от които е приютявало човек на име Фридрих Енгелс. Син на собственика Енгелс.

Манчестър, разказва музеят на града, по време на индустриализацията е бил градът в Англия с най-висока смъртност. Самият музей пресъздава жилищата на работниците и на техните семейства така, че часове след като го напуснеш носиш тягостно усещане, усещане, доста по-различно дори от сцените на най-голяма мизерия у Достоевски, Дикенс, Юго, Марк Твен. Вероятно защото думите на романистите носят и обещанието на наложената от християнската религия вяра, че щом героят е добър и върши добро, да, той макар и преминаващ през пъкъла, ще излезе на светло. Тук хепиенда го няма. В някогашните работнически жилища, в макета на които и ти, за да надникнеш и преминеш, трябва да приведеш глава под спуснатите сводове, да пристъпваш с неуверена крачка в сумрака, добрият край е невъзможен, нереален. Тук краят се изрежда с наименованията на болести и години скъсен живот.

Нашият, израснал в социализма, човек се измъква набързо, смутен от този музей, защото едно от нещата, които най-много не обича, е някой да му разваля илюзията, че зад желязната завеса не всичко е било, както той си е представял, изучаващ адаптираните книжки по английски, купени от руската книжарница, и той поема трескаво към другите музеи. Така той ще се поуспокои при вида на децата от началното училище, които провеждат часовете си в музеите, в които могат да се повозят на парен локомотив или да рисуват, седнали край експонатите на природонаучния музей в краката на статуята на Дарвин и с това да станат част от познанието за еволюцията и да добият опора за въпроса откъде идват и накъде отиват.

Ако продължите все по широката улица, на която се намира природонаучния музей на Манчестър, след двадесетина минути пешком ще се озовете на основната автогара на града. Пред нея има площад с фонтан. Интересна идея - това е широко, равно пространство, леко вдълбано в земята, с дупки, поставени на метър или по-малко една от друга. Водата се издига през определен период, извисява се за около минута и отново се скрива. Привечер, през септември, макар за балканския човек да е хладно, местни деца и юноши са превърнали в игра ту появяващите се, ту изчезващи струи вода - когато тя изчезва, тичат на площадката, а когато фонтаните се издигнат, бягат обратно. Това е и място, на което, очевидно тийнейджърите привечер излизат, за да се покажат и да огледат другите, които се показват. Тези английски деца също са различни от картинките в учебниците, които ни ги представят с ученическа униформа и перчем, сресан прилежно назад. Те са различни и от лошите момчета от игралните филми или футболните мачове. Те са нещо трето, което мога да сравня с юношите от някои от кварталите в София, в които са живели поколения работници, с някои от децата в Перник, в Димитровград.

Тукашните момчета до едно са с една и съща прическа, момичетата също: бретон, оставен дълъг, преминаващ пред челото и прихванат зад ухото. Добре, казва си нашият пътешественик, на тази възраст, и ние се стараехме доста бретоните ни да повторят тези на Бийтълс. Сега бретоните пък изглеждат така.

Същественото не е в плътното следване на модата, не е и в онази особена забавеност на движенията на публично място, продиктувано от откритието на юношеството, че будиш интерес у другия пол, каращо те да се чувстваш наблюдаван, разкрит, не е и само обичайното усещане на пристъпващата зрялост, когато нещо в теб те подбучква да вършиш едно или друго, люшка душата ти в неяснота, възторг и тъга, сменящи се изтощително бързо, в страх от слабостта пред новите желания. Всичко това го има, но отличителното е друго. Тези юноши, по-лесно ми е да го кажа, деца, някак си като да нямат център, посока, те са деца, които, мисля си, разпознават външното, умеят бързо да го копират, но то е основно защото критериите им за добро и лошо, за достойно и позорно, за успех и неуспех са колебливи, несистемни, оплетени в рекламни образи, те са нетренирани в удоволствието на сътворяването и изпълнения дълг, те са продукт на една изкуствена инфантилизация и съдържат заплахата на цялата ярост на една късна инфантилност. Човек и без да има кой знае колко набито око, разбира, че тези деца след година-две-три едва ли ще имат силата за системното усилие да прекрачат бариерата, завещана им от семейната история и да се приближат към децата в университетската част на града, това са деца, които остават усещането за родовото примирие на хора без капитал, които като да не могат да се досетят, че времето днес им поднася поне един капитал - образованието, късмета да живееш в могъща и социална държава. Децата приличат на сламки, избутани в плиткото на голяма река, люшкат се там, където водата мързеливо приплясва и съдбите им зависят от вълната, която обществото ще им поднесе и която може да ги подреди по един или друг начин. Това са деца с неферментирала сила, в която се таи гневът на себенеоткрилия се човек. Това са деца, податливи на хаоса, на възможността да се слееш с тълпата и да единиш силата си с нейното могъщество. Това са новите недоволни момчета и момичета. Недоволни по така различен начин. Те са сити, стоплени, неуки, нетренирани към многочасов системен труд и недоволни. През деня имат вид на безформена, хомогенна маса без идея и дори без желания и поради това - безопасна. Опасни са вечерите, когато някои от тях, пили по повече питиета, вече 18 и повече годишни, решават, че могат да заявят себе си, арогантни и разрушителни, най-вече в превозните средства. Няма хляб и топлина, които да примирят човешкия дух с дъното на социалната йерархия.

Мисля си, че момчето, което вилнее в автобуса, ще се прибере вечерта при мъжа и жената от следобедния бар, те ще седят в хола пред телевизора, то ще тресне входната врата и без да им се обади, ще се качи в стаята си и ще пусне силно музика. Мисля си, че те ще се побоят да отидат и да му направят забележка. Дали това са фамилии със семейно кодирано неумение за адекватни социални действия. Фамилии без корени, лесно люшкани и към добро, и към зло. Фамилии, достигането на които до критична маса светът видя не само във френската революция и в комунистическия период за някои държави, видяха ги Париж и Лондон, Марсилия с бунтовете на младежите през ХХІ век. Същите деца, но по-многобройни, могат да се видят и в Мексико, в ЮАР, а навярно и по други места. Приличащи си, но и различни, в Манчестър носещи като че ли отново особена категоричност в образа - ситост и размазана житейска цел.

Така, докато нашият някогашен социалистически човек размишлява върху невъзможността да оползотвориш подаръците на съдбата и върху фамилните модели, все някой ще му спомене, все някъде ще попадне на ред, който да му съобщи, че тук, в Манчестър, Карл Маркс е написал нещо, свързано с "Капиталът". "Капиталът", книга нечетена от него, но белязала дните му, на две поколения преди него и на произлязлото от него, книга, за съдържанието на която той в момента може да изцеди от паметта си само нещо неясно за принадената стойност.

Маркс, тук, в Манчестър, по същите тези улици?!

Адресът е частно музикално училище, където, казват, Маркс е работил в библиотеката. Посоката не е трудна, трябва да минете покрай виенското колело, от което се вижда града, покрай най-стария клуб на джентълмени тук, и когато стигнете до Катедралата на Манчестър, от страната на широката улица, вляво от вас, изниква мост, строен вероятно в индустриалното минало на града. Зад него и вдясно се вижда комплекс от някогашни, сега неизползвани индустриални сгради, те се появяват внезапно, лишени от мекота, систематични, плашещи като човек, чиито стремежи са подчинени на една цeл. За разлика от други индустриални райони, тези тук не са грозни, те са може би прекалено могъщи. Това, много вероятно, са били сгради, които и Маркс, отивайки към библиотеката, е виждал. Изрязани на небето, до водата, впримчена в канала Бриджуотър вляво, под настойчивата благословия на катедралата на Манчестър.

Защо Маркс е идвал тук? Защо е отделял от средствата си за път от Лондон и обратно, при положение, казват, че е живеел при оскъдица, че има деца, починали именно от недоимък? Само защото Енгелс е работил наблизо в Салфорд като чиновник във фабриката на баща си? Едва ли.

Отговорът сякаш е точно на това място - на булеварда, между канала и църквата, с моста вляво и индустриалните сгради вдясно и още по-вдясно - комплекса от сгради, били част от църква, после училище за болни бедни момчета, библиотека, затвор. Мястото дава отговор, заставате там и някак си ви става ясно, че именно Манчестър е градът, който е могъл да оформи идеята за "Капиталът", за Комунистическия манифест.

Балканският пътешественик си дава сметка, че тютюневата индустрия, описана от Димитър Димов, не би била достатъчен декор за толкова мащабно отрицание, каквато е идеята за завземането на властта от работниците, на признаването на желанието да упражняваш диктатура. Тя е могла да изкристализира от идеите на Западна Европа в град-модел на индустриализацията. Манчестър е бил завършена дефиниция и като декор, и като персонажи, като устойчивост, като сила, покоряваща и владееща с модела си света. Манчестър е предлагал едно крайно и изчистено представяне на проблем, вече дискутиран от политическата икономика, в думите на Марат, подклали Френската революция. Маркс е идвал тук, защото градът го е стимулирал, защото това е бил епицентърът на събитията, които са го интересували, а гневът на кафявата маса хора, с които се е разминавал, му е давала сила. Не Лондон, а неголемият град, в който механизмите са били по-ясни, по-лесни за формулиране. И ако съблечеш модерната дреха на Манчестър, тези механизми все още прозират. Поне за човека, живял във властта на пролетариата, родена като алтернатива на експлоатацията, видяна тук.

Библиотеката, в която е работел Маркс, в която са се срещали с Енгелс е в комплекс от сгради, най-старата от които е била построена и използвана от църквата, след това е купена от Хъмфри
Четхам, манчестерски търговец и банкер, който разкрива тук училище за болни бедни момчета и публична библиотека. Открита през 1653 година, тя е най-старата обществена библиотека в Британия, отговаряща повече от три века на завещанието на създателя си за свободен достъп на "учениците и от други благонадежни". През лятото на 1845 година Маркс за първи път прекрачва прага й, за да се озове в читалнята, разположена на втория етаж. Това е неголяма стая, облечена в неизменното дърво, с камина вляво от вратата, и остъклено разширение срещу нея, почти изцяло заето от масивна дървена маса. На нея, твърди се, е работил Маркс, срещал се е с Енгелс, на нея пише статията "Положението на работническата класа в Англия", публикувана през 1845 година и имаща отношение към написването на "Капиталът". Тук, под фриза на незнаен дърворезбар, изобразяващ човешка уста, поглъщаща човешко тяло, е съзрявала заканата: "Нека господстващите класи треперят пред комунистическата революция" и постулатът: "Насилието може да бъде отстранено чрез насилие".

Отпред, пред каменните сгради на музикалното училище има модерен комплекс с широка тревна площ, по която през септември са насядали младежи. Те разговарят, четат, слушат музика и не изглеждат заинтригувани от музикалното училище и неговата библиотека. "От време на време идват хора от Източна Европа, най-вече от Румъния" - казва портиерът на училището.

Да отида да попитам младежите върху тревата дали знаят, че тук, на няколко метра от тях е започнал да се плете бичът на диктатурата на пролетариата? Врязвал се в семейните митове, страхове и надежди на милиарди хора и врязващ се и до ден-днешен, далеч от техните земи? Да ги попитам дали знаят, че вероятно наблюдения от същата тази поляна, на която са те в момента, са описани в една от най-издаваните, цитирани, с най-могъщ житейски "импакт фактор" книга? ("Най-голямото зло на системата, която употребява млади момичета за такъв вид работа, се състои в това, че тя обикновено още oт детинството им ги свързва за през цял живот с най-покварената сбирщина. Те стават груби момичета с лош език преди още природата да ги е научила, че са жени. Облечени в няколко мръсни парцала, с крака, заголени високо над коляното, с омацани коси и лице те привикват да се отнасят с презрение към всяко чувство на приличие и срам. По обед те лежат изтегнати по поляните или се зазяпват в младежите, които се къпят в близкия канал. Когато най-сетне техният тежък работен ден свърши, те обличат по-хубави дрехи и заедно с мъжете отиват да пият бира в кръчмите. Съвсем естествено е, че в цялата тази класа още от детинство господства най-голямо пиянство.") Вероятно някои от младежите на поляната днес ще са чували за Маркс, ще са учили за него, вероятно за тях обаче то ще е само име от историята или от развитието на науката за икономиката. Думата Маркс ще е различна за мен и за тях, тя е различна за хората от различните народи и поколения. Понякога понятие, име се откъсват от първоначалното значение, заживяват сами, преобразуват се и добиват други значения, понякога противоречащи си, далечни от първоначалното.

Карл Маркс! Двадесет и повече години след като нашият пътешественик, поне официално се е разделил с комунизма, образът на мъжа с буйни брада и коса изниква пред него. Изниква с цялата си плътност, с детайли. Двадесет години по-късно не особено услужливата памет на нашия герой изважда образа на човек, за когото знае малко, почти нищо, изважда го при това с детайли, така както не е успяла да съхрани образа на обичани, мечтани хора. Тази памет никога не е гледала портрета в захлас, даже не го е мразела, за нея той е бил част от пейзажа, редом до Витоша, до входа на кооперацията, да училищния двор, а сега образът е така жив, над вълните на манифестацията, в рамката над нечие бюро, в трансперант върху сграда. Всичко друго за този мъж, когото определят като гениален, е забравено, останали са образ и име. Образ и име, неизтриваеми в паметта, без да си го искал или съзнавал.

Така, 40 години след като е цитирал заучени анализи на изпитите по политическа икономия, по диалектически материализъм и история на Българската комунистическа партия, като дисциплини, задължителни за всеки университет в неговото време, нашият пътешественик решава да прочете "Капиталът". За да открие, че неизброимите някога томове със съчиненията на Маркс, Енгелс и Ленин липсват в библиотеките, като да са потънали вдън земя. Като никога да не са били. Автор в интернет пространството споделя, че след като не е открил "Капиталът" в проверените от него библиотеки, е успял да го купи от антиквар, преписал го е и го е качил в блога си. Коментарът на младежа е: "Това е книга, която със сигурност вашият работодател не би желал да прочетете".

Капиталът - апокрифна книга! Вече! "С която е по-разумно работодателят ти да не те свари" през 2012 година?!

Дали историята не се завърта по спиралата си по-бързо, отколкото човек би могъл да си помисли? И да желае?! Дали "Капиталът" е минало, дали гневът и вулканът, които той отразява, са минало?! Дали това, че хората от социалистическите страни на Европа в края на ХХ век решиха, че насилието и диктатурата не са пътят и че социалната несправедливост поражда друга социална несправедливост, е запомнено, разбрано?! Дали е запомнено, че раждащото се на едно място в света може да проходи и извиси ръст на друго? Дали някой някъде не чете, не пише наново "Капиталът", няма значение как точно се казва той сега, основното е разрушителният тон в искането за равнопоставеност, за уважителност, за реално участие? Дали той отново няма да носи повече отмъстителност и разрушение, отколкото съзидателност и грижа за всеки и всичко? Дали наистина е усвоен принципът за противопоставяне чрез ненасилие? Дали светът е редактирал изречението на Комунистическият манифест "А ще спечелят цял свят" в "А ще спечели цял свят"! Дали обетованите земи на социална справедливост, с които разполагаме, са достатъчна гаранция за света? Или са оазисчета, които могат да бъдат пометени от пустинната буря на мизерията на бедните и евфемизмите на богатите? Дали можем да се вслушваме в процесите преди решенията за контрола им да са сплотили критична маса съмишленици? Дали надменно изхвърляйки "Капиталът" от библиотеките, философията и историята на човешкото развитие от университетите си, не се отказваме от значимо познание, което животът ще наложи да преоткрием? Защото всичко открито, но забравено, се преоткрива, нали?

Не му се иска на нашия днешен 50-60-годишен пътешественик, някогашен гражданин на социалистическа страна, да мисли, че светът е дал само кратка свобода на такива като него да се движат с широка крачка из непознати земи, спокойствието за любопитството му да се вглежда в лицата на младежи, така разнообразни в цвета на кожата си. Ама никак не му се иска. И той със страх се вслушва във всеки повей, като светът да е рибарче, прислонило се доверчиво от дъжда под мост, реката на който носи гнева на своите цикли, помитащи без предупреждение всичко по пътя си.

© Фани Цуракова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 15.01.2013, № 1 (158)