ФОРМУЛИРАЙ БЪРЗО

Фани Цуракова

web

Мира усети глад. Оставаха пет минути до началото на работното време, но слезе от автобуса спирка по-рано. Наблизо, пред входа на медицинския университет, продаваха евтини и големи сандвичи. Беше убедена: "Ако тия от транспорта имаха акъл в главата си, щяха да направят спирка там! Но не бяха!". А тя "не възнамеряваше да стои гладна, заради нечия тъпотия". Началничката й, вчера, й вдигна скандал за закъсненията. "Голяма работа, и без това вече цяла година им работеше в скапания Институт! За никакви пари!". Панталонът я пристягаше и тя дръпна ципа надолу. Реши че тениската е достатъчно дълга, за да го прикрива. Щеше да си вземе "сандвич с кайма, поръсен с кашкавал, и айрян!". Ускори крачка. "Ако Дебелия, директорът на Института, беше въвел плаващо работно време - нямаше да закъснява! Но той не пожела да въведе!"

Миризмата от моргата в мазето на първата сграда на медицинския университет тази сутрин "беше по-силна от обичайно". Догади й се. За първи път. "Докторите трябваше да си преместят труповете някъде навътре! - ядоса се. - На тях им плащаха да си ги миришат! И входът беше направен от некадърник - излизаше със стълби на самия тротоар и се налагаше тя да мине по тънък ред плочки встрани!" Знаеше, от надписа до вратата, тук се помещаваха катедрите по анатомия и съдебна медицина. "Четири етажа с трупове! - мина й през ума. - С много трупове! Със сигурност не им знаеха точната сметка. Няма друго такова място в града!"

Група студенти пушеха на самия край на стълбите, препречваха тесния тротоар и "това съвсем я накара" да се изкачи по тях, за да продължи по улицата от другия им край. На площадката, зад стъклената врата, се виждаше фоайе с табели за обяви. "Работа" - пишеше над едната. Влезе. Бяха възможности за продажба на домакински прибори по домове и за библиотекар в "съдебна медицина". Портиерът й обясни, че катедрата е на третия етаж.

"Тук мъртвите учат живите" - гласеше надпис между портретите на някакви професори в коридора. Въздухът, в началото, беше напоен от остротата на формалин, после край врата с две крила, увисна в тежка сладникавост.

Секретарката на катедрата натърти кисело, че в обявата ясно са изброени необходимите документи за кандидатстване. Мира й отвърна, докато четеше в тефтера на бюрото й, че е инженер, библиотекар и ползва три езика. "И онази, разбира се, подви опашка, написа условията на листче и се съгласи да й покаже работното място."

- Заплатата е малка! - каза Секретарката, "колкото да не е капо", заизмъква се от тясното пространство зад бюрото си и бутна сложена долу бутилка. Вдигна я. Беше евтина водка. - Вчера даваха заплати и взех да има - обясни, докато я мушкаше по-навътре.

В коридора, зад вратата с двете крила, се чуваше свистене на електрически трион. Сега миришеше на изгоряла кост.

- Води се "Библиотека с музей" - продължи разясненията Секретарката. - Само няма да казвате на професора, че съм Ви я показала!

- Не ми е притрябвало - отговори Мира. - Отзад косата ти не е боядисана добре - посочи с пръст към темето на Секретарката. - Ползваш евтина боя.

Мълчаха известно време. Библиотеката беше непосредствено след чупката в края на коридора. Срещу нея беше дамската тоалетна.

- Ремонтираха я - обясни Секретарката - и поставиха душ. В края на деня и да не си влизал в залата, се вмирисваш.

- Заключваш се и се къпеш? - Мира надникна през открехнатата врата.

- Да... Ако Ви одобрят за интервю, елате с костюм - произнесе след известно колебание Секретарката, превъртя ключа и натисна старата, жълтеникава дръжка на библиотеката.

- Банята може да се ползва и в работно време? - Мира продължи да разглежда тоалетната.

- Да - Секретарката влезе в библиотеката. - Облечете си пола за интервюто, блуза, нещо такова. Шефа държи на външния вид.

Библиотеката беше просторна стая, разделена на две с буков, плъзгащ се портал. Стените бяха заети от шкафове с плътни врати долу и стъклени витрини нагоре. В първата зала съхраняваха книги, във втората - стъкленици с онова, което Секретарката нарече "препаратите на музея". Мира беше виждала подобни стъклени съдове в кабинета по биология на гимназията. "Използваха ги, за да показват тении, глисти и вътреутробно развитие на куче. Тук бяха пълни с човешки неща. И достатъчно големи."

- Библиотекарката се обеси преди година и оттогава никой не се задържа - обади се Секретарката.

- Щом не й се е живеело - отговори Мира.

Другата продължи:

- Който остане в съдебната медицина две години, не напуска. Аз дойдох преди седемнадесет за малко, а още съм тук. Даже първата година бях библиотекарка, защото... - тя забави думите си и докосна в пръсти плота на бюро, поставено до прозореца.

- Трябва да се измести, светлината не е добра - Мира посочи с глава към същото бюро. Мразеше "празни приказки". Масите за четене бяха от масивно дърво - за по двама, с прегради отпред и встрани. "Тъкмо няма да гледам докторчета, докато си плюнчат пръстите и прелистват!" - прецени.

- Препаратите от музея се водят на отчет на библиотекаря - обади се отново Секретарката, издърпа чекмедже на бюрото и надникна вътре, макар то очевидно да беше празно. - От полицията, след като последната се обеси - тя сниши тон - взеха всичко. Питала двама от лекарите, десет дни преди да го направи - наблегна на цифрата - това ли е най-безболезнения начин.

- Не е ли вкарана в компютър?! - Мира сочеше картотеката, сложена върху широкия плот на прозореца. Картончетата в нея бяха пожълтели, слепнали, разместени, без метален шиш по средата. "Естествено!"

- Не - отговори Секретарката - на хората, които го умеят, заплатата им се вижда малка - тя продължи да дърпа празните чекмеджета на бюрото. - Професорът ще Ви пита какъв е мотивът Ви да искате тази работа - вдигна глава за секунда и погледна настрани. - Пази се от особени хора - поясни. - Миналата седмица изгони един от санитарите - тя изхихика. - На погребението на наркотрафикант изпрати ковчег с прегазена баба!

- Къде се храните? - Мира беше усетила наново присвиването под лъжичката.

Секретарката върна последното изтеглено чекмедже на бюрото.

- В университетския стол - посочи с пръст посоката.

- Скъп ли е?

Секретарката се облегна върху бюрото и скръсти ръце.

- Не - отговори, - но готвят лошо - опипа я с поглед, като да се мъчеше да формулира нещо, което й убягваше. - За мен обаче е изгодно, понеже живея сама - като обядвам тук, вечер не готвя - продължи да я оглежда.

Мира й обърна гръб и приближи до прозореца. Виждаше се вътрешен двор. Отсрещните сгради бяха по-нови - с лаборатории и учебни зали. Долу, пред стълби, идващи откъм мазето, беше спряла погребална кола. На вратата на мазето се появи мъж, носеше ковчег, отзад подпираше друг мъж.

- Шефа се пази и служителите да не сътрудничат на погребалните агенции - Секретарката също беше дошла до прозореца.

Мира разбра на какво й миришеше - Секретарката беше пила водка. "От наивниците е, които смятат, че водката не оставя дъх!" - прецени.

- Ако им съобщиш за починал и те го погребат, дават по десет процента - продължи Секретарката. - Погребалните агенти - тя посочи с глава към траурната кола - смъкват най-много от нашите трупове. Близките на тези, дето се залежават, проучват пазара - тя погледна събеседничката си, за да разбере дали онази схваща, и продължи. - А при нашите - плащат, колкото им поискат! Ние сме или нещастни случаи, или убийства, или внезапна смърт - допоясни. - С комисионите от четири хубави погребения правиш заплата! - продължи. - Но спипа ли те Шефа - уволнение! - Секретарката погледна пак към входа на моргата. - Имаме дни с по петнадесет трупа. При промишлени аварии и тридесет! А при самолетната катастрофа, по-миналата година, авиокомпанията пое разноските и - тя се изкиска - погребалните агенти се биха на входа!

- Компютър за библиотеката предвиден ли е? - Мира не разбра какво е смешното. Безопасната игла, заместваща копчето над ципа на панталона й се откопча и се наложи да я оправи.

- Има два свободни, Шефа ще даде - отговори Секретарката.

Мира я загърби и тръгна към вратата.

- И от алкохолици се плаши Шефа - продължи Секретарката отзад.

Повдигна с безразличие рамене.

- По-миналата седмица уволниха и една от докторките - женският глас зад Мира пак изхихика. - На едно местопроизшествие падна върху трупа! - продължи с накъсания смях. - Някакъв клошар влязъл в една вила и умрял вътре, а нашата докторка - кьор кютук пияна, навела се да го огледа и заспала! - продължи да се смее сама. - До него заспала, до трупа! Иначе беше най-свястната от асистентите.

Излязоха в коридора.

- Има ли добавки към заплатата? - попита Мира, докато оправяше наново разкопчалата се безопасна игла. "Правил я е пълен идиот!" - помисли.

- Не - отговори Секретарката. - Освен ако - прикри с длан устните си - не сменяш разтвора в препаратите на музея. Ще взимаш по още двадесет.

- Само сменяш? Изливаш и наливаш новия!?

- Да.

- На колко време?

- На шест месеца. - Секретарката измести ръката си. - Но понеже са правени в различно време, седмично имаш по три-четири препарата.

- Двадесет лева?

Секретарката потвърди. Край двойната врата остротата на изгоряла кост беше отстъпила пред сладникава тежест.

- Разтворът откъде се взима? - продължи Мира.

- Имаме химик, той го приготвя.

- Ти защо не го сменяш? - погледна към Секретарката.

Онази отново прикри с ръка устата си.

- Разстройвам се - отговори. - После не мога да спя.

- А ако стане нещо с някоя от стъклениците? - попита.

- Нищо, взимаш от домакинката нова - отговори Секретарката. - А ако самият препарат, това, което е вътре - се повреди, - го изхвърляш в контейнера в залата. Санитарите го извозват, с другите работи, до екирисажа.

- Само изхвърляш?

- Да - отговори Секретарката, след като известно време "я зяпа" - те си знаят, че е бракуван. И отбелязваш в инвентарната книга.

"Един труп в повече, един в по-малко - никой не забелязва!" - Мира не отговори на подадената за довиждане ръка на Секретарката. "Да си подаваш крайника на раздяла!" - намираше го за "нелепо".

Пред входа на университетската болница Мира изяде два сандвича с кайма и кашкавал. После пресече булеварда и влезе в книжарничка. Купи кариран лист, поиска химикалка от продавачката и на шанда написа заявлението за напускане от Института. Не виждаше смисъл да чака. "Три езика и компютър, професорчето не е и сънувал за такава библиотекарка!" - сигурна беше. Възнамеряваше "да депозира молбата в деловодството" и да не се качва в отдела. "Шефката ще я разпише - и без това иска да назначи свой човек". Горе, в бюрото й, имаше само чифт стари маратонки, "не държа на тях. Нито пък да се сбогувам с разни!" На лавица в книжарницата видя нова книга от поредицата "Фантастика". Поколеба се заради цената, но я взе. И без това трябваше да сложи в нещо листа с молбата. Дамските чанти я "дразнеха и не ги употребяваше".

В съседния магазин продаваха изгодно тире за плетене на една кука. Купи кълбо - отиваше за чифт ръкавици. Плетеше ги, а ги продаваше една улична търговка. От тях изкарваше по още половин заплата. Не плащаше данъци. Продавачката искаше "да разнообразяла модела и размерите. От какъв зор?! Те и така се продаваха!" Работата в библиотеката щеше да й позволи да плете и там. "Бюрото трябва да се премести - да не е срещу вратата, за да се крият иглата и кълбото, когато някой влезе." - реши. Другите плетачки избягваха ръкавиците - "изисквали много броене?!". Не разбираше трудността - тя плетеше и броеше, докато четеше. "Едно кълбо и една книга - точно за един ден."

Закопча наново безопасната игла и тръгна с широка крачка към Института. Денят и днес щеше да бъде горещ - вече усети под мишниците на тениската си влага, "но беше уреден важен въпрос".

* * *

Мира опря гръб в радиатора. "Тези от топлофикацията най-сетне пуснаха парното!" През прозореца видя как долу, пред входа на моргата, върху непочистените кафяви листа от дърветата, спря мерцедеса на една от погребалните агенции. Бяха купили специален модел. "Печели се в този бизнес!" Възнамеряваше "да се насочи към него". Молбата й за напускане "беше депозирана още преди два дни!" Но шантавият професор заплаши, че ще запорира заплатата й, ако не предаде на новата библиотекарка лично книга по книга и препарат по препарат!" И сега "й губеха времето да гледа как една дебелана се тутка! Сигурно беше петдесетгодишна! Прелистваше и за скъсани страници!" Мира опита да я остави сама, но онази се оплака. "Ако не ме беше изпортила, нямаше да се ядосам и да заразя компютъра с вирус!". Картотеката и вирусът щяха да се самозаличат два дни след като си вземеше заплатата. "И са толкова тъпи, че изобщо няма да се досетят откъде им е дошло!"

"На Дебелата й остава още един рафт и ще започне препаратите." - Мира отклони поглед от новата библиотекарка и добави на глас:

- Отивам до тоалетната.

"Дебелата беше направила опит да я разпитва защо напуска!" Мира излъга, че е намерила работа като инженер. "Няма за какво да им стоя! А и да излизам от къщи през зимата! По белия, скърцащ сняг! Да се стопли и тогава ще започна някъде!" С последната заплата възнамеряваше да си купи тире, да плете ръкавици, да гледа телевизия и да стои на топло. За Коледа идваха гърци - купуваха "като луди" ръчни плетива. Беше успяла и да убеди баща си да попълни разплащателния й влог. "Получава прекалено много за неговата възраст! А пролетта ще се обадя на шефовете на някоя от погребалните агенции!"

Мира подмина тоалетната, "всичко е изчистено, нямаше какво да се гледа" и продължи по коридора към Секретарката.

Онази ковеше пирон на стената зад бюрото си.

- За снимка на Шефа! - както поясни.

Фотографията беше на професора, заобиколен от персонала на катедрата.

- Само теб те няма! - Секретарката, отстъпи и прецени положението на рамката.

- Не обичам да се снимам - отговори Мира.

- Свършихте ли с библиотеката? - Секретарката продължи да се занимава с фотографията.

- Новата е туткава - каза. - Аз досега и музея да съм проверила!

Секретарката отвори бюрото, за да прибере чука. Вмъкна го и извади оттам бутилка водка.

- Искаш ли едно? - попита и с палеца и показалеца на свободната си ръка посочи какво разбира под "едно".

- Може - съгласи се Мира.

Секретарката тръгна към мивката, залитна, опря се на ръба й и взе чаша от стъклената поставка встрани. "По-пияна е от обичайното. Досега не е залитала."

- Отслабнала си - констатира Секретарката след малко, като глътна остатъка от водка в непрозрачната чаша, извадена изпод рафта на бюрото й. - Нещо съм настинала днес, да се сгрея - поясни, като си доля още. - Смъкнала си поне пет-шест килограма - върна се на темата "с външния й вид". - Никакъв корем не ти е останал...

Мира не отговори. Остави своята празна чаша върху мивката и тръгна към вратата.

- Ще дойда с теб, та дано онази се поразбърза - чу гласът на Секретарката зад гърба си.

Мира повдигна с безразличие рамене.

- Само да изпия това, иначе ще вмирише стаята - обади се пак Секретарката.

В коридора санитарите бяха изкарали труп за разпознаване. Изнасяха ги тук при специални случаи. Количката беше от новите. "Случаят трябва да е на ниво посолство." Секретарката отгърна чарашафа на мястото на левия крак. Вдигна висящото на палеца картонче.

- Суданецът - констатира и пак залитна. - Пренасял е хероин. Изпуснала е една от опаковките.

"Да си ги е проверил, преди да ги гълта!" - Мира не се впусна "в обсъждане".

В библотеката Дебелата инвентаризираше препаратите. Изваждаше ги един по един върху близката маса и педантично ги отмяташе с чавки в списъка.

- Ако искате аз да продължа, а вие идете да хапнете - предложи й Секретарката.

"Онази" се поколеба, погледна във вътрешността на шкафа, но кимна с глава.

- Не съм свикнала с гледката - каза. Беше пребледняла. - За половин час ще изляза.

Обясниха й откъде да си купи евтин сандвич с кайма и кашкавал.

Секретарката взе списъка и примъкна стол пред шкафа с отворени врати.

- За половин час и съм ги свършила - заяви.

Мира не отговори. Застана пред прозореца. Единият от джобовете на панталона й се беше скъсал, "трябваше да внимава да не сложи банкноти в него. Или да си купи нов - този й беше станал прекалено широк." Мерцедесът на погребалната агенция си беше тръгнал. Секретарката "ровеше в долните две полици". Бяха заети само от големи стъкленици. С еднакви препарати. Най-големите в музея, ако не се броеше витрината срещу бюрото, с мумията на жена с червеникава, стегната около врата й забрадка. Секретарката се изправи - чу се изпукването на ставите й и поставянето на стъкленица върху библиотечна маса. Мира не се обърна.

- Къде е препаратът?! - попита дрезгаво Секретарката.

"Нищо не липсва!"

- Къде е препаратът?! - повтори Секретарката.

Мира извърна глава. Върху масата пред Секретарката стоеше стъкленица със загърлено новородено.

- Вътре е - отвърна.

- Не е! - все така дрезгаво каза Секретарката.

"Гледа лудо" - отбеляза Мира и загърби прозореца. - Вътре е! - посочи. - Да не си окьоравяла?!

Секретарката объркано се втренчи в стъкленицата, после в тетрадката с оръфани твърди корици до себе си и отново вдигна поглед:

- Няма го! - изрече.

- Ти се напи! - Мира приближи, издърпа тетрадката от ръцете й и провлачи пръст по номерацията. - Ето! - каза. - "535. Загърлено новородено" - пръстът й се премести и върху листчето, залепено върху стъкленицата и тя прочете същия текст.

Секретарката наново се взря в стъкленицата.

- "Ноември, 1973 година" - продължи на глас Мира с показалец по страницата. - "Загърлено новородено, ноември, 1973 година" - ръката й се премести върху надписа на стъкленицата.

Секретарката вдигна глава.

- Къде е детето?! - произнесе. Бялото, около синьото на очите й, се беше изпъстрило с червени жилки. - Детето!? - повтори, като пое дъх.

Мира повдигна рамене. Секретарката заобиколи масата, без да откъсва поглед от нея и я хвана за ръкава на пуловера.

- Не е то! - продължи и ръката й придърпа пуловера. - Къде го сложи?!

- Препарата?! - Мира опита да се отскубне. - Надписите бяха изпопадали, лепих нови, виж да не съм разменила стъклениците! Секретарката пусна пуловера й, тръгна към разтворения шкаф, приклекна, но бързо се изправи, като клатеше отрицателно глава:

- Проверих! - седна на стола. - Изхвърлила си го! - пое дъх. - Няма го!

- Беше остарял... - отвърна Мира - един от тях... ако е той...

"Онази заклати глава като отнесена."

- На седемнадесет години!? Остаряло на седемнадесет години!? - Секретарката се взря с невиждащ поглед в стъкленицата пред себе си.

"Преди двадесет и седем години беше родено!" - коригира на ум цифрата Мира.

- Казала си на санитарите, че препаратът е повреден и си го хвърлила в контейнера! - продължи Секретарката и докосна с пръсти буркана. - Нищо му нямаше, съвършено нищичко...

- От седемдесет и трета досега са двадесет и седем години - "обърна й внимание".

Онази не отговори, само се заклати, както беше седнала, напред-назад.

- За какво ти е притрябвало?! Онова... - "опита да я върне към действителността" Мира.

- Нов препарат - Секретарката продължи да се поклаща напред-назад и да говори повече на себе си, а показалецът й се плъзна по стъклото, зад което се виждаше новородено, с увиснала пъпна връв. - Съвсем нов! - констатира, като да се беше пробудила. - От преди месец-два, не повече... загърлено с друг сезал...

- Какво те интересува!

- Не сме получавали три години такъв препарат! - "не престана да се клати онази".

- Не те интересува! Цял шкаф има с такива! - "трябва да млъкне! Дебелата ще се върне!"

Секретарката наведе и поклати глава:

- Сменила си го! - каза.

"Никога не е била толкова трезва." - прецени Мира.

- Сложила си го в контейнера, под другите неща, и санитарите не са го и видели! - продължи бавно Секретарката и повдигна очи. - За да си сложиш твоето! - произнесе отчетливо, без да отделя поглед от лицето й.

Мира известно време гледа треперещите ръце на жената срещу себе си.

- За какво ти е притрябвало? - прецени, че "се налага да поддържа разговора". - Не ти трябва!

- Трябва ми! - очите на Секретарката съвсем се наляха с червено. - Трябва ми! - повтори и чак се задави във вълнение.

- Ако знаех... нямаше да го пипам...!

Секретарката продължи "да клати глава като отнесена".

- Двадесет и три или седемнадесет години... това си е минало - продължи, защото "тази трябва да се успокои!".

- Седемнадесет години - "разясни онази накрая" - годината е... от друг препарат... от друго такова... - Секретарката допря с върха на пръстите си етикета върху стъклото. - И сега пак е променен! - "издаде звук като изхилване".

- Ами щом и ти... не се сърди! - възкликна Мира.

- Седемнадесет години и сега изведнъж... го няма! - "не я чу онази".

- Не ти трябва! - "направи нов опит да й втълпи".

- Трябва ми! - Секретарката пое дъх. - Все повече!

"Глупости!" - Мира беше убедена.

- Точно то ми трябва! - "онази я загледа, като да виждаше кой знае какво!"

- Забрави! - Мира започна "да се поти от тъпотата на тази". - Всеки забравя по нещо!

Секретарката поклати глава и в търсене на думите, допря пръсти до гърдите си:

- Грехът не става спомен!... - произнесе - Расте от времето...

- Да не искаш да се разбере?! - Мира я прекъсна "и онази трепна". - Аз ще подредя препаратите, само после ще кажеш на Дебелата, че си ги проверила! - тя отиде до масата и дори побутна Секретарката по ръката.

"Онази, слава Богу, стана."

- А ти... просто си отиваш... - продължи Секретарката "напълно оглупяла" - напускаш...

- Намерих си друга работа, казах ти!

Секретарката повдигна рамене, разпери ръце и ги прибра в безсилието си да разбере.

- Няма да стоя тука за тия пари... - "поясни й".

- То не е свършило - "продължи онази, като клатеше главата си" - то сега започва...

- Като е в разтвора, нищо не може да се докаже! - прекъсна я. - Свършило е! Иди си измий очите! - добави. - Ще се разбере!

Секретарката заизбърсва с ръка стеклите се по бузите й сълзи.

- И сега вече - и това нямам! - произнесе и "наново се разрева".

"Да си наглежда... препарата!" - На никой няма да кажа - добави на глас Мира.

- Все повече ще ти трябва! - "продължи онази, като развален грамофон".

Мира усети глад.

- Да ми го вземеш! - продължи Секретарката, "втренчена в нея със зачервеното си лице и попуканите си устни."

- Да идем и ние да хапнем? - предложи Мира, докато наместваше в шкафа извадените препарати. - Остави бележка на Дебелата, че всичко е налице и да излезем!

Секретарката "май кимна, но със сигурност продължи да дрънка":

- То не е както другите грехове... Едните времето ги отмива, другите... набъбват...

- Иди пийни водка, че всички ще разберат! - Мира пак побутна Секретарката към вратата.

- Възрастта вика греховете...

- Някой ден ще дойда у вас да пийнем и ще приказваме - Мира се обърна назад и огледа библиотеката. "Всичко е наред."

- Преди две години отидох и се изповядах, нищо че не съм католичка - Секретарката зад гърба й подсмъркна.

- Гладна съм! - каза Мира. - Не можеш ли да разбереш, че съм много гладна!

Секретарката застана "като истукана пред вратата".

- Даже още довечера мога да намина - добави с по-мек тон Мира. - Обаче сега искам да излезем и да ядем! "Един се беше отровил с водка" - мина й през ума. - Ти, ако искаш, пий нещо! - изрече.

- И аз в началото бях забравила за известно време - "продължи" Секретарката.

"Дали алкохоликът е попаднал на фалшива стока или някой му е сложил във водката от спирта в лабораторията - следствието няма как да разбере." Мира сложи на място и последния препарат и затвори шкафа. Помириса ръцете си - някоя от стъклениците изпускаше от разтвора. "А той едва ли унищожава материала за ДНК-анализ. Сигурно навътре остават разни клетки. С ДНК-анализ твърдо доказват чий е... препаратът. Има ли съмнение, доказват" - Случва се на много жени, да не мислиш, че са само тия! - главата на Мира посочи назад към шкафовете. - Идвам у вас довечера, ти си пиеш водката, аз си пия узото, напиваме се и забравяме! Цветът на косата ти е много хубав - добави без пауза.

Секретарката я наблюдаваше, като да се опитваше да формулира нещо, което й убягваше.

© Фани Цуракова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 06.09.2013, № 9 (166)