МЕКСИКАНСКИ ХРОНИКИ

Елена Христова

web

Седмица на мексиканската култура в Обер и Унтер Амергау.

Изложби, танцов спектакъл, филмова премиера. Слаба посещаемост. Отрицателни критики. Темите са неактуални и чужди на зрителите.

Един потомък на Лайбниц решава да продължи делото на полузабравения си предтеча и да натрупа нови сандъчета с чернови и непубликувани архиви за сладостен ужас на бъдните поколения от средноевропейските градчета. Записките му започват с анализ на фотографските експозиции и завършват с разказ за филма, посветен на разяждащ Цивилизацията вирус. Ще могат ли родените последни да си ориентират сред хаотичните драскулки, или тяхното изобилие ще обезсърчи изследователите? Бъдещето се е случило толкова отдавна в Страната на мексиканците, че не си заслужава да залагаме на пророчества.

ДВЕ ФОТОИЗЛОЖБИ

Франсиско Мата Росас¹, или чарът на декаданса

Теночтитлан, по подобие на Търновград, е бил високо развит полис по времето, когато владетелите на Централна Европа са разговаряли на немски само с конете си. На пръв поглед Франсиско Мата Росас използва репортерски метод за регистрация на проявената реалност. Зад измамната простота на "археологическата му фотография" обаче се крият камари напластено минало. За него Цòкало-то² е микросвят, отразяващ големия космос и едновременно с това - една пълноценна вселена. Територия на духа, където се сблъскват различни възгледи за съществуванието. Не е необходимо да се съгласяваме с авторското тълкувание на универсалните дадености. Но си струва да "щудираме" героите и сюжетите му: просяк, облечен като индиански принц, танцуващ между колоните японски, европейски и американски автомобили; гълтачи на огън край светофарите, нахлузили маски на корумпирани императори и бивши президенти; пласьори на пиратски дискове със записи на речи, произнесени от команданте Карлос, камарада Кастро и амиго Сересоле; сергии с неолиберална литература втора ръка; продавачка на огледала, в които се отразява Катедралата. Снимка на самата Катедрала, издигната от признателните конквистадори с камъните от разрушените ацтекски храмове. Привечер. Калканите на билдингите, ограждащи площада, нафрашкани с неонови реклами на МакДоналдс, морски курорти и сдружения с идеална цел. Бездомниците издъхват в кашони край пазарището, банковите чиновници ръзхлабват вратовръзки на път към паркинга, членове на естаблишмента купуват захарен памук на секретарките си; наркобарони избират иконки за жените си по щандовете; деца играят вън - пускат хвърчила към посивялото от смог небе; смугли пришълци от Чиапас³ представят със самодеен ентусиазъм "Страстите Христови" пред безхаберните туристи. "Римлянин и тръни" се нарича една от снимките - стара индианка с чучело на римски воин в ръце следва процесията. Завоевателят и покореният; трънният венец като органична част от късната синкретична култура. Страданието като ритуал. На друг фотос Пилат похапва тайничко в нахлуващия здрач шоколадени скелетчета, хартисали от Деня на мъртвите - мексиканската Задушница. Портрет на болката, упадъка, недостигането, поражението, преминаването от кошмар в кошмар. Декаданса на една многовековна култура, чиито горещ дъх и страховита красота все още пулсират полуживи тук-таме из руините, в разкопките под площада, в кръвта, раните и чертите на потомците. Един от образите на града, който мнозинството наши съвременници наричат с по-новото му име - Мексико сити. Или просто - "Federal District".

"Бездна от отсъствие"⁴ на Вида Йованович

Властите на Обер Амергау отклониха молбата експозицията "Бездна от отсъствие" да бъде представена в бившия женски затвор; така че фотопортретите и биографиите на индианките, попаднали в пандиза по недоразумение, за свади, за проституция, за лъжесвидетелстване или за убийство с гол в ръката нож, бяха изложени в една второстепенна частна галерия. Кметът не искаше да има разправии с феминистките движения; а те открито демонстрираха решимостта си да противостоят на философията, изповядвана от авторката на проекта - Вида Йованович: мексиканка от балкански (югославски) произход, родена в Куба и учила в САЩ.

Вида разглеждаше под лупа ежедневието на рано осиротели момичета, а също така и на жени, израснали в семейства на отсъстващи родители, на неграмотни маргинализирани типове и престъпници; жени, изнасилвани от роднини и съседи, пребивани от любовници, съпрузи или сводници, неспособни да се защитят от закона поради глупост, наивност, незнание на официалния език. Тя не ги съдеше, не ги поучаваше, не се любуваше на разрухата, а просто регистрираше в черно-бяло съдбите им на двойкаджийки, копнежа по изоставените деца, тъгата по прекършените мечти и несъстоялите се полети; спòмена за Часовете, когато животът им е идвал до гуша, така че са посягали към камата, нетърпеливи да накажат себе си или другия за сполетялата ги съсипия. Улавяше битието, което ги беше напуснало: фотоси на роклички, останали за спомен след кръщене на първа рожба; Богородици, изрязани от списания; известие за съпружеско свиждане; букет сухи цветя на зарешетения прозорец. Стихове от Симон дьо Бовоар в затворническата библиотека вместо оредяващи роднини по празниците. Все по-многолики и раняващи отсъствия. Бездни от самота. Голи стени.

Вида бе прекарала две години в разговори с моделите си, дълго служела като посредник между тях, остатъка от семействата им и тежката бюрократична машина. При разходките извън килиите жените обичали да играят на думи. ("Назоваваха простички неща - "небе", "река", "тортия"⁵, "огън", "дете". Никога не включваха в обръщение абстрактни понятия като "свобода" или "съпричастие".)

Една от снимките в изложбата се нарича "Малинче" - името на затворничката-модел е същото като името на Прамайката - преводачка и любовница на завоевателя Кортес. Малинче умишлено предавала ацтеките, поробители на собствения й народ, докато испанците не демонстрирали пренебрежението си към всички коренни жители на американския континент, независимо от племенната им принадлежност. Човешката воля е безсилна срещу трагичните заблуди. Малинче не дочакала съдбата на Покахонтас, нито на европейските дъщери от обеднели благороднически семейства, омъжени за новоизгряващи банкери, нито на фабрикантските дъщери, омъжени за новопокръстени членове на SED⁶, нито на партийните деца, омъжени за внуци на реституирани (ham)burger-и. Грубата власт на мускулите, аркебузите и юмруците просто се възползвала от нея, без да узакони положението. За ужас на мексиканците, които дълго трябвало да предъвкват факта, че са потомци на грабителя и неговата наложница. Малинче от Снимката и Малинче от Историята носят общите белези на съжителството с насилника - следи от побой, обърканост, изоставеност, отчаяние, примирение. Любимата дума на Малинче от Снимката - според свидетелството на Вида - е "обич": "Копнееше за нея, както се копнее за най-ценен и рядък дар, отказан й до момента поради семейно проклятие."

По време на войната затворът в Обер Амергау бил предназначен предимно за жени с политически провинения; затова набързо го преустроили след края на световния конфликт. Местните феминистки не искаха да позволят безволието и слабостта на престъпничките да помрачат славата на Мястото. Защо тези безхарактерни индианки не са се борили за своята независимост? Какво като са жени? Защо са се примирили с ролята на жертви? Защо са се подчинявали на перверзните си мъчители? Самотата им беше заслужена, според европейските стандарти на активистките. Проектът на Вида отразяваше частна гледна точка и навярно обслужваше някакви лични интереси и потребности. Така че те го отхвърлиха. Кметът тайничко си отдъхна. Той пък бе съзрял в черно-белите фотоси обвинение срещу нечувствителността на държавните институции, срещу мудността на общинските власти, срещу безразличието на гражданското общество. Perfect solution: излезе от неудобното положение и прехвърли отговорността на друг. А всъщност залите и без това бяха ангажирани за прожекции на серийния филм "Щрафбат".

ЕДИН ТАНЦОВ СПЕКТАКЪЛ

Delfos Danza Contemporanea⁷

Групата Делфос представи пред публиката от Унтер Амергау спектакъл с темпоралните характеристики на европейски футболен мач⁸ - 90 минути, в две части. "Ъгълчета от светлина" обединяваше няколко миниатюри, разказващи с един осъвременен език на жестовете Вечната История за границите на опита и полета на фантазията, за мизерията и величието на човешката участ, за борбата на Доброто със Злото, за самопознанието⁹.

Сантяго бе отскоро в Делфос. Все още участваше предимно в масовките. Втория ред, вдясно. Танцуваше откакто се помни. Някога Хосе, Густаво и другите момчета от махалата незлобливо го бъзикаха заради странното му увлечение. Отец Доминго го свърза с учителите от школата за надарени деца и той започна да вижда съседите си само по Коледа. Преди две години се събраха на голяма фиеста в патиото на Хосе. Влезе Густаво и прегърна Сантяго за "добре дошъл". После отиде да прегърне Хосе. Докато го прегръщаше с една ръка и устните му произнасяха "Честита Нова Година!", другата му ръка извади пистолет и той застреля приятеля си от детинство откъм гърба. Пред майка му, жена му и децата му. Те писнаха. Настъпи суматоха. В патиото нахлуха маскирани въоръжени мъже. Започна престрелка. Сантяго залегна. Силуетите на някои от бандитите му бяха смътно познати. До него се сгромоляса тялото на Густаво. След броени минути дворът опустя. Останаха само труповете на убитите и оплаквачките на Хосе. Сантяго се надигна, целият опръскан в кръв. Оттогава не припарваше в родната Сонора¹⁰ - важен пункт по пътя на наркотрафика към Щатите. Танцуваше неистово, всеотдайно, като за последно. Бяха ги канили да изнасят представления в парижкия апартамент на шейх Халид Бентунис, на частен карибски остров, закупен от Сорос, в трансилванското имение на принц Чарлз; но Сантяго предпочиташе да танцува за масите в големи, пълни салони - от Ню Йорк до Мелбърн, от Токио до Унтер Амергау. Изтанцуваното никой не можеше да му отнеме. Разтваряше се до последната си клетка в чувствения джаз, във фугите на Бах, в "Болеро" на Равел. Само тогава страхът го напускаше. Страхът, че някъде там, в тъмнината, се е притаил някой от бившите му съседи или съученици - убеден, че е бил разпознат при новогодишната престрелка и решен да "угаси крушките" на поредния нежелан свидетел.

ЕДИН ФИЛМ

След рухването на Вавилонската кула

"Вавилон" е филм, направен от мексикански режисьор, който (за щастие) не е изоставил журналистическите теми от ранната си младост. Това е филм за комуникацията, "снета" не само в образа на средствата за масова информация, но и пронизваща цялостната тъкан на повествованието. Иняриту разказва за поредния деформиран, осакатен, несъстоял се опит за общуване във века на световното село, в хилядолетието на ранния Одисеев хюбрис¹¹ - "светът е познат и достъпен, той е в краката ни, можем да го обиколим за едно денонощие, да го присвоим и да го опишем в справочвици". Всеобщото неразбиране покрива планетата като web. Като вирус, заплашващ да скапе поголовно всички обитатели на Земната мантия, без да прави разлика между high context и low context cultures¹². Разпростира се над петте континента. Никой не е имунизиран от него.

Филмът поднася няколко истории, които на пръв поглед нямат много общо помежду си:

Американски ченгета не искат да изслушат някаква съгрешила мексиканска лелка, преминала незаконно границата, за да присъства на фамилно тържество - фиеста, излъчваща простодушна радост, преклонение пред тайнството на битието и нежна остатъчна топлина от епохата на епиорниса¹³. Лицемерният пуризъм и аутизъм на едно общество, което се нуждае от евтиния труд на съседа, но не и от неговото пълногласно присъствие, за малко не обричат две деца на жадна смърт сред пустинята.

По същото време родителите на тези хлапета, едно дисфункционално семейство с дълго премълчавани проблеми и комплекси, стават жертва на криворазбран тест за мъжественост из пустите марокански пътища - снабден с пушка невръстен пастир пробва точността на своя мерник не по чакали, а по луксозен автобус и неволно ранява американска туристка. Медиите използват суматохата, за да извлекат дивиденти от банализираната, но все още "продаваща" тема за тероризма. Две култури, толкова различни, че са уплашени до смърт една от друга, парадоксално сходни в склонността си към насилие и неискреност, са принудени от обстоятелствата да предприемат плах опит за диалог сред планинските чукари. Пропаст ги дели, дори в осмисляне на най-насъщното: "Само две деца ли имаш? Защо не си вземеш повече жени?"

Изолацията, патриархалните нрави на арабското семейство, отчуждеността му от централната власт превръщат глупавото недоразумение във фатална драма, когато провиненият на свой ред е "отстрелян" от полицаите-преследвачи.

Това сандъче на Пандора неволно е открехнато от щедър японски турист, незаконно подарил ловната си пушка на своя марокански водач. Човекът мислел, че прави добро на бедния овчар. Първият въпрос на японеца към следователя, дошъл да потвърди версията на злочестия арабски баща за произхода на огнестрелното оръжие, е: "Въвлечен ли съм легално?" Ами, не е. Трагедията се развива на хиляди километри от дома му. Но има нишки, които ни завличат много по-дълбоко от несинхронизираните международни правни норми. И не ни оставят нощем да спим. Нишки, свързващи всичко и всички в едно взаимно зависимо, пулсиращо кълбо - от централно американските градчета до централно европейските такива; от Лапута и Балнибарби до Лъгнаг, Глъбдъбдриб и Япония¹⁴, от Колорадския каньон през Калахари до Хималаите и Марианската падина. И пак отначало. В едно извечно кръгово движение. Топло-тъмно, светло-студено, топло-светло, студено-тъмно. Абе, Кълбо. С всички последствия, произтичащи от това.

Дъщерята на японския ловец е няма, за да стане ясна и за най-несъобразителните причината за провала на Вавилонската кула. (Няма Е, не няма Я.) С тийнейджърска непосредственост безсловесното девойче въплъщава основното послание на филма: Модерният човек (както и Постмодерният, както и повечето им предшественици) има насъщна потребност от общуване и обич. Лишен от способността да контактува адекватно, той често прибягва до гримаси и отчаяни жестове, среща недоумение и съблякъл всички защити, остава гол и сам на балкона на милионния град, в очакване на капка разбиране и взаимност.

Само един разколебан, но талантлив католик и бивш журналист може да слага човешката душа на кантар, за да я измери в грамове ("21 грама" също бе филм на Иняриту), а през това време изпод ръцете му да излитат музика и поезия.

* * *

Далечният роднина на Лайбниц поема въздух и пристъпва към последното изречение: "Филмът предизвика сравнително добър отзвук сред Обер и Унтер Амергауската публика - сигурен признак, че не всичко е загубено." После оставя химикалката и се заслушва. В сънливата привечер децата тананикат по улиците веселата фолк песничка:

Heut kommt der Hans zu mir,

Freut sich die Lies.

Ob er aber über Oberammergau,
Oder aber über Unterammergau.
Oder aber überhaupt nicht kommt,
Ist nicht gewiss.¹⁵

Бавария - Мадрид
Август 2007

БЕЛЕЖКИ

1. Mata Rosas (исп.) - буквално "убива рози". [обратно]

2. Цòкало - така се нарича централният площад в Мексико сити. [обратно]

3. Щат в Мексико с преобладаващо индианско население. [обратно]

4. Заглавието на изложбата е заимствано от стих на Симон дьо Бовоар. [обратно]

5. Питка от царевично брашно. [обратно]

6. Sozialistische Einheitspartei Deutschlands. [обратно]

7. Делфос Съвременен танц - името на мексиканската танцова трупа. [обратно]

8. Soccer. [обратно]

9. Надписът от фронтона на храма на Аполон в Делфи гласи "Опознай себе си". [обратно]

10. Име на селище в Мексико; думата се използва и в смисъл на звуков сигнал (вкл. в киното): soundtrack = banda sonora. [обратно]

11. Тук - в смисъл на арогантност пред лицата на боговете. [обратно]

12. Разделени на база на функцонирането им. Култури на висок контекст - ритуализирани жестове и малко "говорене", като японската. Култури на нисък контест като американската, "бъбриви", в които всичко се обговаря. Някои култури на висок контекст са маскирани като култури на нисък контекст. Там се говори много, но казаното често не разбулва смисъла. [обратно]

13. Изчезнала птица от един по-малко известен текст на Хърбърт Уелс - "Остров Епиорнис". [обратно]

14. Ако следваме географията на Джонатан Суифт. [обратно]

15. Днес при мен идва Ханс,
Радва се Лиза.
Но дали той ще мине през Обер Амергау,
Или ще мине през Унтер Амергау,
Или въобще няма да дойде,
Не се знае. [обратно]

© Елена Христова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 03.08.2007, № 8 (93)