|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
Глава девета Димитър М. Михайлов "Загадката Гогол"1
Девет години преди кончината на Николай Гогол, непосредствено преди заминаването му за Рим, близкия до писателя през целия му живот М. П. Погодин произнася болезненото откровение: "Когато ти затвори вратата, аз се прекръстих и въздъхнах свободно, сякаш планина ми падна от раменете: всичко, което научих после, добави само допълнителна мъка и в очите ми ти стана отвратително същество във всяко отношение, освен в светите си, високи мигове" (септември 1843 г.) (Вересаев 1990: 335). Още Белински намеква, че Гогол е двуличен (да се разбира двусмислено), като дефинира генезиса на това явление като очакван резултат от процеса на заместване на традиционната творческа муза с неговия личен гений. От тук и безкрайните, често напълно безполезни, спорове. От една страна, тезите, че последните години от живота му са плод на маниакално-депресивна психоза, заболяване, наричано тогава "периодическа психоза" или "периодическа меланхолия", но сравнително слабо изследвано за времето; че са резултат на старческо слабоумие, вградено в образите на Плюшкин ("Мъртви души"), Афанасий Иванович и Пулхерия Ивановна ("Старовремски помешчици"); или че трябва да търсим разковничето в една любопитна случка, документарана от доктор Тарасенков: в една тъмна и хладна февруарска вечер Гогол наема екипаж, прекосява града и достига до Преображенската психиатрична болница. Придвижва се до входа, но разколебан, си тръгва, като остава неясно дали целта на тази визита е била евентуалното посещение на неговия познат И. Я. Корейшу (също писател), или желанието да се консултира с медицинско лице по отношение на своето собствено здраве, защото по това време това място е единственото специализирано заведение за душевноболни в Москва. От друга страна, са версиите за профетично предчувствие или (авто)режисирана смърт, като част от митологемата "Гогол", подобно на символичното бягство в мълчание, което се случва. Истината се крие във вътрешния диалог между Гогол-писателя и Гогол-проповедника, но като отчитаме факта, че дори в своите писма неговите опити да говори откровено всъщност са все опити да говори по темата за откровеността. Страхът е онова усещане, което направлява неговата персона - страхът от Другия (Аристотел) и умопомрачителният страх (М. Монтен), които в различни модификации са лесно разпознаваеми в битието му - страхът като импулс за стремеж към власт и контрол над другите (Т. Хобс), породен от страх от непокриване на социалните очаквания и норми (Рихтер), изразен в асоциално поведение (З. Фройд), и бягство от обществото (Е. Фром). Според Ермаков душевните страдания на Гогол са спомогнали на неговите читатели да изпитат катарзис, така "в процеса на освобождаване той се мъчи, анализира, разбира кое е греховното, какво е то у всички хора и ни примирява с него, така както и ние се борим и освобождаваме от властта на тъмните сили на егоизма за нов светъл живот" (Ермаков 1924: 76). Затова можем да допуснем, че страхът има и частично позитивно влияние върху мисленето на писателя, защото осъзнатият страх е път към разбирането на смисъла и дори прекрачване отвъд границите на битието (К. Ясперс), защото преодоляването на страха е възможно единствено чрез самопознание (Д. Хюм) или чувство на вътрешно неудовлетворение от човешкото несъвършенство (А. Шопенхауер). Гогол е фигурата, за която е най-удачно да се каже, че страхът е не просто фактор, а Факторът в неговия живот, защото е ядрото на всички негови екзистенциални съмнения (Спиноза). Това е живот в страх, асоцииращ се с "витаенето в света", за което говори М. Хайдегер, анализирайки страха от Нищото/неизвестното; и разбира се, колебанията на неговата вяра, провокирани от страха от смъртта (С. Киркегор). С напредването на възрастта религиозните му страхове нарастват, натрупват се и довеждат до трагичния му финал, като е парадоксално, че писателят се посвещава на религиозните занимания, за да избяга от вътрешните си страхове, но всъщност те не само не изчезват, а дори се контаминират с институционално-догматичните страхове на всеки мирянин (Б. Ръсел, Н. Бердяев), което прави вярата у него от спасителен - в (само)убийствен избор. У Гогол има особен средновековен ужас, базиран на вроденото му "репресивно" съзнание и възпитание в религиозен фанатизъм, в духа на мнението, че религията е непосилен за човека морал, оразличител между Звяра и Ангела (Б. Паскал). Той се страхува от злото в себе си (Платон) и гледа на него като на "дебнещо зло", породено от слабостите и недостатъците на човешката природа (Аристотел). Затова за него страхът е вид несвобода - подвластност на инстинктите, от които иска да се освободи (Августин), но и водещи го до страха от тялото (И. Кант) и "съзнание за свобода, доминирано от страха" - страх от собствения неконтролируем Аз (Ж.-П. Сартр). Отчитайки, че писателят е "човек, склонен едновременно към самовъзвеличаване и самоунищожение" (Жолковски 1964: 80), това е логичният финал за един фанатичен и болен човек, провел и загубил една от най-тежките битки в името на вярата. Няма как да се съгласим, че "Мъките на Гогол пред смъртта били мъки на неразбран човек, който бил обкръжен от удивени хора, смятащи, че е полудял, и сам се убива с глад, едва ли не, че се самоубива. Те не можели да разберат, че го ръководел духът, чието разположение било достатъчно, за да се подчинява неговото тяло" (Золотуски 1984: 519). Неговата смърт не е епичен духовен/религиозен подвиг на пророк и светец, а краят на дългото падение на един душевно заболял творец, който умира от страдание, причинено от конфликт вътре в него, плод на угризения, че всичките му образи са само "порок", "пошлост", "низост" (Воропаев 1994). Казано в духа на "грозната душа" на Гогол, неговите страхове го преследват, приели формата на художествени персонажи и създадени от собствената му десница, като подобно на Пушкиновия майстор на ковчези от едноименната повест, Гогол не успява да спаси нито един от тях, защото чрез тях иска да спаси (само) себе си. Той е сред най-загадъчните руски писатели, защото "крие в себе си и отнася в гроба някаква неразгадана тайна. Наистина в него има нещо страховито. Гогол е единственият руски писател с чувство за магизъм, той художествено предава действието на тъмните, злите магични сили" (Бердяев 2003, VІ: 10). Подходящ финал на тази глава и своеобразно предупреждение за последващото са тревожните думи на критично и "подозрително" настроения (и с право) Розанов: "Всичко ли умря у Гогол? Да, но всичко възкръсна у Достоевски" (Розанов 1922: 126). "Заръчвам никой по никакъв начин да не ме оплаква; онзи, който приеме смъртта ми като значителна или всеобща загуба, ще си сложи грях на душата. Дори да съм успял да свърша нещо полезно и да съм започнал да изпълнявам дълга си наистина така, както би трябвало, дори и смъртта да ме е отнесла още в началото на делото, замислено не за нечие удоволствие, а в полза на всичко - то и тогава никой не бива да се предава на безплодно униние. [...] Не на униние трябва да се предаваме при всяка внезапна загуба, а да се вгледаме в себе си, като се замислим вече не за черното у другите и не за мрака в света, а за черното в нас самите. Страшна е душевната чернота и защо ли това се вижда тогава, когато неумолимата смърт е пред очите ни!" ("Завещание", Гогол 2007: 10, к.м., Д.М.).
БЕЛЕЖКИ 1. Определение на П. А. Вяземски за Гогол. [обратно]
© Димитър М. Михайлов Други публикации:
|