Глава девета
ГЛАВА ДЕВЕТА. НИКОЛАЙ ВАСИЛИЕВИЧ ГОГОЛ
Иисус от Рим

Димитър М. Михайлов

web | Страх по руски

Страстите Гоголеви: страшният огън на съвестта

Разочарован и обиден на света, че не е разбрал високото предназначение на книгата му, Гогол се затваря в себе си. Не излиза извън своята квартира - освен за църква, чете богословски трудове по цяла нощ, не се храни, рядко спи, среща се само с религиозното си обкръжение, не пропуска богослужение. Слаб и невротичен, той се дистанцира от всички/всичко извън религията - иска да бъде обожаван, но да е недокоснат: "Моля за прошка и всички онези, с които животът ме е срещал за по-дълго или за по-кратко време. Зная, че ми се е случвало да причиня на мнозина неприятности, някои от тях може би умишлено. Изобщо във взаимоотношенията ми с хората винаги е имало нещо много неприятно и отблъскващо. Това отчасти се е случвало, защото съм избягвал срещи и познанства, тъй като съм чувствал, че все още не мога да кажа умни и необходими думи на човека (а празни и ненужни думи не съм искал да говоря), и в същото време съм бил убеден, че поради безчисленото множество мои недостатъци се е налагало поне малко да възпитам себе си на известно разстояние от другите хора. Случвало ми се е, отчасти и поради дребнавото самолюбие, свойствено само на онези от нас, които са се измъквали от калта, за да станат хора, и се смятат в правото си да гледат високомерно на останалите." (Гогол 2007: 6-7, к.м., Д.М.).

Нездравият му дух личи и по абсурдното и крайно неадекватно изготвено писмо-молба, с което безвъзмездно се отказва от всички приходи от произведенията си (настоящи и бъдещи), в полза на бедните и скитниците в Москва. Чудесна идея, но не и когато това прошение е изпратено до хора, на които дължи пари; неговите майка и сестри са в сериозна финансова криза; наследственото му имение е ипотекирано и безвъзвратно загубено; а самият той продължава да живее с чужди пари - благодарение на усилията на В. А. Жуковски и А. О. Смирнова (през пролетта на 1845 г.) царят му отпуска тригодишна пенсия от хиляда рубли на година, а Гогол разполага с още толкова по благоволението на княз А. Николаевич.

Необратимите деструктивни промени в неговото ментално състояние с времето стават все по-осезаеми. Ето един краен паралел - години по-рано Н. В. Берг непосредствено представя следния портрет на Гогол: "невисок, малко блед човек, с черен сюртук и прилични на шалвари панталони, с остригани във вид на скоба коси, с мустачки и бързи, проницателни тъмни очи. Ходеше от ъгъл на ъгъл (из гостната) с ръце в джобовете и... говореше. Имаше оригинална, ситна, неравномерна походка... В цялата му фигура се усещаше нещо несвободно, стегнато, свито в юмрук. Никакъв размах, никъде нищо открито, нито в едно движение или поглед. Напротив, погледите, които хвърляше насам-натам, бяха едва ли не изпод вежди, къси, небрежни, сякаш лукави, без нито веднъж да погледне стоящия срещу него право в очите." (Троая 2003а 540).

Визията на писателя след религиозната му метаморфоза е драстично променена - той е слаб, блед, едва говори, тялото му прилича на скелет, а дългата коса придава на лицето мрачно-зловещ вид, от гастрономическите му наклонности и предишна дяволитост няма и спомен. Депресивните състояния и мистични размисли размътват мисълта и съзнанието му, защото Гогол в сферата на религията винаги е пламенен и екзалтиран, като демонстрира (поради естествената му склонност към наивен идеализъм) краен морализъм и догматизъм. Поради силния религиозен страх има склонност към екстремна превъзбуда и екстазни състояния на духа, балансирайки между месианизма и страха (вината). За него религията е въпрос на живот и смърт, на спасение или гибел - той изпитва средновековен страх от адските мъки на Страшния съд, повлиян от писанията на апостол Павел, с когото се самоуподобява. Въпреки това писателят така и не намира религиозното спокойствие - ужасът не го напуска, защото религиозното преживяване произлиза от неговите слабости. Схващане, което споделя и Бердяев: "Началото на премъдростта (т.е. истинската вяра) е страхът, а любовта е само плод. Не може да се смята плодът за корен, а коренът за плод. [...] Започнах да се боя от Бога и от църквата. С течение на времето физическият страх премина, но духовният остана и непрекъснато нарастваше" (Бердяев 2001: 189, к.м., Д.М.). Страхът от смъртта, който носи през целия си живот, отстъпва място на примирението, бурята приближава, Гогол тръгва по самоубийствен път - пътят на самоубийството.

Това се случва не без "тъмното" въздействие на отец Матвей Константиновски, който агитира Гогол да работи само върху духовни текстове. Този фанатичен и ограничен духовник, добива властта на негов изповедник, дори инквизитор, като изисква от Гогол дори да се отрече от Пушкин - литературната икона, водила го през целия му творчески път. Тази житейска философия генерира любопитни проявления, като едно от тях е, че екзалтиран, след дългоочаквана аудиенция при архиерей Инокентий, Гогол обявява незабавното си (от)пътуване за Йерусалим (януари 1848 г.). Подобни планове той има още преди години, но ги отлага поради лошо здраве. Оплаква се на близката позната на Пушкин, Лермонтов и Жуковски, А. О. Смирнова, с която се запознава в Париж през 1837 г., че "Целият треперя, постоянно ми е студено и с нищо не мога да се стопля. Да не говорим, че съм станал слаб като клечка, чувствам, че силите ми са изчерпани и много се страхувам да не умра преди пътешествието до Обетованата земя" (15 март 1845 г.) (Гогол 1940-1952, ХІІ: 465-467).

Пътуването се оказва пълен провал, макар пред отец Матвей да твърди обратното. Гогол се завръща в още по-голям смут и объркване, измъчван от непредвиденото и фрустриращо разминаване между очаквания и реализация, което води до нови жестоки самообвинения, че причината е в неговата недостойност, грешност, "дяволщина". В мигове на заслепение се нарича зъл човек, дявол, Антихрист... Смазан от пътуването, изчерпан физически и психически, писателят се разхожда сам, здравето му се влошава и отново се появяват симптомите на силно стомашно неразположение, остро главоболие и нервни кризи. Отказва да пише за своето свещено поклонение, отдава се на депресията си, като окончателно отхвърля външния свят и избира аскезата като път за спасението на своята душа. Друг удар по духа на Гогол е отказът на отшелника-старец Макарий да го приеме в Оптина пустиня (1851 г.), като според писателя причината пак е неговата "дяволщина".

Не мога да се съглася с опитите за смекчаване на случилото се в края на живота на Гогол, защото някои от тези мнения стигат до абсурдно отричане на действителността в стилистиката на Н. Н. Богданов: "Гогол бил несъмнено здрав човек!" (Гогол 2002а: 252). Писателят е бил сериозно болен, и макар приживе диагнозата му да е неправилно поставена, поради което е неправилно лекуван, истинските причини за неговото огромно страдание не са от физически порядък, а от духовно естество.

Обяснение на поведението му се крие в природата на неговия религиозен живот, който го прави ексцентричен и психически нездрав. Това е типично за хората със силно религиозно самосъзнание (включително религиозните водачи), които поради изострената си емоционална чувствителност са лесно податливи на анормални психологически изпитания. При тях нерешимото противоречие между вътрешния живот и външния свят ги прави меланхолични и склонни както към мании и внушения, така и към видения, състояния на транс и други патологични актове, които са неизменна част от духовния им опит¹. В случая на Гогол е уместно да напомним за наблюдението на Джеймс, че "При параноята можем да имаме диаболичен мистицизъм, нещо като религиозен мистицизъм с главата надолу. Отново чувството на неуловимо значение, скрито и в най-дребните случки, отново откриването на нов смисъл в същите текстове и думи, отново същите гласове и видения, и внушения, и мисии, отново подвластност на външни сили; само че сега емоцията е песимистична: вместо утехи имаме безутешност; новият смисъл е ужасяващ; а външните сили са врагове на живота" (Джеймс 2003: 438, к.м., Д.М.).

Писателят вижда в религията "обетованата земя", защото Гогол търси покой и вътрешно пречистване от измъчващата го отвътре нечиста сила. Вярата му предлага своята закостенялост, застиналост и авторитарност, компенсирайки разочарованието от враждебния свят на реалността, който подменя и изкривява пълното му дематериализиране.

Светът на реалното изчезва за сметка на религиозното и имагинерното в живота на Гогол, меланхолията му прогресира в лудост. Заболяване, което е често "маскирано" от биографите-изследователи като естествен процес на неговите митарства на духа: "Нравствената и социална философия на Гогол е пронизана от странна вяра в преодолимостта на злото, във възможността за тържество на доброто и справедливостта" (Машински 1979: 424). Това обаче противоречи на реалното душевно и физическо състояние на писателя, който, крайно разстроен, вижда навсякъде знаците на страха, изкушения от Дявола, зли сили. Изпада в състояние, граничещо с душевно умопомрачение - няма желание да чете, пише, разговаря, посвещава се изцяло на религията с единствената цел да спаси душата си от адския огън на Страшния съд. Чувства се разочарован и излъган от всички - от своята майка и сестри, които така не успял да моделира в пример за християнско семейство; от духовно "нисшестоящите" си приятели и духовни ученички, които така и не успял да превърне от любопитни светски госпожици в искрени религиозни последователки; от Бог, неподарил му вдъхновение да напише Книгата.

Най-голямото разочарование за Гогол е... самият той, поради смазващите изисквания, които поставя личното му натрапчиво Свръх-его за перманентен контрол върху собствените желания, намерения, поведение и т.н. Все повече вярва, че се е провалил - не е изпълнил волята на Създателя, върви в грешна посока, заблуждава и хората покрай себе си, а това не може да остане ненаказано от Бог - страхът разклаща дори неговия дългогодишен месианизъм. Бердяев изказва една от най-експресивните оценки за писателя, която макар да е дискусионна в някои аспекти, като цяло успешно обобщава Гоголевата драма: "той търси Царството Божие на земята. Но тези търсения при него добиват извратена форма. [...] Трагедията на Гогол е в това, че той никога не е могъл да види и изобрази човешки образ, образа Божи в човека. И това много го е измъчвало. [...] Той признава, че не изпитва любов към хората. Бил е християнин, който изживява християнството страстно и трагично. Но изповядва религията на страха и възмездието. [...] Поразително е, че християнският писател Гогол е най-малко човечният сред руските писатели, най-малко човечният в най-човешката литература. [...] Той е потиснат от чувството за грях, бил е почти средновековен човек. Той търси преди всичко спасение. [...] Гогол притежава силно чувство за злото и то не е свързано изключително с общественото зло, с руския политически режим, то е по-дълбоко" (Бердяев 2003, VІ: 316-317). Писателят е неспособен да мисли за друго освен за Иисус и себе си, за себе си през очите на Спасителя, за Иисус без себе си. Страхът води Гогол до религията и фигурата на Иисус Христос. Но в края на живота му дава признаци, че е обладан от някаква тъмна сила - неговата фанатична религиозност ражда страха, персонифициран в Антихриста.

Писането на продължението на романа-поема "Мъртви души" - делото на живота му, не върви, но той продължава да вярва, че ще умре едва когато изпълни службата си, т.е. приключи с призванието си на този свят: "Страшно е! [...] Душата замира от ужас дори само при предчувствието за задгробното величие и онези духовни най-висши творения на Бога, пред които цялото величие на творенията Му, които виждаме тук и които ни изумяват, е само прах. Умиращата ми същност стене, усещайки исполинските стволове и плодове, семената за които сме посели в живота си, без да подозираме, без да прозрем какви чудовища ще израснат от тях..." ("Завещание", Гогол 2007: 11). Но именно "чудовищата", родени от Гоголевите страхове, го правят щастлив и осмислят живота и дейността му, защото "друга е съдбата на оня писател, който е дръзнал да извади наяве онова, което е всекиминутно пред очите и което равнодушните очи не виждат - цялата страшна, потресна тиня от дреболии, омотали нашия живот, цялата глъбина от студени, надребнени делнични характери, от които гъмжи нашият понякога горчив и отегчителен земен път... Той не ще събере народните ръкопляскания, той не ще види признателните сълзи и единодушен възторг на развълнувани от него души; срещу него не ще полети 16-годишна девойка със замаяна глава и с героични увлечение...; най-сетне той не ще избегне съвременния съд, лицемерно-безчувствения съвременен съд, който ще назове нищожни и низки лелеяните от него създания, ще му отреди някой презрян ъгъл между ония писатели, които обиждат човечеството, ще го надари с качествата на изобразените от самия него герой, ще му отрече и сърце, и душа, и божествен плам на таланта..." ("Мъртви души", Гогол 2003, ІІ: 285). Оправдава се с условията, в които е "принуден" да твори, с непостигнатото съвършенство или липсата на вдъхновение, но всъщност му липсва желание да работи върху текста. Изпълнен с досада и съмнения, често въздиша и прискърбно казва: "Всичко е глупост! Всичко е безсмислица!".

Творческата му немощ е резултат от вътрешна безизходност и натрапчиво съзнание, изпълнено със страх от възмездието за неговата греховност, защото и лабилното състояние води до трагичната съдба на (завършения) ръкопис на втория том. След като месеци наред не пише, заради треперене и вдървяване на крайниците, а единствено трудно и рядко препрочита части от вече написаното, Гогол извършва холокост - ритуално изгаряне в момент на умопомрачение. Според него обаче това е акт на прозрение: "Вторият том на "Мъртви души" е изгорен затова, защото така трябваше. [...] Не ми беше леко да изгоря петгодишния си труд, положен с такова болезнено напрежение, всеки ред от който ми е струвал душевно потресение; в него имаше много от онова, което владееше най-хубавите ми мисли и вълнуваше душата ми. [...] Благодаря на Бога, че ми даде сили да го направя. Щом пламъците отнесоха и последните листове от книгата ми, съдържанието й изведнъж възкръсна в мен в пречистен и светъл вид, подобно на феникс от огъня, и тогава видях колко хаотично е било онова, което съм смятал за подредено и стойностно." ("Четири писма до различни лица по повод "Мъртви души", Гогол 2007: 106).

Поддържа го обаче илюзията, че макар да отслабва с тяло, духът му укрепва и ще са му необходими само няколко седмици да завърши онова, което не успява иначе да стори през предишните болезнени години. Реалността обаче е смазваща, защото той едва пише дори кореспонденцията си, а за изпълнението на подобен гениален, краткосрочен и практически невъзможен план му е нужна много повече физическа и психическа стабилност от наличната. Истинската трудност със заплануваното продължение идва от осъзнатата невъзможност да съедини/обедини в смислово и художествено цяло два различни (дори противоположни) типа материал - да събере "умопомрачителното" от първата част с "боговдъхновеното" във втората, при заявено намерение да напише книга, угодна на църквата, в която престъплението, наказанието и изкуплението имат догматични корелации. Резултатът е показателен дали Гогол е превъзмогнал проблема - маркираните като "положителни" герои, родени от авторовото въображение, имат толкова шаблонни черти, че вместо да манифестират добродетелта, по-скоро будят непреодолима носталгия по героите на порока, защото разкривените чудовища от първата част изглеждат много по-живи от порядъчните кукли от втората.

Гогол развива тежко разстройство на нервната система със сериозни последствия за умственото му здраве, в резултат на което поведението му е изумителна контаминация между "едновременна странна безчувственост и безмерна, болезнена, почти безумна чувствителност" (Мережковски 1906: 105). Моли се с часове пред иконите за (своето) спасение от Страшния съд, изпада в екстазни състояния, има видения - вероятно, защото отказва да се храни, да приема лекарства и спи. Залита от слабост, но се укорява в лакомия; изглежда като жив мъртвец, но се убеждава, че е за добро, защото тялото не му е необходимо - всичко телесно е греховно и от Дявола. Апатичен е в разговорите, трудноподвижен, с празен поглед: "С една дума - спомня си поетът Н. В. Берг, - вече беше развалина на Гогол, а не Гогол" (Гогол 1952: 499-510). Доктор Тарасенков си спомня, че когато го вижда, се ужасява, защото цялото му тяло е изключително отслабнало; очите - са помръкнали и хлътнали в орбитите, лицето е изпито, с вдлъбнати бузи и необяснимо изражение, а гласът му е тих, защото трудно движи езика си. Седи с отметната назад глава, отпусната върху облегалката на стола и гледа "като човек, за когото всички задачи са разрешени, всяко чувство е замлъкнало, всички думи са напразни и колебание в решението е невъзможно" (Гогол 1952: 511-525). За Гогол аскетичното самоунищожение е път на изкупление, самонаказание и пречистване едновременно, защото в рамките на Църквата винаги е преобладавала нагласата, че болестта е вид изпитание, изпратено от Бога като бич, предупреждение или благословия (в католическата вяра - за "придобиване на заслуги"). Съответно, ако болестта е най-доброто умъртвяване на плътта - не по свой избор, а наложено от Бога, то ритуалната смърт по свое желание би трябвало да се възприема като "шедьовъра" на умъртвяването - триумф над страха от смъртта.

Самоналожената аскеза от Гогол е осъзнато религиозно самоубийство - "последната надежда, ако всички останали средства не са довели до облекчение от бремето на самотата" (Фром 2005: 159). Знаците, насочващи към него, можем да проследим през целия му живот в неговия непрестанен стремеж към (невъзможни) преобразувания и болезнено невротична психика. Писателят сам потвърждава това заключение: "Ако не бяха тежките ми страдания от болести, накъде ли щях да съм се отнесъл сега! Какъв ли важен човек щях да си въобразя, че съм станал! Но като усещам непрестанно, че животът ми виси на косъм, че болестта може да пресече внезапно тъкмо труда, на който се дължи цялата ми значимост, и ползата, която душата ми толкова копнее да допринесе, ще си остане само в безсилното ми желание, а не в изпълнението, и няма да умножа с никакви проценти дарените ми от Бога таланти, и ще бъда осъден като последен престъпник... Като си давам сметка за всичко това, се смирявам с всеки миг и не намирам думи, за да благодаря на небесния Мислител за болестта си. И вие, приемайте покорно всяка болест, като предварително вярвате, че тя е необходима. Молете се на Бога само да ви се открие чудното й значение и цялата дълбочина на високия й смисъл." ("Значението на болестите", Гогол 2007: 20-21). Подобни самоизтезания на аскетично умъртвяване на плътта в името на "високия смисъл" са всъщност прикрито чувство на върховна (божествена) заплаха, затова религиозното самоубийство (парадоксално) е пряко свързано (като следствие) със страха от Бога в нечовешка степен.

Крайното отчаяние и абсолютен страх, водят до обсебване, което у Гогол взема зловещи размери в духа на по-ранното си споделено опасение в "Избрани места...": "Никога не съм обичал лошите си качества и ако небесната Божия любов не беше решила те да ми се разкриват постепенно и по малко, вместо да се открият веднъж за винаги пред очите ми [...], щях да се обеся." ("Четири писма до различни лица по повод "Мъртви души", Гогол 2007: 102). Той започва да се самоунищожава като човек. Това е травестирано садистично желание, защото "аскетичните прояви могат в доста редки случаи да се получават от истински извращения на телесната чувствителност, вследствие на които нормално болезнени дразнители се усещат като удоволствия" (Джеймс 2003: 334).

Неслучайно по-късно Розанов прави символичното обобщение: "След Гогол не беше страшно да се руши, не беше жалко да се руши" (Розанов 1989). Подобно самоубийство е отказ от самия себе си, при което "светият човек намира подчертано наслаждение в саможертвата и аскетизма, които са мяра и израз на неговата преданост към висшата сила" (Джеймс 2003: 316). Гогол умира в страшни мъки, произнасяйки предсмъртните слова: "Как сладко е да умреш!" (21 февруари 1852 г.). Погребан е в Донския манастир (Москва), а през 1931 г. властите решават да преместят тленните му останки и установяват, че е погребан с лице към земята. Този факт - както и непотвърдената информация (слухове), че ковчегът е издран с нокти от вътрешната страна, генерират тезата-версия, че може би Гогол е погребан жив. Както вече споменахме, един от върховните му страхове е опасението, че при пристъпите на меланхолия - когато е между живите-мъртви и мъртвите-живи, може да бъде сметнат за мъртъв. Дали точно това не се е случило?

БЕЛЕЖКИ

1. Неслучайно специалистите в сферата на особеностите на религиозния опит изтъкват, че религиозният мистицизъм може да бъде прочетен посредством учебниците по психиатрия, защото мистичните идеи са симптоми на маниакални състояния (или слабоумие). [обратно]

© Димитър М. Михайлов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 27.08.2010
Димитър М. Михайлов. Страх по руски. Варна: LiterNet, 2010

Други публикации:
Димитър М. Михайлов. Страх по руски. Варна: Силуети, 2010.