Глава девета
ГЛАВА ДЕВЕТА. НИКОЛАЙ ВАСИЛИЕВИЧ ГОГОЛ
Иисус от Рим

Димитър М. Михайлов

web | Страх по руски

"Избрани места от...": притчите на Антихриста

През целия си живот писателят "твори" поучително-напътствени писма. Ранните са адресирани предимно към неговото семейство и са уникален документ, израз на авторитарния му стремеж към налагане на мнение/контрол чрез употребата на заплахи, манипулации и нападателно-патетично-дидактичен тон. Когато обаче Гогол заповядва писмата да бъдат четени като семеен молитвеник с уговорката "Който ме обича, трябва да изпълни всичко това" (1 октомври 1843 г.) (Гогол 1940-1952, Х: 217-219), религиозността му излиза извън границите на приемливото. Навлизайки в своя "проповеднически период" (Набоков 1997: 486), писателят превръща кореспонденцията в оръжие, с което предизвиква агресивно-негативни реакции у околните, но докато семейството му мълчаливо търпи неговите странности и капризи, скоро започват "ответните удари", пристигащи в писмата от Русия.

Причината е, че молбите за пари, моралните напътствия, неисканите съвети и обидните квалификации според Гогол са незначителен тормоз, затова преминава границата на добрия тон, написвайки писма с менторски тон към своите приятели, гледайки на тях като на простодушни госпожици. Ето няколко примера: Гогол към А. С. Данилевски - "ти още не си започнал да живееш вътрешен живот", към Шевирьов - "Тежко на ония, които са поставени да стоят неподвижно до огъня на истината, ако се увлекат от всеобщото движение" и много други. В съзнателното желание да предпише на другия какъв трябва да бъде, личи собствената му слабост, защото това самовменено морално проповедничество "крие" неговия страх от собствената му природа. Това е психологическа проекция - пренасяне на недостатъци и лоши привички, които забелязва в себе си, върху другите, често срещана проява при натрапчиви личности с проблемно его. В отговор някои от неговите приближени правят опит да го изведат от заслепение, като дори спокойният и навикнал на Гоголевите привички С. Аксаков е разгневен и най-доброжелателно предупреждава писателя, че се движи по острието на бръснача и рискува артистичната си дарба.

Има и по-бурни негови реакции, които с груб тон не спестяват истината на "ментора": "Питаш какъв си? Като човек си едно прикрито създание, егоистично, надменно, недоверчиво и жертващо всичко заради славата. Какъв си като приятел ли? И можеш ли да имаш приятели? Ако имаше, отдавна щяха да ти кажат онова, което сега четеш от мен... Приятелите ти са два вида: едните искрено те обичат заради твоя талант и досега не са надзъртали в дълбините на душата ти [...] Другите [...] са разколници, които се зарадваха, че им се удаде да приобщят към техния скит един гениален човек, като го напият с питието на ласкателството [...] Ти си просто гений-самоук, поразяващ с творчеството си и будещ съжаление с неграмотността и невежеството си в областта на изкуството" (27 октомври 1844 г.) (Вересаев 1990: 370, к.м., Д.М.).

Тези реакции не обезкуражават Гогол, след като в края на 1843 г. е открил двамата Томас на католицизма - Аквински и Кемпински, той отделя повече време за морализаторски беседи; "духовни" трудове като съставителството на книжката "Правила как да живеем в мир и да преодолеем душевните недъзи, които всяват смут и отнемат покоя ни"¹, която е "манифест" на страха - систематично изложение на серия от екзистенциални превенции; и нови нравоучителни текстове, отколкото върху продължението на "Мъртви души". Предвид неговото влошено здравословно и психическо състояние всички очакват най-после той да се укроти и смири, но следва тежък невротичен срив, провокирал поредна експликация на страха - завещанието от 1845 г. В него има патетични обръщения към съотечествениците: "Събудете се! Вашият манастир е Русия!" ("Трябва да се пътещества из Русия", Гогол 2007: 119); симптоми на познати налудни страхове: "Заръчвам тялото ми да не се погребва дотогава, докато не се появят явни признаци на разлагане. Споменавам това, тъй като по време на боледуването ми ме спохождаха минути на жизнено вцепенение, сърцето и пулсът ми преставаха да бият..." ("Завещание", Гогол 2007: 9, к.м., Д.М.); както и афиширане на желание да влезе в манастир, защото "Няма по-високо звание от монашеското и дано Бог ни даде да облечем някога простата калугерска дреха, толкова желана от душата ми, че самата мисъл за нея ме радва. Но това не може да стане без Божия зов. За да извоюваш правото да се оттеглиш от света, трябва да можеш да се простиш с него." ("Трябва да се пътешества из Русия", Гогол 2007: 111).

Основният тон на завещанието е дразнещо назидателен и грубо пунктуализиращ, че ролята на Гогол е на посланик на Бога, чийто живот е еманация на идеята, че "Трябва да показваме на човека живота - живота от гледна точка на днешната му обърканост, живота, видян не с повърхностния поглед на светски човек, а претеглен и преценен от оценител, който го е видял с висшия поглед на християнин." ("Трябва да се пътешества из Русия", Гогол 2007: 118).

Гогол продължава да шокира, когато решава да събере най-"мъдрите" писма-напътствия и да ги публикува в отделна "нещастна" книга (Золотуски 1984: 384) със заглавие "Избрани места от кореспонденцията с приятели" (1847 г.). Част от 32-те писма, влезли във финалната редакция на книгата, се основават на действителни, но по-късно манипулативно преработени послания; други са специално написани за нея. Именно на това произведение авторът възлага титанични очаквания - то трябва да го легитимира не (както досега) като "писател", а като гениален философ, проникновен мислител, дори пророк, поради което и откриващото съждение на "предговора" на книгата звучи по следния начин: "Бях тежко болен; смъртта ми наближаваше. Като събрах остатъка от силите си и се възползвах от първия момент на пълна трезвост на ума си, написах духовно завещание [...] Иска ми се поне с това да изкупя безполезността на всичко отпечатано от мен досега, защото в писмата ми, по признанието на онези, към които са били адресирани, има повече от нужното за човека, отколкото в съчиненията ми. Небесната милост Божия отклони от мен ръката на смъртта." (Гогол 2007: 5).

"Избрани места от кореспонденцията с приятели" обаче е венец на объркания му разсъдък и страхове, като по-късно сам ще признае, че книгата е "чудовищна" и "шамар за публиката, шамар за приятелите ми, шамар за мен самия". Няма да се спирам на съдържанието, но тя е художествено "огледало" на неговото усещане за безсилно всемогъщество (или всемогъщо безсилие), заради страха от действителността, пораждащ необходимост да направлява живота, а при невъзможност - да го унищожи. Тя е стремеж към установяване на абсолютен духовен контрол, демонстрация на всемогъщество, създаващо илюзия за преминаване на ограниченията на човешкото съществуване: "всички ние не сме повикани на този свят за празници и веселби. Повикани сме за битки; а победата ще празнуваме там. [...] Небесният Пълководец вижда всички ни и от погледа Му не може да се изплъзне и най-незначителната ни постъпка. [...] Напред, прекрасни мой войнико! Бог да те пази, добри ми друже! Бог да те пази, прекрасни мой приятелю!" ("Напътствие", Гогол 2007: 190, к.а.). Той се стреми към власт над хората, защото му липсва власт да "бъде", която е лесно разпознаваема в писмата му ("Трудно ми е", "Вътре в мен е тъмно", "и сам не виждам дъното в себе си", "на вас около мен ви е зловещо, а на мен ми е страшно със себе си"). Приема образа на садистичния възпитател в отчаян дидактичен опит да пренапише света, да го сътвори по свой вкус, но травестийно комплексите му функционират като качества, а маниите като импулси - в невъзможност да бъде "божествено" креативен, той става деструктивен.

Изследователите на Гогол изтъкват, че той е първият писател, който показва, че демоничното е част от реалната действителност, като винаги присъстващо, макар и добре прикрито. Призванието на човека е да опита да се пребори с чудовището в честна битка, за да излезе отвъд битийния хаос и деградация, като победата над хтоничната твар е победа над самия себе си - върховната победа, чрез която героят се доказва и дефинира като достоен. Тази визия е сходна с представата на Августин за злото - необходимост, която при определени условия може да се трансформира в добро, в зависимост от човека, неговия духовно-нравствен потенциал и екзистенциални стремежи. Месианистичният проект на Гогол се реализира като осъзнат срив между духа и материята, показател за душевен хаос и колажна "хармония": "Самият аз усещах, че душевното ми състояние е толкова странно, че не бих могъл да го обясня смислено на нито един човек в целия свят. В усилията си да разкрия поне част от себе си, виждах с очите си как със собствените си думи замъглявах и замайвах главата на човека, който ме слушаше, и горчиво се разкайвах дори само за желанието да съм откровен. Кълна се, има толкова трудни моменти, че те могат да се оприличат само с положението на човек, изпаднал в летаргичен сън, който вижда как го погребват жив, но не може да помръдне пръст и да даде знак, че е още жив. Не, да пази Бог, в тези моменти на преходно душевно състояние да се опитваш да обясняваш себе си пред някого; трябва да тичаш само при Бога и при никого другиго. Против мен несправедливо се опълчиха мнозина дори мои близки хора, но в същото време те нямаха никаква вина; и аз на тяхно място бих постъпил така." ("Историческият живописец Иванов", Гогол 2007: 148, к.м., Д.М.).

Реакцията, за която намеква Гогол, е непренебрежимо сериозна по размерите си: "Нито една книга напоследък не е предизвиквала такова шумно раздвижване в литературата и обществото, нито една не е ставала повод за толкова многобройни и разнообразни тълкувания." (Гогол 1847). Основна роля за това има желанието на Гогол лицемерно да уязвява и обвинява, проектирайки собствената си природа: "Тесногръдите хора, особено фанатиците, са язва за обществото, беда за земята и държавата, в която такива хора са се добрали до някаква власт. У тях липсва християнското смирение и съмнение в себе си; те са уверени, че целият свят лъже и само те единствени казват истината." ("За театъра, за едностранчивия възглед за театъра и изобщо за едностранчивостта", Гогол 2007: 78). И това е изречено от устата на мирянина, за когото "Егоизмът не е лошо качество; нищо че хората го тълкуват зле, в основата на егоизма лежи самата истина. Погрижи се първо за себе си, а после за другите; преди всичко самият ти пречисти душата си, а чак след това положи старания да се пречистят и другите." ("Съвети", Гогол 2007: 89). Изумително безочие!

Ще цитирам емблематичното посвещение, с което изпраща екземпляр от книгата си на Погодин, защото е симптоматично за духа на авторовото слово: "На немарливия и раздърпан душевно Погодин, който нищо не помни, на всяка крачка нанася оскърбления на другите и не забелязва това, на Тома Неверни - късогледия и мерещия с груб аршин, дарявам тази книга, за вечно напомняне на греховете му". Коментарът е излишен - "Избрани писма..." е самоцелен опит по литературен път да задоволи своя егоцентризъм, демонстрирайки нетолерантност и фанатизъм, затова съм съгласен с Набоков, че "книгата е издадена под влиянието на страха от смъртта" (Набоков 1997: 492-495). Последвалата реакция е заплашителна и рязка - авторът е нарушил всички възможни граници на търпимост, уважение и добър тон с абсурдно-дидактичните си слова, зад които читателите усещат лицемерие, егоцентризъм и религиозен фанатизъм.

Спокойният по нрав Аксаков отсича: "Най-доброто, което може да се каже, е, че Гогол е луд", защото "вие искрено сте помислили, че призванието ви се състои в това да възвестявате на хората високи нравствени истини във формата на разсъждения и поучения [...] Вие грубо и жалко сте се заблудили. Съвършено сте се объркали и заплели, противоречите си непрекъснато и, мислейки, че служите на небето и човечеството, оскърбявате и Бога, и човека" (27 януари 1847 г.) (Аксаков 1960: 170-171). Чуват се и крайно негативни оценки, като тази на С. П. Шевирьов: "Ти беше разглезен от цяла Русия; поднасяйки ти слава, тя отгледа у теб самолюбие. В твоята книга то се е изразило колосално, на места чудовищно. Самолюбието никога не е толкова чудовищно, както в съединение с вярата - тогава то се превръща в уродство" (22 март 1847 г.) (Вересаев 1990: 404, к.м., Д.М.).

Най-интересно е мнението на "генерала" на руската литературна критика - Белински, който дава карикатурно определение на самозабравилия се писател: "Гогол поучава, наставлява, съветва, уличава, упреква, прощава... Той, така да се каже, сам се възприема като някакъв селски свещеник" (Белински 1983: 452-461). Белински прави и забележителното прозрение (28 февруари 1847 г.) (Гогол 1952: 340-387) - след като цял живот Гогол е мамил Бога, със сигурност на смъртния одър ще измами и Сатаната (още по темата виж: Гогол 1953а, Фед 2004).

БЕЛЕЖКИ

1. Ръкописът е открит и публикуван чак през 1965 г. [обратно]

© Димитър М. Михайлов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 27.08.2010
Димитър М. Михайлов. Страх по руски. Варна: LiterNet, 2010

Други публикации:
Димитър М. Михайлов. Страх по руски. Варна: Силуети, 2010.